www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Имаше в миналото един рибар. Той живееше на морския бряг в къщурка, покрита с тръстика. Всичкото му имане бяха две малки русокоси девойчета и една вехта мрежа, с която ловеше риба. Двете девойчета помагаха на майка си, шетаха в къщи, носеха вода със стомните от чешмата, поливаха цветята в градината и вечерно време кърпеха скъсаната мрежа, докато майка им наготви вечерята и баща им се върне от пазара.

Смелият пред нищо се не спира. Смелият минава през огън и вода — и става още по-силен. За смелия и храбрия хората дълго си спомнят. За смелия и храбрия бащата разправя приказки на своя син. Това се случило отдавна. По онова време нивхите още правели каменни крайници на стрелите и ловели риба с дървени куки. Тогава амурския лиман наричали Малко море — Ляери.

Веднъж хитрият лисан вървял по брега на морето и си мислел: „Няма по-умно животно от мене, няма по-хитро животно от мене!“ В морето плавали диви патици. Те видели лисана и решили да го излъжат. Най-големият паток рекъл :

Живеел в тундрата един гарван — стар и лаком.
А там в тундрата имало малко храна — само мъх и ягоди.
Летял веднъж гарванът, летял, но нищо не намерил. С празна гуша се върнал у дома си.
„Ще литна — помислил си гарванът — към морето. Там ще си намеря тлъста морска храна.“
И ето че гарванът долетял до морето и кацнал на един камък. Морето било тихо, нито една вълна не се виждала.
Седял гарванът на камъка, чакал плячка.
Попаднал на един калкан. Но какво ядене има в един калкан? Сух — и очите му на една страна.
— Не те ща, кривчо — казал гарванът, — защото си много сух!
Гарванът претупал калкана и го хвърлил пак в морето.
Калканът паднал във водата. Морето се развълнувало.
Седял гарванът на камъка, чакал плячка. Попаднал на един тюлен. Млад тюлен, гърбът му пъстър, коремът — бял.
— Не те ща — рекъл гарванът, — много си млад, не си още натрупал тлъстина!
Гарванът утрепал тюлена и го бутнал с крак пак в морето. Тюленът паднал във водата. Морските вълни се надигнали още по-високо.
Седи гарванът на камъка, чака плячка.
Попаднал на един морж — стар морж, мустакат, двата му зъба — строшени.
— Не те ща — рекъл гарванът, — защото си много стар, месото ти е жилаво!
Гарванът утрепал стария морж и го блъснал пак в морето.
Моржът паднал във водата, а морето потъмняло, надигнали се вълни като планини. А гарванът все седял на камъка, чакал плячка.
Попаднал на един кит — голям, тлъст, на гърба му перка като корабно платно. Лежал китът — опашката му във водата, главата на брега, а устата отворена. Надникнал гарванът в устата на кита, а там всякаква риба, като в мрежа, препълнено.
— Виж, това е плячка за мене! — казал гарванът и скочил право в устата на кита. Наял се там с риба до насита, а най-голямата
риба, най-тлъстата треска, си взел за после. Сетне изскочил от устата, размахал криле и литнал към къщи в тундрата.
Литнал гарванът, но го посрещнала лисицата.
— Откъде носиш треската, Гарване?
Гарванът нищо не й отвърнал — сякаш не чувал.
— Зная те аз тебе, старо — рекла лисицата, — задигнал си от брега мъртва рибка и се радваш!
Гарванът се разсърдил и си разтворил клюна:
— Лъжеш, червенушо! Преди малко аз улових един жив кит.
Щом извикал това, треската паднала от клюна му.
Лиса подхванала треската и избягала.
„Нищо — помислил си гарванът, — в устата на кита има още много риба. Ще се наситя!“
Размахал криле и литнал назад към морето, а в морето вече ревяла буря. Китът се люлеел по вълните — опашката му във водата, главата му на брега, а устата отворена. Гарванът скочил право в устата на кита. А китът ударил с опашка по вълните, опънал перката на гърба си като платно, затворил си устата и отишъл в морето. Приказката свърши вече.

Седяла лисицата върху брега на една река и си мислела: „Как да си похапна прясна рибица?“
Не щеш ли – по речицата се задал пън, а на пъна – две чайки. Лисицата попитала:
– Какво правите вие, чайки?
– Ловим риба.
– Вземете и мене със себе си!
– Скачай!
Скочила лисицата. Пънът се преобърнал, чайките отлетели, а лиса паднала във водата.
Течението я понесло надолу по речицата и я отнесло в морето. Погледнала лиса – наоколо вода. Рекла си:
– Хайде, лапи, бъдете ми весла! Хайде опашко, стани ми кормило!
И плувала лиса като в лодка. Лапите й – същински весла – загребвали водата, а опашката й се въртяла като кормило – насам-нататък, насам-нататък.
Само че лиса забравила да каже на опашката си да кара към брега и опашката карала в открито море.
Лисицата плувала, плувала, а брегът все го нямало. Стигнала до средата на морето. И вече не знаела накъде да плува.
Тогава срещнала тюлена.
Тюленът й рекъл:
– Накъде плуваш, лисо? Навярно си се заблудила в нашето море и няма да доплуваш до брега.
– Зная аз къде плувам – отвърнала лисицата. – Тръгнала съм да видя има ли още животни в морските води. Чух, че сте останали вече съвсем малко.
– Не – отговорил тюленът, – в морските води има още много животни – и тюлени като нас, и моржове, и китове.
– Как не – рекла лисицата, – докато сама не видя, да ме убиеш, няма да повярвам. Я излезте вие, всичките животни, от морската дълбочина и се наредете в една редица до самия бряг. А пък аз ще броя.
Тогава всички тюлени, моржове и китове, излезли и налягали по водата в една редица – до самия бряг.
А лиса хукнала по гърбовете им като по мост. Тичала и брояла:
– Един тюлен, два тюлена, три тюлена… Един морж, два моржа, три моржа.. . Един кит, два кита, три кита.. .
И тъй лиса дотърчала до брега. Изскочила на брега и викнала на тюлена:
– Право каза, тюлене : в морските води има още много глупави животни като вас. През цялото море може да се построи мост от
вас! А сега идете, където искате, пък аз ще почивам!
Морските животни отплували, а лиса си свалила кожухчето и го окачила да се суши на храстчето, а опашката си сложила на камъка – да съхне.

Някога, преди много години, на брега на морето живял беден рибар.
Той прехранвал семейството си с това, което ловял през деня. Но така се случило, че осем дни той не хванал нито рибка. Гладът го дебнел от всички ъгли.
И на деветия ден уловът не бил подобър от предишните.

Случила се веднъж лоша година в едно рибарско село. От есента рибата престанала да влиза в мрежите, а през пролетта складовете се опразнили. За рибарите рибата е като хляба за селяните. Няма ли риба — цялото село гладува.

Имало едно време придворен рибар. Всеки ден ловял риба за царския дворец. Една сутрин дълго чакал край морето с въдицата, но никаква риба не приближавала. Така чакал цял ден. Надвечер тръгнал да си отива. Но чул глас от водата:

Било отдавна, много отдавна, преди хиляди години. На дъното на дълбокото море на разкошен трон седял морският цар и всичките му поданици идели от разни страни, за да му засвидетелствуват верноподаническите си чувства.

Някога в глъбините на Балтика се издигал дворецът на кралица Юрата. Стените на този дворец били от чист кехлибар, праговете му от злато, покривът от рибени люспи, а прозорците от диаманти. Веднъж кралицата изпратила своите щуки да поканят най-прочутите богини от приказките да дойдат в двореца за съвет и пиршество. Дошъл насроченият ден и поканените богини пристигнали. В същия миг в залата се появила кралицата, заобиколена от придворната си свита. С учтив по клон тя поздравила гостите и като седнала на кехлибарения трон, рекла:

Далече, далече в откритото море водата е синя като листата на най-хубавия синчец и прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока – толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното. Трябва да поставят една върху друга много камбанарии, за да се стигне дъното на морето. Там долу живее морското население.

Преди първите моряци да обърнат изрисуваните носове на корабите си към моретата, за да открият какво има отвъд техните земи, морският цар и царица живееха под вълните в мир и щастие. Те имаха прекрасни деца с кафяви очи и стройни нозе. По цял ден те играеха с дивите морски коне и плуваха из горичките от пурпурни водни анемонии, които растат на морското дъно. Тези чудни същества тъй обичаха музиката, че където и да отидеха, все се чуваше тяхното пеене, което прилича на смеха на вълните.

Не винаги в Северно море са се въдили толкова риби, колкото се въдят сега. Било е време, когато не е можело да се хване нито една рибка. Защото някога, много отдавна, животът е бил съвсем различен от сегашния и хората са живели другояче. Тогава рибите от едно море си стояли само в него, както и животните от една гора не напущали окрайнината й. Ето защо като ловили, ловили, накрая рибарите изловили всичката риба на Северно море. Не останала рибка и за цяр. Зачудили се и се замаяли хората какво да правят. Нали по крайбрежието само с риболов се препитават?

Там, където морските вълни се разбиват в стръмните скали, в Галиция, на края на испанската земя, в едно градче живеело малко момче. То нямало близки освен по-големия си брат, но брат му заминал далеко зад морето – в славния град Кадис, където мачтите на корабите се издигат като гора над лазурното море, а топлият вятър наду¬ва веселите платна.

Някога отдавна, много отдавна, може би още в ония времена, когато свети Павел дошъл от Иберия в нашия остров, живяла в Уесан една красива шестнайсет-седемнайсетгодишна девойка и тази девойка наричали Мона Кербили. Толкова хубава била Мона, че всички, които я виждали, казвали с възторг на майка й :

Живял едно време в Булон един стар, излязъл в оставка, лоцман с жена си и малкия си син. Той получавал малка пенсия и затова си купил лодка, с която всеки ден ходел на лов за риба. Син му, седем-осемгодишен, молил често баща си да го вземе със себе си в морето, но старият моряк, страхувайки се за единственото си дете, не се съгласявал.

Някога в Месина живеела една жена. Тя имала син на име Кола, който от сутрин до вечер се къпел в морето. Майката го викала
от брега:

Едно време имало един рибар. С парите, спечелени от уловената риба, той не можел да нахрани голямото си семейство дори с качамак. Изтегля той веднъж от морето мрежите и усеща, че те са много тежки. Насила ги изтеглил. Гледа – рак, ама такъв грамаден, че с поглед не можеш да го обхванеш.

Някога отдавна, много отдавна на морския бряг живяла една старица. Имала си тя малка колибка – толкова стара, че едва се крепяла да не падне. Старата жена си нямала ни деца, ни близки – нямало на кого да се порадва, нямало кой да й помага. За да не умре от глад, тя събирала дребни рибки, изхвърлени на морския бряг, и се хранела с тях. Но когато бушувала буря, старицата не смеела да си подаде носа от вратата, камо ли да отиде за риба. Така стояла гладна дни наред, докато стихне бурята.

От тази страна на острова, в подводна пещера, всякога пълна с омари, живееше великият Каи-але-але, цар на акулите. Рибарите много се бояха от Каи-але-але и неговите поданици – акули. Никой не се ос¬меляваше да се гмурне във водата на тази пещера и да лови в нея омари.