www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Представи си безкрайна нощна пустиня, обляна от студена лунна светлина. Пясъкът сякаш диша — тих, неподвижен, но жив. Небето е дълбоко и ясно, звездите стоят като ориентири за онези, които търсят път… и смисъл.

Пътниците се лутат. Водачът е изгубил посоката. Стъпките им се размиват в пясъка, а тишината става тежка.

Тогава, след дълго търсене, един от тях го намира.

Христос седи сам върху пясъчен хълм. Не гледа към хоризонта, не търси посока. Гледа пясъка — така, сякаш в него е написано всичко.

— Загубихме пътя — казва пътникът. — Трябва да изчакаме звездите.

Христос не вдига веднага глава. После спокойно отвръща:
— За какво ни е път… когато цялата земя ни очаква?

Взема една пръчка.

Навежда се и очертава в пясъка квадрат около отпечатъка на стъпката си.
— Истина — с крака човешки.

После поставя дланта си в пясъка, очертава и нея.
— Истина — с ръка човешка.

Между тях издига знак — като колона, като стълб. Над нея рисува дъга — като купол, като небе над земята.

Гласът му става по-дълбок:

— Така ще проникне съзнанието в човека. Сърцевина… и дъга над нея. Основа от четирите страни.

Поглежда към чертежа, после към спътника си:

— Когато човек построи с ръцете и краката си място, в което тази сърцевина живее… тогава ще има път. Защо да чакаме посока, когато тя започва от нас?

След това, без колебание, изтрива всичко с едно движение.

Пясъкът отново става гладък.

— Когато името бъде изречено — казва той тихо — това ще се прояви отново. Запомни знака. Квадратът… и деветте звезди над него. Стъпка и ръка ще стоят в основата.

Нощта остава същата.

Но вече не е същата.

Пътят не е изчезнал.
Просто вече не е външен.

Изгубил съм с и всичките боички –
остана ми едничка жълта само.
Как да рисувам зайчета и птички?
Тях жълти ли да ги направя, мамо?
А мама ме погали по главата
и каза: „По-добро рисувай лято –
с огромно жълто слънце на небето,
с безкрайно жълто жито на полето…
Щом чух това, ми стана тъй горещо,
че сетих се за друго жълто нещо:
от сладоледа толкова различен
най-много точно жълтия обичам.

К. Ушински

Страшно изгладняла лисицата, завтекла се по пътя и все се оглеждала: няма ли някъде нещо за хапване?
Изведнъж видяла – селянин кара шейна с риба.
“ Няма да е зле рибки да си похапна“ – помислила си лисицата. Изтичала тя напред, легнала на пътя,
простряла опашката си на снега, изопнала краката, притаила дъх – все едно, че е умряла.
Приближил селянинът, гледа, гледа лисицата и си дума:
– Славна яка ще стане за шубата на моята булка!
Уловил той лисицата за опашката, хвърлил я в шейната, покрил я с рогозка и тръгнал близо до коня.
А лисана направила дупка на шейната и взела да хвърля рибите през нея. Рибка подир
рибка – изхвърлила целия товар и тихичко се смъкнала от шейната.
Стигнал селянинът вкъщи. Гледа – в шейната няма ни яка, ни риба.
Примъкнала лисана рибите в своята бърлога и взела да ги яде. Изведнъж гледа – насреща й вълчо.
От глад – кожа и кости станал.
– Здравей, кумичке, какво ядеш?
– Рибки, кумчо.
– Дай ми поне една рибка!
– Как не! Я си отвори устата! Гледай го ти хитрец: аз да ловя риба, а той да лапа!
– Дай ми поне една главица, кумичке!
– И опашчица няма да ти дам, кумчо! Налови си сам и яж до насита.
– Ами как налови толкова риба? Покажи ми.
– Иди на реката, пробий дупка в леда, пъхни си опашката, клекни отгоре и думай: „
Ловете се, рибки- големи и малки!“ И рибките ще се наловят.
Пробил вълкът дупка в леда, пъхнал опашката си, седнал и бърбори:
– „Ловете се, рибки- големи и все по- големи!“
Дотичала лисана, почнала да се върти наоколо и да говори:
– Замръзвай, замръзвай, вълча опашко!
– Какво каза, кумичке? – запитал вълкът.
– Същото каквото и ти, кумчо: “ Ловете се, рибки- големи и малки!“
И продължил вълкът да седи на леда и да повтаря своите думи, а лисана тичала наоколо и мърморела:
– Не е ли вече време да измъкна опашката си, кумичке? – запитал вълкът.
– Още не е, кумчо. Ще ти кажа, когато стане време – отвърнала лисицата.
И пак вълкът седял на леда и нареждал, а лисана тичала наоколо и мърморела.
Видяла лисана, че дупката замръзнала хубаво и рекла:
– Хайде, измъкни си опашката, кумчо!
Задърпал вълкът – напразно!
– Видиш ли колко си лаком – укорявала го лисана – Все думаше “ Ловете се, рибки- големи
и по-големи“, а сега не можеш да ги измъкнеш. Почакай, ще ти помогна.
Изтичала лисана в село и взела да вика под прозорците:
– Тичайте на реката да убиете вълка – замръзнал е на леда!
Тичат селяните на реката – кой с брадва, кой с вила.
Видял вълкът, че лошо го чака: задърпал с все сила, откъснал опашката си и търтил без
опашка, където му видят очите.
А лисана завикала подир него:
– Върни се, кумчо – рибите забрави!

Имало едно време свят, в който небето било толкова ниско, че човек можел да го докосне с ръка. Не било далечна синева, а нещо почти земно — като таван над главите на хората.

Животът си вървял така, докато хората не започнали да се блъскат в него… буквално.

Една жена запалила пещта да пече хляб. Замахнала с дългата лопата, както правела всеки ден — но този път дръжката се закачила в небето. Тя се ядосала и, без да мисли много, започнала да го мушка, за да се освободи.

Небето се оплакало.

Господ го чул и леко го повдигнал нагоре.

Минало време.

Един селянин орял нивата си с четири вола. Искал да подкара предните, замахнал с остена… но вместо да бодне воловете, острието се забило в небето. Пак неволно, пак от бързане.

Небето отново се оплакало.

И Господ го вдигнал още малко.

Но хората продължавали да живеят както си знаят.

Един ден косач трупал сено. Натрупал голяма купа, качил се върху нея да я подравни — и главата му опряла в небето. Разсърдил се, вдигнал вилата и го мушнал.

Този път Господ не казал нищо.
Само вдигнал небето високо… толкова високо, че вече никой не можел да го достигне.

И така си останало до днес.

Но тогава се обадило нещо друго.

Земята.

Тя прошепнала тихо:
„Господи… хората не спират. Няма нощ, няма почивка. Орат, сеят, множат се… Ще се изтощя. Няма да мога да ги изхраня.“

Господ се замислил.

И направил нещо просто, но велико.

Разделил времето на две.

На светло — което нарекъл ден.
И на тъмно — което нарекъл нощ.

Дал на хората труд…
но им дал и покой.

Оттогава небето стои високо, недостижимо.
А денят и нощта се редуват —
за да напомнят, че всичко си има мярка.

В храма Рюмон се събирали хора от всички краища. Седели тихо, вперили поглед в Банкей – не защото говорел гръмко или търсел да впечатлява, а защото думите му били прости и стигали право до сърцето.

Тъкмо бил по средата на беседата си, когато вратата се отворила рязко. Влязъл свещеник от друга школа – шумен, самоуверен, с онзи поглед, който не търси истина, а победа.

Започнал да говори високо, почти да вика, прекъсвайки всичко.

Банкей млъкнал. Погледнал го спокойно и попитал:
— Какво те води тук?

Свещеникът се изпъчил и казал с гордост:
— Основателят на нашата школа притежавал велики сили. Веднъж седял на единия бряг на река и написал името на Буда върху лист… а помощникът му държал листа от другия бряг. Така силата му пренесла писаното през водата! Кажи сега — ти можеш ли да направиш такова чудо?

В залата настанала тишина. Всички чакали.

Банкей не се впечатлил. Дори не се замислил дълго. Само леко се усмихнал и отвърнал спокойно:
— Възможно е твоят учител да е направил това. Но такива номера не са в пътя на дзен.

Свещеникът се намръщил:
— Значи ти нямаш такива сили?

Банкей го погледнал – не с присмех, а с онази простота, която обезоръжава.

— Моето чудо е друго — казал той. — Когато съм гладен — ям. Когато съм жаден — пия.

Никой не избухнал в смях.
Но нещо в думите му раздвижило тишината.

Защото всички разбрали —
че най-трудното чудо не е да прехвърлиш мастило през река,
а да бъдеш напълно там, където си.

В една стара планинска школа, скрита сред мъгли и кедрови гори, четирима млади ученици седели рамо до рамо. Били близки приятели – не само по пътя на учението, но и по сърце.

Решили да направят нещо трудно. Да изпитат себе си.

Дали си обет:
да запазят пълно мълчание.

Не за час. Не за ден.
А докато могат.

Първият ден минал леко. Седели неподвижни, вглъбени, дишането им се сляло с тишината. Умът се успокоявал като езеро без вятър. Всичко вървяло добре.

Но когато вечерта се спуснала и в залата останали да светят само няколко керосинови лампи, пламъците им започнали да трептят и да гаснат. Светлината станала мътна, сенките – неспокойни.

Тишината се разклатила.

Първият ученик не издържал.
Отворил очи, намръщил се и извикал към слугата:
— Оправи тези лампи!

Думите му отекнали тежко в залата.

Вторият ученик веднага се обърнал към него, възмутен:
— Нали се разбрахме да не говорим!

Третият, вече раздразнен, се намесил:
— Вие пък защо започнахте да приказвате?

Настъпила кратка пауза.

И тогава четвъртият ученик, с леко доволство в гласа, казал:
— Само аз мълча.

…И тишината окончателно се разпаднала.

Понякога най-трудното не е да мълчиш.
А да не се гордееш, че мълчиш.

Представи си прашен площад в малък град. Наоколо – търговци, сергии, хора, които спорят, смеят се, надвикват се. В центъра – кръг от зяпачи. Там стоят двама: Настрадин Ходжа – спокоен, леко усмихнат, и един дервиш с важна физиономия, който се държи така, сякаш е изял цялата мъдрост на света.

Ходжата първо му задал няколко въпроса. Прости, ясни. Но дервишът започнал да се увърта, да философства, да говори много… без да каже нищо.

Тълпата се подсмихвала.

Накрая дервишът не издържал. Изправил се, изтупал дрехата си и казал с раздразнение:
— Аз мога да ти задам такива въпроси, че няма да може да им отговори дори дядо ти!

Ходжа наклонил глава и спокойно отвърнал:
— На този свят няма нещо, което да не знам.

Тълпата притихнала.

Дервишът присвил очи:
— Добре тогава… Кажи ми къде е центърът на земята?

Ходжата без да се замисли, взел една пръчка, забил я в праха до себе си и казал:
— Тук.

— Докажи! — изригнал дервишът.

Ходжата свил рамене:
— Ако не вярваш, измери. Земята е голяма – смятай си.

По площада минал тих смях.

Дервишът стиснал зъби и стрелнал втори въпрос:
— Колко звезди има на небето?

Ходжата погалил магарето си, което кротко стояло до него:
— Толкова, колкото косъма има на това магаре.

— Доказателства?! — вече кипял дервишът.

— Брой ги — отвърнал Ходжата спокойно. — Небето е твое, магарето – мое. Почвай.

Хората вече открито се смеели.

Дервишът, почервенял, решил да удари последно:
— Добре! А колко косъма има в моята брада?

Ходжата се усмихнал широко:
— Точно толкова, колкото са на опашката на магарето ми.

Това вече било прекалено.

— Лъжеш! — извикал дервишът.

Ходжата пристъпил една крачка напред, посочил ту брадата му, ту опашката на магарето и казал съвсем спокойно:
— Ето я брадата ти. Ето я опашката. Дърпай косъм по косъм от двете и сравнявай. Ако не излязат еднакви — тогава ме обвини.

Настъпила тишина… после площадът избухнал в смях.

А дервишът останал насред праха — с цялата си “мъдрост”, която тежала по-малко от една пръчка, забита в земята.

В едно цимшианско село по-възрастните жители били обхванати от радостното вълнение на големите зимни тържества. Не им оставало нито време, нито мисли за други неща. Извън селото група деца, които все още не били на възраст да взимат участие в тържествата, играели на възрастни. Направили си своя зимна церемония. Построили си къща от клони и през целия ден пели. викали и танцували чак до залез слънце. Дори и след това не престанали да танцуват под ритъма на кожените барабани. Врявата им не оставяла гората да спи, тъй като зле построената им къща не била от дебели кедрови греди, за да приглушава шума. Детската врява се издигала към небето заедно с дима от огньовете и Небесният вожд също не можел да заспи. Ядосал се той и изпратил един от робите си долу да види какво става.
— Да кажеш на земните хора да спрат тази олелия, иначе сам ще я спра с магията си. Върви! — заповядал той.
Робът се подчинил. Поговорил с шумните деца и ги предупредил, че може всички да си изпатят зле, ако не престанат да вдигат шум. Децата видели, че непознатият, който им говори, е роб, и не обърнали внимание на думите му.
Робът се върнал и разказал на Небесния вожд, че шумните деца играят на „потлач“.
— Предупредих ги — казал той — незабавно да спрат тази врява.
— Добре — отговорил Небесният вожд, — но те не се подчиняват. Крясъците им още ме безпокоят. Ако шумът продължи до здрач, вземи няколко души и доведете всички непослушници тук. Казах!
Шумът продължил и така робите на Небесния вожд тръгнали да изпълнят заповедта на своя господар. Когато стигнали до голямата къща от клони, всички деца били вече уморени и спели дълбоко.
— По-добре, че са заспали бързо — казал единият роб, докато носели децата, къщата и полянката, където била построена, към Небесната земя.
Когато децата се събудили, едно момче надзърнало през вра¬тата. Това, което видяло, много го изплашило.
— Нещо лошо става тук! — извикало то на другите.
От вика му всички се събудили, Тогава робът, който преди ги предупреждавал, застанал на вратата на къщата им. Зад него се виждал един великан. Някои от по-големите момчета се опитали да побягнат, но дългоръкият великан ги сграбчил и ги запратил обратно в къщата.
— Вие не ме послушахте — казал им робът. — След като си отидох, вдигнахте още по-голям шум. Моят господар не можа да заспи. Сега ще бъдете наказани за вашето непокорство.
Робьт хванал най-голямото момче, сякаш то било заек, и го отвел, макар момчето да се борело и дърпало, до задната врата на голямата къща, която се издигала наблизо.
— Ето един от непокорниците, господарю — извикал той. Небесният вожд тъкмо измислял как да накаже децата, които не му давали покой, когато силните викове на уплаха и ужас от останалите деца го накарали да се намръщи ядосано.
— Доведи пред мен този, когото си хванал! — заповядал разярено той.
Робът завел момчето пред къщата, където на светлината блестял голям тотемен стълб. На стълба имало огромна лъскава фигура, която била като жива. Имала дълъг, остър нос, също като човка на ястреб. Робът изправил уплашеното момче пред стъбла. Момчето крещяло силно, но се страхувало да помръдне. Внезапно острият, режещ нос на фигурата върху стълба разрязала момчето на две половини. Дошли жени и отнесли частите. Когато писъците на момчето секнали и то не се завърнало в къщата, децата още повече се уплашили. Заплакали и запищели от ужас. Шумът станал невъобразим. Само едно момиче не плачело.
— Аз съм принцеса — заявявало гордо то, — а принцесите не плачат.
Небесният вожд, който тъкмо се канел да спи, се разгневил, когато чул новата врява.
— Вземи още едно дете и го доведи отпред — изкрещял той на роба. — И им кажи, че всички, които плачат, ще бъдат доведени един по един тук, докато спра да чувам шум.
Робът отишъл при децата. 
— Взимам още едно дете — казал той — Едно по едно всички, които плачат, ще се срещнат с магическия тотемен стълб на моя господар. Такава е неговата заповед.
Хванал едно голямо момиче и го отвел въпреки писъците до остроносия стълб. Скоро писъците му престанали и робът дошъл да вземе друго плачещо дете.
— Защо не вземеш мен, робе? — попитала принцесата със сухите очи. — Аз не се боя нито от твоя господар, нито от неговия магически тотемен стълб.
Говорела ясно и високо и лицето на роба побеляло от уплаха.
— Не говори така, принцесо — помолил я той, взел ново момче и побързал да излезе. 
Скоро останало само едно дете. — принцесата, която била твърде горда, за да заплаче.
Когато робът казал на господаря си, че ще доведе пред къщата последното дете, Небесният вожд рекъл:
— Странно, не го чувам да плаче.
— Не, вожде..— отвърнал робът, — тя е принцеса и е много смела.
Небесният вожд се позамислил, но веднага отпъдил мислите си, защото все още бил ядосан за загубения сън.
 — Не, ще свърша с всички тези непослушници — решил той. — Доведи я пред къщата!
На роба му домъчняло за принцесата, но не посмял да не изпълни заповедта.
— Изпратиха ме за теб, принцесо — казал тъжно той, когато пристигнал да я вземе.
Тя сплитала косите си.
— Най-напред трябва да се измия и натъкмя и чак тогава ще дойда, робе.
Скоро тя застанала на прага на къщата от клони. Носела кожена наметка от морски видри и изглеждала спокойна и безстрашна.
Робът скръбно я повел към остроносия. Принцесата застанала гордо изправена пред чудовището. Загледала го право в студените рибешки очи, които жестоко се взирали в нея. Острият нос се издигнал, после се спуснал бърз като светкавица. Разцепил наметката от морски видри и се разбил със силен трясък и звън на множество парчета. Шумът от счупването му прозвучал като падането на десетки ледени висулки от голяма височина. Принцесата останала невредима.
Небесният вожд прекрачил прага на своя дом, за да види какво става. Един бегъл поглед бил достатъчен.
— Ела, храбра моя дъще — учтиво казал той, протягайки ръка към малката принцеса. Въвел я в просторната си къща и я настанил на скъпите кожи до себе си. 
— Ти си много смела, принцесо. Не знаеш какво е страх. Ще се омъжиш за моя син.
— Само ако има царска кръв и разбера, че го обичам — отвърнала упорито тя.
Небесният вожд гръмко се засмял и я изгледал с изненада.
Повикал сина си.
Висок, красив младеж влязъл в стаята. Принцесата много го харесала от пръв поглед. Небесният вожд устроил голямо тържество и когато празникът свършил, един шаман венчал младите. Животът им бил много щастлив, но от време на време принцесата се замисляла за своите и се натъжавала. След време се родило момченце. Било едричко и не плачело като другите бебета. Небесният вожд много обичал детето и сърцето му се свило, когато един ден принцесата го помолила да я пусне на земята заедно с мъжа й и детето.
— Колкото и да съм щастлива тук, без моите хора съм са-мотна, а може би и те се нуждаят от мен — казала тя. Небесният вожд знаел, че ще му бъде тежко без децата, но искал принцесата да е щастлива. Знаел също, че и синът му иска да отиде при земните хора.
— Разрешавам ти да се върнеш при твоите хора — казал той на принцесата.
Скоро те се приготвили за пътешествието. Младият вожд покрил главата на жена си с меко одеяло. – Не е хубаво да гледаш как отиваме — казал й той.
Когато усетила, че въздухът свисти край нея, тя стиснала здраво детето. Ръцете на мъжа й я притискали до тялото му. Скоро усетила под краката си земя. Одеялото се вдигнало и тя видяла, че стои пред големия дом на чичо си.
Хората се развикали и чичото излязъл на прага. Изглеждал много по-стар, откакто го видяла за последен път. Той не познал красивата млада жена.
Принцесата запяла една семейна песен. Тогава чичото и останалите хора я познали и приветствували с добре дошла заедно с мъжа й и детето. В къщата на чичо си тя разказала на всичките си близки и вождове за премеждията при Небесния вожд и за сватбата си с неговия син.
Чичо й устроил голям потлач (угощение) в тяхна чест.
След радостното пиршество той взел в ръка жезъла на говорещия и се обърнал:
— Аз остарявам и затова сега давам на моя племенник името и мястото си на вожд и принц. Остроносият, чиято история току-що чухте, ще бъде негов крест(родов знак), а също и на потомците му.
Казах!

В един студен вечерен час, когато вятърът свирел по пътищата, няколко пътници се събрали край огъня в стар крайпътен хан. Пламъците пука ли тихо, сенките играели по стените, а разговорът, както често става, тръгнал към вярата и чудесата.

Един от мъжете се навел напред, протегнал ръце към топлината и казал с мек глас:
— Петнадесет години чакахме с жена ми дете… Петнадесет дълги години. И когато вече бяхме изгубили надежда, равинът ни благослови. Не мина и година — и Бог ни дари с дъщеря.

Очите му светели.

Друг пътник кимнал и добавил:
— Моят син беше тръгнал по лош път. Не слушаше никого, беше загубен. Отидох при равина… той ни благослови. И знаеш ли? Момчето се върна. Сам. Сякаш нещо го беше събудило отвътре.

Огънят припукал по-силно.

Тогава третият мъж, който досега мълчаливо гледал в пламъците, тихо проговорил:
— И аз отидох при равина. Помолих го да благослови една сделка… рискова, но важна за мен. Вложих всичко, което имах.

Той замълчал за миг.

— И изгубих всичко.

Настъпила тишина. Другите го погледнали учудено.

— И… къде е чудото? — попитал някой.

Мъжът вдигнал очи. В тях нямало горчивина.

— Чудото ли? — усмихнал се леко той. — Чудото е, че въпреки всичко… не изгубих вярата си. Нито в Бога. Нито в равина.

Огънят продължавал да гори. Но сякаш вече топлел по-дълбоко.

Представи си утро в планината. Тънка мъгла лежи над двора на малка колиба. Въздухът е хладен, дърветата тихо шумят, а от кладенеца се чува равномерното поскърцване на въжето.

Един човек излиза навън с брадва в ръка.

Преди години той е бил същият този човек — със същата брадва, със същия кладенец, със същите дърва. Но тогава всяко движение е било тежко.
Сеченето — задължение.
Водата — усилие.
Денят — нещо, което трябва да се изтърпи.

Когато замахвал с брадвата, в него имало съпротива.
Когато вадел кофата от кладенеца, в него имало напрежение.
Правел всичко, защото трябва.

Сега е същото утро. Същата колиба. Същите дърва.

Но нещо е различно.

Той вдига брадвата… и я спуска с лекота. Не бърза. Чува как дървото отеква. Усеща мириса на прясно цепено дърво. Всяко парче пада на точното място — не като работа, а като естествен ритъм.

После отива до кладенеца. Пуска кофата. Водата тихо я приема. Въжето се изпъва, ръцете му държат — спокойно, без усилие. Изважда водата, сякаш това винаги е било най-простото нещо на света.

Никой не го кара.
Никой не му заповядва.

И въпреки това — всичко се случва.

Разликата не е в действието.
Разликата е в него.

Преди той се е движил срещу живота.
Сега се движи с него.

Преди е цепел дърва, за да свърши работа.
Сега цепи дърва, защото студът идва и топлината е нужна.

Преди е носел вода, защото трябва.
Сега носи вода, защото някой ще пие от нея.

Няма напрежение.
Няма вътрешен шум.
Само тихо съвпадение между това, което е нужно… и това, което той прави.

И ако го попиташ какво се е променило — той ще се усмихне.

Защото отвън не се е променило нищо.
А отвътре — всичко.

И може би последните, които се опитали да сторят на бога някакво зло, били едни тиренски моряци, чийто кораб той наел, за да обиколи островите в Егейско море. Без да го познават, моряците решили да продадат хубавия младеж на някой робски пазар и да разде¬лят парите, затова вместо да гребат към остров Наксос, както била уговорката, се отправили към азиатските градове на изток. Дионис дремел на палубата, по едно време се огледал:
– Ей, моряци, това не са бреговете, към които трябваше да се насочим! – извикал той. – Не ви ли е срам да мамите един нещастен момък? – Но те само се изсмели и продължили да гребат. И тогава корабът сякаш замръзнал – колкото и да натискали греблата, той стоял на едно място. Изведнъж по греблата се извили диви лози и бръшлян, запълзели нагоре по мачтата, отрупали я с едри гроздове. После греблата се превърнали в змии, а целият кораб се изпълнил с диви зверове – пантери, тигри, рисове заскачали между моряците. Те ужасени се хвърлили в морето – и в следния миг гърбовете им се извили – вместо с крака, запляскали с опашки. Дионис ги преобразил в делфини.
И вече никой не посмял да спре неговата радостна армия. Тя продължила с кораба из Егейските острови, докато най-сетне стигнала Наксос. И тук, на брега, те видели красиво момиче да лежи и горчиво да ридае. Това била Ариадна, дъщеря на критския цар Минос и внучка на Европа. Ариадна току-що била станала жертва на черна неблагодарност – влюбена в героя Тезей, тя му помогнала да убие страшния Минотавър, за което той предварително се заклел да й стане съпруг. Тя му дала кълбото с вълшебната нишка – Ариаднината нишка – и благодарение на нея Тезей се оправил в Лабиринта, намерил скривалището на Минотавъра, убил го и излязъл обратно. Заради Тезей Ариадна предала семейството и родината си – двамата побягнали с една лодка, по пътя стигнали Наксос, спрели тук да си починат, но през нощта Тезей тайно отпътувал и я оставил сама, измамена и разплакана на острова. И тъкмо в най-черния час на нейното отчаяние на брега се изсипала вакханалната армия. Дионис зърнал Ариадна, харесал я и тутакси я взел за жена – обърсал сълзите й прегърнал я. След горчивината и скръбта тя намерила ново щастие, дионисиевският празник се превърнал в ликуваща сватба.

Веднъж имало един човек на име Моджуд. Той живеел в голям град, където заемал пост на дребен чиновник и по всичко изглеждало, че ще свърши дните си като инспектор по мерките и теглилките.
Веднъж, докато се разхождал в градината, обкръжаващ старинно здание близо до дома му, пред него се явил Хидр, тайнственият наставник на суфите, облечен в трептящо зелено. Хидр казал: „Човек с блестящи перспективи! Остави работата си и ела след три дни да се срещнем на брега на реката.“ След това изчезнал.
Моджуд развълнуван отишъл при началника си и му казал, че трябва да напусне. Скоро всички в града чули за това и започнали да говорят: „Бедният Моджуд! Той е полудял.“
Но тъй като имало много кандидати за мястото му.
скоро всички забравили за него.
В уреченото време Моджуд се срещнал с Хидр. който му казал: „Скъсай дрехите си и се хвърли в потока. Може би някой ще те спаси.“
Моджуд така и направил, макар че бил удивен – онзи да не е полудял. Той умеел да плува и затова не потънал, но плувал дълго време, докато един рибар не го изтеглил на лодката си с думите: „Глупав човек! Течението е много силно. Какво се опитваш да направиш?“ Моджуд отговорил: „И аз не знам.“ „Ти си луд – казал рибарят, – но аз ще те взема в своята тръстикова колиба, ей на онзи бряг, и ще видим какво може да се направи за теб.“
Когато разбрал, че Моджуд е грамотен, той започнал да се учи на четмо и писмо. В замяна Моджуд получавал храна и помагал на рибаря в работата му. След няколко месеца Хидр отново се явил, този път в краката на постелята на Моджуд и казал: „Ставай веднага и остави този рибар! Ще се погрижат за теб.“
Моджуд незабавно напуснал колибата, облякъл се като рибар и учуден от случващото се, излязъл на пътя. На разсъмване видял селянин на магаре, тръгнал към пазара. „Работа ли търсиш? – попитал селянинът. – Трябва ми човек, който да ми помогне да донесе обратно покупките.“ Моджуд го последвал. Той работил за селянина около две години и през това време научил много за селското стопанство, но почти нищо друго.
Веднъж по обяд, когато той тъпчел вълна в денкове, Хидр му се явил и казал: „Остави тази работа, иди в град Мосул и използвай спестяванията си, за да станеш търговец на кожи.“ Моджуд се подчинил. В Мосул той се прочул като търговец на кожи и нито веднъж не видял Хидр, докато в течение на три години усърдно се занимавал с търговията си. Той спестил достатъчно голяма сума пари и вече мислел за покупка на къща, когато му се явил Хидр и казал: „Дай ми парите си, махни се от този град и иди в далечния Самарканд и работи там при бакалина.“
Моджуд така и направил. Скоро той започнал да проявява несъмнени признаци на просветление. Лекувал болни, помагал на партньора си в магазина в свободното си време и познанията му в тайнственото ставали все по-дълбоки и по-дълбоки. Духовни лица, философи и други го посещавали и питали „При кого сте учили?“ „Трудно е да се каже – отговарял Моджуд. Учениците му го питали: “ Как започнахте кариерата си?“ Той казвал: „Като дребен чиновник.“ „И вие сте се отказали от това, за да се посветите на самоукротяването?“ „Не, просто се отказах от това.“ Те не го разбирали. При него идвали хора, за да запишат историята на живота му. „Какъв сте бил през живота си?“ – питали те. Моджуд отговарял: „Скочих в реката, после започнах да живея като рибар, след това посред нощ си тръгнах от тръстиковата колиба. След това станах помощ. ник на един селянин. Докато тъпчех вълна в денкове, се промених и тръгнах за Мосул, където станах търговец на кожи. Там спестих малко пари, но ги оставих. След това отидох в Самарканд, където работех при бакалията. Това е мястото, където се намирам сега.“
„Но това необяснимо поведение не хвърля светлина на вашите таланти и забележителни постъпки“ – казвали биографите. „Така е“ – отговарял Моджуд.
Затова биографите съчинили за Моджуд забележителна и вълнуваща история. Та нали Всеки светец трябва да има своя история и тази история да съответства на апетитите на слушателите, а не на реалността на живота.

Милен обичал хубавата Янка от селото! Когато бродел из гората със своята дружина, Янка била в сърцето му. Когато вечер от ясното небе затрепкали звездите, той виждал Янка като ясна звездица, когато полето се нашарело с цветя всякакви – Янка била най-шареното цвете между тях! Когато славей запее в гората – Янка славеят надпявала. Момъкът копнеел тя невеста да му стане. Но нали си имал майка мащеха, не давала и дума да се издума – Янка снаха да й бъде.
Един ден Милен седнал под лозницата тъжен, нерадостен. А небето било синьо, ведро, весело, земята – накитена с цветя – шибой, трендафил, кичест карамфил и най-много алена ружа! Винената лоза била листнала за чудо и приказ. Всичко било весело, само Милен седял унил и мило се молил на Господ:
Боже ле, мили боже ле, ако се с Янка не земем…
Какво се молил Милен да му се случи, ако с Янка не се вземат?
Когато годят Янка за друг – той да се разболее, а когато я заженят – с душа да се раздели. Когато Янка венчават в църква, него да оплакват, когато нея извеждат, него мъртъв да изнасят, за нея песен да пеят – за него сестри да плачат.
Бог чул молбата му, казва народният певец. Каквото поискал, това се случило.
Венчилото на Янка и опелото на Милен излезли заедно от църквата. Янка помолила деверите си, които я водели, да й освободят дясната ръка, за да се прости с Милен, че много са се искали, но не са се взели. Отпуснали те ръката на невестата. Простила се с любимия и се разделила с душата си. И в този ден погребали двамата:
Янка – туриле пред църква,
Милен туриле зад църква!
Рано сутринта на другия ден, по обичай, двата рода отишли да прелеят със студена вода гробовете. Какво чудо станало в тази нощ? На Янкиния гроб израсла тънка топола, а на Миленовия – зелен бор. Дърветата били толкова високо израсли, че върховете им се прегърнали над покрива. Който видял това чудо – все заплакал!…
Това е легендата, а истината е, че в тежки моменти човекът е търсил опора в гората и тя е идвала на помощ.

Сънчо приспива ни всички –
бебета, майки и баби дори,
зайчета, мечки, сърнички,
цели квартали и цели гори.
Само едно не разбирам –
в тъмното как не умира от страх?
Всяка нощ щях да умирам,
ако на негово място аз бях.

Значи не искам да стана
Сънчо, когато порасна голям.
Или ми трябва охрана,
ама със нея пък ще ме е срам.

Все пак, когато порасна,
някакъв трябва да стана, нали?
Да, ама питам се гласно:
„Има ли специалист по бели?”

Няма.
Кажете тогава
има ли смисъл да ставам голям?
Май по-добре да не ставам
и затова вече няма да ям.
А и да спя ще престана,
че от съня се най-много расте.
В някой сандък на тавана
скривам се и си оставам дете.

Даже след много години –
уж ще съм дядо – с брада, побелял,
но като в детска градина
пак ще си бъде животът ми цял.
Старият Сънчо пак вечер
ще ме захлупва със звезден капак…

Ето го – идва той вече
и на крилете си носи ме пак.

Всяка заран, когато двамата братя Стоян и Радой подкарвали овцете към Бешовешката могила, майка им все заръчала:
– Не си разпилявайте стадото по самодивските дъбрави и на свирете с тънка свирка да ви не чуят Дивите, че ще мерят сили с вас – ще ви надвият. Ако ли ви китка подадат или червена ябълка – да не се лъжете! Нищо не вземайте от тях. – Ще ви събера от девет гори гороцвет, от девет момини градини вратига и комунига. Ще ви ги зашия в калпаците и в поясите. Ако ви наближат моми хубави, порадвайте им се, но ако побягнат от билето – юди са. Не си разпасвайте поясите и калпаците не сваляйте.
Тъй нареждала овчарова майка по цял ден на левентите си момчета и тръпнела от лоши помисли. Отпускала се душата й едва когато чуела чановете на стадото да пеят. Познавала ги отдалече. Тогава светвало майчиното лице и тя хуквала като млада невеста да им помага да приберат стоката, млякото да издоят, вечеря да им направи! Тъй минавали дните. Но един ден братята замръкнали на зло място, на самодивско сборище. Уморени били и легнали, та заспали. Свалили си калпаците, отпасали си и поясите. В късна доба дошла самовила. Тя грабнала медния кавал на Стоян и кования кривак на Радой.
Надула кавала и с гегата подкарала стадото. Размамила го. Отвела го насред белия Дунав.
Събудил се големият брат Стоян и що да види! Няма го стадото, няма го кавала, нито пък кривака. Раздърпал той по-малкия си брат, който дълбоко спял и тревожно му съобщил за голямата беда, която ги е сполетяла. Досетил се
Радой, че самовилска работа ще да е това и тръгнали да търсят овцете. Вървели, колкото вървели, по друмите и срещнали свети Никола. По-големият брат казал:
– Добра среща, Свети Никола. Ти, като идваш от равно Загоре, не видя ли нашето стадо?
– И да го видя – не го познавам, добри хора, малко ли овце има в Загоре!
Продължили пътя си двамата братя, кахърни и унили. Ето, че насреща им се явил свети Иван! Попитали и него дали не е срещнал стадото им. Светецът им отговорил със същите думи:
– И да го видя, не го познавам, добри хора, малко ли овце има в Загоре! – които беше изрекъл Свети Никола. Вървели, вървели Стоян и Радой – колко вървели не се знае! Срещнали свети Георги.
– Добра среща, свети Георги – рекъл Радой. – Нашето стадо е много лично. Звънците, които носят, са гласовити и пеят като моми. От Загоре звъннат ли, чак до планината се чуват. Та, дали не си срещнал нашето стадо?
– Дал ви Бог добро, момци овчари! Вашето стадо е на долната земя, насред Белия Дунав. Пасе го самовила. Размамва го с меден кавал, завръща го с кован кривак.
Чули това братята и като подгонени от вихър, побягнали към Дунава. Тичали, та на земята не стъпвали. Стигнали на брега на Дунава.
– Хвала тебе, Самовило – рекли в един глас двамата братя. – Събери ни стадото, – рекъл малкият брат – и ни вьрни кавала и гегата. За награда на Стоян ще си невеста, а на мене, мила снашица.
Провикнал се и големият брат повторно:
– Хвала тебе, Самовило, подай ми кавала, подай ми и гегата, да засвиря на моя меден кавал, да подкараме стадото.
Излъгала се самовилата и подала на овчаря кавала гегата. Като надул Стоян кавала, проехтяло ширинето. Птичките занемели да послушат Стояновото свирене. Стадото се завърнало. Когато поели и кривака от самовилата – развъртял го овчаря със страшна сила и ударил юдата между двете черни очи. И… там, дето паднали черните й очи изврели две тъмни езера, дето паднала тънката й снага – израсло голямо дърво, а където паднала русата коса, поникнала ситна трева.
Какво е станало с двамата братя ли?
Настигнали те свети Георги и по-големият брат казал:
– Хвала тебе, свети Георги, какъв дар да ти направим за това, че спаси стадото ни? Дали да ти дадем шиник пари, или да вземеш най-млечните ни овце?
– Ако взема шиник с пари – казал свети Георги – аз бих посребрил цялото поле, ако пък взема млечните майки, бих побелил цялото поле. – Най-добре ще е, когато дойде Гергьовден, да заколите вакло агне и това ще е най-големият ми дар!
Така и станало. Заклали братята най-тлъстото агне на личен ден Гергьовден и го нарекли за светеца. Това била тяхната голяма благодарност към него! Оттогава людете колят агне на Гергьовден, та да им пази стадата от зли юди и самовили.

Имало времена, в които хората живеели рамо до рамо, но сърцата им били далеч едно от друго. Песните били забравени, радостта – изгубена, а думите се превръщали все по-често в остриета. Улиците били пълни с хора, но празни от живот.

Тогава от един далечен, почти забравен свят пристигнал посланик.

Той не дошъл с армия, нито с богатства. Дошъл със светлина.
Където минел, тъмнината отстъпвала. Болката стихвала. Омразата губела сила.
Хората оставили оръжията си. Мечът на посланика също останал да виси на стената — ненужен.

И все пак… нещо липсвало.

Светът бил тих. Прекалено тих.
Хората не се карали вече… но и не се смеели.
Не можели да запеят.

Посланикът разбрал — не можеш да върнеш радостта със заповед.

Затова събрал децата.

Отвел ги далеч от камъка и шума — в гората, където въздухът бил жив, а светлината танцувала между листата.

— Всичко това е ваше — казал им тихо.
— Цветята. Водата. Дърветата. Не мислете за нищо. Просто бъдете.

И ги оставил.

Първо било тихо.
Децата вървели плахо, сякаш не вярвали, че светът може да бъде мек.

После едно от най-малките спряло.

На една малка поляна слънчев лъч се процеждал през клоните — топъл, златен, жив.
Детето се загледало в него… като че вижда нещо за първи път.

В този миг някъде високо се обадил кос.
Чист звук. Прост. Истински.

Детето прошепнало, почти несигурно:
— Нашето слънце…

И сякаш нещо се отключило.

Останалите деца се приближили. Очите им светнали.
Шепотът се превърнал в глас. Гласът — в песен.

Първо тиха… после силна… после неудържима.

Когато се върнали при хората, те не носели нищо в ръцете си —
но носели нещо много по-голямо.

Песен.

И тя заразила всички.

Хората започнали да пеят.
Светът започнал да диша отново.

Посланикът се усмихнал и тихо казал:

— Сега е време.

Живееше един много стар човек. Очите му недовиждаха, краката му не държаха, ръцете му трепереха. Когато ходеше, пристъпяше едвам-едвам и се подпираше с патерица. На трапезата той разливаше чорбицата върху коленете си, преди да я поднесе до устата си. Неговата снаха веднъж рече на мъжа си:
— Не мога да го търпя този старец. Не го искам на трапезата.
— Той ми е баща, какво да го правя?
—- Ей там под стълбата съм му постлала едно скъсано чердже. Там да яде.
Синът, който беше отстъпчив човек, махна с ръка:
— Прави, както знаеш.
И снахата намести свекъра си под стълбището, където лежеше кучето. Блъсна напреде му една дървена копанка, изсипа му в нея яденето и му подаде лъжицата.
Старецът преглътна два-три пъти и очите му се насълзиха, но нищо не каза. Внучето му видя дядовите сълзи и се замисли. Въздъхна дълбоко и излезе на двора. Намери един върбов чукан и почна да го дълбае с теслата.
— Какво правиш тука? — попита го баща му.
— Копаня дълбая — отвърна момчето.
— Защо ти е?
— За да храня в нея мама и тебе, когато остареете.
Бащата прехапа устни и разказа всичко на жена си. Майката се засра¬ми, прибра свекъра си в къщи, преоблече го и вече си го гледаше чистичък.
Вървял един цар през нивите. В близката долчина видял старец — прегърбен и немощен — крачи подир ралото и пъшка. Спрял се царят, погледал как дървеното рало кърти едри сухи буци и рекъл:
— А бе дядо, ти защо се мъчиш като грешен дявол? Нямаш ли си челяд да ти помага, ами си се прегърбил подир ралото?
Старецът спрял воловците си и отвърнал:
— Имам челяд, човече, но тя помага на други хора. Чуждите ниви работи.
„Не е глупав този старец“—помислил си царят и продължил да пита:
— Ами с двете как си — далеч или близо?
— С двете ли? Много съм близо.
— А с трийсет и двата?
— Хич ме няма. Останаха ми трийсет и два без двайсет и осем.
— Ами носят ли те двата коня? Вървят ли бърже и могат ли да теглят старата кола?
— Не ме питай за конете — отвърнал старецът, — те запряха.
— Мислих, мислих какво да правя, най-сетне реших да си намеря в гората още един кон. Сега три коня ми теглят колата, но тя скърца ли, скърца.
— Още едно нещо ще те попитам — зинал учуден царят от умните отговори на стареца — аз имам в къщи девет охранени гъски. Ако ти ги проводя, можеш ли ги оскуба?
— Охохооо! — поклатил глава старецът. — За тая работа ме бива. И десет да ми проводиш — няма да се посрамя.
Простил се царят с орача, тръгнал да си ходи, но след като напра¬вил две-три крачки, се обърнал назад и викнал:
— Кажи ми, дядо, от какво имаш най-голяма нужда?
Старецът погледнал любопитния чужденец, мълчаливо дигнал нагоре двете си ръце, отпуснал им пръстите надолу и почнал да ги тръска над сухата земя. Сетне замахнал с десницата си, описал едно голямо колело и подкарал воловците си.
Царят отминал и додето се прибере в двореца си, напрягал ум да разгадае последния мълчалив отговор на стареца, но нищо не можал да отгатне.
Щом влязъл в двореца, той поръчал веднага да повикат деветимата му съветници, които били един от друг по-мъдри. Събрали се царските съветници.
— Водих — рекъл им царят — днес разговор с един прост човек — орач. Питах го за различни работи и той ми отговори. Искам да ми разтълкувате какво означават моите въпроси и отговорите на орача.
И царят разказал на съветниците целия разговор с орача. Замислили се царските съветници. Мислили, мислили, бъхтали си мъдрите глави, но нищо не могли да отгатнат. Тогава царят се ядосал, стрелнал ги с очи изпод вежди и рекъл:
— Един ден срок ви давам. Ако до утре не ми разтълкувате думите на стареца, ще ви натикам в тъмницата, а на вашето място ще сложа него!
Уплашили се съветниците. Глътнали си езиците. Дигнали се и деветимата, отишли при стареца на нивата. Почнали да му се молят: „Разтълкувай ни царските въпроси и твоите отговори“.
— Ще ви ги разтълкувам — отвърнал старецът, — но за всяка дума трябва да ми броите по една жълтица. За по-малко не си отварям устата, защото ме е страх да не ми паднат и последните четири зъба.
И още едно: ако някой от вас ме пресече, ше млъкна.
Няма що — съветниците склонили и развърззли кесиите си.
А умният старец започнал да им разказва надълго и нашироко как си орал нивата, как пъшкал и проклинал ония, дето трупат сиромашията с тежки данъци, как се спрял непознатият пътник и почнал да го разпитва. Един от съветниците бележел всяка дума на стареца с чертичка. Съветниците стояли на тръне, като гледали как се умножават чертичките, но не смеели нищо да кажат на умния старец, защото се бояли да не млъкне.
Най-сетне орачът започнал да тълкува въпросите и отговорите:
— Отначало царят ме попита нямам ли челяд да ми помага, ами се трепя като грешен дявол. Аз му отговорих, че моята челяд помага на други хора, чуждите ниви работи. А то значи: имам дъщери само, които са женени и работят нивите на мъжете си. След туй царят ме попита как съм с двете. Как съм, искаше да каже, с двете очи. Отговорих му, че съм близо, значи не виждам надалеч, късоглед съм. Как съм с трийсет и двата беше третият въпрос. Със зъбите как съм питаше царят. Отговорих му, че имам трийсет и два без двайсет и осем. Само четири са ми останали. Ами как съм със двата коня — могат ли да теглят колата ми. Туй питане означаваше как съм с двата крака. Аз отговорих, че са запрели, но аз съм намерил в гората трети кон. Третият кон е тоягата, с която се подпирам. На тръгване величеството благоволи да ме попита от какво имам най-голяма нужда. Аз вдигнах нагоре ръцете си, провесих пръсти надолу и ги изтърсих, сетне описах с десница едно голямо колело. Исках да му кажа, че имам нужда от пороен дъжд, който да напои земята, за да се роди ей такава голяма погача, но царят нищо не проумя и си отиде озадачен. Колкото се отнася до деветте гъски, които царят обеща да ми изпрати за скубане — трябва вече да сте се досетили, — гъските сте вие! Но защо не дойде и десетата, която също не можа да отгатне последния ми отговор?
Съветниците потънали в земята от срам, платили за всяка дума по жълтица и си тръгнали с наведени глави. А старецът разпрегнал воловете и до вечерта броил жълтиците.

Представи си тясна, криволичеща уличка в стар град. Къщите са ниски, с дървени стрехи, почти се допират една в друга. Настрадин Ходжа върви спокойно, потънал в мислите си — може би обмисля някоя шега, може би някаква мъдрост.

Изведнъж — трясък!

От покрива на една къща се откъртва човек и пада право отгоре… но не на земята — върху самия Ходжа.

Минувачите се струпват. Вдигат падналия — той става, изтупва се, жив и здрав. А Ходжа… той лежи, стене и накрая го отнасят в болницата.

След време, когато вече лежи на легло, един от учениците му идва при него и, както подобава на ученик, пита:

— Учителю, какъв урок извлякохте от това?

Ходжа го поглежда, леко намръщен, но с онази искрица в очите, която подсказва, че отговорът няма да е обикновен.

— Откажи се да вярваш, че нещо е „неизбежно“, само защото така ти изглежда — казва той. — И най-вече, не разсъждавай прекалено много върху такива въпроси.

Ученикът не разбира.

Ходжа въздъхва и добавя:

— Питай се не „какво би трябвало да стане“, а „какво наистина става“. Защото ето — човек падна от покрива… а врата си счупих аз.

И се усмихва леко.

Поуката е проста, но неприятна:
животът не следва логиката ти. Причината и следствието не винаги се срещат там, където ги очакваш.

Затова по-малко теории — повече внимание към реалността.

Тази легенда ни разказа Ангел Георгиев, на 58 години, хорохане рома от с. Мараш, Шуменско.

На времето, преди хиляда години, ромите имали своя държава и свой цар. Той се казвал цар Барон – значи голям човек. Цар Барон бил много силен и могъщ и искал всички да се плашат от него – както в неговата собствена държава, така и в съседните страни. За да се плашат от него, Барон убил баща си. След това започнал да воюва срещу съседните държави. Пренесла се битката по море и цар Барон качил хората си на кораби. Потеглили те, но не щеш ли – излезнала буря. Бурята не била случайна. Господ като видял колко се възгордял цар Барон много се ядосал. Когато Барон убил баща си, той нарушил Божиите заповеди и Господ решил да го унищожи. Половината от хората му се удавили заедно с него, а другата половина се спасили и се пръснали по целия свят. Ромите се уплашили от Божия гняв и дали клетва да не се краде, да не лъжат. От тогава обаче те нямат нито държава, нито цар.