www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Веднъж се събрали всички зверове и решили да си изберат цар, за да има кой да ги командува и води. Всички извикали едногласно: „Лъвът!“
Лъвът се наперил, понадул се и рекъл гордо:
— От мене по юнак няма на земята!
Една мечка, била доста стара и куца — някога я ударил един човек по крака, — поразмърдала се и рекла:
— Не се хвали, лъвчо, че от тебе има по юнак на този свят.
Лъвът скочил и извикал:
— Кой е по юнак от мене?
— Човекът! — отговорила старата мечка.
— А къде се намира човекът? — попитал лъвът.
Мечката въздъхнала кротко:
— Слез към полето и ще срещнеш човека.
Не минало много време, и един ден лъвът слязъл към полето. Видял наблизо кон, доближил се със страх до него, поогледал го и попитал:
— Кой си ти?
— Не ме ли виждаш кой съм? — зачудил се конят. — Аз съм кон.
— Ами кой те е вързал тук? — запитал лъвът.
— Човекът ме върза.
— Ами къде е човекът?
Конят рекъл:
— Отиде в гората за дърва.
Лъвът се уплашил, като видял вързан коня, поогледал го, па отишъл в гората. Там видял една кола с впрегнати волове и ги попитал:
— Кои сте вие?
— Волове! — отговорили те.
— Ами защо стоите впрегнати в колата?
Воловете рекли:
— Човекът ни впрегна и ни остави тук, та ние не можем да се помръднем, защото ако сами потеглим колата, ще има после и бой.
Лъвът се уплашил още повече и попитал воловете:
— А човекът къде е сега? Къде мога да го видя?
Воловете рекли:
— Влез по-навътре в гората и ще го видиш. Той отиде там да насече още дърва.
Тръгнал лъвът по-нагоре и видял едни биволи, па ги попитал:
— Кои сте вие?
— Биволи — отговорили те.
— Ами защо стоите тука?
— Човека чакаме да дойде. Той отиде в гората да сече дърва, па после ще дойде, ще натовари колата, ще ни впрегне, па той ще се качи да седне върху дървата, ще си вземе свирката и ще засвири, а ние ще теглим колата.
Лъвът много се уплашил и тръгнал към гората, но погледнал на едно дърво и видял човек, който сечал клони.
— Ти кой си? — попитал го лъвът.
— Аз съм човек.
— Е, аз съм лъвът и съм дошъл да се преборя с тебе защото една мечка ми каза, че ти си бил по юнак от мене.
Човекът се уплашил, ама рекъл:
— Ще слезна да се преборя с тебе, ама искам да те видя по-напред дали си юнак. Вземи най-напред да счупиш едно дърво, както аз го чупя, па тогава ще се борим.
Човекът искал да излъже лъва да си счупи ноктите или да си изкърти зъбите, че тогава да се борят, защото иначе лоша работа.
Лъвът хванал дървото и започнал да дере с ноктите. Копал с ноктите, гризал със зъбите, докато най-после преял дървото и то паднало. Но при падането затиснало задните нозе на лъва. Тогава човекът слязъл от дървото, взел брадвата и тупа-лупа, тупа-лупа, пребил лъва. После, като видял, че лъвът няма вече душа, натоварил дървата на колата, натоварил най-отгоре и лъва, качил се и той, седнал, засвирил с кавала и подкарал биволите.
По пътя някъде лъвът се свестил, ама не смеел да мръдне, да не го набият пак. Човекът стигнал в селото, отишъл си в къщи и още отдалече извикал:
— Жено, жено! Я излез да ме посрещнеш! Докарах пълна кола с дърва и кожух ти донесох, да се топлиш през зимата!
Излязла жената, излезли и децата да видят какъв кожух е донесъл баща им из гората. А той, хванал лъва, хвърлил го от колата и започнал да разтоваря дървата. А лъвът не посмял да мръдне — толкова бил уплашен. Децата се трупали около него и думали на баща си:
— Тате, много голяма мечка си утепал! Как можа да я убиеш?
Като разтоварил човекът дървата, всички влезли в къщата да вечерят, а лъвът останал да лежи на двора. По едно време в къщата се вдигнало голяма врява. Котката изяла изпържената за вечеря риба, а мъжът, като се ядосал, грабнал машата и набил котката. Тя с мяукане се измъкнала едвам и избягала на двора. А лъвът се уплашил още повече. Той, като чул, че в къщата бият някого, че има мяукане и писъци, не посмял да диша дори. А котката, като го видяла, че лежи на двора, отишла при него и взела да го души и да го дърпа за ухото. Лъвът полекичка отворил едното око и като видял котката, попитал тихо:
— Кого биха сега в къщи? Какво се беше случило, та толкова шум и врява се вдигна?
— А, мене ме натупа господарят, че бях изяла рибата, която стопанката изпържи за вечеря.
— Ами не те ли боли? — попитал лъвът.
Котката рекла:
— Не виждаш ли? Мене по сто пъти ме бият на ден, и пак не искам и да зная. Ето сега, изядох им вечерята, те ме набиха, аз дойдох тук и от теб исках да хапна нещо, мислех те за умрял.
Като чул това, лъвът скочил, та побягнал, като си помислил: „От човека и от котката няма по юнак на този свят.“ После отишъл в гората, намерил старата мечка и кротко й казал:
— Бабо мецо, ти ми каза правото, ама аз не те послушах. Сам ходих и видях, че от човека по юнак няма. Само котана може донякъде да се мери с него, защото не му се бои.

Имало едно време един дядо и той имал едно момиче: когато се засмивало, трендафил цъфтял от устата му, а когато заплачело, от очите му капвал бисер.
Дядо събирал бисерите и ходил да ги продава, че да се прехранват. Подир няколко време момичето се прочуло с хубостта и дарбите си дотолкова, че стигнало и до ушите на царя. Той поискал да се ожени за него, та пратил хора да идат да го вземат и доведат при него. Хората му отишли, взели момичето, качили го на царската кола и тръгнали да си отиват. Измежду изпратените жени имало и една мома, която искала с измама да се омъжи за царя. Като вървели що вървели, на хубавицата се припило вода, а завистливата й рекла:
– Ако дадеш да ти извадя едното око, ще ти дам вода да пиеш, ако ли не дадеш – няма вода.
Хубавицата се съгласила – завистливата мома й извадила едното око, скрила го в кутийка, та й дала да пие вода. Завистливата мома. Като вървели, вървели, стигнали до един кладенец, хубавицата пак ожадняла, поискала да й дадат да пие вода, а завистливата й рекла вътре в колесницата:
– Ако дадеш да ти извадя и другото око, ще ти дам вода, ако ли не дадеш – няма вода!
От голяма жажда склонила, извадила й момата и другото око, турила го пак в кутийка и й дала да пие вода. Тя се напила, а жените си рекли:
– Защо му е на царя царица без очи, какво ще я прави сляпа? Хайде да я хвърлим нейде.
Като повървели още малко, стигнали до една голяма коприва и до един сух кладенец; хвърлили я и си заминали.
Из пътя нагласили завистлива хубавица, извели я пред царя, като да е тя същата, и той се венчал за нея. Понякога той я карал да му се засмее, за да види от устата й цъфнал трендафил, или да заплаче и да падне от очите й бисер. Тя му казала, че сега нямала време, по-сетне. И той дълго чакал да види желанието си изпълнено.
Сиромашкото онова момиче, хвърлено в копривата, през деня го намерил един дядо, който го взел и прибрал в къщата си да го гледа. Момичето, като поседяло, поседяло, минало се каквото се минало, веднъж се засмяло за нещо си и тозчас цъфнал от устата му един червен трендафил. То го дало на дядото и рекло:
– Дядо, на ти един трендафил, че иди да го продадеш в града. Като стигнеш пазара, викай: „Трендафил за око, трендафил за око.“ И който ти даде око, нему да го дадеш.
Станал тогава дядото, взел трендафила и тръгнал из пазара да вика: „Трендафил за око, трендафил за око.“ Като ходил, ходил, позапрял се малко покрай царските палати, взел пак да вика.
Ето ти, че една млада жена се показала на прозореца и го попитала:
– Какво продаваш дядо?
Той й отговорил:
– Трендафил за око, синко!
Тя му рекла:
– Я го дай насам!
Тогава извадила една малка кутийка, отворила я, дала му окото и взела трендафила, а дядото взел окото, занесъл го на момичето. То го турило на мястото му и малко по малко заздравяло и прогледнало с него.
Минало се каквото се минало, подир няколко време момичето пак се засмяло и от устата му цъфнал трендафил. То пак го дало на дядото да иде, да го занесе в града и да го продава. Който му даде око, нему да го даде. Дядото взел хубавото цвете и пак отишъл в града да го продава.
– Трендафил за око, трендафил за око!
Никой не го спрял да купи цветето. Когато стигнал до царските палати, дядото отново извикал:
– Трендафил за око, трендафил за око.
Царицата го чула, излязла на прозореца и го попитала:
– Какво продаваш дядо?
Той й рекъл:
– Трендафил за око синко!
– Дай го насам, дядо, аз ще ти дам едно око!
Извадила от пазвата си малката кутийка, отворила я, извадила окото, дала му го, взела трендафила и се прибрала. Дядото взел окото, занесъл го на момичето, а то го турнало на мястото му, заздравяло и прогледнало с него, та станало здраво пак, както по-рано.
Друг път момичето заплакало, а от сълзите на очите му излязъл бисер. То го дало на дядото и му рекло да иде в града, за да го продаде, та да си купят едно-друго в къщи. Дядото взел бисера, занесъл го в града и го продал пак на царицата. А тя, когато идвал царят при нея, един-два пъти се засмивал и туряла скритом трендафила в устата си, а нему казвала, че сега е цъфнал от устата й. Царят и да съглеждал тая женска лукавщина, преструвал се уж, че й вярва, додето му излезе краят. Друг път залепила бисера на очите си и като заплакала, уж станал този бисер, показвала го на царя, а той все уж й вярвал.
Дядото много пъти ходил из града да продава цъфнал трендафил и бисери, додето стигнало и до ушите на царя. Той поканил всичките момичета, богати и сиромашки, на седянка; да дойдат да му работят, та дано измежду тях да намери истинското момиче и да го вземе за царица. Една-две вечери всичките момичета отишли на седянката, а това момиче не отишло. Една баба го убедила и най-после и него завела на седянката в царския палат.
Вечерта всички момичета запрели, завлачили, запели коя каквато песен знаела, а царят ходел от момиче на момиче, да ги обикаля и съглежда коя какво преде, какво работи и каква е, та дано измежду тях намери прочутата момиче. А то, като дошло, заловило се да преде на един чекрък, забулено и наведено на един край, работило и само си приказвало на чекръчето тъй: „Речи, чекръче; имало едно време едно момиче; когато заплачело, сълзите му се превръщали на бисери.“ Най-после я зачул царят, отишъл при нея, та й рекъл:
– Чакай да видя пък тази мома какво прави тук и как работи!
Взел, та й вдигнал с една пръчка булото, хубостта й се лъснала пред него и той се уверил, че това е търсената мома. Тя нито го погледнала в очите, а си приказвала с чекръка: „Речи, чекръче…“ Царят, като й послушал приказката, разбрал от нея как е станала работата и подир малко пратил, та я взели и се оженил за нея. Като си направил сватбата, изпратил си гостите и най-подир повикал първата си царица и я попитал:
– Какво искаш – два ножа ли, два коня ли?
Тя му рекла, че два коня по обича. Тогава той й дал два коня и заръчал да й вържат единия крак за опашката на единия, а другия за опашката на другия кон, после да удрят и двата коня тъй силно, че на часа да я разкъсат. Слугите му тозчас изпълнили заповедта.

Имало едно време в някаква далечна страна един цар. Той имал три дъщери. Едната била още малко девойче, другата била тъкмо за женитба, а на третата вече времето минавало. Царицата все казвала на мъжа си:
– Хайде да оженим дъщерите или поне най-голямата да задомим, че от ден на ден старее – минава й вече времето за женитба.
А царят, залисан в други работи, все отлагал и казвал на царицата:
– Царска дъщеря никога не е стара. И на сто години да е, щом е мома – все ще има кой да я вземе. Няма какво да бързаме.
Тъй минавали дните. Един неделен ден царят седнал с царицата и княгините да обядват. Яли, що яли, слугите поднесли на трапезата три любеници. Разрязали едната, тя била презряла. Царят погледнал най-голямата дъщеря и рекъл на царицата:
– Имаше право, като ми думаше да женим дъщерите. Тая любеница е преминала: тя прилича на най-голямата ни дъщеря. Да е била откъсната преди неделя, щяла е да бъде тъкмо за ядене.
Разрязали втората. Тя била добре узряла. Царят погледнал средната дъщеря и казал:
– Тая любеница е зряла и добра за ядене. Тя прилича на тебе: ти си тъкмо сега за женитба.
Разрязали третата. Тя излязла съвсем зелена. Царят я дал на слугите да я ядат, погледнал най-малката дъщеря и казал на царицата:
– Тя пък е зелена – прилича на най-малката ни дъщеря. Да беше позряла тая любеница още неделя-две, щеше да стане за ядене. А сега ще я яде оня, който не е виждал тая година любеница.
Като свършили обяда, царят пратил хора да разтръбят по цялото царство, че ще жени дъщерите си, проводил скороходци и до околните царства с поръка – навред, където може да стигне кракът им, все да разгласяват новината.
Разчуло се навсякъде, и в най-далечни страни, че царят чака момци да искат дъщерите му. Надошли царски синове, князе, крале, царедворци, юнаци – да се сватуват. Един искал едната дъщеря, друг – другата. Царят им казал, че когото си хареса всяка мома, него ще вземе. Най-голямата и средната си избрали момци и се оженили. А третата никой не поискал: всички казвали, че е още малка и не е за женитба.
Но най-сетне се намерил и за нея момък. Един ден пред двореца спряла голяма черна колесница, на която били изписани бели прилепи. В колесницата били впрегнати шест коня: три бели и три черни; карали я двама черни хора, облечени в сърмени дрехи. Колесницата вървяла бързо, не се чувал никакъв шум. Всички се спирали да я гледат. Царят, царицата и всички царедворци гледали от прозорците на двореца и много се чудели, а някои дори се и уплашили – никой не бил виждал такава чудна колесница. Но още по-чуден бил човекът, който излязъл от колесницата. Той бил момък, цял облечен в злато, коприна и кадифе; половината му лице било бяло, а половината черно; едната му ръка била бяла, а другата черна. Слязъл от колесницата, бавно и мълчаливо тръгнал към двореца, качил по стълбите и отишъл право в залата, където било царското семейство. Всички, които го виждали, отстъпвали в страх и мълчание.
Момъкът се изправил пред царя, поклонил му се и казал мрачно:
– Аз ида от най-далечното царство на света, затова закъснях. Дано и за мене е останала мома. Аз съм княз на оная страна, където половината година е ден, а половината – нощ. Не се чудете, че половината ми лице е черно, а половината – бяло; че едната ми ръка е черна, а другата – бяла; че едното ми око е черно, а другото – бяло. С черното око аз виждам всичко, което става денем, а с бялото – нощем. С черната ръка убивам, а с бялата съживявам. Дошъл съм да ми дадете най-малката си дъщеря.
Всички се смутили от тайнствения княз и неговити думи. Царят и царицата се спогледали, царицата пошепнала на дъщеря си:
– Дъще, недей го взема, виждаш ли го какъв е страшен! Кой знае на какво ще налетиш!
Тайнственият сватовник чакал отговор. Царят и царицата мълчали. Не смеели да му кажат, че не искат такъв зет. Той почакал и рекъл:
– Аз идвам от най-далечната земя на света: нямам време да чакам. Отговорете ми!
Царят казал:
– Ще трябва, светли княже, да попиташ дъщеря ми. Ето я, попитай я! Моите дъщери сами си избират момци.
Князът се обърнал към момата и я погледнал толкова студено, че тя се вледенила от страх. Царят видял, че в тоя миг дъщеря му не може нищо да реши.
– Почакай малко, светли княже – рекъл той, докато си поговорим с дъщерята и тя се успокои, след това ще ти дадем отговор.
– Добре – казал сватовникът. – Аз ще отида да чакам отговора в колесницата. Ако се съгласите да ми дадете княгинята, кажете да изсвирят със сребърни тръби, ако не се съгласите, нека изсвирят с абаносови рогове. Ако чуя сребърни тръби подир седмица ще дойда със сватбена колесница да отведа княгинята; чуя ли абаносови рогове, няма вече да се върна.
Когато останали сами, царицата и царят почнали да увещават своята дъщеря да не взема такъв момък. Но тя им рекла:
– Сестрите ми се ожениха. Беше известено вредом, че и аз ще се женя. Ако изпусна тоя момък, ще се разнесе по царството мълва, че никой не ме иска. Това ще бъде срам за мене. Лош, добър – него ще взема. Вижда се, че той ми е бил на късмет.
Колкото и да убеждавали родителите дъщеря си да не взема тайнствения княз, тя останала на своето. Изсвирили със сребърни тръби и момъкът с колесницата изчезнал тъй тихо, както бил и пристигнал. Разнесла се по цялото царство мълвата, че най-малката княгиня ще се жени за някакъв чуден княз – половината бял, половината черен, – който с едната си ръка убива, а с другата съживява. Чули за това и тримата братя на княгинята, които били на война в далечни страни; чули и двете й сестри, които се били оженили. Всички побързали да се съберат в двореца да видят чудния сватовник. Дошло време да се върне князът и да си отведе момата. В полунощ, когато дворецът бил вече затворен, на вратите се почукало силно. Стражите отворили да видят кой иде.
Пред вратите стояла голяма колесница с бели прилепи, изписани по нея. Тя приличала на първата, но била по-голяма. В колесницата били впрегнати дванадесет коня: шест бели и шест черни. Карали я същите двама арапи, които карали и първата. Единият слязъл и отворил вратичката на колесницата. Излезли четирма души: един едър мъж, облечен в чудновати дрехи, с изписано лице, червени очи и една змия в ръката си; една черна жена, нагиздена и пременена в най-богати дрехи, едно кривогледо женско джудже с жълто лице; то носело голямо сандъче със скъпоценни накити – дар от княза; един дявол в шарени дрехи, с голям ключ в ръка, а на гърба му черна котка. Тия чудновати сватове влезли в двореца и поискали да видят веднага царя. Той дошъл. Тогава мъжът с нашареното лице казал:
– За булката идем, царю честити. При нас има обичай – бащата и майката на младоженеца да извеждат булката, а момъкът да чака в къщи. Аз съм бащата на оня княз, за когото са свирили сребърни тръби преди седмица, а тя му е майка. Джуджето и дяволът ни са царедворци. Дайте ни момата, че ни чака дълъг път.
Колкото били смутени царят и царицата по-рано, когато се явил пред тях синът, дваж по-смутени били сега, когато видели чудноватите и страшни сватове. Царят ги поканил на угощения и поръчал на слугите да ги нагостят добре, а сам отишъл да съобщи на дъщеря си. Тя пък казала на братята и сестрите си. Те поискали да изпроводят сестра си и да видят какво ще да е това страшно царство, където ще я водят. Но царят с нашареното лице казал, че в колесницата има място само за един човек, а след сватбата той ще прати колесницата да ги вземе, та да отидат на гости на сестра си. Тогава братята и сестрите отишли при един магьосник, който живеел в кулата на двореца, и го запитали няма ли средство да отидат заедно със сестра си в онова царство, където половината година е ден, а половината – нощ.
– Има само едно средство – рекъл магьосникът, – да ви превърна с магия в прилепи и пеперуди, да кацнете на колесницата и да стигнете в онова царство. Но едно трябва да помните: стигнете ли в тайнственото царство на Смъртта (тъй се нарича онова царство), не трябва никъде да кацвате, защото ще се вкамените и само един ще може да ви съживи: човекът, чието лице е половината черно и половината бяло.
Той направил магията и тримата братя се превърнали в прилепи, а двете сестри – в пеперуди. Те кацнали на черната колесница, сватовете и булката влезли вътре и колесницата потеглила като вихър, но се не чувал никакъв шум, сякаш и коне и колесница летят по въздуха. Летяла колесницата дълго – ден, два три, не можело да се разбере ни откъде минава, ни накъде отива. На зазоряване конете спрели в едни мрачни гробища. Там арапите слезли, отворили вратичката и всички излезли от колесницата. Царят плеснал с ръце и колесницата изчезнала, а конете се изгубили. Всички тръгнали из гробищата. Мястото било зловещо. Навсякъде се виждали кръстове – дървени и каменни, – високи голи дървета без листа, храсти и цветя без мирис, с някакви твърди листа – сякаш вкаменени. По дърветата имало накацали бухали, кукумявки, прилепи. Те седели неподвижно и гледали с мъртви, изцъклени очи; змии се били увили около стъблата – пак неподвижни, лъскави, сякаш направени от желязо. По земята расли гъби с особен мирис, който упоил царската дъщеря. Прилепите – преобразените братя на княгинята – усетили, че крилата им отпадат в тоя неподвижен въздух, сгъстен като стена; те почнали да кацат един по един по дърветата: който където кацнел, там си оставал, вкаменявал се. И крилете на пеперудите отпаднали; едната кацнала на едно червено цвете, но усетила, че нозете й залепват и не може вече да се отдели от цветето: там си и останала. А другата, колкото и да била морна, продължавала да лети; когато се уморила съвсем, кацнала на главата на княгинята и си починала.
Дълго вървели сватовете и булката по това проклето място, докато стигнали до някакви високи скали. Там дяволът пъхнал големия ключ в един отвор на канарата, отключил и се видяла червена светла стълба, която водела някъде надолу, в скалите и блестяла като пламтяща жарава. Всички влезли и почнали да слизат по стълбата, но пеперудата усетила, че крилата й се подпалват в горещия въздух, и с голяма мъка полетяла навън. Едва изхвръкнала из подземието – и скалата отново се затворила.
Когато момата влязла с чудноватите сватове в подземието, тя се намерила в голям дворец. Момъкът, при когото я водели, бил вампир, княз на подземното царство. Той денем ходел по земята, а вечер се прибирал. Отвели булката в една стая. Там останали само тя и свекървата й, черноликата жена. Свекървата я съблякла, изкъпала я и й дала да яде тежко, мазно ястие, което миришело на кръв. Сетне й дала да пие някакво вино. Булката изпила виното, налегнала я умора и заспала. Събудила се сутринта, без да помни нещо. Около нея стояли само черни слугини. Тя ги запитала къде е мъж й, те не отговорили нищо: слугините били неми. Дошло време за обяд. Отвели я в една широка зала, където били наредени дълги трапези. На трапезите седнали свекърът, свекървата, някакви черни хора, рогати дяволи, мъже със зверски лица: все страшни и зловещи сътрапезници. Булката попитала къде е мъж й; казали, че бил по работа и щял да се върне вечерта. Сложили на трапезата кървави човешки глави. Булката не яла. Сложили вино, тя не пила. Попитали я защо не яде и пие, тя рекла, че я стяга сърцето и иска да се поразходи малко отвън. Свекърва й казала тогава:
– У нас има обичай, булка, да излизаме на разходка само в петъчен ден. А днес сме неделя. Още пет дена ще почакаш. Сега си хапни и пийни. Не ни ли харесваш гозбите?
Тя казала, че не била още свикнала с техните гозби, та й били тежки.
– Ще свикнеш булка, ще свикнеш – утешила я свекървата.
Вечерта пак я изкъпали, дали й от виното и тя заспала. Тъй минавал ден след ден, а тя не виждала мъжа си. В петък едно джудже й отворило вратата на скалата – да излезе на разходка. Тя излязла в гробищата. При нея прилетяла една пеперуда, кацнала на рамото й и казала с човешки глас:
– Сестрице, сестрице, как живееш в това проклето царство? Аз вече пет дена летя тук – дано срещна или тебе, или някой от братята си, или другата си сестра, но никого не срещнах освен черни хора, които носят торби, пълни с човешки глави. Ти трябва да си се омъжила за вампир. Как живееш там долу?
Вампировата булка й разказала какво ядат и пият в подземния дворец и какви са обитателите му. Оплакала се, че никога не виждала мъжа си, защото денем той ходел по работа, а вечер й давали някакво упойващо вино, от което я удряло на сън, та през нощта не могла да види ни кой влиза, ни кой излиза от двореца. Сестра й я посъветвала да си скрие в дрехата под врата си една гъба и в нея да излива вечер виното. Тя й казала още, че братята й и другата й сестра са се сигурно вкаменили, като са кацнали на проклетите дървета в гробищата; ако може, да попита как да се съживят отново. Докато сестрите си говорели тъй, дошло джуджето и казало на княгинята да влезе в подземието, че вече ще затваря вратите. Тя се прибрала и то затворило, а пеперудата литнала далеч от злокобните места, починала си на една поляна, а оттам отлетяла в царството на баща си и кацнала на кулата, където живеел магьосникът. Той я преобразил на жена, тя отишла в двореца и разказала на домашните си как живее дъщеря им в подземното царство на вампира.
А вампировата булка влязла в двореца. Вечерта я изкъпали, дали й да вечеря, но тя яла само хляб. Хлябът бил безсолен. Дали й вино и тя го изляла в гъбата, която закачила на врата си. Сетне се престорила, че й се спи. Черните слугини я отнесли на леглото и си излезли. Посред нощ дошъл мъж й, вампирът. Той бил цял кървав и много разгневен. Дали му вода да се измие. Той се карал на баща си и майка си, че са пуснали невестата му да се разхожда по гробищата и да се среща със сестра си. Забранил им друг път да я пускат, без да го питат. После си влязъл в стаята и затворил вратата. Жена му се преструвала на заспала, но си била само преклопила очите и гледала през миглите. Вампирът запалил свещ, оставил я до леглото и почнал да се съблича. Съблякъл си дрехите и булката видяла, че кожата му е покрита с люспи като змия, имал и крила. Съблякъл си кожата, под нея се показала втора – като на риба, с дребни лъскави люспи. Съблякъл и нея, лъснала трета кожа – като на гущер. И нея съблякъл. Тъй вампирът съблякъл седем кожи – и булката видяла един хубав момък – на вид като всички хора, но едър, снажен и гиздав. Той сложил кожите и дрехите си на една лавица в стената, легнал на пода, а не на леглото, завил се в дебела кожа и веднага заспал. Невястата му станала, взела свещта и се надвесила над момъка до го види отблизо. Сега той й се видял много по-хубав, отколкото когато го гледала отдалече със зажумели очи. Тя се толкова унесла, като го гледала, че не забелязала как от свещта капнал горещ восък и изгорил момъка по челото. Вампирът скочил отведнъж и видял булката си, че държи свещ над него. Той помислил, че тя се готви да му изгори съблечените кожи, много се разгневил и с ядосан глас я запитал какво прави със свещта. Но княгинята била толкова слисана и уплашена, че не могла дума да каже Тогава мъж й плеснал с ръце. Дошъл един едър черен човек, гол, с меч на бедрото. Вампирът му казал строго и отсечено:
– Отнеси тая мома през три царства надолу!
И заспал. А негърът грабнал момата и я понесъл в някаква дълбока тъмнина. Тя нищо не виждала. Само усещала, че силен вятър я бие по лицето. Тъй стигнали те до четвъртото царство. Арапинът отнесъл момата в къщата на една стара, бездетна жена и я оставил там, като рекъл:
– Праща ме князът от страната, където е половина година ден, а половина година нощ. Каза ми да ти дам тая мома – да я гледаш като своя.
И се изгубил веднага. А бабата казала на княгинята:
– Добре дошла, дъще! Щом те праща оня, който с едната си ръка убива, а с другата съживява, ти ще бъдеш моя дъщеря. Нямам си чедо: ти ще ми бъдеш чедо.
И момата заживяла при бабичката. Живяла там ден, два, месеца, година. В това царство, където живяла бабата, дъщерята на царя се разболяла от бяс. Ту я хващал бесът, ту я оставял. Когато беснеела, искала да й дават по три моми – да ги разкъсва. Царска дъщеря била – нямало що да правят, угаждали й. През ден, ако не всеки ден, отвеждали при нея по три моми и тя ги разкъсвала, за да си насити беса и той да я отпусне. Много моми била вече разкъсала бясната царкиня. Дошло ред и до бабиното девойче. Един ден царските стражи го отвели с други две моми в двореца, в стаята на бясната. Но когато влезли, царкинята била заспала. Бабината храненица погледнала не може ли отнякъде да избяга. Вратата била заключена, но на тавана имало дупка. Тя накарала двете моми да застанат лице с лице и да се хванат здраво за ръцете, покачила се на тях, стигнала с ръцете си дупката и влязла в една тъмна стая под покрива. Оттам си спуснала пояса и с него изтеглила едната мома, а двете изтеглили другата. Минали през тъмната стая и стигнали до един отвор, откъдето се излизало на покрива. Там почакали, докато мръкне, и като се стъмнило наставили поясите си, спуснали се по тях на земята и побягнали извън града, за да ги не намерят царските хора, като видят поясите, които висят от покрива.
Ходили по гората, ходили, ходили, на едно място съзрели огън. Отишли при огъня и видели там две слепи бабички. Едната намотавала кълбо, а другата размотавала друго. Тази, която намотавала, била Денят, а онази, която размотавала, била Нощта. Те се греели на огъня и си приказвали.
Едната бабичка думала:
– Вампирът изгонил жена си, че го била накапала с восък по лицето. Казаха ми, че била в това царство някъде. Тя да е знаела – да му изгори седемте му кожи, които съблича вечер, той е щял веднага да се превърне на човек и всички омагьосани, които стоят вкаменени в гробищата, са щели да оживеят и да станат хора.
– Ех – рекла другата, – тя да е знаела, нямало е дори да се омъжи за него. Но и да му изгори кожите сега, други ще му израстат, докато се не излекува раната от свещта на челото. Седем кожи облича той всяка сутрин. Колкото заздравее раната през нощта, толкова отново се отваря през деня, като се трие в кожите.
– Ами как да се излекува раната? – запитала я първата баба.
– Лесно е – отвърнала втората, – но трябва де се отиде още през четири царства надолу, където живее братът на вампира. Той знае да лекува такива рани.
Помълчали бабите, помълчали и започнали отново да си говорят.
– На тукашния цар – казала едната – дъщерята беснее от магия.
– Ами може ли да се излекува? – попитала я другата.
– Може – отговорила оная, – хей там, в оная гора, където е през три реки оттук, живее една вещица. Тя вари катран сред гората. Когато запали огъня, царкинята беснее и разкъсва моми, за да я отпусне бесът. А когато вещицата загаси огъня, момата заспива и бесът я оставя за малко. Да има някой да убие магьосницата и да угаси огъня, царкинята ще оздравее.
– А как ще я убие? – попитала пак първата баба. – Тя се пази с магии и ни желязо я лови, ни стрела.
– И това е лесно – отвърнала й другата. – Трябва да се отрежат два клона от кипарис и да се ържат накръст. С такава тояга щом я удариш, веднага ще умре и всички магии ще се развалят.
Като чули това, момите си отишли. Бабината храненица им рекла:
– Вие ми намерете едни мъжки дрехи, а аз ще ви чакам тук, накрай гората. После ще ида да излекувам царската дъщеря.
А царят бил разгласил навсякъде по царството, че който излекува дъщеря му, ще го направи свой зет. Всеки ден идвали в двореца лекари и знахари. Момата облякла мъжките дрехи и отишла при царя. Казала му, че ще излекува дъщеря му, а той отвърнал с горчив смях:
– Ех, момче, момче! Колко учени лекари и стари знахари дохождаха да я лекуват, но никой не смогна, та ти ли ще я изцериш! Виждам, че ти е голяма надеждата да станеш царски зет, ала не ще го бъде!…
А момата му казала, че още на другия ден ще изцери дъщеря му, стига той да й даде двеста-триста войници и един водач. Той отредил войници и водач и предрешената мома казала да я заведат в оная гора, която се намира отвъд три реки. Завели я. Тя поръчала на войниците да обградят гората отвред и да не пускат никого да излиза. После отсякла два кипарисови клона, вързала ги накръст и тръгнала с водача през гората. Вървели, вървели, видели през дървесата дим. Замирисало им на катран, приближили – гледат: голям котел с катран на огъня, но край огъня нямало никого. А бабата, която варяла катрана, като видяла хора, покатерила се на едно дърво. Тогава момата лиснала в огъня едно ведро вода и почнала да го гаси. Видяла това вещицата и се развикала от дървото:
– Махнете се, проклетници! Ръцете да ви изсъхнат, за това че ми гасите огъня!
Но не слизала от дървото. Момата тогава обърнала котела и разсипала катрана. Бабата побесняла от яд и се развикала още по-силно от дървото:
– Мира да не видите, обесници! Като катран да почернеете – вие, които ми разсипахте катрана!
И слязла от дървто: Тогава момата я пернала с кръстата тояга и бабата умряла.
– Хайде да си вървим! – рекла на водача. – Царската дъщеря е вече оздравяла, защото магията беше в огъня, катрана и бабата. Щом угасихме огъня, разсипахме катрана и убихме бабата, магията се развали и царкинята ще да е оздравяла.
Всички се върнали в двореца. Бабината храненица се явила пред царя и му казала, че иска да влезе при дъщеря му. Той не давал: казвал й, че бясната ще я разкъса. Момата го не послушала и влязла, но царкинята била заспала. Тогава преоблечената мома излязла и застанала до вратата да чака. Минало се време и тя втори път влязла. Сега вече царкинята била съвсем здрава. Царят казал на юнака, който излекувал дъщеря му, че ще го направи зет – да повика родителите си на сватба. Но нали юнакът бил предрешена мома – как ще се жени за царската дъщеря? Той казал на царя:
– Нека за дъщеря ти, царю честити, се ожени някой момък от царски род. Аз съм от бедно и долно потекло.
– Тогава – рекъл царят – какво друго искаш за награда, че изцери дъщеря ми?
– Само едно искам – отвърнал юнакът, – да намериш някой човек да ме изнесе през три царства нагоре.
– Добре – казал царят, – и това ще стане. Само почакай три дена.
Юнакът останал в двореца да чака. А царят свикал най-мъдрите хора от столицата си и ги запитал кой от тях ще се заеме да изнесе през три царства нагоре един юнак. Никой от мъдреците не знаел как може да стане това, споглеждали се един друг и мълчали. Най-сетне един се обадил:
– Има, царю честити, един постник. Той живее в пещера край морето; там се сбират орлите на съвет, той знае езика на птиците и може да попита орлите биха ли се наели да изнесат юнака. Човек не може да направи това, освен ако има крила.
– Добре – казал царят, – идете питайте постника! Довечера искам от вас да ми намерите средство.
Мъдреците отишли при постника и му разказали как ги събрал царят и какво им рекъл.
– Да почакаме орлите! – казал праведникът. – А дотогава един от вас нека се затече до двореца да поиска от царя четиридесет волски глави.
Отишъл един. Донесли волските глави и ги нахвърляли по скалите наоколо. Като подушили орлите месо, веднага прилетели. Тогава постникът ги запитал кой от тях се наема да изнесе един юнак през три царства нагоре. Обадил се един голям орел.
– Аз се наемам – рекъл, – само нека юнакът ми приготви месо и вода за четиридесет дена и да се качи на гърба ми – ще го изнеса.
Постникът казал това на мъдреците, а те на царя. Царят приготвил месо и вода за четиридесет дена, дал ги на юнака и му пожелал добър път. Юнакът взел месото и водата и се качил на орела. Летял орелът, летял, спрял на една висока скала. Поискал месо, юнакът му дал. Поискал вода, и вода му дал. Тъй летяла птицата цели тридесет и девет дена, а юнакът й давал вода и месо, докато приготвеното се свършило. Стигнали в подземното царство. Оттам до двореца на вампира имало цял ден път. Поискал орелът пак месо. Юнакът нямало какво да му даде Той си отрязал от крака и му дал. Орелът се наял и полетял. Отнесъл юнака в двореца и се изгубил.
Много се почудили свекърът и свекървата на булката, като я видели пак в двореца. Питали я, разпитвали я, но тя не казала нищо. Влязла в стаята си, облякла се в женски дрехи и седнала да чака мъжа си. Свекървата пак я окъпала и от водата раната й зарасла, сетне й дала да яде, дала й да пие вино, но тя пак изляла виното в гъбата. Дошъл си посред нощ вампирът и пак почнал да се кара на баща си защо не са пратили човек да му каже, че булката му се е върнала. Прибрал се в стаята, а жена му се престорила на заспала. Той си съблякъл дрехите, смъкнал си кожите една по една, наредил ги на лавицата и заспал. А тя станала, взела свещта и се приближила полекичка до вампира – да види дали му е заздравяла раната. Раната била още жива и дълбока. От жал и разкаяние сърцето на момата трепнало, трепнала и ръката й; пак капнал восък от свещта и се отворила втора рана върху челото на вампира.
Той полудял от гняв: болката му била страшна. Скочил веднага, плеснал с ръце и се явил пак едрият арапин. Той му заповядал да отнесе булката през седем царства надолу. Черният човек я грабнал и понесъл; отнесъл я през седмото царство – в осмото. Там я отвел при друга баба, на която поръчал да гледа булката като своя дъщеря, докато си я поиска вампирът. Бабата била бездетна, та я взела за храненица. И там княгинята живяла около година време.
Тая баба била магьосница. През деня тя живеела с храненицата си и я учела на разни магии, а нощем се изгубвала някъде: мръкне ли се, тежък сън унасял булката и тя заспивала. Пробуди ли се през нощта, намирала се сама в къщи: бабата никъде не се виждала. Един ден магьосницата рекла на своята храненица:
– Дъще, на едно място има камък, ни на небе, ни на земя. Исполин го е хвърлил и камъкът не може нито да падне наземи, нито да се изгуби в небето. Три пъти през годината камъкът почва да се разклаща – и като се вдигне нагоре, притиска все що има птици да хвърчат, а като се спусне надолу премазва все що има змии и гущери да пълзят и риби да плуват. При тоя камък наблизо има река, която не тече ни нагоре, ни надолу: колкото риби влязат в нея, все се вкаменяват. През нощта, когато камъкът се раздвижи, и реката потича. Ако отиде тогава човек да налее от водата, с тая вода може да съживи вкаменен човек. Дъщерята на тукашния цар е голяма хубавица и много момци са я искали, но щом се ожени някой за нея и тя го целуне, младоженецът се превръща в камък. Ти ще се облечеш в мъжки дрехи и ще отидеш на реката, която не тече. Когато я видиш, че потече, ще гребнеш една паничка вода и ще си дойдеш. Сетне ще отидеш в двореца и ще поискаш царската дъщеря. Ще й дадеш да пийне от водата – и тогава целувката й няма да те вкамени. Ще полееш всички вкаменени мъже с водата. Те ще оживеят, но от никого няма да вземеш награда, ако ще дори и цяло царство да ти дава. Ако царят поиска да те награди, ще му кажеш, че имаш майка – нея да пита каква награда иска.
Вампировата булка се облякла в мъжка премяна и отишла на реката. Наблизо наистина висял във въздуха голям черен камък – ни на небе, ни на земя. Той бил неподвижен – като че ли някой го държи. Дошло време да се разклати камъкът. Като паднал наземи, той притиснал що имало змии, гущери, жаби, риби и слепоци наоколо. Те почнали да пищят от мъка и да се молят на булката да ги отърве от камъка. Тя ги попитала какво да направи, за да махне камъка. Те й рекли да го прекръсти три пъти и да духне върху него. Така и направила. Камъкът се разклатил, вдигнал се пак нагоре и се спрял, където си стоял по-рано. Змиите, гущерите, жабите, рибите и слепоците се изредили да благодарят на булката, че ги отървала. Една голяма змия с корона на главата и с рогче на челото, която била царица на змиите, извадила изпод езика си една люспа и я дала на булката.
– Вземи това – рекла й тя, – то ще ти трябва. Ако сложиш тая люспа под езика си, ще станеш невидима и ще можеш да минаваш през море, през скали, дори през най-дебели стени!
Царят на гущерите пък дал на булката една люспа от челото си и й рекъл:
– Дръж тая люспа. Когато я потриеш с пръст, аз ще дойда при тебе, където и да съм.
Царицата на жабите подарила на булката един елмаз, през който можело да се вижда всичко, което става по земята, дори и накрай света. Царят на рибите пък й дал една раковина, с която се чувало всичко, що се говори, на който край на земята и да е. А царят на слепоците й подарил една копринена връв, която, като се хвърлела, по нея човек можел да се качи чак до небето.
В това време булката видяла, че реката почва да клокочи и да тече. Тя гребнала вода в една паничка и я отнесла на бабата, но не й показала подаръците, получени от животните. Магьосницата й дала една позлатена кана – да налее в нея водата и да отиде в двореца. Бабината храненица взела каната и – право при царя. В това време царят, царицата и дъщеря им били тъкмо седнали на трапезата да обядват. Царедворците съобщили на царя, че един момък иска да се яви при него. Царят станал от трапезата и казал да пуснат момъка. Влязла бабината храненица, преоблечена като мъж.
– Царю честити – рекъл момъкът, – чух, че си имал дъщеря за женитба, но младоженците й не оцелявали. Дошъл съм да ти стана зет.
– Хубаво – рекъл царят. – Сума момци се изредиха, но никой не оживя. Види се, че клетва тегне над нашия дом – да не влезе жених вътре: всички се вкаменяват.
– Аз ще разсипя клетвата – казал момъкът. – Ще дам на дъщеря ти да пийне благословена вода, която ще прогони от нея беса, който вкаменява момците.
Направили сватбата – никой да не види и да не чуе, защото царят се боял, че и тоя момък ще се вкамени. Ала когато вечерта младоженците влезли в брачните покои, момъкът дал на булката си от водата, тя пийнала и когато го целунала, той се не вкаменил. Невястата много се зарадвала и рекла:
– Слава богу, че се намери мъж и за мене. Само сватбари нямаме: толкова глуха сватба никой не е празнувал.
– И сватбари ще дойдат – утешил я младоженецът. – Недей скърби!
Тогава той полял с благословена вода един по един вкаменените момци, които се били наредили на дълга редица: комуто капнел капка, веднага оживявал. Момците се пробуждали като от сън и не можели да се опомнят къде са. Младоженецът им разказвал за чудното преображение и те почнали един по един да му честитят невеста и да му благодарят, че ги е съживил. Вдигнала голяма веселба, песни, глъчка и смях. Царят и царицата, които мислели, че и новият младоженец е вече станал на камък, се почудили, като чули веселата глъчка, и отишли да видят що става. Но дваж по-голяма била почудата им, като видели чертога, пълен с момци, и като разбрали, че вкаменените са оживели. Тогава младоженецът казал на царя:
– Царю честити, недей се чуди, като гледаш оживели ония, които бяха доскоро камък! Тежката клетва над тоя дом се разсипа, но ти не знаеш, че над мене тежи дваж по-тежка клетва: казано ми е, че ако обвържа със сватбена дума някоя мома, ще умра в същия миг. Затова аз не мога да остана при тебе за зет: омъжи дъщеря си за някого от тия благородни момци и царски синове, когото си избереш, а мене пусни да си вървя, защото пътят ми е дълъг.
Като чули това, момците почнали да спират своя избавител и да му дават най-скъпи подаръци от благодарност, че ги е съживил. Но той не щял и да чува за дар. Още по-щедър бил царят: той му предлагал дори половината си царство! Искал да го осинови, да го направи пръв царедворец, но момъкът рекъл:
– Царю честити, аз съм сирак. Отгледала ме е една баба, която ми е наместо майка. Тя е бедна жена, ще се зарадва на твоите подаръци: нея повикай и я попитай какво иска да й дадеш. А мене ме пусни да си вървя!
– Добре – казал царят. – Нека дойде майка ти още утре в двореца. Ще я надаря с каквото иска.
Върнала се вампировата булка при бабата и всичко й разказала. Магьосницата още на другия ден отишла в двореца. Съобщили на царя, че една окъсана бабичка иска да влезе при него. Царят заповядал да я въведат.
– Добър ден, царю честити – рекла магьосницата. – Да ти е жива челядта, да ти са дълги дните! Защо си ме викал?
– Ти ли си майка на оня момък, който идва вчера да иска дъщеря ми?
– Аз съм, царю честити.
– Хубаво, бабо, че си отхранила такъв умен мъж и си го научила на всички знахарски тайни. Той съживи момците, които стояха вкаменени в двореца. Той даде на дъщеря ми лековита вода, с която отрови в нея беса, който вкаменяваше момците.
– Не може да бъде – рекла учудена бабичката. – Де се е чуло и видяло – вкаменен човек да оживее? Ти шега ли си правиш с мене?
– Как да не може? – казал царя. – Колкото момци се бяха вкаменили, всичките оживяха. Повиках те да те наградя, че си отгледала такъв син, който ми направи толкова голяма добрина. Какво искаш да ти дам?
– Царю честити – рекла магьосницата, – това, което искам, ти няма да ми дадеш, а това което ще поискаш да ми дадеш, не ми трябва.
– Кажи да видим! – казал царят. – Всичко ще ти дам: само царството ми недей иска.
– Има – рекла бабата – в твоите градини едно чудно птиче, което говори. Него искам да ми дадеш.
Царят не очаквал бабата да му поиска толкова скъп дар. Той наистина имал такова птиче, но никому не бил казал за него.
– Как може – рекъл той – птиче да говори? Не може да бъде! Няма в моите градини такова птиче. Нещо друго искай!
– Нали ти казах, царю честити – рекла бабата, – че няма да ми дадеш, каквото ти поискам! А ти каквото ми даваш, то ми не трябва. Птичето искам.
– Може ли такова нещо? – престорил се на учуден царят. – Мигар се е чуло и видяло – птиче да говори? Ти подиграваш ли се с мене?
– Как да не може? – рекла бабата. – Щом може вкаменен човек да оживее, и птиче може да говори. Ако синът ми наистина е съживил ония момци, както казваш, дай ми птичето!
Колкото и да не искал царят да даде на бабата чудното птиче, понеже вече бил обещал да й даде каквото поиска, дал й го. Магьосницата го взела и го отнесла у дома си, сложила го в една клетка и вечер, когато храненицата й заспи, тя се разговаряла с чудното птиче. Булката усещала, че вечер рано-рано я унася сън, а много й се искало да види къде отива нощем бабата и какво прави. Тя извадила люспата, която й я бил дал гущеровият цар, потъркала я с пръстите си и гущерът се явил.
– Защо ти трябвам? – запитал я той.
– Искам да ми донесеш разсънно биле – рекла бабината храненица.
Гущерът се изгубил, а след малко се явил пак и носел в устата си стръкче трева. Когато се мръкнало булката хапнала малко от тревата и се престорила на заспала. Тогава бабата свалила клетката от прозореца, където я закачала през деня, и почнала да се разговаря с птичето.
– Кажи ми, птиченце – попитала го тя – къде е сега мъжът ми и какво прави?
– Мъжът ти – рекло птичето – е в най-горната земя. Той се ожени за една арапка и живее с нея в царството на Смъртта.
– Къде е сега синът ми, птиченце? – запитала отново бабата. – В коя земя е?
– Ти имаш двама сина – отвърнала птичката, – но те не те познават. Единият е при баща си и при мащехата си в най-горната земя, в царството на Смъртта. А другият е тук, в пещерния дворец, през три морета от това царство. И той не те познава.
– Ами кажи ми птиченце – рекла пак магьосницата, – как мога да прогоня арапката от царството на Смъртта да се върна там, където живеех преди години?
– Не знам – рекло птичето. – Иди питай сина си, който живее в пещерния дворец, през три морета от това царство.
Бабата закачила клетката на прозореца, взела от полицата една зелена паница, поръсила храненицата с някаква омагьосана вода и рекла:
– Колкото дълбоко спиш, триж по-дълбоко да заспиш и да се не пробудиш до сутринта.
След това взела една пръчка, която била забодена над вратата, и излязла навън. Булката веднага си сложила под езика люспата, подарена от змийския цар, станала невидима и излязла подир бабата. Магьосницата с завъртяла три пъти около едно дърво сред двора и се ударила с пръчката по ръцете и краката; сетне се върнала, оставила пръчката на мястото й, а оттам взела друга. Ударила с нея в земята и мигом изчезнала. Храненицата й направила същото – и тя обиколила три пъти дървото, ударила се с пръчката по ръцете и нозете, а сетне я оставила, отдето я била взела. Оная пръчка, с която магьосницата ударила в земята, можела да пренася човек през море, като по сухо. Булката нямала такава пръчка, но погледнала през елмаза, подарен от жабешката царица, за да види къде е бабата. Видяла я, че минава през първото море. Храненицата се понесла натам със силата на змийската люспа, която пренасяла човек и през море, и през скали, и през непроходими гори. Тя настигнала бабата и я надминала, прехвърлила трите морета и се спряла до едни високи скали – да я чака. Магьосницата дошла до скалите и почукала с пръчката. Показал се някакъв черен човек и отворил една врата в скалата. Влязла бабата, влязла подир нея и булката, без да я види никой. Вратата се затворила, а черният човек се изгубил. Булката се намерила в един голям подземен дворец. Бабата минавала от стая в стая, докато стигнала до едно широко тъмно езеро сред двореца. Там тя се огледала в езерото и рекла:
– Както виждам себе си в тая вода, така да видя след малко сина си, изправен пред мене.
И наистина подир малко се вестил един човек в дрехи от коприна, кадифе и сърма. Той много приличал на вампира, мъжа на княгинята, половината му лице било бяло, а половината – черно. Той бил брат на вампира и син на магьосницата, но не я познал. Попитал бабата защо го е повикала.
– Виках те, синко – рекла тя, – да ми кажеш има ли да поръчаш нещо. Аз отивам при браа ти, в царството на Смъртта. Ако има нещо да кажеш – било на баща си, било на брата си – кажи го на мене, а аз ще го кажа на тях.
– Добре – казал вампирът. – Като отидеш в онова царство, кажи на брата ми, че раните, които са на челото му, ще го болят, ще дълбаят и текат и няма да заздравеят, докато някой не му залепи два листа от червеното дърво, което расте отвън пред пещерата ми. Лек за тия рани няма в неговото царство.
– Ще му кажа – рекла бабата. – А на баща ти какво да кажа?
– На него пък речи, че ако иска да добие предишното си царство и да намери царицата, която е царувала заедно с него, трябва да погледне през елмаза, който има царицата на жабите. Тогава ще види къде е царицата и какво трябва да стори, за да си върне отново царството и да не робува на сина си. Това ще му кажеш.
– Хубаво – рекла бабата.
В това време цялото езеро блеснало изведнъж, като че над него изгряло слънце, и вампирът се изгубил. Магьосницата тръгнала пак из двореца – от стая в стая, докато стигнала до вратата; там ударила с пръчката по скалата, явил се отново черният човек, отворил канарата; бабата и булката минали, а канарата се затворила и човекът се изгубил. Пред пещерата расло наистина едно голямо червено дърво. Бабината храненица откършила от него един клон и тръгнала бързо-бързо, за да превари магьосницата. Като стигнала в къщи, извадила си люспата из устата, а клона скрила под възглавницата, легнала и се престорила на заспала.
Малко след нея дошла и бабата. Тя снела пак клетката с птичето от прозореца.
– Кажи ми, птиченце – запитала го магьосницата, – къде ще намеря елмаза, през който гледа царицата на жабите?
– Ще го намериш при камъка, който стои ни на небе, ни на земя – отвърнала птичката.
Бабата се изгубила. Ходила, що ходила, върнала се и пак свалила птичето от прозореца.
– Ти ме излъга, птиченце – рекла му тя, – и аз няма днес да ти дам нито зрънце за ядене, нито водица за пиене. Елмазът не е у царицата на жабите: тя го била дала на един юнак. Виж къде е той и ми кажи.
Птичето не казало нищо. Бабата го питала и веднъж, и дваж, но то все мълчало. Тя му не дала тоя ден ни да яде, ни да пие вода. Когато магьосницата излязла по работа, булката отворила клетката и дала на птичето вода и зрънца. То се наяло, а после казало на булката:
– Аз не издадох на бабичката къде е елмазът, защото, ако й кажех, че е у тебе, тя щеше да ти го вземе. Тя ме остави днес да гладувам и да жадувам, а ти ме нахрани и напои. Затова ще ти кажа защо е на бабата елмазът! Тя иска с него да види къде е мъж й и какво прави. Преди години тя беше царица на едно голямо царство, но мъж й царят – я прокуди и се ожени за друга, една арапка. Тогава прокудената царица направи магия и цялото царство на мъжа й стана царство на Смъртта, а двамата й синове станаха вампири. За да се развали магията, трябва да се изгорят ризите на оня вампир, който живее в царството на Смъртта.
Като чула това, булката погледнала през елмаза и си сложила на ухото раковината – да види какво става на най-горната земя и що се говори там. Видяла, че тримата й братя са се превърнали на прилепи и стоят вкаменени в царството на Смъртта, където е вкаменена и едната й сестра, пеперудата. Чула как другата й сестра разказва на родителите си за мъките на вампировата булка, а бащата и майката плачат от жалба по нея. Тогава тя взела златната кана, в която имало малко от благословената вода, и хвърлила копринената връв, подарена от слепока. После почнала бързо да се катери по нея, докато минала седем царства и стигнала в осмото; там си сложила под езика змийската люспа, за да я не вижда никой. Среднощ стигнала в царството на Смъртта, минала през скалите и влязла в двореца. Малко след нея дошъл и мъж й. Той почнал да се кара пак на баща си и майка си:
– Дошла е булката ми, а вие не сте пратили човек да ми съобщи. Защо я криете?
– Никой не е дохождал, синко – заговорила вампировата майка. – Откак я прати през седем царства надолу, тя не се е връщала.
– Лъжеш, криеш! – развикал се вампирът. – Аз подушвам мирис на човек: тя е някъде тук. Кажете къде сте я скрили!
– Не сме я скрили никъде – почнала да се оправдава арапката. – Не сме я виждали дори.
Вампирът се разгневил и плеснал с ръце. Дошъл черният дух. Той му рекъл да вземе арапката и да я пренесе през осем царства надолу чак в деветото и си влязъл в стаята. Съблякъл си дрехите и седемте кожи, сложил запалената свещ на пода и решил да не спи тая нощ. Но от умора се бил унесъл в дрямка. По едно време усетил, че някой залепва един листо на едната му рана и на главата му олеква, болката от едната рана изчезнала. Вампирът размахал ръце – да хване оня, който сложил листа, но не можал да улови никого. Тогава седнал на леглото и решил вече да не спи, а да пази. Пазил час-два, никой не влязъл в стаята. Пак го налегнала дрямка и той заспал втори път. Булката му залепила втори лист на другата рана и тя оздравяла. Вампирът усетил, че болката му минава, събудил се и рекъл:
– Къде си ти, човече, който ме излекува? Кой си, откъде идеш и какъв е тоя чудотворен цяр? Не се бой! Нищо лошо няма да ти сторя. Ако си мъж, стани ми побратим; ако си жена, бъди ми посестрима, но само се обади да те зная кой си и какъв си!
Ала булката не се обадила. След малко вампирът пак заспал. Понеже болките му били минали, сънят му бил дълбок. Тогава царкинята взела свещта, доближила я до кожите, които си бил съблякъл мъж й, и те пламнали мигом.Тежка миризма изпълнила стаята. Нищо се не виждало от дим. Вампирът се събудил, но той не бил вече вампир, а хубав, строен и снажен момък. Станал бързо и викнал:
– Къде си ти, човече, който ми запали ризницата и развали магията? Обади ми се, нищо зло няма да ти сторя. Моля ти се, кажи ми кой си!
Но царкинята се не обадила. Тя излязла навън и напръскала накръст гробищата с чудотворната вода. Целият зловещ дворец в миг се преобразил – светнал от злато, скъпоценни камъни, пъстри мрамори, кадифе и коприна. Канарите и гробищата изчезнали. Дяволите, джуджетата, арапите и жълтоликите хора се превърнали в царедворци, стражи, войници и слуги с благородни лица. Булката влязла в залата на двореца. там вместо вампировия баща седял на престола бледолик цар с побелели коси, умни очи и кротко лице. До него седяла царицата – същата магьосница, която била помайчима на булката в осмото подземно царство – а между тях стоял царският син, който бил до преди малко вампир, и разговарял с баща си и майка си. Царкинята излязла пак от двореца да види къде са братята и сестра й. Където били по-рано гробищата, кръстовете, безлистните дървета, вкаменените птици, прилепи, змии, гъби и цветя без мирис, сега се простирали хубави градини с разлистени дървета, благоуханни цветя, сребристи водоскоци, езера с пъстри рибки, чисти пясъчни пътеки и скали, по които подскачали сладкопойни птици. По пътеките се разхождали мъже и жени, които весело си приказвали. А отвъд градините се виждали белите къщи на едно широко, щастливо царство: това било царството, което омагьосала прокудената царица-магьосница.
Царкинята зърнала между хората, които се разхождали в градината, сестра си и тримата си братя. Тя извадила змийската люспа от устата си и те я видели. Радостта на братя и сестри нямала край. Царкинята ги отвела в двореца, където ги чакали царят, царицата и князът, когото жена му била преобразила от вампир в човек. Почнали големи тържества и дълги угощения. Царят пратил великолепни колесници да доведат родителите и сродниците на снахата. Те дошли и тогава за втори път отпразнували сватбата на царкинята с княза. Минали тържествата, гостите се разотишли, а младоженците останали да живеят честито и в радост в онова хубаво царство, където половината година било ден, а половината – нощ.

Имало едно бедно момче, сираче. Родителите му оставили само един железен топуз. Милостиви хора го прибрали и го отгледали. Но и те били бедни, едва се прехранвали. Когато момчето станало на седем години, почнало да се главява ратай по къщите – колкото за един хляб. Като ходело често по гората и гледало как ловците се връщат кой с два-три заека, кой с вълк или лисица, кой с някоя сърна или дива коза – много му се искало и то да стане ловец. Но си нямало никакво оръжие освен топуза. Докато пасло овцете или говедата, то се учело да мери с железния топуз – удряло по дърветата, по скалите, по някой заек, когато побегне изпод храстите, и се научило толкова добре, че започнало да улучвала без грешка. Ръката му станала толкова изкусна, че поваляла дори и птица, както си лети.
Когато поотраснал, момъкът решил да иде в друго царство да си търси хляба. Вървял по пътя през полета и гори и се хранел с лов. Като минавал през една планина, срещнал го друг момък.
– Добър ден, побратиме.
– Добър ден.
– Здраво-живо, как си?
– Слава богу, добре, а ти?
– И аз съм добре, но нямам работа и съм тръгнал да си търся.
– Ами имаш ли занаят?
– Аз съм овчар и говедар, от полска работа също разбирам, пък и по лов ходя. С този топуз, където замеря, все удрям. А на тебе какъв ти е занаятът?
– Моят занаят е да суча въжета от пясък.
– Не е лош занаят. Ако искаш, да вървим заедно да дирим работа.
– Бива – рекъл оня.
Продължили през планината. Срещнали по-натам трети момък; и той бил тръгнал да търси работа. Той пък умеел да прави вретена. Вървели, приказвали си, докато се мръкне. Гладни били и тримата, никой нямал хляб. Спрели се на едно заветно място да преспят.
– Вие останете тука – рекъл тоя с топуза, – наберете дърва и запалете голям огън, а пък аз ще се обиколя гората, дано уловя някакъв дивеч, та да вечеряме.
Останали двамината и наклали огън, а ловецът навлязъл в гората. На едно място видял сърна; замерил я с топуза и я убил. Довлякъл я при огъня, одрали я, опекли я и се наяли добре. Легнали да спят. На сутринта ловецът ги събудил и пак тръгнали. Надвечер стигнали до един висок връх и оттам се полето се виждало като на длан. В полите на планината съзрели къщурка. Те побързали, докато не е мръкнало, да слязат от планината, като се надявали, че ще намерят хора. Влезли и никого не намерили.
– Хайде, побратиме – рекли двамата на ловеца, – ти се поразходи, дано убиеш дивеч, а ние ще накладем огън в огнището.
Ловецът излязъл по полето, убил два заека и ги донесъл. През това време побратимите му наклали огън и се разшетали из къщи – да видят какво има. Намерили един котел, няколко паници, лъжици, дребна покъщнина. Когато дошъл ловецът със зайците, те му показали покъщнината и рекли:
– По всичко се вижда, че тука живеят хора. Но къде са сега? Да останем два-три дена в тая къщурка – да си починем и да видим кой е стопанинът й.
Вечеряли и си легнали си. На другия ден ловецът рано-рано тръгнал по гората и убил един елен; одрали го, нарязали го на късове и закачили късовете на тавана. Ловецът тръгнал пак по гората, другият рекъл да наобиколи наоколо, за да разбере има ли наблизо град или село, а третият налял в котела вода от един извор наблизо, разпалил огъня и сложил месото в котела да ври. Дошло пладне, но другарите му още не се връщали. На вратата се показала една баба – грозна, суха, пъпчива.
Бабата влязла, поогледала се и рекла:
– Нещо на хубаво мирише, синко. Ти трябва да си сготвил добър обед. Я ми дай, моля ти се, да хапна малко, че съм прегладняла.
Той взел една паница и се навел над котела да сипе на бабата гозба, но тя го ударила три пъти по главата и той паднал в несвяст. Когато се свестил и погледнал наоколо, бабата си била отишла, а котелът бил празен – бабата била изяла всичкото ядене. Дошли другарите му и той им разказал какво се случило.
На другата сутрин останал да готви другият, а двамината излезли. По пладне бабата пак дошла и пак поискала гозба. И вторият момък се навел да й сипе, тя и него ударила, той паднал, а бабата изяла гозбата и си отишла. Върнали се другарите му тоя ден по-рано; намерили го, че лежи в несвяст на земята. И той не могъл да каже нито отде е дошла бабата, нито накъде е отишла.
На третия ден ловецът рекъл на двамата побратими:
– Вие вървете днес, където ще вървите, а мене оставете да готвя. Чудя ви се на ума как може една вещица да повали такива мъже и да изяде цял котел гозба, а вие нищо да не видите.
Двамата излезли, а той останал, запалил огън, нарязал месо, сложил го в котела и оставил гозбата да ври. Когато се сготвило ястието, свалил го от огъня и седнал да чака другарите си. Точно по пладне вратата се отворила и се показала бабата. Очите й били като на змия, без клепачи, жълти и неподвижни; кожата й била сбръчкана като на костенурка, ръцете й били дълги и сухи, само кости, с дълги нокти – като на орел.
„Това не ще да е баба – си помислил ловецът и приготвил топуза. – Сигурно е ламя, която денем се преструва на човек, а нощем ходи да яде хората и да пие кръвта на добитъка.“
Бабата се примолила и на тоя момък да й даде гозба. Той взел в дясната си ръка топуза, а в лявата една паница и се навел уж да гребне ястие, но очите му били все в бабата. Тъкмо мръднала тя с вдигната юмрук към него, той извадил топуза, праснал я по челото и я пребил. После я хванал за крака, измъкнал я навън, я довлякъл до една долчинка и я оставил там. След това се върнал да чака другарите си. След малко и те дошли.
– Е, как е, побратиме? – запитали го двамината още отдалеч. – Има ли с какво да ни нахраниш?
– Ще се намери – рекъл им той. – Има да ядете, има и да остане.
Те влезли в къщурката, гледат – гозбата неначената. Почудили се. Той им разказал какво било станало.
След като тримата побратими се наобядвали, двамата легнали в къщурката да поспят, а ловецът излязъл отвън и легнал под сянката на едно дебело дърво. Както си лежал, небето се смрачило откъм оная страна, където било долчето с убитата ламя. Юнакът си понадигнал главата да погледне какво става и видял, че натам отиват три хубави девойки. Той се скрил зад дървото – да разбере какво ще правят. Момите стигнали до долчинката, навели се над ламята, вдигнали я и я понесли. И трите моми били хубави, но третата била най-хубава: като слънце й светело лицето. Те понесли бабата към планината, а момъкът се промъквал след тях. Минали полето, навлезли в гората, почнали да се катери по една пътека между скалите. Момите все вървели и носели убитата ламя. Дълго ходили по планината, докато стигнали до билото; оттам се спуснали в една гора с много високи дървета и отведнъж изчезнали, като че потънали подземи. Юнакът се почудил, огледал се насам-натам: момите ги нямало – сякаш земята се била разтворила и ги погълнала. Той стигнал на онова място, където ги бил видял за последно, и сред буйни дървета забелязал малка пещера, цяла обрасла с бурени и къпинак. Влязъл в пещерата и видял капки кръв. Разбрал, че оттам са минали момите с ламята. Походил малко навътре и отведнъж зейнала широка дупка – право надолу, като кладенец. Погледнал юнакът в дупката: тъмно, нищо се не вижда. Върнал се. Другарите му вече се били навечеряли и се готвели да си легнат. Хапнали надве-натри и си легнали.
Сутринта станали на ранина. Когато се приготвили да тръгнат, ловецът им рекъл:
– Ние се наговорихме да търсим работа, но вие не знаете каква хубава работа ни се е отворила, стига да успеем да я свършим.
И той им разказал всичко, що бил видял миналия ден. Те настояли веднага да ги заведе. Дошли до пещерата и видели дълбоката дупка.
– Ето – рекъл той, – побратими, в тая дупка изчезнаха трите моми. Хайде сега да намерим начин да влезем и ние.
– Тя е лесна – казал единият. – Аз ще усуча въже от пясък, а другаря ни, който е майстор на вретена, ще издяла чекрък, за да навием на него въжето. Ще спуснем едного – да види докъде води дупката и какво има долу.
Когато въжето и чекръкът били готови, почнали да се карат кой да влезе. Хвърлили жребий: паднало се тоя, който бил изплел въжето. Отвивали, отвивали, но и половината въже не били отвили, когато онзи в кладенеца почнал силно да клати въжето, те разбрали, че работата му е опасна, и го изтеглили навън. Той бил цял побледнял от страх и треперел като лист.
– Какво има вътре? – запитали го побратимите му. – От що се уплаши?
– Оставете се! – рекъл той, като дошъл на себе си. – Една мрачина вътре – страх да те обземе: нищо не се вижда. Тъкмо почна под мене да свети – като запърхаха под мене ония страшни крила: змей ли беше, ламя ли беше, не разбрах.
– Тъй ти се е сторило – рекъл тоя с топуза. – Я да хвърляме жребий, да видим кой да влезе втори!
Хвърлили жребий, паднало се на вретенаря. Спуснали го. Но и той бързо заклатил въжето, та трябвало да го изтеглят. И той се бил цял разтреперил – побледнял, пожълтял, зъбите му тракали от уплаха. И той почнал да разказва:
– Страшно, страшно! Като се изви нещо като ледена вихрушка, завъртя ме и почна да ме дърпа надолу! Аз се мъча да разклатя въжето, онова ме дърпа, та цял съм се вцепенил, не мога да се помръдна. Струва ми се, че сто лами се бяха наловили една за друга и ме теглеха надолу, добре, че ме извадихте!
– Какви лами, какви змейове! – викнал тоя с топуза. – Страхливци сте вие, и това си е! Я ме вържете, дръжте здраво въжето и ме спущайте! И чак когато усетите, че го поклатя три пъти, тогава ме изтеглете!
Вързали ловеца и го спуснали. Той стигнал долната земя. Развързал се и тръгнал да види къде се намира. Гледал и се чудел: едно поле равно, широко и зелено, само цветя и трева. Цветя, каквито нямало на горната земя, и трева – висока до пояс. А по-натам – високи, хубави дървета, птици пеят. Той гледал и се чудел:
– Къде съм попаднал? И тука грее слънце като горе. И тука зреят плодове, пеят птици, растат буйни дървета и хубави дъхави цветя. Кой да си помисли, че под тая планина имало земя, по-хубава от нашата!
Юнакът стигнал до едни високи дървета и отведнъж видял три моми, че плачат над един пресен гроб. Щом го видели, скочили и се разтреперили от страх.
– Не бойте се, хубави девойки! Не съм дошъл да ви убивам, ами да ви взема със себе си. Ние сме трима побратими, а вие – три сестри, всеки от нас ще си вземе за жена една от вас. Ако се спуснете да бягате, ще ви стигна: няма да ми убегнете! Елате с добро!
И той повел момите към въжето. Вързал най-напред най-старата и заклатил въжето три пъти, ония отгоре го изтеглили. Гледат: една хубава мома. Почнали да се карат кой от двамата да я вземе: толкова им харесала. Единият викал:
– Моя ще бъде, защото аз въртях чекръка.
Другият викал:
– Моя ще бъде, защото аз дърпах въжето нагоре: на мене ми беше по-тежко.
Тогава момата рекла:
– Долу стоят сестрите ми. Спуснете въжето и ги изтеглете или ме спуснете обратно, защото аз не се деля от сестрите си.
Двамата побратими спуснали въжето, юнакът вързал по-малката сестра и те я изтеглили из дупката. Тя била по-хубава от сестра си. Побратимите забравили първата и почнали да се карат за тая.
Карали се, докато двете сестри им се примолили да спуснат въжето, за да изтеглят и най-малката сестра.
Теглили, теглили, изтеглили я. Но тя била най-хубава от трите и побратимите почнали да се карат сега за нея. И единият искал да я вземе, и другият. А тя рекла:
– Юнаци, когато останах сама на долната земя, след като бяхте изтеглили сестрите ми, юнакът, който ги беше вързал с въжето една по една, ме прегърна и запита искам ли да му стана жена. Аз му казах, че искам. Недейте се кара за мене: аз няма да бъда на никого от вас, защото съм дала дума на другаря ви. Пуснете въжето и изтеглете юнака: нека той отсъди коя чия ще бъде!
Но побратимите не искали и да чуят. Единият викал: „Моя ще бъде!“ – и я дърпал към себе си, а другият настоявал: „Моя ще бъде!“ – и го блъскал, за да му я отнеме, а юнакът в долната земя чакал да му спуснат въжето, но никакво въже не се показвало.
Стъмнило се, юнакът все чакал, но побратимите му не спускали въжето. Той преспал там, където бил, защото не знаел накъде да върви в тъмнината. Като изгряло слънцето и въжето още не се показвало, момъкът разбрал, че другарите му са го излъгали. Нямало защо да седи напразно и да чака. Тръгнал по ливадите, накъдето му видят очите; ходил цял ден, ял плодове, но никъде не видял извор, поточе или река. Жаден бил, а нямало вода за пиене. Никъде по пътя си не срещнал село или град, дори не могъл жив човек да види – да го запита на коя земя се намира. Тъй вървял юнакът и по мрачина, докато капнал от умора, стигнал най-сетне до един извор, навел се над него, но не могъл да види вода. „Тоя извор ще да е сух“ – помислил и понеже бил много уморен, легнал да спи. В сухия извор се събирали по среднощ на приказка дяволите. И тая нощ се събрали, глъчката им била толкова голяма, че момъкът се събудил, но като чул страшни гласове, се престорил на заспал.
Един стар дявол рекъл:
– Ей сега, като минавах отгоре, за да вляза тук, прескочих един заспал човек. Той не е като тукашните. Знаете ли го откъде е?
Един млад се обадил:
– Аз го видях преди един ден как влизаше през пропастта от горната земя в долната.
– Малко знаеш – обадил се друг. – Аз знам, че на него е съдено да убие халата, която не дава на тукашните хора да си наточат вода от езерото.
– Знаеш зер – присмял му се старият дявол. – Как ще убие халата, когато тя е с четиридесет глави? Толкова големи юнаци е затрила вече. Отрежат ли й една глава, наместо нея мигом израстват десет.
– Ще я убие – рекъл пак оня. – Ако я удари в тила, зад четиридесетте глави, тя няма вече и да шавне.
Тъй си приказвали дяволите до потайно време, а после сухият извор онемял и момъкът заспал. Щом се съмнало, той станал и продължил пътя си. Към пладне стигнал до висок хълм, от който се виждала цялата околност. Оттам съзрял едно езеро, а близо до него хубав град, стегнат с висока каменна стена. Вгледал се той в езерото и видял всред водата едно страшно, многоглаво чудовище. „Това ще да е оная хала – помислил си юнакът, – за която приказваха тия в сухия кладенец.“ Той побързал да слезе от хълма – да не го види халата – и почнал да обмисля как да я изварди, та да я удари по врата, отдето се разклоняват четиридесетте й шии. Както вървял замислен, видял една много стара баба. Тя се подпирала с тояжка и вървяла към хълма. Той се запътил насреща й и рекъл още отдалеч:
– Добра среща, бабо.
Тя си вдигнала главата, погледнала зачудено юнака и му направила знак да мълчи. Сетне го уловила за ръката и като го отвела доста надалеч, рекла му:
– Вика ли се тъй? Ами ако те чуе халата? И тебе ще изяде, и мене!
А той попитал бабата:
– Щом се боиш от халата бабо, защо си тръгнал към хълма?
– Ех, синко – рекла старата, – ти мене не гледай! Видял ли си някъде човек по тия места? Всички са се изпокрили, страх ги е от халата. Но на нас ни е казано, че ще дойде юнак от горна земя – и той ще я убие. Четиридесет дена стана вече, откак е запръхтяла тая пуста хала по тия места: никому не дава да се приближи до езерото – вода да гребне, всички напада и разкъсва. Колкото юнаци се опитваха да й се изстъпят, все ги разкъса. Колкото моми и жени дойдоха с менци да си налеят вода не се върнаха. Ти знаеш ли, че ние вече четиридесет дена само сълзи пием? Но тая нощ ни се каза, че юнак от горната земя бил слязъл – той щял да затрие халата. Аз съм дошла да го чакам, та щом се вести, да го отведа при царя; той му е приготвил кон и оръжие.
– Е хайде, бабо – рекъл момъкът, – да идем при царя: аз съм дошъл от горната земя.
– Не ми се вярва – рекла бабата – да си ти. Оня юнак е убил ламя, а ти с какво ще я убиеш: нямаш оръжие.
– Я ме води, бабо при царя! – викнал момъкът. – Аз убих ламята и трите й дъщери дойдоха да си я приберат. Заровиха я тук – на един ден път от този хълм, – а аз ги вързах и въжето ги изтегли на горната земя.
Като чула това бабата, повела юнака към една пещера отстрани на хълма: оттам се влизало в дълъг подземен проход, който извеждал право в двореца. Стигнали до едно желязна врата. Бабата потропала с тояжката си, вратата се отворила и те се намерили в двореца. Притекли се царедворци и стражари да ги посрещнат. Отвели юнака при царя.
– Този е – рекла бабата, – царю честити, юнакът от горната земя.
Царят бил белобрад старец. Той погледнал юнака в очите и казал на царедворците, които били наоколо:
– Той ще да е.
Всички царедворци се поклонили на непознатия юнак. После го завели в една широка стая – да си избере оръжие. Той гледал, гледал, но нищо не взел, защото знаел да върти само своя топуз. На излизане се загледал в един голям лъскав щит от сребро; щитът бил толкова лъскав, че в него се оглеждала цялата стая, с всичко, що имало в нея. Юнакът си помислил малко, взел щита и го изнесъл. Когато отишли при царя, момъкът казал:
– Оръжие за мене тука няма, но и това, което имам, ми стига. Ще ми дадеш само тоя щит, без него не мога.
Взел щита, минал пак през подземието и излязъл на хълма, като си криел лицето с вдигнатия щит – да го не види халата. Но по това тя време спяла край езерото. Юнакът сложил щита на брега – тъкмо срещу слънцето – и се свил зад него. Сребърния щит блестял толкова силно, че халата се пробудила от блясъка и се хвърлили към лъскавия кръг. В него тя видяла своето отражение и помислила, че срещу нея излиза друга многоглава хала. Разлютила се и от очите й започнали на изскачат искри, а от устата – буйни пламъци. Дръпнала се назад халата, дръпнала се и другата, приближила се напред – и другата се приближила. Халата се ядосала още повече, кипнала от злина и си събрала главите, за да се хвърли върху другата хала. Когато юнакът видял, че тилът на халата се показал, подал се иззад щита, замахнал силно с топуза и ударил чудовището. Халата ревнала толкова силно, че дори каменните стени на града се разклатили. Сетне паднала мъртва в езерото, то се развълнувало, а вълните пръснали толкова надалеч, че опръскали хората, които гледали от крепостните стени.
Юнакът приближил и изтеглил убитото чудовище от езерото – да не размъти с кръвта си водата – и се върнал в града. Като го видели, че наближава към стените с топуза и щита, царят и царицата заповядали да отворят желязната врата. Всички го срещнали с радостни викове и му се поклонили. Царят и царицата слезли от колесницата, царят прегърнал момъка и му рекъл пред всички сбрани:
– Сам бог те е пратил, синко, от горната земя – да ни отървеш от тая проклета хала. Ти спаси цялото ми царство. Ела сега с мен в двореца на гости. Аз ще те направя пръв в царството, все от дясната ми страна ще седиш.
И той качил юнака в колесницата – да седне от дясната му страна – и потеглил към двореца. Като стигнали, царят поръчал да донесат на юнака най-хубавата премяна – да се облече, както прилича на пръв царедворец. Сетне свикал всички големци на угощение в чест на момъка. Но юнакът стоял натъжен и замислен. Царят го попитал защо не е весел, а той рекъл:
– Всичко е хубаво, царю честити, но една голяма грижа имам. Тежка работа ме чака на горната земя. Трябва да се върна, само че не зная как.
Царят отвърнал:
– Оттук до вашата земя друм няма. Но все ще се намери средство да отидеш. Аз имам брат, от мене два пъти по-стар, той е цар на животните по тая земя: него ще питаме.
И царят пратил бързоходци да отидат при брат му и да го повикат. Онзи бил побелял старец, брадата му стигала чак до земята, от старини не можел вече да ходи, та го крепели четирима души. Ослепял бил и чувал толкова слабо, че хората му говорели с волски рог в ухото.
– Кой ме вика? – запитал той, щом влязъл. – Не ви ли е грях да ме тревожите?
– Прощавай, брате! – рекъл му царят. – Важна работа ме кара да те викам. От горна земя е дошъл голям юнак, той уби халата, която ни пречеше да черпим вода, и сега иска да си отиде, а не знае как да се изкачи на горната земя.
Царят на животните рекъл:
– Навръх планината, където живея аз, има два луди овена: един чер и един бял: те се бият, та земята се тресе. Когато се ударят с челата, белият полита чак до горната земя, а черният – чак до тая под нас. Ако юнакът успее да се хване за белия овен, той ще го отнесе на горната земя.
Момъкът се сбогувал с царя и тръгнал с брата му. Старецът живеел навръх една висока планина, в пещерен дворец. На тая планина имало широка поляна, отстрани на поляната се спускали стръмни пропасти, дъното им не се виждало. На тая поляна се биели двата овена. Царят на животните извел момъка на поляната, дал му една миризлива трева и му казал:
– Когато видиш, че слезе белият овен, ти ще му хвърлиш тревата и като почне да яде, ще се пъхнеш под него и ще се вкопчиш за вълната на гърба му. Но недей се лъжи да се качваш на гърба му, нито пък си подавай главата, защото, като почне да се бие с черния овен, от рогата и от устата му излизат пламъци, ще изгориш. Дръж се здраво за руното му и той ще те отнесе на горната земя. Като полети нагоре, той ще усети, че му тежи нещо, и ще рече: „Каквото има на мене, да падне!“, но ти не се отпускай, а щом стигне на горна земя, овенът ще рече: „Каквото има на мене, да се държи!“ – ти тогава се пусни.
Юнакът взел тревата и легнал сред поляната. Излязъл белият овен – едър като вол, бесен от сила, с пламтящи рога, руното му блестяло като сребро. Когато се разтичал по поляната, планината се разтърсила. Овенът видял човека и полетял право към него – да го стъпче, но като приближил, юнакът подал тревата и овенът почнал да яде. Тогава от устата му излязла пара – гъста като бяла мъгла – и покрила всичко наоколо. Юнакът се пъхнал под корема на овена и здраво се уловил за дългото му руно. След малко се задал и черният овен: и той бълвал пламъци, пръхтял и разтърсвал с тропота на нозете си планината. Двата овена полетели един към друг и се ударили толкова силно с челата си, че се чул гърмеж – сякаш се пука скала, юнакът едва се задържал. След това овните отведнъж отскочили един от друг: черният полетял надолу, а белият – нагоре. Юнакът чул силен рев: „Каквото има на мене, да падне!“, но се хванал още по-силно за руното. Полетът нагоре бил много бърз: малко след това се чул втори рев: „Каквото има на мене, да се държи!“ – и юнакът се пуснал. Когато се опомнил, видял че лежи навръх на една висока планина: тя била същата, в която бродил преди няколко дни със своите побратими. Овенът ни се чул, ни видял: той се бил върнал в долната земя.
Юнакът станал и се запътил да търси другарите си. Скоро ги намерил, защото като походил малко, чул отдалече гласовете им: „Моя е, аз ще я взема!“, „Не е твоя, моя е! Аз ще я взема!“ Момъкът доближил до мястото, откъдето се раздавали гласовете, и видял, че двамата му побратими стоят до кладенеца и се карат за най-малката мома. Тя седяла на тревата вън от пещерата и плачела. Щом го видяла, макар че бил облечен с дрехи от коприна и сърма, украсени с бисер и скъпоценни камъни, момата го познала и надала радостен вик, но той й дал знак да мълчи и влязъл в пещерата. Побратимите му не го познали. Помислили, че това е царят на оная страна, тръгнал по лов, и щом го видели, гузно млъкнали и се разтреперили от страх. А той им викнал с престорен глас:
– Кои сте вие и защо надавате тия викове? Защо се карате като луди? Пропъждате лова наоколо.
Като се обърнал и видял момите, че плачат, още по-строго извикал:
– Какви са тия моми и защо плачат? Вие сте им направили някаква злина. Защо мълчите? Отговаряйте по-скоро или ще ви взема главите и на двамата!
Тогава един от побратимите се осмелил и казал:
– Царю честити, ние двамата намерихме тия моми тук, в пещерата. Най-малката ни най-много харесва, за нея се караме. Всеки иска да я вземе за жена.
– Аз като цар на тая страна ще отсъдя кому се пада момата по право. Турете си и двамата ръцете ей на това дърво!
Те си сложили ръцете на дървото, а момъкът бързо замахнал с топуза и разцепил дървото дотолкова, че да стисне като с клещи ръцете им чак до лактите. Те почнали да се извиват като змии и да пищят, а той им рекъл:
– Ще стоите тука, докато дойде онзи ваш побратим, когото спуснахте на долната земя, да ви извади ръцете.
Те го познали тогава и почнали да му се молят да ги освободи, а той им рекъл:
– Толкова време се карахте вие двамата за чужда мома. Другарят ви се беше намерил в чудо, като чакаше да спуснете въжето, за да го извадите, а вие не си и спомнихте за него. Сега аз имам работа: отивам да се женя за най-малката мома, а след това ще вървя да търся момци за двете си балдъзи. Чак след като оженя и тях, ще дойде ред да помисля за вас.
И като рекъл това, юнакът повел със себе си трите моми.

Имало в едно село поп и попадия. Те си имали син. Когато дошло време да го задомят, оженили го за мома – другоселка. Попът бил богат, но голям скъперник. Той пратил сина си на печалба в чужда земя. Снахата останала при свекъра и свекървата си.
Колчем седнат да ядат, хапнат ли по два-три залъка, попът казвал:
– Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!
И невястата вдигала трапезата, макар че била гладна прегладняла. А дядо поп и баба попадия си дояждали скришом. Невястата виждала и разбирала всичко, но нали е невяста, и то в чужди дом – нямало какво да прави: търпяла.
Днес тъй, утре тъй, видяла невястата, че не може да се живее все така. Дотегнало й да шета и да гладува. Един ден отишла у майка си и се оплакала на своите. Брат й рекъл:
– Аз ще кръстя и попа, и попадията. Утре ще ти дойда на гости. Наготви от хубаво по-хубаво. Да видим ще смее ли свекърът ти да каже: „Сит поп, сита попадия.“
Сестра му си отишла. Казала на попа, че ще й дойде на гости братът. Сготвила като за Великден. Брат й дошъл. Поприказвали си с попа и попадията, па седнали да обядват.
Дядо поп хапнал няколко залъка, па току рекъл:
– Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!
Но гостенинът се усмихнал, дал на сестра си с ръка знак да не става и рекъл:
– Не може тъй, дядо попе. Вие, поповете, сте хора без работа, та не ви се яде. Но ние сме хора работници: бързо не се наяждаме. И сестра ми цял ден е шетала: и тя е гладна. Вие, като сте сити, станете, а пък ние ще си доядем.
И останали със сестра си на трапезата. Яли, яли, всичко изяли, до троха. Пръв път от толкова време невястата се нахранила, както е редно.
– Хайде сега, сестро, свари ни кафе! – рекъл гостенинът.
– Ние не пием кафе – обадил се попът, ядосан, че оня го е оставил гладен.
– Ех, вие ако не пиете, недейте пи; направете само на мене!
– Нямаме кафе – казала попадията.
– Ба, все ще се намери малко: попска къща е. Ако рече да дойде дядо владика, мигар без кафе ще го оставите? Виж, сестро, намери!
— Невястата сварила кафе и поднесла на брата си, а попът и попидията го гледали как пие и мълчели. По едно време гостът се обадил:
– Какво сме се умълчали като на гробища! Кажете нещо, де! Аз гостенин ли съм, или какво? Попът рекъл:
– Бях се замислил за сиромасите, та не ми се говореше. Мислех си: „Какво ли ще правят ония, които не са обядвали?“
Попадията разбрала истинската грижа на попа, та казала:
– Ако не са обядвали, дано има поне какво да повечерят.
Тя искала да утеши попа, че когато си отиде надвечер гостенинът, те ще се нахранят. Но и момъкът не бил прост. Затова никак не бързал да си отива. Седял, пушел тютюн, приказвал.
От време на време току той поглеждал през прозореца и продумвал:
– Време е вече за тръгване, но нали ми се не става? Къде ще намери човек такива добри роднини, да си разбират от думата? Много обичам сладки приказки, дядо попе. Я да поседя още малко.
Мръкнало се. Гостенинът казал:
– Май че вече е късно за село. Къде ще се лутам в тъмното по оня кален път? Я да повечеряме, па да си легнем, па утре рано-рано да стана и потегля.
А попът, за да го изпъди, рекъл:
– То за преспиване няма какво да говорим: роднина сме, ако искаш, и две нощи можеш да преспиш. Но колкото за вечерята, да ти кажа право, ние имаме обичай в сряда и петък да не вечеряме.
Тоя ден било сряда.
Гостенинът се усмихнал:
– Добър обичай, дядо попе. Като рече човек да става светия, може и никак да не яде. Но в наше село няма такъв обичай. Дай, сестро, хляба да похапнем с тебе. Па виж, по полиците може да намериш я сирене, я нещо друго за дояждане. Донеси го, че съм май изгладнял!
Невястата сложила всичко, каквото намерила за ядене. Седнала до брата си. Стегнали се двамата, та изяли -що се казва – всичко. Останали само три-четири къса хляб и една бучка сирене.
– Сестро – рекъл братът, – я дай оттам торбата да прибера хляба, че може през нощта да го нападнат котки или мишки.
Прибрал той всички останки от вечерята в торбата си, сложил я до възглавницата и легнал да спи. Като го видели, че е заспал, попът и попадията се надумали да вземат торбата, че да се наядат: от глад се превивали. Духнали лампата и се приближили – един от едната страна, а друг – от другата. Но момъкът само се преструвал, че спи. Замахнал с тоягата, че ту попа, ту попадията, ту попа, ту попадията.
И в същото време викал:
– Махайте се, псета! Махайте се, котки! Когото случа още веднъж, на място ще го оставя!
Попът и попадията отишли при огнището и почнали да си шушукат. Надумали се – попадията да издои биволицата, па да изпият млякото, дано ги позасити. Гостенинът ги чул. Попадията отишла, та издоила биволицата. Дошъл момъкът и й казал през прозорчето на обора:
– Дай да пийна аз, а ти после!
В тъмното попадията помислила, че е попът. Подала му котлето. Момъкът го изпил до дъно. След малко дошъл попът. И той поискал мляко.
– Не те е грях! – рекла попадията. – До капка го изпи, а сега се подиграваш с мене.
– Какво съм изпил? Не вижаш ли ме, че сега идвам?
– Ами кому дадох преди малко котлето? Не го ли поиска ти ей там, през прозорчето?
– Не съм го искал. Трябва да е бил оня, да го порази господ!
– Какво да правим тогава, дядо попе? За хорска угода от глад ще умрем. Бива ли така?
– Хайде да отидем в градината, да се наядем със сливи.
Но гостенинът чул и това. Тъкмо почнали да брулят сливите, той грабнал един прът, че като се размахал – удрял къде когото завърне. И в същото време викал:
– Тичай, дядо попе! Биволи ти скършиха сливите!
Попът и попадията побягнали – едно от страх, друго от срам. Скрили се в зеленчука. Надумали се да изядат една зелка. Но момъкът ги видял. Издебнал ги и там, зашибал ги с пръта и се развикал отново, колкото му глас държи:
– Скоро ела, дядо попе, че кози ти нападнаха зелето! Попът и попадията видели, че няма да хапнат, додето се не съмне, та се прибрали и си легнали. Легнал си и момъкът. На сутринта станал рано и почнал да се стяга за село. Но попадията тоя път сама казала на снаха си:
– Невясто, направи на брата си кафе, че бърза да си върви!
– Ба, много не съм се разбързал – рекъл оня, – но като сте намислили да ме черпите, почерпете ме!
Изпил кафето и си тръгнал. На сбогуване казал на попа:
– Всичко ми се хареса у вас – най-вече постенето в сряда и петък вечер. Но едно ви не харесвам никак, право да си кажа, това, дето викате: „Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!“ Тая дума ако се не чуе вече тук, щастлива ще бъде къщата ви. Ако ли се чуе още веднъж, здрав прът не ще остане в двора ви.
От тоя ден наистина попът и попадията решили да не отяждат залъка на снаха си.

На един мъж се поминала жената и той се оженил повторно. Щом влязла мащехата в къщи, видяла, че освен нейното доведено момиче и от първата жена било останало едно заварениче.
Стрелнала го с очи и викнала на мъжа си:
– Туй момиче не го ща в къщи!
– Къде да го дяна? Не виждаш ли, че е още малко и глупаво? – отговорил бащата.
– Където щеш го заведи – в гората, в морето – само да не се мярка пред очите ми.
Днес раздор, утре раздор, най-сетне бащата склонил да махне първото си дете от къщи.
– Омеси една питка! – поръчал той на жена си.
Мащехата омесила питка от просо, пуснала я в торбата и подала торбата на мъжа си. Той преметнал торбата през рамо, повел момичето и го завел в една страшна гора. Там имало малък хълм. Извел бащата детето си на хълма, извадил питката от торбата, търкулнал я надолу и рекъл:
– Тичай, чедо, да уловиш питката.
Момичето се затекло подир питката и я хванало в треволяка. В туй време бащата се мушнал в гората и се загубил.
– Тате, аз хванах питката! – обърнало се назад момичето. – Тате, къде си?
Изкачило се пак на хълма, погледнало насам-нататък – жива душа няма. Очите му се насълзили Тръгнало под старите дървета да търси пътека. Тук пътека, там пътека – никаква пътека нямало. Цял ден се лутало момичето. А когато слънцето потънало надолу зад гъстата шума на гората и взело да притъмнява, то се уплашило и почнало да плаче с глас.
Вдън гората в дървена колиба живеела една бабичка знахарка. Като чула човешки глас, тя излязла и викнала в тъмнината:
– Кой плаче там? Момиче или момче? Ако си момиче, ела при баба, ако си момче – махай се!
– Момиче съм, бабо – отвърнала сиротинката.
– Тогава по-скоро ела!
Като наближило, момичето попитало:
– Защо не искаш момче, бабичко?
– Защото ми трябва шетачка, а момчетата не умеят да шетат вкъщи.
Момичето влязло в колибата. Бабичката го нагостила, постлала му и то легнало да спи. Подир малко легнала и бабичката. На заранта момичето станало преди бабичката, разтребило, помело, донесло вода. Като се събудила старата и видяла какво е сторило гостенчето й, усмихнала се, но нищо не казала. Облякла се и тръгнала за гъби. На излизане тя заръчала на пъргавото момиче:
– В избата имам гадинки: змии, гущери, костенурки. Ти им попари трички и ги нахрани. Не бива да се боиш от тях, защото не хапят.
Момиченцето попарило трици, оставило ги да изстинат, занесло ги в избата, нахранило хубаво гадинките и като нямало друго що да прави, нанизало герданчета и вързало по едно на всяка гадинка. На пладне се задала бабичката. Гадинките се втурнали да я посрещат и почнали да се хвалят:
– Бабо, кака ни върза герданчета! Бабо, кака ни сладко нахрани!
– И на кака ви баба ще върже герданче! – отговорила бабичката и пак се усмихнала.
Близо до колибата течала чудна река. Тя всеки час променяла боята си. Подир пладне бабичката завела момичето на речния бряг, легнала на тревата и рекла:
– Баби, аз ще подремна на тревата, а ти ми попей, защото не ме лови сън без песен.
Момичето седнало до главата на бабичката и кротко запяло. Песента му била тиха като бръмчене на пчела. Преди да заспи, бабата проговорила сънена:
– Гледай водата. Най-напред ще потече синя вода, сетне червена, сетне черна. Подир черната ще се зададе жълта. Събуди ме, когато дойде жълтата вода!
И задрямала. Момичето учудено гледало реката. Реката час по час променяла водата си: ту синя, ту червена, ту черна. По едно време се задала жълтата вода и то събудило бабичката. Бабичката бърже скокнала, сграбила момичето и го потопила в реката.
– Дръж, баби – рекла тя, – хвани каквото можеш!
Момичето стиснало нещо и когато старицата, го извадила, видяло, че държи едно сандъче.
– Какво има в него? – попитало момичето.
– Когато идеш у дома си, ще го отключиш с туй ключе и ще видиш какво има – рекла бабичката, подала му едно че, извела го от гората, показала му пътеката към тяхната къща и го изпроводила да си иде със здраве.
Отишло си момичето и като влязло в къщи, цялата къща светнала, защото жълтата вода била златна и то станало златно. Мащехата прехапала устни от завист.
– Какво носиш в сандъчето? – попитал бащата.
Момичето отключило сандъчето, отворило го и всички ахнали: сандъчето било догоре пълно с жълтици.
– Разправи къде си била? – попитала мащехата.
Златното момиче всичко разказало.
– По-скоро да заведеш и моето момиче в оная гора! – викнала мащехата на мъжа си.
– Меси една питка, като е тъй!
Мащехата се запретнала и омесила една житена питка. Бащата повел доведеното момиче, завел го на хълма в гората, търкулнал питката и когато момичето се затекло подире й, той се потулил.
Цял ден се лутало момичето в гората и надвечер викнало да плаче.
– Кой плаче? – попитала пак същата бабичка от тъмнината. – Момиче или момче? Ако си момче, махни се, ако си момиче, ела насам!
– Момиче съм! – отвърнало доведеното и влязло в колибата.
Горската бабичка го нагостила и му постлала да спи. На сутринта, когато слънцето напекло, бабичката се дигнала, а гостенчето й още спяло. Намръщила се стопанката на. колибата, ала нищо не казала. Събудила момичето и му рекла:
– Аз отивам за гъби, а ти разтреби в къщи, попари. трички и нахрани гадинките ми. Те са в избата. Не се плаши от тях, защото не хапят.
Момичето станало, взело метлата, почнало да мете, без да поръси земята с вода, дигнало пушилка. Попарило трици, занесло ги горещи на змиите, гущерите и костенурките. Гадините се изпопарили и когато на пладне се върнала бабичката от гората, те почнали да й се оплакват.
– Бабо, кака ни изпари с триците! Много ни изпари. Боли, бабичко!
– И баба ще изпари кака ви! – продумала бабичката и влязла в колибата.
Подир пладне тя завела момичето при чудната река и му заръчала:
– Аз ще подремна, а ти гледай реката – като мине синя вода, не ме буди, като мине жълта – пак не ме буди, като дотече червената – пак не ме буди. Когато дойде черната – събуди ме! Хайде сега,попей ми една песен, додето заспя!
Момичето викнало, но то пеело толкова силно и лошо, че бабата го прекъснала.
– Спри! – рекла му тя. – Не можеш ме приспа с тая песен.
Момичето млъкнало. Бабичката задрямала, а реката зашумяла и почнала да мени боята си. Когато дошла черната вода, то събудило бабичката. Горската старица скочила, хванала момичето за косите, потопила го. във водата и викнала:
– Дръж, баби, каквото можеш, дръж! Момичето напипало едно сандъче и го стиснало. Бабичката изтеглила момичето на брега, дала му едно ключе, с което да отключи сандъчето, когато си иде в къщи, извела го от гората и му показала пътя към бащината му къща. Мащехата го чакала накрай село. Било надвечер. Когато го видяла, че е станало черно и грозно, пожълтяла от яд, н си рекла:
– Дано поне сандъчето е пълно жълтици.
Отишли си в къщи, отключили сандъчето и що да видят – вътре само змии, гущери и раци. Запищели всички, разбягали се. Златното момиче побягнало на улицата.
– Тичай по-скоро да му вземеш златните дрехи, за да облечем с тях моето доведено момиче! – извикала мащехата на мъжа си.
Мъжът се втурнал подир своето момиче. То бягало, той тичал, то бягало, той тичал, то бягало, той тичал, додето най-сетне, като видяло, че бащата ще го настигне, златното момиче разперило ръце и хвръкнало като птичка. Дигнало се нагоре над къщите, над градините, над планинските върхове. Превърнало се на златна месечина и грейнало.
Бащата останал с отворени уста. Такова чудо никога не бил виждал.
Оттогава златното момиче се появява нощем на небето, цялата земя огрява и търси с очи своя роден край.

Дядо, дядооо – рекла една вечер бабичката, – къде ще се денем отсега нататък – очите ни слабо виждат, краката ни запряха, ръцете ни отмалняха.
Как ще да си изкарваме прехраната, като си нямаме помощница!
Не знам отвърнал старецът и тежко въздъхнал.
Де да имахме една дъщеричка, друго щеше да е! оборила глава бабичката.
А в туй време месечинката подслушвала разговора им и голяма жалба изпълнила сърцето й. Сянка засенчила челото й.
– Хайде, старо, да опитаме и този път. Може пък късметът ни да проработи. Иди и заложи в реката вехтия кош, с който ловиш риба. Каквото ни донесе водата – ще си го приберем в къщи и то ще ни бъде чедо.
Дигнал се дядото и отишъл на реката – там, където сребреела водата на големия брод. Заложил коша, полегнал на брега и задрямал. Когато пропели трети петли, той станал,и нагазил във водата да търси коша. Набутал го, издигнал го нагоре и що да види – в коша се намърдало едно пате с шарена перушина, със златна човка и сребърни крачета. Отнесъл го тичешком у дома си и викнал:
– Гледай, бабо, какво се е хванало нощес в нашия кош!
– Ох, на баба патенцето! – зарадвала се старицата и захванала да милва гостенчето по мокрите крила. – То не може нищо да върши, но барем ще ни бъде дружинка. Жива душичка! Нека се навърта покрай мене, защото много ми е додеяла самотията. Кажи нещо, бабиното!
Патето извило нагоре главата си, отворило човката си и рекло:
– Га!
– Да си ми живо и здраво! – рекла старицата. – Никой на света не може тъй хубаво да грачи.
И като смъкнала от тавана едно продънено кринче, тя наместила патето вътре и му казала:
– Тук ти е мястото!
– Га! – повторно гракнало гостенчето.
Щом станало видело, бабичката попа-рила трички, наляла вода ц, една паничка и поръчала тъй:
– Ние, патенце, отиваме за гъби в гората, а пък ти ще седиш тука, да ни вардиш къщата. Навън не бива да излизаш, защото под дръвника се е загнездила една байнювичка. Щом те зърне – ще те удуши. Варди се, патенце, нали занапред ти ще ни бъдеш дъщеричката.
И двамата старци нарамили по една торбичка, заключили вратата и куцук- куцук заминали към гората. Щом притихнали стъпките им, патето излязло от кринчето, разтворило крилата си, плеснало три пъти и гракнало четири пъти. Тогава мигом от него се смъкнала всичката перушина и то се превърнало на стройно момиче със златна коса и сребърни чехли на краката.
– Хайде сега на работа! – си рекло момичето и грабнало метлата.
Измело цялата къща, подредило дървения пад на старците, донесло вода с кобилицата и медниците, поляло цветята в градинката пред къщата, насякло дърва, подклало огъня, окачило черното менче на камината, смъкнало от тавана една връв с нанизани сушени гъби и ги сложило да врат. Додето стане гъбената: чорбица, работното момиче извадило от бабината ракла един топ бяло платно, скроило две ризи, на бърза ръка ги ушило и извезало пазвите им с чудни шевици. До късна вечер се трудило и готвило. Щом залязло слънцето, то размахало ръцете си три пъти като криле, гракнало четири пъти и пак се превърнало на пате. Всяко перце отишло на мястото си. Влязло пак в кринчето.
Върнали се старците. Като видели разтребената къща, топлата чорбица и новите ризи, те се слисали и смаяли. Захванали да питат патето:
– Кой беше тук?
– Кой накладе огъня?
– Кой уши ризите?
Но патето си лежало в кринчето и мълчало. Уморените старци се навечеряли сладко, наспали се и на другата сутрин пак отишли в гората – този път за дренки. След завръщането си вечерта заварили къщата още по-хубаво наредена, под камината къкрело гърненце с уврял боб, а на куките висели окачени два нови кожуха, тъкани от мека вълна, подплатени със заешки кожи.
– Такъв сладък бобец ям за пръв път в живота си! – рекъл старецът, щом глътнал първата лъжица.
През цялата нощ двамата старци не могли да мигнат. Въртели се в леглото и си шепнели:
– Тук има нещо. Някой влиза в къщи, когато ни няма!
– Трябва да узнаем кой шета, раз-требва и ни шие нови дрехи!
– Как?
– Как ли? – рекла хитрата бабичка. – Утре, наместо да идем в гората, ние ще се изкачим върху къщата и ще гледаме през комина.
Както намислили – тъй направили. На сутринта, щом завъртели ключа, старците тихомълком изправили стълбата върху стряхата зад къщата, изкачили се на покрива и се надвесили да гледат през комина. По едно време патето се дигнало, плеснало три пъти с криле, гракнало четири пъти, превърнало се на момиче и рекло:
– Сега на работа! Най-напред ще премета, сетне ще отсея брашно със струйката, ще замеся хляб, ще напаля пещта и ще го метна. Додето хлябът се изпече – ще ушия на дядото калцуни, а на бабичката – лапчуни, да им не мръзнат краката.
Запретнало ръкави и се заловило за работа, а старците седнали на покрива и сърцата им тупкали от радост.
– Ех, че късмет сме имали! На стари години ще добруваме! – си шепнели двамата.
Когато девойката напалила пещта и излязла навън да търси помет, за да измете жаравата, бабичката рекла:
– Не ща дъщеря ни да се превръща пак на пате. Искам да си остане момиче!
– Какво можем да направим? попитал дядото.
– Ако й изгорим патешките дрехи,тя ще си остане такава, каквато е сега!
– Хайде! – извикал старецът и се спуснал през комина по веригата.
Подире му скочила и бабата. Озърнала се, грабнала патешката перушина и без да му мисли много, я хвърлила в пламтящата пещ. Тъкмо в тоя миг влязла девойката.
– Какво сте направили? – извикала тя, като видяла своята патешка премяна в пещта. – Вие сте ми подпалили крилата. Отсега нататък аз не ще мога да ходя по небето, защото нямам крила.
– Че защо пък трябва да ходиш по небето? – попитала бабичката.
– Ох – зачупила ръце девойката, – вие нищо не знаете? Аз не съм пате, ами съм оная, дето грее нощем по небето. Аз съм месечината! Една вечер, когато надничах през отвореното прозорче на вашата къща, чух какво си приказвахте и жалба напълни сърцето ми. Тогава отидох при старата знахарка, която събира билки, за да лекува всяка жива душичка, и я попитах какво да направя, за да ви помогна. Знахарката ми каза, че нощем съм длъжна да грея на небето, а денем, ако искам, мога да слизам при вас и да ви помагам, но ще ми са потребни патешки крила. И като плесна три пъти с ръце, многознайницата събра всичките горски крилати гади н и и рече:
"Нашата виторога месечинка иска денем да слиза при двамина самотни старци. За да върши тая работа, тя трябва да сложи на раменете си патешки крила. Много ви се моля да отскубнете от крилата си по едно перце и по едно влакънце от гушките си, за да измайсторя от тях крила за месечинката."
Всичките крилати гадини дадоха на знахарката по едно перце и по едно пухено влакънце и тя само за една нощ ми измайстори патешките крила, които сега догарят в пещта! Като ми ги подаде, знахарката ми поръча:
"Виторожке, пази крилата като очите си; ако ги изгубиш, никога няма да можеш да се дигнеш на небето и нощем по цялата земя ще настъпи пълен мрак."
– Сега какво ще правим? – уплашено замигала бабичката.
– Ще тръгнете с дядото по гората да събирате пухени влакънца и перца от крилца. От всяка крилата гадинка ще искате по едничко. Когато съберете перушината, ще идете в Тилилейските усои и ще намерите знахарката в една сламена колиба. Ще й паднете на колене и ще я помолите да измайстори още две патешки крила. Като ги вземете, ще ми ги донесете в Старопланинската пещера. Аз ще се потуля вдън пещерата и додето не ми донесете крилата, няма да се покажа пред очите на хората.
Като изрекла тези думи, девойката изскочила навън, блъснала вратата зад себе си и изчезнала.
С клюмнали глави старците потеглили към гората. От птичка на птичка, от гнездо на гнездо те ходели в горските дебри и протягали ръце за перца и влакънца. От всички птици те измолили по едно перце и по едно влакънце, само стърчиопашката се опънала:
– Не си давам аз перцата – рекла, – на какво ще замяза опашката ми без едно перо?! Моята опашка е най-хубавата от всичките опашки на света. Вижте я само как стърчи!
И като я вирнала нагоре, тя захванала да я клати.
Три дни дядото и бабата стоели под гнездото на стърчиопашката с протегнати нагоре ръце. Най-сетне тя склонила да им отскубне едно влакънце от гушката си, ако бабата й даде една огърличка от бисер.
Като си нямала бисерни зърна, бабичката оборила глава и заплакала. От очите й закапали една след друга горещи сълзи. И всяка сълза, щом паднела на земята, мигом се превръщала на бисерно зърно. Събрала бабичката тия зърна, нанизала огърличка и я сложила върху шията на горделивата птичка. Тогава стърчиопашката отскубнала най-малкото влакънце от гушката си и го пуснала, вятърът го грабнал и понесъл. Цял ден тичали старците през трънаците, охкали, пъшкали, най-сетне хванали влакънцето и се упътили към Тилилейски-те усои. Намерили знахарката и всичко й разказали. Многознайницата се понамръщила, но взела перцата и влакънца-та. През нощта измайсторила още две патешки крила. От Тилилейските усои старците заминали към Старопланинската каменна пещера. Късно през нощта стигнали до входа на пещерата и почнали да викат:
– Излез, излез, месечинке!
Девойката изскочила, размахала ръце, гракнала, превърнала се на пате и литнала нагоре. Грейнала.
Всичките хора се показали навън да я гледат, защото по-хубава месечина никога не били виждали.

Един баща имал трима сина. Един ден ги повикал и им казал:
– Ще дам на трима ви по една кесия жълтици. Вървете по света и търсете най-скъпоценния плод.
Който от вас ми го донесе, ще му дам половината от богатството си.
Взели тримата синове кесиите и тръгнали на три страни по света да търсят най-скъпия плод.
След три години тримата се върнали при баща си.
– Е – рекъл той, като се обърнал към най-големия си син, – донесе ли ми най-скъпоценния плод?
А той му казал:
– Най-скъпоценният плод, тате, трябва да е този, който е най-сладък. И аз ти купих едно свисло грозде.
От всичките плодове, които ражда нашата земя, гроздето е най-сладкия плод.
– Хубаво си направил, синко – отговорил бащата, – хубав плод си ми донесъл.
Ами ти какъв плод си ми донесъл? – обърнал се той към средния си син.
– Татко, аз мисля, че най-скъпоценният плод е този, който най-рядко се намира. Затова отидох в южните страни и ти купих редките плодове, които не растат у нас. Купих ти кокосови орехи, портокали, фурми, банани, по малко от всички други редки плодове. Ето ти: избери си, който ти харесва.
– Добре си направил, синко, хубави плодове си ми донесъл. Ще си избера един от тях – казал баща му.
После се обърнал към най-малкия си син:
– А ти, синко, какво ми донесе? Защо се връщаш с празни ръце?
– Вярно е, тате, че аз се връщам с празни ръце. Но парите, които ми даде, аз не похарчих за скъпи плодове.
Аз постъпих, тате, в едно училище. И там учителите и книгите ме учиха цели три години.
Плодовете, които набрах, не се виждат, защото те са в сърцето и ума ми. Мисля, татко, че те са също скъпоценни плодове…
Като чул тези думи, бащата се зарадвал и казал:
– Ти си ми донесъл най-скъпите плодове, синко! Ти заслужаваш наградата.
Защото няма по-скъпи плодове от тия, които знанието дава на човека.

Живеели двамина стари хора – мъж и жена. Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо на покрива, имали си и два вола: единият – сляп, а другият – куц, имали си една нива, три години неорана.
Само дете си нямали, затуй им било криво и мъчно.
Една сутрин старецът рекъл на жена си:
– Бабо, днес отивам да изора нивата. Смятам да пръсна малко просо, че като порасте и узрее – ще дойдат птички да го клъвнат. Щом накацат и почнат да го кълват, аз ще хвърля рибарската си мрежа отгоре им, ще хвана десетина-петнайсет, ще им направя клетки и ще ги занеса на пазара да ги продам.
Какво мислиш – добре ли съм решил?
– Много ти е добро решението, само че за обед няма какво да ти наготвя. Я иди по-напред да хванеш малко рибица, пък сетне ще вървиш да ореш.
Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок вир. Изтеглил я: цяла торба рибки златоперки. Хвърлил повторно и що да види: в мрежата шава едно малко момче, педя високо, с цървулки и мустачки.
–Добро утро, тате! – викнало момчето.
– Кое си ти? – попитал старецът.
– Аз съм твоят син. Стоях под един камък и чаках някоя бабичка да ме измъкне и да ме отнесе в твоята колиба. Чаках, чаках, мустаци ми пораснаха – но никой не дойде. Излязох да се поразходя във водата и ти ме хвана в мрежата. Хайде да ме водиш у дома, че не зная пътя!
Навел се старецът, взел мустакатото момче от мрежата, мушнал го в торбата при рибата и го отнесъл.
Бабичката, като го видяла, много се зарадвала:
– Ох, на мама – викнала тя, – то си ми има вече мустачки! Ще го наречем Педя човек.
Дядото се порадвал на сина си, помилвал го по главичката и заминал на оран. На обед Педя човек тръгнал да носи на баща си чорбица в едно менче. Като стигнал на нивата – бащата го съзрял, спрял воловете и седнал в браздата да сърба топла чорбица. Педя човек се повъртял малко насам-нататък, сетне се хванал за опашката на единия вол, покатерил се на гърба му, пропълзял към ухото му и влязъл вътре. Викнал силно:
– Дий!
Волът потеглил. Тръгнал и другият. Захванал Педя човек да оре наместо баща си. Теглил една бразда.
права като свещ, теглил втора, почнал да свирука.
– Тате – викнал той на стареца, – ти си полегни под крушата, пък аз ще изора нивата. Ако някой мине и поиска да ме купи – ти ме продай, не се бой. Вземи парите, а сетне аз пак ще се върна.
Легнал старецът и задрямал. По едно време се задал един богат търговец и се смаял: орачът спи под крушата, а воловете сами вървят и орат. Де се е видяло такова нещо!
– Хей – викнал той, – какво е туй чудо? Старецът се надигнал и попитал:
– Какво има?
– Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат! – отвърнал търговецът.
– Ако си отвориш хубаво очите, ще видиш, че воловете не орат сами, а син ми ги кара.
– Де го? – още повече се смаял търговецът.
– Ей го там в ухото на вола.
Търговецът приближил до воловете, втренчил се, разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:
– Продай ми го!
– Колко даваш? – попитал старецът.
– Сто жълтици.
– Дай парите.
Начел търговецът парите и прибрал Педя човек. Мушнал го във външния джоб на палтото си и тръгнал.
По пътя Педя човек прогризал като мишка широка дупка в джоба, спуснал се неусетно на земята и се мушнал в храсталака. А търговецът отминал. Педя човек прекосил гората, излязъл навън. Стигнал до един мост. Нощта била вече настъпила. Прибрал се Педя човек под моста да спи, като решил на другия ден да си продължи пътя. Тъкмо затворил очи, ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.
– Тая нощ – рекъл първият – ще откраднем единия от двата вола на оня, дето живее накрай село, съгласни ли сте?
– Съгласни сме! – отговорили другите двама.
– Вземете и мене, братя! – обадил се Педя човек в тъмнината.
– Кой си ти? – трепнали крадците и втренчили очи. Като видели малкото човече, те плеснали с ръце и викнали:
– Тъкмо ти ни трябваш! Ние за такъв мъничък човек земята дерем. Ще влезеш през ключовата дупка в обора на къщата, дето е накрай село, ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол, а ние ще те чакаме вън.
Речено – сторено. Отишли разбойниците в къщата накрай село, помогнали на Педя човек да влезе през ключовата дупка и притихнали в тъмнината. По едно време Педя човек надал вик отвътре, колкото му глас държи:
– Братя разбойници, кой вол да открадна – белия или черния?
– Мълчи, дребосъче мустакато – зашепнали разбойниците, – изведи черния!
Педя човек извел черния вол. Крадците го подкарали към гората, заклали го, одрали му кожата и си го разделили. На Педя човек дали шкембето. Дигнали се бърже и си отишли. Педя човек слязъл в близката долчинка, измил хубаво шкембето, мушнал се вътре на топло и заспал. Същата нощ в долчинката пристигнал гладен вълк, Като съзрял шкембето, той подскокнал, отворил уста и го налапал.
Педя човек се събудил в корема на вълка. Потъркал очи и почнал да се разхожда. Мръднал към устата на вълка и погледнал през зъбите. Било пладне. Насреща, под една орехова сянка, пладнувало цяло стадо овце, а овчарят и кучетата спели. Вълкът тихоприближил към едно крехко агънце. Тъкмо когато посегнал да го удуши, Педя човек се развикал:
– Овчарко, ставай, че вълкът грабна агнето ти!
Овчарят скокнал и насъскал кучетата си. Те връхлетели върху вълка. Вълкът се втурнал към гората и едва се отървал от силните овчарски кучета. Когато стигнал в храсталаците, почнал да дебне един заек, но щом наближил, Педя човек пак се развикал:
– Зайко, бягай! Отиде ти кожухчето!
Заекът побягнал. Вълкът тогава продумал:
– Кой си ти, дето се разхождаш в моя корем и плашиш плячката ми?
– Аз съм Педя човек.
– Какво искаш от мене?
– Искам да ме заведеш у дома при майка ми и при баща ми.
– Къде живеят те?
– Хе там, в долното село.
Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу. Пристигнал в село, прескочил плета и влязъл в двора на колибата, гдето живеели бащата и майката на Педя човек.
Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:
– Тате, мале, удрете вълка, ама гледайте корема да не биете, защото ще ми строшите кокалите!
Дядото грабнал секирата и се втурнал. Подире му изскочила и бабичката с кобилицата. Тупа-лупа – убили вълка. Разпрали му корема и извадили Педя човек.
– Как сте? – попитал Педя човек и си засукал мустака.
– Добре сме – отвърнали старците. – Тебе чакахме.
– Вие сте добре – рекъл Педя човек, – но аз не съм, защото нямам топла дрешка. А иде зима.
– Лесна работа! – рекъл старецът и одрал кожата на вълка. А бабичката взела една губерка и му ушила
хубаво меко кожухче.

Беше ужасно студено; валеше сняг, а и започваше да се смрачава; това беше последната вечер в годината, вечерта срещу Hова Година. В тоя студ и в тая тъмница по улицата вървеше едно малко, бедно момиченце, гологлаво и с боси крака; да то имаше наистина пантофи на краката си, когато тръгна от къщи, но каква полза! Те бяха много големи, последна ги бе носила майка му, толкова големи бяха, и малката ги бе загубила, като бързаше да прекоси улицата, тъй като две коли бяха минали ужасно бързо; единият пантоф не можа да намери, а другият го отмъкна едно момче; каза, че щял да го използва за люлка, когато му се роделидеца. И сега малкото момиченце вървеше с босите си крачета, които бяха сини-червени от студа; в една стара престилка то носеше множество кибритени клечки, а в ръката си държеше една връзка от тях; цял ден никой не бе купил нищо от нея; никой не бе й дал и скилинг; гладна и премръзнала вървеше тя и изглеждаше много умърлушена, горкичката! Снежинките падаха по дългата й, руса коса на красиви къдрици, но тя изобщо не помисляше за такива хубосии. По всички прозорци блестяха свещи, а по улицата миришеше много хубаво на печена гъска, нали бе навръх нова година; за това мислеше тя. Седна в ъгъла между две къщи, едната се подаваше малко повече към улицата от другата, и се сгушил беше свила малките си крачета под себе си, но й беше още по-студено, а в къщи не смееше да се прибере, тъй като не бе продала никакви кибритени клечки и не бе получила нито един скилинг, баща й щеше да я бие, а и у дома й беше студено, то само дето имаха покрив отгоре си, но вятърът свиреше през него, въпреки че по-големите дупки бяха запушени със слама и парцали. Малките й ръчички бяха почти напълно вкочанени от студа. Ох, една клечица кибрит щеше да помогне. Само да посмееше да измъкне една от връзката, да я драсне на стената и да стопли пръсти. Тя измъкна една, „пъпшшш“, как пращеше тя, как ореше! Пламъкът бе топъл и ясен, също като малка свещичка, която тя заслони с ръката си, чудна свещ беше тая! Hа малкото момиче му се стори, че седи пред една голяма желязна печка с лъскави месингови топки и месингова тръба; огънят гореше чудно хубаво и топлеше много добре. Hо какво стана? Малката протягаше вече краката си, за да стопли в тях… но пламъкът угасна, печката изчезна… и тя седеше с малко парченце от изгоряла кибритена клечка в ръката. Драсна нова, тя се разгоря, освети, и там, където светлината падаше, стената стана прозрачна като тюл; можеше да види всичко в стаята – имаше маса, покрита с блестящо бяла покривка, с изящни порцеланови съдове на нея и печена гъска, пълнена със сушени сливи и ябълки, от която красиво се вдигаше пара. И което беше още по-хубаво, гъската скочи от тавата и се заклатушка по пода, с вилица и нож в гъба, право към бедното момиче; изведнъж кибритената клечка угасна и се виждаше само дебелата студена стена.Запали нова клечка. Седеше под прекрасна коледна елха, още по-голяма и по-накичена от тази, която бе видяла през стъклената врата у богатия търговец миналата Коледа; хиляди свещички горяха по зелените клони и шарени картинки, като тия, дето красят витрините на магазините, гледаха надолу към нея. Малкото момиче протегна и двете си ръце нагоре… и тогава кибритената клечка угасна; множество коледни светлини се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, видя ги, че станаха на ясни звезди, една от тях падна и остави по небето дълга огнена черта. – Hякой умря! – каза момиченцето, защото старата й баба, единствената, която бе била добра към нея, но се бе вече умряла, бе казала: когато някоя звезда падне, една душа отива при Господ Бог. Драсна още една клечка о стената, тя освети наоколо, а в светлината стоеше старата й баба, много ясна и сияеща, мила и хубава. – Бабо! – извика момиченцето. – Вземи ме със себе си! Знам, че ще изчезнеш, когато клечката угасне; ще изчезнеш като топлата печка, хубавата гъска и голямата, прекрасна коледна елха – и тя драсна бързо всичките останали клечки, които бяха във връзката, много искаше да задържи баба си, и кибритените клечки светнаха с такова сияние, което бе по-ясно и от дневна светлина. Баба й никога не бе изглеждала толкова красива, толкова величествена; тя вдигна малкото момиченце на ръката си и те полетяха, в блясък и радост, много, много нависоко; нямаше нито студ, нито глад, нито страх – те бяха при Бог. А в ъгъла, до къщата, в студената утрин, седеше малкото момиченце, с червени бузи, а усмивка на уста… мъртво, замръзнало до смърт в последната вечер на старата година. Сутринта на Hовата година озари малкия труп, облегнат, с кибритените клечки, почти цяла връзка от която бяха изгорени. Искала е да се стопли, казаха някои; никой не знаеше каква красота бе видяло то, в какъв блясък, заедно със старата си баба, бе преминало в щастието на Hовата година!