www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Живели някога в един град трима кьосета. Те всеки ден излизали пътя и мамели, както им падне, срещнатите селяни. Но ето че веднъж един селянин на име Яро изпратил сина си в града да продаде кравата им..
— Внимавай, синко, по-малко от три жълтици не взимай за крава? — нашата крава е хубава, млечна!
Синът подкарал кравата за града. Като излязъл от селото, срещнало го първото кьосе.
— Добър ден, братко — казало кьосето, — продаваш ли телето?
— Дал ти бог добро! — отвърнал синът на Яро. — Та това теле ли е? Това е нашата хубава, млечна крава.
— Крава ли? — засмяло се кьосето. — Това е теле, а не крава. Ако искаш да го продадеш, от мене да мине, давам ти тридесет куруша.
— Ти какво, да не се подиграваш с мене? — казало момчето и подкарало кравата по-нататък.
Не щеш ли — насреща му второто кьосе.
— Продай ми телето — казало кьосето.
— Това е крава, а не теле — отвърнало момчето.
— Я не разсмивай хората — рекло кьосето. — Аз ще ти дам десет куруша повече от другите. Не ги ли вземеш, ще съжаляваш. Изглежда, че си бедно момче, жал ми е за тебе.
— Не — казало момчето и подкарало кравата по-нататък. А после се замислило: «Възможно ли е баща ми да ми е бутнал в ръцете теле вместо крава?»
Най-после момчето стигнало до града. Там го спряло третото кьосе.
— Продай ми телето!
— Това е крава — отговорило неуверено момчето.
— Това е теле! — почнало да го уверява кьосето. — Няма да взема те лъжа я! Дай ми телето, ще ти платя за него петнадесет куруша повечеот другите. «Какво е това чудо? — смаяло се момчето. — Всички, които ме срещнат, един глас твърдят, че карам теле, а ие крава. Да не би наистина да е така?»
И казало:
— Така да бъде, дай парите!
Взело момчето парите и се върнало в къщи.
— Татко, ти защо каза за телето, че било крава? Когото и да срещнех, всеки ми повтаряше, че това е теле. И аз го продадох на хубава цена — за четиридесет и пет куруша!
— Ти какво, да не си сляп? — ядосал се баща му. — Казвай кой те измами!
— Не зная, татко, те бяха трима и всички кьосета!
— Кьосета ли! Сега зная — рекъл бащата. — Аз ще им отмъстя!
Яро бил умен и добър човек, но си нямал пари. Отишъл той при съседа си и рекъл:
— Дай ми назаем три жълтици!
Съседът му дал три жълтици. Върнал се Яро в къщи, взел магарето и го подкарал към града. Като видял на пътя едното от кьосетата, сложил жълтиците под опашката на магарето. А щом се изравнил с кьосето, смушил магарето. Магарето махнало с опашка и едната жълтица паднала на земята. Яро спокойно я вдигнал и я сложил в джоба си. Кьосето видяло това и се зарадвало.
— Братко, продай ми магарето!
— Не, брате, това магаре цена няма. Дори и седемте колена на бащите я дедите ти да се съберат, пак не могат плати за него!
Тръгнал Яро по-нататък. А когато срещнал второто кьосе, смушкал отново магарето и изпод опашката му пак се търколила жълтица, която Яро сложил в джоба си. Същото сторил той и пред третото кьосе. Така и трите кьосета се убедили, че магарето на Яро изхвърля жълтици, и почнали да го убеждават:
— Продай, братко, магарето! Продай, братко, магарето!
— Вие да не сте луди? Нямате толкова пари, за да го купите. Едно само кога да направя — ще ви го отстъпя срещу една малка сума за двадесет и четири часа, но не за повече!
— Е, добре, дай ни го поне за едно денонощие!
И почнали да се пазарят. Най-после Яро дал магарето на кьосетата за осем хиляди куруша.
Едно от кьосетата взело магарето със себе си. Подържало го в къщи известно време, но магарето не изхвърляло нищо освен тор. Кьосето не казало нито дума на другарите си и им предало магарето. Как ли не се въртели те около магарето, но също не постигнали нищо.
— Ах, този мошеник! — усетили се те. — Яро ни изигра и ни прибра всичките пари.
А след като се върнал в къщи, Яро почнал да мисли какво да прави по-нататък. Той знаел, че няма да се отърве така лесно от кьосетата. Отишъл и купил два заека за пет жълтици. Пари — колкото щеш имал! Пъхне ръка в единия си джоб — жълтици, пъхне я в другия — сребро!
Донесъл Яро зайците в къщи и казал на жена си:
— Жено, аз ще отида на нивата, а ти скрий единия заек тук, другия аз ще взема със себе си. Ако дойдат кьосетата, изпрати ги при мене, но не забравяй да приготвиш двайсет различни ястия. Искам да им изиграя една шега! — и се запътил към нивата.
Щом се разсъмнало, кьосетата дотичали запъхтени.
— Къде е този разбойник, дето ни опропасти?
— Отиде на нивата — отговорила жена му.
Кьосетата с все сила се затичали към нивата. Там те намерили Яро и за малко щели да го разкъсат на парчета от яд.
— Братчета — рекъл им Яро, — напразно се ядосвате! Аз ще ви върна парите, те са у дома. Почакайте да свърша работата си и ще отидем заедно в къщи. Там ще хапнем и аз ще ви дам парите. Не съм ги изял я?
Извадил Яро заека от торбата и рекъл:
— Бягай в къщи, зайче, и кажи на жена ми да приготви обяд за мене и за гостите! — и го пуснал.
Заекът, разбира се, хукнал по полето, колкото му крака държат. Но кьосетата повярвали, че той се е затичал право към къщи. А Яро се обърнал към кьосетата:
— Хайде, братчета, да отидем у нас. Там ще похапнем и аз ще ви върна парите. Аз не съм от тези, които обичат да си присвояват чуждото.
Когато наближили къщата, Яро извикал:
— Ей, жено, слагай бързо да ядем!
Жената на Яро почнала да нарежда двадесетте ястия. Кьосетата се смаяли. «Какъв умен заек има Яро!» — помислили си те. А Яро казал:
— Стига сте мислили, братчета! Яжте, наздраве! Ей сега ще стана и ще ви върна парите!
След като се нахранили, Яро извикал:
— Жено, дай по-скоро ключа да им върна парите!
Жената се позабавила малко. Яро се престорил на ядосан, грабнал тоягата и си дал вид, че ако не са гостите, ще набие жена си.
— Е де, успокой се — казали кьосетата, — не ни трябват парите, по-добре ни продай заека.
— Не, дума да не става, няма да ви го продам! Каква полза имах от това, че ви продадох магарето? А сега искате и заека.
Но кьосетата били алчни хора. Те си помислили: «Опитоменият заек не само ще ни върне загубата, но ще ни донесе и печалба». Платили за заека толкова, колкото дали за магарето, и си отишли с покупката. Когато наближили града, кьосетата извадили заека от торбата и му рекли:
— Иди кажи на жените ни да приготвят обяд! — и го пуснали.
Заекът, разбира се, не чакал да го молят много-много и полетял.
В къщи кьосетата видели, че не е направено нищо, и набили жените си. Но жените се кълнели и ги уверявали, че не са виждали никакъв заек. Едва сега кьосетата се досетили, че Яро пак ги е надхитрил, и се върнали отново при него. Но Яро се бил приготвил вече за тази среща. Той напълнил с кръв един волски мехур и казал на жена си:
— Кьосетата, разбира се, пак ще дойдат скоро. Ти закачи този мехур на шията си. Когато дойдат, аз ще ти кажа: «Донеси по-скоро парите!» А ти не се и помръдвай, сякаш не говорят на тебе. Аз ще се ядосам и ще се развикам. Но ти пак не обръщай внимание. Тогава ще грабна един остър нож и ще се спусна, уж да те заколя. Ти не се бой, аз ще пробия само ме¬хура. А като бликне кръвта, престори се на умряла.
— Добре — съгласила се жена му и взела мехура.
Още не влезли кьосетата в къщи, и Яро изкрещял на жена си:
— Бързо извади и донеси парите!
А тя не му обърнала никакво внимание.
— Какво е това, не ме ли чуваш? Казват ти, донеси парите!
— Я ме остави на мира, не зная къде са ключовете!
— На тебе говорят, никаквице такава, мръдни се по-скоро!
— Какво си се развикал? Казвам ти, че у мене няма никакви ключове.
— Веднага намери ключовете, иначе ще те заколя като кокошка!
— Къси ти са ръцете, разбойнико!
При тези й думи, уж побеснял от гняв, Яро сграбчил жена си за косите, повлякъл я към ъгъла, съборил я на земята и забил ножа си във волския мехур. Бликнала кръв. Жената затворила очи и останала да лежи като мъртва.
Кьосетата се изплашили. Помислили си, че отгоре на всичко могат да ги обвинят и в убийство.
Хукнали кьосетата да бягат, но от страх не можели да намерят вратата.
— Измамници! — изкрещял към тях Яро. — Заради вас убих за нищo жена си! Сега е ваш ред, няма да избягате от моя нож!
От страх душите на кьосетата се свили като просени зърна. Най-после те едва намерили вратата и се спуснали да бягат колкото може по-далеч от страшния Яро, без да посмеят да се обърнат назад.
А Яро и жена му се прегърнали и почнали да пеят, да играят да се веселят.

Имало едно време двама братя сиромаси. По-големият брат бил умен, а по-малкият — глупав. Веднъж старата им майка поръчала на по-малкия си син да изведе кравата на пасбището.
Закарал глупавият брат кравата в един дълбок дол, а сам той се спрял и се озърнал наоколо. Гледа — по каменистите склонове накацали едва ли не хиляда гарвана. Вързал тогава глупавият момък краката на кравата,, повалил я на земята, извадил ножа и я заклал.
А после извикал на гарваните:
— Ей, вие, черни попове, събирайте се и яжте, колкото искате!
В това време момъкът изведнъж забелязал, че върху един голям камък седи зелен гущер, вдигнал главичка към него и го гледа. Той му извикал:
— Ей, чичко, бъди ми свидетел, че заклах кравата си и нахраних тези попове!
Като казал това, той се обърнал и се запътил към къщи. А в къщи майка му го попитала:
— Ей, момче, а къде остана кравата ни?
— Дадох я на поповете да я изядат — обяснил й синът.
Ядосала се бабата, грабнала една пръчка и се спуснала да го гони:
— Какво значи това «дадох я на поповете»?! Вдън земя да се провалиш дано, дяволите да те вземат. . . Върви веднага за кравата и я докарай тук!
Замъкнал се глупавият момък в дола, гледа — гарваните изкълвали месото на кравата, само костите й се белеят. А щом видели човек, птиците хвръкнали и отлетели. . .
Момъкът закрещял след тях, колкото му глас държи:
— Ей, попове, къде летите? Разплатете се най-напред за кравата, иначе майка ми няма да ме пусне в къщи!
Но слушат ли гарваните момъка?! Отлетели кой накъдето види. . .
Седнал глупавият момък пред костите на кравата, плаче, та се къса. И изведнъж що да види — същият онзи гущер се прострял върху камъка, вдигнал главичка и го гледа втренчено. Зарадвал се глупавият момък и си помислил: «Чудесно, от него ще си поискам парите за кравата!»
— Ей, чичко! — извикал той. — Дай парите за кравата ни!
А гущерът се мушнал бързо под камъка.
Скочил момъкът, взел да наднича ту от една, ту от друга страна — гущера го няма и толкова. Грабнал един голям клон, обърнал камъка и що да види? Под камъка била закопана голяма делва, пълна с жълтици. Наси¬пал той няколко шепи жълтици в джоба си и се помъкнал към къщи.
Видял по-големият брат, че този глупак се връща без кравата, и се спуснал към него да го бие.
А глупавият момък бръкнал в джоба си, измъкнал шепа жълтици и взел, че ги захвърлил право в лицето на брат си!
Видял по-големият брат златните монети и без малко не полудял от радост.
— Слушай, момче, откъде си взел тези жълтици? — попитал го той.
— Даде ми ги чичко гущер — казал глупавият брат.
— А има ли още? — взел да го разпитва по-големият.
— Че сигурно има още цяла торба — отговорил той. Грабнал по-големият брат една голяма торба, отишъл с брат си в дола и се върнал в къщи с пълна торба злато.
Изминали се няколко дни. Дочул кметът на селото, че синовете на бабата намерили имане. Нахълтал той у тях, претърсил всичко и напипал торбата със златото. Заповядал на по-големия брат да отиде за крина, за да си поделят по равно жълтиците.
А глупавият брат, щом останал сам с кмета, цапнал го с една тояга по главата, убил го и го хвърлил в пресъхналия кладенец. Върнал се по-големият брат с крината в ръце, гледа — няма го в къщи кмета. Попитал глупавия си брат къде е кметът, а братът отговорил:
— Че аз го хвърлих в кладенеца!
—Оле-ле, зло да те сполети дано! Ами че ние ще отговаряме за това кръвта си! — завайкал се по-големият брат.
През нощта той измъкнал тялото на кмета от кладенеца, отнесъл го едно затънтено място и го заровил, а в кладенеца хвърлил една шугава коза.
На другия ден селският глашатай се разтърчал из селото и се развикал, колкото му глас държи:
— Къде изчезна нашият кмет? Да се обади онзи, който знае къде се намира той!
И изведнъж глупавият брат се обадил:
— Кметът е в нашия кладенец!
Стекло се цялото село в къщата им, заповядали на глупавия брат да се спусне в кладенеца и да измъкне оттам тялото на кмета.
Слязъл глупавият брат на дъното на кладенеца, напипал с ръка опашката на козата, задърпал я и извикал:
— Ей, хора, има ли опашка вашият кмет?
— Да, да — отговорили отгоре, — хайде, дърпай! А глупавият брат отново извикал:
— Ами брада има ли вашият кмет?
— Разбира се, хайде измъкни го по-скоро, това е той, нашият кмет! Измъкнали го навън и що да видят — мъртва шугава коза. . . Наругали хубаво глупавия брат, посмели се с кего и така си и отишли без кмета.

Багдадският халиф се ползувал със славата на много мъдър и справедлив човек. Трима учени мъже решили да тръгнат за Багдад, за да се уверят сами истина ли е това. По пътя единият от тях казал:
— Приятели, по този път е минала камила, която е сляпа с едното си око и няма предни зъби.
— Да, това е истина, камилата е била натоварена от едната страна с пшеница, а от другата — с мед — казал вторият.
— Върху камилата е яздела бременна жена — добавил третият.
Минало се време и пътниците забелязали, че след тях тича човек. Когато ги настигнал, той попитал дали не са видели изгубената от него камила.
— Сляпа с едното си око и без предни зъби ли? — попитал първият.
— Натоварена с пшеница от едната страна и от другата — с мед? — попитал вторият.
— Да.
— На която язди бременна жена ли? — добавил третият.
— Да. — И човекът почнал да ги моли да му посочат по кой път е тръгнала камилата.
Тогава и тримата в един глас отговорили, че те не са виждали тази камила. Но човекът ги взел за крадци, отишъл да се оплаче от тях при халифа и казал:
— Тези хора описаха точно моята камила, знаят с какво е натоварена тя, но твърдят, че уж не са я виждали.
— Откъде знаете тези отличителни белези, щом не сте видели камилата? — попитал ги халифът.
— Че камилата е сляпа с едното око и че й липсват предните зъби, познах по това, че тя е късала трева само от едната страна на пътя и е скубала само от двата края на ивицата, без да докосва средата — отговорил първият.
Че камилата е натоварена от едната страна с пшеница, а от другата с мед, разбрах по това, че но едната страна на пътя, където е минала, бяха накацали мухи, а по другата подскачаха птици — отговорил вторият.
— Че на камилата е яздела бременна жена, разбрах по това, че там, където тя е слизала от камилата, на земята се виждаха следи от ръцете й.
Когато се изправят на крака, само бременните жени се подпират на двете си ръце — казал третият.
Халифът се зачудил на мъдростта на тези хора и заповядал да ги поканят вечерта в двореца. След вечерята, когато те се прибрали в определената за тях стая, един дворцов служител подслушал следния разговор помежду им:
— Оризът, с който ни нагостиха, беше чудесен, но жалко, че докарваше на мърша — казал първият.
— Не по-лошо беше и месото, но имаше дъх на куче — обадил се вторият.
— Хубаво беше и виното, което пихме, но вкусът и миризмата му малко напомняха на кръв — добавил третият.
Когато съобщили на халифа за този разговор, той заповядал да направят разследване. Изяснило се, че нивата, на която бил засят оризът, по-рано била гробище; че закланото агне в първите дни от своето раждане е сукало кучешко мляко и че човекът, който тъпкал гроздето, от което било приготвено изпитото вино, случайно порязал крака си и кръвта му се смесила с ширата.
Халифът извикал при себе си тримата мъже и ги удостоил с големи почести заради тяхната мъдрост.
А стопанинът на камилата си отишъл в къщи с наведена глава.

Имало едно време един цар. Той имал трима синове. На старини царят ослепял. Колкото и да се мъчили лекарите да му възвърнат зрението, всичко било напразно. Тогава царят извикал най-големия си син и му рекъл:
— Замини и ми донеси лек против слепота.
— Закъде да замина, татко?
— Трябва да заминеш за онази страна, където никога не е стъпвало копитото на кон. Дори шепа пръст от тази земя може да ме изцери.
Най-големият царски син яхнал коня си и заминал. Пътувал той цели шест месеца и най-после стигнал до едно пусто място. Там бълбукало изворче, а близо до изворчето растяло едно сухо дърво.
— Чудна работа — рекъл си царският син, — дървото расте до самата вода и пак е изсъхнало. Тук няма дори и сянка, където човек да си подремне.
Метнал той бурката (плътно кавказко наметало) си на дървото и легнал да спи под нейната сянка.
Като се събудил, що да види: дървото се раззеленило, а по клоните му висят огромни ябълки.
Царският син напълнил дисагите с ябълки, налял вода от извора и като си помислил: «Ще занеса това на баща си, сигурно никой не е стъпвал по този край», тръгнал обратно към къщи.
Когато съобщили на царя за пристигането на сина му, той казал с въздишка: «Никаква полза няма: с празни ръце тръгна, с празни се и връща!»
— Синко, до кое място стигна? — попитал царят сина си, когато той застанал пред него.
— Татко, стигнах до такова място, където не е стъпвал човешки крак.
— Че къде си бил?
— Пътувах дълго, докато най-после стигнах до един извор. . .
— Зная! — прекъснал го баща му. — Там расте едно сухо дърво. Ти си заспал под него, а дървото се раззеленило и се покрило с ябълки.
— Да, татко.
По-рано — рекъл царят — аз ходех понякога там сутрин да пия чай, а вечер се връщах.
Извикал той средния си син и му заповядал да замине и да му намери лек.
— Къде ще го намеря аз, татко, щом моят по-голям брат се върна с празни ръце?
— Не, трябва да заминеш! — настоявал баща му.
Яхнал средният царски син своя кон, взел си храна за из пътя и тръгнал. След шест месеца минал изворчето, където бил брат му. Пътувал още три месеца и стигнал до един хълм, чийто връх бил покрит с топази, елмази и други скъпоценни камъни.
«Тук вече сигурно никой не е стъпвал» — помислил си тон и като напълнил двете половини на дисагите си със скъпоценни камъни, върнал се в двореца.
— Татко — казал той, — аз бях в страна, в която нито ти, нито дедите ти са ходили. Стигнах до един хълм. . .
— И си донесъл скъпоценни камъни: бисери, изумруди, топази. . .
така ли? — прекъснал го баща му. — Я ми подай дисагите си!
Донесли дисагите, отворили ги, а те — пълни с цветни стъкълца.
— Върви си, синко, и ми изпрати по-малкия си брат!
— Замини ти — рекъл царят на най-малкия си син.
— Татко — отвърнал той, — аз съм още млад, още никъде не съм ходил, как ще намеря лек за тебе?
Излязъл той, легнал край басейна и заспал. Присънило му се, че някой го пита: «Защо спиш тук?», а той му отвръща: «Баща ми ме изпраща за лек против слепота, а аз не зная накъде да тръгна.» «Не е беда това, иди и кажи на баща си: «Дай ми твоя пръстен, сабята и коня си и аз ще замина и ще донеса, каквото ти трябва!»
Събудил се царският син и се затичал при баща си.
— Татко, дай ми твоя кон, пръстена си и сабята и аз ще ти донеса каквото ти трябва!
Царят се зарадвал и целунал сърдечно сина си:
— Зная, моето храбро момче, че ти ще донесеш!
На сутринта бащата дал на сина си своята сабя и пръстена си и заповядал да му оседлаят неговия кон. Най-малкият царски син заминал. По пладне той стигнал извора, обядвал там, а привечер минал и хълма.
Тръгнал по-нататък момъкът и изведнъж що да види — на небето свети едно слънце, а на земята — друго.
«В каква страна се намирам аз?» — помислил си той, приближил се повече и видял, че на земята свети едно перо.
Слязъл момъкът от коня, вдигнал перото и го забол на шапката си.
— Хвърли перото! — продумал ненадейно конят с човешки глас.
— Защо?
— То ще ти създаде много грижи.
— Глупости, перото е толкова малко! Каква вреда може да ми нанесе!
— Виждаш ли в тази гора един чинар?
— Виждам го.
— Под чинара има мраморен басейн. Изкопай дупка близо до басейна и се скрий в нея. Всеки петъчен ден в басейна се къпе птицата Гури-Пери. Днес е тъкмо петък. Тя ще дойде, ще си съблече перушината, ще я сложи на края на басейна и ще влезе във водата. Когато излезе от водата, ти внимавай, не я закачай; когато навлече перушината си и замахне с криле, сграбчи я здраво за краката.
Както казал конят, така и станало. Птицата долетяла, изкъпала се, царският син я хванал.
— Момко, пусни ме, иначе лошо те чака! — заговорила птицата.
— Мила птичко — казал царският син, — ако те пусна, царят ще ми отсече главата.
— Добре тогава, ще има да съжаляваш! — рекла птицата.
Царският син се върнал с птицата при коня, възседнал го и препуснал към двореца.
Царят взел птицата, сложил я в клетка и я окачил на прозореца. Птицата все мълчала и това измъчвало царя. Той непрекъснато я молил да запее.
Най-сетне птицата заговорила:
— Аз не съм птица, а прекрасна девойка, по-хубава от мене няма никъде по света. Дай ми това, което искам, и аз ще си съблека перушината, ще стана твоя жена и всички ще ти завиждат.
— Кажи, мила птичко, какво искаш?
— Искам да бъде доведена моята прислужничка. Тя живее между Черното и Бялото море, при Червения змей. Ако я намерите и ми я доведете тук, ще стана твоя царица.
— А кой ще я намери?
— Този, който намери мене, ще намери и прислужничката ми.
Царят изпратил да повикат царския син. Той се явил натъжен и се поклонил на царя.
— Ти — казал му царят — ще отидеш и ще доведеш девойката, която живее между Черното и Бялото море, при Червения змей.
— Царю — отговорил царският син, — как ще направя аз това?
— Не го ли направиш, ще заповядам да ти отсекат главата! Царският син отишъл при коня си разплакан.
— Защо плачеш? — попитал го конят.
— Как да не плача, мило конче, когато царят иска от мене да му доведа девойката, която живее при Червения змей, между Черното и Бялото море.
— Добре, не се тревожи, лягай да спиш!
През нощта царският син спал малко, станал още в зори, яхнал коня си и го попитал:
— Накъде ще тръгнем сега?
— Отпусни юздите, аз зная самичък накъде! Като стигнали до морето, конят казал:
— Това е Черното море. А ти знаеш ли как да го преминеш?
— Не, мило конче, не зная.
— Тогава слушай: ти носиш бащината си сабя, тя е направена от мълния. Ще я извадиш от ножницата и ще я издигнеш с дръжката към челото си, а с острието към морето. Пред тебе тогава ще се отвори път. Щом минем на другия бряг, ще видиш една пещера, над която ще се издига тънка струйка дим. Ще застанеш пред входа на пещерата и ще кажеш: «Змейо, излез да се преборим!» А той ще ти отвърне: «Влез първо да хапнем!» Ти обаче не влизай. Ако произнесеш три пъти: «Змейо, излез!», той ще излезе.
Тогава ще го удариш със сабята, главата на змея ще отхвръкне и той ще се повали на земята. А ти ще влезеш в пещерата, ще вземеш девойката и ще я сложиш пред себе си на седлото. Ще насочиш отново острието на сабята си към морето, пред тебе пак ще се отвори път и ще заведем девойката на царя.
Царският син постъпил точно така, както му поръчал конят, и завел девойката при царя.
Царят се обърнал към птицата:
— Скъпа моя, ето девойката, която ти искаше, хайде сега съблечи перушината си.
— Ако съблека перушината си, ти ще умреш от възторг.
— А какво да направя тогава?
— Ето какво: в Червеното море живеят четиридесет кобили. Намери ги и ги доведи, изкъпи се в млякото им, стани и ти Гури-Пери и тогава ще заживеем заедно. А и децата ни ще бъдат Гури-Пери.
— А кой ще намери и ще доведе кобилите?
— Този, който намери и доведе мене и прислужничката ми. Царят отново изпратил да повикат царския син.
— Ще отидеш до Червеното море и ще ми доведеш оттам четиридесетте кобили.
Царският син се опитал да откаже, но царят го заплашил, че ще му отсече главата.
Когато момъкът се върнал разплакан при коня си, конят му рекъл:
— Добре, не се тревожи. На тебе нищо няма да ти стане, но аз ще си изпатя. Кажи на царя да изпрати на морския бряг четиридесет товара вълна, четиридесет товара плъст и четиридесет товара кожа.
Царският син казал това на царя. На следния ден царят заповядал да изпратят на брега на Червеното море вълна, плъст и кожа. След това и царският син тръгнал към морето. По пътя конят му казал:
— Княже, в морето живеят не четиридесет, а тридесет и девет кобили.
Една от тях е моята майка, а всички останали — мои сестри. Аз бях единствен син, но се спречках с майка си и попаднах в ръцете на твоя баща. Оттогава се изминаха тридесет години. Майка ми тогава ме заплаши, че ще ме разкъса на парчета. Когато стигнем до брега, аз ще легна. Ти ме покрий най-напред с вълната, после с плъстта и най-сетне с кожите и се скрий наблизо. Когато изцвиля полекичка и в морето се вдигне буря, не се плаши. Не след много ще се появят майка ми и сестрите ми. Майка ми ще се затича към мене, а сестрите ми ще почнат да плачат. Майка ми ще смъкне от мене кожите — ти кротувай; после плъстта — не мърдай от мястото; когато смъкне половината от вълната, тя ще се измори и ще се протегне. Тогава бързо дотичай, сложи крак в стремето и се метни на гърба й. Но внимавай, дръж се здраво! Тя ще се разлудува и ще литне към небето, а ти тогава се смъкни под корема й. После ще се спусне надолу, ти пак се покачи на гърба й. Когато седнеш на седлото, шибни я хубавичко с камшика. След това й кажи: "Аз съм твоят господар!", и тя ще стане послушна и ще тръгне, накъдето поискаш. А след нея ще тръгнат и всичките ми сестри.
Царският син изпълнил точно всичко, което му заръчал конят, и откарал кобилите в двореца.
— Заповядай да ги издоят и се изкъпи в млякото им — казала птицата на царя.
— А кои ще ти издои?
— Разбира се, че този, който ги докара.
Изпратили отново да доведат момъка. Конят му рекъл:
— Княже, вземи ме със себе си. Преди да започнеш да доиш, завържи пръстена си с един конец и го пусни в котела. След това довеждай една по една кобилите и ги издоявай. После се изкъпи в млякото им, извади пръстена, избърши го и изпрати да повикат царя. Кажи, че всичко вече е готово. Млякото ще кипне и царят ще се свари. А ти му облечи дрехите и
седни на неговия трон!
Царският син изпълнил всичко както трябва. Птицата веднага се научила за гибелта на царя. Тя си съблякла перушината и се превърнала в чудна хубавица.
— Всичко това направих заради тебе — казала тя на царския син. — Сега ти си цар, а аз царица!
Народът не знаел какво е станало.
След няколко месеца царският син си спомнил за баща си и се просълзил.
— Защо плачеш, не те ли е срам? Ти си цар, имаш жена хубавица и отгоре на това плачеш! — рекла му царицата.
— Спомних си за моя сляп баща. Той ме изпрати за лек, а аз станах цар, седя си на трона и дори не зная дали е жив баща ми.
Царицата се засмяла и рекла:
— Баща ти ослепя, защото десет години поред тичаше след мене и не можа да ме улови. Щом го видя, ще си порежа пръста, ще намажа с кръвта си очите му и той ще прогледне. Хайде приготви се, ще отидем при баща ти.. Царският син събрал народа, почнал да гощава всички наред и им казал:
— Изберете си друг цар. Аз заминавам и може да не се върна.
Народът си избрал друг цар. А царският син и жена му се облекли в прости дрехи, взели си храна за из път, подкарали тридесетте и девет кобили и тръгнали на път.
Царският син яздел старата кобила, а жена му — неговия кон.
Когато пристигнали в страната на баща му, царският син поръчал на един овчар:
— Иди поздрави царя и му кажи, че неговият най-малък син е пристигнал.
Като чул това от овчаря, царят попитал:
— А кой друг е с него?
— Тридесет и девет кобили и една хубавица.
— Слава богу! — възкликнал царят и заповядал да дадат на овчаря една мяра (крина) жълтици.
Царският син дошъл в двореца и царят сърдечно го разцелувал. Жена му си порязала пръста, намазала с кръвта очите на царя и царят прогледнал. Той целунал хубавицата по челото, сложил короната си на главата на своя най-малък син и рекъл:
— От днес нататък на тебе по ти прилича да бъдеш цар!
И най-малкият син зацарувал.

Веднъж царят извикал всички шивачи от страната и заповядал да му ушият юрган, който да не му бъде нито дълъг, нито къс. Никой от шивачите не можал да изпълни желанието на царя и той заповядал да отсекат главите на всичките.
След като станало това, пред него се явил още един шивач:
— Царю — рекъл му той, — аз мога да ушия юрган, който ще ти бъде по мярка: нито дълъг, нито къс. Само заповядай, и аз ще се заловя за работа.
— Така да бъде, ший! — отговорил царят. — Но внимавай, предупреждавам те още отсега, че ако юрганът ми бъде дори съвсем малко дълъг или къс, ще заповядам да ти отсекат главата.
— Съгласен съм — отвърнал шивачът и се заловил за работа.
Ушил той юргана нарочно малко по-къс, донесъл го и го сложил пред царя, а под престилката си скрил камшик.
— Сто години да живееш, царю — рекъл шивачът, — донесох ти юрган какъвто искаш. Погледни дали е хубав.
— Я дай да видя, по мярка ли ми е!
Легнал царят, покрил се с юргана, но краката му останали отвън. Тогава шивачът измъкнал камшика изпод престилката си и ударил царя по голите пети. Царят веднага си скрил краката под юргана.
— Дръж си краката според дължината на юргана — извикал шивачът.
 Като чул тези умни думи, царят не казал нищо на шивача, възнаградил го богато и го пуснал да си върви по живо по здраво.
Не току-така хората казват:
«Простирай си краката според чергата».

Живял някога един цар. Веднъж той видял насън, че от небето се сипят лисици. Събрал царят всички мъдреци и гадатели от своята страна, разказал им съня си и им заповядал да го разтълкуват, докато изтекат четиридесет дни — «в противен случаи всички ще си загубите главите!»
В едно село, недалеч от града, където управлявал този цар, живеели мъж и жена. Те били толкова бедни, че едва си изкарвали хляба.
Научила се жената за царската повеля и взела да подсторва мъжа си да отиде и да разтълкува съня. . .
«Ако не може да го разтълкува — мислила си тя, — царят где му отсече главата и аз ще се отърва от него.»
Колкото и да се дърпал мъжът, всичко оставало напразно — жена му настоявала на своето. Видял той, че няма да излезе наглава с нея, грабнал тоягата си и тръгнал. По пътя срещнал една голяма змия, която изпълзяла изпод един камък.
— Накъде си се запътил, Шивар (човек, който се е объркал, не знае какво прави)? — попитала го змията.
— И аз не зная — отвърнал той.
— Не се бой, Шивар — рекла змията. — Иди при царя и му кажи: «Царю, ти си сънувал, че от небето се сипят лисици, а това означава, че си заобиколен с ласкатели и измамници. Затова трябва да бъдеш нащрек, да не ги оставяш да ти напакостят!» Но знай едно: колкото пари получиш от царя за това, половината на мене ще дадеш!
Шивар отишъл при царя и му предал точно думите на змията.
Царят се зарадвал много, заповядал на везира да му насипе от хазната четири камилски товара жълтици, разгонил мъдреците и гадателите и назначил селянина за тълкувател на сънищата си.
Шивар взел златото и се върнал в къщи, но не минал по същия път, по който отишъл при царя, за да не го види змията и да не си поиска дела от жълтиците.
Като видяла златото, жената на Шивар много се зарадвала. Изминали се няколко години и царят пак сънувал чуден сън: от небето се леела кръв. Свикал топ отново своите мъдреци да му разтълкуват съня. Но изведнъж се сетил за своя тълкувател на сънища Шивар и заповядал да го намерят и да го доведат в двореца. Когато царските бързоходци намерили Шивар и му казали защо го вика царят, той се изплашил: «Какво да правя сега? Първия път змията ми помогна да разтълкувам съня на царя, но сега не мога да отида при нея за помощ, защото тогава не й дадох нейния дял и царят ще ми отсече главата. Няма що, пак ще трябва да потърся змията — може и да ми помогне. Ако ли не, нека ме погуби» — по¬мислил си Шивар и се отправил към змията.
Като стигнал до камъка, змията изпълзяла изпод него и рекла:
— Здравей, братко Шивар, как си? Миналия път ти ме измами и не ми даде моя дял от царското злато, но нищо. Този път царят видял насън, че от небето се лее кръв. Това означава, че враг иска да го нападне. Нека събере войска и да бъде нащрек — тогава ще се спаси от тази беда. Но този път внимавай, донеси ми половината от онова, което получиш от царя.
— Бъди спокойна — отвърнал Шивар, поклонил се ниско на змията и се отправил към царския дворец.
Когато се явил пред царя, Шивар казал:
— Сто години да живееш, царю! Тн си сънувал, че от небето се лее кръв. Това означава, че те заплашва враг. Събери цялата си войска, бъди нащрек и врагът не ще бъде опасен за тебе!
Царят благодарил на Шивар, възнаградил го двойно по-богато от първия път и го изпратил да си върви.
Щом получил царската плата, Шивар съвсем си изгубил ума и забравил за голямата услуга на змията. Той помислил малко п решил да отиде и да убие змията, за да си присвои и нейния дял от богатството.
«Тогава то ще стигне не само на мене и на децата ми, но и на внуците и правнуците ми. Змията вече няма да може да ми направи нищо, а колкото до царя — той няма всеки ден да сънува такива сънища я!» — решил Шивар.
Натоварил той камилите с царското злато и тръгнал да намери змията. Щом тя изпълзяла, той се навел бързо, грабнал един камък и я замерил с него. Но змията успяла да се скрие обратно и камъкът само я засегнал едва-едва, като откъснал крайчеца на опашката й.
Изминали още няколко години и па царя па-к се присънил чуден сън — от небето се сипела пшеница. Този път царят не свикал мъдреците си, а направо изпратил за Шивар. Когато дошли при него царските бързоходци, Шивар просто се вкаменил от страх.
— Жено, сега вече е свършено с мене, царят ще ми отсече главата.
И след като помислил малко, Шивар решил: «Щом ми е съдено да умра, нека поне ме погуби змията, на която отвърнах със зло за стореното ми добро.»
И Шивар се отправил към големия камък.
— А, здравей, Шивар, мой глупавичък братко! Защо не помисли, че царят може още веднаж да те повика и ти няма да се оправиш без мене — казала змията, като изпълзяла изпод камъка.
— Ех, сестрице — отвърнал Шивар, — признавам, че постъпих зле, и затова дойдох сега да постъпиш и ти с мене, както намериш за добре.
— Не, на злото аз ще отвърна с добро — рекла змията. — Иди при царя и му кажи: «Ти си видял насън, че от небето се сипе пшеница. Това означава, че в твоята страна ще настъпи изобилие и ти до края на живота си няма да имаш никаква грижа.» Царят ще ти даде за това много злато и ти и е донесеш половината на мене.
— Бъди спокойна — отговорил Шивар, — дано мога този път да се явя пред тебе с чисто сърце.
Когато Шивар отишъл при царя и му разтълкувал съня, царят го нагостил с шербет и заповядал да му отпуснат от хазната двойно повече злато, отколкото предишния път. Шивар натоварил на камилите подареното от царя богатство и тръгнал към големия камък. Вървял той и си мислел: «Аз измамих първия път змията, която ми направи толкова голямо добро, а втория път едва не я убих. Стига ми това, което имам, а сега ще занеса и ще дам на змията всичкото това злато, за да й се отплатя.»
Стигнал Шивар до големия камък, разтоварил златото и извикал змията.
— Вземи своя дял — рекъл й той, когато тя изпълзяла изпод камъка.
— Братко, на мене не ми трябва земно богатство — отговорила змията. — Аз исках да те изпитам: първия път, когато на връщане от царя ти мина от друго място, беше през лисича година — времена измами и затова ти ме излъга и мина отдругаде; втория път, когато ме замери с камък и проля кръвта ми, беше година на кръв, затова и царят беше видял в съня си кръв, която се лее от небето. А сега, когато царят сънувал пшеница, е време па изобилие и хората престанаха да се лакомят. Вземи своето богатство и се върни в къщи!
При тези думи змията изчезнала. Шивар натоварил пак на камилите златото си, върнал се в къщи и до края на живота си се веселил и гощавал. А на нас с тебе — нищичко не ни се падна. Ни насън — ни наяве.

Някога, в незапомнени времена, живял един стар селянин със своята баба. Много грижи създавала бабата на стареца. Тя, да си кажем правичката, била несръчна и при това много глупава. Веднъж селянинът купил на пазара прежда, занесъл я в къщи и помолил бабата да му изтъче от нея гащи. Мъчила се, мъчила се бабата — нищо не можала да направи. Видял това старецът и решил да занесе преждата в града на някой тъкач, който да му изтъче гащи. Бабата се научила за намерението на мъжа си и тръгнала сама да занесе преждата на тъкач.
Като минавала край едно блато, бабата видяла там жаби и през ума й минало: «Дали пък жабите не умеят да тъкат?» Без да му мисли много-много, тя се приближила до блатото и попитала на висок глас:
— Мили мои кумички-кикерички, можете ли да изтъчете гащи от тази прежда?
Но жабите продължавали да си квакат, тъй като денят бил слънчев. Бабата помислила, че те са съгласни да изтъкат гащите, хвърлила преждата във водата и рекла:
— Ето ви преждата, вземете я и пригответе гащите; давам ви за тази работа пет дена срок.
И като казала това, бабата си отишла. След пет дни тя дошла отново и почнала да моли жабите да й дадат гащите. Но денят бил мрачен, всички жаби се били изпокрили на дъното на блатото и не квакали.
Бабата помислила: «Сигурно жабите още не са си свършили работата и ги е срам да се покажат!» Почакала тя още малко и продумала:
— Мили мои кумички-кикерич ки! Може и да не сте довършили още работа, затова аз ще ви почакам още два дена. Само че гледайте на всяка цена да изтъчете гащите, защото мъжът ми седи в къщи и не може да мръдне никъде.
Бабата си отишла. Минали се два дни и тя отново дошла при блатото и почнала да иска гащите от жабите. Но жабите и сега мълчали, без да се показват, защото и този ден бил мрачен. Ядосала се бабата и нагазила в блатото да си вземе обратно преждата, но вместо прежда намерила във водата един златен стол.
Занесла бабата този стол в къщи. Като го видял, старецът много се зарадвал. Без да му мисли много-много, той заровил златния стол в земята и заръчал на жена си да не казва на никого за това. Но един ден, когато стареца го нямало, бабата видяла близо до тяхната къща някакъв човек, който карал натоварен кон.
— Какво караш? — попитала тя пътника.
— Карам разни грънци — отговорил той. — А не ги ли продаваш? — попитала отново бабата.
— Продавам ги.
— Тогава дай ми всичките грънци — рекла бабата, — а аз ще ти дам в замяна на това златен стол.
Пътникът се зарадвал, взел стола, дал на бабата грънците и побързал да се отдалечи.
Щом се върнал старецът, бабата веднага му разказала как се сдобила с грънците. Ядосал се старецът, набил я както трябва и тръгнал да търси грънчаря.
Бабата също не се стърпяла и на свой ред тръгнала да търси пътника. По пладне тя се изморила и поседнала под едно дърво край пътя да си почине.
Не след много бабата видяла, че по пътя се приближава керван камили. Камилите били на тамошния цар и носели товари злато. И ето че керванът се изравнил с бабата. Една от камилите изостанала от кервана и се спряла до бабата. Камиларите не забелязали това. Без да му мисли много-много, бабата хванала камилата за юздата и я повела към къщи. Вечерта старецът се върнал с празни ръце, но като видял натоварената със злато камила, много се зарадвал.
Още същата нощ той заклал камилата и я спуснал в една дълбока яма: Купил след това двадесетина овни, заклал и тях, хвърлил ги също в ямата и ги засипал с пръст. Златото скрил на друго място, а на жена си заръчал строго да си затваря устата.
В това време царят се научил за изчезването на камилата и изпратил слугите си да я търсят. Един от слугите му попаднал в селото, където живеели дядото и бабата. Щом видяла царския слуга, бабата попитала:
— Какво търсиш тук?
Слугата я попитал не е ли виждала камилата и казал, че който намери тази камила: ще получи от царя голямо възнаграждение. Бабата се зарадвала и веднага извикала:
— Камилата е у нас. Аз я доведох, а мъжът ми я закла и я зарови в земята.
Слугата бързо отишъл при ямата и почнал да я разкопава, но вместо камила намирал все овни. В това време старецът се приближил и като разбрал каква е работата, обяснил на царския слуга, че жена му не е с всичкия си ум и взема овена за камила.
Слугата го повел при царя. Преди да тръгне, старецът казал на жена си:
— А ти, дърта вещице, си стой в къщи и пази вратата.
Бабата не дочакала да се върне мъжът и, дигнала на гръб вратата и я понесла към двореца. Старецът видял това и рекъл:
— Ето, царю честити, аз казах на жена си да стои в къщи и да пази вратата, а тя я мъкне тук. Може ли да й се вярва, та тя е смахната!
Царят повярвал на стареца, взел бабата наистина за побъркана и пуснал и двамата да си вървят.
След това не се чуло нищо нито за стареца, нито за бабата.

Живял някога един овчар. Той имал жена и две деца — момченце и момиченце. Имал и една червена крава. Но ето че жена му умряла и овчарят се оженил за друга. Мащехата силно намразила децата на мъжа си и постоянно повтаряла:
— Те не са мои деца, не мога да ги обичам! — и все ги биела и измъчвала.
Тогава овчарят решил да изпраща децата със стадото в полето, за да не остават в къщи с мащехата.
И ето че те се озовали в полето сами и заплакали. Изведнъж до тях се приближила червената крава и казала:
— Не се бойте, дечица, нищо лошо няма да ви сполети! Аз ще пазя стадото вместо вас.
Както казала червената крава, така и направила: през деня наглеждала стадото, а привечер го събирала и децата го откарвали в къщи.
Всяка сутрин мащехата давала на децата по комат сух хляб без нищо друго. Но в полето кравата отивала при тях, позволявала да я доят и децата ядели хляба си не сух, а с мляко.
Минало се време и мащехата родила дъщеря. Когато тя поотраснала, майка й почнала да изпраща и нея със стадото. Но й давала не комат сух хляб, а четири-пет пресни питки. На полето червената крава казала на заварените деца:
— Е, нищо, нека и това момиченце пие от млякото ми. Но на вас то сладни, а на него ще горчи!
И ето че дъщерята на мащехата все линеела и линеела, а децата на овчаря растели и крепнели. Мащехата не можела да разбере каква е тази работа.
Веднъж тя попитала дъщеря си:
— На тебе аз всеки ден давам по пет пресни питки, а на тях по комат сух хляб, но я ги виж: те са здрави, а ти линееш!
— Мамо — отговорила дъщеря й, — млякото на червената крава ми горчи, а на тях сладни.
— Ах, така ли? — извикала мащехата. — Добре тогава!
На другия ден рано сутринта тя казала на мъжа си:
— Ти не виждаш ли как линее нашата дъщеря? През нощта сънувах сън: ако заколим червената крава, дъщеря ни ще се поправи.
— Мъчно ми е за кравата! — отговорил мъжът й.
— А за дъщеря ти не ти ли е мъчно? — рекла жената.
Тя не оставила на мира мъжа си и най-после той се съгласил да заколи червената крава.
Децата не знаели нищо. На полето те погледнали червената крава, а тя стояла тъжна и замислена.
— Защо си така опечалена, кравичко? — попитали децата.
— Мили деца, мащеха ви иска да ме заколят заради дъщеря й.
— Мила кравичко, ние ще придумаме мащеха си, ръцете и краката й ще целуваме, само и само да не те колят!
— Не, деца, не бива, защото тя ще ви пребие от бой, а на мене ще ми бъде мъчно. Но ето какво ще направите: когато ме заколят, вие скришом си намажете лицата с моята кръв — лицата ви ще заблестят като злато и коприна, а костите ми, главата и копитата ми съберете и заровете в яслите. Те някога ще ви бъдат полезни.
Децата почнали да плачат горчиво.
— Но защо плачете?
— Та сега кой ще се грижи за нас — отвърнали те, — кой ще ни храни и ще ни помага?
— Не плачете, а елате с мене! Тук има една бабичка, тя ще се погрижи за вас.
Завела червената крава децата при бабичката и я попитала:
— Знаеш ли, бабо, че искат да ме заколят?
— Зная.
— Ето, аз ти доведох моите дечица. Преди смъртта си те моля: обикни ги.
— Добре — отговорила бабичката.
А червената крава накарала децата да отрежат единия й рог.
— Щом огладнеете, вземете рога ми, посмучете от него и ще се нахраните. А на полето ще ви помага тази бабичка.
На сутринта заклали кравата. Сирачетата скришом събрали паничка кръв, намазали си лицата и изведнъж станали много красиви.
И ето че дъщерята на мащехата почнала да яде от месото на кравата, но то й се сторило безвкусно като слама. Когато го опитали сирачетата, то им се сторило вкусно като мед. След това децата събрали костите, главата, копитата и ги заровили в яслите. И всеки път, когато огладнявали, отивали в яслите, смучели рога на кравата и се нахранвали. А те огладнявали често, защото мащехата хранела до насита само своята дъщеря, а на сирачетата не давала нито хапка хляб.
През зимата поканили на сватба цялото семейство на овчаря. Мащехата пременила своята дъщеря, взела я със себе си на сватбата, а сирачетата оставила в къщи. Тогава от яслите се чул гласът на червената крава. При този глас се притекла бабичката от пещерата, разровила яслите, извадила оттам разкошни дрехи, пременила сирачетата и ги завела на сватбата.
Там те седнали точно срещу мащеха си, но тя не ги познала. Гледала ги и си мислела: «Какви красиви деца! Колко са гиздави! Ех, такъв годеник да се падне на дъщеря ми!»
А когато гостите взели да се разотиват, бабичката незабелязано отвела сирачетата, съблякла премените им и ги скрила, после ги облякла пак във вехтите дрехи. Те весело изтичали в къщи и легнали да спят. А мащехата им се върнала и взела да ги буди:
— Какво спите, сънливци такива! Ах, какви деца видях сега на сватбата! Момичето беше със сребърни пантофки, момчето — със златни. А с какви дрехи бяха облечени! За милион не можеш ги купи!
— А защо, мамо, не ни взе със себе си?
— И таз добра! Много сте мм потрябвали. Хайде спете, немирници! На другия ден мащехата напълнила един котел с просо и казала на си¬рачетата:
— Хайде сега, поплачете над котела! И ще плачете дотогава, докато сълзите ви покрият просото в котела.
А тя пак пременила своята дъщеря и отишла с нея на сватбата. Тогава бабичката дошла отново, иагиздила децата както миналия ден и също ги завела на сватбата.
Гостите се нагостили и почнали да си отиват, а бабичката отново отвела децата. Само че когато минавали край царския басейн, едната пантофка на момичето паднала във водата. Девойката се изплашила.
— Бабо, миличка, пантофката ми падна във водата!
— Няма нищо, дъще, върви по-бързо, докато мащеха ви не се е върнала. Види ли ви, ще ви вземе дрехите.
Щом си влезли в къщи, бабичката съблякла скъпите дрехи на децата, скрила ги и пак ги облякла във вехтите. Децата си легнали да спят. Дошла си пак мащехата и почнала да ги буди:
— Какво спите, безделници такива! Вчерашните деца бяха на сватбата, само че с други дрехи, още по-хубави! А после изчезнаха бързо като мълния!
Децата се престорили на заспали и само се подсмивали скришом.
На другата сутрин царският син заповядал да напоят коня му. Конярите повели коня към басейна. Но колкото и да се мъчили, конят не искал да пие и се дърпал. Съобщили на царския син. Дошъл той, погледнал и що да види — на дъното нещо блести. Заповядал да го извадят. Измъкнали го, гледат — пантофка. Царският син занесъл пантофката на царя и му казал:
— Татко, намери ми девойката, на която ще стане тази пантофка. Не ми ли я намериш, не искам повече да живея!
Разпратил царят навсякъде бързоходци и заповядал да доведат девойките от цялата страна. Събрали се всички девойки, само сирачето не отишло, защото мащеха му не го пуснала в двореца.
— Какво ще правиш ти, парцалано, в двореца? По-добре да изпратя дъщеря си!
Пременила тя дъщеря си и я завела в двореца.
Почнал царят да мери пантофката на девойките — на никоя не ставала..
— Всички девойки ли са дошли? — попитал той.
— Всички — отвърнали везирите, — само една не е дошла, парцалана.
— Веднага я доведете!
Намерили завареницата, довели я в двореца, премерили и пантофката — прилегнала й точно по мярка. Зарадвал се царският син, хванал девойката за ръката и рекъл:
— Ето я моята годеница!
Всички — и царят, и царицата, и везирите, и гостите, всички почнали; да го раздумват:
— Че прилича ли ти, княже, такава годеница?
— Не, за нея ще се оженя — повтарял царският син. Взели да разпитват девойката — коя е и откъде е. Тя почнала да им разказва:
— Имам стар баща, имам още и мащеха, несъща сестра и роден брат.
— А къде е другата пантофка?
— Не зная. Това само баба ми знае.
Върнала се девойката в къщи. А мащехата останала в двореца и все раздумвала царския син. Но той си знаел своето.
Тогава главата на червената крава извикала девойката при себе си.
— Изпрати брат си в двореца да каже, че вечерта ще дойде бабичката и ще те даде на царския син.
Девойката така и направила.
Вечерта царският син отишъл у тях. Бабичката пременила девойката и я пуснала с него. И царският син се оженил за нея.
След една неделя мащехата дошла в двореца и се помолила на царя да пусне снаха си за два дни на гости. Царят я пуснал. А мащехата пременила своята дъщеря с дрехите на завареницата си, отвела я при царя, уж че тя е неговата снаха, а сама се върнала в къщи.
Вечерта царският син отишъл при жена си и видял, че са го измамили… Той разказал на баща си за хитрините на мащехата и на нейната дъщеря…
Царят се ядосал и заповядал да ги прогонят от страната.

Живял някога в Тевриз един персийски цар, обкръжен от везири и слуги.Веднъж царят казал на везирите си:
— Чуйте ме, везири! Така, както си седим в двореца, ние никога няма да разберем какво става по страната ни! 
— Какво ще заповядаш да направим, господарю?
— Как какво? Ще се преоблечем като дервиши, ще почнем да обикаляме из страната и ще разберем какво е нейното положение.
Преоблекли се царят и неговият пръв везир като дервиши, възседнали конете си и почнали да обикалят села и градове.
И ето че веднъж в най-големия пладнешки пек те стигнали до една цветуща градина. Мъчела ги жажда, затова те извикали градинаря и го помолили да утоли жаждата им. А градинарят вместо вода им изнесъл два нара: единия нар разрязал, изцедил сока му в една чаша и им я поднесъл. Царят и везирът изпили сока от нара и утолили жаждата си. А втория нар градинарят им дал за из пътя.
Като се отдалечили малко, царят рекъл на везира:
— Виждаш ли какво излиза, а? Ние двамата едва изпихме сока от един нар… Каква ли огромна печалба получава градинарят от цялата си градина!
— Но той работи, затова и получава награда за труда си. Добре, ама царят си знае своето:
— Защо досега не съм въвел аз данък върху градините, а?
Върнали се те в двореца и царят наложил данък върху градините.
Минали се две-три години и царят и първият му везир отново се преоблекли като дервиши и почнали да обикалят села и градове. Стигнали най-сетне до онази градина и пак помолили градинаря да утоли жаждата им.
Обиколил цялата си градина градинарят, за да търси нар и да поднесе сока му на пътниците, но не можал да намери. В края на краищата откри един сбръчкан, изсъхнал нар, разрязал го и почнал да го изстисква, но колкото и да се мъчил, нито капка сок не капнала. Учудил се царят и попитал:
— Слушай, градинарю, преди две-три години пак бяхме поискали от тебе нещо за пиене. Ти ни изнесе един нар и с неговия сок ние и двамата утолихме жаждата си. . . Защо в същата тази градина сега ти не можа да намериш нито един нар?
— Е, дервиш-баба — отвърнал градинарят, — не пожела нашият цар тази градина да дава изобилен плод и градинарят да се възползува от това.
— Че какво направи царят? — попитали пътниците.
Как какво направи? Наложи такива данъци, та ни разори съвсем. Не успяхме да обработим както трябва градината, дърветата изсъхнаха и не дадоха плод. . .

Един сиромах още в ранна утрин отишъл в гората с мотика да изкопае няколко пъна за гориво. И ето, изкъртил той един пън, а под него огромна делва с жълтици. . .
Смаял се сиромахът и се замислил — как ще пренесе сам до къщи намереното злато?
Излязъл той на пътя, застанал там и гледа — по пътя върви поп и подкарва седем мулета.
«Много хубаво стана! — помислил си сиромахът. — Попът хем ще пренесе до в къщи всичкото ми злато, хем на никого няма да каже…»
Почакал той, докато се приближи попът, и после му рекъл:
— Провървя ми, дядо попе, че те срещнах.
— Защо мислиш така?
А сиромахът казал:
— Че да ти обясня, дядо попе: преди да умре, дядо ми занесе в гората всичкото ни злато и го зарови. И ето че аз се наканих най-после и изрових златото. Седми ден вече, откак стоя на пътя, много хора минаха край мене, но аз на никого не посмях да се доверя. На тебе обаче вярвам — та нали си свещеник, божи служител, зная, че ще запазиш тайната ми.
А попът ще умре от нетърпение:
— Сине мой — подканил го той, — казвай по-скоро, какво искаш от мене?
И двамата се уговорили, че попът ще пренесе с мулетата си златото на сиромаха в къщата му и ще получи за това седем жълтици.
Отишли те двамата в гората, натоварили златото на мулетата — излязло, че то е точно за седем товара.
Подкарали мулетата, излезли вече от гората, когато изведнъж насред пътя душицата на попа била обзета от неспокойствие.
— Сине мой — рекъл той на си рсмаха, — май че делът ми е много малък. . .
— Добре — отговорил сиромахът, — вземи един товар злато, но крачи по-бързо, карай мулетата.
Направили още няколко крачки и попът отново се спрял:
— Не, сине мой, малък ми е делът!
— Добре, дядо попе, вземи тогава два товара злато, но крачи по-бързо, карай мулетата! — рекъл сиромахът.
Изминали още малко път, не издържало сърцето на попа. И той рекъл:
— Не, сине мой, малък ми е делът!
— Добре, дядо попе, щом е така, вземи пет товара злато, нека останат за мене само два, но по-скоро карай мулетата!
Изминали още малко път, не се стърпял попът и отново рекъл:
— Не, сине мой, малък ми е делът!
Махнал с ръка сиромахът:
— Добре, дядо попе, нека и седемте товара злато бъдат твои и отгоре. И това и огънят небесен! Само крачи по-бързо, карай мулетата!
Стигнали те до един крайпътен извор. Сиромахът бил жаден. В делвата сред златото имало една златна чаша и той още в гората я взел и я скрил в вазвата си. Извадил чашата сиромахът и поискал да си гребне вода от извора. А попът, като видял чашата, рекъл:
— Сине мой, дай и на мене да се напия.
Напил се той с вода, после пъхнал чашата в пазвата си и рекъл:
— Сине мой, не на тебе, а на мене подобава да притежавам тази чаша — нали съм свещеник!
Дошло му до гуша на сиромаха, грабнал шепа пясък, че като го запокитил — право в очите на попа!
И попът веднага ослепял и с двете очи.
Прибрал сиромахът златната чаша, закарал в къщата си всички натоварени със злато мулета и до ден днешен живее от това имане и се радва на живота.