www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Живял едно време едип цар, който имал четиридесет сина. Един след друг всички заминали за далечни страни да си покажат силата и храбростта. Дошъл ред най-после и на най-малкия син. Той се казвал Бадикан. Бащата дал на Бадикан своя меч, лък и стрели, снабдил го с пари и се сбогувал с него. Царският син възседнал коня си и се отправил на път.
Дълго странствувал той по чуждите земи, докато стигнал най-после до един чудесен дворец. Този дворец бил построен в незапомнени времена от камък и желязо.
Бадикан обиколил двореца от всички страни, но никъде не срещнал жива душа. «Къде ли съм попаднал?» — помислил си той.
Вечерта към двореца се запътил огромен железен великан с медна шапка и медни обувки; лъкът и стрелите на великана били направени от най-здраво желязо; като стъпвал — земята потрепервала.
Приближил се великанът до двореца, подушил въздуха и рекъл:
— Мирише ми на човешко месо! Аз се лутам из планините да търся дивеч, а дивечът сам дошъл при мене. Ей, кой е там?
Бадикан застанал пред великана.
— Как си посмял да се приближиш до моя дворец? — изръмжал великанът. — Не си ли чувал нищо за Хан-Боху?
— Чувал съм, как да не съм чувал. Точно затова и дойдох — да те видя. Аз съм Бадикан; обиколил съм целия свят, бил съм се със змейове и всичките съм ги победил. Сега искам и с тебе да си премеря силите.
Хан-Боху кихнал и Бадикан отхвръкнал на десет крачки. После великанът казал:
— Не бой се, Бадикан, няма да те пипна. Виждам, че си юнак. Ако искаш, остани при мене, ще ми прислужваш. А меча и стрелите си можеш да носиш както досега. Аз не се страхувам от тях, но на тебе ще ти потрябват за лов.
Бадикан се съгласил и постъпил на служба при великана. Веднъж Хан-Боху казал на царския син:
— Гризе ме, братко, една мъка: Източният цар има дъщеря, по-хубава и от слънцето. Седем пъти се опитвах да я открадна и все не успявах. Ако ми я доведеш, ще ти дам всичко, каквото поискаш. Вземи пари от хазната ми, коня си и оръжието и тръгвай на път.
Бадикан се съгласил и заминал да търси дъщерята на Източния цар.
Като стигнал до града, където живеел царят, Бадикан се преоблякъл в сиромашки дрехи, постъпил на работа при градинаря и почнал да му помага в царската градина. Дъщерята на царя забелязала през прозореца как Бадикан се разхожда из градината в гиздаво облекло, когато не работи. Момъкът й се харесал. Почнала дори да го сънува нощем. Бадикан също взел да я сънува.
Без да му мисли много, царската дъщеря изпратила прислужницата си да му каже за нейните чувства. И Бадикан й признал своята любов.
А градът се охранявал строго, защото царят очаквал да бъде нападнат. В този град жените се сражавали срещу неприятеля наравно с мъжете. Царската дъщеря съобщила на Бадикан, че ще го чака край морето. Ако е юнак, нека я открадне.
Щом царската дъщеря, придружена от четиридесет прислужнички, се появила на брега, Бадикан я метнал на седлото, шибнал коня си и полетял. Прислужничките й се смаяли.
Царят изпратил войска да освободи дъщеря му. Но Бадикан скрил девойката, излязъл срещу царските воини и ги избил до крак. После отново метнал девойката на седлото си, преплувал морето и препуснал към двореца на Хан-Боху.
— Бадикан — промълвила девойката, — кажи ми, моля ти се, истината: за себе си ли ме отвлече или за някой друг?
— Ще ти кажа цялата истина — отговорил царският син, — отвлякох те не за себе си, а за Хан-Боху.
Царкинята заплакала.
— Няма да отида при Хан-Боху. По-добре да се хвърля от скалите в морето! Нека ме изядат рибите!. . .
Бадикан съжалил девойката. Заклел й се, че ще я избави от ръцете на Хан-Боху и ще се ожени за нея.
Но в това време се появил отнякъде Хан-Боху и отвел девойката със себе си.
Веднъж, когато Хан-Боху разговарял с царкинята, тя го попитала:
— Кажи ми, как така успяваш да останеш жив? Та ти имаш толкова много врагове! Къде ти е скрита душата? Ако не ми кажеш — значи не ме обичаш!
И Хан-Боху й признал:
— На седем деня път оттук се издига една бяла планина. Там живее непобедим бял бик. Той не пуска да се доближи до него ни човек, ни животно.
Веднъж в неделята бикът се изкачва на връх планината, да утоли жаждата си от един извор. Бикът изпива седем глътки и се връща обратно. В корема на този бик живее една бяла лисица, в корема на бялата лисица е скрито едно бяло ковчеже, а в бялото ковчеже живеят седем бели птички. Точно те са моята душа, тайната на моите седем сили. И никой не може нито да победи бика, нито да улови лисицата, нито да хване птичките. Ако убият бика — лисицата ще избяга; ако уловят лисицата — ковчежето няма да отворят; ако отворят ковчежето — птичките ще отлетят.
Девойката разказала това на Бадикан.
Минало се време и Бадикан помолил Хан-Боху да го пусне да отиде на лов. Хан-Боху го пуснал. Бадикан отишъл при дервишите и ги попитал:
— Как може да се победи неуязвим великан?
— С вино — отвърнали дервишите.
Бадикан взел седем меха със седемгодишно вино, занесъл ги на бялата планина и ги излял в бялото корито на извора. Изровил наблизо яма, скрил се в нея и зачакал. На седмия ден белият бик се приближил до извора. Подушил той миризмата на виното, подскочил колкото седем тополи високо и с рев се отдалечил. Добре, ама жаждата го измъчила, той още на другия ден дошъл отново на извора, изпил виното, опил се и се тръшнал на земята. Тогава Бадикан изскочил от ямата, дотичал до бика и с един замах му отсякъл главата. В това време Хан-Боху бил на лов. Щом главата на бика отлетяла, главата на Хан-Боху клюмнала на гърдите му и той се разтреперал.
— Ах, проклет да съм! Защо издадох на девойката тайната си? — извикал той. — Сега ще я убия!
И великанът се затекъл да убие царкинята. Но Бадикан успял да убие преди това и лисицата, и птичките в ковчежето.
И Хан-Боху паднал мъртъв пред самия вход на двореца.
А Бадикан яхнал врания си кон и препуснал към царкинята. Оженили се те и заживели честито в разкошния дворец на Хан-Боху.

Живял в старо време един човек. Той бил много беден и едва-едва си изкарвал хляба. Всеки ден вземал въжето и брадвата, отивал в гората, събирал сухи клони и съчки, продавал ги на пазара и с това се прехранвал. Веднъж, когато сечал дърва в гората, изпод едно дърво изпълзяла змия. Като я видял, селянинът замръзнал на мястото си от страх. Змията му заговорила с човешки глас:
— Не се страхувай от мене! Отсечи ми главата, зарови я в къщи и заключи вратата. След седем недели отключи и ще видиш вътре едно дърво със седем нара. В тези нарове ще има скъпоценни камъни. Продай единия от наровете и ще имаш богатство не по-малко от това на царя.
С разтреперани от страх ръце селянинът отсякъл главата на змията, занесъл я и я заровил в къщи, после заключил здраво вратата. Седем недели не отварял вратата. Като изтекли седемте недели, той влязъл в къщи и видял там красиво нарово дърво със седем нара.
«Я да погледна аз какви са тези нарове» — помислил си селянинът и откъснал единия. Когато го разчупил, разбрал, че нарът не се яде, а вместо зърна има скъпоценни камъни. Взел той парчетата от нара, занесъл ги на пазара и за всяко от тях му дали по хиляда жълтици. Купувачът му казал, че нарът ще струва още по-скъпо цял. Селянинът се върнал в къщи, откъснал още един нар и го продал за десет хиляди жълтици. Забогатял той и почнал да живее охолно. И колкото пъти и да откъснел по един нар, на дървото оставали все седем нара. Богатството му станало не по-малко от това на царя. Но някогашният сиромах помагал щедро на своите съселяни — на един с жито, на друг с пари и най-после го избрали за цар.
Веднъж в този край пристигнал един човек, който знаел, че царят по-рано бил сиромах и натрупал богатството си едва по-късно. Почнал да си блъска главата той и да мисли: не може ли някак да узнае тайната на царя и да му отнеме богатството. Взел да разпитва наляво и надясно хората не знае ли някой как е забогатял царят, но никой не можал да му каже това.
Тогава той обърнал коня си и отишъл при една стара селянка.
— Бабо, не знаеш ли как забогатя вашият цар? Ако ми кажеш, ще ти дам много пари.
— Зная как, но ако ти кажа, колко ще ми дадеш?
— Ето ти сто жълтици.
Бабичката взела парите и му разказала всичко.
Щом научил тайната на царя, човекът отишъл в двореца. Царят го приел и нагостил.
— Царю — попитал странникът, — казват, че по-рано си бил сиромах. Какво се случи, та ти изведнъж забогатя и стана цар?
— Това не е истина, аз през целия си живот съм бил богат — отговорил му царят.
— Хващам се на бас, че не е така. Ще ти разкажа сам как си забогатял?
Царят бил уверен, че никой не знае тайната му, и приел баса. Извикали за свидетели кметове, свещеници и князе и се обзаложили.
— Но какво ще ми дадеш, ако спечеля баса? — попитал царят.
— Царю, аз съм не по-малко богат от тебе. Ако изгубя баса, ще ти дам цялото си състояние, ако го загубиш ти, ще ми отстъпиш трона и твоето богатство.
Тогава странникът разказал всичко подробно, както си било. Царят останал поразен.
— А сега, свидетели — кметове, свещеници и князе, нека отидем да видим истина ли казвам — завършил човекът и всички се отправили към царските покои.
Когато видели наровото дърво, свидетелите изгонили царя, а парите и имота му предали на този, който спечелил баса.
Няколко дий поред царят бил извън себе си от ярост.
— Боже, щом си искал да ми отнемеш всичко, защо тогава ми го даде? — повтарял непрекъснато той и накрая решил да отиде и да се оплаче богу.
Вървял, вървял и срещнал най-после две девойки, толкова прекрасни, че сякаш думали на слънцето: «Скрий се, ние ще светим вместо тебе!»
— Накъде си тръгнал, странниче? — попитала го едната от девойките.
— Отивам да се оплача богу.
— Моля ти се, разкажи му за нашето нещастие: ние имаме всичко предоволно — и ядене, и пиене, и дрехи, но денем и нощем ни измъчва силно главоболие.
— Добре, ще му разкажа първо за вашето нещастие, а после за своето — отговорил чопчи и тръгнал по-нататък.
Вървял, вървял, гледа — три коня се хапят по гърба. Заговорил с тях и когато те разбрали, че отива при бога, почнали да го молят да разкаже богу и за тяхното нещастие:
— Имаме си всичко предоволно, но ни измъчва краста. . .
Добре, ще му разкажа за това — обещал чопчи и продължил пътя си.
Дълго вървял той още и най-сетне срещнал един белобрад старец.
— Накъде си се запътил, синко? — попитал го старецът.
— Отивам да се оплача богу.
— Каква мъка имаш, синко, от какво ще му се оплачеш?
— Остави ме, дядо, с моята мъка, не ме разпитвай.
— Разкажи ми всичко, може пък и да ти помогна. — Та да не си бог, остави ме по-добре!
— Аз съм бог, кажи ми каква е работата.
— По пътя за насам — почнал да разказва тогава чопчи — срещнах две девойки. Те казаха, че си имат всичко предоволно, но ги измъчва главоболие. Когато узнаха, че отивам да се оплача богу, поискаха от мене да те помоля да ги изцериш.
— Добре — отговорил старецът, — какво ще кажеш още?
— По-нататък срещнах три коня. И те си имат предостатъчно от всичко, но ги мъчи краста.
— Добре, друго какво?
— Че какво друго да ти кажа? Защо ми даде всичко, щом си искал да ми го отнемеш? Старецът рекъл:
— Върни се и кажи на девойките, че докато не се омъжат, няма да се отърват от главоболието. На конете пък кажи, че ще се изцерят, ако служат на хората. Вземи и девойките, и конете със себе си и се върни в своето село. Човекът, който се е хванал с тебе на бас, ще дойде и ще поиска пак да се озбаложи, за да ти вземе девойките и конете. Когато дойде при тебе, ти го попитай: «Откъде изгрява слънцето?» Той ще ти отговори: «От изток». А ти не се бой, кажи му, че изгрява от запад.
И при тези си думи старецът изчезнал. Чопчи разбрал, че пред него наистина е бил бог.
На връщане той казал на конете:
— Докато не попаднете в ръцете на хората и не им служите, няма да се изцерите от крастата.
— Добри човече, вземи ни със себе си — помолили се конете. Взел селянинът конете и отишъл при девойките. Поздравил ги и им рекъл:
— Докато не се омъжите, няма да се изцерите от главоболието си.
— Вземи ни за жени, ще дойдем с теб — отговорили девойките.
Чопчи настанил девойките на конете, яхнал и той единия кон и всички тръгнали на път.
Като станал цар, човекът, който спечелил баса, не оставял на мира жителите на страната си: измъчвал ги и ги превърнал в роби. Когато една сутрин селяните видели своя предишен цар, че пристига на кон заедно с две жени, зарадвали се много и се развикали:
— Слава тебе, господи, нашият цар се върна!
Съобщили това на човека, който спечелил баса. Като видял царя, той за малко щял да се пукне от завист. «Не мога ли да му взема жените и конете?— си помислил. — Ами че той няма с какво да изхрани тези жени. Все ще го изиграя някак и ще му ги отнема!»
Приближил се до чопчи и казал:
— Хайде пак да се хванем на бас, искаш ли?
— Искам.
Извикали свидетелите: кметове, свещеници и князе.
— Откъде изгрява слънцето? — попитал чопчи.
— От изток — отговорил царят.
— Аз пък казвам, че от запад! Селяните се развикали:
— Какво говориш, царю честити? Бог те е ощастливил, а ти пак искаш да изгубиш всичко. Та от запад ли изгрява слънцето?
— Бог е велик, той ще ми помогне — отговорил чопчи.
Вечерта всички си легнали.
Много от селяните не можали да заспят през цялата нощ и чак до сутринта се молили на бога.
Щом се разсъмнало, всички се събрали: царят, чопчи, свещениците, кметовете и князете.
— Е, сега ще видим откъде ще изгрее слънцето — казали те.
Новият цар спокойно гледал към изток.
Но не щеш ли, слънцето изгряло от запад. Щом видял слънцето, чопчи казал на противника си:
— Какво си се загледал все на изток, погледни и на запад!
Така Чопчи спечелил баса и си върнал от своя противник царството и всичко, което притежавал. Но все пак се съжалил над него и му оставил жената и децата.
Селяните ликували седем дни наред — яли, пили и се веселили.
От небето паднаха три ябълки: едната за този, който разказва, другата за този, който слуша, а третата за този, който запомни чутото.

Живяла едно време една бабичка. Тя имала само един син. Сиромашки живот карали бабата и синът й. Момчето събирало съчки в гората, продавало ги на пазара и с получените пари купувало хляб за двамата. Бабичката все учела сина си, че не бива да причинява зло на никого — нито на хората, нито на животните.
Веднъж, когато се връщало в селото, момчето видяло как деца мъчат една котка. Те вързали примка на шията на котката и дърпали връвта. Момчето съжалило котката и взело да моли децата да пуснат невинното животно.
— Я го виж ти колко е жалостив! — казали децата. — Дай ни пари и тогава ще я пуснем!
Момчето дало на децата всичко, което спечелило през деня — двадесет пиастра, и занесло в къщи котката.
На другия ден, когато момчето тръгнало към гората за съчки, след него се помъкнала и котката. Вечерта то продало съчките за четиридесет пиастра и с двадесетте купило хляб. На връщане в къщи момчето видяло, че деца мъчат едно куче. Синът на бабичката дал на децата двадесетте пиастра и отвел кучето със себе си.
На следващата сутрин тръгнали с него към гората и котката, и кучето. От продадените съчки момчето спечелило шестдесет пиастра. За двадесет пиастра купило хляб, с двадесет пиастра нахранило котката и кучето, а с останалите двадесет пиастра в джоба се отправило към къщи. Когато минавало през селото, то видяло този път как деца измъчват една змия. Момчето откупило змията за двадесет пиастра, сложило я в едно глинено гърне и я занесло в къщи.
На следния ден синът на бабичката решил да пусне змията на свобода, но тя не искала да се раздели с него. По пладне той отишъл край един студен извор заедно с котката, кучето и змията и почнал да храни и змията. И изведнъж тя се превърнала в красив момък.
— Аз съм царски син от съседната страна — рекъл момъкът. — Откраднаха ме магьосници и ме превърнаха в змия. Направиха ми заклинание — да остана змия дотогава, докато не получа хляб от ръката на човек. Затоваи бях допълзял до селото. Ти ме спаси от мъчения, ти ме освободи и от злата магия — ще ти бъда признателен цял живот!
Тогава синът на бабичката решил да отиде при царя и да му разкаже всичко.
Царският син го посъветвал:
— Ако царят те попита какво искаш за услугата, кажи му да ти даде пръстена от ръката си. Този пръстен е вълшебен: завъртиш ли камъка от¬горе, ще получиш всичко, каквото пожелаеш.
Отишъл бедният момък при царя и му разказал всичко. Царят рекъл:
— Ти си освободил моя син — искай, каквото щеш!
— Искам пръстена от ръката ти, царю!
— Да му се изкриви вратът на този, който те е научил да искаш това! — ядосал се царят. — Но аз съм длъжен да си удържа думата и ще ти го дам!
И царят свалил пръстена от ръката си и го подал на момчето.
Минало се време и бабичката посъветвала сина си да се ожени за дъщерята на тамощния цар. Момъкът се съгласил. Бабичката отишла в двореца и седнала на скамейката на сватовниците. Излязъл царят и я попитал какво желае. Бабичката казала, че дошла да поиска дъщеря му за жена на своя син.
— Доведи ми го — отговорил царят.
И момъкът дошъл в двореца. Царят го видял и му рекъл:
— Ще ти дам дъщеря си, но ще съумееш ли да събереш такъв откуп за нея, какъвто поискам?
— Ще намеря всичко, което заповядаш, царю!
— В такъв случай донеси ми един куп жълтици и направи дворец, не по-малък от моя. И нека израснат два реда дървета по пътя между моя дворец и твоя. А между дърветата да се просне килим и от двете му страни да застанат конници!
Поклонил се момъкът на царя и изтичал в къщи. Там той завъртял камъка върху пръстена си и царското желание било изпълнено. Оженил се момъкът за царската дъщеря и заживял честито.
Минало се време. Един старец се научил за вълшебния пръстен. Преоблечен като продавач на пръстени, той влязъл в двореца. Бабичката не била вече жива. Не си бил в къщи и нейният син. А вълшебният пръстен стоял на полицата. Старецът веднага го познал и рекъл на царската дъщеря:
— Ти си хареса три от моите пръстени. Аз ще ти ги отстъпя само за пръстенчето, което стои ей там на полицата.
А царската дъщеря не знаела нищо за пръстена. Тя го взела и го дала на стареца. Той завъртял камъка и казал:
— Нека този дворец заедно с царската дъщеря и с всичко, което има в него, да се пренесе на един остров зад седем морета!
И желанието на стареца се изпълнило веднага.
Вечерта синът на бабичката се върнал и на мястото на двореца видял предишната си жалка къщурка. Натъжил се той и почнал да скита по планини и долове.
На котката и кучето много им домъчняло, когато разбрали какво нещастие е сполетяло господаря им. Те решили на всяка цена да намерят пръстена и да му го върнат. Тръгнали животните на път, вървели, вървели и стигнали най-сетне до царството на мишките. Войската, която пазела границите на това царство, се разбягала от страх кой накъдето види. Вестта за появяването на котката се разнесла по цялата страна.
Царят на мишките събрал голям съвет, укрепил границите си и написал писмо до царя на костенурките с молба да му изпрати на помощ срещу котката няколко хиляди воини, облечени в броня. Написал писмо и до царя на таралежите и поискал няколко хиляди бодливи воини.
Не успял още царят да подпише писмата си, когато притичало кучето и обявило, че е пратеник на котката.
— Ако не искаш, царю, всемогъщата котка да изтреби цялото мише племе — казало кучето, — изпрати й няколко тлъсти мишки, които могат да плуват, за да пренесат през моретата нея и мене.
Царят на мишките отделил седем тлъсти мишки.
— Седем стигат! — рекло кучето.
Мишките се явили пред котката и тя им заповядала да се хвърлят в морето. Кучето се настанило върху гърба на мишките, котката — върху гърба на кучето и така заплували по морето. Изминали шест морета и насред седмото видели остров, а на острова — двореца на господаря си. Котката заповядала на мишките да се промъкнат в двореца и да вземат пръстена от стареца.
Било късна нощ. В двореца всички спели. Мишките пробили една дупка в стената и се вмъкнали в покоите на стареца. Но пръстенът не бил на ръката му. «Пръстенът сигурно е в устата му» — досетили се мишките. Една от тях спуснала опашката си в табакерката с енфие, а после пъхнала крайчеца й в носа на стареца. Той кихнал, пръстенът излетял от устата му, мишките го грабнали и го занесли на котката.
За сторената услуга котката въздигнала седемте мишки в хански сан.
Котката и кучето се върнали при господаря си и сложили пред него пръстена. Той се зарадвал много, завъртял камъка и върнал двореца и жена си на старото място.
Оттогава синът на бабичката никога не се разделял с котката и кучето.

Живял някога един ловец. Той имал син. Ловецът умрял, а вдовицата му — умна жена — дала момчето да се учи. Синът на ловеца бил способен и скоро вече четял свободно. Когато навършил петнадесет години, веднъж на връщане от учителя си видял на улицата да играят деца.
Приближил се той, развалил им играта и децата се развикали:
— Ти, никаквецо такъв, ловджийски сине, какво се бъркаш в нашата игра ?
Тръгнал си той разплакан към къщи, обиден до дъното на душата си. А майка му го попитала: — Защо плачеш, синко?
— Кажи ми, чий син съм аз?
— Ти си син па ловец.
— Какво ми е оставил моят баща? — Пушка и огниво.
— Дай ми ги, ще тръгна на лов,
— Иди си чети!
— Не — казал той, — с каквото се е занимавал моят баща, с това ще се занимавам и аз.
— Добре, синко, както искаш — отговорила майката и му дала пушката. Облякъл се синът и тръгнал на лов.
Почнал той да ходи на лов по цели дни и се връщал в къщи чак по мръкнало.
Чул синът на ловеца, че по гористите склонове на планината Масис имало много елени. Отишъл той там, обикалял дълго — никакви елени не видял и замръкнал в гората. Намерил хралупа в едно дърво, вмъкнал се вътре и се настанил там. Късно през нощта отворил очи и какво да види — срещу него се движи някаква светлина.
— Охо, май че това е диво животно, ще дойде и ще ме изяде!
Насочил той пушката си, готова за стрелба. А животното вървяло право срещу него. Прицелил се момъкът, стрелял и животното се строполило мъртво на земята. Така прекарал той нощта в хралупата, а на сутринта станал и не повярвал на очите си, като видял, че е убил самия Шам-чрах (чудовище с сияеща кожа). Одрал му кожата, свил я, сложил я в торбата си и я занесъл в къщи. Майка му го попитала:
— Защо остана да преспиш в гората? Синът отговорил:
— Ето, майко, моята плячка, искам да я занеса на царя!
— Занеси я — казала майката. — Все ми е едно ще я занесеш ли, или няма да я занесеш.
Още в ранни зори момъкът взел кожата и се отправил към царския палат. Срещнал го назирът и го попитал:
— Какво е това, ловджийски сине?
— Кожа, нося я подарък на царя.
Щом видял кожата на самия Шам-чрах, назирът казал: — Ето ти сто жълтици, дай я на мене!
— Пара да не ми даде царят, аз пак ще подаря кожата на него — отвърнал синът на ловеца:
Занесъл той кожата на царя и му я подарил. Царят се зарадвал и поръчал на назира:
— Дай му от хазната ми много пари, за да остане доволен.
Завел го назирът настрана, залепил му две звучни плесници и му пъхнал в ръката две медни монети.
Чувството на гордост не позволило на момъка да се оплаче на царя. Преглътнал той обидата и се върнал в къщи.
Майка му го попитала: «Какво ти даде царят, синко?»
— Да бъде проклет домът на назира! Удари ми две плесници и ми даде два гроша.
Момъкът отново се приготвил да отиде на лов. А царят прострял ве-черта кожата на своя балкон и в града станало светло като ден. Радостта на царя била безгранична.
Тогава назирът му рекъл:
— Царю, ти видя тази кожа и се зарадва толкова много, а какво ли ще стане с тебе, ако видиш дворец от слонова кост?
Царят отвърнал:
— А кой ще ми донесе толкова много слонова кост?
— Синът на ловеца — казал назирът.
— Имаш право — зарадвал се царят, — извикайте го при мене! Синът на ловеца дошъл и му се поклонил ниско.
Царят му казал:
— Ще отидеш и ще ми намериш слонова кост, за да си построя от нея дворец!
Замислил се синът на ловеца, обърнал се и поел към къщи.
— Защо си така печален, синко? — посрещнала го майка му.
— А какво да правя, когато царят иска невъзможното? Тогава майката казала:
— Бедата ти е поправима, синко. Върви да кажеш на царя да ти даде четиридесет бали вълна, четиридесет ведра оцет, четиридесет ведра ракия, четиридесет ведра вино, четиридесет торби стафиди и към всяка стока — по един човек с брадва и нож. И всичко това да бъде от джоба на назира, иначе, кажи, нищо няма да можеш да направиш.
Царят извикал при себе си назира:
— Ти ми подсказа тази мисъл и ти ще понесеш сега всички разходи.
Не си ли отвориш широко кесията — ще ти отсека главата!
Отишъл си назирът, разпродал всичкия си имот, купил всички стоки, които поискал синът на ловеца, натоварил ги на камили и ги приготвил за път.
Отишъл момъкът при майка си:
— Мамо, всичко е готово, както ти ми каза, сега накъде да тръгна?
Майката отвърнала:
— Синко, ще отидеш в планината Арагац, ще видиш там един извор, ще го запушиш с вълна и памук, ще изчерпиш водата от коритото му и вместо нея ще налееш там ракията, оцета и виното. Стафидите пък ще пръснеш наоколо. Слоновете ще дойдат, ще изядат стафидите и ще ги замъчи жажда. Тогава ще се нахвърлят на оцета, виното и ракията, ще се напият и ще се повалят на земята. Заповядай след това на царските хора да грабнат брадвите и да избият слоновете.
Яхнал момъкът коня си и тръгнал с кервана на път, като не забравял наставленията на майка си. Вървели колкото вървели, стигнали до извора, запушили го, изчерпали водата от коритото, излели вътре оцета, виното и ракията и разхвърляли наоколо стафидите. В най-голямата горещина на деня дошло цяло стадо слонове. Нахвърлили се слоновете на стафидите, напили се после с вино, ракия и оцет и се повалили на земята. Заповядал синът на ловеца тогава на своите хора да се спуснат с брадвите и да почнат да избиват слоновете: месото и кожите да нареждат на една страна, бивните зъби — на друга. Натоварили те слоновата кост и я занесли подарък на царя.
— Дай на сина на ловеца толкова злато от хазната ми, че да остане доволен — заповядал царят на назира.
Назирът завел момъка в хазната, наброил му четири медни монети, ударил му две звучни плесници и му казал:
— Хайде върви си, синко, върви и си гледай работата! Целият пламнал от срам се завърнал в къщи момъкът.
— Защо си толкова наскърбен? — попитала го майка му.
— На какво да се радвам? Назирът ми даде четири греша и ми удари две плесници.
— Не скърби, синко, гледай си работата!
Метнал момъкът пушката на рамо и тръгнал на лов. А царят през това време си построил дворец от слоновата кост, седнал в него важно на трона си и наредил под краката му да постелят кожата на Шам-чрах. И се радвал също като дете.
— Ти ето на, и на това се радваш, но знаеш ли колко повече ще се зарадваш, ако пред двореца ти расте райско дърво? — казал му назирът.
— А кой ще ми намери това дърво?
— Синът на ловеца, царю!
Царят извикал отново момъка и му рекъл:
— Синко, трябва да ми намериш райско дърво! Завърнал се тъжен-тъжен в къщи синът на ловеца.
— Защо си толкова печален? — попитала го майка му.
— Пуст да му остане тронът! Царят поиска сега такова нещо, което никога не може да се намери.
— Синко, всичко това е дело на назира. Върви и кажи на царя да ти построи кораб, да го натовари с четиридесет халвари (мярка за тегло) жито, четиридесет халвари просо, четиридесет халвари ориз и да ти даде двама слуги, които да стоят с извадени ножове. Поведеш ли кораба надясно — разпаряй чувалите и хвърляй зърното в морето, обърнеш ли наляво — също хвърляй от всичко в морето. И плувай с кораба насам-натам из морето, докато не се свърши всичкото зърно. В морето сега върлува глад, рибите от благодарност ще ти изнесат райско дърво.
Запомнил момъкът всичко, което му поръчала майката, отишъл при царя и му казал: «Желая ти дълъг живот, царю честити! Приготви ми това и това, но само за сметка на назира, иначе няма да мога да намеря райското дърво!»
Царят извикал назира и му заповядал: «Бързо да приготвиш всичко!» Какво му оставало на назира? Направил всичко, каквото трябвало: построил кораб, спуснал го във водата, натоварил го с жито, просо и ориз, въоръжил и двама слуги за кораба.
Когато момъкът съобщил на майка си, че всичко е готово, тя му казала: — Върви, синко, и изпълни това, което ти поръчах! Качил се момъкът на кораба, излязъл в морето, разпрал там чувалите и почнали да хвърлят във водата жито, просо и ориз, докато не изхвърлили всичкото. На морското дъно настанало голямо изобилие. Тъкмо когато корабът се намирал в средата на морето, от водата се показал царят на рибите.
— Синко — казал му той, — седем години вече, откак глад върлува на морското дъно. Как успя да нахраниш всичките ми поданици? Кажи, как да ти се отплатя?
Синът на ловеца отговорил:
— На мене нищо не ми трябва, царю, аз ти подарих всичко това.
— Не крий, синко, ти все пак имаш някакво заветно желание, говори, не се стеснявай!
— Е, щом е така, признавам, че дойдох за райското дърво.
— Трудно ми е да ти изпълня желанието, но за тебе съм готов да напра¬вя всичко. Имаш ли остър нож?
— Имам.
— Приготви ножа си и щом се покажа над водата, отрежи късче от перката ми, завий го в хартия и където да го заровиш после, от него ще израсне райско дърво.
Така и направил синът на ловеца. Царят на рибите се показал над водата, а той отрязал късче от перката му, завил го в хартия и го скрил в пазвата си.
Върнал се момъкът в къщи и казал на майка си:
— Чуй, майко, донесох рибешка перка, само че не зная какво райско дърво ще израсне от нея. Ще ми вземе царят главата!
Но майка му била умна жена и веднага разбрала, че точно това е райското дърво, и затова рекла на сина си:
— Отиди при царя и му кажи: «Посочи ми къде да посадя райското дърво, аз сам ще го сторя!»
Отишъл синът на ловеца при царя и му се поклонил ниско. А царят му казал:
— Е, момко, донесе ли ми райско дърво?
— Желая ти дълъг живот, царю честити, донесох. Зарадвал се царят и го попитал:
— А къде е то?
— Ти посочи мястото, аз сам ще го посадя — отвърнал синът на ловеца.
Дарят показал едно място — точно под прозорците на двореца от слонова кост.
Отишъл си момъкът в къщи, а когато паднала нощта, се промъкнал в градината на царя и посадил перката точно там, където пожелал царят.
Минала се нощта, събудил се царят на сутринта — в стаята му тъмно. Отворил прозореца и що да види: навън цъфти райско дърво. От едната му страна цветовете миришат на лято, от другата — на зима. В клоните му птички чуруликат. От едната страна на дървото плодовете зреят, от другата — вече са узрели. Зарадвал се царят, очи не може да откъсне от дървото!
Дворец от слонова кост, кожа от Щам-чрах под краката му, райско дърво под самия прозорец — какво още може да иска? Заповядал царят да извикат сина на ловеца.
Отишли слугите, извикали го и той паднал в краката на царя. Но царят бил толкова доволен, че го поканил да седне редом с него, и взел да го го-щава с различни сладкиши. А сега го завели в царската хазна и нека вземе злато, колкото може да носи — объркал се царят към назира.
Накипяло в душата на назира, завел той сина на ловеца в хазната,, отброил му шест медни монети, ударил му две звучни плесници и казал:
— Ето ти наградата, сега си върви! Мрачен се върнал момъкът при майка си.
— Защо си толкова нажален? — попитала го тя.
— Ках да се радвам, когато назирът ми даде само шест гроша и отгоре на това ми залепи две плесници.
— Не се кахъри, синко — казала майка му.
Грабнал момъкът пушката си и пак тръгнал на лов.
А назирът вече шепне на ухото на царя: «Ти се радваш, че имаш дворец от слонова кост, кожа от Шам-чрах и райско дърво под прозореца си, но дали знаеш, че в еди-кое си царство, еди-кой си цар има красива дъщеря на име Фариза-ханъм. Колко щеше да се зарадваш, ако тя стане твоя жена. Та ти си съвсем млад още!»
— А кой ще ми я доведе? — попитал царят.
— Синът на ловеца — отвърнал назирът.
Изпратил царят да повикат сина на ловеца. Той дошъл и му се поклонил до земята.
Царят го поканил да седне до него и му казал:
— Чувал ли си, че в еди-кое си царство, еди-кой си цар има красива дъщеря на име Фариза-ханъм? Иди и ми я доведи за жена.
Пак мрачен се завърнал момъкът в къщи.
Майка му го попитала: «Защо си толкова печален?»
— А какво да правя, когато царят иска от мене такова нещо, което ни¬кога не мога да изпълня!
— Кажи ми, какво иска той?
И момъкът разказал на майка си, че царят му поръчал да му доведа за жена дъщерята на еди-кой си цар от еди-кое от царство. «Как ще му доведа: аз царската дъщеря, та там ще ми вземат главата!»
Мислила майката, мислила и дала на сина си ей такъв сввет:
— Ще отидеш при царя и ще му кажеш: «Построй ми кораб, голям колкото твоя град, направи в него стая, разкошна като твоя дворец, събери в кораба сто майстора на саз и сто майстора на зурла да свирят, сто момци и сто девойки да играят, сто жени и сто мъже да пируват!» С една дума, събери толкова народ, че никой да не се сети кораб ли е това, или не, а всеки да помисли, че е изникнал нов град. И вземи със себе си храна за четиридест години, та да ядат и да иият и все да се не свършва.
Отишъл момъкът при царя и рекъл:
— Сто години да царуваш! Построй ми кораб, царю, колкото твсг град, дай ми сто майстора на саз и сто майстора на зурла да свирят, сто момци и сто девойки да играят, сто жени и сто мъже да пируват и всичко това за сметка на назира — иначе нищо няма да направя.
Извикал царят назира, заповядал му какво да направи и добавил:
— Ти ми подсказа това, ти тегли сега и всички разходи!
Отново разпродал имота си назирът, но изпълнил волята на царя.
Отишъл синът на ловеца, гледа — съвсем като в Тифлис: едни свирят на саз, други на зурла, тук пеят момци, там играят девойки, всички ядат и се веселят.
Затичал се той радостен при майка си:
— А сега, майко, какво да правя? Всичко, което ти искаше, е готово!
— По-нататък и аз самата не зная! Иди се качи на кораба, седни в стаята, яж, пий, пирувай колкото щеш, тъй като имаш запаси за четиридесет години, поведи своя кораб, докато стигнеш до един гол остров, а там вече — живей, както сам знаеш!
Синът поблагодарил на майка си, целунал я, защото не се надявал отново да я види, и се качил на кораба. Гощавал се ту с този, ту с онзи и така прекарвал дните си. Докарал кораба до голия остров, а хората наоколо му хич и не подозирали, че живеят на кораб в морето. Помислил си момъкът, че няма защо да се бави тук много-много, и решил да слезе и да поскита из острова.
Отишъл в механата, изпил чаша вино, слязъл от кораба и тръгнал по пътя, замислен дълбоко. Вървял той колкото вървял, и изведнъж се озвал в гъста гора. Там видял, че някакъв човек изскубва с корен огромни дър¬вета, пренася ги и ги засажда на друго място.
— Откъде се взеха у тебе толкова сили? — учудил се синът на ловеца.
— Е, побратиме — отвърнал юнакът, — аз само се забавлявам за собствено удоволствие. Чуди се на сина на ловеца.
— Че за какво да му се чудя?
— Как така за какво? Той одрал кожата на Шам-чрах, донесъл на царя слонова кост и райско дърво. На него се чуди!
— Че какво има да му се чудя? Аз съм синът на ловеца.
— Е, щом е така, побратиме, и аз ще дойда с тебе, нека бъдем двама.
И те тръгнали заедно.
Вървели колкото вървели, стигнали до някакъв град. Гледат — някакъв човек седи и колкото и хляб и месо да му носят, всичко изяжда, а отгоре на това и вика: «Умирам от глад!»
— Я слушай — казал му синът на ловеца, — къде го събираш всичко това?
— Какво се чудиш на моя апетит? Голяма работа! За чудене е синът на ловеца. Той одрал кожата на Шам-чрах, донесъл на царя слонова кост и райско дърво.
Аз съм синът на ловеца. Е, щом е така, аз ти ставам побратим и тръгвам с тебе, нека бъдем трима.
Отправили се на път тримата. Вървели колкото въвели, гледат по едно време — над водата се навел човек, пие ли пие и все вика: «Умирам от жажда!»
— Ей, човече! — извикал му синът на ловеца. — Така можеш и да се пръснеш!
— Намерил на какво да се чуди! Ти гледай сина ка ловеца!
— Че какво особено е направил той?
— Та той одрал кожата на самия Шам-чрах, донесъл слонова кост и райско дърво.
— Аз съм синът на ловеца.
— Е, щом е така, ставам ти побратим и тръгвам с тебе, нека бъдем четирима!
Тръгнали четиримата на път, гледат — седнал ка една скала овчар, свири със свирка, а овцете му се изправили на задните си крака, играят ли играят.
— Чудно нещо! — извикал синът на ловеца.
— Голяма работа, ти се чуди на сина ка ловеца, който одрал кожата на Шам-чрах, донесъл на царя слонова кост и райско дърво.
— Аз съм синът на ловеца.
— Е, щом е така, и аз ти ставам побратим, нека бъдем петима.
Тръгнали заедно. Вървели колкото вървели, изведнъж какво да видят — някакъв човек застанал на главата си.
Синът на ловеца го попитал:
— Братко, защо си се изправил на главата си?
— Ослушвам се, за да разбера къде за какво се говори. Застанах на пътя ви, искам да се побратимя с вас, нека бъдем шестима!
Закрачили нататък шестимата. По пътя овчарят попитал сина на ловеца:
— Кажи, имаш ли някакво заветно желание?
— Моето желание е да намеря царската дъщеря Фариза-ханъм.
— Ще го изпълним — казали петимата побратими.
Стигнали те до царския град, седнали на камъка за сватовете и казали да съобщят на царя, че са дошли да искат дъщеря му. Царят ги приел, отделил им една светла стая. Отишли те, седнали и зачакали какво ще стане по-нататък.
Царят заповядал да им приготвят обяд. Наобядвали се те богато, седнали и почнали разговор. По едно време единият от побратимите застанал на главата си и рекъл: «Чакайте да чуя какво шепне там царят!»
А царят се съветвал точно тогава с везира и с назирите си какво да направи, че да не им даде дъщеря си.
Станал един от назирите и казал: «Желая ти дълъг живот, царю! Xайде да ги нагостим с обял, но да им сложим толкова хляб, месо и ориз, колкото изяжда цялата ти войска, и да им кажем, че ако изядат всичко, ще им дадем царкинята, не го ли изядат — ще им вземем главите!»
— Лошо ни чака, побратими — обърнал се към тях този, който чувал всичко.
— Защо, какво има? — попитал синът на ловеца.
— Царят е намислил да ни нагости с толкова много ядене, колкото изяжда цялата му войска; ако не се справим, няма да ни даде дъщеря си и ще ни вземе главите.
Тогава се обадил този от побратимите, който не се насищал:
— Не се грижите за това, поемам всичко върху себе си.
Легнали да спят. На сутринта царят ги извикал. Всички насядали по-далеч, само лакомият побратим седнал напред. Каквото ядене поднасяли, всичко изгълтвал и само повтарял: «Умирам от глад!» И изял всичко, което било приготвено за побратимите.
Царят поканил останалите в стаята си и ги нагостил със скромен обяд,
Стъмнило се, дошло време за спане. Този, който чувал всичко, се изправил на главата си и дочул думите на царя: «Ще извикаме утре техния пехливан, нека се поборят!»
А царят имал лъв, който държал затворен. Нахвърлел ли се върху някого — на парчета го разкъсвал.
Щом чул това, този, който подслушвал всичко, се изправил на крака и извикал:
— Лошо ни чака, побратими, да бягаме!
— Къде да бягаме и защо?
— Утре царят ще поиска да излезе между нас пехливанин и да се бори. А царят има лъв — ще го пусне и ще ни разкъса.
Юнакът, който изкубвал дървета с корените им, се обадил:
— Не се грижете за това! Поемам всичко върху себе си!
На сутринта царят ги извикал и им рекъл:
— Къде вие пехливанинът? Нека да излезе и да си премери силите с моя пехливанин, иначе главите ви отиват!
Излязъл отгава на мегдана юнакът, сграбчил лъва и го разкъсал на две части. Едната половина хвърлил наляво, другата — надясно.
— Тежко ми и горко, ще отведат дъщеря ми! — извикал царят.
Поканил ги той в двореца, нахранил ги, а после те отишли в стаята си.
Този, който чувал всичко, се изправил на главата си и дочул царят да казва:
 — Видя се то, че ще отведат дъщеря ми, ами какво да правим? Станал тогава един от назирите: «Хайде, царю, да им подкопаем стаята и да сложим там бурета с барут. Нека хвръкнат във въздуха!» Скочил на крака този, който подслушвал, и извикал:
— Да бягаме, побратими! Искат да подкопаят под нас, за да ни хвърлят във въздуха.
Този, който пиел вода, без да се напива, рекъл: «Не берете грижа за това, аз поемам всичко върху себе си!»
Изтичал той на брега на морето, навел се и изпил всичката вода. Върнал се, гледа — под тях сложен барут. Избълвал тогава изпитата вода и земята наоколо така се напоила, че колкото и да се опитвали да запалят барута, все не успявали и той не избухнал.
Доложили на царя, че барутът не се подпалва, че все насилват сух барут, но той веднага се превръща в каша.
Замислил се царят и рекъл:
— Тежко ми и горко, ще отведат дъщеря ми!
Пак се изправил на главата си този, който подслушвал. Царят свикал съвет и казал:
— Трябва да им отговорим вече, срокът изтича. Какво да правим? Един от съветниците му станал и рекъл:
— Хайде да ги отровим!
И царят наредил на готвача си:
— Приготви два вида блюда за обед. В едните ще сложим отрова! Скочил на крака този, който подслушвал, и извикал:
— Да бягаме, побратими, искат да ни отровят!
— Не берете грижа, аз поемам това върху себе си — обадил се овчарят.
На сутринта царят ги поканил на обяд. Шестимата седнали от едната страна на масата, а царят и петима царски хора — от другата. Готвачът донесъл и поставил пред пебратимите отровната храна, а пред царските хора — храната без отрова.
Тогава овчарят казал:
— Желая ти дълъг живот, царю! Заповядай на мухите да се махнат, защото ни пречат да се храним!
— Как ще им заповядам? Пропъдете ги с ръка и те ще се махнат.
— Позволи ми аз да ги прогоня — казал овчарят.
— Позволявам ти.
Допрял овчарят свирката до устните си и мухите веднага се залепили за тавана. Всички вдигнали очи нагоре, а в това време овчарят спрял да свири и сменил местата на чиниите.
— Е, сега пристъпвайте към яденето — казал той.
Почнали да обядват, но царят и царските хора не се докосвали до яденето — забелязали, че отровната храна сега е пред тях.
— Е, царю, ставай и доведи дъшеря си — рекъл синът на ловеца.
— Добре, само че най-напред искам да видя твоя град, а след това вече ще ти дам дъщеря си.
Яхнали побратимите и царят конете си и отишли да видят града на момъка. Влязъл царят в стаята му, разходил се из града, гледа — навсякъде ядат, пият и се веселят. Харесало му това и той казал:
— Ще ти дам дъщеря си.
Добре, ама дъщеря му не била съгласна:
— Докато сама не видя града му, няма да се омъжа за него!
Качили се те двамата със сина на ловеца на конете си и отишли да разгледат града. А момъкът пошепнал по пътя на побратимите си:
— Тръгвайте, ще отведем царската дъщеря!
Пристигнали в града. Момъкът завел девойката в своята стая, а после се разходили из града: спрели се тук, спрели се там — гледат, наоколо им всички танцуват и се веселят. Харесало се това на царската дъщеря и хич не й се щяло да напусне града. А заедно с тях дошли и петимата побратим и на момъка и се разхождали всички заедно. Синът на ловеца дал заповед, корабът се отделил от брега и те се намерили в открито море.
— Съгласна съм да се омъжа за тебе — казала царската дъщеря, — хайде да си вървим!
Но когато влезли отново в неговата стая, принцесата забелязала, че се намират сред морето.
— Слушай! — извикала тя. — Каква шега ми изигра ти на мене?
— Отвеждам те — отговорил синът на ловеца.
— Няма да можеш! — извикала тя, дръпнала кърпата от главата си и я хвърлила в морето.
Погледнал момъкът — корабът плува обратно към брега — и извикал:
— Горко ми, девойката ще избяга!
Изведнъж над водата се показал царят на рибите.
— Какво има, синко?
— Царската дъщеря хвърли кърпата си в морето.
Царят веднага заповядал на една рибка да донесе кърпата и да я предаде на момъка. Скрил той кърпата в джоба си и корабът отново се насочил навътре в морето.
— Прави каквото щеш, но няма да ме отведеш! — казала девойката и хвърлила нож в морето.
И корабът отново завил към брега.
Царят на рибите се показал над водата и попитал:
— Е, синко, какво има?
— Тя хвърли нож в морето.
Царят веднага заповядал на една рибка да донесе ножа и да го предаде на сина на ловеца. Скрил го той в джоба си и корабът отново се отправил към другия бряг.
— Прави каквото щеш, но няма да ме отведеш! — казала пак девойката и хвърлила в морето игла. И корабът пак завил към нейния бряг.
Царят на рибите изплувал и попитал:
— Синко, какво има пак?
Тя хвърли игла в морето.
Царят веднага заповядал на една рибка да намери иглата и да я даде на момъка. И корабът завил отново към неговия бряг. Синът на ловеца изгубил търпение.
— Сега вече ще се оженя за тебе! — казал той на царската дъщеря.
Седнали на масата петимата побратими, девойката и синът на ловеца и се наобядвали вкусно-вкусно.
— Кажи, за себе си ли ме водиш? — обърнала се девойката към момъка.
— Не — отговорил той, — водя те за жена на нашия цар.
— По-скоро ще умра, отколкото да стана негова жена! Само за тебе искам да се оженя! — извикала девойката.
— Когато стигнем в твоя град — обърнал се юнакът към момъка, — аз ще премахна всички и ще сложа тебе на царския трон.
Най-после пристигнали. Всички се качили на конете и отишли заедно в царския дворец. Още щом влезли вътре, юнакът погубил назирите, после царя и везирите. Синът на ловеца станал цар. Единия от побратшмите си той назначил за назир, друг — за везир, а останалите — за придворни.
Те постигнали своето, дано постигнете и вие вашата цел!
От небето паднали три ябълки — едната за този, който разказва, другата за този, който слуша, а третата за този, който се вслушва.

Живели едно време мъж и жена. Те имали един-единствен син.
Веднъж бащата го повел при майстор, за да го научи на занаят. При извора селянинът се спрял, утолил си жаждата и казал:
— Охай!
В същия миг от водата изскочил Охик — водният дух — и попитал:
— Какво искаш от мене? Накъде си тръгнал?
— Отивам да дам сина си на занаят — отговорил селянинът.
— Дай го на мене, аз съм добър майстор! Бащата му оставил сина си. Охик взел момчето и се спуснал с него във водата. А селянинът се върнал в къщи.
Минало се, що се минало. Родителите на момчето едва-едва преживявали. Бащата отишъл при извора, напил се и извикал:
— Охай!
Охик излязъл от водата и попитал:
— Защо ме викаш?
— Ние с мъка се прехранваме — отговорил бащата. — Дойдох да прибера сина си, по-добре ще е да помага в къщи.
— Още не е изучил занаята.
— Щом е така, дай ми нещо, за да преживеем някак засега.
Охик се спуснал във водата, изнесъл една покривка, дал я на селянина и рекъл:
— Когато изгладнееш, разгъни покривката.
Взел селянинът покривката и се върнал в къщи. Там той постлал покривката и изведнъж по нея се наредили различни ястия.
Мъжът и жената заживели охолно. Един ден жената казала на мъжа си:
— Какво ще кажеш, ако поканим на гости жената на княза?
— Недей, жено — отвърнал мъжът. — Щом види покривката, тя ще поиска да ни я вземе.
— Нищо! И все пак аз ще я поканя! — настоявала жената.
— Недей, ти казвам, ще съжаляваш!
Но тя не го послушала и поканила жената на княза и други съседи.
Гостите се събрали и жените им веднага забелязали, че стопанката не е приготвила нищо за обяда. Дори огнището било студено.
— Че защо са ни поканили? — почнали да се питат те.
Когато дошло време за обяд, стопанката постлала покривката и върху нея изведнъж се появили различни ястия. Жената на княза си помислила: «Я да открадна аз тази покривка!», и пошепнала на селския кмет:
— У нас в къщи има също такава покривка. Иди и я донеси!
Кметът изтичал, донесъл покривката и жената на княза подменила покривката на стопанката.
Гостите се разотишли.
Вечерта селянинът и жена му огладнели. Постлали те покривката, но никакви яденета не се появявали. Сетили се тогава те, че жената на княза е откраднала покривката.
На следния ден мъжът и жената отишли при извора, напили се с вода и рекли:
— Охай!
Охик веднага изскочил от водата.
— Какво искате?
— Искаме да ядем!
— Та нали ви дадох покривка?
— Жената на княза ни дойде на гости и я открадна. Тогава Охик влязъл във водата и изнесъл оттам една тиква.
— Ето ви тази тиква. Когато я разтърсите, от нея ще излезе конница и ще се нахвърли срещу княза.
Мъжът и жената взели тиквата и си отишли. Като стигнали в къщи, те взели да тръскат тиквата. От нея изскочили въоръжени конници. Те нападнали княза и почнали да събарят стените, вратите и прозорците на неговия дворец.
Наоколо се събрал народ. Всички взели да питат:
— Защо нападнахте княза?
— Дойдохме за покривката. Жената на княза я откраднала — отговорили воините.
Уплашил се князът и веднага дал покривката на конниците, а те я върнали на селянина. Той скрил конниците в тиквата и я окачил на стената.
Минали се няколко години. Един ден селянинът рекъл на жена си:
— Нашият син сигурно вече е научил занаят. Я да отидем да го приберем!
Отишли те на извора, напили се с вода и казали:
— Охай!
Охик се появил и попитал:
— Защо ме викате?
Върни ни сина. Стига се е учил!
— Ще отида да видя и ако разбера, че се е изучил, ще ви го доведа — рекъл Охик и изчезнал във водата.
Охик имал дъщеря. Тя казала на момъка:
— Виждаш ли колко отсечени глави има тук — това са все глави на бащини ми ученици. Ако баща ми те попита изучил ли си занаята, ти му отговори «не». Иначе и ти ще си изгубиш главата!
Върнал се Охик в къщи и попитал момъка:
— Е, момко, кажи, изучи ли занаята? Защото баща ти и майка ти са дошли за тебе.
— Не, майсторе — отговорил момъкът. Охик взел да го бие и да го блъска:
— Кажи, че си го изучил! Кажи, че си го изучил! Но момъкът все повтарял:
— Не, не и не!
Изморил се най-после Охик и върнал момъка на родителите му. По пътя момъкът казал на баща си и майка си:
— Вие вървете напред, аз ще ви настигна.
Превърнал се момъкът във вран кон, препуснал по пътя и задминал родителите си, а после отново станал на човек и се приближил към тях. Бащата казал:
— Жалко, синко, че изостана от нас. Оттук ей сега прелетя кон. Ако беше и ти с нас, сигурно щяхме да го хванем.
Докато стигнат до дома си, синът се превръщал в десет различни животни и все преминавал покрай родителите си. В къщи той казал на баща си:
— Татко, конят, сърната, еленът и другите животни, всичко това бях аз. Моят занаят е да си меня образа. Ето сега ще се превърна в кои, а ти ме продай на пазара. Само че внимавай, продай ме без юздата. Продадеш ли я — няма вече да се върна.
И така той се превръщал няколко пъти във вран кон. Баща му го продавал на пазара, а вечерта синът се връщал в къщи.
Веднъж, когато бащата продавал сина си в образа на кон, из пазара обикалял Охик. Той познал в коня своя ученик, познал и бащата и се приближил до тях. Но бащата не разбрал, че това е Охик.
— Колко искаш за коня? — попитал го Охик.
— Сто и петдесет жълтици — отговорил бащата.
— Но аз го купувам само заедно с юздата.
— Не, аз го продавам без юздата.
— Ще ти дам двеста жълтици, само ми продай коня с юздата — настоявал Охик.
Селянинът се съблазнил от парите и се съгласил. Охик завел коня у дома си, вързал го за един стълб и рекъл на дъщеря си:
— Ти го наглеждай, а аз ще отида да си взема лъка и стрелите. Но девойката познала момъка и освободила коня,а той се превърнал в гълъб и отлетял. Охик пък се превърнал в ястреб и се спуснал да го гони.
Гълъбът видял една сватба, превърнал се в роза и паднал сред гостите. Тогава ястребът се превърнал в народен певец и със са в ръка се приближил към сватбарите. Всички един след друг започнали да миришат розата. Когато дошъл ред на певеца, той взел розата, смачкал я и се опитал да я разкъса, но розата се превърнала в шепа просо, което се разсипало по земята. Едно зрънце влязло в обувката на един от гостите. Певецът се превърнал в квачка, която почнала да кълве просото. Но влязлото в обувката на госта зрънце се превърнало в лисица и лисицата удушила квачката. После тя се превърнала в момък, който почнал да пирува заедно със сватбарите.
От небето паднаха три ябълки: едната е за този, който разказва, втората за този, който слуша, а третата е за всички хора по белия свят.

Имало едно време един мъж и една жена. Те нямали деца. Тези хора били добри и щедри: някои давали милостиня с паничка, а те с каче раздавали; други с качета давали, а те с чували подарявали, нищо не им се сви¬дело. «Ех, за какво ни е нашето богатство? — казвали те. — Нали си нямаме деца да им се радваме…»
И ето че веднъж в техния двор се отбил един дервиш. Жената взела, че му насипала цяло каче пшеница. Дервишът й рекъл:
— Сестрице, защо другите хора дават милостиня с паничка, а ти ми изнесе с каче?
— Че какво да правя, братко? — отговорила му жената. — Дворът ни е пълен с добитък, имаме си и в къщи всичко в изобилие, но няма кой да яде. . . Как да не раздавам, за кого да пестя?
Тогава дервишът извадил от джоба си три ябълки, дал ги на жената и рекъл:
— Вземи тези ябълки, яж ги една по една три дни поред. Няма да мине и година, и ти ще родиш син.
Взела жената ябълките и ги наредила на полицата. Вечерта влязла в стаята, погледнала ябълките и те й се сторили толкова хубави и румени, че сърцето й се разтупало. Не се стърпяла тя, взела едната ябълка и си отхапала едно голямо парче. Ябълката била толкова вкусна, че да си оближеш пръстите! И жената изяла и трите ябълки.
Минали се девет месеца, девет дни и девет часа и жената родила теленце.
Едни плачат, други не плачат,но жената плакала ден и нощ, проливала горчиви сълзи, все проклинала дервиша.
Не била изтекла и година, когато мъжът на жената умрял. Теленцето пораснало, станало биче. Сутрин то отивало на ливадата да пасе, вечер се връщало, казвало «добър вечер» на майка си и лягало да спи пред огнището.
Така се изтърколили три години. Една вечер бичето казало на майка си:
— Мамо, ето че аз пораснах. Трябва да ти доведа вече снаха в къщи.
Утре стани по-рано, иди при царя и му кажи: «Моето биче иска дъщеря ти за жена!»
Учудила се старицата, не отвърнала нищо, но си помислила: «Тази работа не е току-така, иначе как ще посмее моето биче да иска за жена царската дъщеря. . .» Станала тя и още вечерта се запътила към царския дворец.
Стигнала до него и седнала на камъка за сватовниците пред двореца. Дотичали царските назири, везири и искали да я изпъдят, но старицата не мръднала. «Идете и кажете на царя — рекла тя, — че една бабичка е дошла при него и иска дъщеря му за жена на своето биче.» Царят заповядал да доведат пред него бабичката. Довели я в двореца.
— Какво искаш да ми кажеш, бабо? — попитал я любезно царят.
— Сто години да живееш, царю! — отговорила старицата. — Моето биче иска дъщеря ти за жена.
— Е, добре де, нека я иска — рекъл царят. — Само че най-напред ще му дам три заръки. Изпълни ли ги, съгласен съм — нека се ожени. Не ги ли изпълни, ще заповядам да му отсекат главата. Иди и кажи на твоето биче да ми изпрати златен поднос, до горе пълен с жълтици и пак със златен поднос покрит!
Станала старицата, смутена и огорчена, и тръгнала бавно към къщи. Вечерта бичето се върнало и видяло, че майка му седи намръщена, смутена и тъжна край огнището.
— Добър вечер, майко! Защо си така намръщена, какво ти отговори царят?
— Как да се не мръщя, синко? Що ни трябваше да се сватосваме с царя? Иска такова нещо, че и къщата, и двора, и всичко да продадеш, пак няма да изпълниш заръката му. . .
— Я ми кажи ти, майко, какво иска той?
— Царят иска да му изпратиш златен поднос, пълен догоре с жълтици и пак със златен поднос покрит.
— Че ти за това ли си се разтъжила, майко? Та това е лесна работа! -казало бичето. — Довечера, преди да си легнеш, вземи един меден поднос насипи в него черна пръст, покрий го с друг меден поднос и го сложи в стенната ниша, където сгъваш постелките и завивките. Не се приближа-вай вече и не пипай подносите, докато аз не стана сутринта.
Старицата направила така, както й заръчало бичето.
Щом се стъмнило, легнали да спят.
На сутринта станали и що да видят: медните подноси станали златни, а черната пръст се превърнала в жълтици. Долният поднос бил препълнен, отстрани падали жълтици. . .
Взела старицата подноса и го занесла на царя. Смаял се царят и рекъл:
— Иди и кажи на своето биче да изпрати на дъщеря ми дрехи, до които
никой не се е докосвал ни с ръка, ни с игла. Станала старицата, смутена и огорчена, и бавно се помъкнала към къщи. Вечерта бичето се върнало и видяло, че майка му седи намръщена, смутена и тъжна край огнището.
— Добър вечер, майко! Защо си така намръщена, какво ти каза царят?
— Е, как да не съм намръщена, синко? Сега той иска от тебе такова нещо, че целият свят да обиколиш, пак няма да го намериш. . .
— А ти ми кажи какво иска той, майко!
— Царят иска да изпратиш на дъщеря му дрехи, до които никой не се е докосвал ни с ръка, ни с игла.
— Че затова ли си се разтъжила, майко? Това е лесна работа! — казало бичето. — Довечера, преди да си легнеш, вземи един поднос, сложи в него смокинов лист, покрий го с друг поднос и го скрий в стенната ниша, където сгъваш постелките и завивките. И не се приближавай повече, не пипай подноса до сутринта, докато аз не се събудя.
Старицата направила точно така, както й заръчало бичето.
Щом се мръкнало, легнали да спят.
На сутринта станали и що да видят: медните подноси станали златни, смокиновнят лист се превърнал в дрехи. И то в такива дрехи, които сякаш човешка ръка не е докосвала, ни с игла бод е направила.
Взела старицата подносите с дрехите и ги занесла на царя. Смаял се царят и казал третата си заръка:
— Иди и кажи на своето биче, че трябва да отведе дъщеря ми в дома си така, че главата й слънцето да не види, а краката й да не докоснат земята.
Станала отново старицата, смутена и огорчена, и бавно се затътрила към къщи.
Вечерта бичето се върнало и видяло, че майка му седи намръщена, объркана и печална до огнището.
— Добър вечер, майко! Защо си така намръщена, какво ти каза царят?
— Как да се не мръщя, синко? Ех, що ни трябваше да се сватосвамес царя? Сега той иска от тебе нещо нечувано и невиждано. . .
— А ти ми кажи какво иска той, майко.
— Царят иска да доведеш дъщеря му у нас така, че главата й слънце да не види, а краката й да не докоснат земята. . .
— Че ти, майко, затова ли си се разтъжила? Лесно ще се нареди — казало бичето. — Довечера, преди да си легнеш, напълни един голям чувал с парцали и трески и скрий този чувал в стенната ниша, където сгъваш
постелките и завивките. И не се приближавай повече, нито пък пипай чувала, докато аз не се събудя!
Старицата направила така, както й заръчало бичето.
Щом се мръкнало, легнали да спят.
Среднощ бичето станало от леглото, метнало чувала на гръб и се отправило към царския дворец. Стигнало до двореца, хвърлило пред прага една треска и един парцал и през целия път после обратно до в къщи хвърляло така едно след друго ту треска, ту парцал. А в къщи легнало пред огнището и заспало.
Станали на сутринта хората и що да видят: вместо трески — върбови дървета, а вместо парцали — килими.
А бичето извикало музиканти със зурли и тъпани и се запътило към двореца на царя.
Седем дни и седем нощи празнувал царят сватбата на дъщеря си с бичето и я пуснал да отиде в дома му.
През нощта младата невеста видяла, че мъжът й свалил бичата си кожа и пред нея застанал момък с ослепителна красота. Зарадвала се тогава царската дъщеря. После и двамата заспали. А сутринта момъкът станал, навлякъл отново бичата кожа, превърнал се в биче и отишъл на ливадата да пасе.
Изминал така ден, втори, трети. Как ли не се молила царската дъщеря на мъжа си да не навлича бичата кожа, но той не я послушал. И ето че една нощ царската дъщеря станала скришом от мъжа си, грабнала бичата кожа и я изгорила в пещта.
Събудил се сутринта мъжът й, потърсил кожата, но не я намерил. Раз¬тичал се насам-нататък из стаята — кожата я няма и толкова. . . Видял, че не може да я намери, превърнал се в гълъб и отлетял от къщи.
Взела жената на бичето три ябълки и се отправила да го търси. Вървяла що вървяла, изведнъж гледа — на пътя стои момченце.
— Братче, не е ли минавал оттук някой преди мене? — попитала го тя.
— Не, сестричко — отговорило момчето. — Никого не съм виждал, само едно гълъбче прелетя оттук сутринта!
Дала му царската дъщеря едната ябълка и продължила пътя си. Вървяла що вървяла, гледа — насреща й се задал един мъж. — Чичо — рекла му тя, — не си ли виждал някого по пътя?
— Не, дъще — казал й той, — никого не съм виждал. Само едно гълъбче прелетя оттук по пладне.
Дала му жената па бичето втората ябълка и продължила по-нататък.
Вървяла що вървяла, гледа — край пътя седи старец.
— Дядо — казала му тя, — не си ли виждал някого по пътя?
— Не, внучке — отговорил старецът. — Само едно гълъбче прелетя преди малко оттук. Ако побързаш малко, ще го настигнеш.
Дала му жената на бичето последната ябълка и се затичала нататък.
Тичала тя, колкото тичала, гледа — пред нея лети мъжът й, превърнат в гълъб. Щом го познала, веднага се превърнала и самата тя в гълъбица. И тъкмо почнала да го настига, когато той изведнъж се гмурнал в бездънното море, което се изпречило пред тях. А жена му — след него. Намерили се те на морското дъно и заживели весело и щастливо.

Три дена Осман Пазвантооглу – владетелят на Видинския вилает, обикалял балканския край на вилаета – белоградчишкия.
Кукувицата известявала, че е пролет. Гората била в зелена премяна, а южнякът разнасял аромата на теменужки, зюмбюли и жълти лулички (нарциси). Срещали го людете от балканските селища и цъкали с уста доволно, че Пашата е решил да огледа беднотията и големите данъци. Растяла у тях надеждата, че ще опрости дълговете им. Тъй си мислили балканците и покорна радост озарявала измъчените им лица. Бейовете на каазите отрупвали владетеля с подаръци и правели поклон доземи на величието. Охранените лъскави коне носели файтона през равнини и балкански пътеки. Пашата поглъщал тази неземна хубост на вилаета и в гърдите му се разливала драгост. До него стояла единствената му деветнадесетгодишна дъщеря – Сабие. Двамата често се поглеждали и взаимно се радвали на тази разточителна пролетна хубост. Далече зад тях били останали и строгостта на града, и недоволството на хората от порядките във вилаета, и сребърната нишка на Дунав. От устата на Пазвантооглу се отронила лека турска мелодия.
Но пролетта с всичките си капризи носи и изненади. Скоро небето се покрило с черни облаци, завалял пороен дъжд, извила се буря. Придошла реката. А оттатък бреговете й минаретата на джамиите вече се виждали. Яките коне нагазили в придошлите пролетни води. файтонът се плъзнал и бавно потъвал. Страх и молба за помощ сграбчили доскоро безгрижните и щастливи лица на пътуващите. Недалеч от брода на реката се долавяли тъжните звуци на кавал. Овчар пасял стадото си. Тъй както си свирело, момчето съгледало файтона сред мътните води на реката, захвърлило кавала, грабнало овчарската си гега и се притекло на помощ. Якият чобанин дал знак на насъбралите се да се оттеглят и с жилавите си ръце, с помощта на овчарската си гега, най-добрия му другар, извлякъл файтона на брега.
Гледат двамата – пашата и дъщеря му с изписан ужас по лицата – и не вярват на очите си. Откъде се взе тази мъжка сила! Левент бил момъкът. Очите му дълбоки, топли, излъчват доброта. Широки плещи, буйна коса, мургаво обветрено лице. От него лъхало здраве, сила и самородна хубост.
– Кажи, юначе, с какво да те наградя за доброто, което ни стори? – ласкаво го попитал пашата. А Сабие не сваляла очи от чобанина. Трепнало сърцето й. Умиление и възторг обсебили женската й сетивност. Разбрало момчето с кого си има работа и нежно прегърнало гегата. Ясните му очи дяволито стрелнали владетеля и той отсякъл:
– Пари не ми трябват, владетелю. Направи ме паша на Видинския вилает за един месец.
– Това пък откъде ти дойде в ума? – Няма да стане, момко, откажи се. Кой те научи това да искаш!
– Тогава, нека бъда паша една седмица – казал чобанинът и отметнал перчем встрани.
– Празни приказки! Къде се е чуло и видяло, чобан паша да стане? Това не искай. Кажи колко пари да ти дам – смутено отвърнал пашата.
– Имане си имам, пашо. Не ти ги ща парите!
– Много обещания ти дадох аз – рекъл пашата, недоволен от дързостта на овчаря. – За тази награда забрави! Друго пожелай и ще ти се даде! Скланям, владетелю, един час паша да бъда. Добрини на раята да сторя.
– Не може, храбрецо! – рязко отвърнал Пазвантооглу. – Пожелай си друго, но за пашалък – забрави. Не е за тебе това.
– Последно желание ще ти кажа, пашо, ако и него не изпълниш, върви си по живо, по здраво, нищо няма да ти взема! – Аз ще застана ей тука, на брега. Овчарската си тояга ще хвърля към другия бряг. Да бъда паша искам, докато тоягата падне отвъд реката!
– Виж, това може да стане. Но какво ще направиш за толкова кратък пашалък? – иронично се усмихнал той. – Хей, мисли си, ако ме измамиш с нещо!
Момчето пъргаво метнало овчарската гега и се провикнало с пълен глас:
– Пашата заповяда на това място мост да се направи.
– Е, владетелю, моята власт свърши, но заповедта си е заповед. Тук трябва да се построи мост. Така заповяда пашата, властвал един хвърлей време.
Удивил се Пазвантооглу на момковия ум. Смаяла го добротата и обичта към хората и желанието да ги дари с мост, та леко да минават през реката. Това не му беше текнало в ума досега.
– Сполай ти, чобанино, за тези думи. От утре тук майстори ще градят мост. По него ще минават полянците към
Балкана, а балканците ще карат стоките си в равнината. – Жив да си за тия помисли! Умно го рече!
Кочияшът шибнал конете с камшика и файтонът се понесъл към Дунава. Сабие дълго гледала назад мястото, където снажната фигура на чобанина се смалявала, смалявала, докато изчезнала от погледа й. Сърцето на хубавата Девойка останало там на брега. Наредил пашата мост да се построи над реката и го нарекли „Чобан кюприя!“
И до днес се знае къде е бил мостът и се разказва за него.
Истината станала легенда!

Царувал някога в Багдад един цар. Един ден той казал на своя везир:
— Искам да издам една заповед само за да видя дали ще я изпълни населението.
— Прави, каквото искаш, воля твоя — отвърнал везирът.
Разгласили из града, че царят заповядва никой да не смее в къщи да пали лампа. Който не се подчини, ще бъде набит на кол!
Щом се стъмнило, царски хора почнали да обикалят из града и да гледат има ли някъде запалена лампа.
Никъде не видели царските хора светлина, но когато излезли на края на града, забелязали, че едно прозорче свети.
Влезли те крадешком в къщата и видели един човек да тъче на стан, а до него жена му да преде на чекрък. Спотаили се и чули следния разговор :
— Мъжо, взе да ме кара на сън — рекла жената.
— Сложи си главата на коленете ми и спи — отговорил мъжът. Жената отпуснала глава на коленете на мъжа си и заспала. Минало се време, мъжът разбудил жената и рекъл:
— Жено, седни сега ти на чекръка, а аз ще поспя.
Жената станала, почнала да преде, а мъжът сложил глава на коленете й и заспал.
Царските хора доложили на своя господар:
— Царю честити, от целия град само в къщата на един тъкач имаше светлина.
— Доведете ми този тъкач! — заповядал царят.
Когато тъкачът се явил пред него, царят му рекъл:
— Как посмя ти да нарушиш моята заповед? Та нали заповядах никой да не пали в града вечер лампа!
Тъкачът обяснил на царя, че е беден човек, който живее от своя труд, и че няма да има кора хляб, ако не работи денем и нощем.
— Слушай какво — рекъл му царят, — изглежда, че ти си добър човек.
Защо ще се мъчиш да тъчеш? Иди, убий жена си, ела после при мене и аз ще те направя везир. Яж и пий тогава, колкото щеш, до края на живота си.
— Не, царю честити — отговорил тъкачът, — дори и да не ми дадат да се занимавам с моя занаят, аз по-скоро ще тръгна да прося милостиня, отколкото да причиня зло на жена си!
— Е, махай се тогава и върви по дяволите!
Тъкачът си отишъл, а царят заповядал да извикат жена му. Дошла тя в двореца и попитала:
— Царю честити, защо си ме викал?
— Аз знам, че ти си добра жена, но докога ще работиш на чекръка и ще бъдеш жена на тъкач? — рекъл царят.
— А какво да правя, царю?
— Иди и убий мъжа си и после ела при мене; ще те направя царица и ще живееш охолно и весело. Жал ми е за тебе — казал царят.
— Да вярвам ли?
— Царят никога не лъже — вярвай ми!
Когато жената си тръгнала, царят се разкаял и си рекъл: «Ами ако наистина убие мъжа си?» — и изпратил стражата си, като поръчал да запазят тъкача от жена му.
А жената си отишла в къщи, наточила ножа, скрила го в пазвата си и седнала да преде.
По едно време на тъкача му се приспало и той казал на жена си:
— Жено, я да си поспя малко!
— Сложи си главата на коленете ми и спи — отговорила жена му.
Когато той заспал, жената внимателно му повдигнала главата, сложила я на една греда, извадила ножа и го заклала. После загасила лампата.
Когато царската стража доложила, че светлината у тъкача загаснала, царят казал:
— Ах, колко ми е мъчно, че станах причина да умре един невинен човек.
А жената на тъкача метнала на главата си един шал и се отправила към двореца на царя. Портите били заключени и тя чакала там до сутринта. Когато я видяла сутринта пред вратата, царската стража я попитала коя е тя.
Жената отвърнала, че е дошла при царя с тъжба и иска да го види. Пуснали я при царя.
— Коя си ти? — попитал я царят.
— Аз бях вчера при тебе, царю честити. Аз съм жената на тъкача — отговорила тя.
— Защо си дошла?
— Та нали ти ми каза: иди, убий мъжа си и аз ще те направя царица. Отидох, убих мъжа си и сега съм тук.
Царят се ядосал, извикал палача и му заповядал да й отсече главата. После поръчал на везира си: 
— Аз заминавам на лов, а ти вземи със себе си войници и избий най-напред в двореца всички жени, после направи същото в своя дом, а след това избий в града жените и децата от женски пол над двегодишна възраст.
Ако намеря, след като се върна, една-единствена жена жива, ще заповяда да ти отсекат главата!
Качил се той на коня и заминал.
Везирът се изплашил и се отправил бавно към дома си с наведена глава и със сълзи на очи. Везирът имал милостив баща. Щом видял разплакания си син, той го попитал:
— Какво ти се е случило, синко?
— Татко, царят ми се разсърди — отвърнал везирът.
— Защо?
— Една лоша жена, жената на един тъкач, убила своя мъж, а царят се ядоса и ми заповяда да избия всички жени: най-напред в двореца, после у нас и най-сетне в целия град, и то така, че нито една-едничка жена да не оцелее. Ако при неговото завръщане в града остане дори само една жена, той ще заповяда да ми отсекат главата.
— Ех, синко — рекъл бащата, — рано или късно все ще трябва да умреш, затова по-добре умри сега, но не взимай на душата си греха на толкова жертви. Почакай все пак до довечера и когато се върне царят, заведи ме при него. Ако успея, ще те спася. Не успея ли, нека ти отсекат главата.
Когато царят взел да се връща и наближил, везирът съобщил това на баща си.
— Хайде, синко, хвани ме за ръката и ме заведи при царя.
Везирът хванал баща си за ръка, тъй като старецът бил сляп, повел го към дворцовия праг и го настанил да седне на един каменен стол.
Влязъл царят в града, видял из улиците гъмжило от жени и се разгневил, че заповедта му не е изпълнена. Като стигнал до двореца си, забелязал бащата на везира, който седял на каменен стол пред прага на двореца. Старецът се опитал да стане, но царят го хванал за ръкава и гo накарал отново да седне, като му казал:
— Ти си бил везир на моя покоен баща и ще ми бъде мъчно, ако станеш на крака пред мене.
— Царю — обърнал се към него старият везир, — позволи ми да ти кажа няколко думи.
— Ти имаш пълно право на това, дядо везире — отговорил царят.
Донесли стол на царя, той седнал и старият везир почнал да говори:
— Царю, някога аз се занимавах с разбойничество и бях главатар на четиридесет разбойника. Баща ти не можеше да излезе наглава с мене и от страх ме назначи за везир. Веднъж, по време на разбойничествуването ми, когато карах коня си по широкия път, видях един млад ездач. Наглед той имаше около петнадесет години и беше още голобрад. Яздейки коня си, той свиреше на саз, пееше и плачеше. Щом го забелязах, бутнах коня си към него.
— Хей, момко — рекох му аз, — дай ми своя кон, съблечи си дрехите и бягай! Подарявам ти живота.
Момъкът не обърна никакво внимание на думите ми, сякаш не говореха на него. Тогава аз се приближих и му нанесох с боздугана си един удар изотзад, колкото сила имах. Но той дори не се и обърна. Когато му нанесох и трети удар, обърна коня си към мене и рече:
— Докога ще ме мъчиш?
Той грабна юздите на моя кон, хвърли ме на земята и вече се канеше да ме убие, когато аз му се примолих:
— Момко, смили се над мене, не ме убиван! Обещавам да бъда твой верен слуга, докато съм жив!
— А, ти поумня значи! Ставай и се качвай на коня си! — отговори той.
Станах аз, метнах се на коня и тръгнахме заедно.
Скоро видяхме пред нас един огромен дворец. Когато наближихме до него, слязохме от конете, а момъкът извади четиридесет дебели гвоздея от метнатата върху седлото му торба и ми рече:
— Слушай какво, аз ще забивам тези гвоздеи в стената и ще се покатеря до самия връх на Двореца. Ти ме почакай едни час и ако не се върна, взема за себе си моя кон и си върви по живо по здраво!
Като каза това, той почна да забива гвоздеите в стената, изкачи се на върха и след един час се показа отново с окървавена глава в ръце. Послe слезе, сложи главата в торбата, метна я върху седлото и рече:
— Е, хайде да тръгваме!
Когато наближихме града, той обърна коня си към гробищата и там слязохме от конете. След това момъкът влезе в един малък параклис. Аз гледах през прозорчето и видях как той извади главата от торбата, удари я в камъка на един пресен гроб и продума:
— Ето, успокой се, отмъстих на твоя враг!
След тези думи момъкът извади кинжала си и се хвърли върху оетрието му с такава сила, че то прониза гърдите му и се показа четири пръста навън откъм гърба му.
Щом видях това, блъснах вратата на параклиса и се втурнах вътре.
Момъкът почна да ми се моли:
— Слушай какво, това е гробът на моя мъж; аз съм жена. Този, на когото принадлежи главата, уби мъжа ми. А аз му отмъстих и сърцето ми се успокои. Моля, те в името на всичко свято извади кинжала, разрови гроба на мъжа ми и ме сложи наред с него; главата на нашия враг сложи в краката ни и зарови гроба. Вземи моя кон и богатството на човека, когото убих.
Царю — продължил старецът, — аз извадих кинжала и моят спътник умря. Това наистина беше жена. Разрових гроба, сложих я наред с мъжа й, а главата поставих в краката им и отново зарових гроба. После се метнах на коня си, взех и другия кон и отидох в двореца. Там имаше голямо богатство. Прибрах го и го отнесох у дома си. След това станах везир на баща ти. Ето виждаш ли, царю, тя също беше жена — жените биват различни. Та можеш ли сега ти заради една жена да накажеш със смърт всички останали? Да речем, че ти изтребиш тук целия женски род, жените няма да се свършат с това. Защото няма да можеш да изтребиш жените и в останалите градове и села.
— Да, дядо везире, ти имаш право — отвърнал царят. — Подарявам живота на твоя син.
Те намерили своето щастие, дано намерите и вие вашето.

Един цар притежавал безчетни богатства. Стада овце и крави, табуни коне и камили пасели в обширните му ливади, а злато, сребро и скъпоценни камъни имал толкова много, че се чудел къде да ги скрие, за да не му ограбят хазната.
Веднъж на този цар му дошло наум да построи от скъпоценностите си такъв палат, че да няма друг като него в целия свят. И ето че царят изпратил по всички краища на земята бързоходци да обявят за това негово намерение и да поканят най-добрите майстори.
Майсторите не чакали да ги канят дълго и за няколко години издигнали великолепен дворец. Подът на този дворец бил мраморен, стените — сребърни, таванът — златен, а по ъглите блестели нанизани брилянти, елмази, бисери и други скъпоценни камъни.
По случай завършването на този дворец царят устроил разкошен пир и поканил на него всички старци от страната си. След гощавката той попитал:
— Сега ми кажете: харесва ли ви се моят палат, виждали ли сте някога друг подобен на него?
Всички отговорили в един глас, че царският палат няма никакви недостатъци и че подобен на него те не само не са виждали, но дори и не са чували за такова нещо нито от бащите, нито от дедите си.
Само един старец мълчал. Когато дошло ред и до него, той казал:
— Царю честити, твоят палат е прекрасен, но все пак ще добавя само това, че той има един недостатък и всички го премълчаха.
Думите на стареца учудили всички, а царят останал озадачен. Той политал:
— Какъв недостатък виждаш в него, дядо?
— Той има врати — отвърнал старецът.
Като чули това, всички присъствуващи високо се разсмели.
— Най-напред ме изслушайте, а после се смейте — казал старецът. — Ако палатът нямаше врати, царят вечно щеше да остане в него. Но той ще умре, ще остави тук всички тези богатства и ще излезе от тези врати като най-обикновен простосмъртен, увит в парче плат, в саван. . .
Чул това царят, прехапал устни и се замислил.

Имало едно време един богат цар. Той често се преобличал като дрипав просяк и тайно от везири и назири обикалял из градове и села, за да чуе какво говори за него народът.
Веднъж царят срещнал в едно село толкова красива девойка, че който я видел, казвал: «Не ми трябва ни да ям, ни да пия, стига ми нея да гледам».
Върнал се царят в своя дворец и рекъл на назирите и везирите си:
— В еди-кое си село живее една прекрасна девойка. Идете и й кажете, че царят иска да се ожени за нея.
Отправили се назирите и везирите към това село, намерили къщата на девойката и също се учудили и възхитили от красотата й Те казали на бащата и майката на девойката, че царят е запленен ох тяхната дъщеря и иска да се ожени за нея.
Бащата на девойката бил беден селянин. Той не повярвал, че царят е удостоил дъщеря му с такава чест. Но царските хора го уверили и тогава той рекъл:
— Ние сме слуги на царя, каквото заповяда той, това ще бъде.
После се обърнал към дъщеря си:
— Дъще моя, царят е изпратил своите назири и везири да те искат за негова жена. Какво да им отговорим?
Девойката попитала:
— А какъв занаят владее царят?
— Какво говориш, дъще, да не си полудяла?! Какъв занаят може да владее царят? Той владее света, каквото иска, може да направи, а всички ние сме негови слуги.
— Не, моят мъж трябва да владее някакъв занаят, иначе няма да му стана жена.
Отишли си назирите и везирите и предали на царя отговора на девойката. Почудил се царят, но нямало какво да стори — решил да научи някакъв занаят, за да угоди на девойката. Избрал царят най-лесния занаят — почнал да учи как се тъкат килими. Щом овладял този занаят, царят изтъкал за годеницата си един красив килим и й го изпратил подарък. Девойката харесала килима. Сбогувала се тя с баща си и майка си и се отправила с назирите и везирите към царския дворец.
Седем дни и седем нощи празнувал царят сватбата си. Оженили се те и заживели в почести и слава.
Изминали една-две години и царят отново тръгнал по градове и села, облечен като просяк, за да разбере какво говори народът му за него.
Точно по време на едно такова странствуване царят попаднал в ръцете на разбойници. Когато разбрали какъв занаят владее, разбойниците не го убили, а го продали на един богат търговец. Търговецът затворил царя в една тъмна стаичка и му дал прежда, за да изтъче килим. Царят направил килима толкова красив, че подобен на него нямало в целия свят.
Жената на търговеца видяла килима и казала на мъжа си:
— Нека изтъче един голям килим. Ще го занесеш подарък на царя, а той сигурно няма да ти остане длъжен.
Търговецът отишъл в стаичката при тъкача и му рекъл:
— Искам да направя подарък на царя. Изтъчи един килим, само че гледай да няма на света друг такъв. И нека да бъде с размерите на царската зала, нито на косъм по-голям или по-малък. Жив няма да те оставя, ако не ми изпълниш условията.
Като чул това, царят тъкач много се зарадвал. Дължината и ширината на своята зала той знаел добре и изтъкал килима точно такъв, какъвто го искал господарят му. А в единия ъгъл на килима царят втъкал букви (които само царицата да може да разбере) и написал, че е попаднал в беда и моли да го освободят.
Търговецът останал доволен от работата и отнесъл килима в царския дворец.
Назирите и везирите съобщили на царицата за донесения подарък. Тя постлала килима, видяла, че нито на косъм не е по-голям или по-малък от залата, и се зачудила много. После разгледала целия килим, забелязала в единия ъгъл буквите, прочела написаното и цялата побледняла, като разбрала какво се е случило с мъжа й. Царят и по-рано обикалял страната по цели недели, месеци и години, но никога и през ум не му минавало, може да го постигне такава участ.
Още същия миг царицата заповядала да доведат здрав и читав в дворец човека, който изтъкал този килим.
Назирите и везирите тръгнали заедно с търговеца към дома му, влезли в тъмната стаичка, но царят се бил много изменил и те не го познали. От вели тъкача на баня, изкъпали го, облекли го в нови дрехи и го съпроводили до царския дворец. А търговецът му давал съвети как да се държи в двореца, как да стои и как да се покланя.
Когато царят влязъл в залата, царицата веднага се спуснала насреща му и те се прегърнали и целунали.
— Право казват, жено — рекъл царят, — че занаятът е по-ценен от златото.
Доброто да остане тук, а злото — у врага.