www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Беден и нещастен човек бил Дижико. Цялото му богатство се състояло от две козлета и една бодлива крава. Жената на Дижико била зла. Тя измъчвала мъжа си и все му повтаряла:
— Върви в далечни краища по гурбет, донеси пари и скъпи дрехи и купи волове, овце и коне.
Станал една сутрин Дижико, грабнал кривака, излязъл от къщи, под гонил пред себе си кравата и си помислил: «Ще се махна оттук, за да се отърва от тази жена!» Жена му точно това и чакала. По пътя той се хранел с млякото на кравата, а когато се измарял, яхвал я с кривака на рамо и треперел от страх като лист. Но на сиромаха не му оставало нищо друго — той предпочитал да попадне в ръцете на разбойници или в лапите на хищници, отколкото да остане във властта на злата си жена.
Веднъж кравата му пасяла наблизо, а самият Дижико спял. По лицето му накацали мухи. Дижико изругал насън своята жена, замахнал, хванал няколко мухи и с яд ги смачкал в дланта си. Преброил ги после и видял, че с едни замах е убил седем мухи. Дошъл му кураж. Тръгнал той на път и привечер се отбил в едно село.
Там Дижико помолил един дервиш да му напише: «Аз, Дижико, с един замах убих седем!», и закачил надписа между рогата на кравата.
Продължил си Дижико пътя и стигнал до една нива. А на края й се издигал висок замък. Легнал той там и заспал. Край замъка работели седмина братя. Един от тях забелязал отдалеч човека, който посмял да навлезе з тяхната низа, и препуснал с коня си към Дижико. Но първо видя, кравата и като прочел надписа между рогата й, замислил се и си рекъл:
— Този човек убива с един замах седмина. Ако не е бил толкова храбър, щеше ли да се реши да дойде в нашия край и да заспи безгрижно? Ама юнак! Без оръжие, без другари, без кон!
Обърнал той коня, разказал на братята си какво видял и те и седмината препуснали към Дижико. Като ги видяла, кравата се изплашила, подскoчила и измучала. Разбуден от гласа й, Дижико погледнал седмината братя, грабнал в страха си кривака и отстъпил назад, разтреперан от страх. А те помислили, че Дижико се готви да ги убие и седмината с един удар, и взели да му се молят и да му обясняват, че са седмина, че Са прочути като големи юнаци и че ще бъдат щастливи, ако той се съгласи да им бъде най-голям брат. Обещали да му се подчиняват и да му позволят да се разпорежда с имота им, както пожелае. Дижико се успокоил и отвърнал: 
— Нека бъде така, както казвате!
Братята повели Дижико към замъка, поканили го да заеме почетното мястж край трапезата, нагостили го богато и застанали и седмината пред него със скръстени ръце, готови да изпълнят всяка негова заповед. Дижико се замислил дълбоко и се чудел как да се измъкне от това положение така, че братята да не се усетят каква е истината и да го убият. А те на свой ред си мислели: «Колко е великодушен той, дори не ни поглежда и не казва нито дума!» Братята взели да се окашлюват, за да им обърне Дижико внимание и да им разреши да седнат. Като седнали и събрали малко смелост, един от тях рекъл:
— Братко, къде са оръжието, конят и слугата ти? Позволи ни да отидем за тях.
— Оръжие и кон имат само страхливците. Аз ги използувам само по време на големи сражения. Колкото се отнася до слугата, за какво ми е той? Мой слуга е целият свят. Нали видяхте, че само с кривак стигнах дотук, подкарвайки една крава? Аз съм Дижико, който с един замах убива седем!
Всеки ден братята се възхищавали все повече от Дижико и най-после решили да му дадат за жена своята единствена сестра хубавица. Дижико, разбира се, знаел, че е недостоен за нея, но нямало какво, трябвало да каже:
— Така да бъде, от уважение към вас съм съгласен! Когато вестта за богатата сватба на Дижико се разнесла навсякъде, четирима паши, които отдавна желаели да се оженят за хубавицата, но им било отказано, обявили война на братята. От страх Дижико едва се държал на крака, искало му се да потъне вдън земя и само мислел как да избяга, но все не му се откривал случай. И ето, докато се чудел какво да направи, братята дошли при него и казали: 
— Враговете ни се приближават. Какво ще наредиш: ние ли да се бием върви, или ти сам ще благоволиш да встъпиш в бой? От страх зъбите на Дижико се разтракали, но братята помислили, че той скърца със зъби от ярост, сигурно защото иска да унищожи враговете само с един замах. — Бийте се най-напред вие — рекъл той.
Славата за храбростта на седемте братя гърмяла навсякъде Неприятелят се страхувал от тях. А сега, когато научили, че братята имат зет, който с един замах убива седмина, вражеските воини се уплашили още повече.
През време на боя, когато враговете почнали да надделяват, братята изпратили вест на Дижико да си избере вран кон и най-доброто оръжие и да побърза да им отиде на помощ.
Дижико страшно се изплашил. Но не му оставало нищо друго, освен да се съгласи. «По-добре да загина и да се свърши с този позор!» — помислил си той.
Конят на Дижико веднага усетил, че ездачът е неопитен, и полетял като стрела, без да обръща внимание на усилията му да го задържи. А отстрани изглеждало, сякаш той нарочно препуска така, за да помогне по-скоро на братята. Появяването му предизвикало паника в редовете на Неприятеля. От уплаха душата на Дижико се свила като просено зърно. За негово щастие той се закачил за клоните на едно гнило дърво, дървото се повалило и конят изскочил изпод него. Когато Дижико се намерил на земята, отстрани изглеждало, че той е изскубнал дървото из корен. Видели това вражеските воини и се втурнали да бягат, защото си помислили, че никога няма да се справят с великан, който с една ръка само изтръгва дърветата из корен..
Братята дотичали, заобиколили героя Дижико, паднали в краката му и с почести го отвели в къщи.
А четиримата паши почнали да се чудят какво да направят, та да не реши Дижико да си излее яда върху тях. Подбрали те по хиляда овце, по десетина жребци, взели и много други подаръци, явили се пред Дижико и обещали да му служат вярно.

Живял някога на света един беден момък. Отишъл той веднъж при селския кмет и казал:
— Вземи ме за говедар, та да си изкарвам хляба.
— Добре, момко — рекъл кметът. — Вземам те за говедар, върви си печели хляба. Ще ти плащам крина пшеница за всяка крава и за всеки вол.
Тридесет години прекарал човекът като говедар. Веднъж, май че било през месец май, добитъкът му се разбягал, смесил се с телците от друго стадо, той търчал, търчал, докато прогони чуждите животни, изморил се седнал и заплакал:
— Омръзна ми да се мъча така!..
Станал пак, тръгнал да събира разпръснатото си стадо и изведнъж, не щеш ли, попаднал на заровено имане.
«Аз съм прост говедар — помислил си той, — няма да мога сам да се оправя. Я да отида и да кажа на кмета, ще си го поделим с него. . .»
И ето че кметът, говедарят и другият ратай на кмета отишли при ямата където било заровено имането.
Говедарят се спуснал в ямата, подавал с решето скъпоценните камъни на кмета, кметът — на ратая, а ратаят напълнил чак догоре три торби Предал кметът на ратая последното решето и му казал:
— Иди и прережи гърлото на говедаря — двамата ще си поделим и нето.
— Язък за човека! — отвърнал ратаят. — Той намери имането, пак той го извади и ти го предаде.
— Аз господар ли съм ти, или не?! — ядосал се кметът. — Казвам ти заколи го и толкова, ще правиш това, което ти заповядам!
Ратаят казал на говедаря:
— Господарят ми заповяда да те заколя. . .
Ето ти на, иди, че търси справедливост. . . — отвърнал говедарят.
Какво зло съм ви сторил? Та нали ви дадох в ръцете цялото имане? Не ме убивай!
— Не — казал ратаят. — Не мога да не му се подчиня, длъжен съм да те убия!
Добре, ама говедарят бил задържал три скъпоценни камъка от намереното съкровище. И взел, че се помолил на ратая:
— Щом си длъжен непременно да ме убиеш, вземи тези три камъка и ги дай на жена ми, тя скоро трябва да роди. Ако бъде син, нека го нарече «Дад-Бедад» (този, който търси справедливост). Ако пък бъде дъщеря, нека и даде каквото си иска име.
Така и погубили говедаря в ямата, където той намерил имането. А кметът и ратаят прибрали скъпоценностите и си отишли в къщи. На другия ден жената на говедаря намерила кмета и го попитала:
— Къде е моят мъж, къде си го изпратил, та не се връща у дома?
— Твоят мъж беше малко смахнат, кой знае къде се е запилял, може да е отишъл и при баща си на оня свят!
— Но ние ще умрем от глад, той и снощи не ни донесе хляб!
Ама кой ще те чуе?! Кметът и ратаят си поделили съкровището и бързо го пропилели.
Минало се, що се минало, бръкнал ратаят в джоба си, напипал там трите скъпоценни камъка и скришом ги занесъл на жената на говедаря.
Настъпил часът й да ражда и тя родила момченце. Дошли съседки и понесли детето да го кръстят.
— Какво име ще дадете на детето? — попитал попът.
— Извикайте майката, нека тя каже.
Извикали майката. Попът я попитал:
— Как ще наречем младенеца?
— Щом питаш мен, отче, нека да бъде Дад-Бедад!
— Ай, майко, че има ли такова име на света, та да кръстя детето Дад-Бедад?
— Няма, отче — казала майката, —но такава е последната воля на баща му и аз няма да я престъпя.
Нарекли момченцето Дад-Бедад и го занесли в къщи. Расло то не с дни, а с часове и поумнявало. Веднъж попитало майка си: 
—  Какъв занаят имаше баща ми? Искам и аз да го изуча.
— Баща ти беше ковач — отвърнала майка му.
— Хайде, заведи ме при някой ковач! — настоявал Дад-Бедад. Хванала майката сина си за ръката и го завела при един ковач.
— Ето, доведох ти сина си, научи го на своя занаят — казала жената.
— Добре си направила — отговорил ковачът. — Нека остане при мене, ще държи коня за главата или пък за юздата, а аз ще го уча.
Останало момчето при ковача само един ден, избягало и се върнало при майка си. Зачудила се тя. — Защо се върна, Дад-Бедад?
— Ами ако конят ме ритне в лицето с копитото си? Не мога да остана там! — отговорило то.
— Баща ти мир няма да има в гроба си!. . . Е, хайде да те няма, иди си играй с децата!
— Не! — държал на своето Дад-Бедад. — Искам да науча занаята на баща си.
— Баща ти беше шивач — казала майката.
— Хвани ме за ръката и ме заведи при шивач! — поискал от нея Дад-Бедад.
Завела го майка му при един шивач и рекла:
— Научи сина ми на шивашкия занаят, за да имаме с какво да се прехранваме!
— Добре, нека остане при мене — съгласил се шивачът. — Ще вдява конеца в иглата, ще ми подава плата, а аз ще го уча.
Само един ден останал Дад-Бедад при него — избягал.
— Ти защо си дойде пак, момче? — учудила се майка му.
— Не мога да се занимавам аз с шев — ами ако иглата се забие в пръста ми и го нарани, или в окото ми, и ослепея?!
— Няма да се научиш ти на занаят! Хайде върви да се шляеш с децата — ядосала се майка му.
— Какъв беше баща ми? — заразпитвал пак синът. — Научи ме на бащиния ми занаят!
— Баща ти беше дърводелец! —- казала майка му.
— Тогава хвани ме за ръката и ме заведи при майстор, нека ме направи дърводелец! — поискал отново синът.
Хванала го майката за ръката, завела го при майстор и казала:
— Братко дърводелецо, научи сина ми на своя занаят! Като стане той дърводелец, ще преживяваме с това, което припечели.
— Нека остане при мене — съгласил се майсторът. — Ще ми подава дъските, теслата и рендето, ще дяла и ще рендосва дъските, ще изучи занаята за свое добро.
Дад-Бедад останал при дърводелеца два дни, после пак избягал у дома си.
— Защо се върна, Дад-Бедад? — смаяла се майка му.
— Не мога да се уча аз на този занаят: ще взема да изпусна теслата, та да ми отсече крака.
— Е, върви тогава да се шляеш с децата, щом не искаш да учиш занаят.
— Не, ти ми кажи какво е работил баща ми? — не я оставял на мира Дад-Бедад.
— Ти за бащиния си занаят ли питаш? — рекла майката.
— Да! — настоявал синът.
— Тогава знай: баща ти дванайсет месеца от годината беше говедар при хората!
— Ех, майко, най-после се добрах до истината за занаята на баща. Хайде, хвани ме сега за ръката, заведи ме при кмета. Нека ме наеме за говедар. Ако не мога да паса говедата, нека ме вземе да паса телците. Хванала го майката за ръка, завела го при кмета и по помолила:
— Бащата на момчето ми излезе веднъж от къщи и не се върна вече, вземи сина ми да ти пасе телците, та да можем да преживяваме!
— Е, момче — рекъл кметът, — ами че ти си още малък, ще можеш ли да пасеш телците?
— Говедар не мога да бъда още, но телците ще мога да паса.
— Добре, наемам те да пасеш телците. За всяко теле ще ти плащам по крина пшеница на година. Прибирай зърното от неделя до неделя и ще се прехранваш.
Дад-Бедад пасъл телците до края на есента и събрал дотогава сто крини пшеница. Петдесет крини продал за сто чарха, купил си с тях дрехи, върнал се в къщи и казал на майка си:
— Само година пасох телците и получих сто крини пшеница. Продадох петдесет крини, спечелих сто чарха… А къде са парите, които баща ми е спечелил за трийсет години? Дай ми тези пари, защо не ми ги дадеш?
— Е, синко — отговорила майка му, — не зная къде са спечелените от баща ти пари. Той беше малко смахнат, харчеше без сметка. . .
Но синът не я оставял на мира:
— Не, дай ми веднага бащината печалба!
Станала майка му, извадила единия от скътаните скъпоценни камъни и му го дала:
— На, ето ти печалбата на твоя баща!
— Занеси на златаря този камък, продай го и донеси в къщи парите, трябват ми — взел да я моли Дад-Бедад.
Майката занесла камъка на златаря, а той й рекъл:
— Аз не зная каква е цената на този камък, стрино.
— Ти си честен човек, дай ми колкото определиш!
Дал й златарят торба злато и тя се върнала в къщи. Дад-Бедад се прибрал на мръкване и попитал:
— Е, майко, колко ти даде златарят?
— Даде ми торба злато, синко.
— Сега иди при царя, нека ни даде място за къща. Тук ние сме чужди, няма за нас място — всички ми се присмиват, замерват ме с кал, пъдят ме. . .
