www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Чжуан Дзи ловил риба в реката и владетелят Чу изпратил при него двама свои сановници с послание. В посланието се казвало:
– Искам да ви възложа бремето на държавните дела.
Чжуан Дзи, без да изпуска въдицата от ръцете си и без да му мигне окото, отговорил:
– Чувал съм, че в Чу има свещена костенурка, която умряла преди три хиляди години. Владетелят я увил в тънка коприна, скрил я в ковчеже, а ковчежето поставил в храма на предците си. Какво би предпочела тази Костенурка: да бъде мъртва, но да се прекланят пред костите й, или да е жива даже ако й се наложи да влачи опашката си в калта?
И двамата сановници отговорили:
~ Разбира се, тя би предпочела да е жива даже ако й се напожи да си влачи опашката в калта.
– Махайте се! – възкликнал Чжуан Дзи. – Аз също ще си влача опашката в калта!

Веднъж Тандзан и Екидо вървели по кален път. Валял силен дъжд. Като стигнали до брега на една река, те срещнали момиче в копринено кимоно с пояс, което не можело да премине разбушувалата се река. Момичето било много красиво.
– Я да видим сега – казал Тандзан и като я взел на ръце, я пренесъл през реката.
Екидо не възобновил беседата и мълчал до вечерта, докато не стигнали храма, в който се спрели да пренощуват. Там той вече не издържал и казал:
– Ние, монасите, не трябва да се приближаваме до жени, особено до такива млади и красиви, това е опасно. Защо ти направи това?
Аз оставих момичето там, на брега – отговорил Тандзан, – а ти все още я носиш!

В Ропшице – града, в който живеел равинът Нафтали, богаташите, чиито домове били настрани или накрая на града, имали обичай да наемат човек, който нощем наглеждал собствеността им. Късно вечер, когато равинът Нафтали бродел из гората, срещнал един такъв пазач, който се разхождал напред-назад. "За кого работиш?" – попитал равинът. Пазачът му отговорил и на свой ред попитал: "А ти за кого работиш?" Тези думи като мълния поразили цадика. "Аз още за никого не работя" – смутено отговорил той. След това дълго ходил редом с пазача и накрая попитал: "Не би ли постъпил при мен на служба?" "С охота, но какво ще трябва да правя?" "Да ми напомняш" – казал равинът Нафтали.

