www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Ах, този мил народен певец – как нищо не се скрива от погледа му, как нищо не убягва от ухото му! Разказал ни е най подробно и за коня Шарколия. Нали юнакът не е юнак, ако силата на коня му не е равна на неговата юнаш-ка сила?
И… ето една вечер, майката на Крали Марко седнала до своя юначага и му разказала нещо, което по-рано не можела да му разкаже. Тя чакала момчето да узрее и тогава да научи всичко за баща си. Когато баща му Вълкашин умрял, майка му натирила в езерото кобилата Витеза – да върви на свобода, щом нейния юнак вече го няма.
От разказа на своята майка Марко Кралевики разбрал къде се намират оръжието и доспехите на Вълкашин – там, край езерото. На се излъгал. Намерил ги той и тръгнал да търси в езерото и кобилата Витеза! Обикалял Марко, не спирал да се вглежда във водите. Намерил и кобилата, но след нея вървяло и малко жребче. То било шарено, красиво и не се отделяло от майка си. Като посегнал да хване кобилата, тя побягнала настрани и не се давала. Гонил я Марко, гонил я до премала и когато я стигнал, тя се хвърлила в езерото. Тогава юнакът погнал шареното конче – хванал го и се метнал на гърба му. Хукнало жребчето по широкото
поле и все скачало и хвърляло копита, за да катурне от гърба си неканения ездач. Разбрало кончето, че юнакът не е като другите юнаци – не се дава лесно – и със сетни сили се спуснало в езерото.
Марко Кралевити се уплашил в първия момент, че може да се удави, и се вкопчил със страшна сила за гривата на жребчето. Когато преплувало езерото и излязло на брега то било толкова уморено, че веднага легнало да се отмори. Тогава Шарецът направил поклон на юнака и му рекъл:
Ой, юначе, незнайна делио, я ми кажи, чие си колено! Яз сум тебе, твоя верна слуга, яз съм юнак, ама ти по-юнак!
Така сладкодумно ни е разказал народният певец за Крали Марко и сдобиването му с коня Шарколия, че този разказ (песен) е най-хубавото нещо в юнашкия епос! Хубаво е, защото певецът знае много за Крали Марко и баща му Вълкашин и не се е въздържал да даде на обикновените неща вълшебна сила и неземна хубост. Юнашкото конче Шарколия иска на гърба му да седи юнак като него!
Конят Шарколия не останал обикновен кон на своя юнак, а юнашки другар, който го съветвал как да постъпи в беда, той го окуражавал в битките, той криел личните тайни на своя господар и му помагал да прогони злото. За тази му вярност и привързаност към господаря народният певец ще му каже ласкаво, че е кършигора, че е крилатица, че е звездоброя и ще му даде такава сила, че като лети – земя трепери, че като пие вода от езерото – три педи водата е спаднала… Той лети по белите друми като сив сокол, а после успокоява своя Марко Кралевити – ако вземе мома Ангелина за невеста, макар и неподкован, ще може да носи и двамата:
– Дейди, Марко, мой стопанине, ако тебе мома те бендиса, ти граби я и ич ти не бой се, яз ке можам да ви носам двата…

Бил малко момче – на седем години. Един ден, както пасял телците си, му хрумнало да ги приближи до близкото езеро. То било толкова синьо, че му се струвало небето е слязло на земята. Разнесъл се в тишината детски плач. Огледал се наоколо и видял малко детенце в люлка. Слънцето приличало! Момчето гребнало малко водичка в шепата си и напоило детето. Секнал плачът му. После откършило клончета от близкия храст и направило сянка над бебешката люлка. За да пази детето от диви зверове, момчето легнало под люлката.
Дошла Вида Самовила. Като видяла Марко да лежи под люлката, разсърдила се и се заканила да го убие. Голяма била изненадата й, когато детето от люлката прочело мислите й и проговорило:
– Недей, мамо, люто да се сърдиш – казало то. – Той е мой побратим. С клонче ми направи сянка, с шепа водица ми подаде! Добрината му, мамо, с добро нека да го сдобие.
Чула това Вида Самовила и рекла на пеленачето:
– Не може той побратим да ти бъде, дъще, дорде не суче мляко самовилско.
Марко се уплашил от Вида Самовила и побегнал да се скрие! Самовилата ласкаво го повикала да се върне и да се не плаши, а да каже откъде е, кой е, и иска ли Гюргя сестра да му бъде? Момчето се спряло и любезно й казало, че е от Прилеп и се казва Марко Вълкашинов-Кралевичи. Драго му станало и твърдо отговорило, че иска Гюргя сестра да му стане!
– Не може Гюргя сестра да ти стане, докато не сучеш самовилско мляко – рекла Вида Самовила.
Сукнало момчето млекце от лявата й гърда, а тя го накарала да повдигне белия камък, който бил наблизо, за да види дошла ли му е сила. Марко се опитал да повдигне камъка, но едва го открехнал от земята. Тогава тя го поканила да посуче и от дясната й гърда, защото малко му е силата. Смукнал самовилско мляко отдясно, после пак отляво, докато повдигнал камъка и го захвърлил на три часа място. Усмихнала се Вида Самовила и му казала, че му  стига това юначество. Друг юнак като него няма. Посъветвала го още, когато изпадне в беда – да повика своята млечна сестра Гюргя, за да му помогне.
Станал Марко юнак над юнаците, но си нямал нито сабя, нито кон, равни на неговата сила.
Минали години. В един неделен ден, неговата посестрима Гюргя се разхождала в Стамбула града и чула, че търговците шумно се провиквали на пазара, че продават сабя дипленица, дето се дипли дванадесет пъти, в пазва може да се скрие и сече дървя и камъни, даже и желязо. Като чула да това Гюргя, веднага заминала за Прилеп, за да извести на своя побратим – да отиде и да си купи сабята. Тогава, помислила си тя, сабята ще е равна на юначеството му.
– Скъпа е, брате, сабята – три хазни дукати и четвъртата – само ситни рубета – предупредила го тя!
Зарадвал се Марко, че посестримата му мисли за него и за юначеството му, бързо се стъкмил и тръгнал за Стамбул града!
Вървял, колкото вървял юнакът и пристигнал в голям град, думали му Никюп. Спрял се юнакът да си почине и после да продължи пътя си за Стамбул града. В този град живеела красива вдовица. Тя била толкова хубава, че пленвала всеки, който я видел, и той непременно пожелавал невеста да му стане. Но тя никому не давала дума, защото имала условие, което никой досега не могъл да изпълни, условието било – юнакът да изгради висока кула. Всеки юнак започвал да гради кулата с надежда, а тя все се рушала (сривала)…
Пристигнал Марко Прилепчанина в града. Като видял красивата вдовица, очите му останали по хубостта й, та забравил закъде е тръгнал. Не продължил той пътя си за Стамбул града, сабята дипленица да купи, а останал в Никюп града кула с камъни да гради, както всички други юнаци досега. Сам се наел Марко да я зида. Извисил я висока за чудо и приказ, но само един камък не му достигал, за да я завърши!
Възседнал юнакът своя вран кон, преплувал Дунава и отишъл във Влашко. Там намерил той белия камък, който му трябвал и се върнал отново в града Никюп, за да го положи в градежа и да изпълни своя обет. По пътя срещнал своята посестрима Гюргя. Тя била тръгнала да му каже, че саблята дипленица е вече купена от чер Арапин, докато той се бавел по пътищата, докато кула градил, за да спечели вдовицата.
Като чул тези укорни думи на посестримата си, Марко захвърлил камъка в Дунав и препуснал с коня си за града.
Когато пристигнал в Никюп, що да види! Черният Арапин седял на кулата, а в прегръдката му хубавицата. Притъмняло му пред очите от завист за измамата. Той не можел да повярва, че, кулата построена от него, е станала тяхно ложе! Грабнал Марко хвърления бял камък в Дунава и го запокитил към кулата със страшна сила. Арапинът паднал от кулата, а Марко Кралевити му измъкнал сабята дипленица и го погубил. После с нея ударил кулата и я разсекъл на две. Тя рухнала и затрупала всичко! А Марко възседнал своя вран кон и полетял като вихър към Прилеп! Сега той бил юнак над юнаците.

Тя била по-малката сестра на чумата. И тя е грозна, дрипава. И тя идва, когато Господ я изпрати. На жена, която е рошава, й думали, че прилича на холера. Много свят е покосила и тази болест. Има световни паметници, издигнати там, където смъртта е властвувала.
Най-известната болест и до днес е. 

Дълго бродил Стоян из гъстите зелени гори, газил треви до колени, но дребна лова не уловил. Уморил се ловецът и седнал под вековен дъб да си почине, заедно с двата бащини бели соколи.
След краткия дъждец слънцето като стъклена топка се провирало през паяжинките и ги правело сребърни с нанизани капчици бисер. Зареял морен поглед към сивите облаци, Стоян съгледал сиво орленце да се вие във висинето. Пуснал той единия сокол. Соколът литнал към орлето и голяма борба са се борили – хвърчали пера, писъци се носили, но соколът не го победил. Орлето гордо кръжало в синевата и сякаш победоносно известявало това на целия птичи свят. Тогава ловецът пуснал и другия сокол. Двамата хванали орлето, перо по перо му скубали, крилца му чупили, очи му кълвали. Пиленцето жално пищяло и майка си проклинало:
Проклета да си мале, ма, толкова лето, летовно два пъти да си люпила, по едно да си чувала, та и аз братец да имам, от сокол да ме отърве!…
Стоян се сепнал от жалбите на орлето! Той с ужас си спомнил какво бил заръчал на невястата си снощи и хук-нал като обезумял към селото. Като пристигнал вкъщи, отдалече се провикнал:
– Либе, Петкано, Петкано, това, което ти заръчах, дано не си го сторила!
Какво бил заръчал Стоян на своята невеста?
Една привечер двамата братя близнаци – Стоян и Иван, седнали под старата лозница на бащината къща братски да си похортуват. Пийвали си те червено вино и бистра върла ракия, споменували старите с благоговение, че добро име са им оставили, и стигнала дума да разделят бащиното си имане. Делили, каквото делили – нивите, белите грошове, кошарите с добитъка. Стигнали до делба на бащините два бели сокола и два сиви ата.
Мислили двамата какйо да сторят: ако соколите разделят, те ще пищят, нали са едно люпило, ако атовете разделлят – и те ще цвилят един за друг – нали са едно кърмило? Тази вечер така и нищо не решили братята! Легнали си. Стоян се въртял в постелята, будувал, а дремка все не му, идела. Мислил той какво да стори и… решил! Решил Стоян да премахне брат си Иван, та нему да остане цялата бащиния.
Повикал той булка Стояница и й заръчал: – рано утре, като стане, да омеси бели краваи, да заколи тлъста патица, да налее вино червено и да нагости брат му Иван, но във виното отрова да сложи. Смаяла се Петкана. Земята се залюляла под нозете й от това безумно решение и страшно погледнала Стоян в очите. Нали му е братец едничък, майка и татко си нямат! Угари кой ще оре, стоката кой ще прибира, на воденица мливото кой ще откара? Кой ще му помогне, когато беда го сполети? Понечила тя съвет да му даде, но Стоян строго я изпреварил и й се заканил, че ще я погуби, ако волята му не стори!
Тръгнал Стоян в ранни зори, дребна лова да лови с двата сиви сокола. А Петкана тъжно ходила из двора, кършила пръсти и се чудила какво да направи! Заканата на Стоян – докато се върне от лов, всичко да е изпълнила, не й давала покой.
Запретнала Петкана ръкави, омесила бели краваи, сготвила тлъста патица, наляла червено вино, ала не сложила отрова, ами смесила вино с ракия, та да упои девера си.
Нахранила тя Иван, напоила го, с блага дума се разговорили, докато той дълбоко заспал. Покрила го невеста Петкана с бяло платно и свещица му запалила!
– Дано не си го сторила – повторила си Петкана, хладно посрещнала мъжа си, без да го погледне в очите, както сговорно го поглеждала друг път и отвърнала. – Ако не бях изпълнила заръката ти, нали се закани да ме погубиш?
Поканила тя мъжа си повелително – да влезе вътре и да види брата си мъртъв.
Приближил се Стоян до мъртвеца. Бяло платно го покривало, а свещицата вече догаряла. Страшна мъка го сграбчила. Извадил той остро ножленце и го насочил към сърцето си, да се прободе.
– Нека да помни мало и голямо, кога брат брата си погубил заради бащино имане – казал молитвено братът.
Петкана, нали е пъргава, грабнала ножлето от ръцете на Стоян и му казала равнодушно:
– Донеси стомната с прясна вода, която налях от самодивското кладенче, че е най-блага. – Прелей брата си, по обичай, та да е лек пътят му към оня свят!
Когато пръснала вода по главата на мъртвеца, Иван се събудил и скочил. Тогава Петкана разказала на Стоян какво била свършила!
От радост Стоян място не си намерил. Той весело заръчал на умната си невеста да омеси бели краваи, да опече тлъсти патици, вино червено да налее и да поканят цялото село – да яде и да пие, веселба да се весели, че брат брата не храни, ала тежко му, който го няма.
Приготвила Петкана гозбите, омесила бели краваи и поканила цялото село. Както седели гостите на трапезите и се гощавали свойски, Стоян скочил, чинно застанал и високо се провикнал:
– Селяне и вие добри комшии, яжте и пийте и слушайте какво ще ви кажа: Кога невеста зимате, питайте сговорна ли е с комшии, добре ли си гледа къщата, умее ли свекър и свекърва да гледа. Не я гледайте на хорото, а умее ли да върти кросното, умее ли злото с хитрост да гони!

Тя била най-страшната болест. Дедите ни я наричали "Черна чума", защото, където минела, само черни забрадки оставяла, а често затривала цели села. Колкото и страшна да била, много песни и приказки са посветени на тази страшна неканена гостенка в онези времена. Хората я одухотворявали и разговаряли с нея като с равна! Тя пристигала със списък в ръка, преобразявала се като млада и питала, разпитвала, кой в коя къща живее, за да не отмине никого. За да я омилостивят, нашите баби и ирабаби й месели сладки питки, оставяли й гребен и хума, за да си окъпе чумничето – да й стане по-добре… тогава не била толкова жестока Макар и всесилна, чумата се плашела да влезе там, където са минали самовили, защото те помитали всичко след себе си, когато се появят.
Да чуем как в една народна песен разговарят майка и дъшеря: майката на Тодорка я пита – защо, откакто е сгодена, все тъжна ходи, тъжно говори и не се смее, както се е смеела преди годежа, не се весели с дружките си, както винаги се е веселила!…
Тодорка е сгодена за изгората си, това е дълго очаквано щастие за нея! Три години се минали, откакто Никола всяка вечер, всяка сутрин пресрещал Тодорка, когато тръгвала за извора, сръовал си глътка водица от менците й, а китката, която грабвал от косата й, все си забождал на еле-ка, та знак да й даде, че му е на сърцето и скоро ще изпрати годежари.
И… не закъснели сватовете, потропали на портата, както му е редът. Станал годежът! Тодорка дарила своя годеник с везана риза, годенишка кърпа и годежна китка с маниста. Свекърът – алтъни вързал на врата й. Радостни били всички и уговорили сватбата. Дружките на Тодорка помагали невестинския седмореди венец да оплетат. Много цветя ще трябват, много рубета трябва да се нанижат, много песни ще се изпеят.
Всички били радостни и честити – само Тодорка тъгу-вала. Когато била на извора за вода, узнала, че чума щяла да дойде, а тя е безмилостна към годениците, към младите невести, тя със завист ограбва щастието на младите и нея с Никола няма да отмине. Тя не задявала само сирачетата. Загнездили се в душата й лоши помисли и мира не й давали.
Тодорка тъжно нареждала на своята майка, когато умрат с Никола в един гроб да ги заровят. Заръчала й още да откупи две моми песнопойки и двама млади свирци – момите жално да пеят, а момците тъжно да свирят. Майчини сьлзи да не капят, че са много тежки и горчиви!
Свило се сърцето на майка й. Какви тежки думи изрича Тодорка! Как майка ще живее без чедото си, без радостта си? Нали е вече годеница – и тя, като всички майки, иска чедото си да задоми, тежка сватба да изпрати, внуци да види! Молила я майка й да не вярва на тези приказки. Чумата, дето е чума, и тя може милост да има. И тя дете чумниче воли. и тя знае, какво е майчина жалба за чедо! Обещала на щерка си, че ще стори всичко – добре да я срещне, сита и блага да си иде…
Нареждала тези думи Тодоркината майка и сърцето й се топяло от мъка. Тогава Тодорка се обърнала към нея с думите:
– Майно ле, стара майно ле, я върви в гора зелена, попитай сухо сухари, как трай сухар за листи! И ти тъй за мен ша траеш.
Не можела майката да приеме тези тежки думи на единствената си щерка. Защо е толкоз кахърна, защо за добро не мисли, че чумата носи списък на онези, дето са орисани да умрат. Тодорка не знае какво й е писано… Седнала тя до Тодорка и ласкаво и заразказвала:
– Помниш ли, чедо, Стояна, онзи джелепина (говедаря)? Тръгнал беше той за Влашко да откара голямото си стадо говеда. Вървял, колкото вървял и срещнал на пътя красива девойка с охранен кон и шарена каруца.
– Добра ти среща, девойко – рекъл й той.
– Дал ти бог добро, Стояне, но аз не съм девойка, а съм Черната чума. – И побързала да го попита – дали да тръшне него и другарите му или говедата да захване!
Чумо ле, черна Чумке ле, Недей ми фаща дружината: Дружината ми е събрана, се отбор момци отбрани, много ще майки да плачат, много ще бащи да тъжат, ами ми фани говедата, самичък Стоян да тъжи!
„Говеда той пак ще си развъди" – така си мислел Сто-ян и с блага дума й се молил. Чумата послушала молбата на Стоян. Морила, колкото морила – от триста говеда – три останали. Чудило се момчето какво да стори и подкарало трите добичета към манастира, там да ги хариже, та да помагат на манастирските земеделски работи. Оставил ги Стоян на монасите. Разделили се с воловците обичливо, погалил ги и си тръгнал обратно през гората. Извадил от шарената си торбичка тънката свирка и вървял, и свирил. Птичките спирали да го послушат.
Когато излязъл от гората – пред погледа му се ширнала зелена поляна, а сред нея висока ела. Стоян поседнал под дървото да си почине. Отпуснала се душата му от тая хубост и леко задрямал. Присънила му се красива девойка. Тя приседнала до него и тихо на ухо му прошепнала:
– Ставай, Стояне, че копай, колкото държи елхата и на елхата корена, та изкопай казан имане…
Стоян копнал около елхата и отдолу се показал казан с имане. То било толкова много, че нито кола може да го превози, нито кон да го пренесе! Взел си момъкът, колкото може да носи, а другото оставил – да го намерят сиромаси – дървари, овчари, копачи!
– Късмет имало момчето – като от сън събудена, продумала Тодорка. – Ала и добротата му била голяма.
– Ех, чедо Тодорке, доброто – добро води. Тъй знаем ние. Та за това ти думам да се не плашиш от чумата. И чума от добра дума разбира.
Казала това майката и прегърнала щерка си, а тя усмихната си помислила, че вече е годеница на Никола и скоро невеста ще бъде, скоро под венчило ще мине. А после – двамата, дом ще си стъкмят за чудо и приказ. Челяд ще отгледат! Литнали мечтите на Тодорка, а Чумата, е, какво¬то Бог е отредил!
Чумата така и не минала през селото. Живели си людете с труд и веселие по сватби и по кръщенета и пеели песни за Черната чума!
Народът ни е устроил и празник на чумата. Десети февруари са нарекли Чуминден! Свети Харалампи, който според християнския календар е великомъченик за христовата вяра, се смята за господар на чумата. Има икони, в които незнаен образописец го е изобразил, че бие чумата, мъчи я!
На този ден невестите месели питки, намазвали ги с мед, който предварително е носен в църквата за освещаване, и ги раздавали в чест на „Лелята"’. Тъй я наричали, за да не си чуе името, защото веднага идвала. Правели и оброк против Чумата! Толкова страшна била тя, че и самият Бог като я видял, се уплашил и я треснал, та не можела вече да си върти главата, а гледала само напред.

Из цялата земя – пуста пустулия – се носило името на Арватка девойка, че е юначна и е много жестока. Властна и силна била в своето кралство. Не можело пиле да прехвръкне, нито пък юнак да премине! Плачели людете, плачели и нареждали. Трудно се живеело с такава властница, която е забранила на младите да се женят, камо ли сватби да правят!
Жалбите на сиромасите не трогвали каменното сърце на юначината, макар че гласът им стигал чак до Господа. Чудели се безправните измъчени хора какво да правят и решили да напишат писмо до Марко Кралевити от Прилеп!
Една привечер Марко седял в механата със своите петима приятели – Милош юнак, Янкула воевода, Момчил добър юнак, Груица детенце и Хрельо Шестокрильо, да си пийнат тригодишно червено вино. Пийвали си кротко и си хортували загрижено – за юначеството и за милата им хубава земя, дето е повехнала, посърнала, та е станала – пуста пустелия! Както си седели и свойски се гощавали, в хладната механа дошло писмо. Зачел го Марко Кралевити и заплакал. Сълзите му обливали бялото книжле с черно писмо. Попитали го другарите му – какво пише там, та така горчиво плаче! А Марко им го зачел на глас:
„Фала тебе, Марко Кралевиче, на тебе че молба да сториме, у назека по-скоро да дойдеш, у назека, у нашата земя, да си видиш ка тегльиме нийе, ка тегльиме това цръно тегло, цръно тегло от Арватска мома! … та не дава сватби да се праят, и не дава млади да се женят! Та ега може по-скоро да дойдеш, да убиеш Арватка девойка, да избавиш клети сиромаси!“
Натъжили се юнаците и скокнали от масата. Клетва си дали те – да отърват клетите сиромаси от това зло и да освободят арватската земя. Още същата вечер се приготвили юнаците и рано сутринта потеглили към Арватско.
В това време Арватка мома си седяла на чердака и шиела свилени ръкави на златен гергеф. Улисана в своето ръкоделие, тя не видяла шестимата юнаци, които вече били навлезли на шест часа време в нейните земи. Когато вдигнала глава и ги съгледала, девойката властно се обърнала към своята майка:
Леле, мале, леле, стара мале, скоро справи коня Ластавица, изнеси ми той свилени байрак, изнеси ми лека боздугана, да си идем по поле широко, да причекам шестима юнаци, да ги пита Арватска девойка, що кят они у моя земня, що кят они земня да ми газят?
Приготвила й пъргавата Арваткина майка коня Ластавица, изнесла свиления байрак и всички оръжия, донесла й самурения калпак, който тежал сто оки! Слязла от чардака юначината, метнала се на коня Ластовица и като вихър се понесла под синьото небе.
Срещнала тя шестимата юнаци сред полето! Като я видели така вихрено да лети – уплашили се и се разбягали във всички страни. Засмяла се звънко и победоносно Ар-ватка девойка, замахнала с камшика и ги събрала всичките накуп! Тогава гръмогласно ги запитала какво правят в нейното кралство! А после свалила самурения си калпак, метнала го на земята и им заповядала да го вдигнат:
Фала вазе, шестина делии, който може калпак да подигне, да го тури на негова глава, него чем си любне залюбити, я другите млади че погуба!
Изредили се петимата юнаци да повдигнат самура калпака, но не могли да го сложат на главата си. Дошъл ред на Марко Кралевити. Нали бил той юнак над юнаците, дигнал го високо, ала на главата си го не сложил. Разлютила се девойката. Тя ги шибала с камшика ядно и ги откарала в широките си двори. Затворила ги в занданите на кулата, дето нямало слънце да ги види, камо ли човек да мине! Изпращала им тя само сух хляб и студена вода, колкото да не умрат.
Когато дошъл Великден, Арватка девойка им пратила по червено яйце, та да знаят, че е Великден. Дошъл Гергьовден, тя сама слязла в занданите, отнесла им печено агне и им казала:
фала вазе, шестина юнаци,
да ядете това вакло ягне,
да знаете де йе ден Гергьовден.
Ударила им после по един камшик, а на Марко Кралевити – два!
На Петровден юначината им занесла по петровска ябълка – та да знаят, че е Петровден, на Никулден – шаран, на Ивановден – ледена вода и все получавали по гърба си камшик, а на Марко по два и по три!
Минали три години!
Отново било Великден. Арватка девойка отишла, по обичай, пременена в църквата да се причести.
Дотегнало на юнаците да стоят в тъмницата и нищо да не правят, а земята е пуста, пустелия и очаква да помогнат на сиромасите и да прогонят злото от недрата й. Крали Марко приканил дружината си – да помислят как да се избавят от тъмните зандани.
– Арватка девойка нито ни пуска, нито пък ни погубва – рекъл Хрельо юнак. И нали е шестокрили, дал дума един по един да ги извади през високите кумини.
– Ако не успееш да ни изнесеш с крилата си, ще ни види момата и всички ще ни погуби – казали му петимата юнаци.
Дадената дума закон била. Захванал Хрельо да ги изважда един по един през кумина. Когато дошъл ред Марко Кралевити да изнесе – от тежест сърцето му се свило. Нагърбил се Шестокрильо и с много мъка успял да изнесе и него.
Хукнали юнаците през полето и все се оглеждали, не иде ли юнашката девойка подир тях. А тя… върнала се от Църква и блажено полегнала на майчиното рамо да си подремне. Присънил й се страшен сън, че триглава змия й изпила сърцето. Събудила се девойката и с тревога разказала съня на майка си. Тя веднага я успокоила, че на ден Великден сънищата не се сбъдват. Сетила се тогава Арватка девойка, че е неделя – ден Великден и трябва да занесе на затворниците по червено яйце, та да знаят, че е Великден и да си преброят годините в тъмницата!
Когато отворила тежката порта на зандана и видяла, че са избягали от тъмницата, макар че от там пиле не може да прехвръкне – много се разлютила владетелката! Подвикнала на майка си властно да й приготви коня Ластовица, зеления свилен байрак и литнала да гони бегълците. Забелязали те, че Арватка девойка ги настига, отново ги обзел страх.
– Този път ще ни погуби, казал Хрельо Шестокрили.
Но Марко Кралевити успокоил дружината си, защото бил решил този път с хитрина да си послужи. Ето какво им казал той:
Фала вазе шестина юнаци! Да що сте се толко юплашиле? Вървете по друми широки, я че седна на шарена чешма да си чекам Арватска девойка…
Облякъл Марко калугерско расо и седнал на шарената чешма. Дошла момата като стихия с коня си и се спряла пред чешмата:
Таком бога, цръна калугеро, отде идеш и накъде идеш? Не виде ли тука да проминат, да проминат шестина юнаци?
– Минаха още вчера заран – отговорил й той. – Далеко са, няма да ги стигнеш! Ти си юнак над юнаците, но все пак си жена, като всяка жена – не можеш коня да яздиш и сабя да въртиш като другите юнаци.
– Я слез от коня Ластовица, аз да се кача на гърба му, че да видиш как калугер язди и как върти остра сабя – да видиш как се играе калугерско хоро! Да запомниш, моме, до века, че калугер те е научил на юначество.
Слязла от коня Арватка девойка и подала юздата на калугера. Разиграл го той, развъртял сабята – веднаж, дваж и… погубил момата. Тогава Марко се провикнал колкото му глас държи:
Бог те убил Арватска девойко, Те ти тебе калугерско оро! Не позна ли цръна калугера, дека си йе Марко Кралевиче?
Русата глава на Арватка девойка скачала и говорила, че не е заслужавала такава измама, защото тя не е мислила да ги погубва, а да залюби Марко юнак. Казала му това и го проклела – да не се знае къде е гробът му, а нейният ето тука ще бъде!
Така юнаците избавили сиромасите от неволи, от невестински данъци и забрани. А людете направили пищна гощавка за доброто, дето са им сторили, и ги наградили със свилени ризи, с Арваткиното оръжие и широките й двори с високи кули!

Народната старина ни убеждава, че има седемдесет и седем и половина болести и за всяка от тях има билка. Само за половинката болесчица билка не е известна! На Еньовден, когато слънцето се преобръщало и тръгвало към малките дни, болестите излизали и се къпели в реките, езерата и най-вече в росата. Те извивали венци и китки, кители се с тях. защото оттук нататък билките губели своята целебна сили! В този ден се търси билка за половинката болест.
Как изглеждат болестите в народното въображение? И те като вилите, самовилите, русалките и орисниците живеят накрай света, там дето се събират земята с небето, където се намира и къщата на Бог. И те имат човешки образ, ядат, пият, имат деца, веселят се, сърдят се, умиляват се. Те идват при хората само когато Бог ги изпрати, а той ги праща, когато забележи, че някъде хората имат много грехове – крадат, лъжат убиват, мързелуват. Болестите са женски образи, но външността им не е дотам приятна за окото. Те са рошави, мръсни, съсухрени или безформено дебели. Подават се на подкуп и на омилостивяване. Недай боже да се разсърди болест, всичко живо мори – и хора, и Добитък.

Всяка заран, когато двамата братя Стоян и Радой подкарвали овцете към Бешовешката могила, майка им все заръчала:
– Не си разпилявайте стадото по самодивските дъбрави и на свирете с тънка свирка да ви не чуят Дивите, че ще мерят сили с вас – ще ви надвият. Ако ли ви китка подадат или червена ябълка – да не се лъжете! Нищо не вземайте от тях. – Ще ви събера от девет гори гороцвет, от девет момини градини вратига и комунига. Ще ви ги зашия в калпаците и в поясите. Ако ви наближат моми хубави, порадвайте им се, но ако побягнат от билето – юди са. Не си разпасвайте поясите и калпаците не сваляйте.
Тъй нареждала овчарова майка по цял ден на левентите си момчета и тръпнела от лоши помисли. Отпускала се душата й едва когато чуела чановете на стадото да пеят. Познавала ги отдалече. Тогава светвало майчиното лице и тя хуквала като млада невеста да им помага да приберат стоката, млякото да издоят, вечеря да им направи! Тъй минавали дните. Но един ден братята замръкнали на зло място, на самодивско сборище. Уморени били и легнали, та заспали. Свалили си калпаците, отпасали си и поясите. В късна доба дошла самовила. Тя грабнала медния кавал на Стоян и кования кривак на Радой.
Надула кавала и с гегата подкарала стадото. Размамила го. Отвела го насред белия Дунав.
Събудил се големият брат Стоян и що да види! Няма го стадото, няма го кавала, нито пък кривака. Раздърпал той по-малкия си брат, който дълбоко спял и тревожно му съобщил за голямата беда, която ги е сполетяла. Досетил се
Радой, че самовилска работа ще да е това и тръгнали да търсят овцете. Вървели, колкото вървели, по друмите и срещнали свети Никола. По-големият брат казал:
– Добра среща, Свети Никола. Ти, като идваш от равно Загоре, не видя ли нашето стадо?
– И да го видя – не го познавам, добри хора, малко ли овце има в Загоре!
Продължили пътя си двамата братя, кахърни и унили. Ето, че насреща им се явил свети Иван! Попитали и него дали не е срещнал стадото им. Светецът им отговорил със същите думи:
– И да го видя, не го познавам, добри хора, малко ли овце има в Загоре! – които беше изрекъл Свети Никола. Вървели, вървели Стоян и Радой – колко вървели не се знае! Срещнали свети Георги.
– Добра среща, свети Георги – рекъл Радой. – Нашето стадо е много лично. Звънците, които носят, са гласовити и пеят като моми. От Загоре звъннат ли, чак до планината се чуват. Та, дали не си срещнал нашето стадо?
– Дал ви Бог добро, момци овчари! Вашето стадо е на долната земя, насред Белия Дунав. Пасе го самовила. Размамва го с меден кавал, завръща го с кован кривак.
Чули това братята и като подгонени от вихър, побягнали към Дунава. Тичали, та на земята не стъпвали. Стигнали на брега на Дунава.
– Хвала тебе, Самовило – рекли в един глас двамата братя. – Събери ни стадото, – рекъл малкият брат – и ни вьрни кавала и гегата. За награда на Стоян ще си невеста, а на мене, мила снашица.
Провикнал се и големият брат повторно:
– Хвала тебе, Самовило, подай ми кавала, подай ми и гегата, да засвиря на моя меден кавал, да подкараме стадото.
Излъгала се самовилата и подала на овчаря кавала гегата. Като надул Стоян кавала, проехтяло ширинето. Птичките занемели да послушат Стояновото свирене. Стадото се завърнало. Когато поели и кривака от самовилата – развъртял го овчаря със страшна сила и ударил юдата между двете черни очи. И… там, дето паднали черните й очи изврели две тъмни езера, дето паднала тънката й снага – израсло голямо дърво, а където паднала русата коса, поникнала ситна трева.
Какво е станало с двамата братя ли?
Настигнали те свети Георги и по-големият брат казал:
– Хвала тебе, свети Георги, какъв дар да ти направим за това, че спаси стадото ни? Дали да ти дадем шиник пари, или да вземеш най-млечните ни овце?
– Ако взема шиник с пари – казал свети Георги – аз бих посребрил цялото поле, ако пък взема млечните майки, бих побелил цялото поле. – Най-добре ще е, когато дойде Гергьовден, да заколите вакло агне и това ще е най-големият ми дар!
Така и станало. Заклали братята най-тлъстото агне на личен ден Гергьовден и го нарекли за светеца. Това била тяхната голяма благодарност към него! Оттогава людете колят агне на Гергьовден, та да им пази стадата от зли юди и самовили.

Току в подножието на връх Мусала във величествената Рила планина е най-високото езеро от всички рилски езера – Леденото. Преди милиони години невидимата ръка на природата шлифовала ледени езици с едрозърнест лед, които се спускали надолу като запокитени. Спускали се ледените езици, спускали се и се разположили стъпаловидно по билото и родили езерата. „Очите на Рила" ги е нарекъл народът, добрал се до тези висини. А най-високото от тях на Балканите – 2700 метра надморска височина – Леденото, и до днес таи една легенда, която се разказва от всеки, който реши да покори гордото чело на Рила!
Обичали се двама млади. Голяма била обичта им, но както се случва, неверието винаги хвърля сянка върху съвършенството. Девойката, може би влюбена в себе си повече отколкото е приличието, поискала от своя любим да й покаже колко много я обича. Мярката за тази обич била той да се хвърли в езерото и да го преплува. Тогава тя ще бъде сигурна в силата на неговата преданост. Без да мисли, момъкът се хвърлил в езерото и то дружелюбно го прегърнало в ледените си води. Потънало в бездната безразсъдството на младостта! Момъкът така и не се видял повече. Останало само да се разказва, че леденото езеро не крие живот. То е просто едно от очите на Рила.
Не случайно великият поет Иван Вазов я нарече „Великата рилска пустиня"! От върха надолу се спуска голямата рилска река. Местните хора казват, че край реката никога не е имало трева, защото самодивите там въртели самодивските си хора и все я тъпчели.
Веднъж една жена решила да отнесе детето си при свети Иван Рилски, за да се поклони. Когато стигнала до реката, тя седнала да си почине и заспала близо до самодивското игрище. Детето седяло до нея и не смеело да гукне. В съня си майката дочула някой да говори, но не можела да си отвори очите от дълбокия сън. Една жена говорила на детето:
– Постой, рожбо, при мен. Не се плаши, аз не съм лоша, зло няма да ти сторя. Аз съм Юдинка – казала дългокосата руса жена. – Когато бях девойка, бях самовила и хубостта ми нямаше равна на себе си. Сестрите ми завиждаха и на хубостта, и на пеенето, и на самовилските хора, които въртях, та на земята не стъпвах. Когато бях на осемнадесет години – продължавала разказа си самовилата – открадна ме вакъл овчар, дивен свирец на кавал. Потръпваха рилските гори от неговото свирене, но аз не го залюбих. Добих лете. Моята майка не можа да ми прости, че съм нарушила самовилските повели и ми открадна детето, а мъжа ми устреля и той се раздели с душата си. Останах сиротна вдовица и без дете. Клетвата на моята майка беше – да стана юдинка и да се радвам на чужди деца. Да остават майките им подир мен да леят сълзи за рожбите си, а аз с тези сълзи да ги къпя. – Кажи ми, мило детенце, дали да те взема, или да те върна на майка ти, че и тя е сиротинка като мене, никого си няма.
Като се събудила майката, видяла детето си в ръцете на чужда жена – облечена в черно и ронела горчиви сълзи, и занемяла. Юдинката я съжалила, оставила й детето и го благословила да бъде най-хубавата и умна девойка на света!

Неповторимите фиорди по созополското крайбрежие са останали и до днес с името „Пиратските фиорди". Дали името е дошло от набезите на мореплаватели за богатото наследство в този град, или от скалистите лабиринти, приютявали корабите на търсещите „златното руно"? – не се знае. Но природните дадености на Созопол (Аполония) са част от културно-историческото начало на Странджа и са много благоприятни за обитаване още от зората на човешката цивилизация. Най-старите обитатели на Созопол (Аполония) са траките, а по-късно тракийската култура била силно елинизирана. Античните писатели твърдят, че първите гръцки заселници въздигнали в цветуща колония завареното селище. Има данни, че тук се е издигала 13 метра висока статуя на Аполон, изработена от голям гръцки скулптор на име Каламис.
Ето какво се случило много, много отдавна… В манастира край малкото крайморско градче живял монах-послушник. Благун било неговото име. С благ характер било момчето, но още невръстно, останало сираче. Манастирът го приютил, монах-послушник да бъде. Не бил по волята му манастирският живот, но нямало какво да стори!
Левент момък станал Благун и тъмното расо го правело още по-снажен и красив. Влюбил се той в красива девойка – гъркинята Мирта, наскоро заселила се в градчето със своите родители. Людете често ги виждали заедно там, при фиордите, скрити от хорски одумки. Двамата влюбени копнеели един за друг и очаквали съдбата някой ден да ги събере! Вечер луната огрявала две сенки на скалата, а сутрин всеки посрещал сам слънчевата златна пътека със сладката тръпка за нова среща!
Един ден Благун събрал сили и поискал ръката на Мирта. Това разгневило знатния род на девойката. Не било по правилата пришълци и местни да правят брачен съюз. Монахът с мъка разбрал, че според обичаите на гърците, той никога няма да получи любимата си и благословията на нейните родители. Други били техните закони…
Изчезнал Благун от манастира и вече никой никъде не го видял. А там във фиордите край градчето се появил самотен тюлен, който и до днес хората наричат Монаха! Вечер, когато луната огрее причудливите скални силуети, людете разказват, че на една от скалите виждали стройна девойка, а в морето огъвал снага самотният тюлен монах!