www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Някога небето не било толкова високо, колкото сега. То било много ниско и хората можели да го докосват с ръка.
Веднъж една жена напалила пещта, за да опече хляб, но дръжката на лопатата й се закачила в небето. Тя се обърнала и започнала да муши небесния свод. Тогава небето се оплакало на Господа и той го вдигнал по-високо.
Друг път един селянин като орал нивата си, поискал да бодне предните два вола от четирите, впрегнати в ралото, но убол с остена си небето. Господ го вдигнал още по-високо.
Скоро след това един косач косил сено. На пладне спрял за почивка, а после започнал да трупа сеното на голяма купа. Качил се върху нея, но главата му опряла в небето. Разсърдил се косачът и го мушнал с вилата си. Тогава Господ вдигнал небето толкова високо, колкото го виждаме днес.
След небето и земята се оплакала на Господа. Понеже тогава нямало нощ, а било винаги светло, орачите разоравали все повече и повече ниви. Земята се уплашила, че няма да може да изхрани всички хора, които ставали все повече и повече.
Господ помислил и разделил деня на две части – светлата продължила да се нарича ден, а тъмната нарекъл нощ.

Една жена нямала дете девет години след сватбата. Веднъж тя се помолила:
– Нека родя син, пък дори да е змейче.
Станало точно както жената поискала. След девет месеца тя родила син, но той бил змей – имал опашка, криле под мишниците и люспи като на смок. Раснал синът й, пораснал и дошло време да се жени. Веднъж змеят рекъл на баща си:
– Тате, ще ме жениш!
Баща му бил богат човек, ходил на много места, питал за много моми, но никой не му давал дъщеря си за снаха, защото синът му бил змей. Най-после отишъл в дома на един беден човек, който имал много хубава и добра дъщеря, и му казал защо е дошъл. Бедният човек се съгласил да даде дъщеря си на змея и скоро вдигнали сватба.
Сватовете яздели на коне и младоженецът също яздел: но вместо с камшик, удрял коня с опашката си и той препускал по пътя. След венчавката младите си отишли у дома. Майката на момата й дала тайно една кожа от таралеж и рекла да я внесе вечерта в стаята, където ще спят с младоженеца.
През нощта змеят си приближил опашката към невестата, а тя го боднала с кожата на таралежа. Той й казал:
– Махни тази бодлива кожа!
– Ти махни люспестата! – отвърнала му момата.
Така дълго време се препирали. Най-накрая змеят се съгласил да си махне ризницата, а невестата му дала приготвените за него човешки дрехи и той ги облякъл.
На сутринта майката на змея отишла, потропала на вратата, влязла и какво да види – вместо змея стоял красив момък – да му се не нагледаш. Змейската риза била хвърлена до вратата.
– Да вземеш да му изгориш ризата в пещта – прошепнала свекървата на снахата, – че да си остане мъж, а не змей.
И невестата я послушала, грабнала змейската риза и избягала, та я хвърлила в огъня. Потърсил мъжът ризата си: бре тук, бре там, няма я. Като погледнал към пещта, видял, че ризата вече догаря в огъня. Станало му мъчно, погледнал към жена си и рекъл:
– Да ме търсиш девет години, девет царства да минеш, да скъсаш едни железни цървули и да изтриеш една желязна тояга. Чак тогава отново ще станем мъж и жена.
И той изхвръкнал през прозореца и се загубил над далечните планини. Жената тръгнала след него да го търси. Вървяла, вървяла, изминали три години и стигнала до Вятъровата майка.
– Добър вечер, бабо? Не си ли чувала къде живее моят мъж, крилатият змей?
Старицата отвърнала:
– Аз не съм чувала, ама довечера, като си дойде Вятърът, аз ще те скрия и ще го питам. Той вее навсякъде, може и да знае.
Вечерта си дошъл Вятърът, майка му го попитала не е ли чувал къде живее крилатия змей, но той не знаел. Тогава Вятъровата майка подарила на жената три ябълкови цветчета.
– Срещнеш ли препятствие по пътя си, изяж едно цветче!
Като вървяла една година, жената стигнала до стръмна планина.
Изкачвала се, катерила се, докато пред нея не се изправили великански скали. Жената изяла един ябълков цвят, скалите се разтворили станал път и тя минала. Вървяла по него още една година и стигнала голяма река, която страшно бучала – изяла втория цвят, появил се тънък мост и жената преминала по него. Отново тръгнала, вървяла вървяла и стигнала накрай земя. Под нея имало само пропаст, пълна с облаци и ветрове. Тогава жената изяла и третия цвят и във въздуха се очертала стълба. Тя тръгнала да се изкачва по нея, докато стигнала до един хубав сребърен път. По него стигнала до двореца на Месеца. Били изминали шест години, откакто тръгнала да търси мъжа си. Потропала на сребърните порти. Отворил й един хубав младеж – това бил Месецът. Изслушал той жената, помислил и рекъл:
– Аз не знам къде е крилатият змей. Иди при моя брат Слънцето.
Той грее отвисоко и вижда всичко по земята. Той ще ти помогне.
Пред жената заблестял златен път. Тръгнала по него, вървяла цели три години, изтрила се железната тояга, скъсали се железните цървули и накрая стигнала до двореца на Слънцето. Отворила й Слънчевата майка:
– Какво правиш тук, дъще? Слънцето ще се върне сърдито и ще те изгори.
Жената отвърнала:
– Търся мъжа си – крилатия змей. Той отлетя от мен, защото му изгорих ризата. Може би Слънцето знае къде е?
Майката й казала
-Ти се скрий, дъще! Аз ще попитам Слънцето, когато си дойде, и то може да ми каже.
Слънцето си дошло, майка му го изчакала да се навечеря и попитала:
– Не си ли виждал, синко, крилатия змей с изгорената риза?
– Виждал съм го, мамо – отговорило Слънцето. – Той е пленник на ламята от Червената пещера. Тя ще го жени за дъщеря си. Да знае жената на змея да иде в пещерата, да се престори на слугинче и на сватбата да запали булото на булката – ще си върне мъжа.
На другия ден Слънцето станало, измило си очите и се изкачило на небето. Майка му извела жената на змея, показала й пряк път за земята и я изпратила по живо, по здраво.
Жената стигнала до Червената пещера. Двете лами – младата и старата, тъкмо приготвяли трапезите за сватбата. Като видели жената, много се зарадвали, че ще има кой да им помага. Дошли гостите – все лами, коя от коя по-грозна. Старата ламя извела от пещерата и крилатия змей. Без ризата си той нямал сили да се бори с чудовищата. Змеят веднага познал жена си и взел да чака какво е намислила. Сложили на младата ламя булчинско було. Слугинчето взело една запалена свещ, приближило – уж искало да оправи булото. Допряла го със свещта и то се запалило. Наскачали гостите да гасят булката и нали били лами, взели да се бутат и бият.
Крилатият змей хванал жена си за ръка и хукнали да бягат. Старата ламя ги видяла и изревала на дъщеря си:
– Тичай, мари, да ги стигнеш тези двамата и да ги разкъсаш на парчета.
Ламицата тичала след тях, тичала и когато ги наближила, змеят превърнал жена си на езеро, а себе се – на лебед. Излъганата младоженка стигнала езерото, обиколила го и се върнала при майка си. Като чула какво е станало, старата ламя извикала:
– Езерото е била жена му, а лебедът е бил той. Да си пила водата, щяла си да я изпиеш, а него да изядеш. Чакай да ида аз самата. Мен не могат ме излъга.
Рекла майката и хукнала разлютена да ги гони. Тичала, гонила ги и взела да ги наближава. Змеят видял, че няма да избягат от майката. Превърнал жена си на поле с тръни, а той се преобразил на смок. Увил се около ствола на най-гъстия и бодлив трън – от дънера до върха – и си подал главата отгоре. Дошла ламята, посегнала да ги хване, но тръните я дерели, а змийската глава дебнела да я ухапе. Повъртяла се малко ламята и си отишла.
– А жената и мъжът й змей се прибрали у дома и заживели щастливо.

В полите на Пирин планина, в малкото село Ораново, живеели двама братя, два змея. Живеели те мирно и тихо, живеели си братски и пазели селото от пакости.
По едно време селяните взели да се оплакват, че някоя хала обирала житата по нивите и гроздето по лозята. А също и млякото по овцете и кравите се губело. Братята-змейове забелязали, че и от техните ниви житото намалява, че някой дои млякото и от техните овце и крави.
Търсили братята цяло лято из полето, обикаляли планината, ни¬къде не можали да открият халата.
В селото имало една мома на име Гюргя. Живеела тя накрай селото в една къщица сама-саменичка, без майка и баща, без роднини. Растяла тя и от ден на ден все по-грозна ставала. С никого не дружала, на хоро не се хващала, на седенки не отивала.
Често, често се губела из полето, из планината и никой не знаел къде ходи. И започнали другите моми да я дебнат, да видят къде ходи и какво прави. Веднъж Гюргя белила платно самичка на реката. Тихо и неусетно се приближили зад нея момите и останали смаяни. Босите крака на Гюргя били покрити с люспи като на риба. Побягнали момите от страх.
От уста на уста се разчуло това в селото. Чули и братята-змейове и се сетили, че Гюргя е халата, че тя обира полето и млякото. Започнали змейовете да я дебнат. Досетила се Гюргя, че те я следят и взела да се крие още повече.
Минала зимата. Дошла пролет. Стопили се снеговете, раззеленила се планината, оживяла гората, запели птичките, събудило се полето. Заблели агънцата и по цял ден припкали край майките си.
Но дошъл и денят, когато делят агънцата от майките им, за да не бозаят повече. Този ден хората отбелязвали като голям празник. Събрали всички овце да пасат заедно и изпратили братята-змейове за овчари – да пазят стадото от халата.
Към пладне цялото село: моми, момци, булки, жени и мъже, всички тръгнали с менци към планината. В тоя ден хората доели овцете заедно и млякото се деляло по равно на всяка къща от селото.
Тръгнали всички, не тръгнала само Гюргя. Страх я било от овчарите змейове. Тя знаела силата им и се страхувала от тях. Другите моми молили Гюргя да дойде с тях, но тя не искала. Най-сетне след дълги молби и увещания и тя се съгласила, пременила се и тръгнала с тях.
Стигнали в гората. Спуснали се момите и момците с песни и смях. Брали здравец, вили китки и венци, кичили глави.
Смях, вик и песни разлюлели планината. Не тичала по здравеца, не брала цветя, не се радвала само Гюргя. Тя отдавна съгледала насреща в планината как се белее като бял облак стадото овце. А там имало хиляди и хиляди овце с мляко. Притъмняло пред очите й, забравила се, дъхнала, смукнала и изсмукала всичкото мляко от цялото стадо.
Другите моми потърсили Гюргя и когато я видели, пръснали се от страх като пилци. Тя била погрозняла, надула се като мях и не можела да се мръдне.
Братята-змейове познали веднага, че млякото от овцете е изсмукано. Огледали наоколо и съгледали Гюргя при здравеца. Единият брат полетял направо към нея, а другият се спуснал да пресече пътя й.
Помъкнала се халата надолу из долината и побягнала. Змеят замятал стрелите си по нея. Спуснала се халата срещу него, махнала с едната плетеница от косата си и му счупила дясната ръка. Такава сила имала тя. Змеят изпуснал стрелите си. Халата побягнала край него.
Спуснал се другият брат-змей след нея с гръм и трясък. Замятал той огнените си стрели и я улучил… Халата паднала мъртва. Страшна млечна буря потекла от нея и помъкнала камъни и скали, големи колкото къщи…
И днес стърчат тия грамадни скали в долината под здравеца и се белеят отдалече, сякаш са облени с мляко. Това са същите скали и камъни, които е мъкнала млечната буря и хората от околните села ги наричат „Млечните камъни".

Най-хубавата мома в цялото село била Стана. Тя имала деветима братя, все здрави момци; къщата им била каменна като крепост, но майка й все се страхувала. Преди да умре, я заклела да не излиза денем на двора, за да не я грабне някой змей.
Веднъж на Великден всички моми се пременили и повикали Стана на хорото. Тя не искала да ходи, но я излъгали, че на Великден змейовете не излизат от пещерите си. Събрали се всички моми и момци, засвирила гайда и задумкал тъпан. Стана повела пъстрото хоро.
По обед заросила ситна роса, подухнал студен вятър, по него се спуснала гъста мъгла, а над мъглата долетял змей. Спуснал се, грабнал Стана и я отнесъл в пещерата си.
Събрали се деветимата братя в каменната къща – трима опънали тетивата на лъкове, трима наточили мечове, трима наострили копия. Оседлали конете си и тръгнали да търсят сестра си. Пребродили всички гори наоколо, спускали се в най-усойните долове, катерили се по върхове и скали. Три години търсили сестра си, но не могли да я намерят.
Върнали се на село, но все за нея мислели. Веднъж най-малкият брат чул от стар овчар, че на разцепената Змейската скала, точно в цепнатината между двата върха има пещера. Само там не били търсили братята. Пак грабнали оръжията, качили се на конете и скоро стигнали до скалата. Този път се изкачили до самия връх и намерили пещерата. В нея имало всичко като в болярска къща. Чашите и чиниите били от злато, а едно детенце си играело със скъпоценни камъчета на земята. Момченцето ги видяло и повикало майка си. Показала се една млада жена и братята познали сестра си Стана. Прегърнали се, целунали се, започнали да си приказват.
– Аз много добре си живея със змея – казала Стана. – Ето, роди ни се момче. Само за вас и татко ми е мъчно. Сега като сте ми дошли на гости, ще ви нагостя богато.
После влязла навътре в пещерата. След малко оттам се показал един хубавец мъж – крилата му били под ризата, та не можело да се познае, че е змей. Той донесъл три чувала брашно, една делва сирене и по гърне мед и масло за всеки. Жена му опекла хляб. Всички насядали на трапезата. Змеят изнесъл и бъчва вино, гъсто и сладко, защото било правено само от най-зрелите зърна на гроздовете. След като хапнали и пийнали, братята си отишли весели, а сестра им останала при змея.
Минали няколко години. В едно ясно лятно утро Стана и змеят седнали пред Змейската скала. Слънцето се вдигнало, напекло и змеят казал на Стана:
– Как сладко ми се приспа! Аз ще дремна малко, ама ти внимавай! Сега небето е ясно, но подаде ли се и най-малкото облаче, веднага да ме събудиш!
