Имало едно време в красивия град Salzburg едно малко момче, което толкова обичало музиката, че сякаш се било родило с нея в сърцето си. То се казвало Wolfgang Amadeus Mozart. Докато другите деца още се учели да подреждат думите, малкият Моцарт вече подреждал звуци. Баща му, който бил музикант, веднъж видял как детето внимателно докосва клавишите на клавесина и повтаря мелодии, които чуло само веднъж. Когато бил едва на пет години, Моцарт започнал сам да измисля малки музикални пиеси. Не защото искал да стане велик, а защото музиката просто преливала от него, както пеят птиците напролет. Скоро хората започнали да го наричат „чудното дете“. Водели го в дворци и огромни зали, където царе и императрици го гледали смаяно как малките му пръсти летят по клавишите. Разказват, че веднъж той свирил със завързани очи, а друг път чул трудна мелодия само веднъж и после я повторил без грешка. Но най-странното било друго — когато Моцарт свирел, хората чувствали, че музиката му говори направо на душата им. Някои се усмихвали, други се разплаквали, трети просто затваряли очи, сякаш пред тях се отваря друг свят. Защото музиката на Моцарт не била студена и горда. В нея имало смях, тъга, игри, бури, танци, нежност и светлина — точно като в човешкото сърце. Когато писал операта The Magic Flute, той създал свят на вълшебства, птицеловци, изпитания и надежда, който и днес прилича на приказка. А когато композирал малките си весели мелодии, дори децата ги запомняли лесно и ги тананикали по улиците. Моцарт не живял дълго и често имал труден живот — понякога нямал достатъчно пари, понякога бил уморен и болен, но никога не спрял да пише музика. Сякаш се страхувал, че ако спре, светът ще стане по-тих и по-тъжен. И може би затова хората по цялата земя още го обичат. Защото в музиката на Моцарт има нещо много рядко — тя кара човека да си спомни, че светът, въпреки всичко, е красив.

Имало едно време, преди много, много години, в древния град Нишапур, едно момче на име Омар, което обичало повече от всичко да гледа звездите, и докато другите деца играели и се смеели по улиците, той тихо се качвал на покрива, вдигал очи към небето и се чудел защо звездите не падат, защо времето минава толкова бързо, защо хората се раждат и после изчезват, и защо, ако светът е толкова красив, в него има и тъга, и така, малко по малко, момчето пораснало и станало учен, но не обикновен, а от онези, които искат да разберат всичко — изучавал числата и звездите, книгите и времето, и дори човешкото сърце, хората се чудели как може да смята движението на планетите, а после да стои и да гледа едно цвете, сякаш му говори, през деня решавал трудни задачи и помагал на хората да разбират света, а вечер пишел кратки стихове — тихи и мъдри, като малки тайни, които се шепнат, и веднъж при него дошъл ученик и го попитал какво е най-важното в живота, а Омар се усмихнал, погледнал към луната и казал, че най-важното е да бъдеш щастлив точно сега, защото този миг е целият ти живот, после му обяснил, че не трябва да завижда на богатите и че е по-добре човек да бъде сам, отколкото с неподходящи хора, а когато ученикът попитал как се става мъдър, Омар тихо се засмял и казал, че колкото повече научава, толкова повече разбира колко малко знае, и че истинската мъдрост не е да победиш другите, а да победиш собствените си грешки, и така минали години, Омар остарял, косата му побеляла, ръцете му започнали да треперят, но очите му все така търсели звездите, както когато бил дете, и хората го запомнили не само като велик учен, но и като човек, който разбирал колко кратък и ценен е животът, и оставил след себе си едно тихо напомняне, че каквото и да се случва, то ще отмине, а над Нишапур звездите продължили да светят, същите, които едно малко момче някога гледало с удивление.

Имало едно време една много стара азбука, толкова стара, че помнела царе и монаси, войни и тихи нощи със свещи, помнела пергаменти и сняг, който бавно покривал каменните крепости на България, но тя не била обикновена азбука, защото била жива, и всяка нощ, когато децата заспивали над отворените буквари, буквите тихо слизали от страниците, протягали се уморено и започвали да си шепнат, а най-старата от тях — буквата „А“ — обичала да разказва истории и една вечер тихо попитала дали знаят откъде идват, и всички букви се размърдали от любопитство,

Имало едно време в Germany едно момче, което задавало прекалено много въпроси.

— Защо листата са зелени?
— Защо светлината има цветове?
— Защо хората обичат?
— Защо се страхуват?
— Защо злото изкушава?
— Защо звездите мълчат?

Имало едно време в Barcelona едно момче, което не харесвало правите линии.

Thomas Kinkade

Наричаха го Снежко, защото имаше бяла пухкава козина на къдри, като едри парцали сняг, които валят у нас през декември. Но Снежко не се боеше нито от декември, нито от януари. До огъня той си имаше възглавничка от синя вълна, върху нея си дремеше, сгънат на кълбо, и слушаше как вън вятърът фучи, как се блъска в стъклата. Отвътре, от стаята, му отговаряше друго фучене – фученето на искрите в печката.

Един гарван, кацнал на едно дърво, стискаше в човката си парче сирене.
Хитрата лисица, привлечена от приятната миризма на сиренето, се спря под дървото и каза на черната птица:

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН
Един ден лисицата намисли да се пошегува с щъркела и… успя.
Слушайте как стана това.
Тя каза с престорена любезност на птицата с дългата шия и с още по-дългите крака. – Моля те, остани при мене на обяд.Щъркелът прие поканата.
Лисицата беше сложила на масата плитък съд – някаква широка чиния със супа, която изпускаше пара.

Старо морско градче, където часовниците цъкат нощем, а хората още помнят истории.

Имало едно време, край морето, в малка къща с посинели от сол прозорци, живеело момиче на име Дара.
През нощта вятърът блъскал по капаците, чайките викали над покривите, а вълните разказвали истории на онези, които умеели да слушат.
Дара умеела.
Още като дете тя сядала на брега с боси крака и гледала как морето сменя цветовете си — ту зелено като стъкло, ту сиво като старо огледало, ту синьо като очите на човек, който крие тъга.
Имала три мечти едновременно.

Имало едно време ламутски ловец, който живеел сам край студено северно езеро.
Бил добър ловец.
Умеел да следи елен по отпечатък в снега и да познае буря по миризмата на въздуха.
Но домът му бил тих.
Толкова тих, че понякога му се струвало, че чува как снегът пада.
Една вечер той седял край огъня и казал:

Имало едно време земя, в която никога не съмвало утро.
Небето било черно като опушен котел. Тайгата шумяла в мрак. Хората палели огньове не за уют, а за да не забравят как изглежда светлината.

Имало едно време, на каменистия край на морето, една крепост, кръгла като тиган, кацнала върху скала над пенливите вълни.

Имало едно време едно бедно момче, което живеело в малка къща до края на града.
Всяка вечер, когато улиците потъвали в тишина, от една стара работилница започвали да се носят вълшебни звуци.
Понякога те били нежни като падащ сняг.

Имало едно време, извън времето, една безкрайна каменна зала.
Нямала врати.
Нямала прозорци.
Само ехото на мисли, които никога не умирали.
Там седели философите.

Имало едно време, в едно старо ателие на покрива на голям град, един вентилатор.
Беше стар, шумен и леко разклатен. Когато работеше, перките му потреперваха, сякаш всеки миг щяха да се разпаднат. Хората го наричаха просто:
— Старият вентилатор.
Но никой не знаеше, че вътре в него живее дух.

Имало едно време едно дете, което всяка вечер излизало на двора и гледало небето.
То виждало звездите — безбройни.
Гледало Луната как тихо върви между облаците.
Виждало как Слънцето всяка сутрин се връща точно навреме, сякаш някой го буди.
И детето все питало:
— Кой движи всичко това?

Имало едно време красиво царство, наречено Златна България. То се простирало между зелени планини и сини реки, а хората му мечтаели за училища, пътища, болници и светло бъдеще.