Thomas Kinkade

Имало едно време в САЩ едно момче, което повече от всичко обичало прозорците вечер.

Не играчките.
Не шумните пазари.
Не златото.

А прозорците.

Защото когато снегът падал тихо, а вътре в къщите трептели жълти лампи, момчето чувствало, че светът е добър.

Това момче се казвало Thomas Kinkade.

Томас растял беден. Често нямал хубави дрехи, понякога дори нямал достатъчно бои.

Но имал една странна дарба.

Виждал светлината по различен начин.

Докато другите хора виждали обикновена къща, той виждал:
топъл прозорец,
дим от комин,
лампа до книга,
пътечка към дом.

И си мислел:

— Ако нарисувам достатъчно топлина, може би хората ще се почувстват по-малко самотни.

Когато пораснал, той започнал да рисува цели приказни светове.

Малки къщички сред гората.
Мостове над реки.
Светещи фенери.
Градини с рози.
Коледни улици.
Параклиси сред снега.

Но най-важното било друго:

в неговите картини почти винаги имало светлина.

Не силна.
Не горда.
А мека светлина, която сякаш казва:

„Ела.
Тук си в безопасност.“

Хората започнали да наричат Томас:

„Художникът на светлината.“

Някои се смеели.

— Това са прекалено красиви картини!
— Светът не е толкова уютен!
— Истинският живот е по-мрачен!

Но Томас отговарял:

— Именно затова рисувам светлина.

Една вечер, така разказват старите художници, Томас вървял сам през заснежена улица.

Бил уморен.
Обезсърчен.
Мислел, че картините му не променят нищо.

Тогава видял бедно семейство в малка къща.

През прозореца се виждала свещ.
Майка четяла приказка.
Дете спяло до огъня.

И внезапно Томас разбрал нещо:

че понякога хората не се нуждаят от картини, които да им показват колко страшен е светът.

А от картини, които да им напомнят защо си струва да останат добри.

От този ден той започнал да рисува още повече светлина.

И до днес, когато човек погледне картина на Thomas Kinkade, има чувството, че някъде далеч камина пука тихо, чайник къкри, а зимната нощ отвън вече не изглежда толкова студена.

Наричаха го Снежко, защото имаше бяла пухкава козина на къдри, като едри парцали сняг, които валят у нас през декември. Но Снежко не се боеше нито от декември, нито от януари. До огъня той си имаше възглавничка от синя вълна, върху нея си дремеше, сгънат на кълбо, и слушаше как вън вятърът фучи, как се блъска в стъклата. Отвътре, от стаята, му отговаряше друго фучене – фученето на искрите в печката.

Един гарван, кацнал на едно дърво, стискаше в човката си парче сирене.
Хитрата лисица, привлечена от приятната миризма на сиренето, се спря под дървото и каза на черната птица:

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН
Един ден лисицата намисли да се пошегува с щъркела и… успя.
Слушайте как стана това.
Тя каза с престорена любезност на птицата с дългата шия и с още по-дългите крака. – Моля те, остани при мене на обяд.Щъркелът прие поканата.
Лисицата беше сложила на масата плитък съд – някаква широка чиния със супа, която изпускаше пара.

Старо морско градче, където часовниците цъкат нощем, а хората още помнят истории.

Имало едно време, край морето, в малка къща с посинели от сол прозорци, живеело момиче на име Дара.
През нощта вятърът блъскал по капаците, чайките викали над покривите, а вълните разказвали истории на онези, които умеели да слушат.
Дара умеела.
Още като дете тя сядала на брега с боси крака и гледала как морето сменя цветовете си — ту зелено като стъкло, ту сиво като старо огледало, ту синьо като очите на човек, който крие тъга.
Имала три мечти едновременно.

Имало едно време ламутски ловец, който живеел сам край студено северно езеро.
Бил добър ловец.
Умеел да следи елен по отпечатък в снега и да познае буря по миризмата на въздуха.
Но домът му бил тих.
Толкова тих, че понякога му се струвало, че чува как снегът пада.
Една вечер той седял край огъня и казал:

Имало едно време земя, в която никога не съмвало утро.
Небето било черно като опушен котел. Тайгата шумяла в мрак. Хората палели огньове не за уют, а за да не забравят как изглежда светлината.

Имало едно време, на каменистия край на морето, една крепост, кръгла като тиган, кацнала върху скала над пенливите вълни.

Имало едно време едно бедно момче, което живеело в малка къща до края на града.
Всяка вечер, когато улиците потъвали в тишина, от една стара работилница започвали да се носят вълшебни звуци.
Понякога те били нежни като падащ сняг.

Имало едно време, извън времето, една безкрайна каменна зала.
Нямала врати.
Нямала прозорци.
Само ехото на мисли, които никога не умирали.
Там седели философите.

Имало едно време, в едно старо ателие на покрива на голям град, един вентилатор.
Беше стар, шумен и леко разклатен. Когато работеше, перките му потреперваха, сякаш всеки миг щяха да се разпаднат. Хората го наричаха просто:
— Старият вентилатор.
Но никой не знаеше, че вътре в него живее дух.

Имало едно време едно дете, което всяка вечер излизало на двора и гледало небето.
То виждало звездите — безбройни.
Гледало Луната как тихо върви между облаците.
Виждало как Слънцето всяка сутрин се връща точно навреме, сякаш някой го буди.
И детето все питало:
— Кой движи всичко това?

Имало едно време красиво царство, наречено Златна България. То се простирало между зелени планини и сини реки, а хората му мечтаели за училища, пътища, болници и светло бъдеще.

Имало едно време една телевизионна водеща на име Лора.
Тя имала спокоен глас, безупречна прическа и усмивка, която можела да успокои дори човек, останал без ток, вода и надежда едновременно.
Всяка вечер тя заставала пред камерите на най-голямата телевизия в страната и казвала:
— Добър вечер. Живеем по-добре от всякога.
Само че имало един проблем.

Имало едно време една малка лястовичка на име Светла. Тя живеела под стряхата на стара воденица край широко поле с макове и жито. Била бърза като стрела, с лъскави черни крила и бяло гърдиче, а очите ѝ блестели като две капчици роса.
Всяка сутрин Светла летяла ниско над реката, ловяла мушици и пеела весели песни. Старите хора казвали:

– Къде си бил целия ден, скитнико? – запита майката сина си, едно живо и май множко любопитно мишле.
– О, мамо, не ми се карай! – каза мишлето, като вдигна острата си муцунка. – Да знаеш колко много неща имам да ти разказвам!
– Обзалагам се, че си извършил някоя от твоите лудории, а, безделнико?

Една сутрин пеликанът Лапнишаранчо се събуди и усети, че в коремчето му нещо се върти, пее, танцува и лудува.

Нямам време да играя с тебе! – каза му Лапнишаранчо. – Отивам да закуся.
Нагази в езерната вода и започна да се оглежда за рибки, но всички се бяха изпокрили. Наблизо един рибар беше хвърлил въдица и сянката му плашеше рибките.
Тъкмо Пеликанчо си помисли: „Няма ли да си тръгне най-после този човек?“ и зърна една разсеяна рибка. Тя си плуваше весело насам-натам. Лапнишаранчо я лапна. Рибката го затегли напред. Пеликанчо я дръпна назад. Пеликанчо дърпаше назад, рибката – напред. Назад-напред! Назад-напред!

Повя южнякът. Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака, и пуснаха тънки стебла.
Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.
Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна: