www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

П
ринц Раздавач на храна бил велик вожд и воин на квакиутлите. Бил могъщ и всички му се подчинявали с изключение на неговата дъщеря. Принцесата често вършела неща, които съзнавала, че са направилни, въпреки заръките да не ги върши. Баща й много пъти я предупреждавал да не ходи сама в гората, защото е опасно.
— Не от зверовете трябва да се страхуваш — казвал той, — а от злите духове и лошите хора, които се крият в тъмните сенки на огромните кедрови дървета.
— Пази се от Д’сонокуа, Дивата жена на тундрата — казвали й мъдреците от племето. — Някой ден, както си вървиш по тъмните горски пътеки, тя ще те хване.
И тя наистина я хванала!
В течение на четири слънца принцесата била в плен на Д’сонокуа, докато на края й дошли на помощ група храбри воини. Те нахлули в къщата на Д’сонокуа, като извадили една греда от покрива, докато тя била навън да събира диви плодове. Дивата жена се върнала точно когато принцесата и воините се отдалечавали от полянката, където се намирала къщата й. Подгонила ги с дивашки викове. Докато тичали, те пуснали по Дивата жена много стрели, но не я спрели. Магията на Д’сонокуа обаче не успяла да задържи групата и те стигнали до селото.
Докато Дивата жена от тундрата наближила очертанията на селото и видяла вожда Раздавач на храна и неговите хора, въоръжени и готови за бой, направила една магия. Изведнъж станала голяма и силна като млада хвойна. Стрелите и тоягите не я наранили. Щяла да убие много хора, ако не бил един мъдър стар шаман, който измислил как да я спре. Наредил на няколко бойци да си порежат устните и езиците и да изплюят кръвта по Д’сонокуа.
Те направили това и Д’сонокуа започнала да се свива, докато станала колкото човек. Виела от болка, докато я пръскала кръвта. Когато воините я заплюли четири пъти, Дивата жена се примолила за помощ. А когато хората завикали: „Убийте вещицата!", тя помолила да стане робиня на принца и да пази младата принцеса от зло.
— Нека опита да прави това, което иска — наредил принцът. — Ако работата й не ни хареса, ще ви я предам и правете с нея каквото решите.
Наложило се хората да се съгласят с това обещание.
Д’сонокуа много се трудила, за да угоди на принца и принцесата. Обикнала много принцесата и й дала за подарък малка птичка-присмехулник, която пазела вързана за косъм от паяжина в дългите си черни коси. Сетне показала на принца и принцесата един чуден танц, който те не били виждали никога преди и който много им харесал. Д’сонокуа ги научила да го танцуват и им показала, че могат да го запазят за себе си и че тя вече няма да го танцува.
Един воин, който завидял за доброто отношение на принцесата към робинята, поискал съвет от един шаман, който притежавал голяма вълшебна сила. Направили план как да убият Дивата жена от тундрата, която станала такъв послушен роб. Искали да разрушат магията и влиянието й над принцесата. Дълго време не могли да осъществят решението си, защото Д’сонокуа имала голяма сила, от която те се страхували.
Младата принцеса винаги се обличала като принцеса и полагала големи грижи за външността си. Веднъж Д’сонокуа гледала как принцесата си скубе веждите, докато заприличали на новата луна.
— Моля те! Нека и аз да направя такива веждите си! — помолила Д’сонокуа.
Развеселила се принцесата и разрешила на робинята си да направи каквото иска. Но Д’сонокуа нямала опит и гъстите й вежди съвсем се развалили, след като изскубала много косъмчета с мидената черупка. Помолила принцесата да нареди на някоя жена от племето да й оформи веждите също като на господарката. Принцесата склонила, но не успяла да намери жена в племето, която да се престраши да изпълни желанието на Дивата жена. Всички се страхували да не би да я разгневят с неумелата си работа. На края младият воин чул за това затруднение и след като се посъветвал с шамана, заявил, че може да оформи веждите Д’сонокуа точно както иска. Когато отишъл в къщата на принцесата да стори както обещал, казал, че ще използва остър нож от камък вместо мида за скубане. Обяснил на принцесата и робинята, че ножът има магическа сила и че след като ги изреже, веждите вече няма да пораснат.
И казал истината! Преди да започне, казал на Д’сонокуа да затвори здраво очите си, за да не ги нарани с острието. Щом сторила тъй, воинът забил нож в мозъка й и Дивата жена от тундрата паднала мъртва в краката му.

Стиснат юмрук и неговата жена седели пред хубавата си къща от кедрови трупи в село Нутка. Късното следобедно слънце ярко греело над тях, но не ги радвало. Мрачни сенки на нерадостно чувство тегнели над сърцата им, но те не можели да ги прогонят, защото жената на Стиснат юмрук била обладана от тъжни мисли, а нейният мъж не разбирал защо го гнетят черни мисли. "Защо да не се радвам" — мислел той. „Нали сме живи и здрави за нашата възраст и нищо не ни липсва. Рафтовете тежат от сушева есетра и камбала; кутиите за храна са пълни с юлаконово масло и сушени плодове; имаме купища хубади одеяла и кожи, защо ли жена ми е навела унило глава? Може би, мислел си той, тъкмо затова ходя по тъмните сенки." Но усещал, че не е така. На пясъчния бряг край селото група младежи тихо разговаряли помежду си.
— Ей така трябва да постъпим — заявил разпалено един от младежите.
— Това, което казваш, е хубаво и вярно — казала младата жена от клана.
— Стиснат юмрук е много заможен за разлика от мнозина наши хора, които нямат почти нищо. Макар че одеялата и есетрата у него са безброй, а маслото и храната, подредена в рафтовете нямат край, нито веднъж не е изпратил покани за потлач.
Всичките ни вождове, дори и онези с едно-две ценни неща, са дали поне един потлач с дарове, защото обичат да дават — обадил се друг селянин.
— Затова са и вождове — казал висок млад рибар, който носел китово копие.
— И сигурно затова Стиснат юмрук не е вожд — добавил младеж с престилка за танци.
Говорили дълго и сериозно, докато черното одеяло на нощта покрило океана. И тъкмо се канели да се прибират по домовете си, когато на един от по-възрастните младежи в групата хрумнала чудесна идея.
— Какво ще кажете, ако принудим Стиснат юмрук да даде потлач!
Известно време другите останали безмълвни от изумление. Знаели, че никой досега не е бивал принуждаван да дава потлач: никога, през всички тези години, откакто се помнели, не се било случвало такова нещо. Известно им било, че потлач може да се дава от човек само ако той самият пожелае това. Всички жители по тези брегове искали да дават такива угощения винаги, когато имали събрани достатъчно много хубави вещи и с охота показвали щедростта си. Но Стиснат юмрук се различавал от тези
Очаквала ги трудна работа, но най-трудно било да запазят решението си в пълна тайна от Стиснат юмрук и неговата жена. Младите заговорници знаели, че останалите селяни няма да кажат нищо, докато не гръмне новината. Най-напред наредили на вестителите, тъй като тяхна задача било да съобщават за всички такива празненства, стига да им се нареди. Те се изненадали, като научили, че Стиснат юмрук се готви да даде потлач и че вестта ще бъде съобщена навсякъде из селото само половин час преди барабаните да възвестят началото на празника. Тайните заговорници не казали на вестителите, че всички семейства в селото вече знаят къде, кога и от кого ще бъде даден потлач.
Слънцето си отивало, за да даде път на луната, когато селяните дочули гласовете на вестителите, съобщаващи за празненството. Само Стиснат юмрук и жена му не чули какво викат вестителите, защото според плана новината не трябвало да се съобщава в близост до къщата на Стиснат юмрук; освен това гласовете, които звучали по другите краища на селото, не достигнали до ушите на жертвите на тази шега, защото вратите на техния дом били здраво залостени поради малкия огън, край който домакините седели. Били близо до пламъка, тъй като господарят на дома не желаел да харчи много дърва, когато и с малко можело да се получи топлина.
Едва когато барабаните забили из цялото село, Стиснат юмрук разбрал, че става или вече е станало нещо много важно. Докато той и жена му недоумявали какво се е случило, дочули търкалянето на барабаните и ударите по сигналните дъски да се приближават все повече и повече до тяхната къща. Тогава видели съвсем наблизо пламъка от множество ярко горящи факли. А когато Стиснат юмрук се отърсил от изненадата и погледнал през вратата, пред очите му заприиждали група селяни на обширния площад пред дома му. Чак тогава той разбрал от един гръ-могласен вестител до него, че той, Стиснат юмрук, кани всички селяни на своя потлач.
Прекрачил зашеметен прага, но все пак поздравил приветливо селяните с „добре дошли" на неговия потлач. „Стиснат юмрук е скъперник, но не е глупав, а може и Великият дух да е проговорил в сърцето му" — помислили хората.
Жената на Този, който дава малко, излязла смутено през малката вратичка, но на светлината на факлите на лицето й греела горда усмивка, когато тя присъединила своето „добре дошли" към поздрава на мъжа си. Музиката звучала силно и селяните щастливо затанцували на просторния площад пред къщата. За нейно учудване жената на Стиснат юмрук била помолена да изиграе един танц най-напред от мъжа си, който играел много хубаво, макар че до този момент тя не знаела за тази негова дарба. После я поканил един от вождовете, който се държал с нея като с принцеса.
След това Стиснат юмрук смаял всички наоколо, като по-желал да се надиграва с трима млади танцьори. Макар всички селяни да били сигурни, че това предизвикателство е по-скоро
Е някаква шега, те така се зарадвали от любезното държане и добро настроение на Стиснат юмрук в този труден момент, че веднага накарали трима от най-добрите танцьори измежду младите да опитат майсторството си срещу щедрия домакин на потлача. Стиснат юмрук си сложил разкошна танцова престилка и пристъпил към центъра на площада срещу тримата засмени младежи. Че като заиграли! И как заиграли! Младежите, вежливи като всички селяни на такива церемонии, започнали с няколко леки стъпки, които да не са много трудни за стареца. Но не! "Старецът" заподскачал все по-високо и се завъртял още по-бързо от младите танцьори. Не само момчетата се уверили в това истинско предизвикателство, но и музикантите го усетили. И докато селяните гледали изумени, барабаните захванали да бият в много бърз ритъм, а краката и телата на танцьорите заподскачали, завили се и сезаусуквали в отговор на предизвикателството. Изкусните музиканти затруднили и без това многобройните стъпки, като внезапно започнали да променят темпото в най-неочаквания момент, но танцът продължавал своя устрем. Като станало ясно, че Стиснат юмрук не може да бъде надигран, един вожд съобщил, че победителят е старецът, и младежите се оттеглили от площада, прегърнали през рамо Стиснат юмрук.
Танците и песните дълго не стихнали; после жената на Стиснат юмрук със сияещо лице кимнала на мъжа си, който бил заобиколен от съселяните си. Отишъл той до вратата на своя дом и поканил цялото множество да го последва на трапезата, приготвена от жените. Първи влезли вождовете и когато всички минали след тях през вратата в просторната къща, започнало истинско угощение. Нищо не липсвало на тази трапеза и всичко било от най-хубавото.
Когато слънцето се изкачило високо и последните гости напуснали къщата. Стиснат юмрук и жена му огледали слисани празните рибни рафтове и изгребаните шкафове за храна; но двамата старци щастливо се усмихвали.
Малко след това на вратата се показали вождът на селото и шаманът, който правел магии. Казали, че идват да поканят Стиснат юмрук да вземе участие в селския съвет, който щял да се събира на следния ден.
— Голама чест ми оказвате, о, вожде и шамане! — смутено заговорил Стиснат юмрук. — Но на съвета всички вие ще се срещнете с един бедняк.
— Ще бъдеш един сред многото — казал вождът с усмивка, — Ние не гледаме кой е беден, гледаме кой има богато сърце.

Само най-храбрите и най-силни ловци от племето тлинкити дръзвали да убиват тюлени. Стрелите и копията били съвсем недостатъчно оръжие за тези огромни, яки животни. Един ден, в разгара на свирепа битка между ловците-тлинкити и морските лъвове при Сий Лайън Рок, с един замах на опашката най-едрото животно убило вожд от племето.
— Ние си отиваме — извикали ловците, докато носели мъртвия си другар към лодките, — но племенниците на вожда, когото убихте, ще ви отмъстят. Те ще ви разкъсат с голи ръце.
Когато двамата племенници чули тази закана на ловците, сърцата им се свили. Искали да отмъстят за смъртта на своя чичо, но мисълта да убият с копие огромно и силно животно като това, особено свирепо, когато се разгневи, стягала в страх душите им. Още по-страшно било да убият главатаря на морските лъвове с голи ръце, но вече било невъзможно да се откажат от заканата на ловците и да го убият по друг начин.
Известно време племенниците на вожда мислили и нищо не предприемали. За да им вдъхнат кураж, всички силни мъже от селото започнали да се готвят за битката. Племенниците, които също били силни, захванали да се готвят като другите. За да се закалят, всички мъже заедно се къпели в ледените потоци и студения океан, а зимните ветрове брулели голите им тела. Извивали яки клони по дърветата и хвърляли в океана големи камъни, за да станат още по-корави ръцете и мишците им.
Когато усетили в себе си достатъчно сили за борба с морските лъвове, те решили да се подложат на изпитания, за да проверят дали наистина са готови за битката или само им се струва така. Току до селото имало голяма, жилава хвойна, висока почти два човешки боя. Едно от изпитанията било да се превие дървото и да се наведе до корените му. Имало и едно огромно сухо дърво с дебел клон, който човек, стъпил на земята, едва докосвал с ръка. Второто изпитание било да се откъсне този голям израстък от ствола. В края на третата луна все още никой не бил успял да изпълни нито една от тези задачи.
В селото живеел един скромен човечец, твърде малко познат на останалите. И той бил племенник на вожда, убит от тюлена, и той искал да отмъсти за смъртта на своя чичо. Той споделил своите намерения единствено с леля си, защото всички го считали за табак и мързеливец. Хората от селото мислели, че той не се къпе и упражнява достатъчно. Били забравили, че е племенник на вожда. Наричали го Мърльото.
Само жената на покойния му чичо знаела колко упорито се готови той за борбата с водача на морските лъвове. Другите мъже нямали представа какво прави, защото той тичал, хвърлял камъни и извивал млади фиданки през нощта, когато всички спели. Къпел се и плувал тъй продължително в океана, че с радост заспивал в топлата пепел на огнището, след като изпълзявал от смразяващата вода. А така изглеждал още по-мръсен и мъжете му се подигравали.
Една нощ, докато плувал в океана, изневиделица на брега се появил малък човек и му махнал с ръка да се доближи. Младежът излязъл на брега, а човечецът казал:
— Аз съм малък на вид, но ми казват Силата на северния вятър. Хайде да се преборим.
Племенникът доближил непознатия и двамата започнали да се борят, но за кратко, защото Силата на северния вятър за един миг хвърлил младежа над главата си.
— Още не си готов — рекъл му непознатият — и още не е настъпило времето да изтръгнеш клона от дървото и да извиеш жилавата хвойна. Когато станеш по-силен, отново ще се видим. — обещало човечето. Сетне си отишло.
Новата луна била вече на небето, когато човечето отново се появило на брега. Племенникът, който хвърлял огромни камъни в океана, усетил, че непознатият го гледа, и забързал към него. Започнали да се борят, но този път победил племенникът.
— Сега вече си готов — му казал Силата на северния вятър.
— Иди да изтръгнеш клона и да извиеш хвойната.
Без да чака, младежът се завтекъл към дървото и с лекота отчупил израстъка от дебелия ствол.
— Постави обратно клона — наредил Силата на северния вятър.
Племенникът не могъл да го стори изведнъж, тъй като клонът все падал. Тогава плюл в дупката, откъдето бил отчупил клонът, и така го закрепил.
— А сега, дървото — казал Силата на северния вятър.
Младежът се затичал към хвойната, хванал я здраво и я извил чак до корените й.
— Вече си готов да се бориш с тюлена — заявил Силата на северния вятър. — Силен си колкото мен, а мен никой не може да ме надвие.
Когато слънцето отново се появило, другите двама племенници и силните мъже от селото отишли при дървото за изпитания. По-големият брат го извил до корените и всички решили, че е готов за борбата. Когато пристигнали до клона за изпитания. по-малкият брат пръв се опитал. Лесно отчупил клона.
— Сега и двамата сте готови да се борите с морските лъвове.
— казали по-възрастните мъже на двамата племенници. Избрали най-силния от групата да ги придружава и поели към брега, за да се отправят незабавно към Сий Лайън Рок.
Третият племенник само наблюдавал. Изтичал при леля си.
— Дай ми чичовата шапка от невестулка — помолил я той.
С шапка на главата той хукнал към брега и за голямо учудване на бойците в лодката поискал да го вземат. Те се изсмели в понечили да го изблъскат с греблата си, ала той не помръднал. Хванал кърмата на кануто така, че не успели да потеглят. Всички били тъй нетърпеливи да тръгнат за Сий Лайън Рок, че не забелязали колко силен е той, та успява да задържи лодката въпреки усилията на шестима яки гребци.
Но понеже и той бил племенник на мъртвия вожд, на края го взели да изгребва водата от лодката, когато големите вълни започнат да я пълнят.
Трудно стигнали до скалата и едвам задържали кануто върху огромните вълни, докато по-големият брат успял да скочи на скалата. Тюлените се втурнали да спасяват живота и дома си. Братът се нахвърлил върху им и захванал да разбива главите им по назъбената скала, като през цялото време се опитвал да стигне до големия мъжкар, убил чичо му. На края си пробил път до него, сграбчил го за опашката и понечил да я разкъса на две. Но тюленът бил много по-силен и с един замах на мощната си опашка повалил и сплескал човека върху скалната площадка. В това време на скалата вече се покачил вторият племенник. И той скочил върху тюлена, но с един страхотен замах на опашката си тюленът убил и него.
Ужасени, останалите мъже тъкмо се канели да отплуват незабавно от скалата, когато третият племенник извикал:
— Стойте! Аз бях този, който пръв изтръгна клона от дървото и изви хвойната. Затова беше лесно за другите. Аз също се готвех усилено за тази битка, защото съм племенник на вожда и идвам да отмъстя за него. Вижте, аз нося неговата шапка и съм готов!
Мъжете загребали към скалата. Племенникът се спуснал към носа на лодката, задържал се там само за миг, после леко скочил на скалата. Разпъдил настрана по-дребните тюлени. Когато те се опитали да го нападнат, той ги хванал за опашките и ги запратил през главата си върху камъка, разбивайки черепите им. Два малки мъжкаря го връхлетели, но той ги подхванал и ги метнал в океана. Тогава към него се обърнал водачът на тюлените. Племенникът се отдръпнал зад него, сграбчил опашката му и я разкъсал на две. Така отмъстил за смъртта на своя чичо с кръвта на огромния тюлен, който убил. Силният, както изненаданите мъже в лодката започнали да го наричат, се върнал тържествено в селото и скоро станал главен вожд.

В едно цимшианско село по-възрастните жители били обхванати от радостното вълнение на големите зимни тържества. Не им оставало нито време, нито мисли за други неща. Извън селото група деца, които все още не били на възраст да взимат участие в тържествата, играели на възрастни. Направили си своя зимна церемония. Построили си къща от клони и през целия ден пели. викали и танцували чак до залез слънце. Дори и след това не престанали да танцуват под ритъма на кожените барабани. Врявата им не оставяла гората да спи, тъй като зле построената им къща не била от дебели кедрови греди, за да приглушава шума. Детската врява се издигала към небето заедно с дима от огньовете и Небесният вожд също не можел да заспи. Ядосал се той и изпратил един от робите си долу да види какво става.
— Да кажеш на земните хора да спрат тази олелия, иначе сам ще я спра с магията си. Върви! — заповядал той.
Робът се подчинил. Поговорил с шумните деца и ги предупредил, че може всички да си изпатят зле, ако не престанат да вдигат шум. Децата видели, че непознатият, който им говори, е роб, и не обърнали внимание на думите му.
Робът се върнал и разказал на Небесния вожд, че шумните деца играят на „потлач".
— Предупредих ги — казал той — незабавно да спрат тази врява.
— Добре — отговорил Небесният вожд, — но те не се подчиняват. Крясъците им още ме безпокоят. Ако шумът продължи до здрач, вземи няколко души и доведете всички непослушници тук. Казах!
Шумът продължил и така робите на Небесния вожд тръгнали да изпълнят заповедта на своя господар. Когато стигнали до голямата къща от клони, всички деца били вече уморени и спели дълбоко.
— По-добре, че са заспали бързо — казал единият роб, докато носели децата, къщата и полянката, където била построена, към Небесната земя.
Когато децата се събудили, едно момче надзърнало през вра¬тата. Това, което видяло, много го изплашило.
— Нещо лошо става тук! — извикало то на другите.
От вика му всички се събудили, Тогава робът, който преди ги предупреждавал, застанал на вратата на къщата им. Зад него се виждал един великан. Някои от по-големите момчета се опитали да побягнат, но дългоръкият великан ги сграбчил и ги запратил обратно в къщата.
— Вие не ме послушахте — казал им робът. — След като си отидох, вдигнахте още по-голям шум. Моят господар не можа да заспи. Сега ще бъдете наказани за вашето непокорство.
Робьт хванал най-голямото момче, сякаш то било заек, и го отвел, макар момчето да се борело и дърпало, до задната врата на голямата къща, която се издигала наблизо.
— Ето един от непокорниците, господарю — извикал той. Небесният вожд тъкмо измислял как да накаже децата, които не му давали покой, когато силните викове на уплаха и ужас от останалите деца го накарали да се намръщи ядосано.
— Доведи пред мен този, когото си хванал! — заповядал разярено той.
Робът завел момчето пред къщата, където на светлината блестял голям тотемен стълб. На стълба имало огромна лъскава фигура, която била като жива. Имала дълъг, остър нос, също като човка на ястреб. Робът изправил уплашеното момче пред стъбла. Момчето крещяло силно, но се страхувало да помръдне. Внезапно острият, режещ нос на фигурата върху стълба разрязала момчето на две половини. Дошли жени и отнесли частите. Когато писъците на момчето секнали и то не се завърнало в къщата, децата още повече се уплашили. Заплакали и запищели от ужас. Шумът станал невъобразим. Само едно момиче не плачело.
— Аз съм принцеса — заявявало гордо то, — а принцесите не плачат.
Небесният вожд, който тъкмо се канел да спи, се разгневил, когато чул новата врява.
— Вземи още едно дете и го доведи отпред — изкрещял той на роба. — И им кажи, че всички, които плачат, ще бъдат доведени един по един тук, докато спра да чувам шум.
Робът отишъл при децата. 
— Взимам още едно дете — казал той — Едно по едно всички, които плачат, ще се срещнат с магическия тотемен стълб на моя господар. Такава е неговата заповед.
Хванал едно голямо момиче и го отвел въпреки писъците до остроносия стълб. Скоро писъците му престанали и робът дошъл да вземе друго плачещо дете.
— Защо не вземеш мен, робе? — попитала принцесата със сухите очи. — Аз не се боя нито от твоя господар, нито от неговия магически тотемен стълб.
Говорела ясно и високо и лицето на роба побеляло от уплаха.
— Не говори така, принцесо — помолил я той, взел ново момче и побързал да излезе. 
Скоро останало само едно дете. — принцесата, която била твърде горда, за да заплаче.
Когато робът казал на господаря си, че ще доведе пред къщата последното дете, Небесният вожд рекъл:
— Странно, не го чувам да плаче.
— Не, вожде..— отвърнал робът, — тя е принцеса и е много смела.
Небесният вожд се позамислил, но веднага отпъдил мислите си, защото все още бил ядосан за загубения сън.
 — Не, ще свърша с всички тези непослушници — решил той. — Доведи я пред къщата!
На роба му домъчняло за принцесата, но не посмял да не изпълни заповедта.
— Изпратиха ме за теб, принцесо — казал тъжно той, когато пристигнал да я вземе.
Тя сплитала косите си.
— Най-напред трябва да се измия и натъкмя и чак тогава ще дойда, робе.
Скоро тя застанала на прага на къщата от клони. Носела кожена наметка от морски видри и изглеждала спокойна и безстрашна.
Робът скръбно я повел към остроносия. Принцесата застанала гордо изправена пред чудовището. Загледала го право в студените рибешки очи, които жестоко се взирали в нея. Острият нос се издигнал, после се спуснал бърз като светкавица. Разцепил наметката от морски видри и се разбил със силен трясък и звън на множество парчета. Шумът от счупването му прозвучал като падането на десетки ледени висулки от голяма височина. Принцесата останала невредима.
Небесният вожд прекрачил прага на своя дом, за да види какво става. Един бегъл поглед бил достатъчен.
— Ела, храбра моя дъще — учтиво казал той, протягайки ръка към малката принцеса. Въвел я в просторната си къща и я настанил на скъпите кожи до себе си. 
— Ти си много смела, принцесо. Не знаеш какво е страх. Ще се омъжиш за моя син.
— Само ако има царска кръв и разбера, че го обичам — отвърнала упорито тя.
Небесният вожд гръмко се засмял и я изгледал с изненада.
Повикал сина си.
Висок, красив младеж влязъл в стаята. Принцесата много го харесала от пръв поглед. Небесният вожд устроил голямо тържество и когато празникът свършил, един шаман венчал младите. Животът им бил много щастлив, но от време на време принцесата се замисляла за своите и се натъжавала. След време се родило момченце. Било едричко и не плачело като другите бебета. Небесният вожд много обичал детето и сърцето му се свило, когато един ден принцесата го помолила да я пусне на земята заедно с мъжа й и детето.
— Колкото и да съм щастлива тук, без моите хора съм са-мотна, а може би и те се нуждаят от мен — казала тя. Небесният вожд знаел, че ще му бъде тежко без децата, но искал принцесата да е щастлива. Знаел също, че и синът му иска да отиде при земните хора.
— Разрешавам ти да се върнеш при твоите хора — казал той на принцесата.
Скоро те се приготвили за пътешествието. Младият вожд покрил главата на жена си с меко одеяло. – Не е хубаво да гледаш как отиваме — казал й той.
Когато усетила, че въздухът свисти край нея, тя стиснала здраво детето. Ръцете на мъжа й я притискали до тялото му. Скоро усетила под краката си земя. Одеялото се вдигнало и тя видяла, че стои пред големия дом на чичо си.
Хората се развикали и чичото излязъл на прага. Изглеждал много по-стар, откакто го видяла за последен път. Той не познал красивата млада жена.
Принцесата запяла една семейна песен. Тогава чичото и останалите хора я познали и приветствували с добре дошла заедно с мъжа й и детето. В къщата на чичо си тя разказала на всичките си близки и вождове за премеждията при Небесния вожд и за сватбата си с неговия син.
Чичо й устроил голям потлач (угощение) в тяхна чест.
След радостното пиршество той взел в ръка жезъла на говорещия и се обърнал:
— Аз остарявам и затова сега давам на моя племенник името и мястото си на вожд и принц. Остроносият, чиято история току-що чухте, ще бъде негов крест(родов знак), а също и на потомците му.
Казах!

Ето как разказва тази история разказвачът от племето хайда..
В залива Нейдън се намирал малък остров, наречен Чийф рок, на името на великия вожд, чиято къща се издигала на обраслата с борове скала. На входа на лагуната живеел гигантски омар, който спирал враговете и пускал само приятелите на вожда. Веднъж вождът решил да даде потлач (угощение), за да отпразнува издигането на огромен тотемен стълб в чест на своето семейство. Приготвени били много дарове и вождът поканил голям брой свои приятели, между които и китоловците от Роуз спит. Докато робите на китоловците натискали греблата и насочвали големите пироги към залива, вождовете-китоловци съгледали стълбове от дим да се вият високо над къщата на Чийф рок. Захванали да се шегуват за огъня — някои подхвърлили, че домакинът сигурно нарочно е подпалил дома си, за да не раздава
толкова много и ценни дарове на своите гости. Един от слугите на Чийф рок бил излязъл в морето с малка група, за да посрещне гостите. Когато чул не особено ласкавите думи на китоловците, той загребал обратно да съобщи за това на господаря си. Чийф рок решил, че тези китоловци идват не като приятели, а като врагове. Тозчас заповядал на воините и слугите си, между които бил и огромният рак, да нападнат и унищожат китоловците.
Великанът-омар тутакси заприщил входа на залива и китоловците, като видели как от острова към тях се запътили големи бойни канута, се нахвърлили на омара-пазач, за да освободят пътя си към океана. Без да се бави, омарът изпотрошил лодките и убил повечето китоловци. Храбро се били те, ала нито копията, нито ножовете им успели да пронижат бронираната черупка на свирепия великан. Спасили се само неколцина от китоловците, които се разбягали по брега.
Наскоро след това по островите се разнесла мълва за голямата сила на непобедимия омар. Хората от Орловия клан, които живеели най-близко до остров Чийф рок, незабавно напуснали своето село Скидигът. В бързината на бягството те изоставили една старица с двете й внучета — момче и момиче, които не успели да стигнат много далеч с греблата си, за да намерят спасение при някое приятелско племе. Минало време, момчето пораснало голямо и силно и започнало да помага на баба си и сестра си да намират достатъчно храна, за да преживеят. Ала труден бил животът им. Хранели се само със стриди, дребна риба, която момчето успявало да налови с малкия си сал, и с малки птички и животинки, които убивало със стрелите от собственоръчно направения лък. Никой не смеел да се завърне в изоставеното село.
Една сутрин момчето съзряло високо в синьото небе голям орел да лети срещу него. Докато мощните удари на огромните криле носели птицата все по-близо, момчето видяло в здравите й нокти нещо голямо и лъскаво. Когато орелът прелетял ниско над момчето, той пуснал на пясъка до него голяма камбала
(голяма и вкусна плоска риба) Зарадвано, момчето завлякло едрата риба при баба си. Тя останала много доволна, като видяла чудесната храна.
Понечила старицата да отреже парче от опашката на камбалата с острия си нож, ала край нея всичко зашумяло в знак на протест. Дърветата се разлюлели и завъздишали, камъни се затъркаляли, удряйки се един в друг, а от тихото море се заиздигали огромни вълни. Но и тя, и децата били много гладни и точно се приготвила отново да отреже главата на рибата, когато спряла в уплаха пред гръмките звуци на протест.
— Магия има в тая риба — казала тя на внука си, — затова ще я приготвя много грижливо.
Захванала бавно да я бели и този път не се появили никакви признаци на протест; обелила безкрайно внимателно камбалата, сякаш я уверявала със сръчната си работа, че за нея е голяма чест да бели такава великолепна риба. Оставила опашката и главата на кожата и я окачила да съхне на клона на една дърво. Когато кожата изсъхнала, момчето изпитало силно желание да се върне на риба, свалило кожата от клона и влязло в нея.
За негово учудване, кожата била мека и здрава и му прилегнала чудесно. То било много доволно и се чувствувало като риба.
Гмурнало се в океана, където, подпомагано от някаква необикновена сила, заплувало надалеч, а сетне заобиколило островите, плувало един ден и една нощ. Когато изпълзяло на брега, не усещало никаква умора; завърнало се у дома си и свалило рибешката кожа. Баба му и сестра му го посрещнали, без да му се карат, че ги разтревожило със своето непокорство и дълго отсъствие. Момчето се учудило, че бабата не го разпитва нито какво е правило, нито къде е ходило. Сигурно знае каква магия се крие в тази кожа, помислило то. Всеки ден то отивало да плува и така веднъж, като наближило до голяма скала, където сега е Досън Харбър, скалата му проговорила:
— Сега ти си голям, силен и безстрашен — казала тя, — затова трябва да идеш и да убиеш кръвожадния омар в Нейдън Харбър.
Без да задава въпроси, момчето бързо се плъзнало край нея и се отдалечило. Заобиколило с плуване западния бряг и на края съгледало един омар-великан, който пазел входа на лагуната. Знаело, че щипките на омара могат да го разкъсат на парчета, ако се опита да го приближи отпред, затова се гмурнало дълбоко под водата и излязло зад него. Нападнало го точно отзад и впило зъби в най-меката част на бронята му. Все по-дълбоко се забивали зъбите му и омарът отчаяно се опитвал да го отхвърли от себе
си, ала след продължителна борба момчето го убило.
Като си починало добре, разкъсало рака, сдъвкало парчетата и ги изплюло във водата на лагуната. „Нека всяко парче стане малък омар и всеки омар да порасне, за да стане храна за моя народ, казало то. Така и станало.

Жрецът седял натъжен с лице, обърнато към ярките лъчи на с добедното слънце и не случайно. Искрящо синьо небе обгръщало ухаещата гора. Било времето на Луната на цветните листа. Широколистните дървета тук-там били шарнати с алено, медно, оранжевочервено и светлокафяво. Трепетливите листенца на боровете зата блестели като лъснато злато, отразяващо меката, златитиста светлина на слънцето, а черните конуси на хвойната и боровете се извисявали към небето току зад селото на ирокезите. Сякаш позлатен, един орел се носел в безоблачното небе над тях, но жрецът не следял чудния му, безметежен полет. Усещал топлото докосване на лятото по лицето си. Чувствителните му уши долавяли и най-малкото шумолене на горските диви същества, но очите му не ги виждали. Жрецът на име Тъмна нощ бил тъжен защото бил сляп. Както си седял на прага, чул гласа на сприхавата си жена. С постоянните си роптания тя още повече усилвала мъката му.
— Защо ли не седнеш да тъчеш одеяла и да правиш стрели като другите мъже, които живеят в нощните сенки? — гълчала тя. — Щяхме поне да ги разменяме срещу храна и кожи. И нямаше да знаем що е глад и студ, когато запрелита сняг. Сега хората
ти плащат малко за твоите съвети като жрец. Казват, че знаеш нещата само по четири, а четири не може да бъде силна медицина, не може да лекува болките им. Само това мислиш и казваш: четири. Хората вече ти се смеят, като им речеш: „Когато бухалът избуха четири пъти, потърси сок от смерч против кашлица". Или „сложи четири бели камъчета върху червената скала до езерото на четвъртия ден" — безмилостно се присмивала тя.
Тъмна нощ я чувал, но всичко търпял.
— Четири е знакът на моята магия — казал й той. — Научил съм го в съня си, когато ми се явиха тайният тотем и магическото животно.
— Ами защо не повикаш твоя тотем да ни помогне? – запитала жена му.
— Има време — обещал търпеливо той.
Едва когато чул пресекливия смях на гмурец откъм близкото езеро, тъгата изчезнала от лицето му. Усмихнал се и заслушал, а устните му се раздвижили в неизказан отговор на дивия зов. Разноцветните листа окапали. От север задухал силен вятър.
Дошла зимата.
Стахът от глад пропълзял като мъгла в сърцата на хората.
Черен облак страх надвиснал над къщите на племето.
Ловът се влошил още преди да дойде Снежната луна. С идването на снега станало още по-лошо. Групи ловци се връщали в селото с едни и същи думи: не се намират нито животни, нито птици.
Самотните трепери, най-добрите в племето, не донасяли никакъв дивеч, дорислед продължителни, студени дни на преследване. Тогава вождът изпратил с мъниста и оръжие своите младежи до съседните племена, за да ги заменят за храна. Те се върнали със същата стока, били взели със себе си. Приятелските съседни племена също напразно търсели храна. Нямали в излишък. По времето, когато в тъжното небе изгряла Луната на глада, нямало никаква храна. Една ледено студена нощ, студена нощ, буден в къщурката си.Тъмна нощ чул четири пъти дивия, пресеклив, предупредителен зов на гмурец, прелитащ над дома му. За миг жрецът задрямал и засънувал. В тревожния си сън пред погледа на неговата мисъл минало видение на мъка, глад, опасност и смърт. През целия сън дочувал само неземния креслив,див и настървен вой на вълци, които все повече се приближавали. Събудили го четири силни, натрапчиви присмехулните писъци на гмурец. Сънят внезапно го напуснал, но видението останало в главата му. Страховитият, настървен вой на вълчи глутници и четирите предупредителни писъка на гмуреца все още витаели в ума му, когато нощта си отивала пред настъпващата зора.
Когато слънцето изгряло, жрецът се отправил пипнешком към къщата на съвета. Вътре вождът на групата водел съвет с племенния жрец и с най-мъдрите мъже на племето. Тъмна нощ застанал пред тях.
— Ето как ще бъде — предупредил ги той. Разказал им за съня си и за предстоящото нападение от вълчи глутници след четири дена. Хората от съвета мълчаливо му се присмели.
— Ако не бяха сенките на глада в сърцето ми, щях да се изсмея — заявил племенният жрец. Мъдреците се усмихнали със съжаление, но не казали нищо.
Когато чули предупреждението на Тъмна нощ, хората от селото го взели на подбив. Престанали да го уважават и да се боят от силата му на жрец и лечител. Сочели го с пръст и се опитвали да забравят глада в безмълвния си присмех.
В края на четвъртия ден, докато нощта разстилала тъмното си, обсипано със звезди одеяло над селото, присмехулците чули свирепия вой на вълците. Страх плъзнал като огън в душите на хората. Били изпълнени с ужас, мълчаливи и зашеметени,докато свирепите, прегладнели вълчи глутници приближавали към тях. Същата нощ гладните зверове нахълтали в селото. Разкъсали мъже и жени и отвлекли деца, преди хората да успеят да ги прогонят с огън и стрели. Всяка нощ кръвожадните вълци нападали и дни наред дори най-смелите воини се боели да излязат на лов извън селото.
Тогава вождът изпратил племенния жрец при Тъмна нощ и го помолил да дойде в къщата на съвета. Той тутакси се подчинил на своя вожд и тръгнал по добре отъпканата пътечка през дълбокия сняг към мястото на срещата. Този път отчаяният вожд и неговите съветници не се присмели на Тъмна нощ.
— Помогни ни — замолил вождът, докато насочвал слепия жрец към почетното място до него. — Кажи ни какво да правим. Мъдреците разправят, че имаш вълшебен лък. Стрелите, изстреляни с този лък, казват те, винаги улучват. Ако довечера вълците отново дойдат, дай го на най-добрия ни стрелец.
— Никой освен мене не може да опъне този лък — заявил Тъмна нощ, — но ако младежите ми донесат много ловни стрели довечера, аз ще го опъна.
— Ще получиш всичките ни ловни стрели — обещал вождът Наредил воините и младежите начаса да занесат в къщата на Тъмна нощ най-хубавите си стрели. Жената на жреца ги приела. Сега тя била горда със своя сляп мъж, когото подигравала преди идването на снега.
През нощта вълците отново ги нападнали. Тъмна нош, облякъл най-хубавите си ловни дрехи, обикалял селото. Носел своя голям вълшебен лък, воден от един прочут воин, който държал много стрели, но без лък. Щом Тъмна нощ дочуел идването на вълк, бързо поставял стрела на тетивата, насочвал острието й по посока на звука и опъвал лъка. Песента на тетивата профучавала в тъмнината, а изсвирването на пернатата й ос всеки път завършвало със смъртен вълчи вопъл. Свирепото ръмжене на гладните зверове раздирало нощната тишина. С проблясващи очи вълците се нахвърлили един връз друг с опръскани от кръв челюсти да разпорят телата на събратята си, повалени от лъка на Тъмна нощ. Стрелите, пуснати от една неуморна ръка, продължили да излитат от лъка, докато бледите пръсти на утрото се прокраднали между стволовете на дърветата. Тогава вълците побягнали, оставили след себе си множество едри, сиви тела, разпънати върху аленеещият от кръв сняг. Изгладнелите жители на селото се нахвърлили като гарвани върху избитите зверове, а пред къщата на Тъмна нощ се натрупал висок куп подаръци. От тази нощ нататък, чак докъдето снеговете отминали, за да дадат път на пролетта, лъкът на жреца често зазвънявал в услуга на хората. После отново се появила тревата, елените, другите животни; птиците се завъртяли по тези земи и хората отново заживели щастливо. късно през една окъпана в слънце привечер Тъмна нощ седял пред хубавата си нова къща, която благодарните хора му построили. Усмивка озарявала лицето му и той сякаш се вслушвал в нещо. Ясно и силно откъм далечното езеро се понесъл непознат. вълнуващ вик на гмурец. Четири пъти пресекливото уа-ху-у-у-уу се сливало с лазурната пролетна песен на ухаещата гора.
Още веднъж Тъмна нощ облякъл най-хубавите си кожени дрехи. Около врата си сложил най-ценната си вещ, огърлица от блещукащи, снежнобели мидени черупки. Отказвайки помощта на мнозина протегнати ръце, той поел пипешком от дърво на дърво към вика на гмуреца и езерото. Когато викът прозвучал точно пред него, жрецът се хванал за
за тънко стебло на бяла бреза и протегнал напред пръста на обутия си в мокасин крак. Докоснал мекия, жълт пясък на ръба на езерото. Залязващото слънце, което не можел да види, потъвало в пламтящ прелестен атлаз върху спокойните води на обвито в сребриста мъглица езеро. Изненадващият вик на гмурецът разкъсал тишината. Никога преди Тъмна нощ не бил чувал този повик тъй силно, тъй ясно и близко. Разтреперан, жрецът заговорил:
– О, татко, гмурец, моя тотемна птицо, имам едно желание, което моето сърце те моли да изпълниш.
– Говори, сине мой, да науча твоето желание – отвърнал плътен, мелодичен глас.
Думите идвали толкова отблизо, току из под краката на Тъмна нощ, че той се стреснал. Успял да промълви:
– От много, много луни живея в тъма, по-дълбока от най-тъмната нощ. Моля те, нека очите ми да видят чудесата, които мога само да усещам.
– Вярата те е накарала да се надяваш. Вярата ще те накара да прогледнеш, сине мой. Ти беше търпелив. Покачи се на гърба ми и хвани здраво крилата ми.
Изненада, страх и силна надежда нахлули в сърцето на Тъмна нощ, докато правел както му било казано. Вкопчил се здраво в крилата на гмуреца и голямата птица се гмурнала. Изведнъж жрецът усетил как студените води на езерото мият незрящите му очи.
Когато стигнали отсрещния бряг, гмурецът излязъл на повърхността.
— Дойде ли светлина в очите ти, сине мой?
— Не, татко гмурец, всичко е още черно.
— Дръж се здраво — предупредил гласът. Отново гмурецът леко се гмурнал под повърхността и заплувал към отсрещния бряг. Когато стигнали, Тъмна нощ чул същия въпрос.
— Още не, татко гмурец, но сякаш виждам нещо сиво.
Когато прекосили езерото за трети път, гласът отново попитал:
— Дойде ли светлината?
— Да, татко гмурец, сега мога да виждам, макар и неясно. Отново гмурецът предупредил жреца да се държи здраво и отново се гмурнал. Още веднъж водата бързо преминала през отворените очи на Тъмна нощ.
Когато гмурецът задал въпроса за четвърти път, жрецът застанал на мястото, откъдето за първи път чул силния смях на гмуреца. Погледнал надолу и ясно видял огромна птица, която се носела леко като перо по повърхността на езерото точно пред него. Тъмна нощ протегнал ръце към небето с длани нагоре, в знак на сърдечна благодарност.
— Татко гмурец — задавен от радостно вълнение викнал той. — Мога да виждам! Как да ти благодаря?
После, бързо като спускането на сокол, той разбрал. Ще даде на гмуреца най-голямото си съкровище, свещената си огърлица Разтрепераните пръсти най-сетне разхлабили безценния гердан. С две трескави ръце, протегнати напред, той пуснал наниза от лъскави бели миди около главата на гмуреца. Когато той изправил шия, трептящата снежнобяла якичка се плъзнала по смолисточерните пера. Сякаш приказна огърлица заблестяла на шията на птицата. Няколко мидички изпопадали от гердана и останали да искрят по черния гръб и крилата на гмуреца. Птицата повдигнала дългата си черна човка към небето. Четири пъти клокочещият й смях изпълнил здрача с музика на див възторг.
Сърцето на жреца се зарадвало, когато видял как прекрасният миден гердан се превърнал в бляскава огърлица от трептящи пера, бели като перестите, пухкави снежинки.

Когато светът бил още млад, живял един могъщ жрец, известен и като вълшебник поради дарбата си да променя нещата, както поиска. Един ден той застанал на брега на голямо езеро на Севверозападния бряг и започнал да гледа как едно индианско семейство с лодка прави опит да хване няколко лебеда. Много пъти се опитвали те да уловят големите птици, но все не успявали. Тогава загребали към брега. В лодката били баща, дъщеря и двама сина.
Синовете знаели, че жрецът е вълшебник. Казали му:
— Баща ни е стар. Иска да има одеяло и накит за глава от лебедови пера, но не можем да уловим птиците.
Жрецът взел лебедовите пера, които дъщерята държала в ръка. Измайсторил бързо накит, който приличал на глава и шия на лебед. После извадил от магическата си торба дълъг и здрав ремък от еленова кожа.
Като поставил накита на главата си, жрецът доплувал мястото, където било сбрано ятото лебеди. Погледнали го те, но видели над водата само лебедовата шия и решили, че това е някой от техните другари. Гмурнал се жрецът под ятото и бързо завързал краката на птиците с кожения ремък. После доплувал обратно до брега и вързал края на ремъка за едно дърво. Свалил си накита. Птиците понечили да литнат, но не успели и така братята и сестрата влезли навътре с кануто и хванали всички лебеди.
Когато индианците се върнали, похвалили жреца и го помалили да им улови още неколцина лебеда.
Макар и да знаел възможностите си, жрецът останал поласкан от тяхната похвала. Заплувал към друго ято от осем лебеда.
Отново големите бели птици не се изплашили и останали край него, докато връзвал с ремък черните им крака.
Като наближил брега, жрецът опасал въжето около кръста си, за да освободи ръцете си и да свали лебедовия накит. Но когато свалил накита във водата, загубил магическата си сила. Лебедите полетели високо в небето. Жрецът развързал бързо ремъка от кръста си, но увиснал на ръцете. Скор обаче въжето се впило дълбоко в пръстите му и той се принудил да го пусне.
Паднал от много високо върху една скала, на която и до днес индианците показват дупката, образувана при падането му.

Случело ли се екипажът на някое рибарско кану от Северозападния бряг много да се измори от гребане, тези калени рибари на огромни риби сядали, докато слънцето си отиде, за да направи път на нощта, и се заслушвали в приказката на някой от своите разказвачи. Легендите, които чували, били за най-различни неща, а между тях обикновено имало и легенди за един герой от техния назъбен бряг. Една от тези легенди била за малко мързеливо момче и ето как я разказва индианският разказвач.
В едно голямо село на Северозападния бряг живеело дете, което било толкова мързеливо, че селяните му се смеели. Подигравали го и го наричали „поспаливко" и с други още по-лоши имена. Не знаели те, че мъдреците го покровителствуват и че то се готви да стане силен и велик. Знаели само, че живее в големия дом на своя чичо, който бил вожд, и че повечето време спи.
Когато пораснало и мъжете и по-големите момчета от селото влизали навътре в бурното море да ловят риба и китове, Мързеливецът отивал в океана да се къпе. Търкал се с непознати, чудодейни билки, който го правели все по-силен и по-силен. Никой не знаел това, защото момчето правело тези неща скришом; не знаели също, че си има гмурец-вестител, макар че от време на време виждали голямата птица.
За да заблуди хората, това необикновено момче винаги се преструвало на мързеливо и глупаво, когато не спяло. И затова всеки път било последното, което викало в мигове на големи трудности. Когато веднъж настъпили наистина такива тежки времена, селяните все пак забелязали, че този бъдещ юноша има невероятна сила и че е доста умен. Някои дори подхвърлили, че може би е дух или дори вълшебник; но мнозина решили, че това е невъзможно.
Настанал ден, когато природата сякаш спуснала заплаха над живота на хората в селото. Горите и планините бавно започнали да се приближават към земите на селото и да се смачкват къщите и хората в тях. Шамани и вождове опитали чрез магическа сила да спрат дървесата и планините. Магията им не била тъй силна и на края те заявили, че единственият начин да се спасят от гибел е да вземат големите си лодки и да отплуват, за да търсят нови места за своите села. Тъкмо се готвели да тръгват и натоварили последното кану, когато една добра женица се сетила за Мързеливеца и го събудила от дълбок сън. Той се изправил, видял хората, насядали в лодките, и запитал какво става. Отишъл при канутата, а един вожд захванал безмилостно да го гълчи.
— Можеше да помогнеш на хората си — казал той, — а ти спиш толкова дълго време и тъй дълбоко, че никой не може да те събуди. Докато спеше, гората помете в океана цели села.
Щом чул тези думи, младежът хукнал нагоре по брега, из¬тичал бързо зад големите кедрови къщи и започнал да вади огромни дървета заедно с корените им. От тях построил висока барикада, с която заблъскал връхлитащата гора, малко по малко, далече извън селото. После изкоренил толкова много дървета, докато на края се уверил, че в продължение на много зими гората няма да може да дойде отново в селото. Извършил тази работа тъй чевръсто, че когато се върнал на брега, хората още били в лодките.
— Ако се плашите от такива дребни неща — казал високо той на вожда, — не ще ви бъде лесно.
После се свил като изморено куче край пепелта на огъня и отново заспал, сякаш никога не се бил събуждал.
Не след дълго духовете, които се грижели за формата на земята, започнали да сплескват планините така, че те се превърнали на хълмове и се съединили помежду си. Това било страшно за хората от селото, защото видели, че водите на могъщите реки зад хълмовете скоро ще прелеят стената на огромното езеро, образувано от хълмовете, и ще пометат селото и всичко в него надолу към океана. Отново се наканили селяните да бягат, но този път разказали на Мързеливеца какво се е случило. Той не проявил нито интерес, нито страх и отново заспал с усмивка на уста. Селяните пак го разтърсили, докато се събуди, и тогава шаманът му казал за голямата опасност, която ги заплашва.
Този път младежът отишъл да види какво е станало и разбрал, че мъдреците имат право и че незабавно трябва да се направи нещо голямо. Най-напред се окъпал, после сдъвкал малко вълшебни билки, докато усетил в себе си необикновена сила. Повикал своя гмурец и му заръчал бързо да отлети при дядото на младежа и да му каже какво се е случило.
— Кажи му, че трябва да се сдобия с голяма сила, за да мога да върна обратно хълмовете и да пробия проходи между тях. Водата, затворена там, трябва да потече към океана покрай селата и да ги остави непокътнати.
С прегракнал вик гмурецът бързо полетял. Когато нощта си отишла и отново дошъл денят, младежът чул виковете на гмуреца. Те му казвали, че неговият дядо го е чул и че му изпраща магическата сила, поискана от него. Усетил момъкът как голямата магия възражда тялото му и тутакси захванал да разкъсва хълмовете един от друг, пускайки водата да потече, без да причинява наводнения в селото. После младежът се завърнал в дома на чичо си и отново заспал.
Хората се зарадвали и го възхвалили като най-великия ша¬ман в цялата земя. Искрено съжалявали, че преди му се подигравали и натрупали големи подаръци за него пред вратата на чичовия му дом. Една нощ, далече в океана, прозвучали ударите на голям барабан. Селяните се втурнали към брега и впили по¬гледи в морето. Скоро едно голямо кану с много мъже на борда, от които никой не гребял, доплувало до брега. Снажен мъж, облечен богато като велик вожд, слязъл от кануто и казал на слугите си:
— Ето къде спи нашият господар. Дойдохме за него.
Последван от слугите си. той незабавно се запътил към къщата на вожда, чичото на младия мъж. Там Мързеливецът спял дълбоко. Щом пратениците влезли в къщата, той станал и запитал вожда за какво е дошъл.
— Господарят, твоят дядо, великият вожд, е стар и болен и ни изпрати за теб — отговорил вождът-пратеник. — Той ти изпраща послание, че всичко си извършил добре и че си изпълнил онова, което е трябвало да изпълниш. Каза да ти съобщим, че твоята задача тук е завършена и че вълшебното кану е пристигнало да те вземе у дома.
— Готов съм — простичко отвърнал младежът. 
И като се обърнал към вожда на селото, неговия чичо, казал:
 — Сега трябва да те напусна и да се върна при стария си дядо, който вече е много слаб. Той е известен като „Оня, който държи земята" и аз отивам да заема мястото му на стълба, който поддържа земята. Можеш да си сигурен, че вече няма да има големи трудности. Преди да си отида, имам едно послание към твоите хора. Те никога не трябва да се подиграват или присмиват на онези, които не познават. Това носи много злини. Кажи им да слушат добре, когато им предаваш моето послание. Сега трябва да те напусна.
С тези думи той повел групата към вратата. Стигнали до брега и се качили на голямото кану. Когато всички били на борда, то се понесло напред и потънало в тъмнината.