www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Дайдзю дошъл при китайския майстор Басо. Басо го попитал:
– Какво търсиш?
– Просветление – отговорил Дайдзю.
– Ти имаш своя
Прочетете повече »

Ето кратко, опростено резюме на „Фермата на животните“, подходящо за дете.

Резюме за дете

Имало една ферма, в която животните работели много, а стопанинът човек ги карал да вършат всичко, но не се грижел добре за тях.[bg.wikipedia]Един ден животните решили сами да управляват фермата, прогонили човека и си направили свои закони, за да живеят свободни и равни.[bg.wikipedia]

В началото всичко било добре – всички помагали и вярвали, че животът ще стане по-справедлив.[bg.wikipedia]Но постепенно най-умните животни – прасетата – започнали да вземат повече власт, храна и удобства за себе си и да променят правилата така, че да им изнася.[bg.wikipedia]

Накрая обикновените животни отново се оказали изморени, гладни и подчинени, само че този път не на човека, а на своите собствени лидери – прасетата, които вече почти не се различавали от хората.[bg.wikipedia]

Първа глава
Мистър Джоунс от фермата Старото имение залости вратите на курниците за през нощта, но тъй като си бе пийнал доста, не се сети да затвори прозорчетата. Залитайки, прекоси двора, а светлият кръг от фенера се люшкаше насам-натам; изу ботушите си пред задната врата, наточи си последна чаша бира от буренцето в килера и се запъти към леглото, където мисис Джоунс вече хъркаше.

В стари времена живял един проповедник, който се учел как да намери пътя към безсмъртието. Царят изпратил да го повикат, но
Прочетете повече »

Навремето Тусуи бил знаменит дзенучител. Той живял в няколко манастира и учил в различни провинции. В последния храм, където бил, се събрали толкова много негови поклонници, че Тусуи обявил намерението си да прекрати своите лекции. Той посъветвал всички да се разотидат, кой накъдето пожелае. След този случай никой не успял да попадне на следите му.
След три години един от учениците на Тусуи го намерил сред просяците, живеещи под един мост в Киото. Той веднага започнал да моли Тусуи да го вземе за ученик. „Ако можеш да правиш всичко, което и аз, поне няколко дни, ще те взема“ – отговорил Тусуи.
И така, бившият ученик се облякъл като просяк и прекарал деня с Тусуи. На следващия ден един от просяците умрял. В полунощ Тусуи и ученикът измъкнали тялото му и го погребали на склона на планината. След това се върнали под моста. Остатъкът от нощта Тусуи спокойно си хъркал, но ученикът не можел да заспи. На сутринта Тусуи казал: „Днес не е необходимо да се носи храна. Другарят ни е оставил това-онова.“ Но ученикът не можел да яде нищо.
– Нали ти казах, че ти няма да можеш да живееш като мен – казал Тусуи. – Върви и повече не ме закачай.

В една стая, пълна със спомени,
стоеше едно момиче.

Роклята ѝ беше от стари песни.
От дискове, които помнят гласове.
От касети, които пазят време.

До прозореца беше студено.

Навън зимата си отиваше бавно,
а пролетта още не беше дошла.

Всичко беше… между.

И там, в това „между“,
тя го видя.

Момче.

Също направено от музика.
Също от спомени.

Но неговите светеха по различен начин.

Между тях се вееше една лента.

Тънка.
Златна.
Жива.

Като песен, която още не е свършила.

Момичето я хвана.

Погледна я.

Усмихна се леко.

И тогава…
не я задържа.

Пусна я.

Не защото не ѝ трябваше.

А защото разбра нещо важно:

че истинската любов
не е това, което държиш.

А това, което можеш да пуснеш…
и пак да го носиш в себе си.

Лентата се понесе леко навън.

Към светлината.
Към него.
Към някъде напред.

А тя остана до прозореца.

Не сама.

А с тишината,
която вече не болеше.

И някъде,
между последния сняг
и първия топъл ден,

една стара песен
започна отначало.