www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Смелият пред нищо се не спира. Смелият минава през огън и вода — и става още по-силен. За смелия и храбрия хората дълго си спомнят. За смелия и храбрия бащата разправя приказки на своя син. Това се случило отдавна. По онова време нивхите още правели каменни крайници на стрелите и ловели риба с дървени куки. Тогава амурския лиман наричали Малко море — Ляери.

Един човек имал магаре, което дълги години търпеливо носило пълни чували жито на мелницата. Но ето че силите му почнали да го напускат и то ставало все по-негодно за работа: тогава господарят намислил да се отърве от него.
Разбрало магарето, че нищо добро не го чака, та побягнало и се запътило към Бремен – надявало се, че там ще може да стане градски музикант. Вървяло що вървяло, зърнало едно ловджийско куче, което лежало край пътя и дишало с отворена уста, сякаш било капнало от тичане.
– Ех, Давчо, защо дишаш така тежко? – попитало магарето.
– Ох – отвърнало кучето, – защото остарях и от ден на ден отпадам все повече и повече, та не ме бива вече за лов. Господарят реши да ме убие и аз си плюх на петите. Но как ще си изкарвам хляба сега?
– Знаеш ли какво – рекло магарето, – аз отивам в Бремен и ще стана там градски музикант. Ела с мене и също подай заявление да те назначат в музиката. Аз ще свиря на лютня, а ти ще биеш барабана.
Съгласило се кучето и двамата тръгнали заедно. Не минало дълго време, видели един котарак, който седял начумерено край пътя, сякаш град го е бил.
– Каква беда те е сполетяла, та си толкова кисел, стари Мустакане? – попитало магарето.
– Кой може да бъде весел, когато ножът опре на гърлото му? – отвърнал котаракът. – Остарях вече и зъбите ми отъпяха, та предпочитам да седя зад печката и да преда, вместо да ловя мишки. Но господарката реши да ме удави и аз офейках. Сега се чудя и мая къде да се дявам.
– Ела с нас в Бремен. Знам, че те бива за нощна музика и можеш да станеш там градски музикант.
Котаракът сметнал, че това е разумно, и тръгнал с тях.
Скоро тримата бегълци минали покрай един чифлик. На портата бил кацнал петел и викал, колкото му глас държи.
– Ще спукаш тъпанчетата на хората – рекло магарето. – Какво те е прихванало, та си се разкукуригал така?
– Пях на хубаво време – отвърнал петелът, – но утре е празник, ще дойдат гости и стопанката без капка жал в сърцето рече да свари супа от мене. Довечера ще ми отрежат главата, затова ще си дера гърлото, докато мога.
– Слушай, Червеноглавчо – рекло магарето, – я по-добре ела с нас в Бремен. Където и да отидеш, все ще е по-приятно, отколкото да умреш. Ти имаш хубав глас и ако дойдеш с нас, ще направим музика за чудо и приказ.
Допаднало това предложение на петела и четиримата поели дружно.
Но град Бремен бил далеко, не могли да стигнат там за един ден, та вечерта спрели в една гора да пренощуват. Магарето и кучето легнали под едно голямо дърво, а котаракът и петелът се разположили на клоните, но петелът поразмислил и се изкачил чак на върха, дето за него било най-безопасно. Преди да заспи, поогледал се още веднъж на всички страни и му се сторило, че в далечината блещука огънче. Викнал на другарите си, че далеко оттук сигурно има къща, защото видял светлинка.
Магарето рекло:
– Ще трябва да станем и да отидем там, защото тук не е никак удобно.
Кучето пък добавило, че два-три кокала с малко месо добре ще му дойдат.
Дигнали се и тръгнали към светлинката, която бил зърнал петелът. Скоро тя заблещукала по-ясно и ставала все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне спрели пред ярко осветена разбойническа къща. Магарето, нали било най-високо, се приближило до един от прозорците и надникнало вътре.
– Какво видя, Сивчо? – попитал петелът.
– Какво видях ли? – отвърнало магарето. – Трапеза с хубаво ядене и пиене, около нея са насядали разбойници и сладко-сладко се гощават.
– Ето ти работа за нас – рекъл петелът.
– Ох, да бяхме ние вътре! – рекло магарето. Мислили, мислили животните какво да направят, та да изгонят разбойниците, и накрая намислили. Решили магарето да стъпи с предните си крака на прозореца, кучето да скочи на гърба на магарето, котаракът да се покатери върху кучето, а накрая петелът да подхвръкне и да кацне на главата на котарака. Щом се наредили един върху друг, почнали по даден знак дружно да пеят: магарето заревало, кучето залаяло, котаракът замяукал и петелът закукуригал. После разбили прозореца, стъклата звънко се разхвърчали и четиримата побратими се втурнали в стаята. Като се разнесла тази оглушителна врява, разбойниците помислили, че е влетял зъл дух, скочили от местата си и в безмерен страх се разбягали из гората.
Седнали четиримата побратими около трапезата, благодарни и на останалата храна, и яли така, като че занапред ги чака цял месец глад, та трябва да си подложат добре.
Заситили се четиримата музиканти, угасили свещите и потърсили място за спане – всеки според нрава и желанието си: магарето легнало на бунището, кучето зад вратата, котаракът на печката, пълна с топла пепел, а петелът кацнал на покрива. И тъй като били уморени от дългия път, скоро заспали.
Минало полунощ. Видели разбойниците отдалеко, че в къщата вече не свети и всичко изглежда мирно и тихо. И главатарят рекъл:
– Не биваше чак толкова да се плашим.
Изпратил едного да види какво става в къщата. Пратеникът заварил всичко мирно и тихо, влязъл в кухнята и рекъл да запали една свещ. Като видял очите на котарака, които светели като живи въглени, той доближил до тях клечка и се навел да подуха с уста, та да я запали по-лесно. Но котаракът не разбирал от шега, скокнал, зафучал, запръскал слюнки и му изподрал лицето. Разбойникът загубил ума и дума от страх и хукнал към вратата, но там скокнало кучето и го ухапало за крака. А като бягал през двора покрай бунището, магарето в добавка му дало един здрав ритник със задните си копита. Петелът пък, разбуден и разсънен от врявата, изкукуригал от покрива.
Тичал разбойникът с всички сили, върнал се при главатаря и рекъл:
– Олеле, в къщата се е настанила една отвратителна вещица: зафуча насреща ми и ми изподра лицето с дългите си нокти, пред вратата стоеше един мъж с нож в ръка и ме ръгна в краката, на двора пък лежеше някакво черно чудовище и ме удари с тежка бухалка, а горе на покрива стоеше съдията и викаше: „Дайте ми го тоя хайдук!“ И аз гледах да офейкам колкото се може по-бързо.
Оттогава разбойниците не посмели вече да прекрачат прага на къщата си. На четиримата бременски градски музиканти пък толкова им харесало, че дори не помислили да си вървят. А на пратеника на главатаря още му тракат зъбите от това, което разправи на другарите си.

Веднъж Настрадин Ходжа казал на жена си:
– Иди и донеси малко сирене. То укрепва стомаха и възбужда апетита.
–
Прочетете повече »

Багдадският халиф се ползувал със славата на много мъдър и справедлив човек. Трима учени мъже решили да тръгнат за Багдад,
Прочетете повече »

След първите наставления за значението на дхарма получени от учителя Нангаку, у Ма Дзи се породило чувството, все едно че е изпил най-изискания нектар. Като се склонил пред учителя, той попитал:
– Какво трябва да прави човек, за да влезе в хармония без форма?
Учителят отговорил:
– Когато култивираш пътя на вътрешния покой, това наподобява посяването на семена. Когато излагам пред теб същността на дхарма, това наподобява небесен порой. Ако си възприемчив към учението, съдено ти е да видиш дао.
Ма Дзи отново попитал:
– Но ако дао е извън пределите на цвета и формата, как може да бъде видян?
Учителят отговорил:
– Окото на дхарма на твоя вътрешен дух е способно да възприема дао. Същото е с безформената хармония.
– Това все още ли е правене и неправене? – попитал Ма Дзи.
Но учителят отговорил:
– Ако някой вижда дао от гледна точка на правенето и неправенето и събирането и разпръскването, то не вижда дао истински.