www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Император Лян У Ди, който бил ученик на Бодхидхарма и усърдно подпомагал разпространението на дзенбудизма в Китай, веднъж попитал патриарха какво е заслужил той с делата си в бъдещите животи.
-Абсолютно нищо – отговорил онзи.
– Какъв е тогава основният принцип на Светото учение?
-То е празно, в него няма нищо свято!
– Кой си ти тогава, който стоиш пред нас?
– Не знам – казал Бодхидхарма.

Имало едно бедно момче, сираче. Родителите му оставили само един железен топуз. Милостиви хора го прибрали и го отгледали. Но и те били бедни, едва се прехранвали. Когато момчето станало на седем години, почнало да се главява ратай по къщите – колкото за един хляб.

Учителят се наклонил над водоема и попитал ученика: „Какво виждаш?“
Онзи отговорил: „Виждам твоето ясно отражение.“
След това учителят казал: „Размъти с кутре повърхността, какво виждаш?“
„Виждам изкривените ти черти.“
„Помисли, ако докосването на малкия пръст вече е променило чертите, то какви изкривявания настъпват при фините енергии при грубо докосване.“

Боговете се създават, когато някой повярва в тях и стават все по-големи, колкото повече хора вярват в тях. Така е и с приказките. Те отварят световете си, когато достигнат до хората. А за да стане това те трябва да бъдат записани, защото устната памет умира. В света на компютрите и електронните игри приказките се скитат бездомни в съзнанието на нашите баби и дядовци, и когато последните затворят очи, с тях си заминават и приказките. Ако не им построим една хартиена къща и един измислен нарисуван свят. Те ще ни се отблагодарят като ни върнат малко от добрината ни, като ни покажат колко лесно е да бъдеш щастлив, ако истински го искаш, и как една история може да нарисува една усмивка.
Ние се постарахме да съберем частица от това фолклорно богатство, за да можете и вие да се докоснете до него на страниците, които ще разгърнете. Постарахме са да ви покаже, че както роми, българи и турци от векове живеят заедно, така и приказките им съжителстват една с друга, преплитат се, разменят си герои и дори цели сюжети. От приказките, които ще прочетете, ще видите, че роми, българи и турци вярват в едни и същи добродетели и еднакво силно се радват, когато доброто и любовта победят. Ще видите колко близки са приказките до тези, които сте учили в часовете по литература. Ще можете и вие сами да напишете своите приказки като измислите нов край и ново начало.

Гуни Бо се прославил със своята сила сред владетелите. Танци Гун разказал за него на чуждоземния цар Сюинван. Царят приготвил дарове, за да го покани, и Гуни Бо се явил. При вида на немощната му фигура в сърцето на Сюинван се зародило подозрение.
– Каква е твоята сила? – попитал той със съмнение.

Това се случило преди много, много години, когато морето било малко и рибите нямали достатъчно място да плуват на воля, та постоянно се блъскали една в друга.
— Хубаво щеше да бъде, ако морето беше по-голямо! — казвали всички. — А сега е много претъпкано!

Най-напред се обаждаше Морското гърло. Майсторът, който го иззида, се беше пошегувал, като му сложи широка кръгла шапка. Тези майстори са просто чудаци, на тяхното въобръжение винаги може да се разчита. Под шапката майсторът разшири отвора на комина, за да прилича на корабна тръба.