Отишла майката при царя и взела да го моли да им отдели място за къща. Царят заповядал да дадат писмено нареждане, за да не й пречат стопаните на земята.
Привечер синът се върнал, почнал да разпитва и майката му разказала как ходила при царя и той дал хартийката. А Дад-Бедад рекъл:
— Сега иди пак при него и му кажи да заповяда на своите майстори зидари да дойдат при нас и да ни построят дом също като царския дворец.
Отишла майката отново при царя, казала, каквото поръчал синът. Царят, съветниците и везирите му почнали да се подиграват е нея и да повтарят:
— Ех, стрино, царски дворец само па царя подобава, а ти иди и си направи колиба!
— А какво ще загубите, ако ми посочите майстори строители? — взела да ги увещава майката.
Тогава един от царските везири се обадил:
— Сто години да живееш, царю, изглежда, че тя не е с всичкия си ум.
Да й дадем хартийка и да си върви. Пък пека се посмеят после с нея и майсторите, за да си знае занапред мястото.
Дали й писмо и тя тръгнала да търси майсторите. Обикаляла по една улица, обикаляла по друга —няма ги, та ги няма! Бутне една врата, бутне друга — намерила ги най-сетне и им дала хартийката. Че като почнали да се смеят!
— Хайде върви си! — рекли й те. — Търси си други майстори!
— А вие според парите решавайте — казала им майката. — Царят ви е плащал по жълтица, пие ще ви плащаме по две. Няма ли да ви свършат работа?
Тогава един от майсторите се замислил:
— Май че тя има право! Ако ни плати, както казва, ще отидем.
Станали майсторите, тръгнали заедно с майката, измерили дължината и ширината на мястото, за да построят на него също такъв дворец като на царя.
На мръкваме Дад-Бедад се върнал в къщи и попитал:
— Е, майко, какво успя да направиш?
— Доведох майстори строители, синко. Утре ще почнат да работят. Дад-Бедад не се бъркал в нищо, ходил и си пасял телците. А цялата работа ръководела майката.
Издигнали двореца до половината, но парите се свършили. Дошъл си привечер Дад-Бедад и майка му казала:
— Парите се свършиха.
Дад-Бедад отговорил:
— Майко, свършиха се парите, които баща ми е спечелил за една година. А къде са парите за останалите години?
— Нямам повече пари. Баща ти изяде и изпи всичките си пари, изхарчи ги.
Но синът настоявал:
— Донеси парите и толкова!
Отишла тя, извадила втория скъпоценен камък и го дала на сина си.
— Ето последния — нямам нищо вече.
— Занеси го на златаря, продай го и довърши двореца — помолил я синът.
Отишла майката, продала камъка за торба злато и с тези пари завършила строежа. Останало само да закачат вратите и да пробият комините. Тогава Дад-Бедад казал:
— Майко, ти ми даде печалбата на баща ми само за две години. А къде са парите, които е спечелил за останалите години? Веднага да ми ги да¬деш!
Какво можела да направи майката? Извадила тя и последния скъпоценен камък, продала го на златаря за торба злато и довършила двореца. После отишла и купила на сина си царски дрехи.
Сложил Дад-Бедад корона на главата си и седнал в новия си дворец — истински цар! И оттогава така и тръгнало: сутрин отивал да пасе телците, а вечер се връщал, преобличал се и сядал на трона като цар.
Една вечер той извикал царските съветници и им казал:
— Когато излезете от двореца, за да се приберете в къщи, отбийте се при мене. Ще ви нагостя, ще поседим заедно и ще си поговорим.
След това царските съветници почнали често да посещават Дад-Бедад. Веднъж, както си седял на трона, облечен в новите си царски дрехи и с корона на глава, Дад-Бедад попитал царските съветници:
— Какви въпроси решава днес царят в дивана, за какво се говори там?
— Днес царят решаваше дела, съдеше хората — отговорили съветниците.
А същата вечер царят и везирът, преоблечени като дервиши, обикаляли от улица на улица. Видели те, че всички вече спят, само домът на Дад-Бедад свети. Помислили си — я да видим каква е тази работа!
Надникнал царят вътре и попитал:
— Везире, колко царе има в нашата страна?
Зачудил се везирът:
— Сто години да живееш, царю, че колко могат да бъдат? Ти си единственият ни цар, други няма.
А царят казал:
— Я погледни какъв цар седи там!
Влезли царят и везирът в дома на царя телчар, поклонили се и седнали настрани, в един тъмен ъгъл. А Дад-Бедад пак попитал царските съветници:
— Е, какво прави днес вашият цар в дивана?
Един от съветниците обяснил:
— Днес царят съдеше едни търговци, но не можа да произнесе справедлива присъда. . .
— А за какво ги съдеше?
Преди много години един търговец заминал по работа в Стамбул.
Оставил на семейството си пари за осем години, а едва след дванайсет го¬дини тръгнал обратно. На половината път за в къщи срещнал друг търговец, който също отивал по работа в Стамбул.
— За колко години остави пари на жена си? — попитал го той.
— За осем — отговорил другият търговец.
— И аз оставих на жена си пари за осем години, а както виждаш, чак след дванайсет години се връщам в къщи.
Тогава вторият търговец казал:
— Да, оставих пари само за осем години, но се страхувам, че няма да стигнат — току-виж, наложило се да прекарам и аз в чужбина около дванайсет години… Я вземи тези три скъпоценни камъка, дай ги на семейството ми, нека ги продадат и да изхарчат парите.
Вторият търговец продължил пътя си за Стамбул, а първият се върнал у дома си. Но той не дал скъпоценните камъни ма жената на другия търговец, а ги задържал за себе си.
Минало се време, върнал се вторият търговец в къщи, видял, че жена му била продала имота, и се ядосал:
— Жено, та нали ти изпратих с този и този човек три скъпоценни камъка, защо си ми разпродала имота?
— Той не ми е донасял никакви камъни — взела да го уверява жената, А първият търговец научил в това време, че собственикът на скъпоценните камъни се е върнал и ще се съди с него, затова подучил трима свидетели да кажат: «Ние видяхме как този човек предаде скъпоценните камъни на жената на търговеца, но тя ги е продала и е изхарчила парите».
Явили се търговците пред царя и вторият търговец почнал да упреква първия:
— Той защо не даде скъпоценните камъни на жена ми?
— Как да не съм ги дал? Дадох й ги, но тя ги продаде и пропиля парите! — казал първият търговец.
Довели свидетелите и те в един глас потвърдили:
— Свидетелствуваме пред бога, че този човек предаде пред нас три скъпоценни камъка на жената на търговеца, но тя, изглежда, ги е продала и е изхарчила парите.
И нашият цар тогава се замисли: «Тъй или иначе, но и тримата свидетели казват едно и също. . .»
Дад-Бедад изслушал царския съветник и се усмихнал:
— Е, щом вашият цар не е успял да реши кой е виновният, изглежда, че ще се наложи аз да реша! Я идете и ми доведете двамата търговци и свидетелите!
Отишли съветниците, довели и търговците, и свидетелите, а те самите скръстили ръце на гърди и застанали пред Дад-Бедад. Изправили се пред него и петимата доведени. (А от ъгъла гледали и слушали царят и неговият везир.)
Тогава Дад-Бедад се обърнал към свидетелите:
— И така, значи вие твърдите, че ей този човек е дал три скъпоценни камъка на жената на търговеца, а тя ги е продала и изхарчила парите.
— Да, свидетелствуваме за това пред бога! — потвърдили те.
А Дад-Бедад заповядал:
— Отведете тримата свидетели, затворете ги в различни стаи, за да не се виждат и чуват един друг.
А сам той овалял три хлебни топчета — едното голямо, другото по-малко, а третото съвсем малко.
Извикал Дад-Бедад първия свидетел и почнал да го разпитва:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . .
— Ето, кълна се като пред господа бога, този човек предаде на жената на търговеца три скъпоценни камъка! — взел да го уверява свидетелят.
— Ти самият видя ли това?
— Видях.
— През кой месец беше?
— Та аз грамотен ли съм, че да зная?
— Е, кое време на годината беше — есен или може би пролет?
— Да, да, през пролетта беше, по време на оран. Всички ние, свидетелите, имаме ниви на едно място и той ни заведе със себе си и предаде пред нас камъните.
Дад-Бедад показал най-голямото топче на свидетеля и го попитал:
— А камъните ей толкова големи ли бяха, или не?
— Да, да, точно толкова! — зарадвал се свидетелят.
— Писарю, запиши, че този човек свидетелствува, че това се е случило през пролетта! — заповядал Дад-Бедад.
Довели втория свидетел и Дад-Бедад казал:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . .
— Ето, кълна се като пред господа бога, този човек предаде на жената на търговеца три скъпоценни камъка — взел да го уверява свидетелят.
— Е, а по кое време на годината беше това ?
— Че откъде да знам аз, неграмотен съм — отвърнал свидетелят.
— През зимата ли беше, или може би през пролетта, или пък през есента? — попитал го Дад-Бедад.
— Да, да, по време на вършитба беше. Нашите хармани са един до друг и той ни повика за свидетели — отговорил вторият свидетел.
Тогава Дад-Бедад показал средното топче и попитал:
— Ей толкова големи ли бяха камъните?
— Да, точно такива! — зарадвал се свидетелят.
— Запиши, писарю, че този човек свидетелствува, че това се е случило през есента! — заповядал Дад-Бедад.
Довели последния свидетел и Дад-Бедад му рекъл:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . . Не вземай грях па душата си, кажи: ти видя ли този човек да предава на жената на търговеца три скъпоценни камъка?
— Да, кълна се като пред господа бога, видях! — взел да го уверява свидетелят.
— А през кое време на годината беше това?
— Че откъде да знам аз, неграмотен съм.
— През пролетта ли беше, през есента ли, или може би през зимата?
— Вярно, това беше в края на януари. Ние и тримата мажехме стаите си и той така ни и заведе, с изцапани от вар ръце, и ни накара да му бъдем свидетели! — уловил се свидетелят.
— Писарю, запиши, че това се е случило в края на януари! — заповядал Дад-Бедад.
Довели и първите двама свидетели и наредили и тримата един до друг. И писарят прочел показанията: единият твърдял, че това се случило по време на оран, вторият — по време на есенната вършитба, а третият — в края на януари. . .
Дад-Бедад взел една тояга и рекъл:
— Показанията ви не си схождат. А сега кажете си истината, иначе ще ви убия!
— Не, не, господарю, нищо не сме видели, той ни подкупи, даде на всекиго по пет жълтици. . .
— Добре, идете си! — казал тогава Дад-Бедад. — А царят нека си държи на своето решение.
На сутринта Дад-Бедад станал както обикновено и отишъл на полето да пасе телците. А царят заповядал на слугите си:
— Доведете ми момчето, което пасе телците, само че внимавайте, не го бийте!
Затичали се слугите да изпълнят царската заповед, но Дад-Бедад не се съгласил да отиде с тях и рекъл:
— Каква работа имам аз с вашия цар?!
А царят отново изпратил да го повикат и пак поръчал:
— Не го закачайте — малък е още. Вземете го на гръб и така ми го докарайте.
Взели го на гръб и го занесли при царя.
— Слушай, момче — казал царят. — Вчера аз съдих търговците и главата ме заболя. Не знаех, че и ти ще се заемеш с тази работа…
А Дад-Бедад отговорил:
— Отстъпи ми своята царска власт за два часа, а ти седни на моето място. Позволи ми да бъда цар и аз ще взема решение!
Тогава царят сложил короната си на главата на телчаря и си сменил мястото с него. Дад-Бедад седнал на царския трон, за да отсъди.
Довели в двореца двамата търговци, жената на втория търговец и тримата свидетели. Разпитал ги Дад-Бедад така, както сторил това предишния ден. Показанията на свидетелите пак не си схождали. Тогава новият цар казал на първия търговец:
— Донеси скъпоценните камъни още сега, иначе ще ти отсека главата! Търговецът донесъл трите скъпоценни камъка и ги дал на жената на другаря си.
Тогава Дад-Бедад се обърнал към царя с думите:
— Сто години да живееш, царю, ето че отсъдих вместо тебе. Сега ти съди вместо мене!
Станал царят, седнал на трона си и попитал:
— С кого искаш да се съдиш?
— Сега ще ти кажа. Тук пред тебе е Ереванската долина. Кой в нея се нарича Дад-Бедад, та и мене са нарекли Дад-Бедад?
Довели тогава попа и го попитали:
— Защо е получил такова име младенецът?
— Наш дълг е да даваме на младенеца такова име, каквото желаят баща му и майка му.
Повикали тогава в двореца майката и тя обяснила:
— Ратаят на кмета ми каза, че бащата на моя син е завещал да го назовем така.
Довели ратая и той потвърдил:
— Това е чистата истина. Извикайте кмета, нека дойде и той. . .
Изпратили за кмета, довели го и затворили вратите, за да почнат разпита.
— Слушай, човече! — рекъл царят. — Ако не кажеш истината, ще заповядам да ти отсекат главата. Кажеш ли всичко, ще те назнача за управител на цяла област!
И ратаят на кмета разказал следното:
— Говедарят намери заровено имане. Дойде и каза на кмета. Аз, кметът и говедарят отидохме да пренесем имането. Говедарят се спусна в ямата. Той насилваше в решето скъпоценните камъни, подаваше ни го, а ние пълнехме торбите. След това кметът ми заповяда: «Иди и заколи говедаря!»
Аз почнах да му се моля: «Не гневи бога, съжали човека!» Но кметът се ядоса: «На тебе казвам, заколи го!» Аз отидох да убия говедаря, а той ми рече: «Защо искаш да ме убиеш? Нали ви дадох скъпоценностите?» А аз му отговорих: «Щом ми е заповядал кметът, длъжен съм да те убия». . . Тогава говедарят ми даде три скъпоценни камъка и заръча: «Дай ги на жена ми. Ако ми се роди син, нека го нарече Дад-Бедад!» А след това прерязах гърлото на говедаря. . .
Тогава царят рекъл:
— Давам ти да управляваш Нахичеван.
А Дад-Бедад казал:
— Искам възмездие за бащината ми кръв!
И той скочил, отсякъл главата на кмета и така отмъстил със собствената си ръка за смъртта на баща си.

Имало едно време една майка и един син. Майката се казвала Асмар, а синът Бахдо. Веднъж майката извикала сина си и му рекла:
— Синко, ти нямаш баща, който да печели и да ни храни. До днес аз просех милостиня от добрите хора и така те отгледах, но сега остарях, нямам вече сили, затова иди при някой майстор и се научи на занаят, иначе ще умрем от глад.
Думите на майката не се харесали на сина. Той заплакал и излязъл, само да се отърве от досадните й молби. Но като се намерил вън от къщи, размислил и си рекъл: «Къде да се дяна? Я по-добре наистина да постъпя при някой грънчар.» И без да му мисли повече, отишъл при един майстор грънчар и го помолил да го вземе за чирак. Грънчарят видял, че момчето е будно, съгласил се да го вземе и го попитал как се казва.
— Чупи-троши — отговорил Бахдо.
— Как?
— Казвам се Чупи-троши — повторил Бахдо.
Грънчарят помислил малко и решил: «Може пък и наистина да се казва Чупи-троши», и се спазарил с него.
Майката на Бахдо се зарадвала много, когато чула, че синът й се е хванал ка работа при грънчаря.
Изминали няколко дни и майсторът казал на чирака си:
— Слушай какво, аз трябва да отида по работа в съседното село, а ти наглеждай добре дюкяна, Чупи-троши, бъди момче на място! Разбра ли?
— Добре, добре, върви където трябва, аз си знам работата!
Когато майсторът излязъл, Бахдо си рекъл: «Щом той ми вика Чупи-троши, я да взема аз да си направя с него шега!» И като грабнал един голям камък, почнал да чупи и троши гърнетата — едно здраво не оставил.
На следния ден, когато се връщал от съседното село, майсторът се отбил в грънчарницата и останал смаян, като видял счупените гърнета.
— Ей ти, Чупи-троши, Чупи-троши! — изкрещял той разярен.
Аха, тук не останаха вече гърнета за чупене и трошене!. . . Майсторът се спуснал да хване момчето и да го набие добре, но то избягало. Върнал се Бахдо при майка си и й разказал, че майсторът го изгонил, загдето счупил, без да иска, няколко гърнета.
— Тогава иди и стани чирак при някой цървулджия — рекла майката. Бахдо отишъл при един цървулджия и го помолил да му стане чирак. — Добре, съгласен съм. А как ти е името? — попитал цървулджията.
— Режи-кожи — отговорил Бахдо.
Поработил той при цървулджията няколко дни. Веднъж майсторът казал на чирака си:
— Не излизай от дюкяна, Режи-кожи, аз ще прескоча до в къщи н скоро ще се върна.
— Добре, ще стоя тук — казало момчето.
Щом майсторът излязъл от дюкяна, Бахдо грабнал ножа и нарязал на малки парчета всички кожи на цървулджията. Като се върнал и видял нарязаните кожи, майсторът ахнал и се спуснал да бие Бахдо.
— Защо ме биеш, нали сам ми каза: «Режи-кожи»? И аз взех, че ги нарязах.
От цървулджията Бахдо отишъл чирак при стъкларя и като се нарекъл Чупи-стъкла, изпочупил всички стъкла. . .
Нещастната майка не знаела вече какво да прави със сина си. И ето че веднъж тя му казала:
— Синко, аз ще отида на светото дърво до крепостната стена да се помоля и да поискам от него съвет за тебе — каквото ми каже дървото, това ще направя.
Купила майката тамян за пет гроша и свещи за пет гроша и отишла да моли светото дърво да вкара сина й в правия път. Скришом от майка си Бахдо избързал по друг път, стигнал до дървото и се скрил в хралупата му, А когато майката прикадила с тамян, запалила свещите и почнала да се моли на колене за съвет, Бахдо се обадил седем пъти от хралупата: «Дай своя син да учи занаят при вуйчо си!. . .»
А вуйчото на Бахдо бил голям крадец. Когато майката отишла при него и го замолила да вземе сина й, та да го научи на своя занаят, вуйчото се съгласил, но при условие, че момчето излезе сръчно.
— Ей сега ще го изпитам и ако издържи проверката, ще го взема — рекъл вуйчото и накарал Бахдо да се покачи на дървото и да вземе яйцата изпод една гълъбица, но така, че гълъбицата да не усети.
Бахдо се покачил на дървото, взел яйцата, слязъл и ги дал на вуйчо си.
— Сега, вуйчо, покажи ми ти как ще ги сложиш обратно в гнездото!
Когато вуйчото взел яйцата и се покатерил на дървото, Бахдо неусетно му събул гащите. Вуйчото слязъл от дървото, видял гащите си в ръцете на момчето и се смаял.
— Прибери си гащите, вуйчо — рекъл Бахдо, — и знай, че в кражбата няма да остана по-назад от тебе.
Вуйчото целунал Бахдо по челото и обещал да го взема със себе си, когато отива да краде. Почнали да ходят нощем да грабят царската хазна. Колкото и да се мъчел царят, все не можел да хване крадците. Тогава той заповядал да изкопаят голяма яма пред вратите на хазната, да я напълнят със смола и да я покрият отгоре със слама, като си правел сметка, че в тъмното крадецът ще падне в ямата и ще се залепи в смолата. През нощта Бахдо и вуйчо му се запътили към хазната. Вуйчо му тръгнал напред, по пред вратата на хазната паднал в ямата и затънал в смолата. Колкото и да се мъчел Бахдо да измъкне вуйчо си, не успял. Така си потънал в смолата и умрял.
На сутринта царската стража намерила в ямата трупа, но не могли да то разпознаят.
След някой ден царят заповядал да пръснат по пътя към извора златни монети, да следят кой ще се навежда да ги събира и да хванат него.
Бахдо.разбрал това, намазал отдолу цървулите си със смола, взел две стомни и почнал да носи вода от извора. По пътя жълтиците залепвали за цървулите му и той незабелязано от стражата прибрал всички монети. Колкото и да се ядосвал след това царят, пак не можал да измисли начин за залавянето на крадена.
А в това време багдадският цар се научил за хитрините на крадена и изпратил до онзи цар писмо, в което му пишел: «Срам и позор за тебе, че в собствената си страна не можеш да намериш един крадец!»
Царят се стъписал и разпратил глашатаи из цялата страна. Заповядал им да обявят следното: «Нека ловкият крадец се яви сам пред царя; царят не само няма да го накаже, но ще му даде и подаръци!»
Отишъл тогава Бахдо при царя и му се представил:
— Царю, аз съм крадецът — прави с мене каквото искаш!
Като видял момъка, царят се учудил. После му показал писмото на багдадския цар и рекъл:
— Ако успееш да ми доведеш самия багдадски цар, ще ти дам дъщеря си за жена. Искам да му дадем добър урок и да го накажем за неговата дързост.
— Бъди спокоен, царю, това няма да е трудна работа.
Бахдо взел една шуба с накачени по нея звънчета, заминал за Багдад и през нощта скришом се вмъкнал в покоите на царя. Там той предпазливо измъкнал от чувала шубата, облякъл я, застанал пред възглавето на спя¬щия цар и почнал да се друса. Царят се събудил от силния звън и разтреперан от страх, попитал:
— Кой си ти? Бахдо отговорил:
— Аз съм архангел Гавраил, дойдох за душата ти.
— Моля ти се, не ми вземай душата, ще ти дам всичко, каквото поискаш! — рекъл царят.
На мене нищо не ми трябва, влизай в този чувал! — отговорил Бахдо.
Разтреперан, царят изпълнил заповедта му.
Бахдо нарамил чувала, излязъл безшумно от царските покои, метнал се на коня и полетял към своята страна.
Когато застанал пред царя си, Бахдо сложил в краката му чувала и му дал знак да го развърже. Радостта на царя била безгранична, когато видял пред себе си изплашения и разтреперан багдадски владетел.
— Е, какво ще кажеш сега? Помниш ли как се подиграваше с мене! Хората иенапразно казват: «Не се надсмивай над чуждото нещастие!»
Царят изпълнил своето обещание — дал дъщеря си за жена на Бахдо и му подарил разкошен дворец. Бахдо се отказал от кражбата. Прибрал в двореца старата си майка и си заживели мирно и честито.
От небето паднаха три ябълки: едната за този, който разказва, другата за този, който слуша, а третата за този, който запомни приказката.

Живял някога един нар. Той имал трима синове: двамата умни, а третият — глупак. Глупакът се казвал Ало-Дино. Имал царят и една прекрасна градина, а в градината — ябълково дърво, на което зреели само три ябълки.
Веднъж в градината дошъл един просяк и се помолил на градинаря:
— Дай ми една от трите ябълки!
— Не — рекъл градинарят, — те не бива да се пипат. Само царят може да къса от тези ябълки.
Ядосал се просякът и прокълнал градината. И всички дървета изведнъж изсъхнали.
— Какво направи ти? — ужасил се градинарят. — Наистина ли нашата градина никога вече няма да се разцъфти?
— Градината не ще цъфти дотогава — отвърнал старият просяк, — докато не се сдобиете с птицата Азаран-Бюлбюл (хилядогласен славей).
Дошъл след това царят, видял изсъхналата градина и почнал да се кара па градинаря.
Тогава градинарят му разказал за странника просяк.
— Какво ще правим сега? — извикал царят. — Кой ще намери Азаран-Бюлбюл?
Чул думите на царя най-големият му син и казал:
— Татко, аз ще намеря Азаран-Бюлбюл. А след него се обадил и средният му син:
— Татко, аз ще намеря Азаран-Бюлбюл.
— Тръгнете и двамата да търсите птицата — решил баща им.
И ето че двамата братя възседнали конете си и се отправили на дълъг път.
А най-малкият син, Ало-Дино, се разхождал в това време. Върнал се той и какво да види — братята му ги няма. Взел да разпитва майка си:
— Къде са братята ми?
— Глупавичък си ми ти — отговорила майката, — нищо не знаеш. Ами че твоите братя заминаха да търсят Азаран-Бюлбюл.
Без да му мисли много, Ало-Дино изтичал при главния коняр:
— Избери ми по-добър кон, стягам се за дълъг път.
— Ей ги на конете, вземи си, който искаш — отвърнал конярят.
Почнал Ало-Дино да си избира кон. Но който и кон да пипнел, всеки
приклякал под тежката му ръка. Излязъл Ало-Дино от конюшнята и видял пред вратата един мръсен и проскубан кон, за който никой не се грижел. Потупал го той по гърба — не мръднал конят, издържал. Ало-Дино заповядал на коняря да къпе коня три пъти на ден и да го храни всеки час с по един пуд (руска мярка за тегло) стафиди.
След три дни Ало-Дино възседнал този кон и заминал. Не след дълго той настигнал братята си.
Когато видял Ало-Дино, най-големият брат се ядосал:
— Защо си тръгнал след нас? Да не искаш да ни посрамиш? — извикал той и ударил Ало-Дино.
Тогава се намесил средният брат:
— Остави, няма защо да го биеш. Нека да върви с нас — ще ни прислужва.
И тримата продължили по-нататък заедно. Пътували дълго и най-сетне стигнали до едно място, където пътят се разделял на три различни страни. На кръстопътя седял един старец.
— Здравей, дядо! — поздравили го братята.
— Здравейте, юнаци!
— Накъде водят тези пътища? — попитал най-големият.
— Единият води към Тбилиси — отговорил старецът, — другият към Ереван. А третият е опасен път. Който тръгне по него, назад не се връща, така го и наричат: «Гедан гялмаз» — «Връщане оттам няма».
— Вие двамата тръгнете по безопасните пътища — рекъл най-малкият брат, — аз ще тръгна по пътя «Гедан гялмаз».
— Нека върви, ще се отървем от този глупак — решил най-големият брат.
Много беди преживели двамата по-големи братя. За да не гладуват, те продали конете и дрехите си и най-после се хванали на работа в един град при собственика на банята — единият станал огняр, а другият теляк.
А Ало-Дино тръгнал по пътя «Гедан гялмаз». Яздил, яздил и най-сетне стигнал до Червената земя. И дърветата, и камъните, и почвата — всичко тук било червено. И изведнъж конят му заговорил с човешки глас:
— Ало-Дино, знаеш ли поне къде сме попаднали? Та това е земята на триглавия Червен змей.
Привечер Ало-Дино се приближил до жилището на Червения змей. Пред портата стояла една жена. Тя видяла Ало-Дино и го съжалила:
— Я ела, момко, да те скрия!
— Глупости — отвърнал Ало-Дино, — по-добре ми дай да се наям, гладен съм.
Жената на змея донесла на Ало-Дино три големи блюда.
— Че какво си ми донесла! Само дето ми раздразни апетита! Дай ми, казвам ти, да се наям!
— Ако ти е малко, влез в двора, там е приготвена вечеря за змея — яж, колкото ти душа иска!
Ало-Дино влязъл в двора и видял пет лидри варен ориз и два печени вола. На два залъка той изгълтал пилафа и двата вола. Жената на змея пак го съжалила:
— Ще загинеш, момко, за нищо и никакво, мъчно ми е за тебе. Ела да те скрия!
— Не се страхувам аз от твоя змей! — рекъл Ало-Дино. — Точно за него съм дошъл.
Изведнъж той забелязал, че къщата се люлее.
— Защо се люлее така къщата?
— Защото змеят се връща — отговорила му жената.
Змеят се приближавал. Той карал пред себе си стадо вълци, лисици и други животни. Вкарал ги в двора, влязъл в пруста, видял Ало-Дино и му казал:
— Добре дошъл, Ало-Дино!
— Откъде ме познаваш? — попитал Ало-Дино.
— Точно в деня, когато ти се роди, аз се разхождах из планината и камъните, дърветата и тревите известиха за появяването ти на този свят. И затова сега си мисля, че ти си Ало-Дино — никой друг не би посмял да пристъпи прага на моя дом.
После змеят се обърнал към жена си:
— Е, жено, слагай да ядем!
— Твоята вечеря я изяде ето този момък — казала жена му — и не остави нищо за тебе!
Змеят не отвърнал нито дума, заклал два вълка, жената приготвила вечеря и всички се нахранили.
Змеят забелязал, че Ало-Дино не хвърля костите, а ги изяжда заедно с месото. След вечерята змеят казал:
— Сега ли ще се бием, Ало-Дино, или да отложим за сутринта?
— Както искаш, аз съм готов винаги.
На сутринта, щом се разсъмнало, змеят и Ало-Дино се събудили. И двамата грабнали веднага боздуганите си.
Ало-Дино рекъл:
— Твой ред е, започвай, аз съм ти гост.
— Внимавай, хвърлям.
В това време конят на Ало-Дино пошепнал на своя господар
— Когато змеят замахне, ти ме удари с камшика, аз ще подскоча и боздуганът ще прелети под мене.
Така и станало. Три пъти хвърлял змеят боздугана си и все не улучвал!
— Сега е мой ред — казал Ало-Дино и като пристъпил към змея, отсякъл и трите му глави само с един замах. После отрязал носовете и бърните им, сложил ги в дисагите и се приближил към жената на змея.
— Здравей, снахо! — рекъл й той.
— Не, не съм ти аз снаха, искам да стана твоя жена!
— Не мога да се оженя за тебе — отговорил Ало-Дино. — Ти ще бъдеш жена на моя най-голям брат.
След три дни Ало-Дино решил да продължи своя път.
— Къде се готвиш да отидеш сега? — попитала го жената на змея.
— Тръгвам да търся Азаран-Бюлбюл.
— Моля ти се, не тръгвай! Ще загинеш за нищо и никакво — тази работа е много трудна.
— Не, трябва да отида!
И ето че Ало-Дино пристигнал в страната, където и почвата, и дърветата, и камъните — всичко било бяло.
— Знай — рекъл му конят, — това е страната на Белия змей. Довечера ще му отидем на гости. Той не прилича на Червения змей — седмоглав е.
— Че какво от това — отговорил Ало-Дино, — аз ще му отсека и седемте глави.
Вечерта те стигнали до жилището на змея, но портата била затворена.. Ало-Дино извикал със силен глас:
— Ей, има ли някой там?
При този вик излязла една жена, отворила портата и му предложила да остави коня си в конюшнята. Ало-Дино откарал коня, после влязъл в дома на змея и помолил жената да му даде да яде. Тя донесла пет-шест: големи блюда с пилаф.
— Какво, аз да не съм дете? Казвам ти, дай ми да се наям! — извикал Ало-Дино.
Жената на змея рекла:
— Иди на трапезата на змея и яж там, колкото си искаш.
Ало-Дино видял на трапезата огромен котел, в който имало двадесет лидра пилаф и върху него — три печени вола. Излапал Ало-Дино на три залъка и пилафа, и воловете. Изведнъж къщата се разлюляла.
— Змеят си идва, момко, дай да те скрия — рекла жената.
Нищо, точно за твоя змей съм дошъл.
След малко се появил и самият змей. Той карал пред себе си разни диви; животни — лъвове, вълци и мечки. Змеят ги вкарал в двора, влязъл в. къщи, видял Ало-Дино и му подал ръка:
— Здравей, Ало-Дино!
— Откъде знаеш, че аз съм Ало-Дино?
— Когато ти се роди, планините, скалите, дърветата и тревите ми известиха, че си се появил на този свят. Ти си Ало-Дино, защото никой друг не би посмял да се отбие тук.
И той поискал от жена си да сложи вечерята. Тя отговорила, че гостът е изял всичкото ядене.
— Добре — рекъл змеят, — ще приготвим вечеря от онова, което съм докарал.
След малко трапезата била сложена. Змеят забелязал, че гостът яде месото заедно с костите.
— Какво ще кажеш, да почнем ли да се бием? — попитал змеят след. вечерята.
— Воля твоя, аз съм готов! — отвърнал Ало-Дино.
— Не, да отложим до сутринта — решил змеят. — У нас обичаят е такъв: вечерта гощават госта, а сутринта се бият с него!
Рано сутринта Ало-Дино извикал:
— Ставай, време е да почваме!
Змеят станал, взел си боздугана и излязъл на мегдана. Когато Ало-Дино възседнал коня си, конят му прошепнал:
— Удари ме с камшика, аз ще подскоча и боздуганът на змея ще прелети под мене.
— Хвърляй! — извикал змеят.
— Ти хвърляй пръв — отговорил Ало-Дино, — аз съм ти гост.
— Приготви се, хвърлям.
Три пъти замахвал змеят с боздугана си и най-после го захвърлил. Но конят на Ало-Дино успял навреме да подскочи и боздуганът на змея прелетял под корема му, без да докосне нито коня, нито ездача. Вдигнал се облак прах, закрил Ало-Дино от погледа на змея и той решил, че момъкът е убит. Засмял се змеят:
— Я кажи, Ало-Дино, къде си? Дай да те помириша.
— Бъди спокоен, братко, тук съм, а сега дръж се ти! — отвърнал Ало-Дино, пришпорил коня си и се спуснал срещу змея.
С един замах на сабята си той отсякъл и седемте глави на змея. После слязъл от коня си, отрязал бърните и носовете на убития змей, сложи: ги в дисагите и тръгнал към дома му.
— Мили мой — рекла жената на змея, — колко е хубаво, че ти уби змея! Вземи ме за жена!
Не, ти ще бъдеш жена на средния ми брат — отговорил Ало-Дино и взел да се стяга за път.
— Къде отиваш, мили мой? — попитала го жената на змея.
— Да търся Азаран-Бюлбюл.
— Но ти няма да го намериш! — казала тя.
— Трябва да го намеря на всяка цена — отвърнал Ало-Дино и продължил пътя си.
Когато стигнал до страната на Черния змей, конят отново заговорил:
— Ало-Дино, това е страната на четиридесетглавия Черен змей. Гледай, тук и почвата, и камъните, и дърветата, и тревите — всичко е черно.
Влязъл Ало-Дино в двора на змея и видял огромен казан с пилаф от четиридесет лидра ориз, а отгоре върху ориза били сложени четири печени вола. Излапал Ало-Дино на четири залъка всичкия пилаф, после нагълтал воловете, избърсал устата си и влязъл в дома на Черния змей.
Привечер къщата се разлюляла. Змеят се връщал от лов. Забелязал той Ало-Дино, приближил се до него и рекъл:
— Здравей, Ало-Дино!
— Откъде ме познаваш?
— Планините, камъните, дърветата и тревите известиха за твоето раждане — отговорил змеят, а после се обърнал към жена си поискал да сложи вечерята.
— Вечерята ти я изяде Ало-Дино — рекла жена му.
— Нищо от това, приготви вечеря от новия лов.
След като се нахранили, Ало-Дино и змеят легнали да спят. Още в зори те станали и почнали да се бият. Три дни и три нощи наред се били, но все не могли да се надвият. В края на краищата Ало-Дино все пак убил змея, отрязал му бърните и носовете, сложил ги в дисагите и влязъл в гкъщи. Жената на змея се зарадвала.
— Вземи ме за жена — рекла му тя.
— Добре — отвърнал Ало-Дино и се замислил.
— За какво мислиш?
— Градината ни изсъхна — отговорил Ало-Дино, — аз тръгнах да търся Азаран-Бюлбюл и се забавих тук.
— Трудна работа е да се вземе Азаран-Бюлбюл — рекла жената на змея. — Негов стопанин е цар Чачонц. Четиридесет дни вече, откак той спи. А като се събуди, ще убие дори четиридесет такива юнаци като тебе.
— И все пак аз ще тръгна — рекъл Ало-Дино. — А когато се върна, ще те взема за жена.
Сбогувал се той и заминал.
Като стигнали до морето, конят казал:
— Аз не съм морски кон и не мога да премина през морето.
Ало-Дино слязъл от коня, сложил глава на един камък и заспал. И изведнъж чул глас: «Ало-Дино, под камъка, на който спиш, са заровени три юзди от морски коне. Двете юзди запаши на кръста си, а края на третата юзда пусни в морето.» Ало-Дино станал, повдигнал камъка и намерил там наистина три юзди. Двете юзди той запасал на кръста си, а края на третата хвърлил в морето. В същия миг изскочил един морски кон, поискал да нагълта Ало-Дино, но момъкът не се изплашил, хванал го за гривата и се метнал отгоре му. Тогава конят проговорил с човешки глас:
— Кажи какво искаш, Ало-Дино, и ще го изпълня.
— Искам Азаран-Бюлбюл!
— Аз не мога да ти го намеря, но ще те пренеса през морето. А оттатък моята по-голяма сестра ще ти помогне да се сдобиеш с Азаран-Бюлбюл.
И конят пренесъл Ало-Дино на отвъдния бряг. Но тук Ало-Дино забравил да снеме юздата на коня и конят изчезнал с нея обратно в морето.
— Ах, какво да правя сега? Конят отнесе юздата! — извикал Ало-Дино.
Дълго бродил той замислен из острова.
Изведнъж се допрял случайно до пояса си, спомнил си, че е препасан с две юзди, и се зарадвал.
Свалил Ало-Дино едната юзда и хвърлил края й в морето. От вълните веднага изскочил морски кон и се опитал да го погълне, но Ало-Дино в миг скочил върху него.
— Кажи какво искаш и ще го изпълня — казал конят.
— Искам Азаран-Бюлбюл! — отговорил Ало-Дино.
— Това е много трудна работа. Клетката с птицата е закачена в двореца на цар Чачонц, а дворецът е построен до самото море. Ако можеш да ме шибнеш така, че да се разтреперят всичките ми триста и шестдесет жили, аз ще литна във въздуха чак до прозореца на двореца, а ти ще протегнеш ръка и ще грабнеш клетката. Но ако не я грабнеш веднага, знай, че и двамата ще паднем и ще загинем.
— Добре — казал Ало-Дино и така ударил с камшика си коня, че черният му дроб пламнал и всичките му триста и шестдесет жили се разтреперали.
Литнал конят във въздуха и стигнал до прозореца. Ало-Дино протегнал ръка и грабнал клетката. Спуснал се конят на земята и рекъл:
— А сега ме освободи!
Ало-Дино пуснал коня да си върви и се отправил обратно на път. Намерил своя кон и заедно с птицата Азаран-Бюлбюл стигнал до страната на Черния змей. Посрещнала го жената на Черния змей. Ало-Дино се поздравил с нея и се обърнал към птицата:
— Миличък Бюлбюл, запей и нека тези черни планини се покрият със зеленина.
Запял Азаран-Бюлбюл и черните планини се покрили с разкошна зеленина. Жената на Черния змея била поразена от чудната дарба на Азаран-Бюлбюл.
Взели те със себе си всички скъпоценности на Черния змей и отишли в страната на Белия змей. Тук също прибрали скъпоценностите на змея, взели годеницата на средния брат, яхнали конете и пристигнали в страната на Червения змей. И тук взели богатството на змея, жена му и стигнали до стареца, който продължавал да седи на онова място, където пътят се разделял на три посоки.
— Здравей, дядо! — рекъл Ало-Дино. — Е, какво, върнаха ли се моите братя?
— Не, юначе, никой не се е връщал — отговорил старецът.
— Щом е така, ще оставя при тебе тези три жени и птицата, а аз ще тръгна да търся братята си.
Обиколил Ало-Дино много градове, но никъде не можал да намери братята си. В един град го поканили на гости. Той запитал стопанина:
— Как да намеря във вашия град чужденците?
— Иди сутрин на пазара — отвърнал стопанинът — и обяви там, че искаш да дадеш угощение на странниците. Щом се научат за това, всички чужденци ще се стекат и ти лесно ще намериш онези, които търсиш.
Рано сутринта Ало-Дино отишъл на пазара, купил седем вола, заповядал да ги заколят и да приготвят от тях ястия, а после накарал да ударят камбаните.
Братята на Ало-Дино — огнярят и телякът — чули камбанния звън и попитали господаря си защо звънят.
— Свикват чужденците на угощение — отговорил им той.
Братята го помолили да пусне и тях. Събрали се на пазара всички чужденци от града.
Ало-Дино забелязал братята си, поднесъл им вино и месо и ги попитал:
— Познавате ли ме?
— Не — отговорили те.
— Къде работите?
— В банята единият от нас е огняр, а другият — теляк. Ало-Дино завел братята си при собственика на банята и му рекъл:
— Уреди си сметката с тях, аз ще ги взема със себе си.
— А те какви ти се падат?
— Братя ми са.
Тогава най-големият брат се обадил:
— Ние не те познаваме. Кой си ти?
— Аз съм Ало-Дино. Ех, че сте глупави! — отговорил Ало-Дино.
— Ако ти си нашият брат — рекъл най-големият, — я ни кажи, защо сме тръгнали?
— За Азаран-Бюлбюл. Аз го намерих вече.
— Къде е той?
— При онзи старец на кръстопътя. Хайде да вървим, ще ви го покажа.
Купил Ало-Дино нови дрехи на братята си, пременили се те и тримата се отправили на път.
Като видели при стареца трите жени, братята попитали:
– Какви са тези жени?
— Ето тази — рекъл Ало-Дино — е жената на Червения змей, когото убих. — Тогава той извадил и им показал бърните на змея. — Сега тя ще бъде твоя жена, като най-голям. А тази е жената на Белия змей — аз убих и него, ето му бърните и носовете. Тя ще бъде жена на средния от нас. А третата е жената на Черния змей — моята жена.
Взели братята Азаран-Бюлбюл, яхнали конете си, всеки сложил на седлото при себе си своята жена и тръгнали всички заедно на път. Яздили те дълго и най-после стигнали до един кладенец в гората. — Ало-Дино, слез в кладенеца, жадни сме — рекли братята. При тези думи жената на Ало-Дино се приближила към мъжа си.
— Ало-Дино — пошепнала му тя, — не слизай! Те са намислили да те погубят в кладенеца.
— Не — отговорил Ало-Дино, — моите братя искат да пият и аз ще сляза в кладенеца!
— Вземи поне ръкавицата и пантофката ми — казала тя — и ги запази. После ще ги поискам от царя. И ако ги намерят и донесат в двореца, ще знам, че ти си се измъкнал от кладенеца.
Ало-Дино се спуснал в кладенеца, а братята грабнали Азаран-Бюлбюл и жените и продължили по-нататък. Когато наближили своя град, братята изпратили вестоносец при царя.
Царят събрал народа, излязъл да посрещне синовете си и с големи почести ги довел в двореца. После попитал:
— Какви са тези жени с вас?
— Ето тази — казал най-големият му син — е моята жена, тази — жената на твоя среден син, а тази ще бъде прислужница у нас.
— Царю, той не казва истината — обадила се жената на Ало-Дино, — аз съвсем не съм негова жена.
— Виждам, деца, че помежду ви има несъгласие и не мога да разбера кой от вас е намерил Азаран-Бюлбюл. Който накара Азаран-Бюлбюл да запее, значи той го е намерил.
— Чакайте, аз ще накарам птицата да запее — рекъл най-големият син и се обърнал към Азаран-Бюлбюл: — Бюлбюл, миличък, запей, за да се разцъфти нашата градина!
Азаран-Бюлбюл мълчал.
Всички се замислили, а градината тъй и не се съживила. А сега нека се върнем при Ало-Дино.
Колко проседял той в кладенеца, никой не знае. Най-после оттам минал един търговец и заповядал на слугите си да извадят вода. Ало-Дино чул гласовете и извикал:
— Помогнете ми да се измъкна навън. Ще ви извадя вода, колкото поискате.
