www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

В момковата къща радостно очаквали да посрещнат невестата, отмяната. От утре и менците ще са пълни с прясна вода студена, и хлябът ще е омесен, и градинката натъкмена. Къщата ще грее от хубост, нали младост ще шета из нея. Тъй си мислели сватовете, които очаквали с трепетно вълнение невестата. Те така и не могли да се порадват на хубостта й. Божа работа! Само аленото було, донесено от вятъра, останало като поличба!
Какво се случило?
В по-далечни времена било обичайно младите да не се женят по своя воля. Родителите ги задомявали по свой избор. Случвало се – младоженците да се видят за пръв път в деня на сватбата.
Веднъж в едно село дошли сватове да изберат невеста и да я водят в по-далечно село – през девет в десето. Посрещнали ги в момината къща, както се полага, нагостили ги богато и им дали единственото си чедо. Натоварили я те на конска каруца, заедно със сватбените й дарове и потеглили. Шумно сватбено веселие огласило селото и хората наизлезли по вратниците да погледат рубата й и да изпратят момата. Невестата била забулена с алено було, както забулвали невестите тогава, според обичая – пред очите. По пътя към момковата къща сватовете запели сватбарска песен:
Я подувни ветре, ладовина, я подигни превез на невеста, да видиме защо дни губиме, дни губиме и конъе мориме!
Песента се разнесла по била и долове. Подухнал вет-рец ненавейник и повдигнал булото на невестата. Светнало лицето й. Сватовете занемели от изненада. Такава хубост не били виждали. От умиление към красотата на девойката кумът се навел от коня си да я целуне. В този момент сватовете, обзети от ужас, че кумът нарушава строгите норми на приличие, се вкаменили.
Каменни сватове има навред по българските земи – и Кюстендилско, и в Кърджалийско, и в Софийско…
Тези поетични предания и легенди са съхранили една много важна страна от народния живот – нормите на поведение и приличие. Всяко нарушение се наказвало от невидимия Бог.
Каменните сватове ще ги видим и до днес. Те напомнят, че обичай не се погазва!

Най-малкото езеро в Пирин планина светлеело по особен начин, различно от другите. Сутрин – синя коприна, по пладне – златно като слънцето.
При езерото на брега идвало едно момиче. То дълго се заседявало, взирало се в сините води, а когато ветрецът ги раздвижел, като че ли й махали за поздрав – разговаряли си.
В една ранна утрин девойката се надвесила над спокойните сини води и видяла хубавото си лице, но й се приискало да има сини очи като водите на езерото. Попитала го тя какво да прави, та и нейните очи да станат като синия му цвят. Сърцето й копнеело да плени най-хубавия момък в този край. Езерото я посъветвало при залез слънце да се огледа във водите му и да се наплиска по лицето. Направила това девойката и очите й станали сини. Благодарила тя и радостно хукнала по горската пътека… Хубавецът бил покорен от хубостта й.
На другия ден синеоката хубавица отишла отново на брега. Не й стигало това – да има сини очи, но искала косите й да станат златни. Помолила тя езерото, а то със своята доброта й казало, когато слънцето се изкачи на високия връх, водите му ще станат като злато. Тогава тя да си потопи разплетените коси и те ще станат златни. Така и станало. Девойката вече била красива – синеока със златни коси.
Но един следобед тя надменно заявила на ясното езеро, чене обича вече най-красивия момък, защото тя е по-хубава от него. Тя трябвало да стане царица!
Потъмняло от гняв светлото езеро. Не могло да понесе алчността и неблагодарността на момичето и от мъка завинаги останало тъмно! И до днес хората го наричат „Тевното езеро"!

Висока, загадъчна и сурово красива е Пирин планина! Вечер звездите се къпят в зеления океан. В трудно достъпните й върхове живеят само орлите. Вихри и хали се вият по орловите върхове и народът е нарекъл най-високия й връх Вихрен. Когато връхлитали урагани и дърветата се огъвали до земята, старите овчари казвали, че хората са разсърдили бог Перун, затова той изпраща огън и трескавици.
Перун е древноезическото славянско божество, което, според народната митология, е всемогъщият владетел на гръмотевиците, които се сипят от небето.
Но всемогъщият владетел на планината – Перун не е само гръмовержец и смутител на величествената красота на планината. Той еднакво се прекланял и пред силата, и пред красотата, и пред нежността. С преклонение се отнасял той към най-малките, най-невидимите обитатели на царството си – мравките. Обичал ги заради пословичната им работливост и за грижата им да засаждат най-чародейното планинско цвете- мащерката. Сладкият й аромат се разнася упоително като вълшебство, а целебните й свойства я правят най-боголюбивото цвете в планината. Бог Перун го е поставил дори над перуниката, която с ярките си – жълти, морави, червени цветове, краси и скалистите върхове, и ниските тучни ливади, а носи и името на древния бог Перун!
Легендата разказва, че бог Перун живял на висок връх със своята сестра Перуника. Перуника била толкова красива, че чак слънцето потъмнявало, когато тя се показвала. А била и много работна божествената сестра. Идело й отръки тънко платно да тъче и никога не спирала да прави това. Когато дойдела пролетта, тя белела платната си и ги мятала по билото да съхнат. Затова най-високите върхове на Пирин са винаги бели!
Бог Перун, според народната митология, имал осем дъщери. Те били красиви, палави и игриви. Често слизали по ливадите да слушат омайните свирни на овчарите, а понякога и да полудуват, да се позабавляват с тях. Когато научил гръмовержецът, че дъщерите му излизат за дълго от къщи и се срещат с овчарите, много се разгневил и ги превърнал на самодиви. Те сърцераздирателно заплакали и от сълзите им се родили осемте езера под върха на планината!

Ей там, зад онзи баир, има три езера. Едното е по-навътре в гората. И досега му думат Мътното езеро.
Там някога чобанин пасял овцете си. През есента, когато се плодят овцете, излизали от него кочове. Чобанинът видял веднъж как чуждата стока подмамила неговите овце и те се юрнали към езерото и потъвали, потъвали. Захвърлил след тях овчарят гегата си да ги завърне. Едва успял да спаси някоя и друга овчица, но гегата му потънала и изчезнала. Натъжил се чобанинът. Досвидяла му гегата. Гега той пак ще си направи и по-хубава от тази, ала там в кухото й сърце, бил скътал печалбата си, която отработил от Димитровден та чак до другия Димитровден.
В Хубча на извора млада девойка белила платно. В този миг от извора изтекла шарената гега писана.
„Късмет ми е" – рекла си девойката и прибрала гегата. Като се прибрала у дома, тя грижливо я наместила на "водника" – клиновете, където стоят закачени бакърените менци.
Случило се така, че чобанинът харесал младата девойка, която често виждал край извора. Дошъл ред да поиска ръката й. Време му било да се задоми. Да има кой и него да среща рано напролет, кога се завръща от топлия юг със стадото, или да го изпраща в късна есен, кога жеравите отлитат нататък.
Родителите й склонили да му дадат момата и станал годежът. От дума на дума – разказал чобанинът, че е пестелив и грижовен, но сега нищичко си нямал.
Девойката станала изведнъж, годежен дар да му даде. И донесла гегата. Съгледал момъкът в ръцете й своята шарена гега и радост го зашеметила. Той я грабнал от ръцете й и изрекъл:
– Преди години Мътното езеро ми погълна тази гега, а днес ми я връща ведно с моята бъдеща невеста.
Развъртял той птичата й глава и изтърсил на земята жълтиците, които събирал за този ден. Девойката гледала своята гега „калесница" и радостна тръпка се разливала по снагата й, че работлив и пестелив стопанин си е довела!

Подопа планина – „Родината" на Орфей и китените халища е пленявала всеки, който стъпи в дебрите й. Чуваме напеви от лирата на вълшебния певец Орфей! Поплискват ни водите на река Арда…
Водите на река Арда се провират под скалист мост, който се знае като „Дяволски мост". Едно предание гласи, че божественият Орфей често сядал на камъка и се наслаждавал на тихия ромон на реката, която му редяла вълшебна музика. Един ден той видял, че под нозете му реката е побесняла. Тя скачала стремглаво надолу и грохотът й потъвал някъде вдън земята, сякаш хиляди невидими пищялки въртели водата в дяволски хоровод под скалата. Слънцето се стрелнало през облака от водни пръски и сътворило най-чудния мост от цветна дъга!
– Дяволска работа – рекъл певецът. И оттогава никой вече не го видял на скалата!

Тук някога е имало селище. От селището сега е останал само един геран с кобилица и изсъхнала дървена кофа.
Погледнеш ли дъното му, ще видиш да светлее колелце колкото стара пара. Иззидан е здраво с камъни, пристегнат с железни обръчи. Зидали са го майсторски ръце, щом е оцелял до днес. В знойните летни дни е утолявал жаждата на добитъка.
Винаги когато се връщахме с баба от лозето, минавахме през тази местност, която и до днес се нарича „Селище". Пълните кошници с грозде ни натежаваха и ние спирахме тук за отмора.
Щом наближехме герана, аз здраво стисках ръката на баба и потръпвах от необясним страх. Но все я молех отново, за кой ли път, да ми разкаже за „дяволския" геран със зеленясалите каменни корита от червен едрозърнест белоградчишки камък. А баба нежно мушкаше ръчичката ми под престилката си и разказваше преданието, което се помни открай време!
Някога на това място имало блато. Водата не се изтичала отникъде. В него буяли блатни треви и крякали жаби. По някое време хората забелязали, че водата изчезнала и само на едно място се появило бълбукащо изворче. Надошли и първите заселници. Заживели мирно и тихо. Прекопали земята, ширнала се в зелената люлка между двете реки -Лом и Дунав. Тръпнели ръцете от ударите по черните буци. Тогава нямало леснината на машините. Решили селяните на това място да изградят геран с каменни корита, та да има къде да се спира добитъкът да си пийне водица. Бистра и студена била водата, та и за пиене ставала, решили те.
Не си пожалили труда, та докарали камъни чак от белог-радчишкия Балкан! Повикали добри майстори и започнали строежа. За чудо, всяка нощ изворчето изхвърляло вода И сривало съграденото през деня. Чудели се всички каква сила руши здравите камъни и ги помита. Зашушукали си хората, че няма да мине без жертва. Знаели те, че сянка трябва да се зазида. Тъй е останал обичаят от памтивека! Душа трябва да се вгради, за да оцелее градежът. Трудно било на баш майстора да реши кого да избере. Малко били хората в селцето, свидно му било за всеки от тях!
Веднъж минала край майсторите Йона – млада и хубава девойка. Където и да ходела, тя била все с бодната хурка в пояса и все въртяла вретеното. Нали дари трябвало да тъкми за свекър и свекърва, за девери и зълви!…
– Добра среща, майстори – казала девойката и се спряла да погледа. Лицето й било озарено от топла усмивка.
– Дал Бог добро – й отвърнал главният майстор и се приближил до нея. Пораздумали се за това, за онова и майсторът успял да измери сянката й. Зер сама я изпратила съдбата!
На другия ден строежът продължил с нова сила. За чудо на всички- през нощта той не се сринал. Скоро геранът бил съграден и от радост хората от съседните махали все прииждали и се заселвали в „Селището".
А Йона? Тя заболяла, залиняла и се поминала сиротинката. Оттогава на този „дяволски" геран в късна доба, когато луната изгрее, излизала млада жена с хурка и вретено и все предяла. От време на време тя прикътквала пиленцата си и те кълвели зрънца около нея. А когато нямало месечина, се чувало само пилешкото цвъртене!
– А селцето, къде е селцето? – все питах баба учудено!
– Селцето ли? – прошепваше тайнствено тя.
Една вечер дошла страшна вест – Чипровец горял.
Чипровец гори, повтарял си поп Боно от селцето и без да се мае, бързал да стъкми това-онова и да потегли натам, към Балкана, където братята им гинели от вражите палежи. Дошло било време да се излее натрупаната мъка.
Нощта била черна и влажна. Нозете им затъвали в лепкавия чернозем. От време на време се обаждала нощна птица – Улавица и пак утихвала нощта. Не ще да е на добро – хортували си размирниците, щом се обажда прокобното пиле, и се вглеждали във всяка крайпътна сянка.
Но до мястото на въстаналия Чипровец те така и не стигнали. Турски обръч стегнал селцето, та не можело пиле да прехвръкне. Непокорните мъже погубили, а поп Боно изправили на клада сред селото жив да гори – та да помни мало и голямо какво постига оногова, който дръзне глава да вдигне.
Когато огнените езици облизвали къщиците на цялото село, поп Боно вече догарял като свещичка.
Баба попадия Боновица – смела и решителна жена, успяла да изведе зад огнения обръч оцелелите жени, деца, мъже. Колко вървели, не се знае, но ей там се спрели, където реката Лом сега се огъва и като сватбен пояс е опасала зашумената градина. Преместило се селцето там до реката, където малката черквица е привела гръб и като че ли още таи страха от онези размирни времена!
А Йониният геран, ей го и сега – стар престарял, но все напомня на потомците, че тук някога е кипял живот, че там, дето сълзи са капали – легенди са никнали! Как иначе Щяхме да знаем, че е живяла Йона мома хубава, работна и нощем излизала на герана, сядала на каменното корито и все въртяла вретеното!

Една тъжна истина, която народът ни превърнал в легенда!
Денят бил тъжен и задушен. Хората се тълпели пред вратите и цъкали с уста – докъде ще ги доведе тази страшна суша. Шумата по дърветата се спекла и се ронела. Изво¬рите пресъхнали. Небето като нагорещен връшник захлупвало селото и сипело жарава върху земята.
Тази вечер слънцето гавнало в облак. Светкавици раздирали горещата твърд на небосвода. Извила се буря. Искрица надежда, че ще падне дъждец, просветлила лицата на людете. „Не беше напразно ходенето на „Пеперудата" за дъжд по село – шушукали си те, – всяка молба, рано или късно се чува!" Но заедно с капчицата радост се разнесъл и дрезгавият глас на селския глашатай. Той съобщавал новина. Заповядвало се на всички, които имат малки момчета, утре да осъмнат пред конака.
Занемяло селото от тази прокоба. Майките се скрили вдън земята и под бледите светлинки на вощеницата милвали рожбите си и ги обливали с едри сълзи. Бащите впервали поглед в една точка и мъдрували какво да сторят…
От къщицата накрай селото в тази бурна нощ две сен¬ки поели през тъмницата.
Деветгодишният Лило сънно стискал ръката на баща си и не разбирал накъде го води. Дъжд и вятър ги шибали. Тъмно било като в рог, но те не сбъркали пътеката. Неведнаж двамата били минавали по нея на път за кошарата с овцете, за да отнесат хляб на дядо Симо.
Наближавали пропастта. Дочувал се екотът на подземната вода, дето се блъска в скалите, а никъде нищо не се виждало. Детето се притиснало до бащиното коляно и потръпнало. В този миг яката мъжка ръка вдигнала свидната си рожба и със страшна сила я метнала в пропастта…
Утрото дошло с прояснено лице. Овчарите разнесли чудото, че там долу е извряла бистра студена вода, а в нея се въртяла като омагьосана шапката на малкия Лило. Оттогава мястото нарекли Лилова глава.
И сега, минеш ли край Врелото, където е бликнал изворът в ония времена, ще чуеш да казват, че вечер на това място излизала като видение бяла българка, дето вярата си не дала, а рожбата си вдън гори е отпратила и все я търси – обикаля около ревящия извор като самодива. Лило-о-о-о, долавял се глас от пропастта. Това бил гласът на мъката и въображението!

В една тиха вечер дошла като мълния страшна вест – Чипровец горял.. Едни казват на Кръстовден било, други – на Петковден… Лъчите на есенното слънце се промъквали в уличките, изпълнени с въстаници. Жени, деца – млади, стари били празнично накипрени. Гощавали се като на сватба и пеели бунтовни песни. Радостта се изливала като отприщен порой, но за кратко, само до пладне.
Когато слънцето легнало ничком и Балканът хвърлил сянка над клисурата – с шум и трясък, със зурни и тъпани дошли турските орди. Жените на Чипровец ги срещнали обезумели. Войводите се затворили в манастира, оттам да бранят родното огнище. Сринали манастира и църквицата. Занемели от ужас камбаните.
Чипровец гори, повтаряли си людете и всеки гледал живота си да спаси.
Димели още незагаснали огнища, когато двама другоселци от въстаниците, оцелели като по чудо, намерили в изгорялата къща на войводата две малки дечица – момиченце в люлка и тригодишно момченце. Разделили си те децата, за да ги отгледат, и си отишли по домовете. Момчето расло край Дунава и радвало добри хора, а момичето – в Белоградчик, при дивната хубост на Балкана.
Минали години. Пораснали децата. Той – левент момък и все препускал с буйното си конче от Дунав до Балкана. Момичето – невиждана хубавица по този край.
Един ден момчето се метнало на своя вран кон и отпратило към Балкана. Изведнъж съгледало на малък чардак ненагледна хубавица да шие на гергеф. Спряло се да я погледа. И не издържало на хубостта й. Свалило пръстена от ръката си и го подхвърлило на девойката. Тя поела скъпия дар и на свой ред му пуснала китката си. Младите се обикнали и нямали покой, докато родителите им не уговорили сватбата.
Вдигнали голяма сватба. Тръгнали към манастира, който се намирал там, зад Калето. Като наближили сватбарите манастирските порти, портите сами се заключили с дванадесет катинара. Разсърдили се сватбарите, разбили портите и станала венчавката. Когато сватбата тръгнала към мегдана, станало чудо! Извил се страшен ураган и за миг цялото сватбено шествие се вкаменило.
И до днес хората от Белоградчишкия край сочат чудните камъни, които наричат „Каменна сватба" – като знамение, че брат и сестра се оженили…

Всяка заран Латинка бързала към чаршията, където се гушело килийното училище. От руменото й лице не слизала усмивката. Алената й престилка греела, а дългата й риза от лен и коноп с втъкани жълти райета на групички придавали на тялото й грациозна елегантност. Тя стъпвала леко като кошута! Всекиму ще каже „Добра среща“, „Добра стига“. Преди да кривне в уличката, непременно се отбивала и при своя баща, който държал дюкян на пазарската улица. Той бил известен като Виден куюмджията. Неговите момински и невестински накити се познавали по изящната изработка на филиграна. Завъртала се пъргавелката из дюкяна и търсела нещо да помогне на баща си. Не пропускала да му пожелае добър и спорен да му е деня, да поизмете наоколо, ако той вече не го е сторил, и бързала за училището.
Там ги очаквал гърбавият даскал. Природата го била белязала с недъг, но добър и строг, той учел децата на балканското градче да бъдат прилежни, да отворят очите си към знанието. Хората го почитали и с вяра пращали децата си на училище. Справедлив бил даскалът и в оценките, и в наказанията.
– Децата трябва човеци да станат, думал той – да знаят откъде излиза хлябът!
След училище пътят на Латинка криввал през тясната калдъръмена уличка и се изгубвал там горе при самотния камък. Казвали му любовния камък. С трепкащо сърце, сгушен до скалата, я очаквал синът на Дено дюлгерина от горната махала. Левент и работен момък бил Милотин. Як, та мечка може да пребори. Трепнало му било сърцето по Латинка. Взаимната обич ги окриляла! И обучението, и работата им споряло. Хубостта на Латинка не убегнала и от погледа на Мекуш – сина на местния ходжа. Той бил висок, слаб, почти кльощав. Често сядал на дънера под големия орех и дебнел накъде ще тръгне момичето. Изгарял от желание тя него да хареса – нали е син на личен, първи човек, на който думата на две не се кърши, каквото каже – това става!
Много пъти синът на ходжата досаждал на Латинка с уговорки да го залюби, но сърцето й вече принадлежало на Милотин. Минало време. Кроежите на Мекуш избили в хитрост. Той наклеветил момчето пред каймакамина, че е бунтар, че е от дружината на хайдут Велко и сее раздори сред хората. Прибрали Милотин в същия ден, тикнали го в тъмницата на крепостта.
Луната огрявала скалите и те хвърляли сянка като същински исполини. Латинка бързала към уреченото място за среща със своя любим. Каква била изненадата й, когато вместо Милотин на любовната площадка съзряла Мекуш дервишина. Хукнала тя нагоре по скалите да се спаси от натрапника, но той я следвал упорито. Колкото повече се изкачвала, краката й се смалявали и потрепервали! Изведнъж момичето се озовало на скалата и с ужас забелязало огромната мечка-стръвница, за която балканджиите говорели със страх. Там било леговището й. Занемяла от страх, тя се изправила очи в очи с чудовището, което така изревало, че земята потреперила. А надолу – непрогледна пропаст.
– Смили се, Боже, на камък ме стори! – безпомощно изрекла Латинка.
В този миг станало чудо! Всички се вкаменили – ученичката с поглед, зареян към пътеката, откъдето очаквала да дойде Милотин, дервишът, изправен до скалата, а отгоре мечката и до днес стои полегнала – като издялана от ръката на скулптор!

Ей го там, горе – на най високия зъбер. Стои гордо, величествено, а около дънера му – ситно лековито биле. Билката от непристъпната скала е чудотворна, думат хората от този край, но до нея трудно се стига. До там отиват най-смелите, най-преданите.
Стигнал ли е някой до гордия хубавец, дето устоява на бури и ветрове?
Послушайте!
Живял по тези места левент овчар. Той припкал пъргаво със стадото си, ветреел се перчемът смолисто черен на ваклото му лице. А когато приседнел край някоя скала за отмора, пръстите продължавали – ту кавала ще изписва, ту хурката на своята любима. Тачили го всички от малкото балканско селце. Жените се кръстели и молели Господ здраве да му дава, защото свирните му благост разливали по жилите им! Не една мома спирала дъх да го послуша, щом засвирел, и с въздишка гласно признавали – меден му е кавалът.
Обичал Богдан лична хубавица – Радойка. Мерела тя хубост с цветята, от звездите по-ясно греела, от слънцето по-светела. Като тръгнела с шарените стомни за извора, младите въздишали по хубостта й, а старите скланяли чела пред скромността й…
Били черни години за българите. Тежък станал животът им. За земята се плащало, за въздуха данък се вземало. Хората срещали само османски чалми и погледи, пълни с омраза. Пустеели улиците, заглъхвали светли надежди.
В тези вилаети виреел свиреп и алчен бей. Той отвлякъл в харема си личната хубавица Радойка. Минали години. Нито блясъкът, нито заплахите могли да склонят българката да приеме чуждата вяра и да залюби бея. От мъка ли по загубената свобода, или от жалост за любимия тежка болест я приковала на легло. Не се чували вече и песните на Богдановия кавал.
Идвали знахари, лечители от вилаета, но нищо не помагало. Обявил беят, че който излекува неговата най-обична жена в харема – Рама, ще го възнагради богато. Дошла вестта и до овчаря. Много билки познавал той и да лекува МУ идело отръки. Явил се момъкът при бея. Посрещнал го той любезно и още по-любезно задумал:
– Моята най-хубава от всички хубавици е вече дълго на легло. Изцери я, момко, пък каквото пожелаеш, халал да ти бъде!
Момъкът добавил смирено и някак без ищах:
– Добре, аго, но моите церове не помагат на тогова, когото очите не са видели.
– Е – рекъл беят, – щом е така, нека бъде волята ти!
Прекрачил овчарят прага на харема, а там в сърма и коприна тлеела тя – Радойка, неговата светла звездица. Пот избила по челото му, краката му загубили земята под себе си, но ласкавата й усмивка, със сетни сили събрана, го озарила и чудотворна сила рукнала по жилите му.
Твоята най-хубава жена, аго, ще бъде здрава, но за това ще трябва билка от най непристъпната скала, където никой не е успял да стигне досега. Какво ще получа за това?
– Каквото пожелаеш, момко – властно отговорил беят.
– Запомни добре своя обет, аго! – казал овчарят и напуснал харема.
Светла радост озарила лицето му. Стъпките му станали по-леки от вятъра. Литнал Богдан към непристъпната скала, където само орлите властвали и самодивите кичели главите си с бялата самодивска трева. Набрал той рядкото биле и го отнесъл в харема. Не минало много време и чудотворната билка вдигнала болната на крака. Възвърнала руменината на лицето й, блеснали отново зелените й очи. Екнал гласът й като сребърна камбанка, Дошъл денят на отплатата. Кажи, млади овчарю, колко жълтици искаш? Шепа, две, цяла торба, колкото желаеш ще получиш. Ако и това не стига, със сърма и коприна ще те натоваря, най-богатия тук ще те направя.
– Не, аго, не ти искам нито шепа, нито две, нито торба злато, не ме товари ни със сърма, ни с коприна. И богат да бъда не желая. Стига ми моята гълъбица, обичната ми Радойка, която ти ми отне преди години, а с нея и радостта ми. Нея искам да ми върнеш!
Беят го гледал изумен. В душата му пламнала ярост. В очите му горял огън.
– Добре – сърдито промълвил беят, – само че утре ще я получиш.
На другия ден Богдан получил мъртва своята любима.
Понесъл я той на ръце. Гордо с твърда крачка се отправил към непристъпната скала.
Вятърът го брулел, плющели смолистите плитки на Радойка, обгръщали му снагата, а на лицето й греела усмивка…
Там, на скалата е посята голямата обич на двама млади и от нея е поникнал величествен бор, а около дънера му – ситно лековито биле.
Когато новата луна покаже своя сърп над скалата, людете реели поглед нагоре, към самотния кичест бор и по обичай си пожелавали голяма обич и здраве!