— Ето ти едно Морско гърло! — каза майсторът, като слезе от покрива.
И сега Морското гърло надуваше гърдите си до спукване. Намираше се на кърмата на стар пиратски кораб.
— У-у-у! Виждам пристанище! Виждам пристанище!
Другите комини мълчаливо го слушаха, не казваха нито дума, защото знаеха, че Морското гърло обича да се хвали като панаирджийска въртележка. Освен това те чакаха Северния вятър, който пръв се спираше при Морското гърло. Като дойдеше, щяха да го разпитат за кое пристанище става дума и дълго щяха да се смеят на приятните измислици на Морското гърло.
Но този път Северният вятър се забави повече, отколкото беше необходимо. Той дори имаше угрижен вид, не бързаше да поздрави фугите комини от голямата стряха и всички се чудеха какво ли се е случило.
Ако ставаше дума за мъглите, които Северният вятър влачеше от върха на сивата планина, това не беше някакво особено събитие. Всички знаеха, че той има щедро сърце. Всяка есен точно в определено време той нахлуваше откъм върха на оределите гори, разтваряше пазва И с две ръце изтърсваше мъглите по земята, сякаш хвърляше ненужни въздишки.
Навярно нещо друго имаше. Комините стояха Нащрек и изгаряха от любопитство. Какво ли Говореше Морското гърло със Северния вятър?
Най-сетне Флейтата не издържа. Така наричаха комина от източната стряха на планинската вила.
— Ще ида да послушам! — каза Флейтата. — Ако не разбера за какво се надува Морското гърло, ще се пукна от завист.
— Глупаво същество! — каза Дългият рог. — Да не мислиш, че можеш да се разхождаш по покрива като котка? Само едно мръдване е (остатъчно, за да полетиш към земята с лавата надолу! Навярно си представяш, че комините са сомнамбули?
Тя погледна своя съсед Дългия рог и виновно сведе очи. Дългия рог беше стар и мъдър комин. Плещите му познаваха не една буря.
— Не мога да чакам повече! — настоя Флейтата. — Поне ми позволете да се наведа малко!
Но не стана нужда. Морското гърло изрева с дебел глас, като подгонено от слон. Този път всички забелязаха в гласа му топли и радостни нотки.
— А-у-у-у! — ревеше Морското гърло. — Това е вест, това е вест!
— Какво има, Морско гърло? — попитаха в един глас другите комини. — Защо се радваш?
Северния вятър запълзя по покрива на самотната вила, прошепна нещо много важно в ухото на всеки комин.
Сега вече всички знаеха, че на покрива на къщата се укриваше млад момък, опасен за властта, когото явно някой преследваше много строго.
— Пази го от студа! — каза Дългия рог. — Може би е ранен! Ако му се случи нещо, да знаеш, че ще те изтърбуша като волски мях.
— Не ставай смешен, старче! — отвърна Морското гърло. — Момъкът се чувствува отлично до топлия ми гръб. Сега спи и сънува,когато се събуди, ще го попитам за неговите рани.
— Колко е романтично! — тънко изписка Флейтата. — Навярно цял ден се е борил с лъвове, затова е уморен!
Дългия рог я погледна с укор.
— Този момък има друга съдба — каза той. — Този момък го преследват за нещо, което ние, Комините, не можем да разберем.
Северния вятър обиколи целия покрив и слезе на двора. По следите му дърветата люлееха клони и се навеждаха ниско до земята.
Сега комините мълчаха, защото те можеха до говорят само когато Северния вятър духаше гърлото им.
На другия ден момъкът се събуди. Той спа дала нощ на покрива и когато отвори очи, видя Сред себе си ярка слънчева утрин. Изправи се полека, свит от болка, и обърна очи към града, който долу едва се виждаше, целият обвит в мъгли и сажди. Момъкът дълго гледа натам, после сви заканително юмруци и ги размаха по посока на черното чудовище, както наричаше той големия град.
— Ще дойде ден и аз ще се върна! — прошепна гой. — И за всяко човешко страдание ще се разплатим!
Това не остана незабелязано от комините. Те го гледаха с обич и слушаха с възхищение думите му. Дългия рог искаше да каже нещо на Морското гърло, но както знаем, Северния вятър го нямаше, за да духне в гърлото му.
Брезата, която стоеше зад вилата, привечер се разтрепера. От клоните й се посипаха листа с цвят на старо злато.
— А-у-у-у! — ревна Морското гърло. — Иде буря, иде буря!
— Стига си дрънкало! — обади се Дългия рог. — Какво става с момъка?
— Превързва раните си — каза Морското гърло. — Кани се да слезе от покрива.
— Не му позволявай! — рече Дългия рог. — Ако слезе в града, ще го убият.
— Колко е романтично! — обади се Флейтата. – Този момък е безумно храбър, аз го обичам!
Дългия рог се изправи на пръсти и надникна наоколо. Идеха глутница стражари, които с широки крачки се втурнаха в градината. Водеха дресирано куче с широко изплезен език.
— Тук е! — захили се един от тях, онзи, който водеше кучето. — Сега вече няма да ни избяга!
— Пази се! — каза друг. — Този бандит е опасен и може да ни изпочука като зайци.
Конспираторите са винаги въоръжени.
Кучето се изправи върху стената на къщата и залая настървено.
— Залегни! — чу се команда.
Стражарите залегнаха, готвейки се за стрелба.
Момъкът ги видя, още когато идваха. Той полази по покрива и се скри зад Дългия рог. Коминът почувствува, че диша тежко. Видя особения блясък в очите му. В тях той прочете нещо, което го накара да се развълнува. Но в тях нямаше капчица страх. Долу стражарите лежаха като сини сенки, върху които вятърът с досада хвърляше ръждиви листа.
„Дано не го забележат — мислеше си Дългия рог. — Ако го забележат, ще дам тревога.“
— Хей, Морско гърло — извика той, — приготви се за нещо много страшно! Кълна се в старата вещица — така той наричаше земята, — че скъпо ще продам вехтата си кожа, но ще запазя този чудесен момък! Внимавай, Флейтушо — Дългия рог се разнежи, — сега ще видиш на какво е способен Дългия рог!
— Предай се! — чу се глас от двора. — Къщата е обградена.
Момъкът мълчеше и тежко дишаше. Кучето продължаваше да лае и да драще с нокти по стената на къщата.
Тогава един от стражарите се покачи върху брезата и стреля. Куршумът ощипа рамото на Дългия рог, вдигна прах и парчета от вар затрополиха по керемидите. Дългия рог въздъхна, без да усети болка.
— Ще видиш ти, синя хрътко! — каза той и се почеса зад ухото.
— Страх ме е — изписка Флейтата. — Сърцето ми бие до пръсване. Ох, ще умра от страх!
— Дръж се, Флейтушо! Виждала си и по-страшни бури!
Момъкът надзърна и видя синия стражар, оплетен в клоните на брезата като синкав бръмбар. Той леко измъкна ръката си и стреля по посока на брезата. Огромното насекомо падна от дървото.
— Аууу! Отлично! — извика Морското гърло. — Двайсет дюйма по палубата. Ура!
— Престани с твоите моряшки измислици! Не виждаш ли, че момъкът е в опасност!
Стрелбата се усили. Стражарите стреляха непрекъснато и куршумите жилеха по покрива като разярени оси. Няколко куршума удариха тънката шия на Флейтата. Тя се залюля и падна.
— Умирам! — извика тя. — Вече не ме е страх. Прощавайте!…
И тя се търкулна по покрива, преметна се и падна точно върху главата на стражарското куче. То изквича и умря с отворена уста.
— Бедната! — промълви Дългия рог. — Не очаквах това от една слаба и крехка душа. Сега ще ни бъде тъжно без нейната флейта.
— И той поклати рамене, защото един залп го удари точно по кръглата шапка. — Дръж се! — каза той шепнешком на момъка. — Здрав ли си? Само не се показвай навън, защото онези злодеи в двора не обичат де се шегуват. А за шапката ми не се тревожи — Дългия рог си знае работата.
Но момъкът не отговори. Дългия рог почувствува със сърцето си, че той е мъртъв. Обърна се и го видя легнал по очи върху покрива. На устата си имаше ярка червена роза.
Отдолу продължаваха да стрелят. А на покрива Северния вятър си играеше с малките вихрушки прах, който се вдигаше от следите на разярените куршуми.
— Ду-ду-ду! Чуваш ли, Морско гърло, момъкът умря!
— Аууу! — на свой ред се обади коминът. — Смъртта е за силните. Смъртта е за силните…
— Нека изпратим с песен храбрата му душа – каза Дългия рог, — Хайде, приятелю, приготви се да изпълниш своя последен реквием! Знаеш ли какъв човек загина?
И двата комина засвириха, както никога в своя дълъг, изпълнен с бури живот. От коравите им гърла се изтръгнаха мощни, тъжни звуци, сякаш протестираха за убития млад момък.
— Ду-ду-дууууу! — стенеше Дългия рог. — Имаше един много беден момък,който се борени за щастието на хората. Той работеше по дванадесет часа на ден и имаше страшно бледо
лице. Ду-ду-дууу! Беше смел момък, разнасяше позиви из града и нощуваше по покривите на къщите. Ду-ду-дууу! Той загина, той загина! Убиха го на покрива на една планинска вила.
От време на време Дългия рог спираше, за да си поеме дъх. И тъкмо тогава се чуваше дрезгавият глас на Морското гърло:
— Ауууу! Слушайте, слушайте! Слушай и ти, скитнико Северен вятър! Този момък беше безумен мечтател. Той искаше свобода за хората и хляб за всички… Той беше щастлив, че може да обича и да се жертвува за другите… Аууу! Слава на силните, слава на силните!
Може би Морското гърло щеше да каже още нещо за убития момък, но тъкмо тогава силен гръм разтърси снагата му. Той се олюля, разпадна се на парчета и рухна върху стряхата. Издигна се чер облак от сажди и прах.
На покрива остана само Дългия рог. Той видя гибелта на другаря си, погледна още веднъж убития до него момък, видя алената роза на устата му, заклати се тежко и тръгна с широки крачки по покрива на къщата.
— Бягайте! — извикаха отдолу.
Стражарите се пръснаха.
— Ду-ду-дуууу! — викна подире им Дългия рог и със страшен скок скочи от покрива.
Брезичката, която беше видяла всичко, от страх затвори очи.

Вървели трима странници. В навечерието на съботата тримата се наговорили и скрили парите, които имали. В полунощ единият от тях станал и като взел парите, ги скрил на друго място. Накрая на деня странниците отишли да вземат парите и като не ги намерили, започнали да се обвиняват един друг в кражба. Решили да отидат на съд при Соломон.
Като изслушал техния разказ, Соломон им предложил да дойдат на другия ден за решение. А той самият започнал да измисля начин, по който да открие крадеца, като го застави сам да се издаде. Когато страниците се явили в съда, Соломон се обърнал към тях със следните думи:

Някога живели двама мъдреци. Единият от тях се заблуждавал, но много хора вярвали, че той е велик човек. Вторият бил истинска съкровищница на висшето знание. Много хора вярвали и в него.
В резултат на стихийно бедствие и двамата мъдреци, заедно с последователите си се изправили пред съда на ангелите, които определят по-нататъшното местонахождение на човешките души.

Тази легенда се разказва от племената по Северозападния бряг.
Хората недоумявали и се възмущавали. Младият им вожд Якдси ставал все по-мързелив. Станал егоист и не изпълнявал задълженията си като племенен вожд. Щели да го разберат, ако той бил някои старец, но Якдси бил млад, силен и енергичен, когато се отнасяло до него, но за нуждите на своите хора често забравял.

Имало едно време един крал, който бил много упорит и понеже бил крал, винаги правел каквото си искал.
„Ще правя каквото си искам!“ — казвал постоянно той. Затова хората го нарекли: „Ще правя каквото си искам!“

Един човек, мъртво пиян, се добрал до дома на свой близък приятел и се проснал там. В това време приятелят му трябвало да излиза по работа. Закрепил за подплатата на госта си безценен бисер като подарък и заминал. А пияният лежал в несвяст, нищо не чувствал и нищо не разбирал. Когато се надигнал, отишъл в чужда страна да заработва храната и дрехите си с тежък труд, бил в голяма нужда. Ако успеел да припечели нещичко, той се чувствал удовлетворен. Впоследствие се случило така, че срещнал приятеля си, който му казал: 