Змеят сложил глава на скута на Стана и заспал. Жена му поглеждала към небето и по едно време забелязала, че едно облаче се подало над планината. То било толкова малко, че тя не му обърнала внимание. Ама по-сетне като погледнала, облачето се надуло и припълзяло нагоре по небето. Стана погледнала към мъжа си, но й дожаляло да го събуди. Скоро облакът потъмнял и надвиснал право върху тях. Тогава Стана събудила змея, но докато той изтича в пещерата да си вземе боздугана, халата, скрита в облака, връхлетяла върху змея. Ударила го с шипестата си опашка и го убила.
Стана останала сама с малкото си дете. Тя погребала мъжа си в пещерата, взела малко от съкровищата на змея и се прибрала при баща си.
Детето раснало все покрай дядо си и гледало да му помага във всичко. Дядото често ходел до планинските кошари да нагледа как овчарите пасат стадата. Когато момчето станало на петнайсет години, взело да се спира край дълбокото планинско езеро и да се взира в дълбините му.
Веднъж дядо му го попитал:
– Бе, синко, защо толкова често гледаш в езерото?
– Виждам нещо на дъното – отговорило момчето и продължило. – Дядо, искам да ти кажа нещо, ама не знам дали ще ми повярваш?
– Кажи! Защо да не ти повярвам?
– В това езеро влиза халата, която уби баща ми. Аз ще вляза да се бия с нея, но ти трябва да ми помогнеш. Ще заколиш един овен и от лойта ще направиш малки топчета. Аз ще вляза в езерото да се боря с халата. Ама ти ще внимаваш хубаво! Когато се подаде син пламък над водата, ще хвърляш по едно топче лой. Когато се подаде червен пламък, няма да хвърляш. Гледай да не сбъркаш!
Дядото направил точно така, както казал внукът му. Приготвил топчетата и момчето се хвърлило в езерото. Потънало като черна сянка и се загубило в дълбокото. След малко водата се развълнувала плиснали вълни, езерото забучало. Подал се син пламък и дядото хвърлил топче лой, а като взели да излизат червени пламъци, не хвърлял. Минало време, водата се укротила и изведнъж момчето изплувало отгоре. В ръцете си носело сърцето на халата.
– Благодаря ти, дядо, за помощта. Ето сърцето на халата. Аз много се уморих и ще легна да спя. Ти вземи и изпечи на огън сърцето, но внимавай да не хапнеш от него.
– Е, синко, защо ще ям сърце от хала? – отговорил дядото.
Момчето легнало и заспало. Дядото наклал огън, издялал един шиш и започнал да пече на него сърцето. Като посегнал да го обърне, се опарил и си близнал пръста да му мине. Изпекъл сърцето и го оставил в топлата пепел.
Момчето се събудило и попитало:
– Е, дядо, изпече ли сърцето?
– Изпекох го, синко.
– Ама виждам, че ти си го опитал – казало момчето.
– Не съм го опитвал – отвърнал ядосано дядото. – И да ме караш, няма да го ям това сърце.
– Я, иди и бутни с ръце онзи бор да видим.
Отишъл старецът при огромното дърво, бутнал го на шега, а то рухнало като отсечено.
– Е, дядо, видя ли, че си опитал. Не е добра за тебе толкова сила.
Сетил се тогава дядото, че си бил облизал пръста, като пипнал сърцето и казал на момчето.
– Добре, иди и плюни в пепелта!
Дядото така и направил и се избавил от силата на халата.
– Е, дядо – казало момчето, – време е да се сбогуваме. Аз съм
вече голям змей. Повече не мога да живея на село. Отивам в бащината пещера. Ще прелитам понякога над селото да ви виждам и ще ви пазя от хали и други змейове. Сбогом, дядо!
И младият змей разперил криле и отлетял към Змейската скала.

Една жена, която била мамница, увила във вълна яйце от черна кокошка и го носила четиридесет дни в пазвата си. Това яйце било с два жълтъка. От него се излюпило пиле с две глави и две телца, залепени за гърбовете. Щом се излюпило, пилето-мамник веднага хвръкнало.
Жената го изпращала в чужди ниви и то крадяло плодородието
им. На която нива отидело, взимало едно зрънце и го донасяло в нивата на майка си – мамницата. От това зрънце цялата реколта на чуждата нива преминавала в нейната.
Ако го изпратела да иде в чужда кошара, само една капчица мляко да сръбнело от ведрото и то цялото отивало в стадото на мамницата. На другите овце им пресъхвало млякото.
Една сутрин като изгряло слънцето, това птиченце литнало срещу него и го свалило на земята. Нищо не му направило – слънцето само паднало на земята и пак се вдигнало.
Една свекърва видяла това и рекла на снаха си:
– Булка, днес ще ида на църква с другите жени. Ти се пази, че в селото се е появило пиле-мамник, да не те урочаса.
Булката се захванала с работата си на двора. По едно време вдигнала глава и видяла, че на ябълковото дърво е кацнало пиле с две глави, което издавало много странно писукане. Мамело плодовете в чужда градина.
– Пу, проклетнико – извикала булката. – Не ябълки, а люспи от лук да носиш на майка си.
Пилето я чуло и отлетяло. Като излизали жените от църквата, изведнъж то се появило натоварено с люспи от лук и ги хвърлило върху жената, която го била излюпила. Тогава хората познали коя е мамницата, хванали я заедно с пилето и ги изгорили на голяма клада сухи тръни.

Едно време имало един брат и една сестра. Те все се карали и препирали. На майка им омръзнало да слуша кавги и един ден ги проклела:
– Синко и дъще, като се мразите толкова, да даде Господ да се чувате, а да не се виждате.
Тогава Господ ги превърнал в две птици: момчето станало чухал а момичето – кукукувица. Затова кукувицата цял ден хвърка от дърво на дърво и вика жалостно: „Ку-ко! Ку-ко!", но не чува отговор, нито вижда брат си.
През нощта чухалът се обажда на сестра си, че я е чул: „Чух! Чух!", но кукувицата тогава спи и не го чува.

Живял едно време един сиромах момък. Той ходел по градовете да търси работа. Стигнал веднъж в един далечен град и тръгнал да обикаля, да види няма ли работа за него. Като вървял по пазара, срещнал го един хубаво облечен мъж и го попитал:
– Къде си тръгнал бе, момко?
– Работа диря – отвърнал момъкът. – С чужда работа се прехранвам.
– Върви с мене – рекъл му богаташът. – Ако можеш да ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица.
– Добре – казал момъкът и тръгнал с него.
Непознатият го отвел у дома си, нахранил го, напоил го, а сетне извел от обора три коня на двора и рекъл на момъка:
– Хайде сега яхни единия кон, а другия завържи за него да го водиш със себе си; аз ще се кача на третия.
Така и сторили. Яхнал момъкът единия кон, богаташът се качил на другия, а третия вързали за оня, що яздел момъкът, и потеглили. Яздили, яздили – три дни и три нощи път изминали; стигнали най-сетне сред някаква висока и гъста гора, минали и нея и спрели пред едни скали. Ама какви скали! Много високи, стръмни – никой не може да се изкачи по тях нагоре. Додето могло човешко око да погледне нашир и нависоко – все скали се виждали, едни над други, като отвесни стълби, по които се стига чак до облаците.
– Хайде тука да си починем малко – рекъл богаташът, – па сетне ще се заловим за работа.
Слезли от конете и седнали да ядат. Наоколо нямало жива душа: мъртвило; само понякога се виждали големи орли да прелитат над скалите и да се губят в небесната вис. Като се наяли и си починали, богаташът заклал единия кон. Момъкът се почудил и попитал:
– Защо колиш коня, господарю?
– Ти сега гледай и мълчи! – рекъл богаташът. – Конете са си мои: ако ми е воля, и трите ще заколя. Ти недей ми се бърка!
Заклал коня, одрал го, обърнал му кожата с кървавата страна навън, па рекъл на момъка:
– Аз свърших своята работа; сега ти ще почнеш. Ето ти една жълтица; вземи я, да не мислиш, че ще ти изям заплатата! А сега се наври под конската кожа и се дръж здраво за нея. Ако дойде нещо и те понесе нагоре, не се плаши: аз съм тука; нищо лошо няма да ти се случи. Лежи си под кожата и чакай!
Момъкът наметнал конската кожа и се хванал за нея с две ръце. Минало малко време и ето че се задал откъм скалите един много голям орел. Той полетял право към прясната кожа, грабнал я с нозете си и я понесъл нагоре заедно с човека. Летял с нея, летял и я изнесъл навръх скалите. Там я оставил и почнал да я кълве. Събрали се и други орли, накацали по кожата, сбили се за нея. Най-сетне оня, дето я бил донесъл, грабнал кожата и я повлякъл нанякъде, а след него полетели и другите орли. Момъкът останал навръх скалите. След малко чул глас отдолу – гласа на богаташа:
– Хей, момко, чуваш ли?
– Чувам, чувам – обадил се момъкът.
– Потърси по скалите хубаво: там ще намериш елмази; събери най-едрите и ми ги хвърли долу, а аз ще ти кажа после откъде да
слезеш. Чу ли?
– Чух, чух – рекъл момъкът.
Той се озърнал наоколо по скалите. Походил насам, походил натам, гледа: цели купища от конски и човешки кости, но елмази не
видял.
– Няма елмази – извикал той отгоре на богаташа. – Само кости се виждат.
– Потърси, потърси! – викнал му оня отдолу. – Разрови костите – виж под тях!
Момъкът разровил с нозе костите и наистина под тях намерил много елмази и други безценни камъни. Той насъбрал от най-едрите и ги търкулнал. Така момъкът събирал и пускал, а оня под скалите товарел, докато си натоварил и двата коня, и ги повел да си върви.
– Хей, човече! – викнал отгоре момъкът. – Чакай бе, къде тръгваш без мене? Нали щеше да ми кажеш откъде да сляза?
А богаташът се спрял, па му рекъл:
– Откъде да слезеш ли? Питай тия човешки глави, които лежат навръх скалите: те ще ти кажат!
И си отишъл, а момъкът останал на скалите да се чуди какво да прави. Обикалял отсам-оттатък – да види не ще ли може да слезе отнякъде; накъдето и да погледнел, все било отвесна стръмнина, отникъде не се виждал пролез надолу. Той си помислил: „Оттука не може да се слезе, а да остана горе, ще ме изядат орлите, както са изяли толкова хора преди мене. Трябва да се махна от тия скали, колкото мога по-скоро."
И той тръгнал по скалистия гребен – накъдето му видят очите. Вървял, вървял, а гребенът продължавал: все скали и скали. На едно място замръкнал; от тъмнина не можел да види вече накъде да върви. Намерил една пещера и влязъл вътре да преспи. За да се запази от зверове, той затулил входа на пещерата с няколко едри камъка и легнал в дъното да спи. Посред нощ се чуло силно пърхане пред пещерата и момъкът се събудил. В тая пещера живеели от ония едри орли, които летели през деня над скалите. През деня те ходели нагоре-надолу да си дирят храна, а среднощ се прибирали там да спят. И тая нощ прелетели до пещерата, но намерили входа затворен. Блъскали с криле, драли с нозе, удряли с клюнове, но камъните били така здраво заглавени в дупката, че се не поклащали. Момъкът се уплашил да не би орлите да гътнат камъните и да влязат, та да го разкъсат; той стоял в пещерата като на тръни. По едно време единият орел казал:
– Хайде, братя, да идем другаде да дирим място за нощуване. А утре рано ще дойдем да чакаме оня, който е вътре, да му извадим
очите и да му изпием кръвта.
Друг орел се обадил с отпаднал глас:
– Не мога, брате, да мръдна по-нататък. Оня проклет старец ме удари с брадвата си толкова силно, че ми пресече крилото. По целия път оттам дотук е текла кръвта ми. Тука ще се мре. Вие вървете, а мене ме оставете.
– Не може, не може – рекли другите орли. – Дето вървим ние, там и ти. Ще те вдигнем на крилата си и ще те понесем, но тука няма да те оставим.
След малко момъкът чул отново силно пърхане пред пещерата; шумът затихнал; орлите отлетели. Тогава той махнал камъните и избягал от пещерата. По скалите лъщяла на лунната светлина кръвта на ранения орел и момъкът тръгнал по нея. По кръвта, по кръвта – той стигнал до една скалиста падина. Там вече не се виждала кръв. Съмнало се и момъкът зърнал една стръмна пътека, която се виела по скалите надолу. Той тръгнал по пътеката, а тя все вървяла между скалите и сякаш край нямала. Цял ден вървял момъкът по пътеката, а надвечер излязъл в една камениста котловина. Там ви¬дял една кула от черен камък.
– Ще вляза тук – рекъл си той, – че каквото ще да става. Толкова време вече не съм ял нищо, нито съм пил вода; от глад и жажда ще
умра. Който и да живее в тази кула, ще му се примоля да ме нахрани и напои, та макар и цял живот да му слугувам.
Той влязъл в кулата. Там седял един старец и дерял орел. Насред стаята пламтяло голямо огнище.
– Добър вечер, дядо – рекъл момъкът.
– Добър вечер, синко – отговорил старецът. – Седни де! Откъде идеш? Как си попаднал в тия пусти места? Тук човек не е стъпвал.
Момъкът приседнал до огнището и разказал всичко на стареца.
– Ами имаш ли, дядо, нещо са ядене? – запитал го той. – Па и вода ми се пие. От глад и жажда умирам.
– Ще се намери – казал старецът. – За добри хора всичко има. Вземи тоя ключ и отвори с него ей оная стая, първата: там има и за ядене, и за пиене.
Старецът бръкнал в брадата си и извадил оттам четири ключа. Дал единия на момъка и му посочил в тъмното някаква врата, която едва се виждала. Момъкът отключил вратата, взел една главня да си свети и влязъл в стаята. Там имало наистина какви ли не ястия и питиета. Той се нахранил, заключил пак стаята и се върнал при стареца. Оня бил вече одрал орела и закачил кожата му с перата на една греда до огъня; там висели много орлови кожи.
От тая вечер момъкът останал да живее при стареца. Той му шетал из къщи, помагал му да бие орли и да ги дере, а оня го хранел. Старецът му дал трите ключа – да отключва и заключва с тях стаите на кулата. Но четвъртия не му давал. Една вечер момъкът му се примолил да му даде и него.
– Моля ти се, дядо – рекъл той, – дай ми ключа от оная стая да видя какво има там. Само ще погледна и пак ще ти го дам.
– Не може – казал старецът. – Не ти е работа да влизаш там. В онази стая има два страшни орела; щом влезеш, ще ти изкълват очите. Ако ти трябва ядене и пиене или нещо друго – в трите стаи ще намериш: ключовете са у тебе. А пък ако ти трябва да ходиш цял живот без очи – отключи четвъртата стая и влез!
Момъкът се уплашил от тия думи и вече не повторил молбата си. Тъй минало много време. Когато старецът излезел нанякъде, момъкът си турял ухото на ключалката – да чуе пърхат ли в стаята орлите. Но нищо не се чувало. Турял си окото на дупката – нищо се не виждало. Тъй днес, тъй утре – един ден се решил да влезе и да види какво има в стаята. Старецът бил заспал: той му бръкнал в бра¬дата и взел ключа. Старецът усетил и му рекъл в просъница:
– Злото си дириш, синко! Хайде, отключи – щом ти не дава мира любопитството!
Момъкът взел ключа, престрашил се и отворил четвъртата стая. Вътре видял голям извор с бистра вода; в извора се къпела една хубава мома. Тя била толкова хубава, че момъкът останал на мястото си като вкаменен, щом я видял: не могъл дъха си да поеме. А тя си вдигнала ризата и полетяла с нея нагоре; стаята имала отгоре свод; момата долетяла до свода и почнала да удря стъклата с ръка – да ги счупи и да избяга; но те били дебели, та не могла да ги счупи. Момъкът я погледнал, па като се уплашил да я не изпусне да побегне из вратата, бързо излязъл и заключил стаята. Старецът се събудил от трясъка на вратата и го попитал:
– Е, синко, видя ли какво има в стаята?
– Видях, дядо. Една мома се къпеше във водата на извора. Хубава, хубава, не може да се намери друга като нея. Само слънцето е по-хубаво от тая мома.
– Добре си я видял, сине – казал му старецът. – Ами тя що направи, като те видя?
– Побягна. Искаше да разбие прозорците и да избяга оттам.
– Да не бе ходил, сине, лошо си направил.
– Рекох да видя що има, дядо.
– Е, като видя, каква полза?
– Полза никаква, дядо. Тая мома ми е още в ума. Накъдето погледна, все нея виждам. Ума ми взе.
– Тъй е, синко, аз нали ти казах? Все нея ще виждаш и за всичко друго сляп ще ходиш, додето се не задомиш с нея. Но и после няма добро да видиш.
Минало се, що се минало, момъкът паднал болен от мисъл по момата. Все тя му в ума, все тя му пред очите. Не може работа да залови като света. Час по час отивал, отключвал вратата – да види момата. А тя все си грабвала ризата и отлитала. Веднъж той рекъл на стареца:
– Това не може тъй да върви, дядо. Нали ме видиш, че се топя?
Болест ме налегна, смърт ще ме довърши. Искам да взема тая мома, дето се къпе в стаята, и да си я отведа у дома, при нашите хора.
– Не си намислил добро – казал старецът. – И да я вземеш, тя няма да седи при тебе: ще отлети, ще избяга. После ще трябва нак¬рай света да я дириш.
– Ти ми кажи как да я хвана, дядо – рекъл момъкът, – па после нека бяга, ако може. Няма да я пускам никъде: дето се казва, в клет¬ка ще я държа.
– Да ти кажа, синко – рекъл старецът. – Ти влез през нощта в стаята, докато момата спи, па се скрий в някой ъгъл. На заранта рано-рано тя става и отива да се къпе. Щом се съблече и си просне ризата, ти скочи, та й я вземи. Ако ризата е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. Като агне ще тръгне подире ти. Тя не е мома като всяка мома: самодива е. Само пази добре ризата: вземе ли я, ще хвръкне, та не можеш я стигна вече.
– Добре, дядо, жив да си! – рекъл зарадван момъкът. – Ще направя, както ме учиш.
Вечерта, когато се мръкнало добре, той поискал от стареца ключа.
– Недей бърза! – рекъл му оня. – Чакай да се навечеряме, па сетне влез в оная стая, та вземи едни хубави женски дрехи, един самун хляб и малко сол, па в полунощ отключи тихо вратата и се промъкни! Като вземеш на заранта ризата, подай на момата сол и хляб, да разбере, че я искаш за жена – в мир да си живеете, та и тя да те обикне. А сетне й дай дрехите да ги облече, та недей я води гола – за срам от хората.
Момъкът послушал. Повечеряли със стареца, сетне взел хляб, сол и един кат хубави женски дрехи, па в среднощ се вмъкнал и притаил в стаята. Момата спяла. Русите й коси светели като слънце в тъмнината, а като дишала – стаята се пълнела с благоухание, сякаш там са цъфнали хиляди кринове. На заранта тя се съблякла да се къпе, а той й взел ризата. Момата почнала да плаче и да се крие по ъглите.
– Дай ми ризата – думала тя плачешком на момъка. – Дай ми я, че ще се стопя от срам!
А той й рекъл:
– Недей плака, хубава моме. Аз те искам да ми станеш невяста:
затова съм дошъл. Вземи, та хапни с мене сол и хляб – в мир и обич да си живеем. Аз ще те отведа далече от тия пущинаци, при баща ми и майка ми; там е по-добре оттука. Самодивата хапнала с момъка хляб и сол, па почнала да му дума:
– Не ща да бягам от тебе: ти ще си ми от днес нататък мъж; обикнах те и без тебе не мога. Дай ми сега ризата да се облека, па ме води, където щеш: дето отидеш ти, там ще вървя и аз.
– Не може, не може – рекъл той. – Ризата ти не давам. Ето тия дрехи, за тебе съм ги приготвил: вземи, та се облечи. Те са по-хубави от ризата ти.
– Хубава била, лоша била, дай ми я! – завикала момата. – Без нея не мога.
– Не ти я давам. Облечи тия дрехи, па да вървим.
Нямало що, самодивата облякла дрехите и тръгнала след момъка. Той я отвел при стареца и й казал:
– Целуни на тоя старец ръка. Той ми е като баща.
И тя му целунала ръка. Тогава старецът станал, та извел из обора най-силния си кон, напълнил дисагите му с пари и рекъл на момъка:
– Качете се сега с момата на тоя кон: той ще ви отведе право у вас.
 А момата казала:
– Дядо, ти си ми като баща, а тоя момък ми е мъж. Нека си върви той с коня вкъщи, а на мене да върне ризата, за да отида до Кушкундалево да се простя с баща, майка и сестри. И нему, и тебе давам пума, че сетне ще се върна и ше го намеря. Той ми е вече мъж: за мъж го зная и за мъж ще го имам; пред мъж и пред баща лъжа не бива. Кажи му да ми даде ризата.
А старецът рекъл:
– Синко, виж я как ти се моли; дай й ризата, па ако ви е късмет да се водите като мъж и жена, тя ще дойде. Ако ли не й дадеш ризата, утре може сама да си я вземе, да побегне – и тогава не можеш я вече намери. Къде е Кушкундалево и аз не знам, но съм чувал, че е било някъде накрай света: дотам ти не можеш отиде да я гониш. А тя се е от сума години разлъчила с домашните си, та й е жал да отиде на сватба, без да им се обади.
Но момъкът се уплашил, че самодивата може да избяга и вече да се не върне, та рекъл:
– Не може. Хайде качвай се на коня, да тръгваме. Няма сега време за прощаване с роднини.
Самодивата поплакала, поплакала, па яхнала коня, качил се момъкът и поели пътеката за надолу. Конят бил як, та за няколко дена ги отнесъл в момковото село. Щом влезли в къщата, дето живеел момъкът, баща му и майка му излезли да ги посрещнат.
– Татко – рекъл момъкът, – ида си от чужбина и ви водя снаха-самодива. От нея по-хубава никъде няма. Сега ще ни гостите, че сме прегладнели и уморени. Па и пари ви нося; видиш ли тия дисаги на коня: все с пари са пълни!
– Добре, синко, добре – зарадвали се бащата и майката. – Всичко ще нагласим. Седнете си починете.
Разшетали се баща и майка на стари години – син и снаха да гощават. Стъкмили вкусна вечеря, нагостили ги. Още след вечерята бащата рекъл на сина си:
– Всичко това добре, сине. И снахата хубава – от хубава по-хубава – но нямаме къща като за нея. Как ще живее тя в тая грозна къща? Я ти утре рано повикай майстори да дигнат сред градината нова къща, красива и голяма, та чак тогава ще правим сватба. Инак, който дойде, ще ни се смее; всички ще викат: „Бива ли булка като слънце да живее в тая съборена къща?" За подбив ще станем.
– Бива, татко, бива – съгласил се синът. – Още утре ще извикам майстори.
На другия ден дошли най-добрите майстори и почнали да градят къщата. За да скрие самодивската риза, та да я не намери момата, момъкът я зазидал в стената: само един конец от нея се подавал навън, колкото да се вижда, че е там. Той стоял при зидарите, докато изкарат цялата стена, за да бъде сигурен, че ще зазидат ризата вътре. Минали месец-два, къщата била готова, изградена и измаза-на. На другия ден щели вече да правят сватба в новата къща. През нощта самодивата станала, когато всички били заспали, и отишла в градината. Намерила конеца, що висял извън стената, и го хванала. Като уловила конеца от ризата, върнала й се предишната самодивска сила и тя разкъртила зида, та извадила оттам ризата, облякла я и полетяла. В това време момъкът бил станал да пие вода. Като чул, че новата къща се събаря с голям шум, затичал се в градината и видял самодивата, че полита нагоре. Тя му махнала с ръка и рекла:
– Ако си ми мъж, ще дойдеш да ме намериш, където и да отида.
След това хвръкнала и се изгубила.
Тръгнал момъкът да я търси. Но къде ще я намери? Не знаел. Ходил насам, ходил натам; по едно време му дошло на ум, че тя още в кулата на стареца споменавала името на мястото, дето живеели баща й и майка й. Помъчил се момъкът да си спомни това име, но не могъл. Въртяло се в ума му нещо като „Кушкун…", но по-натам не си спомнял. Решил да отиде пак да пита стареца в кулата, но не знаел пътя натам. Въртял се, лутал се, търсил пътя, не можал да го намери. Тогава му хрумнало да отиде отново в града, дето се били срещнали с оня жесток богаташ. Запътил се момъкът за там. Ходил, ходил, стигнал в града и на заранта тръгнал по пазара. Пак срещнал богата¬ша, но онзи не го познал.
– Чакай бе, лудо-младо! – рекъл му богаташът. – Накъде си тръгнал?
– Работа търся, господарю – отвърнал момъкът. – С чужда работа се прехранвам. Диря някого да му стана ратай.
– Тъй ли? Ами и аз търся човек за ратай: ела с мене! Ако ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица за три дена. Не може – рекъл момъкът. – За една жълтица три дена не ше¬там. Искам по жълтица на ден.
– Как тъй бе, момко? – зачудил се оня. – Че къде ще намериш ти господар да ти плати и за десет дена една жълтица, та искаш по жъл¬тица на ден?
– Тъй се главявам – рекъл момъкът, – навсякъде тъй са ми плащали, тъй ще ми платиш и ти; ако щеш, ако ли не – търси си друг човек.
Богаташът знаел, че не ще намери другиго, защото всички в оня град били забелязали, че който се глави ратай у него, след два-три дена изчезва някъде, та и следата му не може да се намери. Той гледал да му се мерне чужденец, та него да глави. Затова се съгласил.
– Хубаво – рекъл, – по жълтица на ден ще ти давам.
Отвел го пак у дома си, нахранил го, напоил го. На другия ден рано-рано тръгнали с други три коня. Момъкът яхнал единия, богаташът – другия, а третия повели. Стигнали пак под скалите, отвъд гората. Починали си, а господарят заклал коня и се запретнал да го дере.
– Защо закла тоя кон? – попитал и сега момъкът, за да го не познае оня, че е същият, който е идвал вече с него. – Конят хубаво вървеше, не беше ни болен, ни куц.
– То не е твоя работа – рекъл богаташът. – Ти гледай, па си мълчи.
Одрал коня и накарал момъка да се пъхне в кожата и да се държи здраво за нея. Влязъл момъкът в кожата и полежал известно време. Долетял един голям орел и вдигнал кожата заедно с човека, та я изнесъл навръх скалите:
Онзи отдолу се провикнал:
– Хей, момко! Хвърли ми безценни камъни, за да натоваря конете, а сетне ще ти кажа откъде да слезеш и ще ти дам трите жълтици.
А момъкът му отвърнал от скалите:
– Два пъти се не лъже човек. Помниш ли оня път колко виках оттук, а ти си натовари конете и си тръгна? Тогава бях глупак, но сега няма за тебе елмази: и аз мога да си набера, а ти ще си вървиш празен.
Богаташът много се ядосал, че оня го е изиграл, но нямало що да прави; постоял, повъртял се, па си повел конете празни. А момъкът си бил взел две торби и ги бил препасал на кръста си. Той ги извадил напълнил ги с най-едри скъпоценни камъни, нарамил ги и си тръгнал. Оттам вече той знаел пътя за кулата. Ходил, ходил, стигнал до котловината, дето била кулата. Влязъл вътре. Старецът пак дерял един орел.
– Добър вечер, дядо – рекъл момъкът.
-Добър вечер, сине – отвърнал старецът. – Защо ми идеш сам? Къде ти се дяна жената?
– Ох, недей пита, дядо! Голяма е моята жалба.
– Ами като поведе момата за към ваше село, да не би да си й дал ризата, че да е избягала?
– Не съм, дядо. Но щом стигнах вкъщи, хванах майстори да ми съградят нова къща. В стената взидах самодивската риза, но една
нощ жена ми я измъкна, срути къщата и отлетя, та се не видя. Какво да правя сега?
– Рече ли ти нещо, като хвръкна?
– Рече ми, дядо. „Ако си ми мъж, рече, където и да съм, ще ме намериш." А мене ми дойде на ум, че като ни изпращаше ти оттук с
коня, тя спомена мястото, дето живеели нейните родители; забравих му името, та дойдох да те питам не го ли помниш.
– Помня го – рекъл старецът. – Кушкундалево.
– Точно така, Кушкундалево. Там ще ида да я подиря. От жал по своите ще да е избягала жена ми. Накъде е това място?
– Не знам, сине. Накрай света ще да е.
– Ами как ще го намеря, дядо?
– Ще питаш и ще го търсиш. С питане хората навсякъде отиват.
