www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Някога врабчето и лисицата били големи приятели. Където тръгнела лисицата, и врабчето подире й.
— Врабченце, братче — рекла веднъж лисицата, — хайде да работим заедно.
— Какво ще работим? — попитало врабчето.
— Има какво. Ще посеем жито. Задружно ще си го пожънем и каквото получим, ще си го разделим по братски. Искаш ли?
— Искам, кумичке.
Посеяли жито. Пораснало житото, вързало клас, узряло. Дошло време за жътва. Една сутрин врабчето и лисицата отишли да жънат. Но щом напекло слънцето, лисицата, която била много мързелива, почнала да хитрува.
— Врабченце, братче, ти жъни, пък аз ще ида на оня хълм да подпирам облака да не падне, защото падне ли — отиде ни хубавото житце!
— Иди, кумичке — рекло врабчето и се навело само да жъне.
Лисицата се изкачила на хълма, клекнала да подпира облака, който тъкмо тогава се задал от планината. А врабчето жънало, жънало, цялата нива пожънало, прибрало снопите, направило харман.
— Ела, кумичке, да вършеем!
— Ти вършей, врабченце, братче, пък аз ще подпирам и днес облака, защото, нали знаеш, ако падне — отиде хубавото ни житце!
Врабчето приготвило диканята, впрегнало воловете, овършало житото, отвяло го и повикало лисицата.
— Ела, кумичке, да разделим зърното!
— Ида! — затекла се лисицата.
Грабнала кринчето и почнала:
— На тебе, врабченце, едно кринче зърно, а на мене две кринчета, защото аз вършех по-тежка работа: подпирах облака.
Врабчето прибрало своето жито, преглътнало и си отишло.
— Защо си нажалено? — попитало го кучето.
Врабчето му разказало как го излъгала лисицата. Тогава кучето се дигнало ядосано.
— Аз ще я науча! Заведи ме в лисината житница!
Врабчето го завело. Кучето влязло в житницата и се заровило в зърното.
На другия ден лисицата влязла в житницата си и почнала да пълни един чувал, защото щяла да ходи на воденица. Както гребяла, открила едното ухо на кучето, помислила, че е подлога от цървул и го захапала. Тогава кучето скокнало, почнало да я дави и на бърза ръка я удушило.

Остаряло кучето, което вардело стадото на двама овчари в планината, двама братя. Отслабнали му очите, изпопадали му зъбите, запрели му краката.
— Туй куче — рекъл по-малкият брат — вече не е за нас. Не може да се опре на вълците. Някоя нощ зверовете ще се вмъкнат в кошарата и ще ни издушат овцете.
— Какво да го правим? — попитал по-големият брат.
— Ще му вържа аз утре заран един камък на шията — заканил се първият — и ще го бутна в дълбокия вир над воденицата. Сетне ще сляза в селото и ще намеря друго — по-младо и по-яко.
А кучето в туй време подслушвало. Като разбрало какво го чака, то изтръпнало, повъртяло се насам-натам като щуроглаво и решило да побегне. Изоставило стадото и хукнало към гората. В най-големия пущинак го срещнал сивият вълк.
— Къде бягаш, братовчеде? – спрял го вълкът.
Овчарското куче му разказало неволята си. Като го изслушал, вълкът поклатил глава:
— Неблагодарни хора са твоите стопани — рекъл той, — но аз ще ти помогна да останеш в кошарата. Чувай какво ще направим. Ти се върни пак при овчарите и легни под кърмилото. Довечера, като притъмнее, аз ще пристигна, ще прескоча оградата, ще грабна една овца, ще се спусна към гората, но няма да бягам презглава, а ще потичвам едвам- едвам. Ти пък почни да лаеш, колкото глас имаш, дигни олелия, додето изскочат навън овчарите. Сетне бягай подире ми. Накрай гората аз ще ти дам овцата непокътната. Ида видиш какво ще стане.
Вечерта, щом овчарите се прибрали и легнали да спят — вълкът грабнал виторогия овен на стадото и го помъкнал към гората. Бре, че като лавнало старото куче, всичко живо събудило и — беж подир вълка. Сивият горски звяр на два-три пъти се поспирал, додето го настигне немощното куче. По едно време овчарите чули давичкане, ръмжене, тракане на зъби и когато стигнали до гората, заварили своето старо куче — запъхтяно, овена — непокътнат, а вълка го нямало — побягнал.
По-големият брат помилвал кучето по главата и рекъл на по-малкия:
— Видя ли каква юначина излезе! А пък ти искаше да го давиш…
— Аз го гледах как се влачи и си мислех, че с него е свършено — замислено отвърнал по-малкият и подкарал напреде си овена.
Като стигнали в кошарата, овчарите дали на кучето за награда цяла копаня суроватка.
Минало лятото. Рукнали есенните дъждове, задухали зимните виелици. През една тъмна нощ кучето усетило, че някой драще по вратата. Отворило я с предния си крак и що да види? Напреде му седи клекнал сивият вълк — измършавял, грохнал, само кожа и кокали.
— Тука ли са овчарите? — попитал вълкът.
— Няма ги. Отидоха на сватба. Ще женят по-младия.
— Моля ти се, дай ми едно агне, защото умирам от глад.
— Дума да не става — отвърнало кучето. — Ако ти отнесеш тая нощ агне от стадото, знаеш утре какво ме чака: камък на шията. Но аз не съм забравило добрината, която ми стори, и за да ти се отплатя — казвам ти: иди в селото на сватбата. В готварницата има седем печени агнета. Тая вечер им теглиха ножа. Което щеш — него изяж!
— А как ще вляза? — попитал вълкът и сладко преглътнал.
— Лесна работа. Готварницата е затворена с дървено мандало. Натиснеш ли с крак дръжката му — вратата сама се отваря. Само че трябва да ти кажа още едно нещо: под полицата има две дървени ведра, пълни с вино. Не пий вино, защото може да те сполети беда. Хайде сега слизай в село!
Затекъл се гладният вълк надолу и — право в къщата на овчарите. Лесно я намерил, защото там свирели гайди и тумкали тъпани. Приближил се крадешком до готварницата, изправил се на задните си крака,. погледнал през прозорчето: вътре няма никой. Само печените агнета наредени в големи тави — едно до друго. Бутнал с крак мандалото, открехнал вратата, влязъл вътре и на бърза ръка опердашил две агнета. След като се засолил, сивият вълк наместо да бяга, клекнал над едното ведро — да опита виното. Смръкнал малко — усладило му се. Зах-ванал да лочи, додето направил главата. Станало му весело. Олюлял се назад-напред и надал силен вълчи вой.
Сватбарите, които били вътре в къщата, наскачали от трапезата, грабясали кой каквото намери и хубаво наложили гърба на опопения гостенин. Смазан от бой, сивият вълк едвам се завлякъл в планината при кучето и му рекъл:
— Аз те отървах от камъка, дето щяха да го нахлузят на шията ти, а ти ме проводи в село да ме пребият. Но аз няма да оставя тая работа току-тъй. Ще се бия с тебе. Отивам да повикам съюзниците си.
— Щом като не можем да се спогодим — ще се бием! — отвърнало кучето.
На другия ден вълкът събрал всичките си горски зверове: мечки, лисици, зайци, таралежи, и ги повел срещу противника си, а кучето из¬карало на бойното поле само една котка и една гъска, защото други домашни животни в кошарата нямало.
Вълчите съюзници се наредили в боен строй накрай гората и вперили очи. Вълкът поръчал на заека да се покатери на едно дърво и да гледа идат ли враговете. По едно време заекът се развикал от върха на дървото:
— Идат! Идат!
— Кой води войската им? — попитал вълкът.
— Най-напред крачи едно мустакато чудовище със светнали очи. То си размахва сабята и вика:
— Ей така ще ги сечем! Ей така! Ей така!
(То било котката, която си мяткала опашката наляво и надясно.)
— А подир чудовището? — попитала мечката.
— Подир него тича нещо по-страшно и само вика: така, така, така! (А то било гъската, която винаги си грачи: ка, ка, ка!)
— А най-подир? — извикала лисицата към заека.
— Най-подир тича един опитомен лъв.
— Бягайте, като е тъй, да бягаме, защото косъм няма да остане от нас! — ревнала мечката и се врътнала назад.
Подире й се навървили и другите горски зверове. А заекът се хвърлил от дървото, дигнал лапичките си и се предал.
Мечката навлязла в една нива с висока ръж, току-що изкласила. Както бягала, класовете я удряли отзад и горката мецана, додето излезе от нивата, изгубила ума и дума. Вълкът кривнал настрани и се сринал по един сипей, подгонен от съборените камъни, които го удряли по кълките. Прескундил се презглава. Насмалко щяло да му се пукне сърцето.
Най-сетне съюзниците спрели да отдъхнат на една тиха горска полянка.
— Страшна работа — рекла мецана. — Едвам отървах кожата. По едно време, като зачаткаха подире ми ония ми ти куршуми — същинска градушка. Добре че кожата ми е яка, не можаха да я пробият.
— Ами аз какво изпатих! — въздъхнал вълкът. — Кучето ме настигна на един сипей и почна да събаря цели канари отгоре ми. Изпотроши ми кокалите. Хей, братя, да знаете, че отсега нататък няма да мина край кошарата му!

Яхнал дребното си магаре, дядо Пешо се връщал от пазар. Клатучкал се и нещо си тананикал. Като стигнал дървения мост на крайселската река, той смахмузил магарето — да мине по-бързо, и го подканил:
— Де, Марко!
Засилило се дядовото Пешово магаре, но додето претопурка през моста, подковата на левия му заден крак се закачила на един чеп и се откъртила. Залъщяла върху моста като сребърен полумесец.
Тъкмо в туй време откъм летния царски дворец се задала една позлатена колесница, теглена от два черни коня с червени звезди на челата и опашки до земята.
— Царската колесница минава! — рекъл старецът и отбил магарето си да стори път.
Конете префучали покрай него. Искри изскачали изпод копитата им. Старецът извърнал глава и се загледал след конниците, който препускали подир колесницата.
Не щеш ли, позлатената колесница спряла изведнъж на самия мост. Нейната вратичка се отворила, отвътре се подала една глава с корона и нещо заповядала на най-близкия конник. Конникът скочил на земята, навел се, взел нещо и го подал на протегнатата навън ръка. Подир малко и колесницата, и конниците кривнали на завоя и изчезнали от очите на стареца.
— Какво ли намериха на моста ? — проговорил озадачен дядо Пешо и подкарал магарето си, но то се залюляло и закуцало.
Дядо Пешо слязъл от самара, прегледал краката на магарето и и като разбрал, че едната подкова я няма, поклатил глава, натъжил се и повел Марка към къщи. Като стигнал в тясното дворче на къщурката си, той извадил от пазвата си едно вързопче с дребни пари, преброил ги, видял, че няма да стигнат за нова магарешка подкова, и тежко въздъхнал:
— Къде ще се дяна с този окуцял Марко?
Дядо Пешо имал едно юначно петле с жълти ботушки и с оскубана опашка.То се изправило пред своя стопанин и рекло:
— Защо въздишаш, дядо Пешо? Горе главата! Аз видях кой отнесе подковата на нашия Марко. Да не ми е името Петлю Пешев, ако не ти я донеса!
И напереното петле тръгнало към царския дворец. Вървяло, вървяло, стигнало до една река без брод и без мост. Спряло се на брега и се замислило как да мине отвъд. Мислило, чудило се, най-сетне си рекло:
— А бе, аз защо ли се чудя?
И като се навело, петлето с оскубаната опашка проточило шията си, отворило гърло и захванало да пие. Цялата река пресушило и минало на другия бряг.
Продължило по-нататък. Навлязло в една зашумена гора. Изведнъж напреде му изскочил един лъв и се озъбил:
— Хей, ти, дето ходиш на два крака, кой ти позволи да влизаш в моята гора? Връщай се или ще те изям!
— Ще ми изядеш опашката! — отвърнало петлето —Я се махай от пътя ми!
Лъвът разтворил устата си.
— А бе, ти — кипнало петлето — няма ли да се махаш?
И като проточило шия, то клъвнало лъва и го глътнало.
Късно вечерта петлето с оскубаната опашка стигнало до царския дворец, прехвръкнало в градината, кацнало върху един клон тъкмо пред отворения прозорец, където спял царят. На стъклената масичка до царската глава лъщяла подковата на дядовото Пешово магаре.
— Кукуригууу! — изкукуригало петлето и запляскало с криле.
Царят се стреснал и облещил очи:
— Кой смее да нарушава царския ми сън? — грозно изревал той.
— Аз! — отвърнало петлето.
— Какво искаш?
— Подковата.
— Не я давам! Тя ми е късмет! — отвърнал царят, грабнал я от масичката и я мушнал в пазвата си.
Тогава петлето повторно и още по-силно изкукуригало.
— Докога смяташ да кукуригаш? — попитал царят.
— Цяла нощ ще пея и няма да те оставя да спиш, ако не ми дадеш подковата.
— Тъй ли? — заканил се царят и плеснал три пъти с ръце.
Мигом в покоите му нахълтали деветима царедворци и паднали на колене:
— Какво ще заповядаш, господарю?
— Първо: заповядвам да напалите голямата пещ, дето пече хлябовете на цялата ми войска! Второ: заповядвам да хванете онова петле и да го хвърлите живо в пещта!
Както им заповядал царят, тъй направили царедворците. Напалили голямата пещ и когато жарта станала до колене, хвърлили дядовото Пешово петле вътре.
Но петлето не се уплашило. Щом стъпило върху въглените, то зяпнало и рекло :
Водолей, водолей, всичката вода излей, въглените угаси и петленцето спаси!
Додето изрече тези думи, цялата река рукнала навън и заляла пещта. Угасила въглените.
На сутринта петлето изскочило живо и здраво и цял ден се разхождало в градината под прозореца на разлютения цар. А вечерта, щом владетелят заспал, то повторно закукуригало.
— Пак ли? — скокнал царят. — Ще те науча аз тебе!
И заповядал на царедворците да го хвърлят в зверилницата, където било пълно с гладни вълци и пустали лисици.
Щом се намерило в зверилницата, петлето, наместо да си глътне езика от страх, отворило клъвката си и викнало:
— Лъвчо, лъвчо, мил и драг, покажи, че си юнак!
Лъвът изскочил навън и на бърза ръка издушил всичките вълци и лисици. А петлето изхвръкнало от зверилницата живо и здраво.
На третата нощ то пак закукуригало под отворения прозорец на двореца. И царят се предал, защото никой не може да излезе наглава с такова юначно петле. Извадил подковата от пазвата си, надянал я върху шията на петлето и креснал:
— На ти подковата, па се махай от главата ми!
Петлето си тръгнало към село да зарадва, натъжения дядо Пешо, а лъвът се прибрал в гората.

През един горещ летен ден кума лиса подгонила дългоухия заек и го преследвала до градинския кладенец. Щом стигнал кладенеца, заекът се засилил и прехвърчал като птица над него. Кума лиса решила мигом да направи и тя заешки скок, но наместо отвъд — тупнала в кладенеца. Кладенецът бил дълбок и лисицата не смогнала да се измъкне. Затънала до шия в студената вода и затреперала. По едно време откъм гората се задал брадатият козел, умната глава. Върви към кладенеца, брадата си поклаща, рогата си мотае.
— Какво правиш там? — надникнал козелът в кладенеца.
— Къпя се в прохладната вода. Градинарят ми е приятел, а пък слънцето пече много — отвърнала лисицата.
— А водата става ли за къпане? — попитал козелът. — Не е ли мокра?
— Чудо! — извикала лисицата и си потопила главата.
— И аз ще скоча при тебе — рекъл козелът.
— Скочи, но внимателно, да не размътиш кладенеца!
Брадатият козел се строполил надолу с главата и цамбурнал в кладенеца. Кума лиса заврещяла:
— Ай, ай, ай! Цяла ме изцапа! Напръска ми кожухчето с кал! Тъй ли се скача?
— Ами как? — попитал козелът.
— Ще ти покажа, ако ми помогнеш да изляза от кладенеца.
Изправи се на задните си крака!
Козелът се изправил, а кума лиса започнала да се катери по гърба по рогата му, докато се измъкнала вън от кладенеца.
— Сбогом, глупчо! — размахала лапичката си лисицата.
— Как тъй, аз съм умна глава! — оскърбил се козелът.
— Ако беше умна глава, нямаше да бъдеш сега в кладенеца! — извикала лисана и побягнала.
Козелът останал в кладенеца и стоял три дни. На четвъртия пристигнал градинарят, вързал го за рогата с едно въже и го измъкнал навън.

Един старец отишъл в гората за дърва. Намерил едно кухо дърво, размахал секирата и тупа-лупа, съборил го на земята. Като се заловил да го цепи, в кухината му намерил една кожена торба, пълна с жълтици. Зарадвал се на късмета си, натоварил цепениците на колата, окачил торбата с жълтиците на ритлата и повел воловците към дома си. Вървял старецът и си мислел:
— Намерих аз парите, но гората не е моя. И кухото дърво не е мое. Отде накъде парите пък да са мои? Те са чужди. Ако съм човек на място, ще издиря стопанина им и ще му ги дам, защото от чужди пари прокопсия няма.
Не щеш ли, насреща му се задал един сиромах човек, дрипав до немай-къде, разтревожен, запъхтян.
— Откъде идеш, побратиме? — викнал сиромахът.
— От гората — отвърнал дърварят. — Защо питаш?
— Да си намерил нещо?
— Намерих — кимнал с глава старецът.
— Слава богу! — зарадвал се дрипавият. — Аз, брате, имах само една юница, но ме натисна голяма сиромашия и реших да я продам. Отзарана я откарах на пазара, добра цена й дадоха, тръгнах си и де да знам как, по пътя съм изтърсил торбата с парите. Като луд съм тичал дотука. Къде е торбата ми?
— Ей там, закачил съм я на ритлата.
Сиромахът се втурнал към торбата. Бръкнал с две ръце вътре, нагребал жълтиците, погледнал ги, но мигом пак ги изтърсил в торбата като опарен.
— Не са мои — рекъл, — моите бяха бели, а тези са жълти.
— Чудно — замислено проговорил дърварят — какви може да са тези, дето ги намерих?
— Крадени! — отсякъл сиромахът.
— Кой ги е задигнал?
— Крадците.
— А къде са крадците?
— В гората, къде другаде? — извикал сиромахът и хукнал по-нататък, да търси своята торба.
Старецът се прибрал у дома си и рано на другата сутрин метнал торбата с намерените пари на тоягата си, емнал пътя, че в гората — да търси крадците. В най-затънтените дебри забелязал светлинка. То било огън. Като приближил край огъня, заварил десетина души — надянали един овен на шиш — въртят го над жаравата.
— Добър ви ден! — поздравил старецът.
— Добре си дошъл! — отвърнал един от горските хора. — Ти, дядо, по каква работа ходиш?
— Тръгнал съм да търся крадците. Да не сте вие?
— Имаш грешка! Тука крадци няма — обадил се главатарят на горските хора.
— А вие какви сте?
— Ние сме хора хайдути. Излезли сме в гората да закриляме сиромасите и да наказваме народните изедници. А ти поседни да си отпочинеш и да опиташ нашия овен! — поканил го главатарят.
Старецът подвил крак, нахранил се, благодарил на домакините и на тръгване попитал:
— Кажете ми, братя, къде мога да намеря крадците?
— В дворците, там са крадците! — отвърнал войводата.
Старецът се дигнал, излязъл от гората и се спуснал към големия град. Отишъл право в царския дворец. Влязъл вътре. Там заварил десетина големци, в позлатени дрехи облечени. Събрали се на съвет.
— Добър ви ден! — поздравил ги старецът.
— Ти какво търсиш тука? — гневно го посрещнал един брадат царедворец.
— Крадците търся.
— Какви крадци? — скочил на крака брадатият и от очите му започнали да изскачат искри.
— Ония, дето са задигнали ей тази торба. Аз я намерих в едно кухо дърво.
— Какво има вътре ? — надникнал големецът.
— Жълтици.
— Жълтици ли ? — посегнал брадатият. — Дай я тука!
И като пребарал торбата, той намигнал на другарите си и захванал да тика стареца към вратата.
— Ти, дядо — рекъл -— нямаш работа тука. Иди да търсиш крадците вън от царския дворец, защото ние сме най-честните. Додето намериш крадците, ние ще ти вардим парите. Тука те са на сигурно място.
Точно подир една година ела да си получиш торбата.
Отишъл си старецът и цяла година ходил насам-нататък да пита за крадците. Като се изтърколила годината, той пак похлопал на царските врати. А големците пак били събрани на съвет.
— Годината мина — рекъл им старецът — върнете ми торбата с жълтиците.
— Годината мина, но ти, старче, закъсня — дигнал се пак оня брадатият. — Аз ти казах да се явиш тука след една година, а ти пристигаш след една година и един ден. Значи просрочил си. Губиш торбата. Хайде, махвай се, че имаме работа.
Старецът излязъл вън, почесал се по тила и рекъл:
— Право ми казаха хайдутите. Тука са били най-опасните, ония, дето и крадат, и лъжат.

Турският хитрец Настрадин ходжа дошъл от Анадола в българската земя да лъже народа. Тук лъгал, там лъгал, най-сетне стигнал в Хитър Петровото село. Срещнали се двамината хитреци на улицата до плета на поповата къща. Насредин ходжа попитал:
— Ти ли си Хитър Петър?
— Аз съм — отговорил Хитър Петър.
— За тебе съм чувал, че умееш майсторски да лъжеш.
— Тъй приказват хората — навел скромно глава Хитър Петър, — и за тебе съм чувал същото.
— Ами какво правиш тука? — попитал ходжата.
— Подпирам плета да не падне.
— Искаш ли да се надлъгваме? — предложил ходжата.
-— Защо не. Само че сега не мога, защото съм забравил лъжите си в къщи. Аз ги нося в една торба и когато не ми трябват, държа ги окачени на стената. Ако подложиш гърба си да подпираш плета, додето мръдна до къщи и си взема торбата с лъжите, ще се надлъгваме.
— Иди — казал ходжата — ама бързай!
Хитър Петър кривнал надолу, влязъл в едно кафене и си поръчал кафе, а ходжата, подложил гръб, подпирал поповия плет и чакал Хитър Петра. Чакал, чакал, додето мръкнало и притъмняло. Прибрал се ядосан.
На другия ден ходжата пак срещнал Хитър Петра и се развикал:
— А бе, Петре, ти защо не дойде вчера да се надлъгваме? Нали уж отиде да си вземеш торбата с лъжите, а не се вести никакъв. Ти май че се уплаши!
— Ходжа — отвърнал Хитър Петър, — каква по-голяма лъжа искаш от тая, да те накарам цял ден да подпираш дядовия попов плет и да чакаш торбата ми с лъжите?
Ходжата си прехапал устните. Кипнал, но нищо не казал.
— Да не си се разсърдил? — продължил Хитър Петър. — Хайде да се поразходим из гората, под сенчестите дървета, покрай мечите медарници, додето ти мине, че тогава ще се надлъгваме.
Ходжата се съгласил и тръгнали. Излезли от село. Влезли в гората. Вървели полека и си приказвали.
— У нас — започнал да говори ходжата — греят две слънца Имаме крилати магарета, а зайците снасят яйца в гнездата си по най-високите дървета.
— Хубаво лъжеш, ходжа — думал Хитър Петър, — но аз не ти вярвам.
— Нашата вода е суха — продължавал ходжата — не я пием, а я режем с ножове.
— Тъй, ходжа, само че не ти вярвам!
