Имало едно време, преди много векове, когато по българските земи нощем горели огньове вместо лампи, а книгите били толкова редки, че хората ги пазели като съкровища, един народ търсел светлина.
Не светлина от слънцето.
А светлина за ума.

Имало едно време, в град с мокри улици и мъгливи вечери, едно момче, което обичало нощта.
Казвало се Едгар Алан По.
Докато другите деца палели свещи, за да прогонят сенките, малкият Едгар често седял до прозореца и слушал дъжда.

Имало едно време, в стария град Прага, едно тихо момче, което обичало да наблюдава хората.
Казвало се Франц Кафка.
Докато другите деца тичали и викали по улиците, Франц често стоял до прозореца и гледал как градът диша.

Имало едно време, в малко селце сред планини и реки, едно момче, което обичало бурите повече от всички други неща на света.
Казвало се Никола Тесла.

Имало едно време, в стария град Бон, едно момче, което обичало звуците повече от всичко на света.

Казвало се Лудвиг ван Бетовен.

Имало едно време, в едно малко селце в Нидерландия, момче с тъжни очи и добро сърце.

Имало едно племе.
Не било най-могъщото, нито най-богатото, нито най-многобройното.
Но било оцеляло.
И това било достатъчно, за да се смята за победител в един свят, в който повечето изчезвали без следа.
Те притежавали странен дар.

Имало едно време в красивия град Salzburg едно малко момче, което толкова обичало музиката, че сякаш се било родило с нея в сърцето си. То се казвало Wolfgang Amadeus Mozart. Докато другите деца още се учели да подреждат думите, малкият Моцарт вече подреждал звуци. Баща му, който бил музикант, веднъж видял как детето внимателно докосва клавишите на клавесина и повтаря мелодии, които чуло само веднъж.

Имало едно време, преди много, много години, в древния град Нишапур, едно момче на име Омар, което обичало повече от всичко да гледа звездите, и докато другите деца играели и се смеели по улиците, той тихо се качвал на покрива, вдигал очи към небето и се чудел защо звездите не падат, защо времето минава толкова бързо, защо хората се раждат и после изчезват, и защо, ако светът е толкова красив, в него има и тъга, и така, малко по малко, момчето пораснало и станало учен, но не обикновен, а от онези, които искат да разберат всичко

Имало едно време една много стара азбука, толкова стара, че помнела царе и монаси, войни и тихи нощи със свещи, помнела пергаменти и сняг, който бавно покривал каменните крепости на България, но тя не била обикновена азбука, защото била жива, и всяка нощ, когато децата заспивали над отворените буквари, буквите тихо слизали от страниците, протягали се уморено и започвали да си шепнат, а най-старата от тях — буквата „А“ — обичала да разказва истории и една вечер тихо попитала дали знаят откъде идват, и всички букви се размърдали от любопитство,

Имало едно време в Germany едно момче, което задавало прекалено много въпроси.

— Защо листата са зелени?
— Защо светлината има цветове?
— Защо хората обичат?
— Защо се страхуват?
— Защо злото изкушава?
— Защо звездите мълчат?

Имало едно време в Barcelona едно момче, което не харесвало правите линии.

Thomas Kinkade

Наричаха го Снежко, защото имаше бяла пухкава козина на къдри, като едри парцали сняг, които валят у нас през декември. Но Снежко не се боеше нито от декември, нито от януари. До огъня той си имаше възглавничка от синя вълна, върху нея си дремеше, сгънат на кълбо, и слушаше как вън вятърът фучи, как се блъска в стъклата. Отвътре, от стаята, му отговаряше друго фучене – фученето на искрите в печката.

Един гарван, кацнал на едно дърво, стискаше в човката си парче сирене.
Хитрата лисица, привлечена от приятната миризма на сиренето, се спря под дървото и каза на черната птица:

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН
Един ден лисицата намисли да се пошегува с щъркела и… успя.
Слушайте как стана това.
Тя каза с престорена любезност на птицата с дългата шия и с още по-дългите крака. – Моля те, остани при мене на обяд.Щъркелът прие поканата.
Лисицата беше сложила на масата плитък съд – някаква широка чиния със супа, която изпускаше пара.

Старо морско градче, където часовниците цъкат нощем, а хората още помнят истории.

Имало едно време, край морето, в малка къща с посинели от сол прозорци, живеело момиче на име Дара.
През нощта вятърът блъскал по капаците, чайките викали над покривите, а вълните разказвали истории на онези, които умеели да слушат.
Дара умеела.
Още като дете тя сядала на брега с боси крака и гледала как морето сменя цветовете си — ту зелено като стъкло, ту сиво като старо огледало, ту синьо като очите на човек, който крие тъга.
Имала три мечти едновременно.