www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Веднъж управителят на областта посетил един дзенучител, наречен от народа Птиче гнездо заради това, че медитирал, седейки на дърво сред гъстия листак. Управителят огледал мястото за медитация и казал:
– Какво опасно място имаш там, на върха на дървото!
– Твоето е много по-лошо от моето – възразил учителят.
– Аз съм управител на тази област и не виждам каква опасност може да ме грози.
– Значи не познаваш себе си! Когато изживееш страстите си и съзнанието ти загуби устойчивост, какво може да бъде по-опасно от това?
Тогава управителят попитал:
– В какво се състои учението на будизма?
Учителят произнесъл следните известни думи:
Да не вършиш зло, а да използваш доброто.
И да съхраниш сърцето чисто – ето какво е учението на будите.
Управителят обаче възразил:
-Това го знае всяко тригодишно дете.
– Може и да го знае всяко тригодишно дете, но и дори на осемдесет годишния старец е трудно да го осъществи на практика – направил извод дзенучителят, седейки на своето дърво.

Мохамед казал веднъж на Вабишах: „Не е ли истина, че ти си дошъл, за да ме попиташ какво е добро и какво – зло?“ „Да – отговорил той. – Аз дойдох именно за това.“ Тогава Мохамед потопил пръстите си в миро, докоснал с тях ръката му, като направил знак по посока на сърцето, и казал: „Доброто е това, което придава на сърцето ти твърдост и спокойствие, а злото – това, което те хвърля в съмнение даже когато другите хора те оправдават.“

Дърводелецът Чуй чертаел на ръка по-точно, отколкото с помощта на циркуляр и триъгълник, пръстите му следвали превръщането на нещата и не зависели от мислите и желанията му. Затова съзнанието му винаги било единно и не знаело прегради. Ние забравяме за крака, когато сандалите са ни по мярка. Забравяме за кръста, когато поясът на робата не ни стиска. Забравяме за правилното и неправилното, когато умът не ни пречи. И не се променяме вътрешно, и не се увличаме по външните неща, когато не ни пречат нашите дела. Да нямаш пречки от самото начало и никога да не ги имаш после, означава да не си създаваш пречки даже със забравянето на пречките.

Дойде есента. Заваляха дъждове. Задухаха ветрове. На заека му омръзна да студува. Дощя му се под покрив да живее. Тръгна из гората да дири подслон.
Стигна до един стар дъб. Почука на кората веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук? Аз търся дом!
Отвори се една вратичка. Показа се главичка.
Катерицата помисли и каза:

Император Лян У Ди, който бил ученик на Бодхидхарма и усърдно подпомагал разпространението на дзенбудизма в Китай, веднъж попитал патриарха какво е заслужил той с делата си в бъдещите животи.
-Абсолютно нищо – отговорил онзи.
– Какъв е тогава основният принцип на Светото учение?
-То е празно, в него няма нищо свято!
– Кой си ти тогава, който стоиш пред нас?
– Не знам – казал Бодхидхарма.

Имало едно бедно момче, сираче. Родителите му оставили само един железен топуз. Милостиви хора го прибрали и го отгледали. Но и те били бедни, едва се прехранвали. Когато момчето станало на седем години, почнало да се главява ратай по къщите – колкото за един хляб.

Учителят се наклонил над водоема и попитал ученика: „Какво виждаш?“
Онзи отговорил: „Виждам твоето ясно отражение.“
След това учителят казал: „Размъти с кутре повърхността, какво виждаш?“
„Виждам изкривените ти черти.“
„Помисли, ако докосването на малкия пръст вече е променило чертите, то какви изкривявания настъпват при фините енергии при грубо докосване.“

Боговете се създават, когато някой повярва в тях и стават все по-големи, колкото повече хора вярват в тях. Така е и с приказките. Те отварят световете си, когато достигнат до хората. А за да стане това те трябва да бъдат записани, защото устната памет умира. В света на компютрите и електронните игри приказките се скитат бездомни в съзнанието на нашите баби и дядовци, и когато последните затворят очи, с тях си заминават и приказките. Ако не им построим една хартиена къща и един измислен нарисуван свят. Те ще ни се отблагодарят като ни върнат малко от добрината ни, като ни покажат колко лесно е да бъдеш щастлив, ако истински го искаш, и как една история може да нарисува една усмивка.

Гуни Бо се прославил със своята сила сред владетелите. Танци Гун разказал за него на чуждоземния цар Сюинван. Царят приготвил дарове, за да го покани, и Гуни Бо се явил. При вида на немощната му фигура в сърцето на Сюинван се зародило подозрение.
– Каква е твоята сила? – попитал той със съмнение.

Това се случило преди много, много години, когато морето било малко и рибите нямали достатъчно място да плуват на воля, та постоянно се блъскали една в друга.
— Хубаво щеше да бъде, ако морето беше по-голямо! — казвали всички. — А сега е много претъпкано!

Най-напред се обаждаше Морското гърло. Майсторът, който го иззида, се беше пошегувал, като му сложи широка кръгла шапка. Тези майстори са просто чудаци, на тяхното въобръжение винаги може да се разчита. Под шапката майсторът разшири отвора на комина, за да прилича на корабна тръба.

Вървели трима странници. В навечерието на съботата тримата се наговорили и скрили парите, които имали. В полунощ единият от тях станал и като взел парите, ги скрил на друго място. Накрая на деня странниците отишли да вземат парите и като не ги намерили, започнали да се обвиняват един друг в кражба. Решили да отидат на съд при Соломон.
Като изслушал техния разказ, Соломон им предложил да дойдат на другия ден за решение. А той самият започнал да измисля начин, по който да открие крадеца, като го застави сам да се издаде. Когато страниците се явили в съда, Соломон се обърнал към тях със следните думи:

Някога живели двама мъдреци. Единият от тях се заблуждавал, но много хора вярвали, че той е велик човек. Вторият бил истинска съкровищница на висшето знание. Много хора вярвали и в него.
В резултат на стихийно бедствие и двамата мъдреци, заедно с последователите си се изправили пред съда на ангелите, които определят по-нататъшното местонахождение на човешките души.

Тази легенда се разказва от племената по Северозападния бряг.
Хората недоумявали и се възмущавали. Младият им вожд Якдси ставал все по-мързелив. Станал егоист и не изпълнявал задълженията си като племенен вожд. Щели да го разберат, ако той бил някои старец, но Якдси бил млад, силен и енергичен, когато се отнасяло до него, но за нуждите на своите хора често забравял.

Имало едно време един крал, който бил много упорит и понеже бил крал, винаги правел каквото си искал.
„Ще правя каквото си искам!“ — казвал постоянно той. Затова хората го нарекли: „Ще правя каквото си искам!“

Един човек, мъртво пиян, се добрал до дома на свой близък приятел и се проснал там. В това време приятелят му трябвало да излиза по работа. Закрепил за подплатата на госта си безценен бисер като подарък и заминал. А пияният лежал в несвяст, нищо не чувствал и нищо не разбирал. Когато се надигнал, отишъл в чужда страна да заработва храната и дрехите си с тежък труд, бил в голяма нужда. Ако успеел да припечели нещичко, той се чувствал удовлетворен. Впоследствие се случило така, че срещнал приятеля си, който му казал: 

Един необразован беден селянин влязъл в синагогата да се помоли. Чул той как грамотните, познавачите и учените четат и пеят прекрасни молитви към Бога и на него му се приискало да изрази любовта си към Всевишния. Застанал пред ковчежето, в което се пази парченце от Тора, и започнал прочувствено и почтително да повтаря до безкрайност буквите от еврейската азбука:
алеф, бет, гимел и т.н. Гласът му се губел от прилива на чувства.
Като го чули, грамотните и учените били удивени. Защо този селянин до безкрайност повтаря всичките букви от азбуката?

Царят на Дзи предложил обединение със съюзници, за да нападнат царство Вей. Принц Чу погледнал небето и се разсмял.
– Защо се смееш? – попитал царят.
-Аз, вашият слуга, се смея над съседа – отговорил принцът. -Той изпращал жена си при родителите й, а по пътя забелязал жена, която събирала черничеви листа. Тя му се харесала и той започнал да флиртува с нея. В този момент обаче се обърнал и погледнал след жена си: нея също някой я примамвал. Над него се смее вашият слуга.
Царят разбрал намека, спрял войската и я повел обратно. Не успял да се върне до дома си, когато нападнали северната граница на царството му.

Имало едно време едно червено лисиче, което живеело в замък с високи кули. В една от тях, точно на върха, имало малка стаичка. Когато лисичето поглеждало през прозорчето, то виждало селския площад, пътя и хората, които вървяли по него. Така че по света се случвали съвсем малко неща, за които лисичето да не знае.

Някакво божество и някакъв демон отишли при един Велик мъдрец, за да узнаят от него какво е това същност (по-висше от всичко останало). Те дълго се учили при него и накрая мъдрецът казал: „Ти самият си това същество, което търсиш.“ И двамата си помислили, че техните тела са същността. „Ние научихме всичко, което е необходимо. Яжте, пийте и се веселете. Ние сме същността и няма нищо по-висше от нас.“