www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Имало едно място, високо над света,
където облаците спирали да бързат.

Там, на ръба на скалата, стоял стар каменен съд.
Никой не помнел кой го е изсякъл.
Никой не знаел защо е там.

Но когато валял дъжд…
той се пълнел.

И водата му не била обикновена.

Свраките знаели това.

Десетки от тях кацали по ръба,
плискали се, размахвали криле,
викали, смеели се по свой начин.

За другите птици това било просто локва.

Но не и за тях.

– Защо се къпете тук? – питали ветровете.
– Това е просто вода.

Свраките не отговаряли.

Само скачали вътре отново и отново.

И тогава… се случвало нещо.

Перата започвали да се разтварят като светлина.
Крилете се превръщали в ръце.
Гласовете – в тишина.

И от водата излизали девойки.

Боси.
В бели роби, които не тежали.
Леки… като мисъл.

Някои оставали на ръба.

Гледали надолу в бездната.
Дълго.
Без да бързат.

Други… просто пристъпвали.

И се понасяли.

Не падали.
Не летели.

Просто се носели.

Като че ли бездната не била край…
а начало.

Една от тях се обърнала назад.

Видяла останалите свраки.
Видяла водата.
Видяла стария съд.

И разбрала нещо.

Че не водата ги е променяла.

А изборът да влязат.

И оттогава мястото останало.

Дъждът продължавал да го пълни.
Свраките продължавали да идват.

Някои си тръгвали същите.

Други… не.

А ако някога се озовеш там,
ще трябва да решиш сам:

дали да гледаш водата…

или да влезеш.

Господин Мързелан бил много чувствителен, но толкова чувствителен, че ако една стоножка ходела по стената, той не можел да спи поради шума и ако някоя мравка изпуснела кристалче захар, скачал изплашен и викал:
— Помощ! Земетресение!

НЗаспало сивото врабче в гнездото си сред посърналата есенна шума на дърветата и сънувало чуден сън.
Пролетна градина. Високи тихи
Прочетете повече »

Мързеливият Имало един човек – много мързелив. По цели дни лежал под сенките, а децата му гладували и ходели от къща на къща да просят милостиня. Селяните, като минавали край него, спирали се и започвали да го хокат. Децата ти скитат немили-недраги, целият народ се труди, а ти лежиш. Не те ли е срам? Дигай се и тръгвай на работа! Работа ли е – не ми я хвалете! – отвръщал мързеливият и се обръщал на другата страна. Веднъж мързеливият се надигнал и отишъл при селския поп. Дядо попе – рекъл, – опей ме и викай селяните да ме заровят жив. Защо? – попитал учуден попът. Защото ми додея да ме хокат хората. Мира ми не дават. Всеки ден ме ругаят, задето не съм работел. Ще ида на оня свят – да си по-лежа спокойно. Може – съгласил се попът, опял го, викнал двама души да го дигнат с носилото. Понесли го към гробището. Попът върви напред и клати кадилницата, а носачите – подире му. По пътя ги срещнал един работлив човек. Къде сте го понесли? – попитал той. На гробището, ще го ровим. Стойте, тъй не бива. Жив човек заравя ли се в гроб! Но кажете ми, защо сте го помъкнали? Носачите му разправили как стои работата. Трудолюбивият се позамислил и рекъл на оня в носилото: Слушай, я стани и ела у дома да ти дам едно кринче жито за да имаш хляб, додето припечелиш нещо. Мързеливият се понадигнал и попитал: Ами мляно ли ще го дадеш? Хубава работа! Ще ти го дам немляно. Тогава носете ме – обърнал се той към двамата носачи – в гробището. Не е за мене такова жито. Трябва да го карам на воденица, че да го меля, че да го връщам в къщи, че да го меся, че да го пека, че да го ям – дълга и широка работа. По-добре в гробището! Отнесли го в гробището. Изкопали един трап и спуснали живия човек вътре. Затрупали го с пръст, но му сложили една тръба от устата навън – да диша. Попът прочел молитвата, раздрънкал кадилницата над купчината и си отишъл заедно с гробарите. През нощта работният селянин си рекъл: „Я да ида да излекувам от мързела оня, дето лежи в гробището“. Облякъл черни дрехи, нацапал си лицето със сажди, сложил си рога на главата, отишъл и разровил живозакопания с една мотика. Ставай! – сритал го той. Кой си ти? – стреснал се от сън закопаният и скочил. Аз съм дяволът – отвърнал рогатият. – Днес, като делихме душите на починалите, твоята се падна на мене. Аз съм ти господар. Каквото ти заповядам – ще го вършиш или ще те проводя да гориш в един нажежен казан, пълен с вряла смола. Свършено е вече с твоето лежане. Мързеливият се разтреперал. Каква работа има за мене? – попитал той. Хе там, виждаш ли, на долния край на гробището има една грамада камъни. Всичките да ги изнесеш на горния край на гробището. Тръгвай! Додето съмне, искам камъните да бъдат горе. Мързеливият се запретнал и помъкнал тежките камъни. Носил, пъшкал, препъвал се, падал, ставал, целият потънал в пот. Като ги пренесъл, при него пак дошъл преоблеченият с камшик в ръка. Ела сега да ти платя! – рекъл му той и го вързал за едно дърво, плюл си на ръцете и започнал да го бие с камшика. Като го напердашил хубаво, рекъл: – Дяволът тъй плаща на слугите си! Влизай сега пак в гроба! – и го повлякъл към трапа. Мързеливият влязъл. Неговият мъчител хвърлил две-три лопати пръст отгоре му и си отишъл. Съмнало се. Погребаният, като дошъл на себе си, пошавнал и щом усетил, че отгоре му има малко пръст, скочил от гроба и – беж към село. Отишъл си в къщи запъхтян, грабнал една секира и се втурнал към гората. Почнал да сече дърва. Минал край него един селянин и го поздравил: Добър ден, брате! Какво ново – вехто носиш от оня свят? Остави се – отвърнал мързеливият, – не е за разказване, товарят те с камъни цяла нощ, а за награда почват да те бият, додето ти наместят кокалите! Довечера ще се върнеш ли пак в гробището? – попитал селянинът. Дума да не става! Цялата гора ще изсека, само на дявола ратай не ставам. И продължил да сече.