Един необразован беден селянин влязъл в синагогата да се помоли. Чул той как грамотните, познавачите и учените четат и пеят прекрасни молитви към Бога и на него му се приискало да изрази любовта си към Всевишния. Застанал пред ковчежето, в което се пази парченце от Тора, и започнал прочувствено и почтително да повтаря до безкрайност буквите от еврейската азбука:
алеф, бет, гимел и т.н. Гласът му се губел от прилива на чувства.
Като го чули, грамотните и учените били удивени. Защо този селянин до безкрайност повтаря всичките букви от азбуката?
Побутвайки се един друг, те се майтапели с невежеството му, надсмивали му се, шегували се с неправилния му изговор.
– Но чуйте го само – казал един от тях, – той не знае даже най-простите съботни молитви!
Когато спрял да изрежда буквите обаче, селянинът се обърнал с молба към Бога. Смехът заседнал в гърлата на съселяните му и те се засрамили, като чули как усърдно и горещо се моли той:
– Владетелю на света! Аз съм обикновен човек, необразован, но как ми се иска да намеря думи за прекрасна молитва към теб! А аз ги нямам тези думи. Затова изслушай, Боже, как изреждам буквите и сам състави от тях думи, които да изразяват любов към теб, която препълва сърцето ми.

Царят на Дзи предложил обединение със съюзници, за да нападнат царство Вей. Принц Чу погледнал небето и се разсмял.
– Защо се смееш? – попитал царят.
-Аз, вашият слуга, се смея над съседа – отговорил принцът. -Той изпращал жена си при родителите й, а по пътя забелязал жена, която събирала черничеви листа. Тя му се харесала и той започнал да флиртува с нея. В този момент обаче се обърнал и погледнал след жена си: нея също някой я примамвал. Над него се смее вашият слуга.
Царят разбрал намека, спрял войската и я повел обратно. Не успял да се върне до дома си, когато нападнали северната граница на царството му.

Имало едно време едно червено лисиче, което живеело в замък с високи кули. В една от тях, точно на върха, имало малка стаичка. Когато лисичето поглеждало през прозорчето, то виждало селския площад, пътя и хората, които вървяли по него. Така че по света се случвали съвсем малко неща, за които лисичето да не знае.

Някакво божество и някакъв демон отишли при един Велик мъдрец, за да узнаят от него какво е това същност (по-висше от всичко останало). Те дълго се учили при него и накрая мъдрецът казал: „Ти самият си това същество, което търсиш.“ И двамата си помислили, че техните тела са същността. „Ние научихме всичко, което е необходимо. Яжте, пийте и се веселете. Ние сме същността и няма нищо по-висше от нас.“

Живели едно време мъж и жена. Те имали един-единствен син.
Веднъж бащата го повел при майстор, за да го научи на занаят. При извора селянинът се спрял, утолил си жаждата и казал:
— Охай!
В същия миг от водата изскочил Охик — водният дух — и попитал:
— Какво искаш от мене? Накъде си тръгнал?

Учителят на школата Винайя попитал веднъж един майстор на дзен:
– Как се дисциплинирате във всекидневния живот?
Майсторът отговорил:
– Когато съм гладен, ям, когато съм уморен, лягам да си почина.
– Но това го прави всеки. Тогава за всеки може да се каже, че и той също като вас се занимава със самодисциплина?
– Не, това е съвсем друго.
-А защо не е същото?
– Когато те ядат, те не смеят да ядат, умът им е пълен с всякакъв вид планове. Затова казвам, че това е съвсем друго.

Ле Дзи можел с лекота да се движи из въздуха, яхнал вятъра.
За това научил ученикът Ин. Той дошъл при Ле Дзи и няколко месеца не си отивал у дома. Молел учителя да разказва в свободното си време за своето изкуство, десет пъти се обръщал с дълбока почит и десет пъти учителят нищо не казвал. Накрая ученикът Ин възроптал и поискал разрешение да си вземе сбогом.

Зевс имал деца и от други богини. Той се влюбил в Персефона, дъщеря на богинята Деметра. Зевс се явил при избраницата си, превърнат в змей. От тази връзка се родил Загрей-Дионис. Той бил най-младият и най-съвършеният от боговете.