www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Някога, много отдавна, живяла една лисица, която срещнала едно младо зайче в гората. Зайчето попитало:
– Кой си ти? Лисицата отговорила:
– Аз съм лисица и мога да те изям, ако поискам.
– Как можеш да докажеш, че си лисица? – попитало зайчето.
Лисицата не знаела какво да каже, защото досега зайчетата просто побягвали без излишни въпроси.
Тогава зайчето казало:
– Ако ми покажеш писмено доказателство, че си лисица, ще ти повярвам.
И така, лисицата изтичала при лъва, за да получи от него удостоверение, че е лисица. Когато се върнала там, където я чакало зайчето, тя започнала да чете документа. Това доставяло такова удоволствие на лисицата, че тя се задържала на всеки параграф, за да го удължи.
В същото време, схванал смисъла на посланието, зайчето се шмугнало в дупката си и повече не се показало. Лисицата изтичала обратно в леговището на лъва, където видяла елен, който разговарял с лъва.
Еленът казвал:
– Искам да видя писмени доказателства на това, че си лъв.
Лъвът казал:
– Когато не съм гладен, няма необходимост да те безпокоя, а когато искам да ям, тогава ти нямаш нужда от никакви драсканици. Лисицата казала на лъва:
-Защо не ми каза и аз да постъпя така, когато исках удостоверение за заека?
– Приятелко – казал лъвът, – ти трябваше да ми ка¬жеш, че удостоверението ти трябва за зайчето. Аз си мислих, че то ти е необходимо за онези групи човешки същества, от които някои идиотски животни са се нау¬чили на подобни номера.

Живял някога един нар. Той имал трима синове: двамата умни, а третият — глупак. Глупакът се казвал Ало-Дино. Имал царят и една прекрасна градина, а в градината — ябълково дърво, на което зреели само три ябълки.
Веднъж в градината дошъл един просяк и се помолил на градинаря:
— Дай ми една от трите ябълки!

Буда умирал. Четиридесет години той вървял и хиляди го следвали. Сега той умирал. И казал: „Това е последният ми ден. Ако искате да питате нещо – питайте.

Един човек имал засадена в лозето си смокиня и дошъл да търси плодове на нея, но не намерил. И казал на лозаря: „Ето, трета година идвам да търся плодове на тази смокиня, и не намирам. Отсечи я, какъв е смисълът да заема парче земя.“
Но лозарят му отговорил: „Господарю! Остави я за тази година, да я прекопая и да й сипя тор. Няма ли да донесе плод? Ако не донесе, догодина ще я отсека.“

ПЪРВА ГЛАВА

Здраво стиска два мъника,
крачи и си тананика
злонамерен господин.
Пуши той като комин.

Имало едно време… едно дете, което много обичало да задава въпроси.
Един ден то попитало:
— Какво е времето?
Никой не могъл да му отговори както трябва.
Едни казвали, че е часовникът на стената.
Други — че е календарът.
Трети — че е нещо, което просто минава.
Но детето не било доволно.
Затова тръгнало да го търси.

Вървяло дълго — през поляни, през гори, през малки селца, където хората бързали и рядко се усмихвали.
Докато една вечер, когато небето станало меко и златно, стигнало до една река.
Тя не шумяла силно.
Не се блъскала в камъните.
Просто течала.
Тихо.
Спокойно.
Без да спира.
Детето седнало на брега и прошепнало:
— Ти ли си времето?
Реката не отговорила с думи.
Но сякаш се усмихнала.
И детето разбрало.

То влязло във водата.
Не било студено.
Не било страшно.
Било като нещо познато.
Стояло в реката… и усещало как нещо се променя.
Не отвън.
А отвътре.

Малко по-късно срещнало старец, който седял край брега и гледал водата.
— Ти знаеш ли какво е времето? — попитало детето.
Старецът се усмихнал.
— Времето е като тази река. То не спира никога. Но ние мислим, че стоим на едно място.
— А защо порастваме? — попитало детето.
— Защото реката те носи — отвърнал старецът. — Тялото ти върви напред с нея.
Детето се замислило.
— А вътре в мен?
Старецът се навел леко напред.
— Вътре… ако си внимателен… остава едно малко дете.

Детето тръгнало отново.
Срещало хора по пътя.
Някои били забързани.
Някои били уморени.
Някои били тъжни.
И детето започнало да вижда нещо странно.
При някои от тях… вътрешното дете било заспало.
При други — било изгубено.
А при трети — почти изчезнало.
И тези хора… били най-тъжните.

Една сутрин детето стигнало до едно място, което било различно.
Там имало смях.
Имало песни.
Имало приказки.
Хората не бързали.
Очите им светели.
Детето попитало:
— Вие не се страхувате от времето?
Една жена се засмяла тихо.
— Не. Защото не го гоним.
— А какво правите? — попитало детето.
— Живеем го.

Там детето научило нещо важно.
Че времето не е часовникът.
Не е стрелката.
Не е секундата.
Времето е това, което усещаш.
Когато чакаш нещо хубаво — то се протяга като дълъг път.
Когато ти е скучно — тежи като камък.
А когато си щастлив…
излита като птица.

Но най-голямата тайна детето открило вечерта, когато всички се събрали около огъня.
Един стар разказвач казал:
— Времето минава… но не взима всичко със себе си.
Детето го погледнало внимателно.
— Какво остава?
Старецът се усмихнал.
— Това, което пазиш.
— Как се пази? — попитало детето.
— Като мечтаеш.
Като обичаш.
Като слушаш приказки.
Като пееш песни.

Детето се върнало при реката.
Погледнало водата.
Тя все така течала.
Тихо.
Без да спира.
— Значи ти не си враг… — прошепнало детето.
Реката отново не отговорила.
Но този път детето било сигурно.

И тогава разбрало най-важното.
Времето не е нещо, от което трябва да бягаш.
Не е нещо, което трябва да спираш.
То е път.
И докато вървиш по него…
можеш да избереш какъв да бъдеш.

Детето се усмихнало.
И тръгнало.
Малко пораснало отвън…
но вътре в него…
вътре в него останало дете.
И знаело, че ако някога го изгуби —
ще трябва просто да спре,
да послуша реката…
и да си го върне.

А ти, който слушаш тази приказка…
не се страхувай от времето.
То не е враг.
То е просто път.
И най-хубавото по този път е:
да не спираш да бъдеш дете.

Имало едно племе.
Не било най-могъщото, нито най-богатото, нито най-многобройното.
Но било оцеляло.
И това било достатъчно, за да се смята за победител в един свят, в който повечето изчезвали без следа.
Те притежавали странен дар.

Един дървар, като минавал край някакъв бодлив и трънлив храст, чул шумолене. Надникнал в клонака и що да види: едно малко, рунтаво мече се заплело в трънете, напряга сили, скимти, ръмжи, но не може да се измъкне. Дърварят посегнал, раздвоил трънете, откачил уплашеното мече, помилвал го по главата и го пуснал да си ходи. А мечката да била наблизо върху съседната канара. Тя видяла всичко, сринала се от канарата — и право при дърваря. Като я видял, оня си глътнал езика от страх, но мецана дигнала нагоре предната си лапа, успокоила го и проговорила с човешки глас:
— Не се бой, нищо лошо няма да ти сторя. Аз видях как помогна на мечето ми, разбрах те, че си добър човек, и реших да се побратимя с тебе. Искаш ли?
— Как да не искам — отвърнал дърварят, — кой бяга от такава посестрима като тебе!
Тогава мечката се изправила на задните си крака, разтворила предните си лапи и братски прегърнала дърваря. Според обичая, дърварят трябвало да я целуне по муцуната, ала щом си доближил устата, лъхнала го тежка миризма и той се стъписал.
— Какво? Защо се дърпаш? — учудено го попитала мечката.
— Много на лошаво ти миришат устата, на мечовина — отвърнал дърварят.
Мечката се докачила от тези думи, отпуснала се на земята, помълчала малко и викнала:
— Удари ме, побратиме, по врата с острието на секирата си!
Дърварят се слисал:
— Що думаш — рекъл, — де се е чуло и видяло побратим да дига секира срещу посестримата си!
— Удряй! — грозно изръмжала мечката. — Или ще те одрънкам!
Дърварят нямало що да прави. Дигнал секирата и ударил мечката.
Рукнала кръв от раната. Мечката, без да погледне човека в очите, се обърнала назад и се мушнала в гъсталака. Изчезнала.
Минали години. Дърварят много пъти ходил из гората, но никъде не срещнал посестримата си. Веднъж, като се въртял под дърветата, изведнъж отнякъде изскочила мечката. Познали се двамата, поздравили се и заприказвали. От дума на дума стигнали до удара със секирата.
— Разгеле, побратиме — рекла мечката, — я виж какво е останало от раната, дето ми я нанесе.
Дърварят поразровил козината на врата й, но не намерил дори белег.
— Нищо не е останало! — рекъл той.
— Видиш ли, побратиме, раната отколе заздравя и я забравих, но лошата дума, дето ми я каза тогава, няма да я забравя, докле съм жива.
И като поклатила тъжно глава, мечката си тръгнала.

Хиляди ручеи, реки, потоци и водопади извират високо в планините. Затова планините се възгордели и се валели, че по хребетите им се спускат водите, пълнещи моретата, които лежат в подножието им.
– Ей ти, празно корито – казали арогантните планини на спокойното море. – Представяш ли си какво ще се случи с твоите брееове, ако бурните реки, които започват от нашите склонове, не те напълнят? Ще станеш суха яма, нищо повече!
Какво отговорило морето на такова самохвалство?
– Нищо, разбира се. То си имало твърде много работа, кога да отговаря! Трябва да бъде изпратена влага в небето, за да падне като роса в планините, трябва да се напълнят облаците, за да се излеят под формата на дъжд в същите тези планини, които гледат морето отгоре…

Веднъж Настрадин Ходжа срещнал на пазара един човек, който продавал папагал и попитал:
– Какво е това?
– Папагал – бил отговорът. – Колко струва?
– Петдесет монети.
Ходжа, без да промълви и дума, се върнал у дома, хванал една пуйка и я донесъл на пазара.
– Ходжа – попитали го, – колко искаш за пуйката?
– Петстотин монети.
– Ей, Ходжа – започнали да го вразумяват, – ти да не си полудял? Нима една пуйка може да струва толкова?
Настрадин посочил продавача на папагала: -Той продава такава малка птичка за петдесет, вие нищо не му казвате, а аз оцених за петстотин пуйка, голяма колкото цял овен, а вие ме упреквате. Нима моята пуйка не е тридесет пъти по-голяма от този папагал?
– Но това е папагал, Ходжа – казал един от присъстващите.
– Е, и какво? А това е пуйка.
– Да, но папагалът може да говори като проповедник.
– Е, и какво! Пуйката винаги е потънала в мисли като учен. Кое според вас е по-добре?

В един град живял старец на почтена възраст. Той бил знаменит с мъдростта си, но много беден. Веднъж царят чул за мъдростта на стареца и му съобщил, че иска да го посети у дома му.
– С какво ще нагостим царя? – го попитала жена му. -Та ние нямаме почти нищо у дома.
– Ще донесеш това, което имаш и ще направиш така както ти кажа – отговорил старецът.
Когато дошъл царят, жена му донесла една диня. Стопанинът взел динята в ръка, опипал я с пръсти и казал на жена си:
– Има по-добра диня от тази. Иди и я донеси.
Жената отнесла динята, след това се върнала и в ръцете й отново имало диня. Старецът опипал и нея и й казал да я отнесе и да донесе друга. Жената не казала нищо и веднага направила каквото й рекъл. Този път мъжът й останал доволен. Той нарязал динята и нагостил царя. След беседата, царят се върнал в двореца весел и доволен от гостоприемството, което проявил старецът. Той не знаел, че в дома на стареца имало само една диня…

Известен риши седял в мълчание и лицето му изразявало стремеж. Попитали го: „С какво е зает умът ти?“ Риши отговорил: „Сега строя храм.“ „Къде е твоят храм?“ „Той е на двадесет прехода от тук и строителите са в нужда.“ „Тогава ти дори в бездействието градиш?“ Риши се усмихнал: „Нима действието е само в пръстите и стъпалата?“

В Бухара имало един богат и щедър господар. Той заемал висок ранг в йерархията на света – тайната йерархия. Бил известен като Президента на света. И всеки ден той раздавал злато само на една категория хора: болни, вдовици и т.н. Нищо не получавали тези, които отваряли уста. Но не всички умеели да мълчат. Веднъж, когато бил ред на адвокатите да получат своя пай от щедростта, един от тях не успял да се удържи и молил, както можал. И не му дали нищо.

Старият рак събрал в дълбокия речен вир своите малки рачета и като ти изгледал бащински, засукал си мустаците и рекъл:
— Рачета-осмокрачета, рачета-кривокрачета! Чуйте съвета на стария си баща: досега, чеда мои, всички ходехме назад — рачешката.
Отсега нататък вие трябва да вървите напред с главите, както вървят рибите, жабите и водните змии.
Тогава се обадило най-малкото раче, което не било глупаче:
— Може, татенце, ще послушаме твоя мъдър съвет, но ти се молим да ни покажеш как се ходи напред. Ние сме мънички и не знаем.
Старият рак, който през целия си живот ходел само назад, изпаднал в голямо затруднение, тъй като не знаел как се ходи напред. Но за да не бъде накърнено неговото бащинско достойнство, решил да накаже своите рачета и почнал да ги щипе. Рачетата се разпишели и побягнали към бързея рачешката.
И останали неуки до ден днешен.

През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:
– Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път.
– Къде ще идеш, сине? – попита го старата майка.
– В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжи ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.
– А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се биеш, а отиваш стар познайник да споходиш. Остави си тука оръжието, Марко, да ти не тегне по пътя!

Зад девет планини в десета имало една мечка-стръвница, която правела големи пакости на хората. Срещне ли вол или кон, изяжда го; срещне ли човек – и него ще подгони. Тежка мъка легнала в сърцата на хората. Не смеели от къщи навън да излязат, нито на нива да идат, нито на паша добитъка си да изкарат. Чудели се и се маели какво да правят, как да се отърват от лютия звяр, но нищо не могли да измислят. Нивите запустели, лозята обраснали с бурени, а добитъкът започнал да мре от глад из дворовете… Не щеш ли, по тия места се появило едно момче-другоземче и като видяло селяните с клюмнали глави и натъжени, попитало ги:

-Къде си бил целия ден, скитнико? – запита майката сина си, едно живо и май множко любопитно мишле. -О, мамо, не ми се карай! – каза мишлето, като вдигна острата си муцунка. – Да знаеш колко много неща имам да ти разказвам! -Обзалагам се, че си извършил някоя от твоите лудории, а, безделнико? -Не , не, мамо! Слушай.Тая сутрин излязох от избата.Като си подтичвах по двора, изведнъж забелязах две животни, които не бях виждал досега. -Господи! – прекъсна го изплашената майка мишка. – Какви бяха те? -Не знам. Едното, с войнствен вид, имаше на главата си яркочервен шлем, гласът му беше остър и дързък.Какво грозно животно!Очите му бяха кръгли и зли. От време навреме разперваше над бедрото си някаква особена ръка, облечена с пера и попрехвръкваше. -А! – възкликна майката мишка, като въздъхна с облекчение. – Ти си видяло петела! А другото животно какво беше? -О, другото животно беше много хубаво! – каза с въодушевление неопитното мишле. – Кожата му беше от гладко кадифе, опашката му дълга и мека, имаше уши и мустаци като нас!Ако онова грозно животно не беше ме изплашило ненадейно с дрезгавото си провикване, веднага щях да се затичам натам и да се хвърля в прегръдките му!Ала аз бързо побягнах и ето ме тук! -Клетото ми дете, добре, че си се отървало! – каза майката мишка. – Животното, което ти е харесало, крие под кадифето на краката си железни нокти – то е било котката, нашият ужасен враг, който всеки ден изяжда много любопитни и неопитни мишки като тебе. -Бррр… – извика мишлето разтреперано. – Ами другото, грозното животно? -Това, което ти наричаш грозно животно, е било едно невинно петле.Вярно е, че то се надува с пернатата си опашка и с червения си гребен, който прилича на шлем, но всъщност то е безобидно животно…Както виждаш, никога не бива да се доверяваш на външността, мишле мое!

Живеели двамина стари хора – мъж и жена. Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо напокрива, имали си и два вола: единият – сляп, а другият – куц, имали си една нива, три години неорана.Само дете си нямали, затуй им било криво и мъчно.
Една сутрин старецът рекъл на жена си:

Дзенмайсторът Шингаи учел учениците си на медитация. Един от тях имал навика нощем да прескача оградата на храма и да отива в града да търси развлечения.
Веднъж, като оглеждал спалното помещение, Шингаи открил отсъствието на този ученик, като при това намерил една висока табуретка, която той използвал, за да прескача оградата. Шингаи отместил табуретката и застанал на нейното място.
Когато бродягата се върнал, без да подозира, че вместо табуретката стои Шингаи, сложил краката си на главата на учителя и скочил на земята.
Когато ученикът видял какво е направил, бил зашеметен.
Шингаи казал:
– Рано сутрин е много студено, внимавай да не настинеш.

Преди далечните Минало-свършени времена, о, мое Безценно съкровище, беше Времето на Самото начало. Тогава именно Върховният магьосник направи всичко да бъде готово за животните. Първо приготви Земята; после приготви Морето; и тогава каза на Животните, че могат да излязат и да играят. И животните попитаха:
— О, Върховни магьоснико, на какво да играем? И той им рече: