www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Имало едно време хубаво момиче. Когато се засмивало, чуден трендафил цъфтял на устата му. Когато заплачело, едър маргарит капел от
Прочетете повече »

Върху една стара круша паднал гръм и запалил синора. Пламнали лозините, къпините и трънаците. Разбягали се зайците, които се криели
Прочетете повече »

Хайде… приближете се до огъня.
Навън вятърът пак е тръгнал да разлиства нощта, а когато вятърът говори, старите хора млъкват. Защото знаят – има истории, които не обичат шумните гласове.
Тази история ми я разказа един човек. Беше толкова стар, че не помнеше годините си, но помнеше миризмата на хляба от детството.
Каза ми:
– Ако някога срещнеш дете, което задава прекалено големи въпроси… не му отговаряй веднага.

И започна.

Имало едно момиче.
Не зная дали се е казвало Ана, Мария или Елица.
Името не е най-важното.
По-важното е, че очите му все гледали по-далече от всички останали.
Докато другите деца гонели пеперуди, то седяло до стария кладенец и гледало как листата падат във водата.
После питало баба си:
– Къде отиват хората, когато всички ги забравят?
Бабата спряла да преде.
Не защото не знаела.
А защото някои въпроси искат тишина преди отговор.
След малко рекла:
– Може би остават там, където са направили добро.
– А ако никой не знае, че аз съм го направила?
Бабата само се усмихнала.
– Тогава доброто ще знае.

Момичето не изглеждало убедено.

От този ден започнало да мисли.
Не ден.
Не два.
Години.
Понякога възрастните си въобразяват, че само те имат тежки мисли.
Не е вярно.

Някои деца носят въпроси, които и старците не могат да вдигнат.

Една есен в селото дошъл странник.
Не продавал нищо.
Не просел.
Носел на гърба си стара дървена кутия.
Щом я отворел, хората виждали часовници.
Малки.
Големи.
Сребърни.
Медни.
Счупени.
Живи.
Момичето седнало до него.
– Поправяте ли времето?
Странникът се засмял толкова хубаво, че гаргите от ореха отлетели.
– Не, дете.
Поправям само часовниците.
Времето още никой не е успял.
Тя помълчала.
После прошепнала:
– А може ли човек да остане след времето?
Странникът не отвърнал веднага.
Извадил от кутията едно часовниче.
Толкова старо, че капакът му бил гладък като речен камък.
– Това беше на дядо ми.
– Значи го помните.
– Не.
– Как така?
– Помня как миришеше на тютюн, когато ме прегръщаше.
Помня как се смееше.
Помня как свиреше на кавал.
Но лицето му… вече почти съм го забравил.
Часовникът само ми помага да не забравя, че е имало такъв човек.
Момичето останало тихо.

Понякога тишината научава повече от думите.

Минавали години.
И хората започнали да забелязват нещо странно.
Където минело момичето, все оставало по нещо.
Не голямо.
Не скъпо.
Една оправена ограда.
Счупена играчка, която отново се върти.
Подпряна портичка.
Напоено цвете.
Дърво, което вчера го нямало.
Писмо до самотна жена.
Нарязани дърва пред нечий дом.
Но никога никой не я виждал.
Все едно доброто вървяло една крачка пред нея.
– Кой го направи?
– Не знам.

И животът продължавал.

Минали десетилетия.
Косите ѝ побелели.
Ръцете ѝ станали тънки като корени на стара върба.
Една вечер седяла на пейката пред дома си.
Небето било ясно.
Толкова ясно, че звездите приличали на прозорци.
До нея седнало едно момче.
Може би на седем години.
Може би на осем.
– Бабо…
– Кажи.
– Вярно ли е, че някога всички умираме?
– Да.
– А вярно ли е, че после ни забравят?
Тя дълго гледала небето.
После се усмихнала.
Онази усмивка, която идва едва когато човек е спрял да се страхува.
– Не знам.
Но вече не мисля за това.
– Защо?
– Защото разбрах нещо много късно.
– Какво?
– Че човек не живее в паметта.
Живее в навиците, които е оставил след себе си.
Момчето не разбрало.
Само кимнало.

Както кимат децата, когато приемат нещо, което ще разберат чак след години.

Минал цял век.
Никой вече не знаел името на онова момиче.
Но в онова градче се случвали странни неща.
Някой оправял счупена пейка, без да чака благодарност.
Някой оставял цвете на чужд прозорец.
Някой поправял детска играчка и тихо си тръгвал.
Някой засаждал дръвче, без да сложи табелка с името си.
А когато попитали едно малко момиче защо помага на непознати, то свило рамене и рекло:
– Не знам…
Така се прави.
И може би точно тогава, някъде високо над облаците, едно вече забравено момиче се усмихнало.
Не защото някой помнел името му.
А защото светът, без да забележи, бил запомнил сърцето му.
И ако някога минете през старо село, където хората още си помагат без причина, спрете за миг.
Не питайте кой е започнал.
Има истории, които са толкова стари, че вече никой не знае името на героя.
Само доброто още помни.

Отдавна, много отдавна, в село Кяким, или Дома на орлите, което се намирало в подножието на Гърмящата планина в земите
Прочетете повече »

Един воденичар оставил на тримата си сина скромно наследство своята воденица, магарето си и своя котарак. Делбата станала бързо: