www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Браво, откриватели! 👏

Попаднали сте на истинско съкровище – страница, пълна с чудни песнички, весели стихчета и топли думи, които носят усмивки и радост. Тук всяка песен е като малка приказка, а всяко стихче – като гушкане преди сън.

Вие не просто сте намерили страница…
вие сте отворили врата към един свят, в който има:

🎶 музика за сърцето
📖 думи, които учат и вдъхновяват
🌈 спомени, които остават завинаги

Продължавайте да слушате, да пеете и да откривате нови любими неща!

А най-хубавото тепърва предстои… 😊

Един човек се събудил през нощта, тъй като му се припушило. Той се приближил към дома на съседа и започнал да чука по вратата. Отворили му и го попитали какво му е необходимо. Човекът казал: „Искам да пуша. Бихте ли ми дали огънче?“
Съседът отговорил: „Какво става с вас? Ставате през нощта, идвате тук, будите всички ни, а в ръцете си държите запален фенер.“
Това, което е необходимо на човека, в действителност винаги се намира у него самия, но той все пак обикаля по света и го търси.

Две много бедни момчета живели от подаяния, като просели по къщите в градове и села. Единият бил сляп по рождение, а другият се грижел за него, просейки милостиня.
Веднъж слепият се разболял. Приятелят му казал:

Настрадин имал най-хубавата в страната ябълкова градина и всеки път, когато ябълките узрявали, съседските деца се промъквали в градината и ги откъсвали. Със същото постоянство Настрадин изтичвал от къщата, размахвайки пушка и проклинайки бягащите деца.
Многогодишен свидетел на това безуспешно преследване, съсед на Настрадин, веднъж му казал:
– Не те разбирам, Настрадин. Та ти си спокоен и великодушен човек, реколтата ти е десет пъти повече, отколкото ти трябва, защо не отстъпиш част на децата?
– Хъм – усмихнал се Настрадин, – аз искам те да взимат ябълките, но аз самият съм бил момче и знам: ако не виках и не ги гонех, те нямаше да идват.

Един цар имал син и дъщеря. Синът му бил на десетина години, а дъщеря му била още по-малка. Една нощ царският син сънувал, че си мие лицето. Царят му поливал, а царицата му давала кърпа да се избърше. На сутринта момчето разказало на баща си своя сън. Царят кипнал и викнал разсърден:

Един цар имал едничък син, който бил на три години. Царят обявил война на друг цар и трябвало да замине с много кораби да се бие по море.
Царят победил врага и тръгнал да се връща с корабите си в своето царство. По пътя се извила страшна буря. Всички кораби щели да потънат. Тогава царят извикал:
– Кълна се в царската си корона, че ще подаря на морската царица първото мъжко същество, което ме срещне на брега, когато стъпя в моята столица.
Бурята утихнала.

Някога живял един човек. Той бил много беден, живеел в нищета, бил задлъжнял много, а нямало с какво да си върне дълговете. И тогава избягал. Добрал се до една пустиня и там намерил ковчеже със скъпоценности и чисто огледало. То лежало върху скъпоценностите, скривайки ги. Като видял това, беднякът много се зарадвал.
Вдигнал огледалото и видял в него човек. Изплашил се той и като долепил ръце в молитвен жест, казал: „Мислех, че ковчежето е празно, че в него няма нищо. Изведнъж се оказа, че в него се намирате вие, господарю! Не ми се сърдете!“

Майка казала на сина си за един велик светец: „Даже щипка прах изпод следите му вече е велика.“ Случило се така, че светецът преминавал през селището им. Момчето проследило следите му и взело щипка от тази пръст, зашило я в парче плат и започнало да я носи на шията си. Когато го изпитвали в училище, винаги държало ръката си върху тази пръст. При това момчето се изпълвало с такова въодушевление, че отговорът му бил винаги чудесен.

Двама старци живеели заедно в една килия и никога за нищо не спорили. И ето че веднъж единият казал на другия:
-Хайде поне да поспорим като другите.
Събеседникът му отговорил:

Веднъж съпругата на Ходжа започнала да го упреква за бедността му.
– Ако си религиозен човек – казвала тя, – трябва да помолиш за пари. След като религията е твоето занятие, като всички останали трябва да получаваш пари за това.
– Добре, така и ще направя – казал Настрадин.
Той излязъл в градината и завикал с всичка сила:

Живял някога в Кайро беден обущар на име Маруф. Той имал жена, която хората наричали Фатима Вещицата, защото била много зла и свадлива.
Всеки ден Фатима нахоквала и проклинала мъжа си, а понякога го и биела, ако й донесял малко пари.
Веднъж тя му казала:

Старият елен поведе стадото си към високата планинска поляна, където растеше зелена и мека трева. Той вървеше с уверени стъпки през старата букова гора, защото знаеше всичките долчинки и скатове, познаваше накъде извеждат козите пътеки и по кои места ловците поставят засади и копаят дълбоки ями, за да пропадат в тях елените и сърните.

Всяка събота вечер Хитър Петър стрижел и бръснел селяните в селската кръчма.
Веднъж, както стрижел едного и в същото време приказвал с другите, отрязал му едно парче от ухото.
Селянинът подскочил като опарен.
– Какво правиш, бе глупако! – развикал се селянинът. – Като не знаеш да стрижеш, защо срамиш занаята! Как ще изляза сега пред света, като едното ми ухо е по-късо?
Хитър Петър го успокоил:
– Гледай си работата! Бедата не е толкова голяма. Седни да отрежа и от другото ухо такова парче, та да ги изравня.

Един човек имал двама сина. И по-малкият казал на баща си: „Татко! Дай ми полагащата ми се част от имението.“ И баща им разделил имението. След няколко дни по-малкият син събрал всичко и тръгнал за далечна страна и там прахосал всичко, водейки охолен живот. Точно по това време настъпил голям глад в тази страна и той изпаднал в нужда. Тогава отишъл, цанил се при един стопанин и той го пратил да му пасе свинете на полето. Младежът бил радостен да се нахрани с остатъците, които хвърляли на свинете, но никой не давал на него.

Високо над града, върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.
Всички много му се възхищаваха.

Един демон решил да постави свят отшелник в безизходно положение. За това демонът похитил най-свещените предмети и ги поднесъл на отшелника с думите: „Ще приемеш ли от мен?“ Демонът се надявал, че отшелникът няма да приеме даровете и по този начин ще предаде свещените предмети. Ако ги приеме, с това ще встъпи в сътрудничество с демон.
Когато този ужасен гост казал своето предложение, отшелникът не направил нито едното, нито другото. Той станал възмутен и с цялата сила на духа заповядал на демона да хвърли предметите на земята, с думите: „Тъмен дух, няма да удържиш тези предмети, ще си отидеш унищожен, защото моята повеля идва свише!“

Великият пътник имал обичай да чертае по пясъка различни знаци, а после ги замитал. Учениците питали защо учителят не пише същите знаци на нещо постоянно? Но учителят начертал знаците във въздуха и казвал: „Ето най-постоянния видим божествен закон. Нищо няма да изтрие тези очертания.“ Така учителят разяснил силата на мисълта.

Една седмица след като Тефимай Металумай (ние, мое Безценно съкровище, ще продължаваме да си я наричаме Тефи) направи онази малка грешка със счупеното копие, Чуждия човек, писмото-рисунка и другите работи, тя излезе отново за риба с Татко си. Трябваше да помага на Майка си в простирането на кожи по високите колове за сушене пред тяхната Неолитична пещера, но тя се измъкна съвсем рано от къщи и изтича на реката при Татко си; и двамата започнаха да ловят риба. По едно време, както ловяха, Тефи си спомни нещо и започна да се кикоти сама. И тогава нейният Татко й каза:

Дядо, дядооо – рекла една вечер бабичката, – къде ще се денем отсега нататък – очите ни слабо виждат, краката ни запряха, ръцете ни отмалняха.
Как ще да си изкарваме прехраната, като си нямаме помощница!
Не знам отвърнал старецът и тежко въздъхнал.

Щурецът пя цялото лято.
Когато северният вятър задуха и извести, че идва зимата, той нямаше никаква храна.