– Кого да питам?
– Тръгни по тоя път надолу и когото срещнеш, питай; все ще ти каже някой.
Макар че било вече мръкнало, момъкът поел пътя през скалите. Цяла нощ вървял. На съмване стигнал до едно село. Видял моми на извора.
– Тука ли е, моми, Кушкундалево?
– Не е, брате, Кушкундалево. Друго село е.
– Ами Кушкундалево накъде е?
– Не знаем такова село. Не сме го чували. Върви питай по-натам.
И той тръгнал. Когото срещнел, все питал, но хората се чудели
на името: никой не бил чувал село с такова чудно име. Обходил момъкът сума села: никой не му казал къде е Кушкундалево. Тръгнал из гори и пущинаци, дето нямало човешка душа. Вървял, вървял, стигнал до един извор навръх планината. Там видял един старец, че стои по една бука е патерици в ръка.
– Къде си тръгнало бе, момче, по тия пущинаци, дето петел не пее и човек не смее да мине? – запитал го старецът.
– От мъка съм тръгнал, дядо – рекъл момъкът. – Моята жалба е голяма. Мъката ме е подгонила по тия пущинаци. Ако знаеш, дядо, къде е Кушкундалево, кажи ми. Да не е някъде по тия места?
– Такова село, момче, не съм чул тук, по тия места. Ето вече двеста години живея тъдява, а никой не ми е казал да има някъде такова село. Защо ти е Кушкундалево?
Момъкът му разказал жалбата си.
– Не знам накъде ще е това село – рекъл старецът. – Но като походиш няколко дни из планината, ще срещнеш друг старец като
мене. Той ми е по-стар брат: на триста години е. Ще го поздравиш от мене и ще го запиташ. Той може да знае.
Момъкът тръгнал из планината. Вървял няколко дена и срещнал втория старец. Поздравил го от брат му, разказал и нему мъката си и го запитал дали не знае къде е Кушкундалево.
– Не знам и аз – рекъл старецът. – Триста години вече живея в тия пущинаци, дето човек не стъпва, не съм чул такова село. То ще да е някъде накрай света. Но имаме и трети брат: той е на петстотин години; като походиш около една неделя все по тоя път в планината, ще го видиш. Той е цар на всички зверове- и сигурно знае къде е Кушкундалево. Поздрави го от мене и го питай.
Момъкът поел отново пътя низ планината; вървял ден, вървял два, три, та цяла седмица. Срещнал и третия брат. И нему разказал всичко, поздравил го от братята му и го запитал не знае ли къде е Кушкундалево.
– Не знам, синко – рекъл старецът. – Но което не знаем ние хората, зверовете го знаят. Поседни малко тука, край извора, нахрани
се и си почини, а пък аз ще събера зверовете да ги питам.
И той извадил една свирка, свирнал с нея и след малко почнали да прииждат разни зверове: мечки, вълци, лисици, глигани и какви ли не. Събрали се, наредили се и всички опулили очи в стареца – да видят защо ги е извикал. А той им рекъл:
– Слушайте вие, мечки, и вие, вълци, и вие, по-дребни зверове, какво ще ви запитам! Имало някъде едно село, по име Кушкундалево: чули ли сте къде е?
– Не сме чули, царю честити, не сме чули такова име – отговорили всички в един глас.
– Видиш ли, момче, няма такова село! – рекъл старецът. – Недей го и търси! Не си чул добре името.
– Как да няма! – казал отчаян момъкът. – Аз добре чух, че старецът ми рече „Кушкундалево"! Може зверовете да не знаят. Събери птиците: тях попитай. Те летят навсякъде, може да знаят къде е Кушкундалево.
– Не мога – рекъл царят на зверовете. – Птиците си имат друг цар. Ако не те мързи, тръгни все по тоя път; ще вървиш още десет дена и ще стигнеш до един висок връх, остър като шило. Там живее птичият цар, който е по-стар от мене: на хиляда години е. Ще го поздравиш от мене и ще го питаш. Може той да знае.
Тръгнал пак момъкът. Вървял цели десет дена и стигнал до шилестия връх. Там намерил птичия цар, комуто разказал тъгата си.
Старецът на часа разпратил вест до всички птици – да се съберат за двадесет и четири часа. Що имало птица, все дошла; събрали се всички, накацали, коя дето свари, цялата планина се покрила с птици. Старецът станал и им рекъл:
– Слушайте вие, орли, гарвани, и вие, по-дребни птици! Има ли някой от вас да е чул някъде село на име Кушкундалево?
– Не сме чули, царю честити – отвърнали в един глас птиците, -не сме чули такова име.
– Е, момче – рекъл старецът, – трябва наистина да няма такова село. Аз живея вече хиляда години тук, не съм чул такова име. А ето че и птиците го не знаят. Който ти го е казал, излъгал те е.
Тъкмо издумал птичият цар тия думи, ето че се задала една куца сврака.
– Защо се забави, сврако? – запитал я царят. – Защо идеш от всички последна?
А тя рекла:
– Забавих се, царю честити, едно, че съм куца, а друго – че ида от много далече: чак от край света, от село Кушкундалево, дето живеят самодивите. Когато ми дойде вест от тебе, царю честити, бях впрегната да вършея смил и както вършеех, една самодива ме перна по ногата, та окуцях. От силна болка не можех да летя бързо, та затова закъснях.
Старецът се обърнал тогава към момъка и му казал:
– Чу ли, момче, какво рече свраката? Тя била от онова село, което търсиш ти. Хайде приготви се да вървиш с нея. Аз ще ти дам един орел, да го яхнеш, та да те отнесе чак в Кушкундалево.
– Ако ми направиш това добро – рекъл зарадвано момъкът, – цял живот ще те помня и поменувам.
Царят на часа заповядал на един от най-едрите орли да отнесе момъка в Кушкундалево. Свраката напред, орелът по нея – летели, летели и стигнали до едно високо бърдо. Там момъкът слязъл, а птиците се изгубили. Влязъл той в самодивското село и почнал да пита за жена си. Една баба му рекла:
– Иди насред селото. Там има висока кула. В нея живеят три сестри. Едната от дълги години се беше изгубила някъде; тя ще да е
оная, за която питаш.
Отишъл момъкът насред селото и влязъл в кулата. Самодивата се зарадвала като го видяла, повикала домашните си и им рекла:
– Дойде си моят момък. Елате го вижте!
Всички се завтекли да го видят и поздравят. Приели го добре, нагостили го, напоили го със самодивско вино, от което човек се подмладява и го болест не лови. Бащата на самодивата бил цар на самодивите. Еоляма сватба направили: дванадесет дена и дванадесет нощи траяла веселбата, с богати трапези, хора и песни. След сватбата момъкът казал, че иска да си отведе невястата вкъщи.
– Не може – рекъл баща й. – По-добре идете доведете вашите тук: от нашето село по-хубаво няма да намерите. Тука никой не боледува и не умира. Тука никой не знае жалба и скръб; тука елате, да си живеем заедно! Ние много се карахме на дъщерята, че те е напуснала, та се е върнала при нас: при тебе е трябвало да стои. Но като си дошъл и ти, сега не те пускаме: заедно ще си живеем.
На другия ден царят на самодивите пратил една колесница с крилати коне в селото, където живеели родителите на момъка – да ги вземе и докара. Те разбрали, че ги вика син им, качили се на колесницата и отишли в Кушкундалево. Там пили от самодивското вино и се подмладили. Останали да живеят при самодивския цар. А дали са и досега още живи, не знам, защото не съм ходил в Кушкундалево да питам, а и оттам никой не е дошъл – да ми каже.

Едно време, когато свети Никола направил първия кораб и го пуснал в морето да плава, поканил всички животни, за да ги повози. Накачили се змии и гущери, мишки и котки, вълци и лисици, мечки и глигани; долетели славеи и лястовици, орли и бухали, щъркели и кукумявки и още птици, и още животни. Корабът се напълнил и отплавал в морето.
Славеите запели от радост, мечките заревали, щъркелите затракали с клюнове, котките замяукали. Всеки се веселял със свой глас и се вдигнала олелия до Бога.
Мишката много не разбирала от песни и веселби, пък и кой щял да й чуе гласеца в тази врява. Тя слязла в трюма на кораба и от скука започнала да гризе ръба на една дъска. Гризала, дълбала, гризала, дълбала – и след няколко часа изведнъж силна струя вода бликнала в кораба. Той започнал бързо да се пълни и да потъва.
Свети Никола се уплашил, уплашили се и животните. Започнали да тичат насам-натам, много от тях не знаели да плуват – ще се издавят. Тогава змията допълзяла при светеца и рекла:
– Дядо Никола, аз ще запуша дупката да не влиза вода в кораба, ако ми дадеш няколко от онези славеи, които пеят така хубаво.
Свети Никола в страха си не разбрал добре какво му иска змията и казал:
– Давам ти ги всичките, само ни спаси.
Змията веднага се спуснала в трюма, отишла при дупката, завряла си опашката и спряла водата.
– Дядо Никола, удари сега и ми отсечи опашката, докъдето е влязла в дупката.
Свети Никола замахнал с тоягата си, ударил змията по опашката и я прекъснал. Корабът бил спасен, а змията се увила около тоягата на светеца. Като минала опасността, той попитал ядосано:
– Сега да ми кажете, кой направи тази беля? Кой искаше да ни издави всички в морето?
Мишката нямало накъде, било я срам да излъже, току излязла и застанала пред свети Никола.
– Дядо, аз направих това, ама без да искам.
– Как да не си искала, като си оставила дружината, и си се завряла в тъмното да прогризеш дупка в дъската. Ти знаеш ли, че поради това сега всички те намразиха.
Мишката се засрамила и избягала да се скрие в най-тъмния ъгъл на трюма. Свети Никола казал на змията:
– Иди я хвани! Вместо славеите, на теб ти давам мишките. Додето свят светува да ги гониш и да ги ловиш.
Змията се спуснала да търси мишката.

Едно време, когато дядо Ной пуснал от кораба си птиците, за да намерят суха земя, змията проводила комара да провери на кое животно кръвта е най-сладка.
Комарът послушал змията – кацнал на всички животни и се върнал. Тъкмо отворил уста да й каже, че човешката кръв е най-сладка лястовицата го клъвнала и му прекъснала езика. Змията се разгневила, че не чула отговора на въпроса си, спуснала се да налапа лястовицата, но тя политнала. Змията я уловила само за опашката и я отхапала по средата. Затова сега опашката на лястовицата прилича на разтворени ножици.
Дядо Ной много се ядосал на змията и посегнал да я хване, но тогава корабът ударил о земя. Всички изтичали да видят брега и змията се спасила от наказание.
Потопът отминал, водата спаднала и корабът заседнал на земята. Дядо Ной пуснал животните да си идат. Всички минали пред него и му се поклонили, а той се сбогувал с всяко от тях:
– Със здраве! – рекъл той на лъва. – Със здраве! – рекъл на мечката, на вълка, на елена, на коня, на вола, на овцата и на много, много други.
Дошъл ред да минат пред дядо Ной и тези животни, на които той не им знаел имената, дадени им от Адам. Първо минало магарето. Дядо Ной му рекъл:
– Хайде, иди си със здраве, магаре!
Като чули другите животни, че го кръстил с името магаре, започнали да му се присмиват и да му викат:
– Магаре, магаре, зър-р-р; магаре, магаре, зър-р-р, зър-р!
Магарето се засрамило и се разревало от обида. Животните се
умълчали, а като го видели да реве и да хвърля къчове, всички си тръгнали по своите работи. Плачейки и хлипайки, магарето обиколило кораба и пак дошло при Ной.
– Моля ти се, дядо Ной, смени ми името от магаре на заек, че сега всички ми се присмиват.
– Името заек вече е заето. Не го искай, защото ще ти пораснат ушите, та тогава ще видиш какво е срам.
– Но нали магарето е инат, запънало се и не отстъпвало. Не, искам името ми да е заек!
– Е, като не чуваш какво ти казвам – отвърнал му дядо Ной, – нека ушите ти станат заешки.
Още неизрекъл и на магарето му пораснали големи уши. То си тръгнало, но като го видели другите животни, пак започнали да му се присмиват и то повече отпреди. Магарето пак се разплакало и пак започнала да хвърля къчове.
Ето затова, оттогава досега, магарето реве, че дядо Ной го кръстил така, но от рева му полза няма. Магарето си остава магаре.

Една жена имала две дъщери. Едната била доведена, а другата – заварена. Жената не обичала завареницата си, все търсела за нещо па й се скара. Вечерта на Коледа, тя я пратила на воденицата да мели брашно, за да я завлекат караконджулите. Момичето отишло на воденицата, затворило вратата, спуснало резето и сипало зърно да се мели.
Посред нощ дошъл един караконджул на вратата и взел да вика:
– Тропам, тропам, девойко! Отвори ми да вляза!
Момичето се обадило.
– Ще ти отворя, ако ми донесеш наниза на царицата.
Караконджулът за един час отишъл и донесъл наниза на царицата и пак повикал:
– Тропам, тропам, девойко! Отвори ми да вляза! Донесох ти наниза!
Момичето казало:
– Ще ти отворя, ако ми донесеш гривните на царицата.
Караконджулът отърчал веднага да ги донесе и пак повикал:
– Тропам, тропам, девойко! Отвори ми да вляза! Донесох ти гривните.
Момичето отвърнало:
– Ще ти отворя, ако ми донесеши пафтите на царицата. Караконджулът изтичал, взел и тях, донесъл ги и пак извикал:
– Тропам, тропам, девойко! Донесох ти пафтите.
И още неиздумал, петлите пропели. Караконджулът веднага изчезнал. На сутринта момичето взело всичко, което му донесъл караконджулът, и ги отнесло у тях. Мащехата й, като видяла тези богатства, се зачудила и много й завидяла.
На другата вечер майката пратила на воденицата и своята дъщеря да си вземе от имането. Момичето отишло, затворило вратата, спуснало резето и започнало да мели брашно. Посред нощ дошъл караконджулът на вратата и взел да вика: 
– Тропам, тропам, девойко! Отвори ми да вляза!
Момичето се обадило:
– Ще ти отворя, ако и на мен донесеш златен наниз, гривни и пафти.
Караконджулът ги донесъл бързо и повикал:
– Тропам, тропам, девойко! Отвори ми да вляза. Донесох ти наниз, гривни и пафти.
Момичето отворило вратата, а той я грабнал и завлякъл, та никой повече не я видял.