www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Имало едно време красиво царство, наречено Златна България. То се простирало между зелени планини и сини реки, а хората му мечтаели за училища, пътища, болници и светло бъдеще.

Имало едно време една телевизионна водеща на име Лора.
Тя имала спокоен глас, безупречна прическа и усмивка, която можела да успокои дори човек, останал без ток, вода и надежда едновременно.
Всяка вечер тя заставала пред камерите на най-голямата телевизия в страната и казвала:
— Добър вечер. Живеем по-добре от всякога.
Само че имало един проблем.

Имало едно време една малка лястовичка на име Светла. Тя живеела под стряхата на стара воденица край широко поле с макове и жито. Била бърза като стрела, с лъскави черни крила и бяло гърдиче, а очите ѝ блестели като две капчици роса.
Всяка сутрин Светла летяла ниско над реката, ловяла мушици и пеела весели песни. Старите хора казвали:

– Къде си бил целия ден, скитнико? – запита майката сина си, едно живо и май множко любопитно мишле.
– О, мамо, не ми се карай! – каза мишлето, като вдигна острата си муцунка. – Да знаеш колко много неща имам да ти разказвам!
– Обзалагам се, че си извършил някоя от твоите лудории, а, безделнико?

Една сутрин пеликанът Лапнишаранчо се събуди и усети, че в коремчето му нещо се върти, пее, танцува и лудува.

Нямам време да играя с тебе! – каза му Лапнишаранчо. – Отивам да закуся.
Нагази в езерната вода и започна да се оглежда за рибки, но всички се бяха изпокрили. Наблизо един рибар беше хвърлил въдица и сянката му плашеше рибките.
Тъкмо Пеликанчо си помисли: „Няма ли да си тръгне най-после този човек?“ и зърна една разсеяна рибка. Тя си плуваше весело насам-натам. Лапнишаранчо я лапна. Рибката го затегли напред. Пеликанчо я дръпна назад. Пеликанчо дърпаше назад, рибката – напред. Назад-напред! Назад-напред!

Повя южнякът. Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака, и пуснаха тънки стебла.
Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.
Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна:

Живял беден дървар с жена си и двете си деца, момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Той не изкарвал много за прехраната на семейството и когато веднъж в страната станала голяма скъпотия, не можел вече да припечелва дори за насъщния хляб. Като си легнал една вечер, мислите и грижите не му дали да заспи. Непрекъснато се въртял в леглото, пъшкал и накрая рекъл на жена си:

Живял някога един много мъдър крал със своята кралица. Те имали един единствен син, когото наричали Джей. Той бил снажен и красив. Когато навършил пълнолетие, кралят го извикал при себе си и му рекъл:

Чуйте песента

С дълбок поклон към Миряна Башева за проникновения текст и към Асен Кисимов за незабравимото изпълнение на „Къде остана детството“ — песен, която продължава да ни връща там, където сме били най-истински…

Поповата лъжичка живееше в една много хубава локва. Тя си плуваше по цял ден, гмуркаше се, подскачаше, играеше си. Около нея имаше много жаби — те спореха помежду си, надвикваха се, но поповата лъжичка не им обръщаше внимание. Пък и тя бе много мъничка, за да се интересува за какво се карат жабите. „Нека се карат, тяхна си работа! Ние си имаме цяла локва и много хубава опашка, затуй не трябва да обръщаме внимание на жабешката врява!“ — тъй си мислеше поповата лъжичка и си играеше в локвата.

Имало едно време, сред зелените хълмове, сините езера и старите каменни градчета на Италия, едно необикновено състезание. То не било като битките на рицарите с мечове, нито като надбягванията на коне. Това било великото колоездачно приключение, наречено Giro d’Italia — Джиро Италия.
Всяка пролет, когато снегът започвал да се топи по върховете, а лястовиците се връщали от далечни страни, по пътищата на Италия се появявали смели колоездачи. Те носели шарени екипи — розови, сини, жълти и червени — и приличали на летящи герои от приказките.
Но малцина деца знаели как започнала тази история.

Имало едно време две деца – Марти и Елица. Те живеели в малък град, пълен с дървета, цветя и весели хора. Всяка сутрин минавали покрай стар паметник в центъра, но никога не се спирали да го погледнат.
На паметника имало издълбани имена и голяма дата:
9 май

От Иван Величков

Разказват, че едно време в пещерите под снежните върхове на Великата планина живеел стар и могъщ дракон, който с дъха си сгрявал планината и по склоновете ú никога не се задържали сняг и лед. Драконът притежавал несметни съкровища, събирани с векове от авантюристите, глупаво решили да го предизвикат.

Живял някога в Тевриз един персийски цар, обкръжен от везири и слуги.Веднъж царят казал на везирите си:
— Чуйте ме, везири! Така, както си седим в двореца, ние никога няма да разберем какво става по страната ни!

Имало петима братя. Четиримата от тях били едри и снажни, а петият – дребничък като кратунка. Така му и викали. И това име толкова му подхождало, че никой не си спомнял как бил кръстен.
Един ден снажните братя си рекли:

Според малките момчета
пролетта пристига тук
с влака или самолета
или с някой превоз друг.
Смешни баткови дечица!
Запомнете! Пролетта
идва тук със колесница,
возеща безброй цветя.
В колесницата отпред е
впрегнат вятърът южняк,
боднал в гривата си цвете
и с венче като калпак…

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН
Едно невинно бяло агънце пиеше вода от бистър и хладен ручей.
Един черен като катран вълк, дошъл по тия места да търси храна и приключения, се появи изведнъж на брега.
– У! – зави звярът, който от три дни не беше ял, като се облизваше. – Защо мътиш водата, която аз ще пия? Ще бъдеш наказано за своята дързост!
Агнето отговори:

– Аууу… Ау… – пак лавна грозно кучето. От вечер до сутрин, като вампирясано, скачаше от ограда през ограда, джавкаше, виеше и душеше.

Старият пес търсеше нещо. Лаеше, ръмжеше, а понякога сякаш намираше търсения предмет, защото често пъти внезапно замлъкваше.