www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Живели някога в незнайно село две сирачета – Донка и по-големият й брат Петър. Момиченцето не било навър¬шило още годинка, когато майка им се поминала. Отишла си рано от тоя свят. Петър се грижил за малката си сестричка и бдял над нея – зло да не я сполети. Той знаел и книга да чете, и песни да пее – всичко му идело отръки да прави. Пораснали двамата. Донка била хубава мома за радост, а Петър силен, умен и работен! Гледали си къщата те като добри стопани, сговорчиви били и всички от селото им се радвали, все с добро ги посрещали.

Веднъж Настрадин Ходжа работел в градината. Приближил се някакъв юноша.
– Кажете ми къде се намира домът на Настрадин Ходжа? – попитал той.
-Хей онзи отляво – казал Ходжа. Скоро юношата се Върнал и казал:
– ОказВа се, че вие сте Настрадин Ходжа! -Да, така е.
– Защо не ми казахте по-рано?
-Ти не търсеше мен, а дома ми – отговорил Настрадин.

Живял някога един селянин, който заклал прасето си. Обичаят повелявал да изпрати парче месо, салам и дроб на всички съседи. Този селянин, който вече много пъти получавал подобни подаръци, решил, че ако следва обичая, може да си остане без нищо. Като посветил в това един съсед, казал:

Ето как започва една приказка за вълшебства и магии, разказвана в днешно време от изкусните разказвачи от индианското племе стоуни в Алберта, Канада. Мнозина от тях вярват, че в основата й лежи достоверна история.

Ето ти, о, мое Безценно съкровище, още една приказка от Миналосвършените времена.
Имаше точно по средата на тези времена един Хоцкав-боцкав Таралеж и той живееше край бреговете на мътната Амазонка, като се хранеше с охлюви и тям по¬добни. И на същите брегове на мътната Амазонка живееше една Бавна-плавна Костенурка, която пък се хранеше с крехки марулки и тъй нататък. И те бяха големи приятели. И дотук всичко е добре, нали?

Браво, откриватели! 👏

Попаднали сте на истинско съкровище – страница, пълна с чудни песнички, весели стихчета и топли думи, които носят усмивки и радост. Тук всяка песен е като малка приказка, а всяко стихче – като гушкане преди сън.

Вие не просто сте намерили страница…
вие сте отворили врата към един свят, в който има:

🎶 музика за сърцето
📖 думи, които учат и вдъхновяват
🌈 спомени, които остават завинаги

Продължавайте да слушате, да пеете и да откривате нови любими неща!

А най-хубавото тепърва предстои… 😊

Един човек се събудил през нощта, тъй като му се припушило. Той се приближил към дома на съседа и започнал да чука по вратата. Отворили му и го попитали какво му е необходимо. Човекът казал: „Искам да пуша. Бихте ли ми дали огънче?“
Съседът отговорил: „Какво става с вас? Ставате през нощта, идвате тук, будите всички ни, а в ръцете си държите запален фенер.“
Това, което е необходимо на човека, в действителност винаги се намира у него самия, но той все пак обикаля по света и го търси.

Две много бедни момчета живели от подаяния, като просели по къщите в градове и села. Единият бил сляп по рождение, а другият се грижел за него, просейки милостиня.
Веднъж слепият се разболял. Приятелят му казал:

Настрадин имал най-хубавата в страната ябълкова градина и всеки път, когато ябълките узрявали, съседските деца се промъквали в градината и ги откъсвали. Със същото постоянство Настрадин изтичвал от къщата, размахвайки пушка и проклинайки бягащите деца.
Многогодишен свидетел на това безуспешно преследване, съсед на Настрадин, веднъж му казал:
– Не те разбирам, Настрадин. Та ти си спокоен и великодушен човек, реколтата ти е десет пъти повече, отколкото ти трябва, защо не отстъпиш част на децата?
– Хъм – усмихнал се Настрадин, – аз искам те да взимат ябълките, но аз самият съм бил момче и знам: ако не виках и не ги гонех, те нямаше да идват.

Един цар имал син и дъщеря. Синът му бил на десетина години, а дъщеря му била още по-малка. Една нощ царският син сънувал, че си мие лицето. Царят му поливал, а царицата му давала кърпа да се избърше. На сутринта момчето разказало на баща си своя сън. Царят кипнал и викнал разсърден:

Един цар имал едничък син, който бил на три години. Царят обявил война на друг цар и трябвало да замине с много кораби да се бие по море.
Царят победил врага и тръгнал да се връща с корабите си в своето царство. По пътя се извила страшна буря. Всички кораби щели да потънат. Тогава царят извикал:
– Кълна се в царската си корона, че ще подаря на морската царица първото мъжко същество, което ме срещне на брега, когато стъпя в моята столица.
Бурята утихнала.

Някога живял един човек. Той бил много беден, живеел в нищета, бил задлъжнял много, а нямало с какво да си върне дълговете. И тогава избягал. Добрал се до една пустиня и там намерил ковчеже със скъпоценности и чисто огледало. То лежало върху скъпоценностите, скривайки ги. Като видял това, беднякът много се зарадвал.
Вдигнал огледалото и видял в него човек. Изплашил се той и като долепил ръце в молитвен жест, казал: „Мислех, че ковчежето е празно, че в него няма нищо. Изведнъж се оказа, че в него се намирате вие, господарю! Не ми се сърдете!“

Майка казала на сина си за един велик светец: „Даже щипка прах изпод следите му вече е велика.“ Случило се така, че светецът преминавал през селището им. Момчето проследило следите му и взело щипка от тази пръст, зашило я в парче плат и започнало да я носи на шията си. Когато го изпитвали в училище, винаги държало ръката си върху тази пръст. При това момчето се изпълвало с такова въодушевление, че отговорът му бил винаги чудесен.

Двама старци живеели заедно в една килия и никога за нищо не спорили. И ето че веднъж единият казал на другия:
-Хайде поне да поспорим като другите.
Събеседникът му отговорил:

Веднъж съпругата на Ходжа започнала да го упреква за бедността му.
– Ако си религиозен човек – казвала тя, – трябва да помолиш за пари. След като религията е твоето занятие, като всички останали трябва да получаваш пари за това.
– Добре, така и ще направя – казал Настрадин.
Той излязъл в градината и завикал с всичка сила:

Живял някога в Кайро беден обущар на име Маруф. Той имал жена, която хората наричали Фатима Вещицата, защото била много зла и свадлива.
Всеки ден Фатима нахоквала и проклинала мъжа си, а понякога го и биела, ако й донесял малко пари.
Веднъж тя му казала:

Старият елен поведе стадото си към високата планинска поляна, където растеше зелена и мека трева. Той вървеше с уверени стъпки през старата букова гора, защото знаеше всичките долчинки и скатове, познаваше накъде извеждат козите пътеки и по кои места ловците поставят засади и копаят дълбоки ями, за да пропадат в тях елените и сърните.

Всяка събота вечер Хитър Петър стрижел и бръснел селяните в селската кръчма.
Веднъж, както стрижел едного и в същото време приказвал с другите, отрязал му едно парче от ухото.
Селянинът подскочил като опарен.
– Какво правиш, бе глупако! – развикал се селянинът. – Като не знаеш да стрижеш, защо срамиш занаята! Как ще изляза сега пред света, като едното ми ухо е по-късо?
Хитър Петър го успокоил:
– Гледай си работата! Бедата не е толкова голяма. Седни да отрежа и от другото ухо такова парче, та да ги изравня.

Един човек имал двама сина. И по-малкият казал на баща си: „Татко! Дай ми полагащата ми се част от имението.“ И баща им разделил имението. След няколко дни по-малкият син събрал всичко и тръгнал за далечна страна и там прахосал всичко, водейки охолен живот. Точно по това време настъпил голям глад в тази страна и той изпаднал в нужда. Тогава отишъл, цанил се при един стопанин и той го пратил да му пасе свинете на полето. Младежът бил радостен да се нахрани с остатъците, които хвърляли на свинете, но никой не давал на него.

Високо над града, върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.
Всички много му се възхищаваха.