www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Едно време — разказва народната легенда — по земята ходели великани. Те имали големи огнени криле. Когато се дигнели да
Прочетете повече »

За двама пълководци на Акбар. Единият получавал пространни указания, другият – само откъслечни. Накрая вторият се обърнал към Акбар с думите: „С какво не съм заслужил пространни обяснения, след като съм донесъл толкова победи?“
Акбар отговорил: „Твоето разбиране удържа потока от думи. Нека всеки миг, съхранен от теб, да бъде отбелязан с най-хубавата перла.“
Затова голяма е радостта за тези, които могат да разберат, съхранявайки течността на избора.
Да добавим за третия. Той попитал: „Защо късно или твърде рано се порицава еднакво?“
Акбар казал: „Приятелю мой, няма еднакви величини. Затова, ако преждевременността съдържа находчивост, то цената й е по-добра, защото закъснението е свързано само със смъртта. Преждевременността може да бъде съдена, закъснението вече е осъдено.“

Студ. Сняг. Зима.

Еленчето излезе да поиграе и се запиля нанякъде.
Мама Кошута намери бележка, на която пишеше: „Мамо, отивам
при дядо Коледа!“
– Ще се изгуби в гората! – разтревожи се кошутата и тръгна да го търси.
Тук Еленко, там Еленко – никъде го нямаше.
– Кого ли да попитам? – зачуди се мама Кошута.
– Мене попитай! – предложи й снегът и добави – Погледни следите, които са оставили стъпките му върху мен!
Кошутата наведе глава и се вгледа в снега. Видя следи от копитца, наредени в две дълги редици, които отвеждаха извън дворчето и поемаха нанякъде.
Тръгна по следите и спря под зелено борче. Стъпките го обикаляха. Върху отъпкания сняг под дръвчето бяха нападали семки от шишарки. Кошутата погледна нагоре и видя сред бодливите клончета пухкава катеричка да гризе шишарка.
– Миличка, навярно си видяла моето синче? – заговори й мама Кошута.
– Да! – махна с пухкавата си опашка катеричката – Попита ме къде е къщата на дядо Коледа!
Кошутата се притесни още повече.
– Дворецът на дядо Коледа е много далече!!
Сбогува се бързо с катеричката и тръгна отново по следите.
Гледаше ги и се опитваше да отгатне по тях какво е правило еленчето. Тук е припкало весело, там – прескочило храст, после е спряло. Близо до стъпките му се появиха други – мънички и чудновати, с три тънки пръста отпред и един по-къс отзад. Кошутата се зачуди:
– Тези следи май са паднали от небето?! Идват от никъде и никъде не отиват. Чии ли са?
– Кр-р-ра, кр-раа! Мои са! – чу се весело бърборене-къркорене отвисоко.
Кошутата вдигна глава и видя пъргава сврака да се върти из клоните на едър дъб и да бърбори:
– Аз говор-р-рих с еленчето, а после то тр-р-ръгна към Снежната планина.
Кошутата благодари и забърза отново по следите. Те кривуличеха покрай отрупани със сняг храсталаци, кръстосваха по заснежени поляни и плетяха чудновата плетка върху белия килим на Зимата.
Спряха пред хралупата на Стария мечок. До еленковите стъпки се появиха други – големи и страшни, с дълги остри нокти. Целият сняг наоколо беше изпотъпкан.
– Какво ли се е случило тук? – обезпокои се кошутата.
– Ако питаш мене – обади се снегът – Еленко е събудил заспалия Мечок, а той излязъл навън от дома си, за да го прогони.
Внезапно главата на мечока се показа от хралупата и изръмжа страховито:
– Точно така! Гоня всеки, който ми пречи да спя!
Кошутата побърза да си тръгне.
Еленковите следи свиха в друга посока – по пътеката, която водеше към най-гъстата гора. Изведнъж…
Кошутата видя нови стъпки. Зад отсрещния храсталак е дебнел някой, който тръгнал към Еленко, а в снега се отпечатали едрите му меки лапи.
– Вълкът! – проплака Кошутата.
– Тук еленчето е забелязало вълка и е хукнало да бяга! – каза снегът.
– Сигурно има нужда от помощ! – простена кошутата и затича по следите, а те обикаляха по криви пътеки… прескачаха храсти…катереха се по чукари…
– Стъпките на вълка настигат Еленковите! – завайка се снегът.
Кошутата тичаше напред с всички сили. Следите се изкатериха по стръмни скали и спряха на самия планински връх. Еленчето бе дотичало дотук, но… неочаквано стъпките му изчезнаха.
– Еленко-о…- извика отчаяна кошутата.
Отсрещният чукар й отговори с ехо.
– Къде е? Къде е? – луташе се разтревожената майка и оглеждаше отъпкания сняг.
– Погледни отсрещната скала! – подсети я снегът.
По билото на съседния снежен връх се бяха отпечатали дългите редици на еленковите стъпки.
– Той е скочил чак до там??!! – удиви се кошутата.
– Браво на Еленко! Страхотен скок! – възхити се снегът.
– А вълкът? – запита се кошутата – Не виждам следите му!
– Той не е могъл да прескочи голямото разстояние между върховете и е паднал надолу по стръмнината! – засмя се снегът и по снагата му засвяткаха весели слънчеви отблясъци.
Кошутата си отдъхна. Тя се вгледа в отсрещния планински връх, където всред тайнствени мъгли се извисяваше приказния дворец на дядо Коледа. Точно тогава засвириха медни тръби, парадната врата светна, отвори се и отвътре излезе шейната на дядо Коледа, теглена от три красиви елена. В най-младия от тях кошутата позна Еленко. Сърцето й се разтуптя радостно.
– Синът ми! – възкликна тя – толкова много искаше да кара шейната на дядо Коледа!
– Както виждам, постигнал е мечтата си! – каза снегът и се усмихна снежно.
– Еленко! – извика силно мама Кошута – Довиждане, синко!!
– Довиждане, майко! – проехтя гласът на еленчето от отсрещната страна.
Кошутата дълго гледа шейната, докато тя потъна в далечината. Чувстваше се много щастлива и горда, че е майка на такъв красив и смел елен!

Автор: Юлия Момчилова
тел: 927 96 25
GSM: 0884 574 846

Живял някога един селянин, който си мислел, че ако той правел времето, то щяло да е много по-добро. "Зърното ще
Прочетете повече »