www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Живял някога един човек, който бил предан на Буда с цялото си сърце. Имал той прекрасна старинна дървена статуя на Учителя, истински шедьовър. Отношени – ето му към нея, било като към най-голямото съкровище. Веднъж, през една студена зимна нощ, човекът останал сам в сламената си колиба. Било много студено и той отчаяно треперел от студ. Изглеждало, че е настанал сетният му час. Нямало и съчка, за да си запали огън. В полунощ, когато почти се бил вкочанил, му се явил Буда и го попитал: „Защо не изгориш мен?“ Дървената статуя все така си стояла до стената. Човекът много се изплашил. ТоВа трябвало да е демон. „Какво каза? Да изгоря статуята на Буда? Никога! За нищо на света!“
Буда се разсмял и казал: „Ако Виждаш мен В статуята, то ти ме изпускаш. Аз съм в теб, не В статуята. Аз не съм в предмета на молитвата ти, аз съм в молещия се. И това е, което ценя в теб! Изгори статуята!“

Изгубили се братче и сестри-че в гъста гора. Вървели, вървели, братчето видяло изворче и рекло:
— Ще пия вода.
— Не бива! — спряло го сестричето. — От нея мечка е пила. Ако сръбнеш, ще, станеш мечка.
Като повървели още малко, братчето пак рекло:

Принц Раздавач на храна бил велик вожд и воин на квакиутлите. Бил могъщ и всички му се подчинявали с изключение на неговата дъщеря. Принцесата често вършела неща, които съзнавала, че са направилни, въпреки заръките да не ги върши. Баща й много пъти я предупреждавал да не ходи сама в гората, защото е опасно.

Обаку се обърнал към събралите се монаси:
– Всички вие, без изключение, се храните с отпадъците от процеса на приготвяне на вино. Колкото и поклонения да извършите, колкото и книги да сте прочели, кажете ми къде сте сега. И още, знаете ли вие, че в цял Китай няма нито един дзенмайстор?
В това време един от монасите излязъл напред и попитал:
-А какво ще кажете за тези, които обучават монаси в различни части на Китай и ги водят към истината?
– Аз не казвам, че няма дзен, аз казвам, че няма учители – отговорил Обаку.

Веднъж Благословеният Буда казал на учениците си: „Да поседим в мълчание и да оставим очите си зрящи.“ След изтичането на времето Учителят попитал: „Колко пъти аз промених моето положение?“ Някой забелязал десет изменения, някой само три, а друг твърдял, че Учителят е останал неподвижен.
Владиката на знанието се усмихнал: „Аз промених положението си и гънките на дрехата си седемдесет и седем пъти. Докато не се научим да различаваме действителността, няма да станем архати.“

Попитали Настрадин Ходжа: „Какво ще кажеш за съвършенството на Божията воля?“ „Откакто се помня – казал Ходжа, – постоянно става така, че говори Господ Бог. А ако силата не беше в ръцете на Господ, някога би станало това, което съм казвал аз.“

Една вечер един млад барабанчик, като вървял сам през полето, стигнал до едно езеро. На брега на езерото имало три парчета бяло платно.

На горичката съвсем накрая
има празно място в тръни цяло.
Никой там не ходи да играе,
затова е пусто запустяло.
Но веднъж се спря до него Мечо –
чудна мисъл през ума му мина,
плесна се по челото и рече:
„Тука аз ще посадя градина!”

Веднъж при Буда дошъл знаменит учен с много въпроси. Буда го изслушал и казал:
– Ще отговоря, но трябва да почакаш една година. Това е моето условие и обещание: след година ще отговоря.

Един жабок-измамник от Северозападния бряг шумно се хвалел на неколцина свои приятели жабоци за голямата си бързина.

Вечерта настана. Христос седеше на прага. Минал книжовник и попитал: „Защо седиш на входа?“ Христос отговорил: „Защото аз съм праг към духа. Ако искаш да минеш, премини през мен.“

Хиляда години преди да стане широко известен на хората, Хидр ходел по земята, търсейки тези, които би могъл да учи. Когато намирал подходящи ученици, той им давал знание за истината и за различни полезни изкуства. Но колкото пъти въвеждал ново знание, толкова пъти то се изкривявало от неправилна употреба. Хората се интересували само от използването на способности и закони, а не от дълбоко разбиране. Затова знанието не можело да се развива като цяло.

Това предание ни разказа Мънкула Асенова, от ромите музиканти от град Златарица

Имало едно време в някаква далечна страна един цар. Той имал три дъщери. Едната била още малко девойче, другата била тъкмо за женитба, а на третата вече времето минавало. Царицата все казвала на мъжа си:

Едно магаре остаряло и напуснало своя господар. По пътя срещнало куче, също избягало от господаря си, и му рекло:

По А. Развигоров

Имало едно време един цар и една царица. Ден и нощ скърбяли те, че Господ не им дарява наследник. До късна вечер плачела горката царица пред своя прозорец, додето един ден Господ се смилил над нея и й подарил син.

Някога, през едно пъстроцветно лято, когато морето беше още сладководно (и жените бяха жени, и рибите – риби) в една жълто боядисана къща край широкия Уелски път живееха трима братя. Когато пораснаха, Глин ореше земята, Лин ореше морето с кораба си, а най-малкият, Молдуин, ореше само своя път.

Ах, този мил народен певец – как нищо не се скрива от погледа му, как нищо не убягва от ухото му! Разказал ни е най подробно и за коня Шарколия. Нали юнакът не е юнак, ако силата на коня му не е равна на неговата юнашка сила?

В едно градче, като гръм от ясно небе, пристигнала една много млада красива жена. Никой не знаел откъде е дошла тя. Произходът й бил абсолютно неизвестен. Тя била толкова прекрасна, така очарователно красива, че никой даже не си и помислил да проучи откъде се е появила. Хората наизлезли, цялото градче се събрало и всич¬ки млади хора – почти триста души, искали да се оженят за нея.
Жената казала: