www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Един жесток цар изкарал закон да бъдат погубени всички стари хора.

Каква полза от тях – казал той, – нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречкат вкъщи. По-добре ще живеем без тях. Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора минали под нож. Останал само един старец – баща на болярин. Дожаляло на болярина да вземе главата на стария си баща, затуй го укрил на тайно място и го хранел скришом, без да знае никой. Жестокият цар имал луд чер кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да укроти лудия кон.

Как ли? – отговорила знахарката. – Заповядай, господарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица. Царят се почесал по тила и повикал болярите си.

Хей, боляри – викнал им той, – слушайте какво ще ви заповядам! Още утре да ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца без пясъчно въже, главите ви ще взема! Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало наум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал вкъщи омърлушен, старецът го попитал:

Защо си кахърен синко? Боляринът му разправил какво иска царят.

Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: “ Къде е въжето?“ – ти му отговори: „Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде – дебело, тънко, жълто или червено, дай ни по-напред мостра.“ На другия ден, като чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:

Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема. И царят простил живота на всички. Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо изгоряло – и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опразнили. Не останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:

Каквото щете правете и струвайте, но утре , като дойдете, искам да ми кажете откъде да намерим жито за посев, инак главите ви ще взема. Тръгнали си болярите сломени – не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омърлушен, и попитал какво се е случило.

Сега, тате – рекъл боляринът, – и ти не можеш ми помогна.

Защо?

Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.

Не бой се, синко. Утре, когато се явите пред царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всички мравуняци на царството. В мравуняците има много жито, събирано зрънце по зрънце от мравките. И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разкопали мравуняците – намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от находището и се обърнал към болярина, дето криел баща си. Попитал го:

Кажи ми, кой ти даде този мъдър съвет?

Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.

Няма косъм да падне от главата ти, кажи! Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го е научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито. Скоро излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците – всеки да им сторва път.

Когато Иляо от Шинаня срещнал владетеля на Лу, той изглеждал много уморен.
– Защо имате такъв уморен вид? – попитал учителят от Шинаня.
– Изучавах пътя на предишните царе и се готвех да продължа делото на предците си – отговорил владетелят на Лу. – Аз почитам духовете и оказвам уважение на достойните мъже. Аз правя всичко сам и нямам нито миг почивка, обаче така и не мога да се освободя от грижите. Ето защо изглеждам толкова уморен.
– Вашият начин за избавяне от грижите, господарю мой, за нищо не става – казал учителят от Шинаня. – Лисицата с нейния пищен кожух и леопардът с неговата петниста козина се скриват в горите и в планинските пещери, за да намерят покой. Те излизат навън нощем и почиват през деня – толкова предпазливи са те. Даже когато им се наложи да търпят глад и жажда, те си позволяват само веднъж да излязат на лов или на водопой – до такава степен са сдържани. И даже ако при тяхната предпазливост и сдържаност понякога не им се удава да избегнат капана или мрежите, нима това е тяхна вина? Техния кожух и кожа – ето го източникът на техните нещастия. А нима царство Лу не представлява за вас същата кожа? Бих ви посъветвал, господарю мой, да
свалите от себе си тази кожа, да изчистите сърцето, да прогоните всички желания и да скитате свободно в безлюдния простор.

Един млад рак си помислил: «Защо всички от моя род вървят заднишком? Искам да се науча да крача напред като жабите и да ми падне опашката, ако не успея.»
Започнал тайно да се упражнява между камъните на родния поток. Първите дни това начинание му струвало го­леми усилия. Непрекъснато се блъскал, охлузвал бронята си и сам си настъпвал някое краче. Но малко по малко не­щата потръгнали, защото има ли желание — човек може всичко да научи.
Когато вече бил напълно сигурен в себе си, той се пред­ставил на близките си. Казал им:
— Гледайте сега.
И устремно закрачил напред.
— Сине мой — избухнала в плач майка му, — да не ти хлопа някоя дъска? Опомни се, крачи, както баща ти и майка ти са те учили, ходи като своите братчета, които толкова те обичат.
Неговите братя обаче само се кискали.
Баща му го погледал, погледал строго, па отсякъл:
— Достатъчно. Ако искаш да останеш при нас, върви като другите раци. Ако искаш да постъпваш на своя гла­ва — потокът е голям: тръгвай и не се връщай.
Храброто раче обичало близките си, но твърде много си вярвало, че е на прав път, за да се двоуми: прегърнало майка си, простило се с баща си и своите братя и тръгнало по света.
Минаването му изненадало няколко жаби. Старите клюкарки се били събрали да си побъбрят около едно лилиево листо.
— Светът е тръгнал назад — казала една жаба. По­гледнете този рак и кажете — права ли съм?
— Няма вече благопристойност казала друга жаба.
— Уви, уви — завайкала се трета. Но рачето продъл­жило право напред, сега е време да го кажем — по своя път. Ето че чуло да го вика един стар рак с тъжно изражение, застанал край голям камък.
— Добър ден — поздравил младият рак. Старият го съзерцавал продължително, после казал:
— Какво си въобразяваш, че правиш? И аз, като бях млад, вярвах, че мога да науча раците да вървят напред. И ето какво спечелих: живея съвсем сам и хората предпочитат да си отрежат езика, вместо да ми продумат. Послу­шай ме, докато още не е късно: примири се и прави, каквото Привит другите. Един ден ще ми благодариш за съвета. Младият рак не знаел какво да отговори и си замълчал. Но си рекъл: «Аз имам право».
И като се сбогувал учтиво със стареца, продължил смело пътя си.
Далече ли ще отиде? Ще оправи ли всички криви неща на тоя свят? Ние не знаем това, защото той още крачи, смел и решителен както в първия ден. Можем само да му пожелаем от все сърце:
— На добър път!

[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2655″]

Един стар дървар тръгнал в гората за дърва.
Намерил кух дъб, замахнал със секирата и сечал, докато дървото не рухнало с глух тътен.

Започнал да го цепи — и вътре, в кухината, открил кожена торба.
Отворил я… пълна със златни жълтици.

Сърцето му трепнало.
Но вместо да се зарадва напълно, той се намръщил и си казал:

— Гората не е моя… дървото не е мое… тогава и парите не са мои.
Чуждо е това. Трябва да намеря стопанина.

Окачил торбата на колата и тръгнал към селото.

По пътя го срещнал един сиромах — дрипав, запъхтян, с очи като на изгубен човек.

— Не си ли намерил нещо? — извикал той.

— Намерих — отвърнал дърварят.

Очите на сиромаха светнали:
— Загубих торба с пари! Продадох си юницата… всичко ми беше вътре!

Дърварят му посочил торбата.

Сиромахът бръкнал, извадил жълтиците… погледнал ги… и рязко ги изпуснал.

— Не са мои! Моите бяха бели… тези са жълти.

— Чудна работа… — замислил се старецът.

— Крадени са! — отсекъл сиромахът и хукнал да търси своето.

На другия ден старецът решил:
Ще намеря крадците.

Отишъл в най-дълбоката гора.
Там, край огън, срещнал хайдути.

— Крадци ли сте? — попитал той.

Те се засмели:
— Ние не крадем от бедните. Наказваме крадците.

— Къде да ги търся тогава?

Войводата посочил надолу:
— В дворците.

Слязъл старецът в града.
Влязъл в царския дворец — злато, коприна, важни хора.

— Търся крадците — казал той спокойно.

Един брадат големец се надигнал:
— Какви крадци?

Старецът показал торбата.

— Жълтици… намерих ги в гората.

Очите на големците светнали.

— Дай да ги пазим, дядо — казал брадатият. — Тук е сигурно място. Ела след една година.

Старецът се съгласил.

Минала година.

Старецът се върнал.

— Дойдох за торбата си.

— Закъсня — казал същият брадат. — Една година и един ден. Загуби правото си.

И го изгонили.

Старецът излязъл, почесал се по тила и тихо промълвил:

— Прави бяха хайдутите…
Крадците не са в гората.
Те са там, където крадат с думи… и с власт.

Отишла баба в гората за дренки. Не щеш ли – срещнала я Мецана.
Качила се баба на дряна, а под дряна ръмжи Мецана:
– Бабо, слез! Ще те ям!
– Недей, баба! Не ме яж! Аз съм дърта дъртуша. Ела нощес у дома. Имам три внучки.
Три сестри, три умници. Първата е Твърдушка. Втората е Мекушка. Най-малката пък – Сладушка.
Която си избереш, нея ще ти дам!

Отишла си Мецана. Слязла баба от дряна. Като млада хукнала. Чак в къщи спряла.
Прибрала си внучките. Залостили вратата.

Среднощ дошла Мецана. Затропала, захлопала:
– Бабооо, дай ми Твърдушка!
– Твърдушка е с твърд камък вратата подпряла и сладичко е заспала.
– Бабооо, дай ми Мекушка!
– Мекушка си е меко постлала и до Твърдушка е сладко заспала.
– Бабооо, дай ми Сладушка!
– Сладушка спи до Твърдушка, Сладушка спи до Мекушка. Сладушка е най-умната,
Сладушка е най-разумната. Тя на ум баба научи: да залости здраво вратата и да не ходи за
дренки сама-самичка в гората.

Едно бедно момче пасяло стадо чужди овце по поляните над селото си. Веднъж, по обед, то ги закарало до едно изворче с голямо корито да се напият с вода. После овцете се събрали да пладнуват в една дъбрава.
Овчарчето също пило вода направо от чучура, постлало си ямурлука и заспало. Присънил му се чуден сън. Явил му се един белобрад старец и му казал:
– Момче, под дървото до извора е закопано голямо имане.
Събудило се момчето. Огледало се, дървета много – прибрало
вечерта овцете в селото и не казало на никого за съня си. На другия ден се повторило същото. Явил се в съня му белобрадият старец и казал:
– Под дървото до извора е закопано голямо имане – казан с жълтици. Деветима братя трябва да се съберете и да го извадите.
Вечерта момчето казало на баба си за странния сън.
– Жалко, че съм сам и нямам братя. Заедно бихме могли да потърсим съкровището.
– Ти имаш осем братя – отвърнала бабата. – Те, братовчедите, са като братя. С тях ставате точно деветима.
На другия ден момчето пак закарало овцете при извора. Но от вълнение не можело да заспи. По едно време се унесло за миг. Тогава пак му се явил старецът и рекъл:
– Съкровището се пази от таласъм. Насипете пепел около дърветата. Каквито стъпки видите по пепелта, такова животно трябва да принесете в жертва. Иначе таласъмът на съкровището ще ви разкъса.
Прибрало се момчето в селото. Събрало братовчедите си и им разказало всичко. Те много се зарадвали, че ще станат богати. Изнесли девет крини пепел, та поръсили навред около извора. На сутринта като отишли, видели стъпки, които водели до едно дърво. Само че не били на животно, ами човешки.
– Имането иска да принесем в жертва човек – рекло овчарчето.
– Ти луд ли си? – извикал най-големият братовчед.- Ние да не сме кръвопийци?
– И аз не искам такъв грях на душата си – отвърнало момчето. – Ние сме деветима момци с дрянови криваци. Какво ще ни стори един таласъм?
Всички се съгласили с него. Отишли до дървото през нощта и мълчаливо започнали да копаят. Копали, копали, по едно време изг-рял Месецът – тънък като сърп. Изкряскала кукумявка, полъхнал студен вятър и изведнъж от земята изскочила една голяма мечка. Козината й – черна като катран, очите й – червени като въглени. Лапите й били толкова големи, че можела да убие вол с един удар. Това бил таласъмът на съкровището.
Братовчедите хвърлили криваците и се пръснали кой накъдето види. Овчарчето останало само, но не се уплашило, а се спуснало върху звяра. Започнали да се борят. Момчето било много силно, но мечката още повече. Зинала насреща му да го изяде. Овчарчето я хзанало за ушите, за да държи раззинатата паст по-далеч от лицето си.
В това време изкукуригал петел в селото и момчето се озовало изведнъж на дъното на ямата. Вместо мечи уши, стискало здраво в ръцете си дръжките на голям казан, пълен с жълтици.
Така овчарчето преборило таласъма и с намереното съкровище станало най-богатия човек в цялата планина.

Имало едно време един цар и една царица. Народът ги обичал, съседите им ги почитали и могло да се каже, че били най-щастливите от всички владетели. Родила им се дъщеря, надарена с такива добродетели и прелести, че родителите не съжалявали, гдето нямали син.
Великолепие, изящество, пищност царели в техния палат. Но това, което най-много учудвало посетителите, било магарето, настанено на лично място. То било необикновено, защото природата го била създала такова. Всяка сутрин намирали постилката му, покрита не с нечистотии, а с купчини блестящи златни и сребърни монети.
Но голямото щастие не винаги е дълготрайно. Тежка болест сломила царицата, та и най-прочутите лекари не могли да й помогнат. Всички скърбели.
Като почувствувала последния си час, царицата казала на своя мъж, обляна в сълзи:
– Искам, преди да умра, да ти поверя нашата дъщеря и грижата да я задомиш. Тя беше най-скъпото ми съкровище на земята и аз ще си отида със спокойна душа, ако ми обещаеш, че ще направиш всичко, за да бъде щастлива тя – и издъхнала в ръцете на своя съпруг.
Като останал вдовец, царят се заел да осъществи едно свое намерение, което не смеел да сподели с царицата, докато била жива, понеже знаел, че тя няма да даде съгласието си. От дълго време синът на един съседен цар искал да се ожени за принцесата. Подобен съюз бил твърде изгоден и царят се надявал да извлече от него значителни облаги, като някоя и друга богата област, в замяна на неговото съгласие. Принцът обаче съвсем не бил такъв, че да се хареса на една млада принцеса. Той бил гърбав, имал груби обноски, а на всичко отгоре и лицето му не било приятно. Някои казвали дори, и то с право, че бил отвратителен, защото не могъл да заговори, без да изтърси някоя глупост. В цялата страна се ползувал с лошо име и напълно заслужено. Бедните напразно отправяли молби към неговата кесия; вместо смирено измолената милостиня те получавали груб отказ, подсилен с обида и придружаван с ритник. Този грубиян сякаш изпитвал удоволствие, като карал да страдат не само по-слабите от него, но дори и безобидните животни. Дотегнал на приятелите си в игрите и забавите, той скоро останал сам.
Без да обръща внимание на всичко това, царят съобщил на престолонаследницата своето намерение.
Принцесата едва не припаднала. Тя се хвърлила в нозете на своя баща, умолявала го да се откаже от ужасното си решение. Но нищо не могло да го отклони и дори определил деня на сватбата.
Принцесата решила да отиде за съвет при Люляковата фея, нейна кръстница. Тръгнала съ¬щата нощ с хубав кабриолет, впрегнат в едър овен, който знаел всички пътища.
– Скъпо дете – й казала феята, – голяма грешка ще бъде да се ожениш за онзи принц. Без да противоречиш на баща си, ти можеш да избегнеш тази грешка. Кажи му, че за сватбата трябва да ти подари рокля с цвета на времето. Той не ще успее да задоволи тази твоя прищявка.
Принцесата благодарила на кръстницата си и още на сутринта казала на баща си това, на което я научила феята.
Царят събрал най-прочутите си майстори и им поръчал такава рокля. За зла чест още на втория ден роклята била готова: синьото небе, опасано от златисти облаци, не било по-хубаво от тази рокля, като я раздиплили.
Тъй като принцът бързал да се ожени, нещастната принцеса пак потърсила помощ от кръстницата си. Тя доста се зачудила, че уловката й не сполучила, и казала на кръщелницата си да поиска рокля с цвета на луната.
И този път царските майстори успели да направят чудото.
Принцесата много плакала, когато останала с придворните си дами и своята дойка.
Люляковата фея, която всичко знаела, се притекла сама на помощ, като казала:
– Поискай рокля с цвета на слънцето. Баща ти ще се откаже от решението си, защото подобна рокля никой не ще успее да направи. А пък ще спечелим и време.
Принцесата се съгласила и поискала роклята. Царят дал без колебание всичките диаманти и рубини от короната си със заповед нищо да не се жали, за да стане роклята равна по красота на слънцето. Като я донесли, тези които я видели, си затворили очите. Така ослепително блестяла.
Престолонаследницата се объркала и под предлог, че очите й не могат да издържат на блясъка, се оттеглила в стаята си. Феята я чакала там, едновременно засрамена и ядосана.
– Ох! – рекла на престолонаследницата. – Сега ще изправим баща ти пред ужасно изпитание: ще му кажеш, че ти е нужна кожата на магарето, което му задоволява всичките разходи. Хайде, побързай.
Принцесата отишла при баща си и ясно изразила желанието си да получи като подарък кожата на това ценно животно.
Тази прищявка така смаяла владетеля, че той не се поколебал нито за миг. Клетото магаре било пожертвувано и тържествено занесли кожата му на принцесата. Като видяла, че няма вече възможност да избегне тежката си съдба, тя се отчаяла. Скубела си косите, хапела си устните. Но ето че нейната кръстница още веднъж й се притекла на помощ.
– Какво правиш, мое дете? – й казала тя. – Напротив, тъкмо сега настъпва най-щастливият момент от твоя живот. Обвий се с тази кожа, излез от палата и върви накрай света. Аз ще се погрижа роклите ти да не те затрудняват. Накъдето и да вървиш, това сандъче, в което ще бъдат заедно със скъпоценностите ти, ще те следва под земята. Ето моята пръчица. Чукнеш ли пръстта, сандъчето веднага ще се появи пред очите ти.
Престолонаследницата разцелувала хиляди пъти кръстницата си, намъкнала грозната кожа, намазала се със сажди и излязла от богатия палат, без никой да я познае. Отишла надалеч, много надалеч и все търсела подслон. Но при все че от милосърдие й давали по нещо за ядене, никой не искал да я приюти, защото намирали, че е много мръсна.
Най-сетне стигнала в един хубав град, при портите на който имало чифлик. Чифликчийката имала нужда от слугиня да мие съдовете, да пасе пуйките, да чисти кочината на свинете и поискала да я наеме. Престолонаследницата приела на драго сърце, толкова била изморена от дългия път.
Един ден, както се окайвала, седнала край един кладенец, видяла образа си в него. Грозната магарешка кожа, която й покривала главата и тялото, я ужасила.
За щастие на другия ден било празник и тя имала достатъчно свободно време да изка¬ра с един удар на пръчицата своето сандъче от земята. След като се измила и сресала дългите си коси, тя се нагиздила със скъпоценностите и облякла роклята с цвета на времето. Изпитала такова задоволство, че оттогава всеки празничен ден се превръщала за собствено удоволствие в най-очарователната принцеса на света.
Един ден Магарешката кожа си била сложила роклята с цвета на слънцето. Царският син, на когото принадлежал този чифлик, се отбил да си почине на връщане от лов.
Предложили му селска закуска и той приел. После тръгнал да обикаля задните дворове и всичките им скрити кътчета. Видял една колиба, чиято врата била затворена. Любопитството му го накарало да надзърне през ключалката. Но какво било учудването му, когато съгледал една девойка, красива и богато облечена. Той изпитал толкова силно желание да узнае каква е тази девойка, която се крие в колибата, че сигурно щял да изкърти вратата, ако не било уважението, което му вдъхнало това очарователно същество.
Отдалечил се със съжаление, и то за да попита незабавно кой живее в тази колиба.
Отговорили му, че това е една слугиня, която се нарича Магарешката кожа, заради кожата, с която се облича.
Принцът се върнал в палата на баща си. Но смущението, в което го хвърлил образът на непознатата девойка, било толкова силно, че през нощта получил ужасна треска. Имало опасност за живота му.
Той бил единствен син на майка си – царицата, която просто се отчаяла. Обещавали големи награди на лекарите. Те употребили цялото си изкуство, но нищо не помагало.
Накрая решили, че някаква странна мъка гнети принца, и съобщили това на царицата. Тя. изпълнена с нежност към своя син, го замолила да й каже причината за своето страдание.
– Е добре, царице – рекъл принцът. – Нищо няма да скрия. Искам, майко, Магарешката кожа да ми направи баница и щом бъде готова, да ми я донесат.
Царски хора отишли бързо в чифлика, повикали Магарешката кожа и й заповядали да направи баница за принца.
Магарешката кожа се зарадвала, че ще може да покаже какво знае да върши. И така, затворила се в стаичката си, хвърлила магарешката кожа, измила си лицето, ръцете, сложила блестящо елече и подобна пола и захванала да меси баницата от най-чисто брашно, яйца и прясно масло. Както месила, един пръстен паднал от ръката й в тестото, може би случайно, а може и нарочно?
Щом се опекла баницата, тя намъкнала ужасната кожа и я предала на един от царедворците, когото запитала за новини от принца. Но той дори не пожелал да й отговори и изтичал при своя господар да му занесе баницата.
Принцът я грабнал от ръцете му и така бързо я изял, та лекарите, които били край леглото му. намерили тази лакомия за лош признак.
Всъщност принцът едва не се задавил с пръстена, но ловко го извадил от устата си и гладът му понамалял. Взел да разглежда украшението: един фин смарагд, прикрепен на златна халка, толкова тясна, че можела да се сложи само на най-нежното пръстче на света.
Целунал пръстена и го сложил под възглавницата си, откъдето го изваждал всеки миг, когато смятал, че никой не го вижда, и прекарвал времето си в търсене на начин, как да види тази, чиято ръка е украсявал пръстенът. Но това никак не било лесно: ако кажел, че иска да види Магарешката кожа, съмнявал се, че ще му я доведат; ако кажел какво е видял през ключалката, щели да му се подиграват и да го сметнат за отнесен. Тези мисли го измъчвали и треската се засилвала. Лекарите не знаели вече какво да правят и заявили на царицата, че принцът сигурно страда от любовна болест.
Царят и царицата веднага дотичали при сина си:
– Сине мой, мили сине – се провикнал владетелят развълнуван, – кажи само името на тази, за която искаш да се ожениш, заклевам се, че ще ти я дадем, дори да е най-простата слугиня.
Царицата потвърдила клетвата на царя и принцът, трогнат от сълзите и обещанията на своите родители, им казал:
– Не желая да взема жена, която няма да ви хареса.
И като извадил смарагда изпод възглавницата си, добавил:
– Искам да се оженя само за тази, на чийто пръст стане този пръстен.
Тогава царят прегърнал сина си и се заклел, че ще го излекува. На часа заповядал вестителите му да разгласят по целия град с барабани, пиколи и тромпети, че всички млади момичета трябва да дойдат в двореца, за да премерят един пръстен, и че тази, на която прилегне точно, ще се ожени за престолонаследника.
Първи дошли принцесите, после дукесите, маркизите и баронесите, но колкото и да изтънявали пръстите си, никоя не могла да си надене пръстена. Трябвало да извикат скромните работнички, които макар че били хубавички, имали дебели пръсти. Принцът, който вече се чувствувал добре, сам мерел пръстена.
Най-сетне завели камериерките. Те също не успели. Всички вече били мерили пръстена без успех, когато принцът извикал готвачките, прислужничките, овчарките. И те дошли, но на дебелите им, къси и зачервени пръсти халката влизала само до нокътя.
– Повикахте ли Магарешката кожа, която ми направи тези дни баница? – запитал принцът.
Всички прихнали в смях. Казали му, че не са я викали, защото била мръсна и размъкната.
– Веднага я доведете – рекъл царят. – Аз заповядах всички девойки да дойдат.
Като научила, че търсят пръст, на който да стане нейният пръстен, престолонаследницата, сгряна от надежда, се сресала грижливо, сложила си хубавия сребърен корсаж и набраната пола със сребърни дантели, изпъстрени със смарагди. Щом чула, че тропат на вратата и я викат да отиде при принца, тя наметнала магарешката кожа. Хората й казали на подбив, че царят я вика да я жени за сина си и превивайки се от смях, я завели при принца, който също се учудил на смешното й облекло и не можел да повярва, че това е същата блестяща и красива девойка, която видял през ключалката. Натъжен и смутен, дето така жестоко се е излъгал, я запитал:
– Ти ли живееш на края на пътеката в третия заден двор на чифлика?
– Да, принце – отговорила тя.
– Покажи си ръката – казал той, като въздъхнал дълбоко.
Колко се изненадали царят и царицата, както и всички царедворци. когато изпод тази черна и мръсна кожа се подала малка изящна ръка. Тя била бяла, с лека розовина и на тънкия й пръст съвсем свободно влязъл пръстенът. Престолонаследницата изведнъж отметнала кожата, която се свлякла на земята, и девойката се появила в цялата си красота. Принцът, както бил отслабнал от болестта, се свлякъл на колене. Царят и царицата я прегърнали и я запитали иска ли да се ожени за сина им.
Смутена от този прием, принцесата още не била успяла да благодари на владетелите и на сина им, когато таванът се разтворил и Люляковата фея се появила в колесница от цъфнали клонки на цветето, чието име носела. Тя разказала от игла до конец историята, която току-що чухте от мене.

Една гълъбица, измъчена от силна жажда, летяла дълго в търсене на вода. Кръжала над полета и покриви, докато силите ѝ започнали да я напускат.

Изведнъж съзряла нещо, което ѝ вдъхнало надежда — на стената на една къща имало изрисуван тас, пълен с бистра вода. Блестял на слънцето толкова убедително, че изглеждал съвсем истински.

Гълъбицата се спуснала веднага.

Опитала се да пие.

Ударила се в стената.

Отдръпнала се, отново се втурнала — пак удар. Още веднъж. И още веднъж.

Вместо да спре и да се огледа, тя все по-настойчиво се хвърляла към измамния образ, докато накрая паднала без сили на земята.

В последния си миг прошепнала:

„Подмами ме измамата… А водата беше навсякъде около мен.“

Живяла някога една жена, която била чувала за небесния плод. И го пожелала. Попитала дервиш на име Сабар:
– Как мога да намеря този плод, за да постигна незабавно знанието?
– Най-добрият съвет би бил да се учиш с мен – казал дервишът. – Но ако не правиш това, ще трябва да пътешестваш по целия свят, понякога без почивка.
Тя си тръгнала и намерила друг, Ариф-мъдрия, а след това – Хаким-мъдреца, после Маджуд-безумния, Алим – учения и много други…
Така прекарала тридесет години в търсене. Накрая стигнала до една градина. Там растяло небесното дърво и на един от клоните му висял ярък небесен плод. Около първото стоял Сабар, първият дервиш.
– Защо не ми каза, когато се срещнахме първия път, че ти си пазителят на небесния плод? – попитала го тя.
– Защото ти не би ми повярвала. Освен това дървото дава плод само веднъж на тридесет години и тридесет дни.

Имало едно време едно момиченце, което се наричало Жълтата шапчица.
– Не, Червената!
– А, да. Червената шапчица. Майка й я извикала и й казала: Слушай, Зелена шапчице…
– Ама не, Червена!
– А, да. Червена. Иди при леля Диомира да й занесеш тази обелка от картоф.
– Не: върви при баба си да й занесеш тази пшеничена питка.
– Добре. Момиченцето отишло в гората и срещнало един жираф.
– Каква бъркотия! Срещнала вълк, а не жираф!
– И вълкът я попитал: колко прави шест по осем?
– Нищо подобно. Вълкът я попитал: къде отиваш?
– Имаш право. И Черната шапчица отговорила…
– Червената шапчица, Червената, Червената!
– Да. И отговорила: отивам на пазара, за да купя доматено пюре…
– И на сън не й е минало това през главата: отивам при баба, която е болна, но не мога ад си спомня пътя.
– Точно така, и конят казал…
– Какъв кон! Това бил вълк!
– Да. И казал така: вземи трамвай номер 65, слез на площада на катедралата, завий надясно, ще видиш три стъпала и една паричка на земята, остави намира стълбите, вземи паричката и си купи дъвка.
– Дядо, ти изобщо не знаеш да разказваш приказки, всичко объркваш. А дъвка пак ще си купя.
– Добре, ето ти паричка.
И дядото отново зачел вестника си.

Един човек решил да си насади лозе на хубав хълм, огрян от слънцето. Изорал земята, насадил лозичките и започнал да се грижи за тях. След години лозето започнало толкова много да ражда, че човекът едвам смогвал да обере гроздето. От него правел вино, продавал го и полека-лека забогатял.
Но един змей се научил всяка година да обира гроздето – но не наред, а късал само най-зрелите и сладки зърна. Човекът се претрепвал от работа, копаел, подрязвал, поливал, но като дойдела есента, змеят го изпреварвал и обирал най-доброто грозде.
Виното вече не ставало така хубаво като преди, хората спрели да го купуват и селянинът пак осиромашал. Решил да бяга в друго село. Замръкнал на път в една планина и видял пещера в скалата. Решил да пренощува там и влязъл. Тъкмо се свил зад един камък и се чуло силно фучене. Блеснала светлина и в пещерата влязъл едър мъж със златни криле, а след него тримата му сина. Те били змейове и живеели в тази пещера.
Седнали на софрата да вечерят. Синовете надробили на бащата си четири ведра мляко и той ги изял сам. Най-напред му надробили две ведра черен хляб, после едно ведро зелен хляб, а най-накрая едно ведро бял хляб.
– Тате – казал най-малкият змей, – все се каня да те питам, защо хлябът ти има три цвята – черен, зелен и бял.
Бащата отговорил:
– Първият хляб, където го дробихте, беше черен, защото когато орачите започнат да орат заран и падне мъгла ниско по нивите, това не е мъгла, ами съм аз. Пълзя по земята, докато обера хвърленото за семе жито по нивите, затова то е примесено с пръст и хлябът е черен. А зеленият хляб е от жито, което още цъфти. Тогава съм го обирал още зелено, а този най-хубавият хляб – белият, е от житото, когато хората жънат. Ха, иди сега наточи вино от новото лозе!
– Като започнали да пият, бащата казал на синовете си: – Един човек си насади ново лозе. Много го работи, та стават големи гроздове. Ето вече трета година ходя, та обирам най-сладките зърна, затова виното е толкова сладко и гъсто. Не те ли вижа човекът, на когото е лозето – попитал пак най-малкият син.
– Как ще ме види – отвърнал бащата, – като аз кацам на старата круша, превърнат на пиле. Той не се и сеща, че съм аз.
Като хапнали и пийнали, змейовете легнали на земята и заспали. Човекът едвам дочакал да съмне. На сутринта, щом змейовете из¬лезли от пещерата, човекът също се измъкнал навън и се върнал право в своето село. Започнал пак да работи лозето си. Когато то вече взело да зрее, той си взел ножа и отишъл да спи под крушата. Узряло гроздето и ето че един ден пак дошъл змеят да го обира. Задал се с едни облаци, с едни ветрове, с гръмотевици и светкавици. Всички хора избягали и се изпокрили в къщите, само човекът се качил на крушата. Змеят се превърнал на пиле и паднал в крушата, та Цялата се разтърсила. Стопанинът на лозето ударил пилето с ножа си и го пробол. Като убил змея, лозето, колкото раждало, взело още повече да ражда и за кратко време човекът отново забогатял.

На един мъж се поминала жената и той се оженил повторно. Щом влязла мащехата в къщи, видяла, че освен нейното доведено момиче и от първата жена било останало едно заварениче.
Стрелнала го с очи и викнала на мъжа си:
– Туй момиче не го ща в къщи!
– Къде да го дяна? Не виждаш ли, че е още малко и глупаво? – отговорил бащата.
– Където щеш го заведи – в гората, в морето – само да не се мярка пред очите ми.
Днес раздор, утре раздор, най-сетне бащата склонил да махне първото си дете от къщи.
– Омеси една питка! – поръчал той на жена си.
Мащехата омесила питка от просо, пуснала я в торбата и подала торбата на мъжа си. Той преметнал торбата през рамо, повел момичето и го завел в една страшна гора. Там имало малък хълм. Извел бащата детето си на хълма, извадил питката от торбата, търкулнал я надолу и рекъл:
– Тичай, чедо, да уловиш питката.
Момичето се затекло подир питката и я хванало в треволяка. В туй време бащата се мушнал в гората и се загубил.
– Тате, аз хванах питката! – обърнало се назад момичето. – Тате, къде си?
Изкачило се пак на хълма, погледнало насам-нататък – жива душа няма. Очите му се насълзили Тръгнало под старите дървета да търси пътека. Тук пътека, там пътека – никаква пътека нямало. Цял ден се лутало момичето. А когато слънцето потънало надолу зад гъстата шума на гората и взело да притъмнява, то се уплашило и почнало да плаче с глас.
Вдън гората в дървена колиба живеела една бабичка знахарка. Като чула човешки глас, тя излязла и викнала в тъмнината:
– Кой плаче там? Момиче или момче? Ако си момиче, ела при баба, ако си момче – махай се!
– Момиче съм, бабо – отвърнала сиротинката.
– Тогава по-скоро ела!
Като наближило, момичето попитало:
– Защо не искаш момче, бабичко?
– Защото ми трябва шетачка, а момчетата не умеят да шетат вкъщи.
Момичето влязло в колибата. Бабичката го нагостила, постлала му и то легнало да спи. Подир малко легнала и бабичката. На заранта момичето станало преди бабичката, разтребило, помело, донесло вода. Като се събудила старата и видяла какво е сторило гостенчето й, усмихнала се, но нищо не казала. Облякла се и тръгнала за гъби. На излизане тя заръчала на пъргавото момиче:
– В избата имам гадинки: змии, гущери, костенурки. Ти им попари трички и ги нахрани. Не бива да се боиш от тях, защото не хапят.
Момиченцето попарило трици, оставило ги да изстинат, занесло ги в избата, нахранило хубаво гадинките и като нямало друго що да прави, нанизало герданчета и вързало по едно на всяка гадинка. На пладне се задала бабичката. Гадинките се втурнали да я посрещат и почнали да се хвалят:
– Бабо, кака ни върза герданчета! Бабо, кака ни сладко нахрани!
– И на кака ви баба ще върже герданче! – отговорила бабичката и пак се усмихнала.
Близо до колибата течала чудна река. Тя всеки час променяла боята си. Подир пладне бабичката завела момичето на речния бряг, легнала на тревата и рекла:
– Баби, аз ще подремна на тревата, а ти ми попей, защото не ме лови сън без песен.
Момичето седнало до главата на бабичката и кротко запяло. Песента му била тиха като бръмчене на пчела. Преди да заспи, бабата проговорила сънена:
– Гледай водата. Най-напред ще потече синя вода, сетне червена, сетне черна. Подир черната ще се зададе жълта. Събуди ме, когато дойде жълтата вода!
И задрямала. Момичето учудено гледало реката. Реката час по час променяла водата си: ту синя, ту червена, ту черна. По едно време се задала жълтата вода и то събудило бабичката. Бабичката бърже скокнала, сграбила момичето и го потопила в реката.
– Дръж, баби – рекла тя, – хвани каквото можеш!
Момичето стиснало нещо и когато старицата, го извадила, видяло, че държи едно сандъче.
– Какво има в него? – попитало момичето.
– Когато идеш у дома си, ще го отключиш с туй ключе и ще видиш какво има – рекла бабичката, подала му едно че, извела го от гората, показала му пътеката към тяхната къща и го изпроводила да си иде със здраве.
Отишло си момичето и като влязло в къщи, цялата къща светнала, защото жълтата вода била златна и то станало златно. Мащехата прехапала устни от завист.
– Какво носиш в сандъчето? – попитал бащата.
Момичето отключило сандъчето, отворило го и всички ахнали: сандъчето било догоре пълно с жълтици.
– Разправи къде си била? – попитала мащехата.
Златното момиче всичко разказало.
– По-скоро да заведеш и моето момиче в оная гора! – викнала мащехата на мъжа си.
– Меси една питка, като е тъй!
Мащехата се запретнала и омесила една житена питка. Бащата повел доведеното момиче, завел го на хълма в гората, търкулнал питката и когато момичето се затекло подире й, той се потулил.
Цял ден се лутало момичето в гората и надвечер викнало да плаче.
– Кой плаче? – попитала пак същата бабичка от тъмнината. – Момиче или момче? Ако си момче, махни се, ако си момиче, ела насам!
– Момиче съм! – отвърнало доведеното и влязло в колибата.
Горската бабичка го нагостила и му постлала да спи. На сутринта, когато слънцето напекло, бабичката се дигнала, а гостенчето й още спяло. Намръщила се стопанката на. колибата, ала нищо не казала. Събудила момичето и му рекла:
– Аз отивам за гъби, а ти разтреби в къщи, попари. трички и нахрани гадинките ми. Те са в избата. Не се плаши от тях, защото не хапят.
Момичето станало, взело метлата, почнало да мете, без да поръси земята с вода, дигнало пушилка. Попарило трици, занесло ги горещи на змиите, гущерите и костенурките. Гадините се изпопарили и когато на пладне се върнала бабичката от гората, те почнали да й се оплакват.
– Бабо, кака ни изпари с триците! Много ни изпари. Боли, бабичко!
– И баба ще изпари кака ви! – продумала бабичката и влязла в колибата.
Подир пладне тя завела момичето при чудната река и му заръчала:
– Аз ще подремна, а ти гледай реката – като мине синя вода, не ме буди, като мине жълта – пак не ме буди, като дотече червената – пак не ме буди. Когато дойде черната – събуди ме! Хайде сега,попей ми една песен, додето заспя!
Момичето викнало, но то пеело толкова силно и лошо, че бабата го прекъснала.
– Спри! – рекла му тя. – Не можеш ме приспа с тая песен.
Момичето млъкнало. Бабичката задрямала, а реката зашумяла и почнала да мени боята си. Когато дошла черната вода, то събудило бабичката. Горската старица скочила, хванала момичето за косите, потопила го. във водата и викнала:
– Дръж, баби, каквото можеш, дръж! Момичето напипало едно сандъче и го стиснало. Бабичката изтеглила момичето на брега, дала му едно ключе, с което да отключи сандъчето, когато си иде в къщи, извела го от гората и му показала пътя към бащината му къща. Мащехата го чакала накрай село. Било надвечер. Когато го видяла, че е станало черно и грозно, пожълтяла от яд, н си рекла:
– Дано поне сандъчето е пълно жълтици.
Отишли си в къщи, отключили сандъчето и що да видят – вътре само змии, гущери и раци. Запищели всички, разбягали се. Златното момиче побягнало на улицата.
– Тичай по-скоро да му вземеш златните дрехи, за да облечем с тях моето доведено момиче! – извикала мащехата на мъжа си.
Мъжът се втурнал подир своето момиче. То бягало, той тичал, то бягало, той тичал, то бягало, той тичал, додето най-сетне, като видяло, че бащата ще го настигне, златното момиче разперило ръце и хвръкнало като птичка. Дигнало се нагоре над къщите, над градините, над планинските върхове. Превърнало се на златна месечина и грейнало.
Бащата останал с отворени уста. Такова чудо никога не бил виждал.
Оттогава златното момиче се появява нощем на небето, цялата земя огрява и търси с очи своя роден край.

Живял някога един мелничар — човек сръчен, но стиснат до крайност. Воденицата му стояла край малка рекичка, а той, за да печели повече, издигнал здрав бент в края на гората. Водата се събрала зад него и образувала тихо езеро. Оттам, по тясна тръба, тя се изсипвала с мощ върху колелото и ден след ден мелницата работела без умора.

Чувал след чувал зърно се превръщал в брашно. Печалбата растяла.
И с нея — и алчността.

Един ден мелничарят забелязал нещо дребно — тънка пукнатина в стената на бента. Хората го предупредили:

— Поправи я веднага. Малкото лесно става голямо.

Но той махнал с ръка.

— Глупости! Няколко капки вода няма да съборят бента.

Истината била проста — не му се давали пари и време.

Вечерта пукнатината се разширила. Водата започнала да си проправя път по-настойчиво. Но мелничарят само свил рамене:

— Утре. Днес е късно.

Нощта дошла тиха… до един момент.

В полунощ земята потреперила от глух тътен. Мелничарят се събудил, скочил и се втурнал навън. Там го чакала гледка, която не можел да спре — бентът се бил разкъсал, а водата, освободена като звяр, се изливала неудържимо по нивите му.

На сутринта слънцето огряло не ниви, а едно кално, безкрайно блато.
Трудът му — пометен. Печалбата — изчезнала. Надеждата — удавена.

И тогава той разбрал онова, което бил пренебрегнал:

Понякога най-малката пукнатина
разрушава най-голямото дело.

Една нощ императорът Чжуан Чжоу потънал в сън — и в този сън вече не бил император. Бил пеперуда.

Лека, безгрижна, носена от вятъра, тя пърхала сред цветовете, опиянена от простото щастие да съществува. Нямало мисли за власт, за име, за минало. Само криле, въздух и свобода. В онзи миг нямало Чжоу — имало само пеперуда, която живее своя кратък, но съвършен живот.

Но сънят се разтворил.

Чжуан Чжоу се събудил — отново човек, отново император. И тогава в съзнанието му се промъкнал въпрос, тих, но дълбок като бездънна вода:

Дали Чжуан Чжоу е сънувал, че е пеперуда…
или пеперудата сънува, че е Чжуан Чжоу?

Между двете има разлика — това е сигурно.
Но къде точно минава границата между тях?

Именно там започва истинската промяна —
там, където нещата престават да бъдат само това, което мислим, че са.

Цар Яяти лежал на смъртното си легло.
Сто години живот тежали в гърдите му – и въпреки това, в очите му нямало покой.

В стаята влязла Смъртта – тиха, неизбежна.

— Почакай — прошепнал Яяти. — Не съм живял истински. Все бях зает — държава, власт, грижи… Забравих живота. Дай ми още време. Вземи някой от синовете ми.

Смъртта го погледнала спокойно:
— Попитай ги.

Яяти имал сто сина.
Изправил се пред тях — стар, уморен, но все още жаден за живот.

Големите мълчали.
Очите им били пълни със страх и пресметливост.

Само най-малкият пристъпил напред — едно момче, едва на шестнадесет.

— Аз ще отида — казал той.

Дори Смъртта се поколебала:
— Ти си още дете. А братята ти са почти изживели живота си. Защо ти?

Момчето се усмихнало леко:
— Ако баща ми не се е насладил на живота за сто години… какво остава за мен? Значи не е въпрос на време. Искам да разбера това, което той не е разбрал.

Смъртта го взела.

А Яяти получил още живот.

Минали още сто години.

Смъртта се върнала.

Яяти отново се стреснал:
— Толкова бързо? Сега вече бях готов да живея! Още малко…

И пак продължил.

Минали хиляда години.

Когато Смъртта дошла отново, Яяти този път не побягнал.

Седял тихо.

Очите му вече били други.

— Сега разбирам — казал той. — Не времето не ми стигаше… а разбирането. Живях хиляда години и правех едно и също — гонех, събирах, отлагах… Все си мислех, че животът е напред.

Той вдигнал поглед към Смъртта:

— Истината е, че човек може да пропусне живота… дори и да живее вечно.

Смъртта не казала нищо.

Този път не било нужно.

Един ученик стоял в двора на манастира и наблюдавал своя учител.
Слънцето се спускало бавно, а въздухът бил тих, почти неподвижен.

По пътя минал стрелец – прост човек, с лък на рамо и прашни обувки.
Учителят го спрял. Двамата застанали настрани и започнали да разговарят спокойно, сякаш се познават отдавна.

Ученикът гледал с недоумение.
В ума му се блъскала една мисъл:
Какво може да свързва мъдреца с този обикновен стрелец?

Когато стрелецът си тръгнал, ученикът не издържал и попитал:
— Учителю, какъв смисъл има да беседвате с него? Какво знание може да се вземе от такъв човек?

Учителят се усмихнал леко, сякаш въпросът бил очакван.

— Попитах го как се прави здрав лък — отвърнал той спокойно.
— И как се уцелва целта.

Ученикът замълчал.

А учителят добавил, гледайки към далечината:
— Всяко умение носи своя истина.
Да направиш нещо здраво… да насочиш нещо точно… да овладееш движението си…
Това не е само занаят. Това е път.

Вятърът леко раздвижил листата.

— Който търси, намира знание навсякъде — продължил учителят. —
В лъка — якост.
В стрелата — посока.
В стрелеца — съсредоточение.

После се обърнал към ученика:
— Ако се научиш да виждаш това… ще започнеш да учиш от всичко.

Излязла една мишка от дупката си – гладна, но и много самоуверена.
Огледала се и какво да види – пред нея капан. А вътре – парче месо.

Мишката присвила очи и се подсмихнала:
— Аха… мислят, че ще ме хванат! Но не знаят с кого си имат работа.

Обиколила капана отдалеч, като генерал на разузнаване.
Погледнала желязото, огледала пружината.

— Знам как работи това. Само да го докосна — край с мен. Но аз не съм глупава.

Приближила се малко.

— Няма нищо лошо да помириша… отдалеч.

Подушила въздуха.
Месото ухаело силно.

Направила още една крачка.

— Само още малко… да усетя по-добре.

Още една крачка.

Сега вече била съвсем близо. Очите ѝ светнали.

— Аз контролирам положението…

Навела се.

Докоснала.

Щрак!

Капанът се затворил мигновено.

И в последния миг мишката разбрала нещо просто:
не глупостта я е погубила… а увереността, че не може да сгреши.

Напекло топлото мартенско слънце. Закапали весело капчуците. Стопанинът грабнал ножицата и се провикнал към косето:
— Хайде, косе-босе, тръгвай с мене да подрежем лозите!
— Не мога — отвърнало косето, — защото си имам работа: гнездо вия.
И отлетяло за сламчици.
Зашумял развигорът над хълмовете. Избуяли новите ластари на лозите. Бръмнали пчелите по градините. Стопанинът нарамил мотиката и погледнал към гнездото, на косето:
— Тръгвай, косе, с мене — да прекопаем лозето.
— Дума да не става! — отвърнало косето. — Аз тъкмо сега съм захванало да снасям яйца!
И се накокошинило в гняздото.
Затрещели юнските гръмотевици. Проливни дъждове окъпали земята. Стопанинът нагърбил пръскачката и пак викнал на косето:
— Косе-босе! Хайде да пръскаме, че маната може да изгори гроздето.
— Върви сам! Не виждаш ли, че аз тука пиленца мътя! — отвърнало косето и притихнало в гняздото.
Гъсти буренаци заглушили лозите. Грижовният стопанин наточил косера си и попитал косето:
— Няма ли, косенце, да дойдеш с мене — да оплевим лозето?
— Няма! — отвърнало косето. — Сега пък ще уча пиленцата си да хвърчат.
Настъпила есента. Кехлибарени гроздове натегнали под лозите. Стопанинът подкарал кораба към лозето.
— Къде си, косе-босе? — провикнал се той.
— Тук! — изчуруликало косето.
— Хайде да берем грозде!
— Ида! — пръпнало косето. — Почакай само да повикам пиленцата си. Всички ще береме!

Живял някога на този свят един човек. Той бил безкрайно богат. Имал много овце, цели стада коне и какъв ли не друг имот — пчелни кошери, воденици. . . Седна дума, бил толкова богат, че в страната му го сочели с пръст. Този човек имал и двама сина, и двамата разхайтени: по цял ден скитали без работа и дори през ум не им минавало да се заловят за нещо полезно. А баща им бил вече стар и нямал сили. Разболял се веднъж той, легнал в постелята, почувствувал, че няма вече да се вдигне, и се помолил на бога да вразуми синовете му.
Нагласили синовете баща си, както му е редът, и го погребали с големи почести. Минал ден, втори, трети, неделя, втора, месец, два, три, шест месеца, най-после година — и един прекрасен ден по-големият брат рекъл на по-малкия:
— Я слушай какво, братко, стига съм те хранил наготово! Хайде, върви си по пътя и прави, каквото знаеш.
— Но как така? — отговорил по-малкият. — Нали съм ти роден брат, от един баща и от една майка сме, защо ме лишаваш от всичко? Имотът ни е предостатъчно, пък и аз имам дял в него.
— Никакъв дял нямаш ти — казал по-големият. — Всичко, което се намира тук, е завещано от баща ми на мене, а ти кой си?
— Слушай, съжали се над мене, моля ти се, имам жена и деца!
Само че на кого ще приказва? Брат му не искал и да го чуе — дръпнал той по-малкия за ръкава и го изхвърлил от къщи с празни ръце.
Отишъл тогава по-малкият брат в края на селото, намерил там една фурна, завел в нея жена си и децата си и заживял отделно. Почнал да обикаля по чуждите къщи, да се наема ратай, за всякаква черна работа да се хваща, печелел всеки ден по няколко гроша за хляб и прехранвал семейството си. И така заживели те — в голяма немотия, едва-едва свързвали двата края, но не стъпвали у по-големия брат.
Но ето че на по-големия брат не харесало това, гдето по-малкият все успявал някак да скърпи нещо и да изхрани семейството си, гдето се труди от сутрин до вечер за насъщния хляб; целият кипял от злоба и просто не
знаел каква беда да навлече на брат си, за да се зарадва сърцето му. «Я да го изпратя аз — решил той — на върха на ей онази планина и да го излъжа, че там има заровено имане. Той ще отиде и няма да се върне, ще стане плячка на дивите зверове.»
И ето че се вдигнал и отишъл веднъж на гости у брат си.
— Здравей, братко — казал му той. — Как си?
— Здравей, добре дошъл! — отговорил по-малкият. — Както виждаш, живея, не се оплаквам!
— Я чуй какво ще ти кажа — рекъл по-големият, — не ти ли омръзна вече да живееш в такава немотия и да се трепеш така за кора хляб? Съжали се над себе си и над дечицата си!
— Но какво да направя?
— Мога да ти дам съвет, ала не смея — няма да ме послушаш!
— Че защо да не те послушам, казвай!
— Е, чуй тогава: вземи един чувал и се изкачи ей на онази планина. Там ще потърсиш и ще намериш една пещера, влез вътре и ще ахнеш: пълна е със злато, елмази и други скъпоценни камъни. Ще прибереш всичко това, ще забогатееш и докато си жив, няма да знаеш ни грижа, ни скръб! Ще си лежиш и ще си спиш спокойно колкото щеш!
— Истина ли е това? — попитал по-малкият брат.
— Истина — отговорил по-големият.
— Щом е така, тръгвам още утре!
На другата сутрин, още в ранни зори, по-малкият брат казал на жена си:
— Побързай, жено, донеси един чувал и ми приготви ядене за из пътя.
— Накъде си се наканил да ходиш, мъжо?
— Моят брат ми каза, че ей на онази планина има пещера, пълна със злато. Отивам да го взема.
— Ам а че глупав човек! Взел, та послушал брат си, който го докара до просяшка тояга!
— Я не приказвай много-много — ядосал се мъжът й, — това не е твоя работа, прави каквото ти казвам!
Донесла жена му няколко хляба и малко сирене, вързала ги в кърпа, намерила и чувал. Взел мъжът чувала, сложил вързопа с храната вътре и тръгнал на път. Вървял колкото вървял, стигнал най-после до онази планина, за която му говорил братът.
— Вдън земя да ти потъне къщата дано, братко! — завайкал се той. — Къде ме изпрати? Какво ще стане сега с мене? Отидох си млад и зелен, аз, нещастникът! Ще дойдат дивите зверове и ще ме разкъсат.
Тръгнал да търси къде да се скрие.
Обикалял дълго-дълго, най-после гледа — пещера, а край нея огромен камък; сянката му закривала входа на пещерата. Скрил се той зад камъка, намъкнал чувала на глава и се свил на топка. Минал час, минали два, три, гледа по едно време — край него минават мишка, вълк, лисица и мечка, влизат в пещерата и сядат един до друг. Само като видял животните, по-малкият брат замръзнал на мястото си от страх, седял ни жив, ни мъртъв!
— Ох, ох, ох! — рекла мишката.
— Какво въздишаш така? — попитали я другарите й.
— Как да не въздишам — скривалището ми е празно, с трън да се за¬въртиш, нищо няма да закачиш, а току до него някой заровил делва с жълтици. . . Само че аз нямам никаква полза от това — нито да ги ям мо¬га, нито да ги употребя за нещо, тъй си седя и гладувам.
— Е — обадила се мечката,— вие не знаете още какво си тегля аз. Там и там има едно дърво, хралупата му е пълна с пчели. И вътре се е събрал толкова мед, толкова много мед, че няма къде повече! Просто не зная какво да правя: ако се приближа, пчелите веднага ще се нахвърлят отгоре ми и така ще ме изпожилят, че няма да се позная после.
Стояли животните, стояли, споделяли си неволите, а човекът слушал всичко и едва се сдържал на мястото си от радост.
«Ето защо значи горкият ми брат ме изпрати тук! Той наистина е знаел какво приказва, не ми е мислил злото!»
Още в ранни зори животните си разотишли. А човекът станал и се разтичал. Отишъл той на онова място, за което говорила мишката. Търсил тук, търсил там и най-после намерил скривалището й. Донесъл отнякъде търно-коп и почнал да копае около мишата дупка. Изкопал аршин, втори, трети, гледа — наистина се показва делва. Отворил я и що да види: пълна догоре с жълтици! Напълнил си той джоба със злато и отново заровил делвата. А недалеч от това място имало село. Отишъл човекът в това село, събрал около двадесетина души работници, каменари, дърводелци — с една дума, вся¬какви майстори, нужни за построяването на къща. Спазарил се с тях и ги завел в планината.
— Ей тук — посочил им той — ще ми направите къща!
Работили майсторите месец, работили два, три, работили половин година и издигнали такава къща, че ни да ядеш, ни да пиеш, а само да я гледаш и да й се радваш — толкова хубава била! До нея пък построили още няколко къщички за прислугата. Поръчал да му направят и двадесетина кошера. После отишъл със слугите си при онова дърво, за което говорила мечката, намерил хралупата и видял, че там наистина има толкова много мед, че повече не може да бъде! Заповядал на слугите си да съберат всичкия мед в делви, а пчелите да вкарат в кошерите и ги пренесат в къщи. Наредил човекът кошерите един до друг в двора си, а меда скрил в килера. Повикал тогава жена си и заживели охолно и щастливо.
Веднъж по-малкият брат решил да слезе в селото си. Оставил къщата на жена си и на слугите и се отправил на път. Вървял колкото вървял, стигнал най-после до родното си село и веднага отишъл при брат си.
— Така и така, братко. . . — седнал той и разказал на по-големия си
брат от игла до конец всичко, каквото му се случило, точно така, както и аз ви го разказвам.
Като го изслушал, брат му останал смаян.
«Я гледай ти! Аз го изпратих да го изядат дивите зверове и хищните птици, а той отишъл и забогатял, натрупал имот и пари! Щом е така, я да отида и аз, може и на мене да ми провърви!»
Станал по-големият брат още в зори, взел си храна за из пътя, без да го види жена му, грабнал един чувал и се отправил към планината. Вървял, вървял, стигнал най-после до върха. Скрил се зад камъка, за който му разказал по-малкият брат. Когато се стъмнило, дошли същите животни, вмъкнали се в пещерата и насядали едно до друго.
— Разказвайте сега какво ново има към вас — взели да се разпитват взаимно те.
— Какво да ви разказвам — рекла мишката. — Хората построиха над моята дупка огромна къща, а жълтиците изгребаха до една. Сигурно през онази нощ тук е имало скрит човек и той ни е подслушал.
— Същото сполетя и мене — обадила се мечката. — Капка мед не ми оставиха, изгребаха до дъно всичко!
— Щом като е такава работата — рекли вълкът и лисицата, — хайде да излезем и да пообиколим наоколо!
— Да излезем — съгласили се останалите.
«Свършено е с мене» — помислил си по-големият брат, като чул това. И цял се разтреперал от страх.
Ходили животните, обикаляли около своята пещера, надникнали най-после зад камъка и що да видят — там лежи човек, свит на кълбо. Хвърлили се те върху него и го разкъсали на парчета, та никой друг да не се осмели да ги подслушва.
А сега да оставим по-големия брат тук и да видим какво става с по-малкия.
Видял той, че по-големият брат не се връща, и се досетил, че е попаднал в лапите на дивите зверове, а те, разбира се, не са го пощадили. Станало му много мъчно, почнал да си скубе косите, но вече било късно — с плач нищо не може да се промени. Станал той, отишъл в дома на брат си и раз¬казал на жена му какво е сполетяло мъжа й.
— Тъй му се пада! «Който копае гроб другиму, сам пада в него!»
— Е, не говори така! Било каквото било, събери си покъщнината и ела горе в планината. Построил съм там голяма къща, ще останеш при нас.
— Добре, ще дойда, щом казваш — съгласила се братовата му жена.
На другия ден впрегнали десет каруци, натоварили ги догоре с покъщнина и тръгнали към планината.
Вървели колкото вървели, пристигнали най-после в имота на по-малкия брат. Разтоварили каруците, сложили всичко на мястото му, настанили се в стаите и заживели заедно. А като се научили за това хората от този край, започнали да се стичат, да си строят къщи и да се заселват наоколо. И скоро там израснало цяло село.
Така по-малкият брат натрупал с добрината си голямо богатство, а по-старият станал жертва на дивите зверове заради злобата и жестокостта си.
От небето паднаха три ябълки: едната за разказвача, другата — за този, който го накара да разказва, третата — за този, който слуша.