Имало едно време една много стара азбука, толкова стара, че помнела царе и монаси, войни и тихи нощи със свещи, помнела пергаменти и сняг, който бавно покривал каменните крепости на България, но тя не била обикновена азбука, защото била жива, и всяка нощ, когато децата заспивали над отворените буквари, буквите тихо слизали от страниците, протягали се уморено и започвали да си шепнат, а най-старата от тях — буквата „А“ — обичала да разказва истории и една вечер тихо попитала дали знаят откъде идват, и всички букви се размърдали от любопитство, „Б“ се покатерила като малък пазач, „Ж“ се свила странно, а „Ю“ се залюляла леко като фенерче на вятъра, и тогава „А“ започнала да разказва как някога имало народи с песни и приказки, но без букви, как думите им живеели кратко и изчезвали като дим, и как далеч в Солун се родили двама братя — Кирил и Методий — които не носели мечове, а книги, и вярвали, че народ без букви е като човек без памет, затова създали първо глаголицата — странна и красива като сън от знаци — и с нея дали на хората възможност да чуват словото на своя език, макар че имало и такива, които не искали това да се случи, но братята не се отказали, а след време техните ученици стигнали до България, където цар Борис ги приютил и в тишината на книжовните школи, сред светлина от свещи и шум на пергаменти, се родила нова азбука — по-ясна, по-близка до хората — кирилицата, наречена в чест на Кирил, и тя поела по дълъг път през земи и времена, носена от монаси и ученици, преминавала през студ и огън, докато хората започнали да пишат с нея всичко важно — приказки, закони, писма, песни и думи за любов, и с всяка написана дума тя ставала все по-жива, докато накрая една от най-младите букви попитала защо хората празнуват 24 май, а старата „А“ тихо отговорила, че това е денят, в който хората си спомнят, че буквите са чудо, защото пазят паметта жива и не позволяват на забравата да победи, и после всички букви се подредили една до друга като в дума, като в молитва, и обещали да живеят, докато има кой да чете и пише, а навън вече се раждало утрото, слънцето огряло букварите и буквите заблестели тихо, като малки златни врати към паметта на един народ.

Имало едно време в Germany едно момче, което задавало прекалено много въпроси.

— Защо листата са зелени?
— Защо светлината има цветове?
— Защо хората обичат?
— Защо се страхуват?
— Защо злото изкушава?
— Защо звездите мълчат?

Имало едно време в Barcelona едно момче, което не харесвало правите линии.

Thomas Kinkade

Наричаха го Снежко, защото имаше бяла пухкава козина на къдри, като едри парцали сняг, които валят у нас през декември. Но Снежко не се боеше нито от декември, нито от януари. До огъня той си имаше възглавничка от синя вълна, върху нея си дремеше, сгънат на кълбо, и слушаше как вън вятърът фучи, как се блъска в стъклата. Отвътре, от стаята, му отговаряше друго фучене – фученето на искрите в печката.

Един гарван, кацнал на едно дърво, стискаше в човката си парче сирене.
Хитрата лисица, привлечена от приятната миризма на сиренето, се спря под дървото и каза на черната птица:

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН
Един ден лисицата намисли да се пошегува с щъркела и… успя.
Слушайте как стана това.
Тя каза с престорена любезност на птицата с дългата шия и с още по-дългите крака. – Моля те, остани при мене на обяд.Щъркелът прие поканата.
Лисицата беше сложила на масата плитък съд – някаква широка чиния със супа, която изпускаше пара.

Старо морско градче, където часовниците цъкат нощем, а хората още помнят истории.

Имало едно време, край морето, в малка къща с посинели от сол прозорци, живеело момиче на име Дара.
През нощта вятърът блъскал по капаците, чайките викали над покривите, а вълните разказвали истории на онези, които умеели да слушат.
Дара умеела.
Още като дете тя сядала на брега с боси крака и гледала как морето сменя цветовете си — ту зелено като стъкло, ту сиво като старо огледало, ту синьо като очите на човек, който крие тъга.
Имала три мечти едновременно.

Имало едно време ламутски ловец, който живеел сам край студено северно езеро.
Бил добър ловец.
Умеел да следи елен по отпечатък в снега и да познае буря по миризмата на въздуха.
Но домът му бил тих.
Толкова тих, че понякога му се струвало, че чува как снегът пада.
Една вечер той седял край огъня и казал:

Имало едно време земя, в която никога не съмвало утро.
Небето било черно като опушен котел. Тайгата шумяла в мрак. Хората палели огньове не за уют, а за да не забравят как изглежда светлината.

Имало едно време, на каменистия край на морето, една крепост, кръгла като тиган, кацнала върху скала над пенливите вълни.

Имало едно време едно бедно момче, което живеело в малка къща до края на града.
Всяка вечер, когато улиците потъвали в тишина, от една стара работилница започвали да се носят вълшебни звуци.
Понякога те били нежни като падащ сняг.

Имало едно време, извън времето, една безкрайна каменна зала.
Нямала врати.
Нямала прозорци.
Само ехото на мисли, които никога не умирали.
Там седели философите.

Имало едно време, в едно старо ателие на покрива на голям град, един вентилатор.
Беше стар, шумен и леко разклатен. Когато работеше, перките му потреперваха, сякаш всеки миг щяха да се разпаднат. Хората го наричаха просто:
— Старият вентилатор.
Но никой не знаеше, че вътре в него живее дух.

Имало едно време едно дете, което всяка вечер излизало на двора и гледало небето.
То виждало звездите — безбройни.
Гледало Луната как тихо върви между облаците.
Виждало как Слънцето всяка сутрин се връща точно навреме, сякаш някой го буди.
И детето все питало:
— Кой движи всичко това?

Имало едно време красиво царство, наречено Златна България. То се простирало между зелени планини и сини реки, а хората му мечтаели за училища, пътища, болници и светло бъдеще.

Имало едно време една телевизионна водеща на име Лора.
Тя имала спокоен глас, безупречна прическа и усмивка, която можела да успокои дори човек, останал без ток, вода и надежда едновременно.
Всяка вечер тя заставала пред камерите на най-голямата телевизия в страната и казвала:
— Добър вечер. Живеем по-добре от всякога.
Само че имало един проблем.

Имало едно време една малка лястовичка на име Светла. Тя живеела под стряхата на стара воденица край широко поле с макове и жито. Била бърза като стрела, с лъскави черни крила и бяло гърдиче, а очите ѝ блестели като две капчици роса.
Всяка сутрин Светла летяла ниско над реката, ловяла мушици и пеела весели песни. Старите хора казвали: