www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Имало едно време, край морето, в малка къща с посинели от сол прозорци, живеело момиче на име Дара.
През нощта вятърът блъскал по капаците, чайките викали над покривите, а вълните разказвали истории на онези, които умеели да слушат.
Дара умеела.
Още като дете тя сядала на брега с боси крака и гледала как морето сменя цветовете си — ту зелено като стъкло, ту сиво като старо огледало, ту синьо като очите на човек, който крие тъга.
Имала три мечти едновременно.

Имало едно време ламутски ловец, който живеел сам край студено северно езеро.
Бил добър ловец.
Умеел да следи елен по отпечатък в снега и да познае буря по миризмата на въздуха.
Но домът му бил тих.
Толкова тих, че понякога му се струвало, че чува как снегът пада.
Една вечер той седял край огъня и казал:

Имало едно време земя, в която никога не съмвало утро.
Небето било черно като опушен котел. Тайгата шумяла в мрак. Хората палели огньове не за уют, а за да не забравят как изглежда светлината.

Имало едно време, на каменистия край на морето, една крепост, кръгла като тиган, кацнала върху скала над пенливите вълни.

Имало едно време едно бедно момче, което живеело в малка къща до края на града.
Всяка вечер, когато улиците потъвали в тишина, от една стара работилница започвали да се носят вълшебни звуци.
Понякога те били нежни като падащ сняг.

Имало едно време, извън времето, една безкрайна каменна зала.
Нямала врати.
Нямала прозорци.
Само ехото на мисли, които никога не умирали.
Там седели философите.

Имало едно време, в едно старо ателие на покрива на голям град, един вентилатор.
Беше стар, шумен и леко разклатен. Когато работеше, перките му потреперваха, сякаш всеки миг щяха да се разпаднат. Хората го наричаха просто:
— Старият вентилатор.
Но никой не знаеше, че вътре в него живее дух.

Имало едно време едно дете, което всяка вечер излизало на двора и гледало небето.
То виждало звездите — безбройни.
Гледало Луната как тихо върви между облаците.
Виждало как Слънцето всяка сутрин се връща точно навреме, сякаш някой го буди.
И детето все питало:
— Кой движи всичко това?

Имало едно време красиво царство, наречено Златна България. То се простирало между зелени планини и сини реки, а хората му мечтаели за училища, пътища, болници и светло бъдеще.

Имало едно време една телевизионна водеща на име Лора.
Тя имала спокоен глас, безупречна прическа и усмивка, която можела да успокои дори човек, останал без ток, вода и надежда едновременно.
Всяка вечер тя заставала пред камерите на най-голямата телевизия в страната и казвала:
— Добър вечер. Живеем по-добре от всякога.
Само че имало един проблем.

Имало едно време една малка лястовичка на име Светла. Тя живеела под стряхата на стара воденица край широко поле с макове и жито. Била бърза като стрела, с лъскави черни крила и бяло гърдиче, а очите ѝ блестели като две капчици роса.
Всяка сутрин Светла летяла ниско над реката, ловяла мушици и пеела весели песни. Старите хора казвали:

– Къде си бил целия ден, скитнико? – запита майката сина си, едно живо и май множко любопитно мишле.
– О, мамо, не ми се карай! – каза мишлето, като вдигна острата си муцунка. – Да знаеш колко много неща имам да ти разказвам!
– Обзалагам се, че си извършил някоя от твоите лудории, а, безделнико?

Една сутрин пеликанът Лапнишаранчо се събуди и усети, че в коремчето му нещо се върти, пее, танцува и лудува.

Нямам време да играя с тебе! – каза му Лапнишаранчо. – Отивам да закуся.
Нагази в езерната вода и започна да се оглежда за рибки, но всички се бяха изпокрили. Наблизо един рибар беше хвърлил въдица и сянката му плашеше рибките.
Тъкмо Пеликанчо си помисли: „Няма ли да си тръгне най-после този човек?“ и зърна една разсеяна рибка. Тя си плуваше весело насам-натам. Лапнишаранчо я лапна. Рибката го затегли напред. Пеликанчо я дръпна назад. Пеликанчо дърпаше назад, рибката – напред. Назад-напред! Назад-напред!

Повя южнякът. Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака, и пуснаха тънки стебла.
Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.
Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна:

Живял беден дървар с жена си и двете си деца, момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Той не изкарвал много за прехраната на семейството и когато веднъж в страната станала голяма скъпотия, не можел вече да припечелва дори за насъщния хляб. Като си легнал една вечер, мислите и грижите не му дали да заспи. Непрекъснато се въртял в леглото, пъшкал и накрая рекъл на жена си:

Живял някога един много мъдър крал със своята кралица. Те имали един единствен син, когото наричали Джей. Той бил снажен и красив. Когато навършил пълнолетие, кралят го извикал при себе си и му рекъл:

Чуйте песента

С дълбок поклон към Миряна Башева за проникновения текст и към Асен Кисимов за незабравимото изпълнение на „Къде остана детството“ — песен, която продължава да ни връща там, където сме били най-истински…