За да видиш и да се докоснеш до Майтрея (Месията), било необходимо да го съзерцаваш по тантричен начин. За целта Асанга си намерил учител, който владеел тантричния начин на съзерцание на Майтрея, бил посветен от него и се уединил в пещера да медитира. През първите три години той съзерцавал строго по правилата, посочено му от учителя, като четял мантри. Но времето минало без забележим успех. Не видял Майтрея даже на сън. Тогава се отчаял и тръгнал да се скита по света. Веднъж срещнал един старец на брега на пресъхнала рекичка. Когато Асанга се приближил до него, той плетял рибарска мрежа. Асанга го попитал с Удивление:
– С какво се занимавате? Старецът отговорил:
– Плета мрежа за риболов.
~ Но къде има вода, в която де се въди риба – поинтересувал се Асанга.
Старецът посочил реката и казал:
~ В това русло в бъдеще ще потече река и ще има Риба.
Асанга се замислил и стигнал до извода, че недостатъчно се е занимавал със съзерцателна практика, след като простосмъртните, борейки се за живота си и надявайки се на почти неосъществимото, не се отказват от жизнената си цел и продължават упорито да действат, а видиш ли, той, пожелалият да види Победоносния, се отказал от поставената цел. С тези мисли Асанга се върнал в пещерата.
Минали още три години практика, но както и преди, не му се удавало да види Майтрея даже насън. Този път, като минавал покрай изоставена каменоломна, той видял човек, който търкал голям каменен къс в друг камък. Асанга се приближил до него и попитал:
– Защо триете тази канара?
Човекът обяснил:
– Аз разбирам от скъпоценни камъни, особено от елмазите. Този каменен блок в ръцете ми има тънки бели нишки, които се събират като лъчи в центъра. Това е признак, че в камъка има елмаз. Но ако го разбия с ковашки чук, ще се разруши и елмазът. Затова чрез триене в друг камък постепенно ще се добера до самия елмаз и ще стана богат. Всяко богатство се постига с тежък
труд.
Като чул това, Асанга се замислил и си казал: 
– Ако хората не жалят сили и енергия за собственото си забогатяване, то колко слаб съм аз в търсенето на ръководство по Пътя, водещ към нирвана. Трябва, без да жаля сили, да продължа тантричната практика. И пак се върнал в пещерата и продължил да съзерцава Майтрея.
Минали още три години, но не почувствал да е мръднал дори мъничко. Асанга си помислил: "С цел да видя Майтрея изкарах в съзерцателна практика девет години и нищо не постигнах. Явно кармично не ми е съдено В този живот да осъществя замисленото. Затова изразявам желанието си пред Майтрея да мога да го видя и до получа наставления по пътищата на себеусъвършенстването в бъдещия си живот."
И отново тръгнал да скита. Този път Асанга минавал покрай голяма каменна тераса и забелязал капки вода, които постоянно на определен интервал капели върху едно и също място, където се образувала, подобна на чаша вдлъбнатина. Това го поразило: "Колко години и колко капки са паднали върху каменната плоча, за да се получи в нея такава вдлъбнатина? Явно не едно десетилетие е било необходимо на капките, за да оформят тази чаша."
Тогава Асанга разбрал, че за всяко нещо е необходимо упорство и настойчивост. Само така може да бъде достигната поставената цел. "Та нали търся Буда Майтрея, за да получа от него учението за пътя на усъвършенстването, и все не постигам желания резултат заради мързела и недостатъчната си упоритост. Трябва да се упорства до пълна победа. Няма да спра да съзерцавам, докато не го видя."
Така той изкарал още три години. Вече бил прекарал в съзерцание дванадесет години, но така и не забелязвал никакви резултати. Само понякога интуицията му подсказвала, че целта не е далеч.
Асанга отново напуснал пещерата. Крачел, без да мисли, без да обръща внимание на нищо, не разбирайки накъде върви и защо. Вече нищо не търсел: нито богатство, нито щастие, нито Майтрея. Нищо не го вълнувало и нищо не го засягало. Вървял, накъдето го носят краката. И тогава изведнъж се натъкнал на лежащо на пътя болно куче. Още отдалече той чул как жално скимти то. Като се приближил, забелязал дълбока рана на задния му крак, която гъмжала от червеи. Кучето безпомощно ближело раната и жално го гледало със сълзящи очи. Асанга дълго го гледал, обмисляйки как да му помогне. Изведнъж по тялото му преминали тръпки и дълбоко в душата му се зародило силно чувство на състрадание. Желанието да помогне на кучето, продиктувано от разсъдъка, било заменено от страстен стремеж да го спаси на всяка цена. Като се хвърлил към кучето, той докоснал раната и в този момент забелязал червеите. И със същата кила, с която съжалил кучето, съжалил и червеите. Задачата му се усложнила, тъй като, ако изхвърли червеите на земята, ще ги погуби. Чувството за състрадание все повече и повече нараствало и накрая обхванало цялото му същество. Всичките му мисли били погълнати от един стремеж: да спаси и кучето, и червеите. В целия му вътрешен свят не съществувало нищо реално освен тази мисъл, тази задача. Несъзнателно извадил костния си нож, който носел със себе си навсякъде, инстинктивно си разпорил бедрото и започнал да пренася внимателно червеите от раната на кучето в своята. В този момент станало чудо – кучето се преобразило В Майтрея – в сияние на дъга, в същия онзи облик, в който Асанга си го представял по време на съзерцанието си в продължение на дванадесет години.
Асанга изумен се хвърлил в краката му и възмутено възкликнал:
– Затова ли дванадесет тежки години съзерцавах, за да те видя в образа на ранено куче? Майтрея му отговорил:
– Всички материални дхарми (вещи) са възникнали от шунята (празнотата), по-нататък в своето развитие се обединяват благодарение на съзидателната сила на земята и водата. Обединявайки се, те стават материални обекти, притежаващи различни качества като красота и безобразие на формата, полезни или противоположни на тоВа качества. Всички тези различни качества на вещите, възникващи в момента на обединение на елементите на материята, които действат на клеша-авидя (окови-невежество), се наричат илюзии на чувствата. Тези илюзии на чувствата остават у човека до момента, докато не усети просветление. С просветлението пада завесата на илюзиите. Едва тогава човек е способен да види, да почувства истинската природа на нещата като шунята, тогава е способен да види истинската природа на Буда – Ти, Асанга, едва сега вдигна тази завеса на илюзиите благодарение на зараждащото се в теб мислене на бодхисатва, което се изрази като жалост, състрадание към раненото куче. А аз бях до теб от същия онзи момент, когато ти седна да ме съзерцаваш. Не съм се отделял от теб нито за миг в продължение на дванадесет години.
След три години ти, разочарован, напусна пещерата и срещна стареца, който плетеше мрежа – това бях аз.
След още три години ти отново напусна пещерата и видя човека в каменоломната – това също бях аз. След още три години ти напусна това място и обърна внимание на капката вода – това също бях аз. Накрая за четвърти път ти напусна пещерата и сега на теб ти било писано да получиш алтруизма на бодхисатва и ти ме видя в образа на куче. Грешните хора вярват в илюзията като в истина и не вярват в думите на Буда.

Рамачандра (въплъщение на Бога) веднъж попитал великия сподвижник Хануман:
– Сине мой, ти как гледаш на мен?
Когато мисля за себе си като за въплътен – отговорил Хануман, – аз съм твой слуга, а ти – моят господар. Когато мисля за себе си като за Джива (т.е. висше „Аз“), аз съм част от теб, а ти – всеобщото цяло. Но когато мисля за себе си като за Атман, тогава ние с теб сме едно. Тогава чувствам, че аз – това си ти, а ти – това съм аз.

Веднъж ава Макарий заварил в килията си крадец, който товарел нещата му на стоящо до килията магаре. Без да си дава вид, че той е стопанинът на тези предмети, преподобният започнал мълчаливо да помага в опаковането на покъщнината. Когато го изпратил с мир, блажено си казал:
– Ние нищо не сме донесли в този свят, ясно е, че нищо не можем да отнесем оттук. Да бъде благословен Господ за всичко!

Един знаменит, уважаван от всички и влиятелен търговец дошъл при Бахаудин Накшбанди. Той заявил по време на открито събрание:
-Дошъл съм, за да отдам себе си в твое разпореждане и на разположение на твоето учение. Моля да бъда приет за ученик.
Бахаудин го попитал:
-Защо мислиш, че можеш да получиш полза от учението?
Търговецът отговорил:
– Всичко, което знаех и обичах в поезията и ученията на древните, това, което е запечатано в книгите им, намирам у теб. Всичко, което другите суфистки учители проповядват, разказват и предават от мъдреците, аз намирам фактически у теб в пълнота и съвършенство, които не срещам при тях. Аз гледам на теб като на равен сред равните с великите, защото мога да усетя във всичко, което те обкръжава, аромата на истината.
Бахаудин заповядал на този човек да си иде, като казал, че ще му съобщи решението си дали може да го вземе за ученик. След шест месеца Бахаудин извикал търговеца при себе си и го попитал:
– Готов ли си публично да влезеш в диспут с мен?
Той отговорил:
– Да, с любов и с удоволствие.
По време на сутрешната среща Бахаудин извикал този човек от кръга на слушателите и му заповядал да седне до него. На останалите казал:
 – Това е еди-кой си, известен на всички, крал на търговците на този град. Преди шест месеца той дойде
тук, смятайки, че може да улови аромата на истината във всикчко, което ме заобикаля. Търговецът казал:
-Този период на изпитание и усамотяване, тези шест месеца без възможност да погледна Учителя дори отдалеч, това изгнание ме накара още по-дълбоко да се потопя в истинското, за да мога най-малкото да съхраня поне някакви отношения с този, на когото искам да служа – със самия Бахаудин ел Шах, съвършено идентичен с Великия.
Бахаудин казал:
– Шест месеца минаха, откакто беше тук. Ти работе¬ше в своя магазин и четеше трудовете на великите суфии. Ти обаче можеше да изучаваш мен, след като ме възприемаше като равен на знаещите от миналото, защото всяка седмица аз идвах по два пъти в твоя магазин. През изминалите шест месеца, в течение на които ние не поддържахме контакт, аз четиридесет и осем пъти посетих твоя магазин. В много от случаите ние даже разговаряхме, тъй като аз правех някои покупки или продавах нещо. Заради стоките и благодарение на простата промяна на външността ми ти не ме позна. Къде остава тогава усе¬щането за "аромата на истината"? Търговецът мълчал:
– Когато се приближиш до човека, когото другите наричат Бахаудин, ти можеш да почувстваш, че той е въплъщение на истината. Когато обаче срещнеш човека, който се нарича търговеца Хвадже Алави (един от псевдонимите на Бахаудин), ти не можеш да различиш аромата на истината в това, което обкръжава Алави. Ти осезаемо откриваш в Накшбанди само това, което проповядват другите, без те самите да го притежават. В Алави ти не намираш това, което представляват мъдрите, но това, което те не са. Стиховете и ученията, за които ти спомена, са само външни прояви. Ти се храниш с външните прояви, не наричай това духовност.

На селска улица се събрали четирима: перс, турчин, арабин и грък. Те пътешествали заедно, стремейки се да достигнат някакво далечно място, но веднъж сред тях се разгорял спор за това, как да похарчат единствената монета, която им била останала.
– Аз искам да купим анзур, – казал персът.
– Аз искам изюм, – казал турчинът.
– Аз искам инаб, – казал арабинът.
– Не! – заявил гъркът. – Ще купим стафил. Наблизо минавал пътешественик, който знаел много езици. Той казал:
– Дайте ми тази монета и аз ще се постарая да удовлетворя желанието на всеки един от вас.
Първоначално те не искали да му вярват, но в края на краищата му дали монетата. Човекът отишъл до една сергия и купил четири чепки грозде.
– Ето го моят ангур, – казал персът.
-Точно на това аз казвам изюм, – казал турчинът.
– Донесли сте ми инаб, – казал арабинът.
– Не! – възкликнал гъркът. – На моят език това се нарича стафил.
Те си поделили гроздето и всеки от тях разбрал, че разногласията били възникнали единствено поради това, че не можели да се разберат.

Попитали Андаки: "Разбирането и добротата са част от суфисткия път. Защо е необходимо там да има нещо друго освен любов и красота, защо например там трябва да има знания и течението на времето? И такива неща като съмнения и забележки?" ..— Той отговорил: "За съзряването на прасковата са необходими слънце и вода. Вие не сте ли виждали какво става, когато благодатното слънце свети твърде дълго прекалено силно? Това се превръща в разрушително бедствие. Поливайте растението правилно и водата ще бъде истинско благо за него. Поливайте го твърде често и растението неминуемо ще започне да загнива, и да изпитва остра болка, което ще го застави да приема водата не като благо, а като оръдие на разрушението.
Давайте на човека непрестанно това, което той нарича доброта, и ще го изтощите дотолкова, че той ще стане нещастен. Не направите ли забележката навреме, когато подобна критика може да окаже съответното въздействие – сте сбъркали.
Откажете се да поддържате тези положения като възможни, и в действителност няма да задавате въпросите, които, както ви се струва, поставяте."

Един селянин се трудил на полето с пот на лицето, без да спре да си поеме дъх, от изгрев до залез. Веднъж се случило невероятното: докато чакал под едно дърво да премине дъждът, мълния повалила едно от дърветата недалеч. Под корените на това дърво имало пещера, от която се носело сияние. Селянинът боязливо се приближил и видял, че пещерата е пълна със злато, което било скрито там от дядо му. От този момент нататък той не копаел, не сеел, а само събарял дървета и търсел съкровища под тях. Реколтата на нивата му загинала и през зимата му се наложило да купи храна за всичкото злато, което намерил. Но най-лошото било, че заради унищожените столетни дървета около нивата му вятърът издухвал всичките посеви. И селянинът не можел да събере нормална реколта.