www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Един ден маймуните в зоологическата градина решили да направят пътешествие с учебна цел. Вървели, вървели, спрели и една от тях попитала:
— Какво се вижда?

Един селянин от Югла много искаше синът му да стане кмет. Защото никак не е лошо да управляваш цяло село. И защото е приятно, когато те попитат кой си, да отвърнеш: „Аз съм бащата на кмета“.
Но как се става кмет?

На стари години при Настрадин Ходжа дошъл някакъв човек и му казал:
– Казват за теб, че си се върнал в детството си.
– Не съм се върнал аз в него, а то в мен – отговорил той.

Един селянин се трудил на полето с пот на лицето, без да спре да си поеме дъх, от изгрев до залез. Веднъж се случило невероятното: докато чакал под едно дърво да премине дъждът, мълния повалила едно от дърветата недалеч. Под корените на това дърво имало пещера, от която се носело сияние. Селянинът боязливо се приближил и видял, че пещерата е пълна със злато, което било скрито там от дядо му. От този момент нататък той не копаел, не сеел, а само събарял дървета и търсел съкровища под тях. Реколтата на нивата му загинала и през зимата му се наложило да купи храна за всичкото злато, което намерил. Но най-лошото било, че заради унищожените столетни дървета около нивата му вятърът издухвал всичките посеви. И селянинът не можел да събере нормална реколта.

Петгодишната Румяна бързо от леглото стана. Колко дрехи в двете стаи трупат майка й, баща й! Стягат куфари за път — надалече ще вървят. На Румяна й се плаче:
— Ачо, гумено човече, мое мъничко паляче, на море ще ходим вече… Искам да отидем двама! Но какво ще каже мама. Много, Ачо, си надут, място в куфарите няма…
Ачо, фокусник прочут, каза с хитрина голяма:

Вратата на големия дом на Сиатмулт, Създателя на дъжда, не приличали на вратите на домовете на скуемишките знатни фамилии и обикновените хора. На нея били изобразени с резба странни фигури и тя цялата и от двете страни била боядисана. Фигурите се различавали напълно от всички тотемни фигури, нарисувани по другите врати. И това имало своята причина: вратата била вълшебна и помагала на собственика си да създава дъжд.
Когато Създателят на дъжда открехвал вратата, почти веднага започвало да ръми. Когато я отварял малко повече, дъждът се усилвал. А когато Сиатмулт я отварял широко, се изливал порой, в който хората едва се крепели на краката си.

Живял някога един владетел, който убивал закупчиците на краденото, а крадците пускал на свобода. Всички се жалвали, че това е несправедливо. Тогава владетелят събрал народа на площада, докарал там плъхове и сложил пред тях храна. Плъховете вземали храната и я отнасяли в дупките си. На следващия ден владетелят отново събрал народа на площада, довел плъховете, сложил храна пред тях, а дупките им запушил. Плъховете взимали храната, влачели я към дупките си, видели, че дупките са запушени и върнали храната обратно.

Един човек дванадесет години търсил Майтрей Буда. Не намерил никъде. Разгневил се и се отказал. Върви си по пътя. Гледа – странник пили с конски косъм желязна пръчка и нарежда: „Даже животът ми да не ми стигне, пак ще те прережа.“
Смутил се човекът: „Какво означават моите дванадесет години пред такова упорство, да се върна аз към моите търсения.“
И тогава на човека се явил самият Майтрей Буда и казал: „Аз отдавна съм с теб, но не забелязваш и ме гониш, и ме плюеш. Нека да направим изпитание. Иди на пазар, аз ще бъда на рамото ти.“
Отишъл човекът, знаейки, че носи Майтрей, но хората се отдръпвали от него, разбягали се, запушили носове и закрили очите си.
„Защо бягате вие, хора?“
„Що за ужас имаш на рамото си – смърдящо куче, цялото в язви.“
И пак не Видели хората Майтрей Буда. И Видели това, за което всеки е достоен.

Тръгнали на път двама души: единият бил сляп, а другият куц. Стигнали до една река и спрели на брега. Куцият рекъл:
— Стигнахме до една дълбока река и не ще можем да минем отвъд, защото няма мост. За газене дума да не става, защото водата е дълбока. Аз имам само един крак, а ти нямаш очи. Речем ли да нагазим — ще се удавим.

Една птица свила гнездо на морския бряг. Гнездото било отнесено от прибоя. Ядосала се птицата и започнала с клюн да излива вода от морето на брега, а пясък от брега да хвърля във водата. Друга птица видяла това и попитала:
– Какво правиш, безумнице?
– Няма да си ида оттук – отговорила първата, – докато не превърна морето в суша, а сушата в море.
-Ти си най-глупавото създание! В края на краищата много ли можеш да направиш?

Имало едно дете овчарче на име Димитър. Още като било много малко, баща му умрял и то останало едно на майка. Татко му оставил доста имане: ниви, лозя, овце и говеда. Майка му сама оряла нивите, а пък детето пращала да пасе овцете. Всяка вечер, когато то връщало стадото от паша, майка му идвала да го чака извън селото до една чешма.
Изминали години, Димитър пораснал красив момък. Една вечер майка му пак била излязла да го чака. Чакала, чакала, но той не се връщал. Всички овчари и говедари прибрали стадата си. Майката започнала да се тревожи защо се бави Димитър. Тя тръгнала да пита по хората – не знае ли някой нещо за сина й, но всеки клател глава.

Настрадин Ходжа бил безработен много-много години, защото искал да бъде актьор, но не притежавал талант. Въпреки това всеки ден той ходел при агента. С надежда чукал на вратата, влизал в кантората и питал:
– Нещо да се е случило? Записан ли съм някъде? Агентът винаги отговарял едно и също:
– Нищо не мога да направя, няма никаква възможност. Минавали дни, седмици, минали години и чукането на Настрадин станало обичайно. Независимо от сезона, от времето – добро или лошо – агентът бил сигурен в едно: Ходжа ще дойде. И Ходжа пак питал с надежда, и агентът пак повтарял едно и също:
– Настрадин, нищо не мога да направя, няма никаква възможност.
Веднъж се раздало друго почукване, малко печално, и като влязъл Ходжа, агентът бил учуден от опечаления му вид. Настрадин казал:
– Слушай, две седмици не ме записвай никъде, защото ще бъда в отпуска.

Имало едно време една бедна вдовица, която живеела сама със своя малък Анри. Тя много го обичала. И как да не го обича, като нямало по-добро дете от него на света.

Живял някога един дървар, който бил много беден. Той едва свързвал двата края с парите, припечелени от продажбата на дърва, които носел в града от близката гора.
Веднъж санясин, минаващ наблизо, го видял, докато работи, и го посъветвал да влезе по-навътре в гората, с думите:
– Върви напред, върви напред!

В далечни времена един цар изпратил вестоносец при господаря на съседните земи. Пратеникът закъснял и забързано влетял в тронната зала. Задъхан от бързата езда, започнал да излага поръчението на своя владетел:
– Моят господар… заповяда да ви кажа, да му дадете… син кон с черна опашка… Ако не дадете такъв кон, тогава…
– Не искам да слушам повече! – прекъснал домакинът задъхания пратеник. – Кажи на своя цар, че нямам такъв кон, а ако имах, тогава…
Тук той се запънал, а пратеникът, като чул тези думи от царя, който бил приятел на неговия владетел, се изплашил, изтичал от двореца, скочил на коня си и хукнал назад да доложи дръзкия отговор. Когато царят изслушал донесеното, той страшно се разсърдил и обявил на съседа си война. Тя продължила дълго. Много кръв се проляла, много земи били опустошени и струвала скъпо и на двете страни.
Накрая и двамата царе, като изпразнили хазните си и изтощили войските си, се съгласили на примирие, за да обсъдят претенциите си един към друг.
Когато пристъпили към преговори, вторият цар попитал първия:
– Какво искаше да кажеш с фразата си: „Дай ми син кон с черна опашка, а ако не ми дадеш, тогава…“?
-„…изпрати кон с друг цвят.“ Това е. А ти какво искаше да кажеш със своя отговор: „Нямам такъв кон, но ако имах, тогава…“
– „…непременно бих го изпратил като подарък на своя добър съсед.“ Това е.

Веднъж двама души едновременно посадили захарна тръстика и се наговорил: който отгледа по-добра тръстика, ще получи награда, а този, чиято тръстика е лоша, ще понесе наказание.
Тогава единият си помислил: „Самата захарна тръстика е сладка. Ако изстискам сока й и полея с него посевите, то моята тръстика несъмнено ще бъде по-добра и аз ще победя.“
Така той изстискал сока от захарната тръстика и полял с него посевите. Семената загинали, а цялата захарна тръстика, която имал, била напълно изгубена.

Един пастир видял човек, който седял в размишление под едно дърво. Той седнал до него и се опитал да се замисли, подражавайки му.
Започнал той да брои овните си и да претегля на ръка изгодата.
И двамата седели мълчаливо. Накрая пастирът попитал: „Господине, за какво мислиш ти?“ Онзи казал: „За Бога.“
Пастирът попитал: „Знаеш ли за какво си мислех аз?“
„Също за Бога.“
„Грешиш, за изгодата от продажбата на руно.“
„Истина е, също за Бога. Само че моят Бог няма нищо за продан, а твоят Бог трябва първо да отиде на пазара. Но може би той по пътя ще срещне разбойник, който ще му помогне да се обърне към това дърво.“
Така говорел Гаутама.
Идете на пазара. Направете го по-скоро, за да се върнете.

Млада жена боледувала тежко. Като дошло време да умира, тя казала на мъжа си: „Аз така те обичам, че не искам да те напускам. Не отивай при друга жена. Ако го направиш, ще се връщам като привидение и постоянно ще те тревожа.“

Веднъж управителят на областта посетил един дзенучител, наречен от народа Птиче гнездо заради това, че медитирал, седейки на дърво сред гъстия листак. Управителят огледал мястото за медитация и казал:
– Какво опасно място имаш там, на върха на дървото!
– Твоето е много по-лошо от моето – възразил учителят.
– Аз съм управител на тази област и не виждам каква опасност може да ме грози.
– Значи не познаваш себе си! Когато изживееш страстите си и съзнанието ти загуби устойчивост, какво може да бъде по-опасно от това?
Тогава управителят попитал:
– В какво се състои учението на будизма?
Учителят произнесъл следните известни думи:
Да не вършиш зло, а да използваш доброто.
И да съхраниш сърцето чисто – ето какво е учението на будите.
Управителят обаче възразил:
-Това го знае всяко тригодишно дете.
– Може и да го знае всяко тригодишно дете, но и дори на осемдесет годишния старец е трудно да го осъществи на практика – направил извод дзенучителят, седейки на своето дърво.

Мохамед казал веднъж на Вабишах: „Не е ли истина, че ти си дошъл, за да ме попиташ какво е добро и какво – зло?“ „Да – отговорил той. – Аз дойдох именно за това.“ Тогава Мохамед потопил пръстите си в миро, докоснал с тях ръката му, като направил знак по посока на сърцето, и казал: „Доброто е това, което придава на сърцето ти твърдост и спокойствие, а злото – това, което те хвърля в съмнение даже когато другите хора те оправдават.“