Навлезли още навътре в гората. Превалило пладне. Огладнели.
— Да бяхме хапнали нещо — рекъл Хитър Петър.
— Какво да хапнем? — погледнал го ходжата.
— Не зная, наоколо нищо не виждам за хапване — озърнал се Хитър Петър.
В туй време се задал един чорбаджия с младо агънце на рамо.
— Вярваш ли, че мога да отнема туй агне? — попитал Хитър Петър.
— Не ми се вярва — отвърнал ходжата, — чорбаджията е едър мъж, не можеш го надви.
— Почакай малко — гледай и мълчи!
Хитър Петър се мушнал в шубраките, преварил чорбаджията и оставил едната си обувка насред пътя. След туй се завтекъл бърже напред и на стотина метра оставил другата. Чорбаджията с агнето, като стигнал до първата обувка, ритнал я с крак и си рекъл:
— Добра обувка, здрава, но защо ми е само една!
Отминал по-нататък. Стигнал другата обувка.
— Я, още една обувка, ще се върна да взема първата — рекъл той, снел агнето от гърба си, оставил го на полянката и тръгнал нзад. В туй време Хитър Петър, който си бил прибрал първата обувка, изскочил от шубраците, грабнал агнето и другата си обувка и пак се върнал при ходжата. Ходжата се пукнал от яд, като гледал как майсторски лъже Хитър Петър. Както и, да е, заклали агнето, наръшкали огън, опекли го и седнали да ядат.
— Ходжа — проговорил Хитър Петър — искаш ли с лъжа да те прогоня оттука, преди да си хапнал една мръвка от агнето?
— Не можеш.
— Мога.
— Хайде да видим!
— Ей сега, почакай само да посолим печеното агне. Ей там в долчината има солена пръст —- ще ида да донеса една шепа, ще поръсим с нея агнето и сетне ще те излъжа.
— Иди, но бързай, защото съм много гладен — отвърнал ходжата и почнал да си точи зъбите за печено агне.
Хитър Петър слязъл в долчината, потулил се и подир малко се развикал:
— Олеле! Не ме бий! Не съм аз! Олеле! Ходжата ти открадна агнето! Ей го хе, горе! Иди с него да се разправяш…
Ходжата като чул тия викове, скокнал и си рекъл:
— Оня чорбаджия с дебелия врат ще ми строши кокалите, ами я да бягам, додето не е дошъл!
Плюл си на петите, побягнал.
Хитър Петър излязъл от долчината и изял сам печеното агне.

Цял ден ловците гонили една сърна. Надвечер подгоненото животно изскочило от гората и се мушнало в едно зашумено лозе. Укрило се под най-кичестата лоза и там притихнало. Ловците също минали покрай лозето, дълго се озъртали насам-нататък и като не видели нищо преплеснали пушките си през рамо и си тръгнали. Но преди да отминат, нетърпеливата сърна се изправила на задните си крака и захванала стръвно да хрупа ягоридите и ластарите на лозата.
Единият от ловците дочул шумолене, обърнал се назад и видял, че връхчетата на лозата се клатят. Мигом смъкнал пушката си, прицелил се, гръмнал и повалил лакомата сърна.
— Тъй ти се пада! — проговорила старата праскова, която стояла над лозето като квачка с разперени криле. — Наместо да благодариш на лозата, задето ти спаси живота, ти се нахвърли да ломиш ластарите и плодовете й.

НЗаспало сивото врабче в гнездото си сред посърналата есенна шума на дърветата и сънувало чуден сън.
Пролетна градина. Високи тихи дървета ронят цвят. По белите клони на дърветата кацат дивни птички. Пъстрокрили. с жълти коремчета, с червени крачка, със зелени шийки, златни главици и очи, бистри като елмази. Въздъхнало сиромашкото врабче и си рекло насаме:
— Ех, колко е несправедлив този свят! Тия птички носят дивна премяна, да им се ненагледаш, а пък аз ходя в сива просяшка перушина. И аз искам да мязам на шарените птички. Нали съм като тях — и крилца си имам, и човка, и крачета.. .
Додето изрече тия думи, една невидима ръка нашарила и него.
Полетяло врабчето към кладенчето, кацнало на едно клонче и се огледало. Сърцето му трепнало от радост, като видяло, че и то е писано и шарено като хубавите птички в градината. Но додето се нарадва, над главата му надвиснала страшна беда. Една змия проточила глава и отворила уста да го налапа. Изтръпнало от ужас врабчето, подхвръкнало нагоре и кацнало на най-високото клонче. Додето се опомни, дошла друга напаст и писък огласил хубавата градина. Всичките птици се пръснали в гората. Врабчето погледнало надолу и видяло, че под дървото стои ловец с пушка и се гласи да гръмне.
— Майчице — изпищяло то, — защо ми беше тая шарена премяна!
Всеки враг ме вижда отдалеч. Що ми трябваше да се перча? Ако си бях с врабешкото кожухче, никой нямаше да ме забележи в шумака.
Вдигнало се да отлети и се стреснало. Като видяло, че всичко е било само сън, то подскокнало и разтворило крилца. Отишло в дола, окъпало се, кацнало на един лешник да се изсуши, и зачуруликало весело:
— Чик-чирик! Чик-чирик!

Хитър Петър имал един овен и много си го обичал. На съседите си той казвал:
— Този овен съм го обрекъл на вас. Когато склопя очи, вие ще се съберете у дома, ще го изпечете, ще си похапнете и ще кажете две- три хубави думи за мене.
Но Хитър Петровите съседи — кръчмаринът и селският чорбаджия, искали час по-скоро да изядат овена. Те отишли при попа и го попитали как да склонят хитреца, че да тегли ножа на овена.
— Тази работа оставете на мене! — рекъл попът, наложил си калимавката и отишъл при Хитър Петра.
— Какво има, дядо попе? — попитал Хитър Петър.
— Лошо, Петре, лошо! — въздъхнал попът. — Вече е дошъл свършекът на света. Утре не, а в други ден ще настъпи краят. Остава ни само един ден живот.
Хитър Петър се почесал по врата и попитал:
— Ти откъде научи тази грозна новина?
— В книгите пише. Нали вярваш в книгите?
— Вярвам — отговорил Хитър Петър — Ами сега какво ще правим?
— Нищо — отвърнал попът. — Ще се съберем утре на приятелско угощение, за да прекараме весело последния ден от живота си. От нас виното, а от тебе овена, може ли?
— Може, дядо попе, само че тая работа трябва да стане на някое затулено и тихо място. Хайде да направим веселбата долу в ливадите, където тече бистрата река. И още едно: утре всички трябва да си облечем най-новите дрехи, за да ни бъде още по-весело.
— Винаги съм те смятал за умен човек! — похвалил попът Хитър Петра и си тръгнал.
На другата сутрин рано четиримата веселбари — пременени като за сватба — нагазили в ливадите край реката. Наклали на бърза ръка огън и свършили с овена. Разгорещили се, докато го одерат и набучат на шиш. Попът рекъл:
— Ти, Петре, ще останеш тука и ще въртиш шиша над огъня, докато се изпече хубаво овенът, а пък ние с приятелите ще се изкъпем в реката, преди да почнем угощението.
И като се разсъблекли, попът, кръчмаринът и селският чорбаджия се бухнали в прохладната вода. А Хитър Петър най-напред завъртял набучения овен над огъня, сетне сграбил дрехите на тримата и ги хвърлил в пламъците. По едно време пристигнали окъпаните и потърсили дрехите си.
— Петре — започнали да викат — къде си дянал дрехите?
— Изгорих ги — отвърнал спокойно Хитър Петър.
— А бе, ти луд ли си? Утре как ще се покажем голи пред хората.
— Не съм луд — отвърнал Хитър Петър. — Но аз си помислих тъй: утре настъпва свършекът на света. Щом като няма да живеят, защо им са дрехи на моите приятели? А и дядо поп често казва в проповедите си, че на този свят всички са дошли голи и голи трябва да го напуснат.