www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Поповата лъжичка живееше в една много хубава локва. Тя си плуваше по цял ден, гмуркаше се, подскачаше, играеше си. Около нея имаше много жаби — те спореха помежду си, надвикваха се, но поповата лъжичка не им обръщаше внимание. Пък и тя бе много мъничка, за да се интересува за какво се карат жабите. „Нека се карат, тяхна си работа! Ние си имаме цяла локва и много хубава опашка, затуй не трябва да обръщаме внимание на жабешката врява!“ — тъй си мислеше поповата лъжичка и си играеше в локвата.

От Иван Величков

Разказват, че едно време в пещерите под снежните върхове на Великата планина живеел стар и могъщ дракон, който с дъха си сгрявал планината и по склоновете ú никога не се задържали сняг и лед. Драконът притежавал несметни съкровища, събирани с векове от авантюристите, глупаво решили да го предизвикат.

Живял някога в Тевриз един персийски цар, обкръжен от везири и слуги.Веднъж царят казал на везирите си:
— Чуйте ме, везири! Така, както си седим в двореца, ние никога няма да разберем какво става по страната ни!

Имало петима братя. Четиримата от тях били едри и снажни, а петият – дребничък като кратунка. Така му и викали. И това име толкова му подхождало, че никой не си спомнял как бил кръстен.
Един ден снажните братя си рекли:
– Предстои ни дълъг път. Щи ни срещнат много хора. Защо ни е Кратунката, само да ни грози? Така сме си лика-прилика.
И не го взели със себе си. Като стигнали до една дълбока река, най-старият брат се усмихнал:
– Видяхте ли, ако беше с нас Кратунката, трябваше да го носим на ръце.
На другата нощ влезли в една висока гора. Вторият брат рекъл:
– Представяте ли си да беше с нас Кратунката, щяхме да го изгубим в гъсталака. Дългият път е за високи хора.
Като свършила гората, започнали да се катерят по едни големи камъни. Третият брат не се сдържал и се обадил:
– Добре, че Кратунката остана в къщи.
Трябваше да го носим на гръб из този камънак. Върнели, вървели, най-после изгубили пътя. А наоколо – широко поле. Открай докрай, докъдето ти видят очите, само трева и ниски храсти. И нямало нито една височинка, за да погледнат от нея. Какво да правят? Само едно тънко високо дръвце стърчало, но който и да се опитвал да се качи, то се огъвало и той тупвал на тревата. Тогава четвъртият брат казал:
– Това тънко дърво може да издържи само най-малкия ни брат. Само Кратунката би се изкачил на високия му връх и би намерил пътя. Трябваше да го вземем с нас. Сбъркахме.
– Сбъркахме! – отвърнали братята и навели виновно глави.

Според малките момчета
пролетта пристига тук
с влака или самолета
или с някой превоз друг.
Смешни баткови дечица!
Запомнете! Пролетта
идва тук със колесница,
возеща безброй цветя.
В колесницата отпред е
впрегнат вятърът южняк,
боднал в гривата си цвете
и с венче като калпак…

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН
Едно невинно бяло агънце пиеше вода от бистър и хладен ручей.
Един черен като катран вълк, дошъл по тия места да търси храна и приключения, се появи изведнъж на брега.
– У! – зави звярът, който от три дни не беше ял, като се облизваше. – Защо мътиш водата, която аз ще пия? Ще бъдеш наказано за своята дързост!
Агнето отговори:

– Аууу… Ау… – пак лавна грозно кучето. От вечер до сутрин, като вампирясано, скачаше от ограда през ограда, джавкаше, виеше и душеше.

Старият пес търсеше нещо. Лаеше, ръмжеше, а понякога сякаш намираше търсения предмет, защото често пъти внезапно замлъкваше.

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН

Над буйния поток беше прехвърлено едно дърво. То служеше за мост на планинците, които желаеха да скъсят пътя си до село. През последните дни беше валяло много – потокът беше придошъл жълтеникав и заплашваше да отвлече всеки миг малкия, набързо стъкмен мост.
Две кози, които се бяха отлъчили от стадата си, пасейки кичурите трева, избуяла по цепнатините на скалите трева, стигнаха до двата противоположни края на моста и без да се боят, поискаха да го преминат.

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН

Един ден костенурката каза на заека:
– Да се обзаложим ли, че ще успея да те надбягам?
– Ти ли? – учуди се заекът и измери с поглед костенурката, като че я виждаше за пръв път.
– Да, аз. Да се обзаложим ли?

Преди много години двама бедни дървари се връщаха в къщи през голяма борова гора. Беше зима и тая нощ цареше лют студ. Дебел сняг покриваше земята и клоните на дърветата; мразът току прекършваше малки вейчици от двете страни на дърварите, а когато дойдоха до планинския поток, той висеше неподвижен във въздуха, защото Леденият цар го беше целунал.

Живял в старо време един цар, край двореца на който имало обширна гора, дето се срещал всякакъв дивеч. Пратил веднъж царят един ловец да му убие сърна, но ловецът не се върнал вече.
– Сигурно му се е случило някакво нещастие – рекъл царят.
Пратил на следния ден двамина други ловци да го дирят, но и те не се върнали. Свикал тогава той на третия ден всички свои ловци и заповядал:
– Пребродете цялата гора и не се връщайте, докато не намерите и тримата!
Ала и от тези ловци нито един не се върнал в двореца, нито се мярнало някое от кучетата, които ловците повели със себе си. От този ден нататък никой вече не се осмелявал да отиде в гората и тя потънала в дълбоко мълчание и самота; само някой орел или ястреб прелитал от време на време над нея.

Имало едно племе.
Не било най-могъщото, нито най-богатото, нито най-многобройното.
Но било оцеляло.
И това било достатъчно, за да се смята за победител в един свят, в който повечето изчезвали без следа.
Те притежавали странен дар.

Бил малко момче – на седем години. Един ден, както пасял телците си, му хрумнало да ги приближи до близкото

Каква горда походка имаше чаплата! Тя се движеше бавно край реката върху дългите си тънки крака, горда с дългата си човка и с още по-дългата си шия, с които природата я беше надарила.

Имало едно време един умен и хитър момък. Викали го Голобрадко. Умен бил Голобрадко, ала сиромах. Когато умрял баща му, само конопено повесмо му оставил, момъкът нищо не припечелвал.

УВОД

Има щури хлапетия,
да, но няма като тия.
Те са работа голяма.
Равни с Макс и Мориц няма!

Една жена нямала дете девет години след сватбата. Веднъж тя се помолила:
– Нека родя син, пък дори да е змейче.
Станало точно както жената поискала. След девет месеца тя родила син, но той бил змей – имал опашка, криле под мишниците и люспи като на смок. Раснал синът й, пораснал и дошло време да се жени. Веднъж змеят рекъл на баща си:
– Тате, ще ме жениш!

Света Богородица отишла на черква. На връщане минала край Трифон, който бил в лозето и подрязвал лозите.

Прочетете повече »

Един вампир, преправен на човек, бил твърде любезен и симпатичен. Той ходел по селата и полята и с когото се срещнел, искал да се побратимява.

Прочетете повече »