www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Един овчар, млад и още неженен, пасял веднъж стадото си на поляна, цялата заобиколена от гора. Момъкът свирел с кавала си и обикалял овцете, та да се напасат по-хубаво.

от Ханс Кристиян Андерсен По времето, когато е писана приказката (1845 г.), серният кибрит е бил сравнително ново изобретение и обикновено се произвеждал и продавал от бедни хора на отделни клечки, а не като днес – в кутии, като често е служел за прикритие на просия, която била забранена.

Ах, веднъж ли, дваж ли вече
в книги, вестници и речи
става дума за хлапета
като тези тука двете,
Макс и Мориц назовани,
но със прякор „хулигани“!

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН
Живели едно време дядо и баба със своята пъстра кокошчица. Хранили я, гледали я и ден подир ден се надявали да им снесе яйчице.

Изтекли три години и тя снесла, ама не какво да е яйчице, ами златно. Зарадвали се старците, зачудили се що да сторят – не могат на очите си да повярват, че тяхната кокошка е снесла златно яйчице.

Когато и последното яйце в полога се излюпи, майка Патица остана с отворена човка: от яйцето беше излязло нещо голямо и дебело, със сива перушина, което по нищо не приличаше на патенце.

– Дали не е пуйче? – си помисли майка патица.

Веднъж, преди много, много години, срещнах едно тигърче. То беше съвсем слабичко.
— Горкото тигърче! — извиках аз. — Та ти си ми съвсем слабичко! Искаш ли да си похапнеш малко кокали?
— Не, благодаря! — отвърна тигърчето. — Не обичам кокали. Аз ям думи и затова обичам приказки. От тях надебелявам.
— Ст приказки ли?!

Една изгладняла лисица попадна под една лозница с надвиснали червени узрели гроздове.
Харесва ми цвета на това грозде – промърмори си лисицата. – Ще се опитам да го достигна с един скок.
И тя направи един скок, ала гроздето беше много нависоко и колкото и да повтаряше опита, не успя дори да го докосне с муцуната си. Тогава, за да се утеши, защото не можа да го стигне, каза ядосана: – Гроздето е много кисело… Не заслужава вниманието ми.

Веднъж един ученик попитал дзенмайстора:
– Учителю, как се влиза в дао?
– Чуваш ли ромоленето на ручея? – с въпрос отговорил на въпроса майсторът.
– Да. И какво от това? – отново попитал ученикът.
– Това е пътят, за да се влезе.

Дълго бродил Стоян из гъстите зелени гори, газил треви до колени, но дребна лова не уловил. Уморил се ловецът и седнал под вековен дъб да си почине, заедно с двата бащини бели соколи.
След краткия дъждец слънцето като стъклена топка се провирало през паяжинките и ги правело сребърни с нанизани капчици бисер. Зареял морен поглед към сивите облаци, Стоян съгледал сиво орленце да се вие във висинето. Пуснал той единия сокол. Соколът литнал към орлето и голяма борба са се борили – хвърчали пера, писъци се носили, но соколът не го победил.

Хубаво беше извън града. Беше чудно лято. Ръждата жълтееше по полетата, овесът зеленееше. Сеното бе събрано на копи по ливадите, а щъркелът се разхождаше на дългите си червени нозе и говореше по египетски — тоя език той беше научил от майка си. Край по¬летата и ливадите се простираха големи гори, а в горите имаше дълбоки езера. Да, чудно хубаво беше извън града!
На едно открито място, цял залян от слънчева светлина, се издигаше стар чифликчийски дом, обграден с дълбоки канали. От неговите стени до самата вода растяха репеи, и то толкова високо, че под някои от тях децата можеха да стоят прави, без да се навеждат. Там беше също така пусто, както и в най-дълбокия горски гъсталак. Там именно лежеше в гнездото си младата патица и мътеше патенца. Тя лежеше вече толкова отдавна, че просто й бе дотегнало да чака. Освен туй в тоя пущинак рядко й идваше някой на гости. Другите патици предпочитаха да плуват в каналите, вместо да седят под репея и да крякат с нея.
Най-сетне яйцата започнаха да се чупят едно по едно.

Чуйте песента

С дълбок поклон към Миряна Башева за проникновения текст и към Асен Кисимов за незабравимото изпълнение на „Къде остана детството“ — песен, която продължава да ни връща там, където сме били най-истински…

Къде ми са детските книжки
кажи ми мой прашен сандък
закусиха сивите мишки
с вълшебните букви – язък

Къде ми е класната стая
къде е коравият чин
а бе ве тире запетая
забравих ги вече – амин

А днес моят собствен наследник
извършва геройски бели
не съм се изгубил безследно
щом той ме повтаря нали

А днес моят собствен наследник
извършва геройски бели
не съм се изгубил безследно
щом той ме повтаря нали

Къде е момчешката дързост
след мене защо не върви
отминаха стъпките бързи
и ехо не чувам, уви

Къде ли се водят войните
за мойте наивни мечти
дали пък не са ми сърдити
че съм ги отрекъл почти

А днес моят собствен наследник
извършва геройски бели
не съм се изгубил безследно
щом той ме повтаря нали

А днес моят собствен наследник
извършва геройски бели
не съм се изгубил безследно
щом той ме повтаря нали

щом той ме повтаря, нали
щом той ме повтаря… дали

Не съм се изпарил във времето
не съм се стопил като прах
живея в смеха на детето
във всеки безумен замах

И ако светът ме забрави
ако изтрие мойте следи
ще зная, че някъде има
едно продължение – ТИ

Ivaylo Ivanov (Ивайло Иванов)

Един ден маймуните в зоологическата градина решили да направят пътешествие с учебна цел. Вървели, вървели, спрели и една от тях попитала:
— Какво се вижда?

Един селянин от Югла много искаше синът му да стане кмет. Защото никак не е лошо да управляваш цяло село. И защото е приятно, когато те попитат кой си, да отвърнеш: „Аз съм бащата на кмета“.
Но как се става кмет?

На стари години при Настрадин Ходжа дошъл някакъв човек и му казал:
– Казват за теб, че си се върнал в детството си.
– Не съм се върнал аз в него, а то в мен – отговорил той.

Един селянин се трудил на полето с пот на лицето, без да спре да си поеме дъх, от изгрев до залез. Веднъж се случило невероятното: докато чакал под едно дърво да премине дъждът, мълния повалила едно от дърветата недалеч. Под корените на това дърво имало пещера, от която се носело сияние. Селянинът боязливо се приближил и видял, че пещерата е пълна със злато, което било скрито там от дядо му. От този момент нататък той не копаел, не сеел, а само събарял дървета и търсел съкровища под тях. Реколтата на нивата му загинала и през зимата му се наложило да купи храна за всичкото злато, което намерил. Но най-лошото било, че заради унищожените столетни дървета около нивата му вятърът издухвал всичките посеви. И селянинът не можел да събере нормална реколта.

Петгодишната Румяна бързо от леглото стана. Колко дрехи в двете стаи трупат майка й, баща й! Стягат куфари за път — надалече ще вървят. На Румяна й се плаче:
— Ачо, гумено човече, мое мъничко паляче, на море ще ходим вече… Искам да отидем двама! Но какво ще каже мама. Много, Ачо, си надут, място в куфарите няма…
Ачо, фокусник прочут, каза с хитрина голяма:

Вратата на големия дом на Сиатмулт, Създателя на дъжда, не приличали на вратите на домовете на скуемишките знатни фамилии и обикновените хора. На нея били изобразени с резба странни фигури и тя цялата и от двете страни била боядисана. Фигурите се различавали напълно от всички тотемни фигури, нарисувани по другите врати. И това имало своята причина: вратата била вълшебна и помагала на собственика си да създава дъжд.
Когато Създателят на дъжда открехвал вратата, почти веднага започвало да ръми. Когато я отварял малко повече, дъждът се усилвал. А когато Сиатмулт я отварял широко, се изливал порой, в който хората едва се крепели на краката си.

Живял някога един владетел, който убивал закупчиците на краденото, а крадците пускал на свобода. Всички се жалвали, че това е несправедливо. Тогава владетелят събрал народа на площада, докарал там плъхове и сложил пред тях храна. Плъховете вземали храната и я отнасяли в дупките си. На следващия ден владетелят отново събрал народа на площада, довел плъховете, сложил храна пред тях, а дупките им запушил. Плъховете взимали храната, влачели я към дупките си, видели, че дупките са запушени и върнали храната обратно.

Един човек дванадесет години търсил Майтрей Буда. Не намерил никъде. Разгневил се и се отказал. Върви си по пътя. Гледа – странник пили с конски косъм желязна пръчка и нарежда: „Даже животът ми да не ми стигне, пак ще те прережа.“
Смутил се човекът: „Какво означават моите дванадесет години пред такова упорство, да се върна аз към моите търсения.“
И тогава на човека се явил самият Майтрей Буда и казал: „Аз отдавна съм с теб, но не забелязваш и ме гониш, и ме плюеш. Нека да направим изпитание. Иди на пазар, аз ще бъда на рамото ти.“
Отишъл човекът, знаейки, че носи Майтрей, но хората се отдръпвали от него, разбягали се, запушили носове и закрили очите си.
„Защо бягате вие, хора?“
„Що за ужас имаш на рамото си – смърдящо куче, цялото в язви.“
И пак не Видели хората Майтрей Буда. И Видели това, за което всеки е достоен.