www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Имало едно време едно бедно момче, което живеело в малка къща до края на града.
Всяка вечер, когато улиците потъвали в тишина, от една стара работилница започвали да се носят вълшебни звуци.
Понякога те били нежни като падащ сняг.

Имало едно време, извън времето, една безкрайна каменна зала.
Нямала врати.
Нямала прозорци.
Само ехото на мисли, които никога не умирали.
Там седели философите.

Имало едно време, в едно старо ателие на покрива на голям град, един вентилатор.
Беше стар, шумен и леко разклатен. Когато работеше, перките му потреперваха, сякаш всеки миг щяха да се разпаднат. Хората го наричаха просто:
— Старият вентилатор.
Но никой не знаеше, че вътре в него живее дух.

Имало едно време едно дете, което всяка вечер излизало на двора и гледало небето.
То виждало звездите — безбройни.
Гледало Луната как тихо върви между облаците.
Виждало как Слънцето всяка сутрин се връща точно навреме, сякаш някой го буди.
И детето все питало:
— Кой движи всичко това?

Имало едно време красиво царство, наречено Златна България. То се простирало между зелени планини и сини реки, а хората му мечтаели за училища, пътища, болници и светло бъдеще.

Имало едно време една телевизионна водеща на име Лора.
Тя имала спокоен глас, безупречна прическа и усмивка, която можела да успокои дори човек, останал без ток, вода и надежда едновременно.
Всяка вечер тя заставала пред камерите на най-голямата телевизия в страната и казвала:
— Добър вечер. Живеем по-добре от всякога.
Само че имало един проблем.

Имало едно време една малка лястовичка на име Светла. Тя живеела под стряхата на стара воденица край широко поле с макове и жито. Била бърза като стрела, с лъскави черни крила и бяло гърдиче, а очите ѝ блестели като две капчици роса.
Всяка сутрин Светла летяла ниско над реката, ловяла мушици и пеела весели песни. Старите хора казвали:

– Къде си бил целия ден, скитнико? – запита майката сина си, едно живо и май множко любопитно мишле.
– О, мамо, не ми се карай! – каза мишлето, като вдигна острата си муцунка. – Да знаеш колко много неща имам да ти разказвам!
– Обзалагам се, че си извършил някоя от твоите лудории, а, безделнико?

Една сутрин пеликанът Лапнишаранчо се събуди и усети, че в коремчето му нещо се върти, пее, танцува и лудува.

Нямам време да играя с тебе! – каза му Лапнишаранчо. – Отивам да закуся.
Нагази в езерната вода и започна да се оглежда за рибки, но всички се бяха изпокрили. Наблизо един рибар беше хвърлил въдица и сянката му плашеше рибките.
Тъкмо Пеликанчо си помисли: „Няма ли да си тръгне най-после този човек?“ и зърна една разсеяна рибка. Тя си плуваше весело насам-натам. Лапнишаранчо я лапна. Рибката го затегли напред. Пеликанчо я дръпна назад. Пеликанчо дърпаше назад, рибката – напред. Назад-напред! Назад-напред!

Повя южнякът. Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака, и пуснаха тънки стебла.
Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.
Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна:

Живял беден дървар с жена си и двете си деца, момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Той не изкарвал много за прехраната на семейството и когато веднъж в страната станала голяма скъпотия, не можел вече да припечелва дори за насъщния хляб. Като си легнал една вечер, мислите и грижите не му дали да заспи. Непрекъснато се въртял в леглото, пъшкал и накрая рекъл на жена си:

Живял някога един много мъдър крал със своята кралица. Те имали един единствен син, когото наричали Джей. Той бил снажен и красив. Когато навършил пълнолетие, кралят го извикал при себе си и му рекъл:

Чуйте песента

С дълбок поклон към Миряна Башева за проникновения текст и към Асен Кисимов за незабравимото изпълнение на „Къде остана детството“ — песен, която продължава да ни връща там, където сме били най-истински…

Поповата лъжичка живееше в една много хубава локва. Тя си плуваше по цял ден, гмуркаше се, подскачаше, играеше си. Около нея имаше много жаби — те спореха помежду си, надвикваха се, но поповата лъжичка не им обръщаше внимание. Пък и тя бе много мъничка, за да се интересува за какво се карат жабите. „Нека се карат, тяхна си работа! Ние си имаме цяла локва и много хубава опашка, затуй не трябва да обръщаме внимание на жабешката врява!“ — тъй си мислеше поповата лъжичка и си играеше в локвата.

Имало едно време, сред зелените хълмове, сините езера и старите каменни градчета на Италия, едно необикновено състезание. То не било като битките на рицарите с мечове, нито като надбягванията на коне. Това било великото колоездачно приключение, наречено Giro d’Italia — Джиро Италия.
Всяка пролет, когато снегът започвал да се топи по върховете, а лястовиците се връщали от далечни страни, по пътищата на Италия се появявали смели колоездачи. Те носели шарени екипи — розови, сини, жълти и червени — и приличали на летящи герои от приказките.
Но малцина деца знаели как започнала тази история.

Имало едно време две деца – Марти и Елица. Те живеели в малък град, пълен с дървета, цветя и весели хора. Всяка сутрин минавали покрай стар паметник в центъра, но никога не се спирали да го погледнат.
На паметника имало издълбани имена и голяма дата:
9 май

От Иван Величков

Разказват, че едно време в пещерите под снежните върхове на Великата планина живеел стар и могъщ дракон, който с дъха си сгрявал планината и по склоновете ú никога не се задържали сняг и лед. Драконът притежавал несметни съкровища, събирани с векове от авантюристите, глупаво решили да го предизвикат.