Спуснали в кладенеца ведро, извадили си вода, колкото им трябвало, после хвърлили въже и десет-петнадесет души измъкнали Ало-Дино от кладенеца.
Търговецът го попитал как се е озовал в кладенеца. Ало-Дино отвърнал:
— Аз съм чужденец, вървях нощем, а беше тъмно. Не видях кладенеца и паднах вътре.
— А къде отиваш?
— Към родния си град — отговорил Ало-Дино.
Нощта Ало-Дино прекарал с търговеца. Те се навечеряли заедно и легнали да спят, а на сутринта продължили пътя си. Когато пристигнал в бащиния си град, Ало-Дино се поселил при един старец и той го осино¬вил.
Веднъж старецът видял, че царски хора обикалят из града, показват на хората една ръкавица и викат:
— Царят жени сина си! Кой ще съумее да ушие още една такава ръкавица за неговата снаха?
Старецът разказал това на Ало-Дино. Тогава Ало-Дино напуснал стареца и постъпил чирак при един шивач. Шивачът не знаел, че Ало-Дино е царски син, и го приел на работа. Ало-Дино бил послушен чирак — подреждал дюкяна и вършел всичко, което било нужно.
А царските везири и назири (царски чиновник) все обикаляли дюкяните на шивачите и показвали ръкавицата. Отбили се и при този майстор, при когото постъпил Ало-Дино, и му предложили да ушие ръкавицата. Майсторът се отказал. Изведнъж новият чирак пристъпил напред и посъветвал майстора да вземе поръчката.
— Аз ще успея да направя такава ръкавица — казал той.
— Ти си полудял! — извикал майсторът. — Постъпи едва вчера, а днес вече се наемаш с такава работа!
— Нека се опита — намесили се царските хора и добавили:
— Но ако не ушие ръкавицата, царят ще му отсече главата.
— Добре! — рекъл Ало-Дино.
Майсторът се изплашил:
— Ще си отидеш ей тъй, мърцина! Аз работя вече двадесет години и пак не се наемам, а ти ли. . .
— Не се бой, майсторе! Ако ми купиш пет пуда дребни орехи, ще я, ушия.
Майсторът отишъл и купил четири пуда.
— Защо взе един пуд по-малко? — попитал Ало-Дино.
— Не ми стигнаха парите — отвърнал майсторът.
Чак до разсъмване Ало-Дино ял орехи. На сутринта майсторът дошъл в дюкяна и какво да види: наред с царската ръкавица — още една, досущ
такава като нея. Понечил майсторът да я вземе и разгледа, но Ало-Дино казал:
— Не пипай, майсторе, ще я повредиш! След малко дошли и назирът, и везирът.
— Е, как е, майсторе, готова ли е нашата поръчка?
Майсторът онемял от страх и не отговорил нищо. Ало-Дино излязъл ‘напред и показал ръкавиците. Назирът и везирът се учудили.
— Хайде тогава, майсторе, да вървим при царя — казали те. — Той ще те възнагради за работата.
— Иди, майсторе, с тях при царя и получи парите за работата — рекъл Ало-Дино.
— О, не, синко, аз няма да отида, иди ти! Ами ако не хареса работата? По-добре ще бъде да отсече твоята глава, а не моята.
Отишъл Ало-Дино в двореца. Щом показали ръкавицата на царя, и той казал:
— Аз не разбирам от ръкавици, покажете я на снаха ми.
Снахата харесала работата и дала на чирака триста рубли. А царят прибавил от себе си още двеста.
Върнал се Ало-Дино в дюкяна и сложил пред майстора парите:
— На, майсторе, вземи ги!
Зарадвал се майсторът и прибрал парите. После Ало-Дино казал:
— Майсторе, ти си лош човек!
— Защо?
— Защото аз те помолих да купиш пет пуда орехи, а ти купи четири. Няма да остана повече при тебе! — и Ало-Дино отишъл в дюкяна на един обущар.
— Майсторе — казал му той, — аз съм сирак, никого си нямам, съжали се над мене и ме научи на занаята.
Обущарят го взел на работа при себе си.
След някое време при обущаря дошли назирът и везирът. Те му показали една пантофка и му предложили да се съгласи да ушие друга също такава пантофка. Майсторът тъкмо искал да се откаже, когато Ало-Дино се намесил и казал, че той ще я ушие.
— Ами че нали ти току-що постъпи при мене, как ще се наемеш с такава работа? — рекъл сърдито обущарят.
— Не се сърди, майсторе, аз ще ушия пантофката — успокоил го Ало-Дино.
— Но ако не я ушиеш — обадил се везирът, — царят ще вземе и на двама ви главите.
— Не се залавяй — рекъл майсторът, — имай милост към мене, стареца.
— Не се бой, майсторе, ще я ушия. Купиш ли ми двадесет пуда дребни орехи, ще ушия пантофката за една нощ — отговорил Ало-Дино.
Майсторът му купил деветнадесет пуда орехи.
— Майсторе, сега ти си иди в къщи, а аз ще се хвана за работа — рекъл Ало-Дино на обущаря.
Майсторът угрижен се прибрал в къщи. Но не се стърпял: посред нощ той скришом взел да наднича в дюкяна. Като видял, че Ало-Дино яде орехи, майсторът се завайкал: «Ох, кой ли дявол ме накара да се заловя с този безделник! Ще ми отсекат главата за нищо и никакво!»
В ранни зори обущарят отишъл в дюкяна и какво да види: до пантофката — още една, точно като нея.
Понечил той да вземе пантофката, но Ало-Дино го спрял с думите:
— Ти вчера не искаше да се залавяш с тази работа, а днес азняма да ти дам да докоснеш пантофката!
След малко дошли назирът и везирът и останали много доволни от работата на обущаря.
— Е, добре — казалите, — нека някой от вас дойде при царя да получи възнаграждението за работата.
— Иди по-добре ти, синко — рекъл обущарят на Ало-Дино, — току-виж, че пантофката не се харесала на царя!
Ало-Дино отишъл в двореца. Занесли пантофките на царя, но той заповядал да ги покажат на снаха му. Снахата веднага се досетила, че това са нейните пантофки, и познала Ало-Дино.
— А защо ти не се откриеш вече? — попитала го тя.
— Не му е дошло времето — отговорил той.
Заплатила царската снаха на чирака петстотин рубли. А царят му подарил от себе си още петстотин.
Върнал се Ало-Дино с парите при обущаря.
— Ето ти, майсторе, парите. Аз няма да остана повече при тебе.
— Защо?
— Помолих те за двадесет пуда орехи, а ти ми купи само деветнадесет. И Ало-Дино се върнал при стареца.
— Къде беше, сине? — попитал го той.
— Аз съм млад човек, скитах се из града — отговорил Ало-Дино и дал на стареца десет шепи злато.
Малко по-късно старецът видял на пазара много войници и научил, че цар Чачонц е пристигнал с войската си и търси оногова, който е откраднал от двореца му Азаран-Бюлбюл. Щом чул това, Ало-Дино рекъл на стареца:
— Иди, татко, при нашия цар и му кажи: «Отстъпи на моя син коня на най-малкия си син. Синът ми ще отиде с този кон при цар Чачонц!»
Отишъл старецът в двореца. А царят му казал:
— Откак са довели коня, той все си стои в конюшнята — никой не смее да се доближи до него.
Снахата на царя се досетила, че старецът е изпратен от мъжа й, и помолила царя да й позволи тя да изведе коня.
Царят се съгласил, снахата извела коня и го предала на стареца. А старецът го отвел при Ало-Дино.
И ето че Ало-Дино излязъл на мегдана, яхнал своя кон. Там той срещнал най-големия си брат.
— Къде отиваш? — попитал го Ало-Дино.
— Аз откраднах птицата Азаран-Бюлбюл, а сега отивам при цар Чачонц да отговарям за това — отвърнал брат му и обърнал коня си към войската на цар Чачонц.
— Къде е шатрата на царя? — попитал той.
— Ей я там, онази, червената!
Влязъл най-големият брат в червената шатра при царя и му се поклонил седем пъти.
— Ти царски син ли си? — попитал го цар Чачонц.
— Царски син съм.
— Ти ли открадна Азаран-Бюлбюл?
— Аз го откраднах.
— Откъде го взе?
— Улових го на едно дърво в твоята гора.
— Лъжеш, братко! Не ти си откраднал Азаран-Бюлбюл, върви си!—рекъл царят.
Царският син се върнал в двореца. Тогава средният син възседнал коня си и също отишъл при цар Чачонц.
— Къде отиваш? — попитал го Ало-Дино.
— Аз откраднах Азаран-Бюлбюл, а сега отивам при цар Чачонц да отговарям за това.
Влязъл той в шатрата на царя и седем пъти му се поклонил.
— Ти ли открадна Азаран-Бюлбюл? — попитал го цар Чачонц.
— Аз го откраднах.
— Хайде тогава разкажи как стана това.
— Беше тъмно. Изведнъж, гледам, една птица долетя и кацна в гнездото си. Протегнах ръка и, хоп, улових Азаран-Бюлбюл.
— Лъжеш, не ти си откраднал Азаран-Бюлбюл! — рекъл царят и заповядал да изгонят и него.
След това цар Чачонц издал заповед: «Намерете ми човека, който открадна Азаран-Бюлбюл, иначе ще разоря цялата страна!»
Ало-Дино се явил при баща си и го помолил да му позволи да отиде при цар Чачонц и да отговаря.
Царят не познал сина си и казал:
— Добре, иди, щом искаш!
— Царю — рекъл му тогава Ало-Дино, — хайде да се уговорим: ако цар Чачонц напусне града, ти ще ми отстъпиш за три часа твоята власт.
Царя се съгласил. Ало-Дино се отправил с коня си към цар Чачонц.
— Ти царски син ли си?
— Царски син съм.
— Ти ли открадна Азаран-Бюлбюл?
— Аз откраднах Азаран-Бюлбюл, царю.
— Разкажи ми как стана това.
Ало-Дино му разказал всичко, както си било.
— Значи ти си Ало-Дино? — попитал царят със съмнение.
— Аз съм Ало-Дино.
— Но как да ти повярвам, че всички тези подвизи са твои? Ало-Дино не му мислил много-много, снел дисагите от коня и показал
на царя бърните и носовете на трите змея. Тогава цар Чачонц му рекъл
— Синко, подарявам ти моята птица! После той събрал войската си и напуснал града. Върнал се Ало-Дино при баща си и го попитал:
— Не ме ли познаваш?
— Не.
— Аз съм твоят син Ало-Дино.
— Ако ти наистина си моят син, направи да се разцъфти отново нашата градина.
Ало-Дино се приближил до Азаран-Бюлбюл и рекъл:
— Мила птицо, запей и нека се разцъфне нашата градина!
Птицата запяла и в миг дърветата цъфнали.
Тогава Ало-Дино се обърнал към царя:
— Ти ми обеща, че ще ми отстъпиш за три часа своята власт.
— Да, това е твое право — съгласил се царят.
Седнал Ало-Дино на царския трон и почнал да съди братята си. Те всичко си признали.
— Как да ги накажем, татко? — попитал Ало-Дино.
— Сине мой, нека бъде, както ти искаш! Ало-Дино казал:
— Те не ме убиха и аз също няма да ги убия. Нека напуснат нашата страна заедно с жените си.
И братята заминали.

Имало едно време един цар. Веднъж той излязъл на балкона и видял двора змия, която си играела със своите малки змийчета. Погледал ги царят и рекъл:
— Колко щях да съм щастлив, ако имах и аз дете, което да мога да милвам. Че да не съм по-лош от тази змия, та нямам дори змийче?
Чула съдбата думите на царя и му изпратила змийче.
Дошли да го поздравят.
— Царю — казали му, — поздравяваме те, твоята жена е родила, жалко само, че е родила змийче.
— Благодаря на бога и за това — отговорил царят, — изглежда, че такава му е волята!
Змийчето растяло не с дни, а с часове. След една неделя то се превърнало в дракон. Царските слуги не знаели какво да правят с него. Змийчето все пищяло и искало да яде, но когато му давали храна, извръщало глава и все се опитвало да руши стените.
Веднъж, когато дъщерята на назира дошла да види змийчето, то я сграбчило за ръката, вмъкнало я в стаята и я погълнало. Тогава всички разбрали, че трябва да го хранят с девойки.
Царят заповядал да намират за змийчето всеки ден по една девойка, Царските хора се втурнали да търсят бездомни деца, за да хранят с тяя змийчето.
Веднъж те намерили една девойка на име Аревахат и я завели при царя.
— Хвърлете я на сина ми! — заповядал царят.
Царските хора от страх не смеели вече да отварят вратата и затова спуснали Аревахат през една дупка в покрива.
— Добро утро, княже — рекла Аревахат, като останала сама със змийчето.
При тези й думи змийчето свлякло змийската си кожа и се превърнало в прекрасен момък. Той седнал до девойката и двамата веднага се обикнали,
Когато царят изпратил да разберат какво е станало с девойката, царският син казал:
— Защо сте затворили вратата, отворете!
Отворили вратата и изтичали да доложат на царя за случилото се. Като видял, че змийчето се е превърнало в такъв красив момък, царят много се зарадвал. Харесала му и Аревахат.
— Е, какво искаш сега, синко? — попитал го царят.
— Сто години да живееш, царю, искам да ме ожениш за Аревахат — отговорил синът му.
Царят дал съгласието си.
Вдигнали сватба, пирували седем дни и седем нощи поред и пили за здравето на Аревахат и княза.
След сватбата царят извикал при себе си Аревахат и я помолил да му разкаже коя е и откъде е.
— Сто години да живееш, царю — започнала Аревахат, — аз бях сиротна девойка: нямах нито баща, нито майка. Имах само една мащеха. Тя всеки ден ми даваше по фунт вълна и ми заръчваше: «Изведи стадото в полето, изпреди тази вълна и се върни довечера.» Даваше ми и корав комат хляб и казваше:
— Половината от този хляб ше върнеш довечера!
Един ден аз предях, изправена на една скала. Изведнъж гледам — скалата се разтвори и вретеното ми падна в цепнатината. Наведох се и видях долу пещера, в която седеше една бабичка. Помолих я да ми подаде вретеното.
— Не мога да стана от мястото си, девойко, слез долу и си го вземи! — рече тя.
— А как да сляза при тебе?
— По дола, девойко!
Тръгнах аз по дола и видях, че вратата па пещерата е отворена. Влязох вътре, взех си вретеното и тръгнех да си отивам, но вратата беше изчезнала.
— Бабо, къде се дяна вратата? — попитах аз.
— Дъще, ела при мене, искам да ти кажа нещо, а после ще ти покажа вратата.
Когато се приближих до бабичката, тя рече:
— Вземи метлата и премети в къщи. Аз изметох и бабичката ме попита:
— Чий дом е по-чист — моят или вашият?
— Твоят е по-чист, бабо — отвърнах аз, макар че у нас беше по-чисто. После тя ми каза:
— Дъще, седни до мене, аз ще си сложа главата на коленете ти, а ти ме попощи малко.
Когато направих и това, бабичката ме попита:
— Чия глава е по-чиста — моята или майчината ти?
— Твоята, бабо — отговорих аз.
После бабичката рече:
— Приспа ми се, я дай да си сложа главата на твоите колене и да подремна малко. Щом заспя, когато потече черна вода, не ме буди; когато потече червена вода, не ме буди. Но когато потече жълта вода, веднага ме разбуди.
— Добре — казах аз.
Бабичката заспа. Гледам, потече черна вода — аз дума не обелвам.
После потече червена — аз все си мълча, но когато потече жълта вода, извиках:
— Бабо, ставай, потече жълта вода!
Бабичката скочи веднага, сграбчи ме за краката и ме потопи във водата. Косите ми станаха като златни. После тя ми посочи вратата и рече:
— Сега, девойко, иди си със здраве!
Излязох аз от пещерата и се запътих към нашето стадо.
«Какво да правя сега — казах си на ума, — ако се явя с тези златни коси пред мащехата си, тя ще ме пребие и ще ми ги изскубе.»
Помолих един овчар да заколи едно агне, месото да вземе за себе си, а кожата да даде на мене.
— Ще направя това заради тебе — рече овчарят, стана и закла агнето,
— Поседи малко — рече ми той, — ще изпека шиш-кебап и ще го изядем заедно.
Изпече той кебапа, изядохме го, а после ми даде кожата на агнето. Аз я надянах на глава и скрих косите си. Когато кожата изсъхна на слънцето, събрах стадото и вечерта го подкарах към къщи.
Щом влязох вътре, мащеха ми се нахвърли върху мене:
— Защо не си изпрела всичката вълна? — и ме удари. — Я ела насам, ще ти измия главата, днес е събота.
— Не искам да си мия днес главата — отвърнах аз.
Тогава родната дъщеря на мащеха ми скочи от мястото си, дръпна кожата от главата ми и моите златни къдри се разпиляха по раменете.
— Какво значи това? — изкрещя мащеха ми.
Разказах й всичко от игла до конец.
— Гледай утре сутринта да заведеш и моята дъщеря на скалата, нека и тя да има златни къдри — сърдито рече мащеха ми.
На сутринта, още в зори, тя изкара стадото, даде на сестра ми фунт вълна, хляб и тръгнахме на път. После аз показах на сестра си скалата, Тя се изкачи отгоре и почна да преде. Скалата се разтвори и вретеното й падна в цепнатината. Сестра ми се наведе, видя бабичката в пещерата и сърдито извика:
— Бабо, подай ми вретеното!
— Девойко, аз съм стара, не мога да стана от мястото си.
— А къде е входът за пещерата?
Откъм дола.
Сестра ми влязла в пещерата, взела си вретеното и като не намерил вратата, попитала:
— Бабо, а къде е вратата? — Ела, девойко — отговорила бабичката, — искам да ти кажа нещо. Сестра ми се приближила до пея, а бабичката я попитала:
— Чип дом е по-чист — моят или вашият?
— Разбира се, че нашият! — Добре, не ми придиряй, аз съм стара жена, няма кой да шета в къщи. Я седни, ще си сложа главата на коленете ти, а ти ме попощи малко. Когато сестра ми я попощила, бабичката попитала:
— Чия глава е по-чиста — моята или на майка ти?
— Е, разбира се, че на майка ми главата е по-чиста.
— Девойко — рекла бабичката, — аз ще позаспя малко. Когато потече жълта вода, не ме буди; когато потече червена, не ме буди. Но когато потече черна вода, разбуди ме!
Бабичката заспала. Потекла жълта и червена вода — сестра ми не я разбудила; потекла черна вода — чак тогава я разбудила. Бабичката станала, сграбчила я за краката и я потопила в черната вода. Нещастната ми сестра почерняла цялата, а на челото й повиснало парче кожа.
— Е, сега можеш да си идеш, вратата е отворена — рекла бабичката.
Сестра ми се обърнала и като видяла, че вратата е отворена, грабнала вретеното си и излязла от пещерата.
Когато дойде при мене, аз я погледнах, ужасих се и попитах:
— Какво е станало с тебе?
— Не зная — отговори тя, — бабата ме потопи във водата и аз станах такава.
Така и се върнахме в къщи. Когато погледна дъщеря си, мащеха и грабна една тояга, преби ме от бой и ме изгони от къщи. Излязох на полето; седнах под едно дърво и заплаках. Тогава дойдоха твоите хора и ме отведоха.
Аз ги попитах:
— Къде ме водите?
— Водим те при царския син — отвърнаха ми те.
Ето на как попаднах тук.

Един цар имал хубава градина. Сред градината расло златно дърво. То раждало златни ябълки. По пладне цъфтяло, вечер завързвало и нощем ябълките узрявали. Ала нещо идвало през нощта и ги изяждало.
Царят имал трима синове. Веднъж най-големият син се явил пред бащата и казал:
— Татко, искам да вардя нощес ябълките.
— Добре, синко — рекъл царят.
Като се мръкнало, синът отишъл при дървото. През нощта му се додрямало. Полегнал уж на шега. Но чак на заранта се събудил.
Става, гледа — няма ни една ябълка.
Другата вечер вторият царски син рекъл на баща си:
— Татко, тая нощ аз ще отида да вардя ябълката.
— Иди, синко — отговорил царят. — Дано я увардиш! Синът отишъл вечерта. Но и той заспал. Нищо не видял. Третата вечер най-малкият син се явил при царя и казал:
— Татко, тая нощ аз ще вардя ябълката. Бащата отговорил:
— Ех, иди, като искаш! Но и ти не ще я увардиш.
Най-малкият син отишъл в градината. За да не заспи, той порязал малкия си пръст и го вързал със сол, та да го боли. Посред нощ едно златно птиче, светло като слънце, долетяло право на дървото и захванало да яде ябълките. Царският син померил с лъка върху птичето. Пуснал стрелата. Птичето хвръкнало. От крилото му паднало само едно перце.
Синът занесъл перото на баща си и цялата стая светнала. Царят повикал другите си синове и рекъл:
— Щом перото е толкова хубаво, птичето трябва да е сто пъти по-хубаво! Искам да ми донесете самото птиче. Който го намери и ми го донесе, ще му дам половината царство.
Синовете тръгнали да дирят птичето… Вървели, що вървели, двамата по-големи братя взели да се карат на по-малкия брат:
— Не те искаме да вървиш с нас! Иди където щеш сам!
Малкият брат се отделил и тръгнал сам. По едно време из пътя се задал белобрад старец. Той срещнал най-напред двамата братя. Казал им:
— Добра среща, момчета! Къде отивате?
— Много ти трябва да питаш! — отвърнали сопнато двамата. Старецът си заминал. По-нататък срещнал малкия брат и му рекъл:
— Добра среща, момче! Къде отиваш?
— Добра стига, дядо! — рекло момчето.— Ела, поседни да си починем и да ти разкажа къде отивам.
Седнали. Момчето извадило из торбата ядене. Поканило дядото и му разказало къде отива.
Тогава старецът рекъл:
— Да не вървиш подир братята си! Те са лоши хора. По-нататък пътят се разделя. Ако братята ти идат из горния път, ти тръгни из долния. Ако тръгнат из долния, ти тръгни из горния. Аз ще се отбия тук на едно място. След малко ще те настигна и ще те заведа при златното птиче.
Момчето тръгнало. То гледало кой път ще хванат братята му. Те тръг¬нали из горния. То взело из долния.
Като повървяло малко, старецът го застигнал и му казал да легнат да поспят, че бил много уморен. Отбили се под едно дърво на сянка и легнали. Момчето наскоро заспало. Тогава старецът го взел на ръце и го занесъл много, много напред, оставил го и му извикал:
— Хайде, синко, ставай да вървим, че сме се успали!
Момчето станало. Но не познало, че не става оттам, дето били.
Тръгнали пак. Вървели, вървели и щом замръкнали, легнали да спят.
Момчето заспало. Старецът пак го взел и го занесъл много напред. Щом се зазорило, събудил го и пак тръгнали. Тъй вървели няколко дена. Най-после стигнали до града, дето било златното птиче. Изкачили се на висок хълм, отдето се виждал целият град, и старецът рекъл на момчето:
— Видиш ли ония високи къщи? Това са царските дворци. Там е златно¬то птиче. Като идеш, ще видиш голяма порта отворена. При портата има двама вардачи. Влез! Те няма да те видят. Оттам ще минеш през седемдесет и седем по-малки порти. При всяка порта има по един вардач. И те няма да те забележат. Като минеш и тия порти, ще влезеш при златното птиче. То седи в златна клетка, два пъти по-хубава от него. Вземи птичето, а клетката остави! Ако вземеш и клетката, ще те хванат. Хайде сега върви и помни какво ти поръчах!
Момчето отишло в града. Стигнало пред голямата порта на двореца. Влязло, без да го видят вардачите. Преминало и седемдесет и седем по-малки порти. Пак никой не го забелязал. Стигнало до златното птиче. То седяло в чудно хубава клетка. Момчето взело птичето и тръгнало да си върви. Ала се поспряло малко и си рекло: „Клетката е два пъти по-хубава от птичето. Защо да я оставя? Ще взема и нея, па каквото ще да става!"
Върнало се и я взело. Ала тъкмо да прекрачи прага на първата порта, вардачът го хванал и го завел при царя.
Царят, щом го видял, много се ядосал и му извикал сърдито:
— Ти какъв си, та искаш да ми откраднеш златното птиче?
Момчето казало, че; е царски син и разправило защо е дошло за птичето.
Царят, като чул това, рекъл му:
— Аз ще ти простя, ще ти дам птичето, ще ти дам и дъщеря си за жена, ако ми доведеш хвъркатия кон на най-прославения цар, който живее през девет царства в десето. Ако не ми го доведеш, ще те погубя!
Момчето излязло от палата и отишло право при стареца. Разказало му как взело клетката и как го хванали. Оплакало му се, че царят ще го погуби, ако не му доведе хвъркатия кон.
Старецът му рекъл:
— Лошо си направил, дето си взел клетката. Но и тоя път ще ти помогна.
Вървели, вървели — стигнали до царството на царя с хвъркатия кон. Старецът все носел момчето, когато заспивало. Като дошли край града, старецът завел момчето на един висок хълм и му рекъл:
— Видиш ли хе ония високи къщи? Това са царски дворци. Там е хвъркатият кон. Като идеш, ще видиш голяма порта отворена и при портата шестима вардачи. Ти влез! Те няма да те видят. Оттам ще минеш през деветдесет и девет по-малки порти, При тях има по двама вардачи, И те няма да те забележат. Като минеш край тия вардачи, ще влезеш при хвъркатия кон. Той е в златен обор. На главата му има оглавник, а края на оглавника държи човек, който лежи в яслата. Конят е оседлан със златно седло, украсено с безценни камъни, а на стената на обора е закачена още по-хубава юзда. Като влезеш, свали седлото и изхлузи оглавника от главата на коня, та да не усети човекът, дето е в яслата. После се качи на коня и карай право тук! Аз ще те чакам. Само да не се излъжеш да вземеш седлото или юздата. Щом ги вземеш, тозчас ще те хванат.
Момчето отишло в града и стигнало в двореца. Минало голямата порта. Преминало деветдесет и девет малки порти. Влязло в обора. Почнало да сваля седлото, ала то светело като слънце, та не му се сваляло. Но щом си спомнило, че ще го хванат, ако вземе седлото, свалило го. То не посмяло да побутне юздата. Изхлузило оглавника от главата на коня, яхнало го и хайде при стареца. Качил се и старецът на коня и полетели към царя със златното птиче.
Царят много се зарадвал, като видял хвъркатия кон. Той дал птичето на момчето и го сгодил за дъщеря си. Царят им дал много злато и дрехи. Подарил им и един пръстен, който светел като слънце. Момчето взело със себе си пръстена. Другите неща натоварило на няколко коли. Качили се младите и старецът в царската колесница и се упътили към царството на момко¬вия баща. Пътували, що пътували, старецът слязъл от колесницата, простил се с момчето и с царската дъщеря, па си отишъл.
Момчето подкарало колесницата. Стигнало до една гостоприемница. Като слезли, то видяло, че стопаните били неговите братя. Те разбрали, че не ще могат да намерят златното птиче, затова отворили гостоприемница, да търгуват, докато умре баща им.
Щом видели малкия си брат, познали го. Заприказвали се. Той им разказал как намерил златното птиче. После ги помолил да се върнат при баща си. По-големите братя се качили заедно в една кола, а малкият брат с цар¬ската дъщеря — в колесницата и тръгнали.
Из пътя двамата братя се надумали да свалят малкия си брат от колес-ницата, да му вземат златното птиче и да го вържат сред гората.
Речено-сторено. Свалили брат си от колесницата, взели му птичето и го вързали за едно дърво. А на царската дъщеря казали, че ще я убият, ако обади какво е видяла.
Качили се след това двамата по-големи братя при царската дъщеря в колесницата и отишли при баща си. Царят: много се зарадвал, като видял, че носят златното птиче. Той попитал за малкия им брат. Те казали, че се бил отделил от тях и не знаели къде е.
Не се минало дълго време, почнали да приготвят двореца за сватба — щели да женят най-големия брат за царската дъщеря. Ала тя била угрижена. Не искала да се омъжи.
Веднъж, както си седяла в стаята, нещо светнало като слънце. Тя отишла при прозореца и забелязала, че тази хубава светлина иде откъм готварницата. Дошло й тогава наум, че тъй хубаво светел пръстенът, който баща й дал . на нейния годеник. Тя се усетила, че той е жив и че е в двореца. И наистина най-малкият брат бил жив. Той стоял два дни и две нощи вързан за дървото. На третия ден го отвързало едно козарче. Тъй предрешен отишъл в двореца. Примолил се да го приберат за слуга в готварницата. И оттам той насочил пръстена към прозореца на царската дъщеря.
На другия ден братята пак рекли на царската дъщеря да се приготви за венчавка. Тя отговорила:
— Ако накарате всички хора, що са в града, да минат покрай мене и да ми кажат по една дума, ще се венчая.
Обадили на царя и той заповядал да викат из всички улици: „Утре всички хора от града да дойдат при двореца, та да минат край царската снаха. Всеки да й каже някоя дума. Който не излезе, ще бъде наказан!"
На заранта всички хора минали край царската снаха. Като се извървели, тя попитала:
— Има ли още някой да минава?
— Има още един слуга, но много е окъсан, та го не доведохме — отго¬ворили царските хора.
— Доведете и него — рекла царската дъщеря.
Щом се задал престореният слуга, тя го познала, припнала към него, хвърлила се на шията му и заплакала. Царят и всички, които били там, се зачудили. Но царската дъщеря завела момъка при царя и рекла:
— Царю честити, този е най-малкият ти син. Той намери златното птиче. Баща ми нему ме даде. Когато си идехме, намерихме по-големите ти синове, които бяха отворили гостоприемница. Поканихме ги да дойдат заедно с нас. Те тръгнаха. Но по пътя влязоха в нашата колесница, извлякоха най-малкия ти син и го вързаха о едно дърво в гората. А мене заплашиха, че ще ме убият, ако обадя що съм видяла.
Царят изслушал всичко. Много се ядосал и пропъдил далече двамата си синове. Той благословил малкия си син, оженил го за царската дъщеря и му дал половината царство. А като умрял, оставил му и другата половина.
Младият цар и хубавата царица царували дълги години. И народът в царството бил доволен и честит.

Имало едно време една жена. Тя имала широк двор. Сред двора растяло ябълково дърво. То раждало всяка година само по една ябълка.
Но щом узрявала ябълката, до¬хождала лоша хала и я откъсвала. Жената имала трима синове. Едно лято най-големият син ре¬къл на майка си:
— Майко, наближава да узрее ябълката. Дай ми нож и орехи. Ще отида да я вардя от халата.
Майката отговорила:
— Мъчно ще я увардиш, сине. Хала е то. Доде я зърнеш, отива, та се не вижда!
— Отива тя, ала от моите ръце здрава няма да се изкопчи…
— Добре, сине. Щом се наемаш, ето ти нож, ето ти и орехи.
Синът взел ножа и орехите. Като се мръкнало, отишъл под дървото.
Той трошил орехи и поглеждал към ябълката, трошил орехи и слушал отде ще се зададе халата. По едно време притъмняло много. Нещо изфучало. Погледнал синът — няма ябълката. Той отишъл при майка си и рекъл:
— Ти право казваш, мамо. С хала шега не бива. Не я видях кога дойде и грабна ябълката!
На другата година средният син казал на майка си:
— Мамо, дай ми нож и орехи. Сега аз ще ида да вардя ябълката.
— И ти няма да я увардиш, синко. Ала щом искаш, иди. Ето ти нож, ето ти и орехи.
Като се мръкнало, той отишъл под дървото. Затрошил орехи. Но халата изфучала над главата му и грабнала златната ябълка.
На третата година най-малкият син рекъл на майка си:
— Дай сега на мене ножа. Аз ще вардя ябълката.
— Орехи не искаш ли? — позасмяла се майка му. — Вземи си повечко, да си похапнеш. А то ябълката — я ще я увардиш, я не. Батьовците ти не я опазиха, та ти ли?
— Не ми се смей, майко! Дай ми нож, после ще приказваме.
Той взел ножа. Като се стъмнило, качил се на дървото и седнал близо до златната ябълка…
Посред нощ изфучала халата. Посегнала да откъсне ябълката. Замахнал синът. Убол я с ножа. Халата изпищяла. Избягала назад. А синът откъснал ябълката и я занесъл на майка си.
Майката, като я видяла, извикала:
— Жив да си ми, сине! Ти засрами батьовците си!
На сутринта момчето повикало братята си да търсят халата. Тръгнали по дирите на кръвта.
Вървели, вървели — стигнали до една дупка, дето се губели дирите.
— Тука е влязла халата — рекъл най-малкият брат. — Трябва да спуснем едного от нас в дупката!
— Мене спуснете! — казал най-големият брат.
Вързали го с едно въже и почнали да го спущат.
Като стигнал до средата на дупката, той се уплашил и заклатил въжето. Изтеглили го горе.
Спуснали средния брат. Но и той заклатил въжето. И него изтеглили горе.
Тогава най-малкият рекъл:
— Спуснете мене! Поклатя ли въжето, спускайте надолу, докато стъпя на земя!
Братята го спускали, спускали, докле слязъл чак на дъното. Той повървял малко. Съгледал светъл дворец. Надзърнал през прозореца. Вътре видял три девойки. Двете подхвърляли златни ябълки, а най-малката си играела със златен плъх на златна тепсия.
Момъкът потропал на прозореца и извикал:
— Ей, девойки, отворете!
Най-малката девойка се обадила:
— Знаеш ли де искаш да влезеш, момко? Тука живее лоша хала. А сега е много разярена. Всяка година ходеше на горната земя и донасяше по една златна ябълка. Сега си дойде наранена и нищо не донесе… Ако те види, ще те погуби!
— Ами вас защо не погуби?
— И нас ще погуби. Затуй ни е довела тука. Но ни държи още, да й редим къщата. Залъгва ни сега с играчки.
— Пуснете ме, момичета! — рекъл момъкът. — Аз не се плаша от хала¬та. За нея съм дошъл.
Другата девойка се обадила:
— Иди си, момко! Ще те изяде халата! И нас живи няма да остави, ако те пуснем.
Момъкът отвърнал:
— Отворете, отворете! С халата ще се разправя и вас трите ще избавя!
Отворила му най-малката девойка. Той влязъл в задната стая при халата. Втурнал се, забил ножа в сърцето й. Халата тозчас издъхнала.
Момъкът извел девойките из двореца. Отишли при въжето. Той свързал най-напред най-голямата и заклатил въжето. Братята я издърпали горе. После свързал по-малката. И нея изтеглили. Останала най-малката. Той свързал и нея, па рекъл:
— Братята ми може да се скарат за тебе и да ме оставят тука. Но нека правят каквото щат. Ако ме обичат, ще ме извлекат и мене. Ако ли не — добър е господ!
Девойката извадила от пръста си златен пръстен, подала му го и рекла: — Вземи този пръстен! Той е чудотворен. Ако горе се скарат за мене, аз ще поискам дрехи самотворни. Само който има този пръстен, може да ми даде такива дрехи. Ако братята не те изтеглят горе, ти ще паднеш още по-надолу. Там има два овена — един бял, друг черен. Ако паднеш върху черния — ще отидеш в долната земя.
Момъкът поклатил въжето. Братята извлекли и най-малката девойка.
Подир малко земята се продънила под момъка и той полетял надолу. Летял, летял — паднал върху черния овен. Той го отнесъл на долната земя и се изгубил.
Момъкът тръгнал, където му очи видят. Вървял,вървял — стигнал в столнината на долното царство. Накрай града съгледал малка къщурка. Надзърнал през отвореното прозорче. Видял прегърбена баба. Тя месела хляб. Но замесвала брашното със слюнки.
— Помага бог, бабо! — рекъл момъкът.
— Дал бог добро, синко! — отговорила бабата.
— Бабо, нямаш ли вода, ами замесваш хляба със слюнки?
— Ех, какво да сторя, синко! От лоша ламя теглим! Завардила е всичките извори. Не ни пуска капка вода да си налеем, ако не й дадем да изяде някоя девойка. Аз имах шест момичета. Давах, давах — издавах се вече. Сега царят ще изпрати дъщеря си да я глътне ламята. Тогава целият град ще има вода.
— Бабо — рекъл момъкът, – кажи ми къде е царският дворец. Аз ще се разправя с ламята.
— Ох, стига да можеш, синко, стига да можеш! Много момци като тебе е погубила тая проклетница!
Бабата излязла вън, посочила широката улица и казала:
— Все по тая улица ще вървиш и ще стигнеш царския дворец.
Момъкът отишъл в двореца. Явил се при царя, поклонил се и рекъл:
— Царю честити, позволи ми да отида и аз с царската дъщеря при ламята.
Царят поклатил глава и отвърнал:
— Не стига ли, дето ще загине дъщеря ми, ами и ти да умреш с нея!
— То не се знае, царю честити, може и двама живи да се върнем.
Съгласил се царят. Царската дъщеря и момчето се качили в една колесница и отишли на мястото, дето излизала ламята.
Царската дъщеря седнала до едно дърво. Момъкът отпуснал глава и заспал върху скута на царкинята. В това време ламята излязла от пещерата и се затекла право към дървото. Царската дъщеря заплакала. Една сълза капнала от очите й върху лицето на момъка. Той скочил, грабнал ножа и пробол ламята.
Водата от всички извори тозчас потекла.
Отдъхнали всички хора в столнината. Зарадвал се царят. Прегърнал момъка и рекъл:
— Искай, момко, искай всичко,що желаеш! Ти избави народа ми. И още сега ще имаш половината царство. А като умра, ще станеш мой заместник.
— Благодаря, царю честити! Да бъде велико твоето царство! Да даде бог щастие на твоята хубава дъщеря! Но аз едно-едничко нещо искам да си отида в родната земя…
— Къде е тя?
— На горния свят. 
Замислил се царят и рекъл:
Мъчно ще се намери някой да те изнесе. Но почакай! Ще подирим! Ако се намери такъв човек, аз ще дам всичко, каквото трябва.
Минало се, що се минало, момъкът все мислел за горната земя. Веднъж той излязъл вън от града да се поразтуши. Седнал под едно високо дърво. А на дървото имало орлово гнездо. Неусетно момъкът заспал. Изведнъж нещо писнало над главата му и той се събудил. Погледнал нагоре и що да види: една триглава змия лази по дървото.Момъкът извадил ножа, умъртвил змията, па легнал пак да си поспи. Когато се събудил, видял, че два големи орела му пазят сянка.
 — Бре, орли! — рекъл той. — Какво сте разперили криле сянка да ми пазите?
Орлите отговорили:
— Доде сме живи, не можем ти се отплати, юначе. Ти избави нашите орлета. Три години става не можем челяд да си отвъдим от тая змия триглава! Казвай сега какво добро да ти сторим!
— Искам да ме изнесете на горната земя.
— Ще те изнесем, юначе — казали орлите . — Но трябва да ни храниш един месец с угоени крави. Направи после железен сандък с вериги. Турни в него много месо и един мех, пълен с вода. Ти ще седиш в сандъка. Ние ще преметнем веригите през шия и ще те понесем. Като кажем „га" ще ни даваш месо. Като извикаме „пиу" ще ни даваш вода. Така ще те изнесем на горната земя.
Момъкът отишъл при царя и му казал какво поръчали орлите.
Царят заповядал да му приготвят всичко, що било потребно, да го изнесат на горната земя.
След един месец те го дигнали и понесли нагоре. Ала приготвеното месо не стигнало. А орлите пак изкрякали „га". Момъкът откъснал месо от стъпалата на краката си, та им дал.
Най-после стигнали на горната земя.
— Побратиме — рекли орлите. — Хайде ставай и си иди вкъщи!
— Не мога да стана — отговорил момъкът. — Болят ме краката.
— От какво?
— Късах мръвки от стъпалата, да ви дам, когато се свърши месото.
— Почакай! — рекли орлите и отлетели. Върнали се подир малко. Орлицата донесла в човка жълъдова чашка, пълна с жива вода. Изляла водата върху краката на момъка и той тозчас оздравял. Скочил на крака и отишъл вкъщи при братята си. Те още се карали за най-малката девойка. И двамата нея искали.
А тя, като видяла най-малкия брат, казала:
— Който ми даде дрехи самотворни, за него ще се омъжа!
Малкият брат си спомнил за пръстена. Той го извадил и щом го преместил на малкия пръст, дрехите се явили пред хубавицата.
Братята престанали да се карат. Най-малката сестра се оженила за най-малкия брат, сестрите й се венчали за другите братя. Три сватби в един ден дигнали. Девет дена яли, пили и се веселили.

Имало едно време един цар. Той имал трима синове. Единият бил задомен, другият — годен, третият — неженен. Когато остарял, царят повикал синовете си, па им казал:
— Чувал съм, че в далечна земя, в царството на дивна хубавица,
извира жива вода. Умие ли се някой от тая вода — ако е млад, не остарява; ако е стар, ще подмладее; ако е болен, ще оздравее. Който от вас ми донесе жива вода, той ще царува вместо мен.
Тръгнали тримата синове да търсят жива вода.
Вървели, вървели — стигнали чешма на кръстопът. На чешмата било написано: „Пътниче, тръгнеш ли в левия път, жив и здрав ще се върнеш. Хванеш ли средния, я се върнеш, я не. Ако тръгнеш по третия, прости се с живота си!"
Спрели се царските синове. Трябвало да се решат кой брат по кой път да тръгне.
— Какво да правим? — рекъл големият брат.
— Кой път да хвана? — двоумял се средният.
— Не се чудете! — казал малкият брат. — Ти, бате, имаш жена и деца. Хвани левия път, та жив и здрав да се върнеш. Ти пък, братко, си сгоден. Хвани средния път. Ако има щастие годеницата ти, няма да загинеш. Аз ще отида по тоя път, дето пише — който тръгне, няма да се върне. Не съм женен, нито годен. Няма кой да ме чака и да плаче за мене… Дайте сега по един пръстен! И трите пръстена ще оставим под тая плоча. Който се върне, ще си вземе пръстена, та да се знае кой си е отишъл вкъщи и кой не.
Разделили се братята. Всеки тръгнал по своя път.
Най-малкият вървял, вървял, стигнал до една пещера. Пред входа на пещерата горяла копа сено, а отвътре се чул жален глас:
—Брат да си ми, юначе, помогни ми да избавя рожбите си! Ще се задушат от дим в пещерата!
Юнакът разпръснал сеното със сабята си и влязъл в пещерата.
Съгледал, че нещо свети сред дима. Приближил се и видял змеица с две змийчета.
Момъкът изнесъл змийчетата вън от пещерата, а после помогнал и на змеицата да излезе. Като се посъвзела, тя рекла:
— С какво да ти се отплатя, юначе?
— Няма за какво да ми се отплащаш — отговорил момъкът. — Но кажи ми, ако знаеш, къде мога да намеря жива вода.
Змеицата откъртила сребърна люспа от опашката си, дала я на момъка и казала:
— Вземи тая люспа и върви все на изток! Ще се изкачиш на висока планина. Навръх планината има сребърен дворец. В него живее моят брат, който вижда през реки и планини. Предай му тая люспа и той ще ти каже къде да намериш жива вода.
Тръгнал момъкът на изток. Вървял дълго време. Стигнал сребърния дворец. Но в двореца нямало жива душа. Наблизо течел сребърен поток. Край потока на сухо скачала сребърна рибка, ала не можела да попадне във водата. Момъкът я хванал и я хвърлил в потока. Тогава дворецът блеснал с ослепителна светлина, пред входа се явил крилат змей и попитал:
— Какво търсиш тук, момко? Момъкът му подал сребърната люспа и рекъл:
— Жива вода диря. Можеш ли ми каза къде мога да намеря? 
Змеят откъртил златна люспа от опашката си, дал я на момъка и казал:
— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш планина по-висока от тая. Навръх планината има златен дворец. В двореца живее моят по-голям брат, който лети по-бързо от вятър. Той е обиколил много земи и морета. Той ще ти каже къде има жива вода!
Тръгнал момъкът на изток. Вървял, каквото вървял, стигнал златния дворец. Пред двореца видял златен гарван с отпуснати крила и с разтворена човка.
Момъкът го взел на ръка, занесъл го на срещния извор и му капнал няколко капки вода в устата. Гарванът изперпелил с крила и изхвръкнал. В тоя миг дворецът грейнал като слънце. Пред входа се явил златен змей и попитал:
— Какво дириш тука, момко?
Момъкът му подал златната люспа и отговорил:
— Диря жива вода. Къде мога да намеря?
Змеят му подал скъпоценен камък и рекъл:
— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш до планина по-висока от тая.
На върха на планината грее дворец от скъпоценни къмъни. Там живее най-хубавата от всички хубавици на света. Предай й тоя скъпоценен камък и тя ще ти каже къде ще намериш жива вода.
Тръгнал момъкът на изток. Стигнал скъпоценния дворец. Влязъл вътре. На светъл чардак спяла невиждана хубавица. Щом момъкът показал скъпоценния камък, тя се събудила, усмихнала се и рекла:
— Какво дириш, момко?
— Жива вода.
— Щом си стигнал до тука, заслужаваш я. Иди си налей хе от оная чешма пред двореца. Вземи и тоя пръстен. Сложи го на лявата си ръка. С него ще стигнеш жив и здрав, откъдето си дошъл. Щом имаш нужда от нещо, премести пръстена на дясната си ръка. Каквото пожелаеш, тозчас ще го по¬стигнеш.
Момъкът се зарадвал. Взел пръстена,поклонил се на хубавицата, налял жива вода и си тръгнал. Като повървял малко,преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:
— Пръстенче, желая да бъда колкото може по-скоро при кръстопътната чешма!
Още не издумал момъкът, свила се вихрушка и го отнесла при чешмата.
Погледнал — и трите пръстена си седят, не били се върнали братята му. Пак преместил пръстена и рекъл:
— Пръстенче, искам да се видя с братята си! Още не издумал, ето братята му.
— Къде бяхте, братя мои? — попитал ги момъкът.
— Пленник бях в далечно царство — отговорил големият брат. — Преди малко долетя сребърноопашат змей, грабна ме и ме донесе тука, близо до чешмата.
— Аз пък — рекъл другият брат — се скитах изгубен в безизходната гора. Изведнъж над мен изфуча змей със златна опашка, грабна ме и ме донесе тука. А ти, братко, какво правиш?
— Намерих жива вода в царството на чудна хубавица. Тя ми даде тоя пръстен. Щом го преместя на дясната си ръка, каквото пожелая, имам го… А сега да отидем при татко в двореца!
Тръгнали. Като повървели малко, големият брат рекъл:
— Наистина, чуден пръстен ти е дала хубавицата. Дай да го премеря на моята ръка — да видим дали ще се изпълни каквото аз поискам.
Момъкът извадил пръстена и го подал на брат си. Той го сложил на дясната си ръка и казал:
— Искам живата вода да дойде в мои ръце, а по-малкият ми брат да се върне и да тръгне пак по оня път, който сам си избра.
Момъкът останал като замаян. Той не сетил кога големият брат взел водата от ръцете му. Не сетил и кога се върнал. Като се опомнил, той вече вървял по страшния път.
През туй време другите братя стигнали в бащиния си дворец. По-голе¬мият дал на баща си живата вода и станал цар. С помощта на чудния пръстен той направил и брат си цар на съседно царство.
Един ден той преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:
— Искам да дойде тука царицата на живата вода!
Подир малко време пред двореца спряла златна колесница. Слязла чудна хубавица и влязла в двореца. Завели я при царя. Тя се поклонила и рекла:
— Какво ще заповядаш, царю честити?
— Искам да останеш в моя дворец!
— Ще остана, защото съм безсилна, докато пръстенът е на твоята ръка. Но знай, че радост няма да видиш, докато не стъпи кракът на добрия ти брат в тоя дворец!
А тъкмо в това време добрият брат стигнал до пещерата, дето спасил рожбите на змеицата. Срещнали го двете змийчета.
— Къде е майка ви? — попитал момъкът.
По-голямото отговорило:
— Тя умря от мъка, щом се научи, че чудноватият пръстен не е вече в твои ръце, но ти върви по тоя път и пак ще сполучиш! На ти една сребърна люспица от моята опашка. Покажи я на моя вуйчо в сребърната планина и той ще ти помогне.
Тръгнал момъкът на изток. Вървял, вървял — стигнал двореца на златоопашатия змей. Спрял се пред входа. Вратата била заключена.
— Змея ли търсиш? — чул се глас от близкия поток.
Момъкът приближил до потока и видял сребърната рибка, на която бе спасил живота по-рано.
— Змея търся, рибке! — рекъл момъкът. — Не е ли в двореца?
— Змеят умря от мъка, щом видя, че чудноватият пръстен мина в лоши ръце. Вземи от мене едничката ми златна люспица. Тя ще те заведе при брат ми, който ще ти помогне.
Момъкът взел златната люспица и пак тръгнал.
Стигнал двореца на бързокрилия змей. И тоя дворец бил заключен. Момъкът взел да се чуди какво да направи. Но в тоя миг долетял гарванът, на когото момъкът бе уталожил жаждата, и попитал:
— Кого търсиш, златен момко?
— Змея — отговорил момъкът, — Нося му тая златна люспица.
— Змеят умря от мъка, щом узна, че ти си изгубил чудноватия пръстен, който ти даде царицата на живата вода. Но кажи какво искаш. Аз ще ти помогна.
— Искам да отида при царицата на живата вода — рекъл момъкът.
Но гарванът отговорил:
— Царицата на живата вода не е вече в своето царство, момко. И тя е пленница на твоя брат. Докато пръстенът е в негови ръце, тя е безсилна.
Момъкът заплакал.
Гарванът кацнал на рамото му и рекъл:
— Не губи надежда, момко. Аз ще се опитам да взема пръстена от твоя брат. Ти влез през задните врата в двореца и чакай, докато се върна. Ще гледам да не се бавя много… Хайде, довиждане, момко!
— На добър час, гарванчо!
Момъкът влязъл в двореца, а гарванът литнал към царството на лошия брат. Когато стигнал над царския дворец, царят се разхождал в градината. Гарванът се спуснал и го клъвнал по лявата ръка. Докато царят разбере какво става, гарванът го клъвнал и по дясната. Лошият брат викнал от болка. Надошли царедворци и лекари. Превързали раните. Прибрал се царят в своите покои, ала болките се засилили. Ръцете му почнали да отичат.
— Ох, умирам от болки! — извикъл царят. — Махнете ми пръстена от ръката! Сложете го на това столче до леглото и нека дойдат десет верни стражи да го пазят! Отворете прозореца! Задушавам се…
Каквото заповядал царят, всичко било изпълнено.
Но не се минало дълго време, през отворения прозорец се впуснал гарва¬нът, грабнал пръстена и отлетял…
Дигнала се голяма тревога в двореца, а през това време гарванът доле¬тял при добрия момък, дал му пръстена и рекъл:
— Сега можеш да правиш каквото искаш.
Момъкът пъхнал пръстена на дясната си ръка и викнал:
— Пръстенче, отнеси ме в бащиния ми дворец!
Още не изрекъл момъкът, вън долетял крилат кон вихрогон. Яхнал го юнакът и право в двореца.
Щом го видял брат му, паднал на колене пред него и завикал:
— Накажи ме, братче, с най-тежкото наказание! Аз съм най-лошият чо¬век на земята! Нека дойде и баща ми, нека дойде и хубавата царица! Пред всички ме накажи!
Дошъл старият цар. Прегърнал малкия си син и заплакал от радост. Дошла и хубавата царица на живата вода, целунала момъка по челото, обърнала се към стария цар и рекла:
— Царю, тоя момък взе от мене живата вода. Нему дадох чудния пръстен. Само той е достоен да бъде цар на твоето царство.
А старецът хванал ръката на царицата и рекъл през сълзи:
— А само тая ръка е достойна за ръката на моя син.
После се обърнал към сина си и добавил:
— Синко, накажи както искаш своя брат. Да ти са честити и царицата, и короната!
Но момъкът дигнал брата си от земята и рекъл:
— Стани, братко! Ти имаш жена и деца. Работи за тях и ще ти се прости.
След това момъкът се венчал за хубавата царица и царувал дълги години, за чудо и приказ на мало и голямо.

Младо овчарче пасло стадо край царския път. Хрупали овцете тревица. Овчарчето се подпряло на кривака. Мислело си нещо. Изведнъж скочило, ударило си калпака о земята и викнало:
— Отгатнах, отгатнах!
Тъкмо в туй време минал царят в златна колесница. Подплашили се конете от калпака на овчарчето. Втурнали се — не могат да ги удържат. Като укротили конете, царят дал знак да спрат. Пратил да повикат овчарчето. Довели го. Взели му калпака. А царят го попитал сърдито:
— Защо подплаши конете, момче?
— Не съм искал да ги подплаша,
царю. Аз отгатнах една гатанка. Зарадвах се. Ударих си калпака. Не помислих, че ще уплаша конете.
— Каква е тая гатанка?
— Ще я кажа, царю честити: „Кое е това нещо, дето е от човек по-високо, а от кокошка по-малко?"
Замислил се царят. Не можал да отгатне.
Попитал и царедворците, що били с него, И те не отгатнали. Обърнал се към момчето:
— Каж:и, момче, кое е това нещо, което е от човек по-високо, а от кокошка по-малко?
— Калпакът, царю честити. Нали е по-малък от кокошка, а като го нахлупим, става по-висок от човека.
— Така е — рекъл царят. — Ти си учено момче. Прощавам ти, дето подплаши конете. Вземи си сега калпака и си закарай стадото. А утре ще пратя да те доведат в двореца. Ще ти поръчам нещо. Ако го изпълниш, ще те наградя богато.
Завели на другия ден овчарчето в двореца. Царят му рекъл:
— Искам да ми намериш едно агне, но да не бъде бяло, нито черно, нито сиво, нито шарено, нито пък да има друг някакъв цвят.
— Добре, царю честити! — поклонило се овчарчето и си отишло при стадото.
На сутринта дошло пак. в двореца. Пуснали го при царя.
— Намери ли такова агне? — попитал го той.
— Намерих, царю честити! Затворих го в кошарата. Можеш да пратиш човек да го вземе. Но не го пращай в понеделник, нито във вторник, нито в сряда, нито в четвъртък, нито в петък, нито в събота, нито в неделя, а в друг някой ден.
Засмял се царят. Харесал му умният отговор. Повикал един царедворец. Рекъл му:
— Вземи на това момче калпака и го напълни с жълтици.
Напълнили на овчарчето калпака с жълтици.
Купило си то вакло стадо. И станало прочут овчар, най-прочутият в царството.

Един цар имал едничък син, умен и хубав, за чудо и приказ. Дошло време да се задоми царският син. Царят изпратил най-умния царедворец да търси мома, лика-прилика на сина му.
Тръгнал сгледникът по всички земи. Обиколил девет царства. Никъде не харесал мома за царския син. Навлязъл в десето царство. Чак там намерил мома, каквато дирел.
Сгледникът се върнал при царя и рекъл:
— Намерих, царю честити, девойка — умна, хубава и работлива.
Царят поразмислил и казал:
— Ти си най-умният ми царедворец. Добре си преценил момата. Но не е зле още веднъж да изпитаме колко е умна. Ще пратим годежник с поръка до нея. Ще видим дали ще разбере, каквото й кажем.
Царят избрал годежник. Заповядал да му дадат дванадесет жълтици, една голяма погача и кози мех, напълнен с вино.
Когато годежникът бил готов, царят му поръчал:
— Много здраве на царската избраница. Ще й предадеш жълтиците, погачата и виното и ще й кажеш тия думи: „У нас годината има дванадесет месеца, месечината изгрява винаги пълна и козите ни имат четири крака".
Тръгнал царският годежник. Минал девет царства. Стигнал в десетото. Намерил умната девойка. Поклонил се и рекъл:
— Много здраве, хубаво девойко, от нашия цар. Той те избра за снаха.
Праща ти тия дарове и поръча да ти кажа, че у нас годината има дванадесет месеца, месечината изгрява винаги пълна и козите ни имат четири крака.
Девойката взела даровете и отвърнала:
— Благодаря, пратениче. Влез вкъщи да си починеш и да похапнеш от нашата трапеза!
Девойката нагостила добре царския пратеник. Когато той си тръгнал, тя му рекла:
— Много здраве на царя! Ще му кажеш, че у нас годината има единадесет месеца, че месечината изгрява нащърбена и козите ни имат три крака. Кажи му още на гарвана око да не вади!
Царският пратеник се завърнал и казал на царя какво отговорила момата. Царят се учудил, че тя е толкова досетлива. Пратеникът, без да знае сам, съобщил на момата, че са му дали да й занесе дванадесет жълтици, че погачата е цяла и че мехът с виното е пълен. А тя получила единадесет жълтици, погачата била наядена и виното напито — единият крак на меха бил празен. Затова царят получил такъв отговор.
— Ти не си занесъл даровете, както ти ги предадох — казал царят на пратеника. — Защо си скрил една жълтица! Защо си ял от погачата? Защо си пил от виното?
Пратеникът паднал на колене пред царя, извадил от джоба си жълтицата, па почнал да се моли и плаче:
— Прости ме, царю честити! Полъгах се. Ето жълтицата, която задържах… Бях много уморен и гладен. Затова хапнах от погачата и пийнах от виното.
Царят се усмихнал и простил пратеника, защото умната девойка се досетила да поръча — на гарвана око да не вади.
Още същия ден царският син отишъл да доведе в двореца умната девойка.
Когато девойката пристигнала в двореца, царят, царицата и всички царедворци я посрещнали с голяма радост. Тя била не само умна, но и хубава.
Скоро направили сватба. Царят дал нечувана гощавка. Три дни яли, пили и се веселили.