www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Един селянин от Югла много искаше синът му да стане кмет. Защото никак не е лошо да управляваш цяло село. И защото е приятно, когато те попитат кой си, да отвърнеш: „Аз съм бащата на кмета“.
Но как се става кмет?
Трябва да имаш много пари. Или много земя И, разбира се, да имаш нещо в главата си.
„Пари се печелят. Ниви се купуват — мислеше си селянинът. — Но как да разбера дали синът ми има нещо в главата си?“
Реши, като тръгне на воденицата, да го вземе със себе си. Едно време по водениците се събираше много народ. Камъните се въртяха бавно, брашното се мелеше с дни и мливарите, като си нямаха друга работа, сядаха и си приказваха.
— Ще слушаш добре какво си приказват хората и после ще ми разтълкуваш думите им! каза бащата на сина си.
Този ден на воденицата завариха само един старец. Седеше на припек, пушеше с глинена луличка и мустаците му бяха пожълтели от тютюневия дим.
— Ти си добре… — каза старецът на селянина. — Има кой да ти помага. На времето и аз така ходех с моя баща по водениците…
Като овършеем хармана, натоварим колата, впрегнем воловете и по цяла неделя не се завръщаме…
Подир малко пристигна друг мливар. Той седна при тях и започна да хвали жена си. Била много работлива, голяма чистница и умеела да готви вкусни гозби — пръстите си да изядеш.
Ето че се зададе трети мливар. Зад колата му вървеше завързан хубав алест кон. Още не седнал при другите, мливарят започна да разправя как купил коня от един търговец — как се пазарили дълго, как търговецът искал да го измами, но на края се разбрали, наброил му много пари и взел коня…
Вечерта селянинът попита сина си:
— Е, казвай сега, какво научи днешния ден?
— Много неща, татко! Най-напред научих от оня старец, че едно време са ходели на воденица, след като овършеят хармана. Научих още, че един ден, като реша да се женя, трябва да търся работлива жена, голяма чистница и да умее да готви вкусни гозби — пръстите да си изядеш.
— Друго?
— Друго, татко, разбрах, че когато купувам кон, трябва да се пазаря дълго и да гледам търговецът да не ме измами.
Селянинът въздъхна, помълча малко и рече:
— Няма да стане кмет от тебе! Нищо не си разбрал от приказките на хората.
— Защо, татко? Цял ден ги слушах, думица не съм пропуснал… — Не е достатъчно само това, момчето ми. Един кмет трябва да разбира не само думите, но и между думите… Когато старецът с луличката ми каза: „Ти си добре, има кой да ти помага“ — и разказа как е ходил с баща си на воденица, той искаше да сподели мъката си, че няма деца. А кой каквото си няма, за това обича да говори.
— Добре, татко, но другият нали има жена, защо говореше за нея?
— Той не говореше обикновено. Той я хвалеше. Искаше да ни каже колко много я обича. Навярно вече е разбрал, че не я обича, и говори така, защото се страхува, че и хората могат да разберат това…
— Да си призная, татко, това не го проумявам…
— Като пораснеш, ще го проумееш.
— Кажи и за третия, с хубавия кон.
— Работата при него е съвсем ясна — каза бащата. — Конят е откраднат.
— Не може да бъде! Нали разказваше колко дълго са се пазарили, как искал оня да го измами, но на края се разбрали, броил му парите и взел коня.
— Точно това е съмнително! Толкова много думи той изговори, за да скрие истината…
Още бащата не издумал това, на плочника пред воденицата се чул конски тропот. Пристигнала стража и арестувала конекрадеца.

На стари години при Настрадин Ходжа дошъл някакъв човек и му казал:
– Казват за теб, че си се върнал в детството си.
– Не съм се върнал аз в него, а то в мен – отговорил той.

Един селянин се трудил на полето с пот на лицето, без да спре да си поеме дъх, от изгрев до залез. Веднъж се случило невероятното: докато чакал под едно дърво да премине дъждът, мълния повалила едно от дърветата недалеч. Под корените на това дърво имало пещера, от която се носело сияние. Селянинът боязливо се приближил и видял, че пещерата е пълна със злато, което било скрито там от дядо му. От този момент нататък той не копаел, не сеел, а само събарял дървета и търсел съкровища под тях. Реколтата на нивата му загинала и през зимата му се наложило да купи храна за всичкото злато, което намерил. Но най-лошото било, че заради унищожените столетни дървета около нивата му вятърът издухвал всичките посеви. И селянинът не можел да събере нормална реколта.

Петгодишната Румяна бързо от леглото стана. Колко дрехи в двете стаи трупат майка й, баща й! Стягат куфари за път — надалече ще вървят. На Румяна й се плаче:
— Ачо, гумено човече, мое мъничко паляче, на море ще ходим вече… Искам да отидем двама! Но какво ще каже мама. Много, Ачо, си надут, място в куфарите няма…
Ачо, фокусник прочут, каза с хитрина голяма:
— Майка ти обувки слага, я ме скрий в една веднага!
И нали си е добра, тя в обувка го прибра… Таен пътник в куфар стар, на Румяна пръв другар, Ачо — гумено човече – ще пътува надалече. Никой го не забеляза.
Но бащата чичо Влади от обувки се отказа… Майка й ги вън извади… Ачо свит в обувка дреме и за път очаква време…
Скоро влязоха в трамвая. Радваха се, а Румяна бе от всичка най-засмяна.
— В куфара си, Ачо, зная!
Щом дойдоха при морето, куфарите тя отвори, в мъка сви й се сърцето и през сълзи заговори:
— Паднал е по пътя Ачо! Ах, какво ли с него става?
Викна майка й тогава:
— Стига! За един палячо! Както се не губи котка, тъй и Ачо ще се върне…
Ах, кога ще го прегърне!…
Спи си Ачо непробудно, с него става нещо чудно… С кърпа чисти баба Фанка, стара, пъргава стопанка… „Я, обувки свити тука… Прашни са!“ — и с две ръце от балкона ги изтупа и засмя се от сърце. Що изхвръкна — не усети…
— Помощ! — викна Ачо клети. — Помощ! Падам, помогнете, ще си счупя коленете…
Никой, никой го не чува, че минава цирк оттам, с мечка и със слон голям. И маймунка си лудува — по хоботчето на слона се премята и катери… Ачо тупна в камиона. Тя засмяна го намери.
— Как попадна тук, човече?
— Отвисоко… Отдалече…
— Чукна ли се по главата?
— Не, маймунке опашата, аз съм Ачо, цял от гума и донесен съм от ЦУМ-а! Мойта дружка е Румяна, но моряче днеска стана… Затова ще дойда с вас и ще я намеря аз!
— познаваш ли я ти? Със сандалки на краката, с пеперуда на косата… 
Камионът си лети, Ачо — гумено човече, има си другарче вече… 
С камиони — дълъг ред — циркът бърза все напред. Стигнаха една река. Спряха. С тежките крака слонът тръгна към водата, важно стъпва по тревата.
— Варда!— викна крокодилът, — слонът има страшна сила!
Всеки настрана застава, чест на чичо Слон отдава. Само Ачо го не чува, той от слон се не страхува:
— Слоне, ти си много лек! Аз съм мъничък човек, но от теб не ме е страх! 
Слонът разядосан рече:
— Тъй ли, глупаво човече, я стани на пух и прах! 
Дигна крак, с хобот замаха и, разклатил тежко тяло, го притисна със стъпало. А маймунката в уплаха писва за другаря свой.
— Ачо! Ох, загива той! Колко жален му е стонът!
Щом крака си вдигна слонът, Ачо весел се изправи на крачетата си здрави.
— Нищо, нищичко ми няма,мойта сила е голяма! Аз човек съм, но от гума и ме купиха от ЦУМ- а! Чух, че бил си тежък слон, но за мен си лек балон!
— Тъй ли? — Слонът се ядоса, вдигна си ногата боса, но не го настъпи пак, а го ритна силно с крак. Ачо цопна сред водата.
— Ах, сега ще се удави!…
Той след миг глава изправи.
— Здрасти, рибке опашата! Сбогом, животинки мои, сбогом, циркови герои! Моят път е към морето, тегли ме натам сърцето!
Златна рибка опашата го предвожда по реката. Накъде ли той върви край цветенца и треви? Стигна тиха водна шир…
— Туй какво е?
— Язовир!
Но един шаран зъбат приближи се изотзад.
— Ще те глътна, че без виза тук не може да се влиза…
Той го стисна… Ачо свирна и крачета тъжно вирна. Пусна го след туй шарана. Ачо пак човече стана и усмихнат му шепти:
— Аз човече съм от гума и съм купено от ЦУМ-а! Ех, че прост шаран си ти! — И надолу пак заплува.
А шаранът се шегува:
— Плувай, плувай, но след малко ще загинеш много жалко. Ще те глътне страшна хала — електрическа централа. Ачо весел се обърна.
— Тъй ли! Тъй ли? — той отвърна. — Сбогом аз ще се отбия по страничния канал, че защо от теб да крия, много ще ми бъде жал, ако с моята гърбина счупя някоя машина и тогава в нощ дълбока спре, изгасне в село тока… Сбогом! Чака ме Румяна… — и побягна от шарана.
Плувна Ачо по водата, дето слиза към полята. В зеленчукови градини вижда чушки, вижда дини… Ненадейно се заплете в дълга жилава тръстика.
— Помогнете, помогнете! Щърк се спусна.
— Кой ме вика? Ей че смешна пъстра жаба Чакай с човка да я сграбя!…
Стиска щъркът. Що да стори,Ачо свири И говори… За Румяна му разказва… И внезапно забелязва, че летят покрай морето. Тъжно сви му се сърцето… В миг измисли хитрина…
— Щърко, сигур ни една жабка ти не си изял.
Не, изял съм точно… пе-е-т! — викна самохвално щърка, клюн отворил, както хвърка
Ачо скочи с вик напред… — Пет ли? Четири са? Сбърка! Аз съм петият жабок, но направих вече скок. Четири са те без мен. .. Петият е днес спасен… Спущам се без парашут, че съм фокусник прочут. Целият съм аз от гума, купили са ме от ЦУМ-а.
Беше топъл летен ден. Чичо Владо бе на плажа, до жена си уморен се припича…
— Ще ти кажа, че Румянка този път край морето не лудува, другите деца крещят, тя тъгува ли, тъгува… Уж се къпе във водата,
уж на пясъка играе, а стои сама горката.
Много тъжна, тъжна тя е…
А Румянка все така с две-три мидички в ръка гледа, гледа към безкрая…
— Ачо, где си ти, не зная… — Трепна изведнъж горката и нагази във водата, че пред нея ненадейно сред пенливата вълна вижда кукличка една. Туй човече си е нейно!
Ей вълната се протяга и на пясъка го слага…
— Ачо, Ачо, откъде ти при мене пак дойде?
И Румянка с две ръце пак притиска до сърце своя най-любим другар — Ачо, фокустника стар.
— Казах ли ти — мама рече, — Ачо бил е на разходка… Както се не губи котка, тъй и той се върна вече.
И Румянка се засмя, вече тя не е сама, радостно минават дните… Хвъркат чайки над вълните… Ачо, весел и надут, шепне в топлия й скут как се спусна от балкона, как надви дори и слона…

Вратата на големия дом на Сиатмулт, Създателя на дъжда, не приличали на вратите на домовете на скуемишките знатни фамилии и обикновените хора. На нея били изобразени с резба странни фигури и тя цялата и от двете страни била боядисана. Фигурите се различавали напълно от всички тотемни фигури, нарисувани по другите врати. И това имало своята причина: вратата била вълшебна и помагала на собственика си да създава дъжд.
Когато Създателят на дъжда открехвал вратата, почти веднага започвало да ръми. Когато я отварял малко повече, дъждът се усилвал. А когато Сиатмулт я отварял широко, се изливал порой, в който хората едва се крепели на краката си.
Жрецът използвал силата си разумно и народът на скуемишите имал винаги достатъчно дъждове, които поддържали почвата влажна и плодородна. Езерата били винаги пълни, а в реките и потоците водата била в изобилие както за рибата, така и за жадната земя, пиеща ненаситно от минаващите край нея кристално чисти води. Големите кедри също пиели, а огромните стройни клони се извисявали гордо нагоре. Цветята се разпъпвали, плодовете зреели и скуемишите били доволни.
Всичко това се променило след един голям церемониален потлач. Жрецът разменил тежки думи с вожда Капалана, вожд на всички скуемиши. Създателят на дъжд заявил, че не му е оказана достатъчно голяма почит на потлача, където се събирали вождовете, жреците и знатните жители по целия бряг. Останалите вождове и знатни жители се съгласили със своя племенен вожд Капалана. Те също казали, че Създателят на дъжд е настанен както подобава и му е оказана почитта, която отговаря на не¬говото положение и сила. Когато жрецът заплашил да използва магията си срещу тях, те не се изплашили кой знае колко много. Мислели, че след няколко слънца гневът на Създателя на дъжд ще се охлади и той ще забрави. Но не: Създателят на дъжд не забравил. Когато стигнал дома си, той разтворил тъй широко вратата на дъжда, че пороят едва не го повлякъл, преди да успее да влезе вътре.
Създателят на дъжд почакал, докато тъмнината си отиде, сетне притворил вратата и се заслушал. Дочул музика и песни откъм селото и разбрал, че хората още празнуват и танцуват, без да се замислят над неговите заплахи. Разгневен още повече, Сиатмулт се замислил. После се усмихнал, защото нещо лошо му дошло на ум. Сложил си туника и маска на жрец и затичал през гората, докато стигнал големия дом на вожда Капалана. Пазачите се побояли да го спрат и той нахълтал в просторния салон. Изтеглил едно въженце и маската му се разтворила. Когато развеселените люде видели разкривеното му от ярост лице, музиката секнала. Престанали да танцуват и пеят.
— Чуйте ме — изкрещял Създателят на дъжд, застанал до вожда край огъня. — Дъжд вече няма да има. Вратата ми ще остане завинаги затворена.
Жрецът изтичал от къщата,преди вождът Капалана да нареди да го спрат. Когато Създателят на дъжд стигнал у дома си, накарал своята жена да му помоне да изплетат дълга стълба от лико. Тази стълба можела да се прехвърли през отдушника за дима на високия покрив по ръба на покрива, та до земята отвън. В случай че някой дойдел, лесно можела да се изтегли навътре. Създателят на дъжд направил няколко магии, складирал храна и вода в изобилие в обширната си къща, сетне затворил вратата на дъжда така, че да не може да се отваря от външната страна.
В продължение на много слънца не валяло дъжд. Отначало хората помислили, че Създателят на дъжд ще им изпрати дъжд, когато гневът му се стопи, но не станало тъй. Дошли и отминали много луни. Изсушената от слънцето земя станала кафява и оголяла. Езерата, реките и потоците се пресушили и хората започнали да страдат. Жената на Сиатмулт съжалявала децата на хората, защото самата тя имала малко дете. Помолила мъжа си да даде дъжд на скуемишите, но той не пожелал.
Вождът Капалана свикал съвет на вождовете и вълшебниците, за да решат какво да правят. Отишли до дома на Създателя на дъжд. Чули шум отвътре, но никой не отговорил на виковете и молбите им.
— Хората ни умират от жажда! — викали вождовете, но единственият отговор бил висок, пресипнал смях откъм отдушника за дима.
Дори вълшебниците се боели да докоснат вратата на дъжда. Неколцина вождове предложили да разбият с най-тежките си брадви дебелите кедрови трупи на къщата и да пленят жреца.
Вождът Капалана, по-мъдър от останалите, казал:
— Не! Чуе ли ни, че нахлуваме през вратата, може да унищожи вълшебната си врата от вътрешната страна. Тогава вече нищо няма да можем да сторим. Тогава магьосниците, заедно с едно тайно дружество на мла¬ди знатни скуемиши, измислили нещо голямо.
— Знаем какво трябва да се направи — казали те на племенния вожд.
Докато жарещото слънце огрявало изгорената земя, магьосниците използвали чудодейните си сили, които едно време, когато светът бил още много млад, принадлежали на няколко мъдреци. Те се изкъпали, помолили се и направили няколко магии, за да могат да се подготвят по здрач да изпълнят плана си. Когато се стъмнило, неколцина магьосници се превърнали заедно с няколко членове от тайното дружество в комари, а други пък станали ужасни, мънички жилещи мушици. Влезли в къщата на Създателя на дъжд през малките отвори на покрива. Скоро Сиатмулт и жена му завили от болка и заудряли слепешката по невидимите врагове в тъмното. Детето им не било ужилено и спяло невредимо в своята люлка.
Докато Създателят на дъжд и жена му се примъквали опипом към почти угасналия огън, за да раздухат въглените, от които бързо можели да добият светлина, насекомите излетели от къщата и се върнали в селото. Останали само две, невидими, на високия покрив. Когато Създателят на дъжд и жена му, изтощени и жестоко изпохапани най на края заспали дълбоко, двете насекоми се спуснали надолу, произнесли четирите вълшебни думи и отново се превърнали в млади воини. Те тихо пристъпили към люлката, където спяло непробудно малкото дете. Единият воин го вдигнал и нежно го понесъл в ръцете си, докато другият младеж безшумно отворил вратата на дъжда. Промъкнали се през гората до едно кану, което ги чакало, и гребците го насочили напред в тъмните води на пролива.
Малко след това, когато силен вятър разтворил широко вратата на Създателя на дъжд, той и жена му се събудили от дъжда, който се леел на талази по покрива. Жрецът се втурнал да види защо е отворена вратата, а жена му се завтекла към бебешката люлка. Сърцераздирателните й писъци смутили Създателя на дъжд.
— Какво се е случило? — запитал той.
— Бебето го няма — извикала тя и се спуснала към мъжа си.
— Тъжен и уплашен, Създателят на дъжд оставил полуотворена вратата на дъжда и хукнал из мократа гора към къщата на съвета на племето. Когато той пристигнал, вождовете вече го очаквали събрани на съвет. Върнете ни детето — замолил се Създателят на дъжд.
— Защо? — запитали вождовете. — Твоето сърце беше от камък, когато нашите деца страдаха от жажда и глад. Защо да изпитваме жал към тебе сега и към твоите хора?
Създателят на дъжд плакал и молил вождовете да върнал детето му, докато слънцето се вдигнало високо в небето.
— Върнете ми детето и аз ще изпълня всичко, което ми заповядате. Сега и завинаги — обещал той.
На края вождовете склонили да върнат детето, но след като Създателят на дъжд се съгласил тържествено да изпълнява всички заповеди на вожда Капалана.
И днес, когато скуемишите във и около Ванкувър чуят потропването на дъждовните капки по покривите си, казват: „Сиатмулт изпълнява обещанието си“.

Живял някога един владетел, който убивал закупчиците на краденото, а крадците пускал на свобода. Всички се жалвали, че това е несправедливо. Тогава владетелят събрал народа на площада, докарал там плъхове и сложил пред тях храна. Плъховете вземали храната и я отнасяли в дупките си. На следващия ден владетелят отново събрал народа на площада, довел плъховете, сложил храна пред тях, а дупките им запушил. Плъховете взимали храната, влачели я към дупките си, видели, че дупките са запушени и върнали храната обратно.

Един човек дванадесет години търсил Майтрей Буда. Не намерил никъде. Разгневил се и се отказал. Върви си по пътя. Гледа – странник пили с конски косъм желязна пръчка и нарежда: „Даже животът ми да не ми стигне, пак ще те прережа.“
Смутил се човекът: „Какво означават моите дванадесет години пред такова упорство, да се върна аз към моите търсения.“
И тогава на човека се явил самият Майтрей Буда и казал: „Аз отдавна съм с теб, но не забелязваш и ме гониш, и ме плюеш. Нека да направим изпитание. Иди на пазар, аз ще бъда на рамото ти.“
Отишъл човекът, знаейки, че носи Майтрей, но хората се отдръпвали от него, разбягали се, запушили носове и закрили очите си.
„Защо бягате вие, хора?“
„Що за ужас имаш на рамото си – смърдящо куче, цялото в язви.“
И пак не Видели хората Майтрей Буда. И Видели това, за което всеки е достоен.

Тръгнали на път двама души: единият бил сляп, а другият куц. Стигнали до една река и спрели на брега. Куцият рекъл:
— Стигнахме до една дълбока река и не ще можем да минем отвъд, защото няма мост. За газене дума да не става, защото водата е дълбока. Аз имам само един крак, а ти нямаш очи. Речем ли да нагазим — ще се удавим.
Слепият се замислил. Подир малко той попитал другаря си:
— Погледни хубаво и виж дали няма наблизо брод?
— Брод има хе долу, при речния завой, но там водата е бърза и трябват здрави крака.
— Заведи ме там! — казал слепият.
Куцият го хванал за ръката и го повел. Когато стигнали до речния брод, слепият рекъл:
— Аз имам два здрави крака, а ти имаш две здрави очи. Качи се на гърба ми и казвай къде да стъпвам. Аз ще те пренеса през реката.
Речено—сторено. Със съгласие и взаимна помощ слепият и, куцият прегазили водата и продължили пътя си.

Една птица свила гнездо на морския бряг. Гнездото било отнесено от прибоя. Ядосала се птицата и започнала с клюн да излива вода от морето на брега, а пясък от брега да хвърля във водата. Друга птица видяла това и попитала:
– Какво правиш, безумнице?
– Няма да си ида оттук – отговорила първата, – докато не превърна морето в суша, а сушата в море.
-Ти си най-глупавото създание! В края на краищата много ли можеш да направиш?

Имало едно дете овчарче на име Димитър. Още като било много малко, баща му умрял и то останало едно на майка. Татко му оставил доста имане: ниви, лозя, овце и говеда. Майка му сама оряла нивите, а пък детето пращала да пасе овцете. Всяка вечер, когато то връщало стадото от паша, майка му идвала да го чака извън селото до една чешма.
Изминали години, Димитър пораснал красив момък. Една вечер майка му пак била излязла да го чака. Чакала, чакала, но той не се връщал. Всички овчари и говедари прибрали стадата си. Майката започнала да се тревожи защо се бави Димитър. Тя тръгнала да пита по хората – не знае ли някой нещо за сина й, но всеки клател глава.
Най-накрая в селото се прибрал един дървар, който окъснял в гората. Той казал, че видял на една поляна стадо овце, събрани накуп, но Димитър не бил при него. Дърварят повикал няколко пъти момъка, но никой не му отговорил и той се прибрал в селото.
Майката изтичала при роднините си и заедно с дърваря тръгнали през нощта да търсят Димитър. Дърварят ги завел на поляната, където видял овцете. Те пак си били там и жално блеели.
Хората викали колкото им глас държи, търсили в деретата наоколо, а майката заплакала с глас, защото не била хубава тази работа. Най-накрая, като нямало какво друго да сторят, роднините прибрали овцете в селото и отнесли майката на ръце, защото тя нямала сили да ходи.
На сутринта пак отишли да търсят, но пак нищо не намерили. Момъкът бил изчезнал, сякаш пропаднал вдън земя. От този ден Димитровата майка се затворила в дома си и повече не излизала при хората. Нивите и лозята й запустели, роднините й започнали да ги обработват и овцете пак те взели да ги пасат.
Годеницата на Димитър – Стояна, също не можела да го прежали. Тя все ходела и разпитвала хората, които имали работа в гората – нещо да научи, поне гроба му да намери, ако е загинал някъде.
Един ден Стояна излязла от селото и като походила известно време, видяла, че един орел лети все над нея. Момичето решило да го следва, може би пък той щял да я отведе при Димитър.
Вечерта орелът кацнал на едно дърво, а Стояна се огледала къде да прекара нощта. В същото дърво имало хралупа, затулена с каменна плоча. На Стояна й се сторило, че дочува глас, който идвал сякащ изпод земята. Момичето взело един камък в ръка и почукало по плочата.
– Каквото и да си вътре – извикала тя, – човек или вампир, отвори да вляза!
Плочата се поотместила малко и една човешка глава се подала отдолу. Момичето плеснало с ръце и извикало от радост. Тя познала годеника си Димитър.
– Какво търсиш тук, Стояно? – попитал той тъжно, сякаш насън. – И теб ли хванаха самодивите?
– Отмести плочата! – извикало момичето. – Не ме е страх от нищо, щом те намерих жив.
Димитър поотместил още малко камъка и Стояна влязла в подземната пещера. Като се уверил, че не сънува, и момъкът се зарадвал много.
Вечерта се върнали самодивите и отместили плочата.
– Хайде, Димитре, излез да ни посвириш!
Момъкът излязъл, сглобил овчарския си кавал от габърово дърво и започнал да свири. Извило се това пусто самодивско хоро.
– Их, мори, мирише ми на човешко месо! – рекла една от самодивите, като поиграли малко.
– Че кой човек ще посмее да дойде тук, посестрими – отвърнал Димитър.
Повъртели още хорото и друга рекла:
– Их, мори, как ми замириса на човешко месо! Хайде да го намерим къде е!
Така рекли още няколко самодиви и искали да търсят човека, ама старата самодива не дала да развалят хорото. Цяла нощ играли самодивите, без да се уморят и наситят. Чак като в селото пропели първи петли, самодивите изчезнали. Тогава Димитър казал на Стояна.
– Хайде, първо либе, да се върнеш у дома и да кажеш на майка ми да омеси девет бели погачи и да напълни девет мяха с мед. Елате тук да ги оставите през деня, а вие се скрийте в някоя хралупа. Самодивите много обичат мед и пшеничени погачи. Когато ги ядат, може да дадат нещо на този, който ги е донесъл. Вие тогава ще излезете с майка ми да се помолите да ме пуснат. Само така мога да се спася.
Тръгна ли да бягам, веднага ще ме усетят.
Стояна запомнила всичко и хукнала към селото. Отишла право пред Димитровата къща и тропнала на портите. Те били залостени, още не се било напълно разсъмнало. Майката излязла на двора и извикала:
– И мене ли, върла чумо, и мене ли дойде да ме изядеш? Не ти ли стигна сина ми?
– Отвори, мила майко! – извикало момичето. – Аз съм Стояна. радостна вест ти нося от Димитър.
Отворила майката портите, прегърнали се двете жени – младата и старата, и заплакали от радост.
– Димитър е жив, майко, и аз от него идвам сега – рекла Стояна. – Той ме прати да ти кажа да омесиш девет бели погачи и да напълниш девет мяха с мед. Двете да идем в гората и да ги оставим на мястото, където самодивите са затворили Димитър. Те може да се смилят и да го пуснат.
Майката веднага се разшетала, измесила девет погачи, опекла ги, наляла мед в меховете и тръгнали бързо на път. Отишли на самодивското място и оставили погачите и меда, а те се скрили в една хралупа наблизо.
Вечерта дошли самодивите, пак извадили Димитър и пак започнали самодивското хоро. Както играели, видели погачите и меда и започнали лакомо да ядат. Една от самодивите казала:
– Их, мори, коя е тази майчица, коя е тази сестрица, която ни направи това добро? Каквото и да поиска, ще и го дадем.
Така рекли и други от самодивите. Тогава Димитровата майка излязла от хралупата и рекла:
– Аз, сестрици, аз ги донесох. Нищо друго не искам, само пуснете Димитър да си дойде вкъщи.
– Хайде, мори, да й го дадем – започнали да си говорят самодивите.
– Да й го дадем, ама мъртъв – рекла една от тях.
– Не, не! Само ръцете и нозете му да скършим – казала друга.
– И така не става – обадила се трета. – Ами само очите му да избодем.
– Така ли, мори, се отблагодарявате за доброто, което ни направи тази жена – рекла старата самодива. – Както го взехме да ни свири, така и ще го върнем.
Другите самодиви не могли нищо да отвърнат. 
– Хайде, Димитре – рекла му старата самодива, – посвири ни още една нощ да се наиграем, защото на сутринта ще те пуснем да се върнеш с майка си!
Като чул това, Димитър щял да спука кавала от свирене, а самодивите капнали от игра. Най-накрая пропели петлите и самодивското хоро изчезнало. Тогава Димитър си тръгнал за вкъщи заедно с майка си и годеницата.
От радост момъкът свирил по целия път. Не изминали три недели и Димитър се венчал за Стояна. Поканили цялото село и вдигнали сватба за чудо и приказ.

Настрадин Ходжа бил безработен много-много години, защото искал да бъде актьор, но не притежавал талант. Въпреки това всеки ден той ходел при агента. С надежда чукал на вратата, влизал в кантората и питал:
– Нещо да се е случило? Записан ли съм някъде? Агентът винаги отговарял едно и също:
– Нищо не мога да направя, няма никаква възможност. Минавали дни, седмици, минали години и чукането на Настрадин станало обичайно. Независимо от сезона, от времето – добро или лошо – агентът бил сигурен в едно: Ходжа ще дойде. И Ходжа пак питал с надежда, и агентът пак повтарял едно и също:
– Настрадин, нищо не мога да направя, няма никаква възможност.
Веднъж се раздало друго почукване, малко печално, и като влязъл Ходжа, агентът бил учуден от опечаления му вид. Настрадин казал:
– Слушай, две седмици не ме записвай никъде, защото ще бъда в отпуска.

Имало едно време една бедна вдовица, която живеела сама със своя малък Анри. Тя много го обичала. И как да не го обича, като нямало по-добро дете от него на света.
При все, че още не бил изпълнил седем години, Анри вършел всичко в къщи, докато клетата му майка работела своите ръкоделия, които после продавала, за да изхранва своя малък Анри и себе си. Той метял, миел пода, готвел, прекопавал и обработвал градината и когато свършвал всичката работа, се залавял да изкърпи майчините си обувки, да скове пейка или маса и всякакви други неща, които били по силите му.
Къщицата им била усамотена. Срещу прозореца се издигала висока планина, толкова висока, че никой досега не могъл да се изкачи до върха й. Покрай стръмните й скатове се виел поток, от другата страна се спускала бездънна пропаст.
Те били доволни и щастливи. Но един ден бедната майка легнала болна. Тя не познавала никой лекар, а пък и нямала с какво да заплати, ако се намерел някой да дойде. Клетият Анри не знаел какво трябва да прави, за да я излекува. Когато ожаднеела, давал й водица.
Седнал край леглото, той едва похапвал някое парченце сух хляб. Когато майка му заспивала. Анри я гледал и тихо си плачел.
Болестта се влошавала от ден на ден, бедната жена вече си отивала. В своето отчаяние Анри извикал:
– Фейо Добротворке, ела ми на помощ, спаси клетата ми майка!
Едва изрекъл тези думи, вратата се отворила и той видял да влиза една разкошно облечена жена.
Анри се хвърлил на колене и рекъл:
– Ако ти си феята Добротворка, спаси моята майка, която умира!
Феята се приближила до болната жена, навела се над нея, духнала в лицето й и казала:
– Не е по силите ми да спася твоята майка, клето дете. На теб е отредено да я излеку-ваш, ако имаш смелостта да тръгнеш по пътя, който аз ти посоча.
– Говори, фейо, готов съм на всичко, за да спася майка си.
– Трябва да намериш – казала феята – животворната билка; тя расте горе на плани ната. която виждаш от прозореца си. Като донесеш стрък от тази билка, ще изцедии няколко капки сок в устата на майка си и тя ще се съвземе веднага.
– Ей сега тръгвам, фейо. Но кой ще се грижи за клетата ми майка, докато ме няма? И после – прибавил той през сълзи – тя ще умре, преди да съм се върнал.
– Бъди спокойно, мило дете. Докато търсиш животворната билка, майка ти не ще има нужда от нищо, ще си остане така, както я виждаш сега. Но ти трябва да преминеш много препятствия, преди да стигнеш до тази билка. Ще ти трябва много смелост и упоритост, за да донесеш стръкче от нея.
– Не се страхувам, фейо, че няма да ми достигнат смелостта и упоритостта. Кажи ми само как да разпозная тази билка между всичките тревици, които покриват планината?
– Ако стигнеш до гора, ще повикаш доктора, който е избран за пазител на билката. Ще му кажеш, че аз те изпращам и той ще ти даде едно стръкче.
Анри благодарил на феята, целунал майка си, взел си малко хляб и тръгнал. Упътил се право към планината, която се оказала много по-далече, отколкото изглеждало от прозореца. Вместо да стигне до нея за половин час, както си мислел, трябвало да върви цял ден докато стигне до подножието й.
На третината от пътя той видял един гарван, кракът на който бил попаднал в примка. Анри изтичал, срязал връвта, която стягала крака на гарвана, и го освободил. Гарванът размахал криле, но преди да отлети, извикал:
– Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри много се изненадал, като чул гарванът да говори, и продължил пътя си.
След някое чвреме, както си почивал в една гъста горичка и похапвал хлебец, видял как една лисица гонела петел и без малко щяла да го хване. Петелът минал съвсем близо до Анри, който го хванал ловко и го пъхнал под дрешката си, без лисицата да забележи това. Лисицата продължила да тича, като мислела, че петелът е излетял напред. Анри не помръднал, докато лисицата не се скрила от погледа му. Тогава пуснал петела, който му казал с тъничък глас:
– Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри си бил починал, станал и продължил да върви. Бил изминал вече доста път, когато видял как една змия се канела да нагълта някаква злощастна жаба.
Анри грабнал голям камък и го запратил точно в устата на змията, тъкмо когато се канела да нагълта жабата. Камъкът влязъл в гърлото й и я задавил. Жабата скок-подскок побягнала, като извикала на Анри:
– Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри, който вече бил чул да говори и гарванът, и петелът, не се зачудил, като чул да говори жабата, и си продължил пътя.
Скоро стигнал подножието на планината, но видял, че там тече река, дълбока и широка, толкова широка, че не се виждал другият й бряг.
Анри се спрял объркан.
„Може би – рекъл си той – ще намеря някой мост или брод, или лодка.“
Тръгнал покрай реката, която обикаляла планината. Навсякъде била широка и дълбока и нямало ни мост, ни лодка. Клетият Анри седнал и заплакал.
– Фейо Добротворке, фейо Добротворке, ела ми на помощ! Защо ми е да знам, че горе на планината има билка, която може да спаси бедната ми майка, щом не мога да стигна до там?
На часа се появил петелът, който бил спасил от лисицата, и му рекъл:
– Феята Добротворка нищо не може да стори за тебе, защото тази планина не е под нейната власт. Но ти ми спаси живота и аз искам да ти докажа своята признателност.
Качи се върху гърба ми, Анри, и честна петльова дума, ще те отнеса на другия бряг.
Анри не се поколебал. Метнал се върху гърба на петела, макар да очаквал, че ще падне във водата. Но дори не се намокрил, защото петелът го поел така ловко на гърба си. че той седнал сигурно, сякаш яхнал кон. Анри се вкопчил здраво в шията на петела, когато полетели над реката. Тя била толкова широка, че летели цели двадесет и един ден, докато стигнат на другия бряг и през тези двадесет и един ден Анри не усетил нито глад, нито жажда, нито му се доспало.
Когато стигнали, Анри благодарил учтиво на петела, който наперил разкошните си пера и изчезнал.
След миг Анри се обърнал. Реката също била изчезнала.
„Сигурно планинският дух е искал да ми попречи да дойда – рекъл си Анри. – Но с помощта на феята Добротворка ето ме близо до целта.“ Вървял, вървял, но все си оставал в подножието на планината и върхът бил все така да лече, както когато преминал реката.
Друго дете на негово място би се върнало. Смелият малък Анри обаче не се разколебал, въпреки голямата умора вървял двадесет и един ден, без никак да напредне. И тогава смелостта му не намаляла.
– Ако трябва и сто години да вървя – казал той, – ще вървя, докато стигна върха.
Елза изрекъл тези думи, видял пред себе си едно дребно старче, което го гледало злобно.
– Много ли ти се иска да се изкачиш, дребосъче? – рекло то. – Какво ще търсиш на върха на планината?
– Животворната билка, добри ми дядо, да спася милата си майка, която умира.
Старчето поклатило глава, подпряло брадата си върху златната ябълка на своя бастун и казало, след като дълго се взирало в Анри.
– Твоето мило и открито лице ми харесва, момченце. Аз съм един от духовете на планината. Ще те пусна да продължиш, ако се наемеш да ожънеш всичкото ми жито, да го очукаш, да го смелеш и да го умесиш на хляб. Когато всичко бъде ожънато, очукано, смляно и изпечено, повикай ме. Нужните ти сечива ще намериш в оная яма. Старчето изчезнало. Анри загледал с уплаха безкрайните житни ниви, които се ширели пред него. Но бързо се съвзел, извадил един сърп от ямата и се заловил смело да жъне. Изминали сто деветдесет и пет дни и толкова нощи.
Когато всичко било ожънато, Анри се заловил да очука житото с една бухалка, която намерил подръка. Той го очуквал цели шестдесет дни. Като свършил, започнал да го меле в една мелница, която се издигала току до житото. Млял го цели деветдесет дни. Щом смлял всичко, почнал да меси и да пече и месил и пекъл цели сто и деветдесет дни.
Когато всичко било готово, Анри не можал място да си намери от радост и извикал планинският дух. Духът веднага се появил, преброил четиристотин шестдесет и девет хи¬ляди триста двадесет и девет хляба, схрускал по едно крайче от първия и от последния, приближил се до Анри, шляпнал го по бузата и му рекъл:
– Ти си добро момче и аз искам да ти се отплатя за работата.
Извадил от джобчето си дървена табакера, подал я на Анри и му казал закачливо:
– Като се върнеш в къщи, отвори табакерата и ще намериш в нея тютюн, какъвто не си виждал до ден днешен.
Анри нали не пушел, подаръкът на дребното човече му се сторил безполезен. Но той бил много възпитан, за да покаже какво си е помислил и благодарил на старчето, както подобава.
Старчето избухнало в смях и изчезнало.
Анри продължил пътя си и с радост забелязал, че с всяка стъпка се приближава до вър¬ха на планината. За три часа взел втората третина на пътя, но се намерил пред една доста висока стена, която не бил забелязал. Тръгнал покрай нея и го хванало страх, защото след три дена ходене разбрал, че стената обикаля планината и на нея няма ни вратичка, ни про¬цеп дори, през който да се мине.
Анри седнал на земята и заплакал.
Чакал цели четиридесет и пет дни. Накрая рекъл:
– Ако трябва и сто години да чакам, няма да помръдна оттук.
Едва изрекъл тези думи – тряс! – част от стената се съборила и той видял през отвора да се приближава един великан, който размахвал огромна сопа.
– Искаш да минеш ли, момченце? Какво търсиш край стената ми?
– Търся животворната билка, уважаеми великане, за да излекувам майка си, която умира. Ако е в твоята власт да ме пуснеш да мина зад стената, ще направя всичко, каквото ми заповядаш.
– Истина ли? Е добре, слушай: твоето лице ми харесва, аз съм един от духовете на планината и ще ти позволя да преминеш стената, ако ми напълниш избите. Ето всичките ми лозя. Обери гроздето, смачкай го, налей сока в бъчвите и ги нареди в избите. Всичко, което ти е нужно, ще намериш до стената. Когато свършиш работата, повикай ме!
– И великанът изчезнал, като отново затворил стената.
– Анри се огледал наоколо: докъдето погледът му стигал, се простирали лозята на великана.
– Аз прибрах житото на старчето – рекъл си Анри, – ще мога да обера и гроздето на великана.“
– Снел си дрешката, взел косерчето, което намерил до краката си, почнал да реже гроздовете и да ги хвърля в кошовете. За тридесет дни прибрал реколтата.
– Когато всичко било обрано, почнал да мачка гроздето, да налива сока в каците и да ги реди в избите. Цели деветдесет дни приготовлявал виното. Щом всичкото вино било готово, бъчвите напълнени, избите подредени, Анри повикал великана, който в миг се появил. Огледал бъчвите, опитал виното от първата и от последната, обърнал се към Анри и му казал:
– Ти си храбро момче и аз искам да ти се отплатя за труда. Не бива да се каже, че си работил даром за великана от планината.
– Извадил от джоба си един магарешки бодил, подал го на Анри и рекъл:
– Като се върнеш в къщи, всеки път, когато пожелаеш нещо, пипни бодила си.
Анри намерил, че подаръкът не е дотам щедър, но го приел с любезна усмивка.
В същия миг великанът така свирнал, че планината се разтреперала. Стената и великанът изчезнали и Анри продължил пътя си.
– Бил на половин час път от върха на планината, когато се спрял пред една пропаст, толкова широка, че било невъзможно да се прескочи, и толкова дълбока, че дъното й не се виждало. Анри тръгнал покрай пропастта и вървял, докато стигнал до същото място, от което тръгнал. Тогава разбрал, че пропастта обикаля планината.
– Какво да сторя? – рекъл Анри. – Едва преминах едно препятствие и ето ти друго.
От очите на бедното дете бликнали сълзи. Как да премине пропастта? Анри мислил, мислил, но не намерил начин. Седнал тъжно на земята. Изведнъж чул страхотен рев. Обърнал се и видял на десетина крачки един огромен вълк.
– Какво дириш в моите владения? – казал вълкът със страшен глас.
Уважаеми вълчо, дойдох да търся животворната билка за клетата ми майка, която умира. Ако ми помогнеш да премина тази пропаст, ще ти стана предан слуга и ще извърша всичко, което ми заповядаш.
– Е добре, момче, ако можеш да изловиш всичкия дивеч, който се е развъдил из моите гори – птици и четирикраки – и да ми ги поднесеш печени или варени, давам ти честната си дума на планински дух, че ще те пренеса на другата страна на пропастта. Зад онова дърво ще намериш всичко, което ти е нужно за лова и готвенето. Когато свършиш, повикай ме.
– При тези думи вълкът изчезнал.
– Анри се окуражил. Взел лъка и стрелите, които видял на земята, и почнал да стреля по яребиците, дивите петли, които прелитали. Но тъй като не знаел добре да стреля, нищо не улучвал.
– Цели осем дни стрелял напразно и вече му дотегнало. Тогава се появил гарванът, когото спасил в началото на пътя.
– Ти ми спаси живота – изгракал гарванът – и аз ти казах, че ще ти се отплатя. Идвам да удържа обещанието си, защото, ако не изпълниш заповедта на вълка, той ще те схруска вместо дивеча. Последвай ме! Аз ще ловя, а ти само ще събираш дивеча и ще го печеш.
Като казал това, той литнал над дърветата и почнал да избива с клюн и нокти дивеча. който населявал тази гора.
Така ловувал цели сто и петдесет дни и изловил един милион осемстотин и шестдесет хиляди седемстотин двадесет и шест парчета: сърни, яребици, бекаси, лещарки, диви петли, пъдпъдъци.
Докато гарванът ги избивал, Анри ги изкормял, оскубвал или одирал и ги варил или пекъл. Като наготвил всичко, той го наредил чистичко покрай гората. Тогава гарванът му казал:
– Прощавай, Анри. Остава ти още едно
препятствие да преминеш, но там не мога да ти помогна. Не губи кураж. Феите покровителствуват синовната любов!
Анри не успял да поблагодари на гарвана и той изчезнал. Тогава извикал вълка и му казал:
– Уважаеми вълчо, ето всичкият дивеч от твоите гори. Наготвих го, както ти ми нареди.
– Моля те да ме прехвърлиш през пропастта.
– Вълкът прегледал дивеча, хруснал от едно печено, хапнал от едно варено, облизал се и казал на Анри:
– Ти си добро и храбро момче. Не бива
да се разправя, че си работил даром за вьлка от планината.
– При тези думи подал на Анри една тояга, която откършил от гората, и му рекъл:
– Като откъснеш животворната билка и поискаш да се пренесеш на друго място, яхни тази тояга.
Анри понечил да хвърли в гората простата тояга, но си помислил, че няма да е уч¬тиво, взел я и благодарил на вълка.
– – Качи се на гърба ми, Анри! – казал вълкът.
– Анри се метнал на вълчовия гръб. Изведнъж вьлкът направил такъв скок, че се намерил на другата страна на пропастта. Анри слязъл, благодарил му още веднъж и си продължил пътя.
– Най-сетне забелязал оградата на градината, зад която растяла животворната билка и усетил как сърцето му затуптяло радостно. Той вървял и гледал все нагоре и така бързал, че без малко не паднал в една яма, пълна с вода, толкова дълга и широк че двата й края не се виждали.
– Това ще е последното препятствие, за което ми каза гарванът – рекъл Анри. – Тъй като преминах другите с помощта на феята Добротворка, тя сигурно не ще ме остави и този път.
Анри тръгнал да обикаля ямата с надеждата да й намери края. Вървял два дни и накрая пак се озовал на същото място, откъдето тръгнал.
Но не се обезкуражил. Седнал край ямата и зачакал.
– Няма да мръдна оттук – рекъл той, – докато планинският дух не ме пренесе през
ямата.
Тъкмо изрекъл тези думи, видял пред себе си огромен котарак, който замяукал така страхотно, че Анри без малко не оглушал. Котаракът рекъл:
– Какво търсиш тука? Знаеш ли, че мога да те разкъсам на парчета с ноктите с ноктите си?
– Не се съмнявам, уважаеми котаране, но ти не ще го сториш, като узнаеш, че съм дошъл за животворната билка, за да спася живота на моята клета майка, която умира.
– Истина ли? – рекъл котаракът. – Слушай тогава. Твоето лице ми харесва. Ако можеш да наловиш всичката риба, която се е развъдила в тази яма, след това да ми я изпържиш или осолиш, ще те прехвърля оттатък, честна котарашка дума! Каквото ти е нужно, ще намериш на пясъка. Като свършиш, повикай ме.
Анри направил няколко крачки и видял на земята мрежи, пръчки, въдици.
Той взел мрежа, като си мислел, че с едно хвърляне ще налови много риба и че работата ще върви по-бързо, отколкото с въдица. И така хвърлил мрежата, изтеглил я внимателно: в нея нямало нищо. Объркан, Анри помислил, че лошо я е теглил. Отново хвърлил мрежата, изтеглил я бавничко – пак нищо. Анри бил търпелив. Той хвърлял мрежата цели десет дена, без да хване нито една рибка. Тогава оставил мрежата и хвърлил въдицата.
Чакал час, два: никаква риба не захапала стръвта. Сменял мястото си, докато обиколил цялата яма. Не уловил нито една рибка. Хвърлял въдицата цели петнадесет дни. Не знаел вече какво да прави и седнал тъжно загледан в ямата. Изведнъж водата забълбукала и видял да се появява главата на една жаба.
– Анри – рекла жабата, – ти ми спаси живота, аз искам да те спася на свой ред. Ако не изпълниш заповедта на планинския котарак, той ще те разкъса за обяд. Ти не можеш да изловиш рибите, защото ямата е много дълбока и те се крият на дъното. Но остави на мене, аз ще ти ги изнеса всичките.
При тези думи жабата се гмурнала в ямата. Анри видял как водата заклокочила, като че на дъното се подхванала голяма битка. След минута жабата се показала и скочила на брега, като сложила на земята една великолепна сьомга. Анри не успял да вземе сьомгата и жабата изскочила с един шаран в лапките си. И така продължила да лови риба цели шестдесет дни.
Анри пържел едрите риби, а ситните хвърлял в качета и ги осолявал. Най-сетне, в края на втория месец, жабата изскочила от ямата и рекла на Анри:
– Не остана нито една рибка в ямата. Можеш да повикаш планинския котарак.
Анри горещо поблагодарил на жабата, която му протегнала дружелюбно мократа си лапка. Анри я стиснал приятелски и жабата изчезнала.
Цели петнадесет дни той подреждал фибите и качетата, пълни с осолени рибки. Тогава повикал котарака.
– Уважаеми, котаране – казал Анри, – ето ти всичките пържени риби и качетата с осолени рибки. Бъди така добър да изпълниш обещанието си и да ме прехвърлиш през ямата.
Котаракът прегледал рибите и качетата, хапнал една пържена и една солена рибка, облизал се и рекъл усмихнат:
– ТИ си храбро момче. Искам да възнаградя твоето търпение. Не желая да разправят, че планинският котарак не ти се е отплатил за услугата. При тези думи котаракът си изтръгнал един нокът и го подал на Анри.
– Когато си болен – казал му той – или почувствуваш, че остаряваш, потъркай челото си с този нокът – болестта, страданието, старостта ще изчезнат.
Анри горещо поблагодарил на котарака, взел ценния нокът и поискал да го изпита веднага, защото се усещал уморен и неразположен. Едва нокътът докоснал челото му и той се почувствувал свеж и бодър, сякаш току-що е станал от сън.
Котаракът се усмихнал и казал:
– Сега възседни опашката ми.
Анри послушал. Щом седнал на опашката. тя се удължила толкова, че той се намерил на другия край на ямата. Анри се сбогувал вежливо с котакът И се затичал към градината с животворната билка, която се намирала само на стотина стъпки от него. Треперел от страх да не би някое ново препятствие да го забави. Най-сетне стигнал до оградата на градината. Потърсил вратичка и бързо я намерил, защото градината не била голяма. Но там имало толкова растения, които той не познавал, че му било невъзможно да намери животворната билка.
За щастие си спомнил, че феята До-бротворка му заръчала да потърси доктора, който се грижел за градината на феите; той го повикал.
Тоз час чул някакво шумолене между растениятя и видял да излиза едно човече високо колкото ръжен. То държало голяма книга под мишница и носело дълга докторска мантия.
– Какво търсиш, момченце? – запитал докторът. – И как можа да стигнеш до тук?
– Уважаеми докторе, идвам от името на феята Добротворка да ти поискам от животворната билка, за да излекувам моята клета майка, която умира.
– Всички, които идват от името на феята Добротворка – рекъл дребничкият доктор, – са добре дошли. Ела, момченце!
Той влязъл в градината. Анри го следвал със страх, защото докторът много често съвсем се изгубвал под стъблата.
Най-сетне стигнали до едно растение, по-настрана от другите. Дребничкият доктор извадил малко косерче от джобчето си, отрязал едно стръкче и го дал на Анри:
– Ето, направи, както те е посъветвала феята. Но не го изпускай от ръка, защото оставиш ли го където и да е, стръкчето ще ти избяга и ти никога няма да можеш да върнеш.
Анри поискал да му благодари, но дребното човече било вече изчезнало сред лечебните билки и Анри останал сам.
– Какво да сторя сега – рекъл той, – за да се върна бързо в къщи? Ако на слизане срещна същите препятствия, както на изкачване, мога да изгубя стръкчето, а само то може да върне живота на моята майка.
Тогава си спомнил за тоягата, която му дал вълкът.
– Да видим – казал си – дали наистина притежава силата да ме отнесе у дома.
При тези думи той яхнал тоягата и пожелал да си бъде у дома. В същия миг той усетил, че се издигнал във въздуха, понесъл се с бързината на светкавица и се намерил до леглото на майка си.
Навел се над нея и я целунал, но тя не го чувала. Анри незабавно притиснал животворната билка върху устните на своята майчица. Тозчас тя отворила очи и обвила с ръце врата на Анри.
– Мое дете, мой скъпи Анри, аз бях много болна, но сега се чувствувам добре. Гладна съм.
После го изгледала учудено.
– Колко си пораснал, мое скъпо дете! – се провикнала тя.
Анри наистина бил пораснал с цяла глава, защото се били изминали две години седем месеца и шест дена, откакто тръгнал. Сега бил почти на десет години.
Преди той да успее да отговори на майка си, прозорецът се отворил и феята Добротворка се появила. Тя прегърнала Анри и като се приближила до леглото на майката, й разказала от игла до конец всичко, което малкият Анри сторил, за да я спаси.
След първите мигове на щастие и нежности феята казала:
– Сега, Анри, можеш да използуваш подаръците на старчето и на великана от планината.
Анри извадил табакерата и я отворил. Изведнъж от нея излезли безброй майсторчета. които изпълнили стаята. Те се заловили за работа с толкова сръчност и с такава бързина, че за четвърт час построили и обзавели хубава къща сред голяма градина; от едната стра-на тя опирала до гъста гора, а от другата – до красива поляна.
– Всичко това е за тебе, мой храбри Анри – рекла феята. – Сбогом, живей щастливо и никога не забравяй, че добродетелта и синовната любов винаги се възнаграждават.
Анри се хвърлил на колене пред феята. Тя му подала ръката си да я целуне, усмихнала се и изчезнала. Майката на Анри станала от леглото да обиколи къщата. Нищо не липсвало.
Анри пипнал своя бодил и пожелал хубав обяд. Веднага се появила сложена маса, той седнал заедно с майка си и двамата яли с такава охота, както хора, които не били хапвали залък близо три години. Изгълтани супата, печеното отишло всичкото, после пилето, салатата. Когато се наситили, те си легнали, мислейки с благодарност за феята Добротворка.
Така си заживели щастливо, никога нищо не им липсвало благодарение на магарешкия бодил. Нито боледували, нито стареели благодарение на котешките нокти. С тоягата не си служели,. защото им било добре в къщи и не желаели да ходят никъде другаде. Анри поискал от своя бодил две крави, два хубави коня и някои ноебходими неща за своята майка и за себе си, но никога не прекалявал и така го запазил за цял живот. Колко дълго са живели, приказката не открива. Може сто години, може повече, а може и до ден днешен да са живи.

Живял някога един дървар, който бил много беден. Той едва свързвал двата края с парите, припечелени от продажбата на дърва, които носел в града от близката гора.
Веднъж санясин, минаващ наблизо, го видял, докато работи, и го посъветвал да влезе по-навътре в гората, с думите:
– Върви напред, върви напред!

В далечни времена един цар изпратил вестоносец при господаря на съседните земи. Пратеникът закъснял и забързано влетял в тронната зала. Задъхан от бързата езда, започнал да излага поръчението на своя владетел:
– Моят господар… заповяда да ви кажа, да му дадете… син кон с черна опашка… Ако не дадете такъв кон, тогава…
– Не искам да слушам повече! – прекъснал домакинът задъхания пратеник. – Кажи на своя цар, че нямам такъв кон, а ако имах, тогава…
Тук той се запънал, а пратеникът, като чул тези думи от царя, който бил приятел на неговия владетел, се изплашил, изтичал от двореца, скочил на коня си и хукнал назад да доложи дръзкия отговор. Когато царят изслушал донесеното, той страшно се разсърдил и обявил на съседа си война. Тя продължила дълго. Много кръв се проляла, много земи били опустошени и струвала скъпо и на двете страни.
Накрая и двамата царе, като изпразнили хазните си и изтощили войските си, се съгласили на примирие, за да обсъдят претенциите си един към друг.
Когато пристъпили към преговори, вторият цар попитал първия:
– Какво искаше да кажеш с фразата си: „Дай ми син кон с черна опашка, а ако не ми дадеш, тогава…“?
-„…изпрати кон с друг цвят.“ Това е. А ти какво искаше да кажеш със своя отговор: „Нямам такъв кон, но ако имах, тогава…“
– „…непременно бих го изпратил като подарък на своя добър съсед.“ Това е.

Веднъж двама души едновременно посадили захарна тръстика и се наговорил: който отгледа по-добра тръстика, ще получи награда, а този, чиято тръстика е лоша, ще понесе наказание.
Тогава единият си помислил: „Самата захарна тръстика е сладка. Ако изстискам сока й и полея с него посевите, то моята тръстика несъмнено ще бъде по-добра и аз ще победя.“
Така той изстискал сока от захарната тръстика и полял с него посевите. Семената загинали, а цялата захарна тръстика, която имал, била напълно изгубена.

Един пастир видял човек, който седял в размишление под едно дърво. Той седнал до него и се опитал да се замисли, подражавайки му.
Започнал той да брои овните си и да претегля на ръка изгодата.
И двамата седели мълчаливо. Накрая пастирът попитал: „Господине, за какво мислиш ти?“ Онзи казал: „За Бога.“
Пастирът попитал: „Знаеш ли за какво си мислех аз?“
„Също за Бога.“
„Грешиш, за изгодата от продажбата на руно.“
„Истина е, също за Бога. Само че моят Бог няма нищо за продан, а твоят Бог трябва първо да отиде на пазара. Но може би той по пътя ще срещне разбойник, който ще му помогне да се обърне към това дърво.“
Така говорел Гаутама.
Идете на пазара. Направете го по-скоро, за да се върнете.

Млада жена боледувала тежко. Като дошло време да умира, тя казала на мъжа си: „Аз така те обичам, че не искам да те напускам. Не отивай при друга жена. Ако го направиш, ще се връщам като привидение и постоянно ще те тревожа.“
Скоро след това тя напуснала този свят. Три месеца мъжът й спазвал последната й воля, но после срещнал друга жена и се влюбил в нея. Решили да се оженят. Веднага след годежа вдовецът започнал да има привидение. Всяка нощ се явявала жена му и го упреквала за това, че не си държи на думата. Отгоре на всичко тя се оказала прозорлива – в детайли му изреждала всичко, което се случвало между него и новата му. Възлюбена Когато и да подарял подарък на невестата си , тя точно го описвала. Привидението даже повтаряло разговорите между тях и това така го дразнело, че той не можел да спи. Някои му подсказал да се обърне към дзенмайстор, които живеел недалеч от селото. Накоа я отчаян, нещастният вдовец отишъл при него за помощ.
-Значи бившата ти жена се е превърнала в привидение и знае всичко, което правиш, – заключил майсторът – Каквото и да кажеш, каквото и да подариш на любимата си, тя знае всичко. Тя трябва да е много знаещо привидение. Трябва да се гордееш с такова привидение. Когато се появи, сключи договор с нея. Кажи й, че след като знае всичко и нищо не можеш да скриеш от нея, то ако успее да ти отговори на един въпрос, обещаваш да разтрогнеш брака си и да останеш сам. 
– Какъв въпрос трябва да задам? – попитал онзи. Монахът отговорил:
– Вземи пълна шепа соеви зърна и я попитай точно колко зърна имаш в ръката си. Ако не успее да отговори, ще разбереш, че тя е само плод на твоето въображение и повече няма да те безпокои.
Едва явил се духът на жена му, вдовецът я поласкал, че тя знае всичко.
– Наистина – отговорило привидението, – знам и това, че днес си бил при майстор на дзен.
– Е, ако знаеш толкова много, кажи ми колко зърна има в ръката ми – поискал вдовецът.
Нямало обаче кой да отговори на въпроса му – привидението изчезнало.

Веднъж управителят на областта посетил един дзенучител, наречен от народа Птиче гнездо заради това, че медитирал, седейки на дърво сред гъстия листак. Управителят огледал мястото за медитация и казал:
– Какво опасно място имаш там, на върха на дървото!
– Твоето е много по-лошо от моето – възразил учителят.
– Аз съм управител на тази област и не виждам каква опасност може да ме грози.
– Значи не познаваш себе си! Когато изживееш страстите си и съзнанието ти загуби устойчивост, какво може да бъде по-опасно от това?
Тогава управителят попитал:
– В какво се състои учението на будизма?
Учителят произнесъл следните известни думи:
Да не вършиш зло, а да използваш доброто.
И да съхраниш сърцето чисто – ето какво е учението на будите.
Управителят обаче възразил:
-Това го знае всяко тригодишно дете.
– Може и да го знае всяко тригодишно дете, но и дори на осемдесет годишния старец е трудно да го осъществи на практика – направил извод дзенучителят, седейки на своето дърво.

Мохамед казал веднъж на Вабишах: „Не е ли истина, че ти си дошъл, за да ме попиташ какво е добро и какво – зло?“ „Да – отговорил той. – Аз дойдох именно за това.“ Тогава Мохамед потопил пръстите си в миро, докоснал с тях ръката му, като направил знак по посока на сърцето, и казал: „Доброто е това, което придава на сърцето ти твърдост и спокойствие, а злото – това, което те хвърля в съмнение даже когато другите хора те оправдават.“

Дърводелецът Чуй чертаел на ръка по-точно, отколкото с помощта на циркуляр и триъгълник, пръстите му следвали превръщането на нещата и не зависели от мислите и желанията му. Затова съзнанието му винаги било единно и не знаело прегради. Ние забравяме за крака, когато сандалите са ни по мярка. Забравяме за кръста, когато поясът на робата не ни стиска. Забравяме за правилното и неправилното, когато умът не ни пречи. И не се променяме вътрешно, и не се увличаме по външните неща, когато не ни пречат нашите дела. Да нямаш пречки от самото начало и никога да не ги имаш после, означава да не си създаваш пречки даже със забравянето на пречките.