www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Някога имало четирима братя. Тримата били дребнич­ки, но доста хитри, а четвъртият бил великан с огромна сила, но бил много по-малко хитър от другите.
Силата му била в ръцете, а умът — в косите. Неговите хитри братчета му подрязвали косите късо, за да е винаги глупак, карали го да върши цялата работа, че бил много силен, а те го надзиравали и натъпквали в джобовете си печалбата.

Насред пътя между Сароно и Леняно в покрайнините на една голяма гора била махалата Кашина Пиана, която се състояла само от три двора. Там живеели единадесет семейства. В Кашина Пиана имало само един кладенец за вадене на вода и той бил особен кладенец, защото макарата за навиване на въжето си била на мястото, а нямало нито въже, нито верига.

Един ден малкият Клаудио си играел във входа на къ­щата и по улицата минал хубав старец със златни очила, който вървял приведен, като се подпирал на бастун. Тъкмо пред входа на къщата бастунът му паднал.

Големият пътешественик и известен изследовател Джованино Денгуба попаднал веднаж в Страната на маслените хора. Огреело ли слънцето тия хора — те се размеквали.

Господин Мързелан бил много чувствителен, но тол­кова чувствителен, че ако една стоножка ходела по сте­ната, той не можел да спи поради шума и ако някоя мравка изпуснела кристалче захар, скачал изплашен и викал:
— Помощ! Земетресение!

Някога в Бусто Арзицио хората се безпокояли, че де­цата чупели и разваляли всичко. Да не говорим за изтър­каните подметки, за панталоните и за училищните чанти: но те чупели и стъклата, чупели чиниите по масите и чаш­ките в кафенето, като ритали топка и не пробивали стените само защото не разполагали с чукове.

Някога в Болоня построили дворец от сладолед точно на Големия площад и децата идвали отдалече да си поближат.
Покривът бил от разбит каймак, пушекът от комините от захарен памук, комините от захаросани плодове. Всичко останало било от сладолед: врати от сладолед, стени от сла­долед, мебели от сладолед.

Тази история не се е случила, но сигурно ще се случи утре. Ето какво се разказва в нея:
Утре една добра стара учителка завела учениците си, наредени в редица по двама, да разгледат Музея на отми­налото време, където били събрани нещата от миналите времена, които не служат вече, като кралската корона, шлейфът на кралицата, трамваят от Монца и така нататък.
Зад една малко напрашена витрина се мъдрела думата «плача».

Добрият Джилберто имал голямо желание да се учи и затова много внимавал какво казват големите. Веднаж чул една жена да казва:

Някога един човек решил да открадне римския Коли-зей. Искал да си го има само той — не му се искало да го разделя с другите. Взел една торба, отишъл в Колизея, почакал, докато пазачът погледне на друга страна, на­пълнил с труд торбата с древни камъни и си ги отнесъл в къщи. На следния ден направил същото и всички утрини без неделята правел поне по два рейса или дори по три, като внимавал пазачите да не го забележат. В неделя под­реждал и броял откраднатите камъни, които се трупали в зимника му.

В далечната старинна страна Лапандия, на изток от херцогството Пияния, царувал пръв Лапан Храносмилателя, наречен така, защото след като изгълтвал макароните си, изяждал и чинията и прекрасно смилал всичко.
Наследил трона му Лапан Втори, наречен Трилъжици, защото, докато лапал чорба, употребявал три сребърни лъ­жици едновременно: по една държал във всяка ръка, тре­тата я държала царицата и тежко й, ако не била препъл­нена.
След него поред се възкачили на трона на Лапандия, който бил поставен зад денонощно подредена маса.
Лапан Трети, наречен Ордьовър.
Лапан Четвърти, наречен Паниран Шницел.
Лапан Пети, Гладния.
Лапан Шести, Плющящите уши.
Лапан Седми, наречен «Има ли още», който изял дори короната, която била от ковано желязо.
Лапан Осми, наречен Коричка Кашкавал, който като не намерил нищо за ядене на масата, глътнал покривката.
Лапан Девети, наречен Железния Търбух, който изла-пал трона с всички възглавници.
Така династията свършила.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2638″]

Цар Мидас бил голям прахосник, всяка вечер давал прием и канел на танци, докато останал без стотинка. Отишъл при вълшебника Аполон, разказал му неприят­ностите си и Аполон му направил следната магия: всичко, което пипне с ръце, да става злато.

Цар Мидас подскочил от радост и изтичал до автомо­била си, но едва докоснал дръжката на вратата, и цялата кола станала златна: златни колела, златни стъкла, златен мотор. Златен станал и бензинът и машината не искала да върви, трябвало да дойде биволска каруца, за да тегли автомобила му.
Щом си стигнал в къщи, цар Мидас взел да обикаля стаите и да пипа колкото може повече предмети: маси, гар­дероби, столове. По едно време ожаднял, заповядал да му донесат чаша вода, но чашата станала златна и водата също и оттук нататък, щом искал да пие, трябвало да се оставя неговия слуга да му сипва вода с лъжичка в устата.
Дошло време да седне на масата. Пипнал вилицата — тя станала златна. Всички поканени изръкопляскали и взели да казват:
— Ваше величество, пипнете ми копчетата на палтото, пипнете този мой чадър.
Цар Мидас задоволявал желанията им, но като взел в ръка хляба — той станал златен и за да се задоволи гладът на царя, трябвало царицата да го храни. Поканените се криели под масата, за да се смеят, цар Мидас се ядосал, посегнал към един и направил носа му златен, така че да не може да се секне.
Дошло време да вървят да спят, но цар Мидас, без да иска, пипнал възглавницата, чаршафа и дюшека, те стана­ли от масивно злато и били доста твърди за спане. Трябвало да прекара нощта на едно кресло с вдигнати ръце, за да не докосва нищо, и на следното утро бил ужасно изтощен. Веднага изтичал при вълшебника Аполон, за да разтури магията, и Аполон изпълнил желанието му.
– Добре — казал му той, — но внимавай, защото, за да се премахне магията, са необходими точно седем часа и седем минути и през това време всичко, което докосваш, ще се превръща в кравешки тор.
Цар Мидас си тръгнал успокоен и гледал внимателно Часовника, за да не пипне нищо, преди да са минали седем часа и седем минути. За съжаление неговият часовник бързал повече от необходимото – избързвал с една минута на час.Като изминали седем часа и седем минути, цар Мидас отворил вратата на автомобила си и влязъл в него. Отведнъж се намерил седнал сред голяма купчина кравешка тор, защото оставали още седем минути до края на магията.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2616″]

Две деца си играели в спокойния двор, като измисляли специален език, на който да разговарят, без другите да раз­бират.
— Бриф, браф — казало едното дете.
— Браф, броф — отговорило другото. И двете шумно се разсмели.
На балкона на първия етаж бил седнал стар добър гос­подин, който си четял вестника, а на прозореца отсреща се била показала една възрастна госпожа — ни добра, ни лоша.
— Колко са глупави тия деца — казала госпожата. Старият господин не бил съгласен:
— Не смятам.
— Да не искате да кажете, че разбрахте какво си казаха?
— Смятам, че всичко разбрах. Едното дете каза: «Ка­къв хубав ден». Другото отговори: «Утре ще бъде по-ху­бав».
Госпожата се намусила, но си замълчала, защото де­цата отново заговорили на своя език.
— Мараски, барабаски, пипиримоски — казало ед­ното.
— Бруф — отговорило другото. И отново избухнали в смях.
— Да не кажете, че и това разбрахте! — обадила се възмутена старата госпожа.
— Да, разбира се! Всичко разбрах — отговорил ус­михнат старият господин. — Едното дете каза: «Колко сме доволни, че живеем». А другото отговори: «Светът е пре­красен».
— Ама дали пък наистина е чак прекрасен? заяла се старата госпожа.
— Бриф, бруф, браф! — отвърнал старият господин.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2614″]

Пулчинела бил най-неспокойната марионетка на целия стар театър. Винаги намирал причина да се бунтува: по време на представление му се искало да ходи на разходка или собственикът на театъра му давал смешна роля, докато той предпочитал драматична.
– Тия дни — поверил той на Арлекино — ще духна — и дим да ме няма! — Така и направил, но не било денем. Една нощ той успял да се сдобие с чифт ножици, забравени от собственика на марионетките, и отрязал един по един конците, за които били вързани главата, ръцете и краката му, и предложил на Арлекино:

На тринадесетгодишна възраст Ромолето бил приет на работа като помощник-келнер в кафене «Италия». Поверили му службата за домашни поръчки и цял ден той тичал нагоре-надолу по улиците и по стълбите, като па­зел равновесие с таблички, опасно претоварени с чашки, чаши и купички. Най-много му досаждали стълбите: в Рим, както впрочем и по други места на света, портиерките ревниво пазят своите асансьори и забраняват личния до­стъп до тях на разни кафеджии, млекари, зарзаватчии и други подобни.

В Сант Антонио, на езерото Маджоре, живеела една женица, която така хубаво умеела да прави мармалад, че нейните услуги били търсени и от Валкувия, и от Валтра-валия, и от Вал Дументина, и от Вал Поверина.
Хората пристигали от всички долини, когато настъпвал сезонът, сядали на оградата да се любуват на езерото, откъсвали си по някоя малина от храстите и извиквали женицата, която умеела да прави мармалад.

В едно цимшианско село растяло малко сираче. Макар че племенният вожд в селото бил брат на неговата майка, с момчето се отнасяли много зле, защото не било здраво и страдало от някаква болест по кожата. Другите момчета му се подигравали и не го приемали да играе с тях.
Единствена старата му баба, която била много бедна, за да му помогне, се грижела за него.
— Моли се често и ще се пречистиш — казвала му тя, — така ще станеш силен и ще играеш с момчетата.

Макар че Гарванът правел много бели на помощниците на Великия маг, той бил такава умна птица, че го изпратили на земята с магически сили, за да помага на хората да се справят с трудностите си.

Преди да започне сътворението на света, на земята нямало никой. Когато били създадени хората пуебло, светът им бил тъмен и нищо не се виждало. Най на края станало светло, но всички се изплашили от онова, което съгледали; дълго време не можели да свикнат с непознатото място, където живеели.

НННННЕЕЕЕЕЕЕЕЕ – казал твърдо вождът на племето кауичан. – Няма да ти дам дъщеря си, дори да си син на морски бог. Знаеш, че и баща ти не дава съгласие за женитбата. Така трябва да бъде. Аз казах!