www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Един баща имал трима синове. Двамата били едри и хубави. Третият бил нисък, дребен, с голяма глава. Казвали му Главчо. Посял бащата пшеница. Тя израсла буйна и едра за чудо и приказ. Но научило се някакво животно да влиза нощем в нивата.
Един ден бащата казал на синовете си:
— Деца, отсега нататък ще вардите по ред нивата, та дано хванете животното, що прехапва класовете.
Първата вечер отишъл най-големият син. Скрил се в житото. Седнал да чака. Чакал, чакал — няма нищо. Додрямало му се. Заспал. Събудил се по едно време, гледа — съмнало се. Отишъл си и рекъл на баща си:
— Тате, цяла нощ вардих. Нищо не можах да видя.
Втората вечер отишъл средният брат. И той вардил, докато притъмняло, па си легнал. Чак сутринта се събудил. Отишъл си вкъщи. Казал на баща си:
— Не отивам вече, татко. Цяла нощ вардих, нищо не можах да видя.
Третата вечер отишъл Главчо. Скрил се в нивата и седнал на един камък да чака. Станало среднощ. Главчо не заспива. По едно време нещо зашумяло. Гледа Главчо: хубав бял кон гази нивата и прехапва класовете.
Момъкът не се уплашил.Разпасал си пояса, направил примка и се снишил в нивата. Конят дошъл наблизо, без да го забележи. Главчо хвърлил примката на главата му и го хванал. Конят взел да се моли:
— Пусни ме, Главчо! Голяма добрина ще ти направя!
— Каква добрина?
— Ще видиш.
— Ами ще влизаш ли пак в нивата?
— Няма да влизам, Главчо.
— Ще те пусна, коньо, ала кажи ми как ще те намеря, ако ми потрябваш!
— Много лесно — рекъл конят. — Свирни три пъти и извикай: „Вихрогоне, ела тук!" — и аз тозчас ще дойда.
Главчо го пуснал.
На сутринта рано-рано си отишъл.
Братята почнали да му се смеят:
— Е, Главчо, хвана ли нещо?
— Хванах. Среднощ дойде голям бял кон. Хванах го с пояса. Даде дума, че няма вече да влиза в нивата, и аз го пуснах.
— По-малко се хвали! — рекли братята. — Ти да видиш такъв кон, ще бягаш три дена надалече!
Главчо нищо не им казал. Легнал си и заспал.
Наскоро царят разгласил по цялото царство да се съберат в столнината всички хора и богати и бедни, и прости и учени, и селяни и граждани, и мъже, и жени. Три дни ще се веселят. Всеки момък, който има коне, да избере най-хубавия и с него да се яви. Ще има надпрепускване. Който надмине всички, той ще се ожени за царската дъщеря.
Тръгнали братята на Главчо да погледат веселбата в столнината. Главчо им се помолил:
— Вземете и мене да видя какво става в столнината!
Братята му се присмели:
— И без тебе ще мине. Ще дойдеш там за смях на хората!
Главчо си премълчал. Като заминали братята му, той нарамил торбичката и отишъл в гората. Свирнал три пъти и извикал:
— Вихрогоне, ела тук!
Тозчас конят дотърчал и рекъл:
— Влез в дясното ми ухо и излез през лявото!
Главчо направил, каквото му рекъл конят. Като излязъл през лявото ухо, той станал хубав като слънце. Яхнал коня и се озовал в столнината. Спрял се на широкия мегдан и погледнал наоколо. Хора, хора — яйце да хвърлиш, няма къде да падне. И коне — един от друг по-хубави. Но като неговия други няма. Царската дъщеря гледала от чардака на двореца.
По едно време царският глашатай извикал:
— Хайде, които ще се надпрепускат, нека дойдат пред двореца! Хайдее!
Конниците се струпали пред двореца. Дошъл и Главчо. Всички обърнали очи кьм него. Такъв снажен юнак и такъв хубав кон никой не бил виждал. Главчо плеснал с камшика и извикал:
— Който желае, нека излезе да се надпрепускаме!
И конят му се изправил на задните крака.
Никой не се наел да излезе. Глашатаят подканил бързоконците отново. Пак никой не излязъл. Уплашили се всички. Тогава Главчо бутнал коня и отлетял като стрела.
Стигнал в гората. Слязъл от коня. Влязъл в лявото му ухо, излязъл из дясното и станал пак такъв, какъвто бил по-напред. Набрал си гъби в торбичката и си отишъл.
Върнали се и братята. Почнали да разказват на баща си какво чули и що видели на веселбата: как дошъл млад хубавец с кон вихрогон, как се изплашили всички бързоконци и никой не се наел да се надпрепуска с него, как юнакът бутнал коня и отлетял като вятър.
А Главчо лежал на одъра и току се подсмивал.
— Дали ще се върне пак юнакът? — попитал бащата.
— Трябва да се върне — рекли синовете, защото веселбите продължават три дена.
На другия ден братята пак заминали за столнината. Главчо нарамил торбичката, отишъл в гората, свирнал три пъти и викнал:
— Вихрогоне, ела тук!
Конят дошъл. Главчо влязъл в дясното му ухо, излязъл през лявото и станал пак хубав като слънце. Яхнал коня и право в столнината.
Като го видели хората, отдалече взели да му струват път. Главчо плеснал с камшика, па извикал:
— Кой желае да се надпрепусква?
— Аз! — извикал един бързоходец. — Пущай!
Дорде каже тоя „пущай",Главчо отлетял като стрела. Бързоконецът бил насред пътя, а Главчо се връщал вече.
— Хайде — рекъл, — има ли друг да излезе?
Излязъл втори юнак. Главчо и него надбягал. Излязъл трети. И него надпреварил, па извикал:
— Има ли още някой?
Никой не се наел. Главчо бутнал коня и се изгубил.
На третия ден пак долетял. Царският глашатай излязъл на чардака при царкинята, па извикал: „Слушайте, бързоконци! Днес е последният ден за надпреварване. Който надпрепуска, него ще поздрави царската дъщеря с копринена кърпа. Нему ще даде пръстена си и той ще стане царски зет!"
Изправил се Вихрогончо. Викнал Главчо:
— Хайде, бързоконци! Кой ще се надпрепуска?
Наел се най-добрият юнак. Пуснали конете. Юнакът бил още насред пътя, а Главчо се връщал вече. Посрещнал го радостно народът. Царската дъщеря му замахала с кърпичката и му показала пръстена.
Главчо дръпнал юздите. Вихрогончо скочил наспоред чардака. Грабнал Главчо кърпичката и пръстена, па извикал високо:
— Довиждане, хубавице! Утре ще доведа сватбарите!
И царският годеник отлетял като вятър.
Върнали се пак братята вкъщи. На другия ден пак почнали да разказват на баща си за незнайния конник: как надпрепуснал най-добрия юнак и как грабнал кърпичката и пръстена на царската дъщеря.
А Главчо станал от одъра и попитал:
— Ами покани ли ви царската дъщеря на сватба?
— Тя нас ли ще покани, глупчо! — отвърнали братята.
А Главчо добавил:
— Тя като не ви е поканила, аз ви поканвам. Хайде, стягайте се за царската сватба!
И той им показал кърпата и пръстена.
Дигнало се цялото село. Отишли всички на Главчовата сватба. Три дни яли пили и се веселили.

Имало едно време една бедна вдовица. Тя си имала едно-едничко момченце. Разболяла се вдовицата. Тръгнало момчето да работи, та да прехранва болната си майка.
Една вечер момчето се връщало от работа. По пътя застигнало две деца. Децата биели кученце.
— Защо биете кучето? — попитало момчето.
— Защото ни се бие! — отвърнали децата.
— Дайте ми го!
— Ти какво ще ни дадеш?
— Каквото искате!
— Дай ни парички, да си купим халвица!
Момчето дало парите, що било спечелило през деня, взело кученцето и се прибрало при майка си.
— Мамо — рекло то, — каквото спечелих през деня, дадох го да отърва от бой това кученце. Нищичко не купих за ядене.
— Добре си направил, синко — отговорила майката. — Тази вечер мо¬жем и гладни да си легнем. Погледни как се радва кученцето!
След няколко дена момчето пак се връщало от работа. Гледа — две момчета мъчат едно котенце.
— Дайте ми това котенце! — рекло момчето. — Стига сте го мъчили.
— На ти го — казали лошите момчета. — Ама дай ни парички, да си купим богзица!
Момчето им дало каквото спечелило през деня. Взело котенцето. Занесло го вкъщи.
— Отде взе това котенце? — попитала майка му.
Момчето отговорило:
— Мъчеха го лоши момчета. Дадох им парите, що спечелих днес, и го отървах.
— Добре си направил, синко — казала майката.
На другата вечер момчето срещнало един малък пакостник. Той влачел вързана жаба по улицата.
— Защо влачиш тая жаба? — попитало момчето.
— Да плаша децата.
— На ти пари, дай ми жабата!
Момчето дало каквото спечелило през деня, взело жабата и я занесло вкъщи.
— Отде носиш тая жаба? — попитала майка му.
— Лошо момче я влачеше по улицата. Дадох му всичките си пари и взех жабата.
— Добре си направил, синко.
Пак легнали гладни.
На сутринта майката казала:
— Жабата не може да живее на сухо. Като отиваш на работа, пусни я в реката.
Момчето взело жабата. Тръгнало към реката. Когато да я хвърли във жабата рекла:
— Ти ми спаси живота. Искам да ти се отплатя. Почакай на брега. Ще дойде баща ми — жабешкият цар, и ще ти донесе чудна кутийка. Ти я вземи от устата му. Като близнеш тая кутийка, от нея излиза черен човек. Каквото му поискаш, дава ти го начаса.
Момчето пуснало жабата. След малко из водата се показал голям жабок с корона на главата. Той държал в устата скъпоценна кутийка. Взело я момчето и право при майка си. Близнало кутийката. Черен човек изскочил из нея, поклонил се и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
Смаяла се майката, а момчето казало:
— Искам да оздравее майка ми и да ни донесеш нещо за ядене.
Тозчас майката оздравяла и в стаята се явила богата трапеза с хубави ястия. Наяли се майката и момчето. Нагостили кученцето и котенцето. На другия ден пак ги нахранила скъпоценната кутийка. Заживели си майка и син от хубаво по-хубаво.
По това време глашатаи разгласили по цялото царство: „Царската дъщеря търси момък да се жени. Който й направи златен дворец за три дена, него ще вземе."
Никой момък не се наел да построи златен дворец за три дена. Отишло момчето с чудната кутийка при царя и казало:
— Царю честити, аз се наемам да построя двореца.
Разсмял се царят. Рекъл му:
— Ех, момко, такива прочути майстори не се наеха да издигнат двореца, че ти ли ще го построиш! Но щом искаш, опитай се!
Минало ден. Минали два. Момъкът не бързал. На третия ден близнал кутийката. Черният човек изскочил и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
— Искам да ми направиш златен дворец, но да бъде от царския по-хубав.
Още същия ден дворецът бил готов и момчето се оженило за царската дъщеря. То завело в двореца майка си, кученцето и котенцето.
Наскоро царският зет отишъл на война. Той оставил кутийката в двореца. Царската дъщеря я гледала, ала не знаела каква е. Веднъж край двореца минал продавач на скъпи неща. Царската дъщеря го повикала да си купи премени. Като видял кутийката на поличката. продачът рекъл:
— Дай ми тая кутийка, царкиньо, и вземи всичко, що нося за продан.
Царската дъщеря се излъгала. Дала кутийката. Продавачът я близнал. Черният човек изскочил и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
— Искам този дворец и царската дъщеря да се преместят на самодивската поляна зад морето!
Още не издумал продавачът, и дворецът и царската дъщеря се преместили зад морето.
Върнал се царският зет. Гледа — няма ни двореца, ни жена му, ни кутийката. Разплакал се.
Дошли при него кучето и котката. Попитали го:
— Защо плачеш, батьо?
— Кутийката ми откраднали.
— Недей плака! Ще я намерим.
И кучето и котката тръгнали да я търсят.
Вървели, вървели — стигнали до морето. Котката се покачила върху гърба на кучето и то я пренесло. Щом излезли на брега, видели златен дворец. Познали го. Батьовият им дворец!
Кучето останало вън. Котката влязла в двора. Промъкнала се на тавана. Подгонила мишките. Из една дупка се подал голям плъх и попитал:
— Защо ни гониш, котарано?
— Защото вашият господар взел батьовата кутийка.
— Тъй ли? Тогава почакай малко! Аз ще ти я донеса. Сега всички спят.
Плъхът се промъкнал в спалнята на своя господар, взел кутийката и я дал на котката.
Котката изскочила при кучето и викнала:
— Хайде сега, побратиме! Стъпвай, да стъпваме! Ето кутийката!
— Дай аз да я нося! — рекло кучето.
— Не може. Аз я намерих, аз ще я нося.
— Ти я намери, ама кой те пренесе през морето?
— Туй е лесна работа.
— Ще видим колко е лесна!
Стигнали до морето. Кучето се дръпнало настрана и рекло:
— Плувай сега, котарано!
— Не се моля — отговорила котката. — И сама мога!
И заплувала сама котката. Но изтървала кутийката. Спуснала се една голяма риба. Глътнала я.
Излязла на брега котката. Не смее да погледна кучето.
— Аз нали ти казах, самохвалке! — рекло кучето. — Видя ли сега какво стана? Отиде ни кутийката. Ще плаче батьо, доде е жив!
Разплакала се котката. Заплакало и кучето.
Три дни обикаляли край морето. Обикаляли и плачели. На четвъртия ден съгледали край брега рибешки черва. Рекли да си похапнат за разтуха. Но що да видят? Из едно разкъсано черво се подавала скъпоценната кутийка.
Котката гозчас се досетила как стои работата.
— Пак сме имали щастие, побратиме — рекла тя. — Някой рибар е хванал рибата, дето глътна кутийката, разпрал я и оставил тука червата.
Вземи кутийката, та хайде при батя!
Батьо им взел кутийката. Близнал я. Изскочил черният човек и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
— Искам да дойдат тука жена ми, дворецът и крадецът на кутийката.
Начаса всичко си дошло на място.
Измамникът бил наказан. Момчето, майка му и царската дъщеря заживели пак весело и честито. А кучето и котката се разхождали като царедворци из златния дворец.

Имал дядо козичка. Цанил си козарче. То си имало свирка. Ама каква свирка! Като я надуе, де що има живо нещо, скача, та се къса. Сутрин ляло му слагал хляб в торбата, пущал го след козите и му думал:
— По-малко да надуваш свирката, повече да пасеш козите!
Вечер се връщало момчето. Докарало козите. Посрещал го дядо и викнал ядосано:
— Бре, сине. къде ходиш, какво правиш, та не пасеш козите? Я ги погледни на какво приличат! Живи умрели от глад!
— Паса ги, дядо, паса ги.
Днеска тъй, утре тъй — козарчето щяло да измори козите.
Станал дядо една сутрин, та след него. Скрил се в гората зад една шипка.
Момчето докарало козите в гората. Насякло им бръстина. Почнали да ядат: руп, руп, руп!
Козарчето седнало на един пън, извадило свирката, па като засвирило! Козите оставили оръстината, па като заскачали! Зарипал и дядото в шипката: друс, друс, друс! Изподрал си дрехите. Почнал да вика:
— Спри бе, сине! Изподрах се в шипката!
— Аз спирам, дядо, ами свирката не спира. И пак рипал дядо.
Чакала го баба да се върне вкъщи, па току си рекла:
— Я да видя що стори тоя дядо.
Отишла баба в гората. Гледа — козарчето свири, козите скачат, и дядо рипа ли, рипа в шипката.
— Бре, сине, бре, дядо! Каква е тази работа от вас?
Но додето издума, засвирила по-силно свирката и бабата заиграла: друс, друс, друс! Баба и дядо си имали син и снаха. Имали си и внучета. Чакал синът да се върнат дядо и баба, па като не ги дочакал, рекъл на жена си:
— Чакай, невесто, да отида да видя що сториха татко и мама!
Отишъл синът в гората. Гледа отдалече: козарчето свири, козите скачат, дядо и баба рипат ли, рипат.
— Каква е тая работа бре, хора? — викнал синът, но свирката свирнала по-силно и той затропал заедно с другите: друс, друс, друс!
Снахата чакала, чакала при децата вкъщи, па току рекла:
— Чудно нещо! Що направиха тия хора? Къде отидоха, та се не върнаха? Трябва да ги потърся!
Снахата оставила децата да пазят къщата, а тя отишла в гората. Погледнала и какво да види. Козарчето свири. Козите скачат. Бабата, дядото и синът рипат ли, рипат.
— Какво е туй чудо бре, хора? — викнала снахата, но козарчето свирнало по-силно и тя затропала редом с другите: друс, друс, друс!
Дядовите внучета пазили, пазили къщата, па като видели, че никой не хукнали да видят що става в гората.
— Тропайте да тропаме! Карай, козарко! И те зарипали редом с другите: друс, друс, друс!
Цял ден свирило козарчето. Цял ден рипали козите и дядовите хора. Взело да се мръква. Козарчето тръгнало напред със свирката. Тръгнали след него скачешком и козите, и дядо, и баба, и син, и внучета малки и големи.
Кой как ги видял, тръгвал с тях и почвал да тропа: друс, друс, друс! Разиграло се цяло село. Нямало кой да спре играта. Тропали цяла нощ, рипали и на другия ден. Кой знае. Може и до ден днешен да тропат.

Похвалил се лъвът пред баба Мецана:
— Знаеш ли, Мецано, юнак като мене?
— Зная, Лъвчо, зная!—рекла баба Меда. — Погледни как куцам! От човек си патя. От него по-силен на земята няма!
— Що думаш? Човек ли? По-силен от мене? — запънал се лъвът.— Де е да го видя?
— Зад хълма, в гората! — отвърнала Меца.
Подпътил се лъвът. На една поляна вързан кон съгледал.
— Кой те върза, коньо?
— Човекът.
— Де е той?
— В гората.
Постреснал се лъвът, но тръгнал нататък. До гората стигнал. Там наблизо видял впрегнати волове.
Попитал ги лъвът:
— Кой ви впрегна, братя?
— Човекът!
— Де е да го видя?
— Не чуваш ли? В гората. Дървета събаря.
Уплашил се лъвът, но влязъл в гората. Там с топор дърварин дървета събарял. Но щом видял лъва, тозчас се покачил на дърво високо.
— Ей, чуй! — рекъл лъвът.
— Е? Чувам!
— Кой си ти?
— Човек съм.
— Слез да се поборим!
— Бива. Ала покажи ми каква сила имаш. Поне едно дърво събори пред мене.
Запретнал се лъвът. Блъскал, драскал, хапал. Избил си зъбите. Изхабил си ноктите. Изморил се страшно. Ала най-подире съборил дървото.
— Ей, човече, слизай! Ела да се поборим!
— Слизам, слизам, Лъвчо. Щом толкова искаш, нека се поборим. Но по-напред трябва ее,от онуй дърво клина да извадя. Ти си силен, виждам. Хайде помогни ми! Пъхни твоите лапи в цепката до клина, па напъни здраво! Клинът ще изскочи.
Лъвът пъхнал лапи. Дърварят тогава слязъл от дървото. Замахнал с топора. Избил бързо клина. Приклещил юнашки лъвовите лапи. Охнал, ревнал лъвът — разлюлял гората. Пата-кюта-пата — заудрял дърварят. Примрял от бой лъвът. Като натоварил дърварят дървата, наместил и лъва. Завързал го здраво. Подкарал колата.
Щом пристигнал вкъщи, от двора завикал:
— Излез, излез, жено! Кожухче ти нося!
Излязла жената. Скочили децата. Хукнали на двора. Гледат и се чудят.
— Ии, какво мечище ни домъкнал тате!
Чак до тъмно вънка разглеждали лъва. А той не помръдвал. Най-подир дърварят викнал на децата:
— А влизайте вътре! Чака ви софрата!
Прибрали се всички. Взели да вечерят. Лъвът поотворил очи и въздъхнал.
„Няма никой вънка. Вече съм отвързан. Мога да избягам."
Тъй си мислел лъвът.
Но изведнъж вътре чул се вик и тропот. Дръннала машата.
— Ах ти, котарако! — извикал дърварят. — От сами софрата мръвка ще ми дърпаш! На ти сега мръвка! Че ако ти струва, други път пак дърпай!
С пребит гръб котакът на двора изскочил.
— Що има, роднино? — попитал го лъвът.
— Пребиха ме, братко!
— Кой! Пак ли човекът?
— Той, ами кой друг!
— Често ли те бие?
— Ден се не минава да ме не наложи. Но инак не може. Той е много силен, па и с ум се бори?!
— От бой ли, роднино, ти не си порасъл?
— Постой и ти тука, после ще се видим!
Уплашил се лъвът и дим да го няма. Избягал далече. По горите наши не се върнал вече.

Изгубили се братче и сестри-че в гъста гора. Вървели, вървели, братчето видяло изворче и рекло:
— Ще пия вода.
— Не бива! — спряло го сестричето. — От нея мечка е пила. Ако сръбнеш, ще, станеш мечка.
Като повървели още малко, братчето пак рекло:
— Много съм жаден. Ще сръб¬на от това изворче.
— Недей! — казало сестричето. — Вълк е пил от него. Ако сръбнеш, на вълк ще се превърнеш. Как¬во ще правя без тебе?
Вървели пак, какво вървели, съ¬гледали друго изворче. Момчето казало:
— Умирам за вода! Ще сръбна от това изворче.
— Недей — рекло сестричето, — рогач е пил от него! Ако пиеш, рогач ще станеш.
Момчето не се стърпяло, сръбнало и станало рогач.
Заплакало сестричето. Какво ще прави сам-самичко с рогача в гъстата гора.
Мръкнало се. Момичето се покачило на високо дърво край един извор, а рогачът легнал под дървото. На сутринта момичето останало на дървото, а рогачът отишъл да пасе из гората. Върнал се на обед и донесъл на сестричето си круши и къпини. То слязло, помилвало рогача, хапнало от плодовете и сръбнало от бистрия извор, що течал под дървото.
Един ден царският син отишъл на лов из гората. Той съгледал извора под дървото, дето седяло момичето, и рекъл да напои коня си. Но конят пръхнал и не искал да пие. Царският син погледнал във водата и видял образа на момичето. То било толкова хубаво, че тозчас го обикнал и рекъл:
– Слез, моме, и ела с мен в царския дворец!
Момичето не слязло. Не искало да остави братчето си в гората.
Царският син заповядал да отсекат дървото. Повикали дървари. Те сек¬ли, секли — не могли да го отсекат. Легнали да спят. През нощта рогачът дошъл под дървото, близнал една по една треските и ги залепил о стъблото. На сутринта дървото си било пак цяло-целеничко. Смаяли се дърварите и почнали пак да секат. Секли, секли — не могли да го отсекат до вечерта. През нощта рогачът пак залепил треските. На другата нощ направил същото. Дърварите не могли да отсекат дървото. Тогава царският син повикал хитра бабичка. Тя се наела да накара момичето да слезе. Престорила се на сляпа и отишла под дървото, а царският син и хората му се скрили навътре в гората. Бабичката почнала уж да сее брашно, за да меси хляб. Тя хванала ситото наопаки и взела да сее брашно над водата. Видяло я момичето и попитало:
— Защо държиш ситото наопаки, бабо, и защо сееш брашно над водата? А бабата отговорила:
Не виждам, не виждам, дъще. Де си ти? Ела ми помогни! Момичето слязло. Бабата го хванала. Дошъл царският син, качил моми чето на коня и препуснал към двореца. Рогачът тръгнал подир сестра си. Царските хора го подгонили. Тогава момичето казало на царския син:
— Кажи на твоите хора да не убиват рогача! Той ми е брат, но пи в гората омагьосана вода и стана рогач.
Царският син заповядал на своите хора да оставят на мира рогача, който тръгнал заедно със сестра си. Като стигнали в двореца, царският син се оженил за хубавото момиче, а рогачът ходел свободно из царските палати. Когато виждал царския син и сестра си, той лижел нежно ту ръката на зетя си, ту ръката на сестра си и думал: „Мила батьова ръчица, мила какина ръчица!"
Царската снаха ходела всяка вечер за вода на един кладенец. Рогачът вървял подире й. Веднъж тя заварила на кладенеца една хубава циганка, която много приличала на нея. Циганката съблякла царската снаха, облякла й своите дрехи и я хвърлила в кладенеца. После се пременила с царските дрехи, взела стомните и отишла в двореца. Никой не можал да я познае. Но когато царският син излязъл с нея в градината, рогачът се приближил, близнал ръката на батя си и казал: „Мила батьова ръчица! Кака плаче в кладенеца!
Циганката се уплашила, че рогачът ще я издаде. Затова се престорила на болна и рекла на царския син:
— Заколете рогача и ми дайте от месото му! Щом хапна, ще оздравея. Като чул това, царският син рекьл:
— Как ще го заколим! Нали ти е брат!
— Не ми е брат. Аз ви лъжех по-рано, за да не го заколите. Царският син повярвал и пратил хора да заколят рогача. Но той избягал при кладенеца и викнал:
— Како, циганката иска да ме заколят!
Сестра му се обадила:
— Не бой се, братко!
Царските ратаи, що гонели рогача, надзърнали в кладенеца и видели царската снаха. Те я извадили. Завели я при царския син. Тя му разказала всичко от край до край. Царският син заповядал да пропъдят циганката през девет царства в десето. А той и младата хубавица отишли при рогача. Сестра му го прегърнала и заплакала. Щом капнали сълзи на челото му, той се превърнал в хубав момък. И братът, и сестрата заживели весело и честито в царския дворец.

Много, много отдавна в едно царство живели в малката си къщичка един дядо, една баба и дъщеричката им Василиска. Живели си те добре, честито, но голяма беда ги сполетяла. Разболяла се милата им майчица. Усетила тя, че смъртта й е близка. Извикала тя Василиска и й дала една малка кукличка.
– Чуй какво ще ти кажа, дъще – й рекла тя, – пази тази кукличка и на никого не я показвай. Ако те сполети беда, дай на кукличката да си хапне и поискай съвет от нея. Тя като си хапне, ще ти помогне, дъще, ще облекчи мъката ти. Целунала майката Василиска и умряла. Потъгувал дядото, потъгувал, па се оженил за друга. Мислел на Василиса майчица да намери, но й намерил зла мащеха.
Мащехата имала две дъщери: зли, лоши, свадливи. Мащехата ги обичала и ги галела, а с Василиса винаги се заяждала. Лош станал животът на Василиска. Мащехата и сестрите все й се карали, навиквали я, не й давали от работа гръб да изправи, искало им се от тежкия труд да измършавее, от вятъра и слънцето да почернее. По цял ден се чували гласовете им:
– Василисо ма, Васо, Василисо! Обед свари, къщата оправи, донеси дърва, издои кравите, пък по-чевръсто пипай ма и по-весело гледай!
А Василиса шета ли, шета, на всички угажда, с всичко се справя. И от ден на ден все по-хубава става. Красавица! Ни с думи да я разкажеш, ни с перо да я опишеш. Във всичко й помагала кукличката.
Рано сутрин ще надои Василиса мляко, ще се залости в килера и ще започне кукличката си с мляко да гощава и да й дума:
– Хайде, кукличке, хапни си, та мъката ми да чуеш.
Кукличката ще си хапне, ще утеши Василиса и ще свърши всичката работа вместо нея.
Сиди си момичето на сенчица, къса си цветенца, а вече и лехите й оплевени, и водата донесена, и фурната запалена, и зелето полято. Кукличката даже билки за хубост й показвала. И Василиса още по-хубава ставала. Един път баща й заминал дълго време на някъде. Седнала мащехата с дъщерите си в къщата, а навън – фучи, зимата на вратата вече тропала. Около къщата имало непроходима гора, а в гората живеела баба Яга, която гълтала хората като пилета.
Дала мащехата на всяка дъщеря работа: на едната – дантели да плете, на другата – чорапи, а на Василиса дала да преде. В цялата къща загасила огъня, една борина оставила само там, където момичетата работели, и си легнала да спи.
Пукала, пукала брезовата борина и загаснала.
– Ами сега? – рекли мащехините дъщери. – В цялата къща огънче няма, а трябва да се работи. Ще трябва май при баба Яга да ходим за огън.
– Аз няма да отида – казала най-голямата. – Аз плета дан¬тели и от куката ми свети.
– И аз няма да отида – рекла средната, – аз плета чорап и от иглите ми свети.
Че като викнали и двете:
– Василиса, Василиса да ходи за огън! Бягай бързо при баба Яга! – И изтикали Василиса от къщата.
Навън било тъмно като в рог, в гъстата гора фучал злият вятър. Заплакала Василиса, извадила от джоба си кукличката.
– Мила моя кукличке, изпращат ме при баба Яга за огън. А баба Яга хора яде и само кокалчетата им хрускат.
– Нищо – казала й кукличката, – с мене няма от какво да се страхуваш! Докато аз съм при тебе, беда няма да те сполети.
– Благодаря ти, кукличке, за добрата дума – рекла Василиса и тръгнала на път.
А в гората било страшно, даже месечината не се показвала.
Чакало момичето, разтреперало се, кукличката си здраво притиснало.
Изведнъж вижда, че покрай него препуска ездач – целият бял, с бял кон, а хамутът на коня ясно грее.
Започнало да се разсъмва.
Тръгнало момичето по-нататък, спъвало се, удряло се в пъновете. Плитката му с роса се покрила, ръцете му замръзнали.
Изведнъж препуснал друг ездач – целият ален, на ален кон, хамутът на коня му и той ален.
Изгряло слънцето. Погалило Василиса, стоплило момичето и изсушило росата от плитката й.
Цял ден вървяла Василиска. Привечер стигнала до една полянка.
Гледа – къща стои. Оградата около къщата била от човешки кости. На оградата стърчат човешки черепи, вместо порти – човешки крака, вместо ключалка – ръце, вместо катинар – остри зьби.
Стъписало се момичето, застанало като закопано. Изведнъж препуснал ездач – целият черен, на черен кон, хамутът на коня и той черен. Стигнал до портата и пропаднал вдън земя.
Настъпила нощта.
Тогава очите на всички черепи по оградата грейнали, на поляната станало светло като през деня.
Василиса затреперала от страх. Не могла крачка да направи от страшното място, краката й не я слушали.
Изведнъж Василиса чула, че земята трепери, цяла се люлее. Това била баба Яга – в чутурата лети, с чукалото маха, с метлата следите си замита. Стигнала до портата, че като ревнала:
– Фу-фу-фу, на човек ми мирише! Кой е тук?
Приближила се Василиса до баба Яга, ниско й се поклонила и скромно й продумала:
– Аз съм, бабо, мащехините дъщери ме изпратиха при тебе за огън.
– Така ли – рекла баба Яга, – твойта мащеха ми е роднина.
Ами добре! Поживей при мене, поработи, пък там ще видим.
А след това пак ревнала с гръмовития си глас:
– Хей, мои здрави ключалки, отключете се, порти мои широки, отворете се!
Портата се отворила, баба Яга влязла, а Василиса тръгнала след нея. До портата растяла брезичка, която искала да шибне момичето.
– Брезичке, не шибай момичето! Аз съм го довела – рекла баба Яга.
Край портата лежало едно куче. То искало да ухапе момичето.
– Не го пипай, аз съм го довела – рекла баба Яга.
В пруста един котарак искал да издраска момичето.
– Не го пипай, котарако, аз съм го довела – рекла баба Яга.
– Виждаш ли, Василиса, колко е трудно да се измъкнеш от моята къща: котаракът ще те одраска, кучето ще те заръфа, брезата ще ти извади очите, портата няма да се отвори.
Влязла баба Яга в къщата, опънала се на миндера.
– Ей, моме-ратайкиньо, давай да ядем!
Изскочила момата-ратайкиня, започнала да храни баба Яга: един котел борш, една кофа мляко, двайсет пилета, четиридесет патета, половин вол, две баници, а колкото квас, медовина и бира изпила, никой не може да изпие.
Изяла всичко баба Яга. На Василиса дала само един краишник хляб.
– Е, хайде, Василисо – й рекла, – вземи тази торба с просо, почисти я зрънце по зрънце, черно зрънце да не видя, че ако видя, ще те изям.
Взела Василиса крайчето хляб, сложила го пред кукличката и й рекла:
– Кукличке, гълъбче, хлебец си хапни, мъката ми чуй! Баба Яга ми даде тежка работа. Заплаши да ме изяде, ако не свърша
всичко…
А кукличката й отговорила:
– Ти не плачи, не тъгувай, по-добре лягай да спиш: сутринта е по-мъдра от вечерта.
Едва Василиса заспала, куклата тутакси викнала:
– Птиченца-врабченца, синигерчета и гълъби, тук насам летете, Василиса от беда избавете!
Долетели толкова много птици, че всичко почерняло. Започнали да чистят просото, загугукали, зачуруликали, хубавите зрънца слагали в торбата, а черните изяждали. Всичкото просо зрънце по зрънце почистили, черничко не се виждало.
Едва направили това, край портата препуснал белият конник на бял кон. Започнало да се развиделява.
Събудила се баба Яга. Попитала Василиса:
– Е, как, свърши ли си работата?
– Всичко е готово, бабо.
Разсърдила се баба Яга, а няма какво да каже!
– Добре – промърморила тя, – аз сега тръгвам да търся плячка, а ти вземи хей оная торба, в нея са омешани грах с маково семе. Зрънце по зрънце да ги разделиш и на две купчини да ги направиш. Ако не сториш това, ще те изям.
Излязла баба Яга навън, свирнала, долетели чутурата и чукалото.
Препуснал червеният конник. Изгряло слънцето.
Седнала баба Яга в чутурата, литнала от двора, с чукалото маха, с метлата следите си заличава.
Взела Василиса една коричка хляб, нахранила кукличката и й рекла:
– Съжали се над мене, кукличке, гълъбче! Помогни ми.
Викнала кукличката със звънко гласче:
– Събирайте се, мишки – полски, домашни, хамбарни!
Дотичали безброй мишки. За един час цялата работа свършили.
Привечер момата-ратайкиня сложила масата и седнала да чака баба Яга. Препуснал през полето черният конник. Спуснала се нощта. Очите на черепите светнали, запращели дърветата, зашумяла шумата – пристигнала баба Яга.
– Какво става, Василисо? Готово ли е всичко?
– Всичко е наред, бабо.
Разсърдила се баба Яга, но нямало какво да каже.
– Е, щом е така, върви да спиш и аз сега ще си легна.
Отишла Василиса зад печката и чула, че баба Яга казала:
– Ти, моме-ратайкиньо, разпали фурната, раздухай огъня, че като се събудя да опека Василиса.
Легнала баба Яга на миндера, турила си бърните на полицата, покрила се с ходилото си и захъркала така, че гората затреперала.
Заплакала Василиса, извадила кукличката си, поставила пред нея коричка хляб.
– Кукличке, гълъбче, хлебец си хапни, мъката ми чуй. Баба Яга иска да ме опече и да ме изяде.
Е, както винаги кукличката я научила на всичко: какво да прави, какво да стори, как с бедата да се пребори.
Хукнала Василиса при момата-ратайкиня, поклонила й се до земята.
– Помогни ми, моме-ратайкиньо!Ти по-малко пали дървата, повече с вода ги заливай. Вземи за това моята копринена забрадка. Отговорила й момата-ратайкиня:
– Добре, мило момиче, ще ти помогна. Дълго ще разпалвам фурната, ще чеша на баба Яга петите, за да спи по-дълбоко. А ти бягай, Василиске!
– А няма ли да ме хванат конниците? Няма ли да ме върнат назад?
– Не – рекла момата-ратайкиня, – белият конник – това е денят ясен, червеният конник е златното слънце, черният е тьмната нощ. Те няма да те закачат.
Изскочила Василиса на пруста. Хвърлил се насреща й котаракът, помъчил се да я издраска. Василиса му подхвърлила една баничка. И той не пипнал момичето.
Хукнала Василиса по стълбата. Изскочило кучето, помъчило се да я ухапе. Момичето му хвърлило парче хляб. Кучето го пуснало.
Хукнала Василиса по-далеч от този двор. Искала брезичката да я шибне през очите. Но тя й завързала панделка и брезичката пуснала момичето.
Искала портата да се захлопне. Но Василиса й смазала пантите с мас и тя се отворила пред нея.
Изскочила девойката край черната гора. А през това време и черният конник преминал, в гората станало съвсем тъмно. Как да се прибере в къщи без огън? Как ще влезе вътре без него? Та нали мащехата ще я изтормози до смърт. И пак кукличката научила Василиса на ум и разум. Снела Василиса един череп от оградата и го надянала на една пръчка.
Тича девойката през тъмната гора, очите на черепа светят и тъмната нощ станала светла като ден. А баба Яга се събудила, протегнала се, усетила, че Василиса я няма, и хукнала към пруста.
– Котарако, одраска ли момичето, което побягна край тебе?
А котаракът й отговорил:
– Аз, бабо Яго, вече десет години ти служа, а ти даже коричка не си ми подхвърлила. А Василиса баничка ми даде!..
Ето защо я пуснах.
Хвърлила се баба Яга към двора.
– Вярно мое куче, изръфа ли ти поне непослушното момиче? А кучето й отговорило:
– Аз колко години вече ти служа, а досега даже кокалче не си ми подхвърлила, а то хляб ми даде. Ето защо го пуснах. Викнала баба Яга с цяло гърло:
– Брезичке, моя брезичке, ти шибна ли го през очите?
А брезата й отговорила:
– Аз вече десет години раста при тебе, а ти клонките ми даже с връвчица не завърза. А то панделка ми закачи. Ето защо го пропуснах.
– Дотичала баба Яга до портата.
– Здрава моя порта, ти затвори ли се, задържа ли непослушното момиче?
– А портата й отговорила:
– – Аз толкова време съм ти служила, а ти не си се сетила поне водица в пантите ми да налееш, а то с мас ме смаза. Ето защо го пропуснах.
– Ядосала се здравата баба Яга. Започнала да бие кучето, да удря котарака, да чупи портата, да сече брезата. Изнемощяла, изпотила се, съвсем се изморила. Отказала се да догонва Василиса.
– А Василиска дотичала до в къщи.
– Гледа – в къщата не свети огън. Изскочили мащехините дъщери, започнали да й се карат и да й викат:
– Що толкова дълго те нямаше и огън не ни носеше? В къщи
огън не можем да запалим. Колкото и да се мъчихме, не можахме да стъкнем, а като носехме от съседите, веднага гаснеше в къщи. Може поне твоят огън да се задържи.
– Внесли черепа в стаята, а очите на черепа така се вторачили в мащехата и в дъщерите й, че те взели да горят. Започнали да се крият, но където и да се пъхнат, очите все след тях гледали.
– До сутринта се овъглили, а на Василиса нищо й няма.
– Закопала Василиса черепа в земята и на това място израснал храст с алени рози.
Не поискала Василиса да живее повече в тази къща, отишла в града и заживяла при една старица. Един път тя рекла на старицата:
– Скучно ми е, бабо, да седя без работа. Купи ми най-хубавия лен.
Купила й бабата лен, седнала Василиса да преде. Работата й спори, вретеното си бръмчи, нишката се точи равна, тънка като златно косъмче. Започнала Василиса да тъче платно. Изтъкала такова платно, че можело да се вдява в иглено ухо като конец. Избелила Василиса платното и то станало по-бяло от сняг.
– Бабо, вземи и продай това платно – рекла Василиса, – а парите прибери за себе си.
Погледнала бабата платното и ахнала.
– Не, чедо, такова платно освен царския син няма кой да носи. Ще го занеса в двореца.
Видял царският син платното и се удивил.
– Колко искаш за него? – попитал той.
– Това платно цена няма, аз подарък съм ти го донесла.
Поблагодарил й царският син и пуснал старицата да си ходи
с подаръци. Искал царският син да си ушие риза от това платно, но никой не се наемал с такава тънка работа! Извикал царският син бабата и й казал:
– Щом като си изтъкала такова платно, уший ми от него риза.
А бабата му отговорила:
– Нито съм прела, синко, нито съм тъкала това платно. Мома Василиса му е майсторка.
– Нека тогава тя да я ушие.
Върнала се старицата в къщи, разказала всичко на Василиса. Василиса ушила ризата, с коприна я извезала, с бисер я украсила. Отнесла бабата ризата в двореца. Седнала Василиса край прозореца да бродира с гергеф. Изведнъж видяла, че тича царски слуга.
– Царският син те вика в двореца.
Отишла Василиса в двореца. Захласнал се царският син, като видял Василиса Прекрасна.
– Няма да се разделя с тебе – й рекъл. – Ще станеш моя жена.
Хванал я той за белите ръце, сложил я да седне до себе си, а след това отпразнували сватба.
Скоро се върнал бащата на Василиса и останал да живее при дъщеря си. Взела тя при себе си и старицата, а кукличката винаги носела в джоба си. Така живеят те и до ден-днешен и ни чакат да им отидем на гости.

Имало едно време един дядо и една баба. Те имали три дъщери. Двете обичали да се гиздят и да се веселят, а третата била кротка и скромна. На по-големите дъщери сукманите били шарени, кондурките – натъкмени, мънистата – позлатени. А на Машенка сукманчето било тъмничко, но очите й – светлички. На Маша красотата се криела в косата – дългата й руса плитка до земята стигала, цветята покривала. По-големите сестри били големи мързелани, а Машенка от сутрин до вечер гръб превивала: и в къщи, и на нивата, и в градината. И лехите ще полее, и борина ще нацепи, и кравичките ще издои, и патките ще нахрани. Кой за каквото попита, Машенка веднага рипва, на никой дума не изрича, за всичко е готова да тича. Големите сестри я хокат, но своята работа й тропват. А Маша си мълчи. Така и си живеели.
Наканил се веднъж бащата да закара на панаира сено за продан. Обещал на дъщерите си армагани да донесе. Едната дъщеря го помолила:
– Купи ми, тейко, коприна за сукман. Другата дъщеря се примолила:
– А на мене ми купи алено кадифе.
А Маша си мълчи. Жално му станало на дядото за нея:
– А на тебе що да ти купя, чедо?
– А на мене ми купи, тейко миличък, сочна ябълчица и сребърна паничка.
Закискали се сестрите и си турили ръцете на кръста.
– Ама че си, Маша, глупачка! Че ние си имаме пълна градина с ябълки, която искаш си скъсай, а пък защо ти е тази паничка? Патките ли ще храниш от нея?
– Не, сестрички. Ще си търкалям аз ябълката по паничката и вълшебни думи ще издумвам. Една баба ми ги каза, когато я нагостих с погача.
– Добре – рекъл бащата, – няма какво да се присмивате на сестра си. На всяка от вас ще купя подарък по сърце.
Близо ли, далеч ли, много ли, малко ли бил той на пана¬ира, но сеното продал и армагани купил. На едната дъщеря – синя коприна, на другата – алено кадифе, а на Машенка – сре¬бърна паничка и сочна ябълчица.
Много се зарадвали сестрите. Започнали сукмани да си кроят и на Машенка да се присмиват:
– Седи си с твоята ябълчица, глупачко…
Седнала Машенка в едно кюше на одаята, търкулила соч¬ната ябълчица по сребърната паничка, а тя самата запяла и занареждала:
– Търкулни се, сочна ябълчице, по сребърната паничка, покажи ми градове и полета, покажи ми гори и морета, покажи ми на планините висините и на небесата красотите, покажи ми цялата родна майчица Русия.
Изведнъж се разнесъл сребърен звън, цялата одая се озари¬ла: търкулнала се сочната ябълчица по сребърната паничка, а върху паничката всички градове се виждат, всички ливади се виждат, и полковете по полетата, и корабите по моретата, и на планините висините, и на небесата красотите: ясното слънчице след светлата месечина се търкаля, звездите хоро играят, лебедите из тихите заливи песни пеят.
Загледали се сестрите, а отвътре завист ги гризе. Започнали да умуват и да гадаят как Машенка да изиграят и да й измъкнат паничката и ябълката. Нищо не иска Маша, нищо не взема, всяка вечер с паничката си играе.
Започнали сестрите да я подмамват в гората:
– Душичке-сестричке, хайде ягодки в гората да наберем, та на мама и тате в къщи да донесем.
Отишли сестрите в гората. Никъде нищо не намерили, ни една ягодка даже не видели.
Извадила Маша паничката си, търкулнала ябълчицата и занареждала:
– Търкулни се, ябълчице сочна, по сребърната паничка: покажи ни къде ягоди растат, къде цветя лазурносини цъфтят.
Изведнъж се разнесъл сребърен звън, търкулнала се ябълчицата по сребърната паничка, а върху паничката всички ягодови поляни се виждат. Къде ягоди растат, къде цветя лазурносини цъфтят, къде гъби се крият, къде поточета се вият, къде в тихи заливчета лебедите песни пеят.
Като видели това злите сестри – причерняло им пред очите от завист. Грабнали те една чепата тояга и убили Машенка, закопали я под една брезичка и грабнали ябълката и сребърната паничка. Върнали се в къщи едва привечер. Пълни кошчета с гъби довлекли и на майка си и татко си рекли:
– Машенка избяга от нас, Цялата гора обиколихме – никъде не я открихме: изглежда вълците са я изяли в гъсталака.
Заплакала майката, а бащата рекъл:
– Търкулнете ябълката по паничката, може тя да ни покаже къде е нашата Машенка.
Изтръпнали сестрите, но трябвало да слушат. Търколили ябълчицата по паничката, но тя не се търкулнала и не се видели върху паничката нито гори, нито поля, нито планински висини, нито небесни красоти.
По същото това време едно овчарче си търсело в гората овчицата. Видяло то под една бяла стройна брезичка прясно натрупано хълмче, а около него лазурносини цветя цъфтят. Сред цветята растяла тръстика. Младото овчарче си отрязало една тръстинка и си издялкало свирка. Не успяло да допре свирката до устните си, а тя сама засвирила и занареждала:
– Свири, свири, свирчице, свирчице тръстикова, весели ти младото овчарче. Мен, горката, ме затриха, млада ме убиха заради една сребърна паничка, заради една сочна ябълка.
Изплашило се овчарче¬то, хукнало в селото и разказало всичко на хората. Събрал се народът и започнал да аха.
Дотичал и Машенкиният баща. Едва поел свирката в ръцете си и тя сама засви¬рила и занареждала:
– Свири, свири, свирчице, свирчице тръстикова, весели ти родния ми татко. Мен, горката, ме затриха, млада ме убиха заради една сребърна паничка, заради една сочна ябълка. Заплакал бащата:
– Води ни, младо овчарче, там, където си отрязал тази
свирка.
Завело ги овчарчето в гората при хълмчето. Под брезичката цветя цъфтят лазурносини, на брезичката птички подскачат сладкопойни.
Разровили хълмчето, а там Машенка лежи. Мъртва, но по-хубава от жива: алените й бузки руменеят, като че ли момичето е просто заспало.
А свирката свири, свири и говори:
– Свири, свири, свирчице, свирчице тръстикова. Моите сестри в гората ме подмамиха и тука ме погубиха заради една сребърна паничка, заради една сочна ябълка. Свири, свири, свирчице, свирчице тръстикова. Намери, татенце, кристална вода от царския кладенец.
Двете сестри-завистливки се разтреперали, побледнели, на колене паднали, вината си признали. Заключили ги с железни катинари, докато царят реши какво да ги прави.
А дядото се стегнал за път, тръгнал за царския град да налее жива вода.
Вървял колкото вървял и стигнал до този град, отишъл в двореца. По това време царят слизал по златното стълбище.
Старецът му се поклонил доземи и му разказал всичко.
Царят му рекъл:
– Вземи, дядо, жива вода от моя царски кладенец. А като
оздравее дъщеря ти, покажи ми я заедно с паничката, с ябълката, със сестрите-злодейки.
Зарадвал се старецът, доземи се поклонил и тръгнал за в къщи с цяла стъкленица жива вода.
Само като оросил Машенка с жива вода, тя веднага оживяла и се хвърлила на шията на баща си.
Събрали се хората, зарадвали се.
Тръгнал дядото с дъщерите си за града. Завели го в царския палат.
Излязъл царят. Погледнал Машенка. Стои девойче като пролетен цвят, очите му – като слънчеви лъчи, на лицето му – зора сияе, по бузките му сълзи се търкалят и падат като бисери.
Попитал царят Машенка:
– Къде ти са паничката и сочната ябълка?
Взела Машенка паничката и ябълката, търкулнала сочната ябълчица по сребърната паничка.
Изведнъж се разнесъл камбанен звън, а върху паничката започнали един след друг да се показват руските градове, в тях под знамената полкове се събирали, в боеви строй се нареждали: войводите се строявали най-отпред, пред взводовете заставали главите, пред десетките – десетниците. И гърмежи, и стрелба, от дима облак се извил, всичко от очите скрил.
Търкаля се сочната ябълчица по сребърната паничка. А върху паничката море се вълнува, кораби плават като бели лебеди, знамена се развяват, оръдия гърмят. И гърмежи, и стрелба, от дима облак се извил – всичко от очите скрил.
Търкаля се сочната ябълка по сребърната паничка, а върху паничката цялото небе се кипри: ясното слънчице след сияйната месечина се търкаля, звездите на хоро са се хванали, из облаците лебеди песните си пеят.
Царят от чудесата немее, а красавицата сълзи лее и на царя говори:
– Вземи и моята сочна ябълчица, и сребърната ми паничка, само се смили над сестрите ми, не ги погубвай заради мене.
Повдигнал я царят и й рекъл:
– Паничката ти е сребърна, а пък сърцето ти е златно. Искаш ли да ми станеш скъпа жена, а на царството – добра царица? А сестрите ти заради твойта молба ще помилвам.
При царя нито бира се вари, нито вино се прави – избите му са пълни с всичко – и за пирове има, и за сватба. Вдигнали сватба голяма; така свирили и пели, че птиците занемели, така танцували, че звездите разлудували. Това е всичко…

Имало едно време един мъж и една жена, те си имали дъщеричка Альонка и синче Иванчо.
Но не щеш ли, майката и бащата умрели и останали Альонка и Иванчо сам-саминки. Тръгнали те по белия свят да скитат. Вървели по един далечен път, през едно широко поле и на Иванчо му се допило.
– Альонке, сестричке, искам да пия!
– Почакай, братче, да стигнем до кладенеца.
Вървели, вървели – слънцето припича, кладенецът далече, жегата не им дава покой, целите вир-вода. Не щеш ли, гледат – краве копитце, пълно с водица.
– Альонке, сестричке, ще пийна аз от копитцето!
– Не пий, братче, ще станеш теленце! Братчето послушало и те тръгнали по-нататък. Слънцето припича, кладенецът далече, жегата не дава покой, целите вир-вода станали. Не щеш ли, гледат – конско копитце, пълно с водица.
– Альонке, сестричке, ще се напия аз от копитцето!
– Не пий, братче, ще станеш конче! Въздъхнал Иванчо и тръгнали по-нататък.
Вървят, вървят – слънцето припича, кладенецът далече, жегата не дава покой, целите вир-вода станали. Не щеш ли, гледат – козе копитце, пълно с водица.
Иванчо казал:
– Альонке, сестричке, не мога повече, ще се напия от козето копитце!
– Не пий, братче, ще станеш козле!
Не послушал Иванчо и се напил от козето копитце.
Напил се и станал козле…
Вика Альонка братчето, но вместо Иванчо след нея тича бяло козленце.
Седнала Альонка до една купа и горчиво заплакала, тя плаче, а козленцето скача около нея.
Точно тогава минал покрай тях един търговец.
– Защо плачеш, хубава девойко?
Разказала му Альонка за своето нещастие.
Търговецът й рекъл:
– Омъжи се за мен. Аз ще те облека цялата в злато и сребро и козленцето ще живее с нас.
Альонка си помислила, помислила и се омъжила за търговеца.
Заживели те от хубаво по-хубаво, и козлето с тях живяло, яло и пило от една – паничка с Альонка.
Веднъж търговецът не бил в къщи. Не щеш ли, като изневиделица дошла една вещица: застанала под прозорчето на Альонка и много миличко я повикала да се окъпе в реката.
Довела вещицата Альонка до реката. Спуснала се върху нея, вързала камък на вратлето на Альонка и я хвърлила във водата.
А тя самата се превърнала в Альонка, облякла нейната рокля и отишла в палатите й. Никой не познал вещицата. Търговецът се върнал и той също не я познал.
Само козленцето знаело всичко. Клюмнало то глава, не пие, не яде. Сутрин и вечер ходи около водата по брягчето и вика:
– Альонке, сестричке моя! Излез, излез на брега… Разбрала за това вещицата и започнала да моли мъжа си – заколи, та заколи козлето…
На търговеца му било жалко за козлето, свикнал той с него. Но вещицата така му додявала, така го молила – нямало какво да се прави, съгласил се търговецът:
– Заколи го, щом ти се прииска…
Заповядала вещицата да запалят големи огньове, да кипят котли чугунени, да точат ножове стоманени…
Козленцето разбрало, че малко му е останало да живее, и казало на побащима си:
– Пусни ме преди смъртта да отида на реката, водица да пийна, чревцата си да изплакна.
Е, иди.
Дотичало козленцето до реката, застанало на брега и жално заблеяло:
– Альонке, сестричке моя! Излез, излез на брега!
Огньове горят горещи, котли кипят кипящи, ножове стоманени острят, искат да ме заколят!
Альонка му отговаря от реката:
– Ох, братче мое, Иванчо! Тежък камък към дъното ме тегли, копринена трева ми е краката оплела, жълти пясъци на гърдите ми лежат…
А вещицата търсила козлето, не могла да го намери и взела та изпратила слугата:
– Иди намери козлето, доведи го при мен.
Отишъл слугата до реката и гледа: козлето бяга по брега и жално моли:
– Альонке, сестричке моя! Излез, излез на брега! Огньове горят горещи, котли кипят кипящи, ножове стоманени острят, искат да ме заколят!
А от водата му отговарят:
– Ох, братче мое, Иванчо! Тежък камък към дъното ме тегли,
копринена трева ми е краката оплела, жълти пясъци на гърдите ми лежат…
Слугата дотичал в къщи и разказал на търговеца за това, което чул на реката. Събрали се хора, отишли на реката, метнали копринени серкмета и измъкнали Альонка на брега. Свалили камъка от шията й, изкъпали я с изворна вода, пременили я с красива рокля. Оживяла Альонка и станала още по-хубава от преди.
А козленцето от радост три пъти се преметнало през глава и отново се превърнало в момченцето Иванчо.
Злата вещица вързали за опашката на един кон и натирили в голото поле.

Имало едно време седем братя, седем Симеона – седем работника.
Излезли те веднъж на нивата дълбока оран да орат, зърно да сеят. По това време минал покрай тях царят с воеводите си, погледнал нивата, видял седемте работника и се учудил:
– Какво е това? – рекъл. – На една нива – седем орача на един ръст и всички си приличат. Разберете що за работници са това.
Припнали царските слуги и довели при царя седемте Симеона – седемте работника.
Царят им рекъл:
– Я ми отговорете: кои сте вие и с какво се занимавате?
Юнаците му отговорили:
– Ние сме седем братя, седем Симеона – седем работника.
Орем бащината и дядовата си земя и всеки- от нас си има свой занаят. – Я ми кажете – попитал ги царят – кой какъв занаят знае?
Най-големият казал:
– Аз мога да построя железен стълб от земята до небето.
Вторият казал:
– Аз мога да се изкача по този стълб, да се огледам на всички страни и да видя къде какво става.
– Аз съм – казал третият – Симеон-мореплавателят.
Раз-два и ще направя кораб, по морето ще го подкарам и под водата ще го закарам.
– Аз съм – казал четвъртият – Симеон-стрелецът. С лъка си летяща муха улучвам.
– Аз съм Симеон-звездоброецът. Звездите броя и нито една не изтървавам.
– Аз съм Симеон-земеделецът. За един ден и ще изора, и ще засея, и реколтата ще прибера.
– А ти какъв си? – попитал царят най-малкия Симеон.
– А аз, царю честити, танцувам, пея, с дудуче свиря.
Като чул това, царският воевода се обърнал към царя:
– О, царю честити! Работниците са ни нужни. Заповядай да изгонят оттук този тропчо-свирчо. На нас такива не ни трябват. Само напразно хляб ядат и квас пият.
– Прав си – рекъл царят.
А най-малкият Симеон се поклонил на царя и казал:
– Разреши ми, царю честити, да ти покажа моя занаят.
нека ти изсвиря една песничка.
– Добре – рекъл царят, – изсвири нещо на прощаване и след това да те няма в моето царство.
Взел малкият Симеон едно рогче от брезова кора и засвирил с него руски танц. Че като заподскачал онзи ми ти народ, като заситнил с краката! И царят играе, и болярите играят, и стражата играе. Заиграли и конете в конюшните. В оборите кравите заподскачали. Петлите и кокошките заприклякали. А най-силно от всички скачал воеводата. От него пот се лее, брадата му се тресе, вече и сълзи му потекли по бузите. Царят се развикал:
– Престани да свириш, нямам сили повече да играя.
Най-малкият Симеон рекъл:
– Починете си, добри хора, а ти, воеводо, заради злия си
език, заради лошото си око поскачай още малко.
Народът се успокоил веднага, само воеводата още играел. Толкова играл, че капнал. Легнал на земята като риба на сухо. Хвърлил малкият Симеон рогчето от брезова кора.
– Ето го – рекъл, – моят занаят.
Царят се разсмял, а воеводата затаил злобата си. Царят рекъл:
– Я, най-големи Симеоне, да ни покажеш майсторството си!
Грабнал най-големият Симеон един чук, тежък петнадесет пуда (руска мярка за тегло =16,3 кг) и изковал железен стълб от земята до синьото небе. Вторият Симеон се покатерил на този стълб и се заоглеждал на всички страни. Царят му викнал:
– Говори какво виждаш!
Вторият Симеон му отговорил:
– Виждам, че в морето плават кораби; виждам, че на нивите зърното зрее.
– А какво още?
– Виждам в морето-океан, на острова Буян, че в един
златен дворец седи край прозореца Елена Прекрасна и тъче
копринен килим.
-А тя каква е?
– Такава красавица, че ни с думи ще я разкажеш, нито с перо ще я опишеш. Под плитката й месечина грее, на всеки косъм по един бисер сияе.
Царят веднага поискал да получи Елена Прекрасна за жена, решил да изпрати сватове да я вземат. А злият воевода подучил царя:
– Изпрати, царю честити, за Елена Прекрасна седемте Симеона. Те са големи майстори. А ако не доведат прекрасната царкиня, заповядай да им отсекат главите.
– Че защо да не ги пратя! – рекъл царят.
И заповядал той на седемте Симеона да му доведат Елена Прекрасна.
– Ако не ми я доведете – рекъл, – с моя меч ще ви отсека главите!
Какво да се прави? Взел Симеон-мореплавателят една остра секира, раз-два и направил кораб, сложил му платна и въжета и го пуснал на вода. Натоварил кораба с различни товари, скъпоценни подаръци, а царят заповядал на злия воевода да тръгне с братята, за да ги наблюдава. Побледнял воеводата, но нямало какво да се прави. Ако не копаеш другиму яма, няма да попаднеш сам в нея.
Качили се братята на кораба, платната заплющяли, вдигнали се вълни и те се отправили по морето-океан към острова Буян.
Колко плавали така никой не знае, но стигнали до чуждото царство. Отишли при Елена Прекрасна, занесли й скъпоценни подаръци, започнали да я сватосват за царя.
Приела Елена Прекрасна подаръците, започнала да ги разглежда. А злият воевода й зашепнал на ухото:
– Не се съгласявай, Елено Прекрасна, царят е стар и немощен. В неговото царство вълци вият и мечки бродят.
Разгневила се Елена Прекрасна й изгонила сватовете. Какво да правят?
– Братя – рекъл най-малкият Симеон, – вие отивайте на кораба, вдигнете платната и се стягайте за далечен път, запасете се с хляб, а моята работа ще е да докарам царкинята.
Симеон-земеделецът за един час изорал морския пясък, засял ръж, събрал реколтата и изпекъл хляб за целия път. Приготвили кораба и зачакали най-малкия Симеон.
А най-малкият Симеон тръгнал към двореца. Елена Прекрасна си седяла край прозореца и си тъчала копринения килим. Седнал най-малкият Симеон на една пейчица под прозорчето и започнал такъв разговор: – Хубаво е при вас в морето-океан, на острова Буян, но майчица Русия е сто пъти по-хубава! У нас ливадите се зеленеят, а реките се синеят! Нашите поля са безкрайни, край
тихите заливчета бели брези растат, из ливадите лазурносини цветя цъфтят. У нас зората със зора се среща, месечината по небето звездите пасе. У нас росата е медена, а ручеите ни са сребърни. Като излезе сутрин овчарят на зелената ливада, па като засвири с рогчето си от брезова кора, и да не ти се играе, играеш…
Че като засвирил най-малкият Симеон с брезовото си рогче! Излязла Елена Прекрасна на златния праг. Симеон свири, по градината върви, а Елена Прекрасна след него. Симеон през градината – и тя през градината. Симеон през ливадата – и тя през ливадата. Симеон по пясъка – и тя по пясъка. Симеон на кораба – и тя на кораба.
Братята бързо прибрали стълбичката, обърнали кораба и заплавали в синьото море.
Престанал Симеон да свири с рогчето. Усетила се Елена Прекрасна, огледала се, наоколо се разстила море-океан, далече е островът Буян. Ударила се Елена Прекрасна в чамовия под, полетяла в небето като светлосиня звезда, загубила се сред другите звезди. Дотърчал веднага Симеон-звездоброецът, преброил ясните звезди в небето, намерил новата звезда. Дотичал Симеон-стрелецът и запратил в звездата златна стрела. Търкулнала се звездата на чамовия под и отново се превърнала на Елена Прекрасна.
Най-малкият Симеон й рекъл:
– Недей да бягаш от нас, царкиньо, от нас никъде не можеш да се скриеш. Ако ти е толкова тежко да плуваш с нас, по-добре да те закараме обратно в къщи – пък нека царят да ни отсече главите. Пожалила Елена Прекрасна най-малкия Симеон.
– Няма да дам, Симеоне-певецо, заради мене главата ти да отсекат. По-добре да отида при стария цар.
Ден плували, втори настъпил. Най-малкият Симеон не се отделя от царкинята, а Елена Прекрасна не откъсва очите си от него.
А злият воевода всичко забелязва и за нещо лошо се готви. Ето вече и родният дом се приближава, и бреговете се виждат. Извикал воеводата братята на палубата, налял им по чаша сладко вино.
– Да пием, братя, за родната страна!
Пийнали братята от сладкото вино, изпоналягали по палубата кой където могъл и заспали непробудно. Сега вече не можели да ги събудят нито гръм, нито буря, нито майчина сълза: в това вино имало примесено омайно биле.
Само Елена Прекрасна и най-малкият Симеон не пили от това вино.
Стигнали те до родната страна. По-големите братя спели непробуден сън. Най-малкият Симеон започнал да стяга Елена Прекрасна за царя. И двамата плачат и ридаят, не искат да се разделят. Но какво да се прави? Ако не си дал дума – крепи се, а ако дума си дал – дръж се!
А злият воевода пръв дотърчал при царя и паднал в краката му:
– Царю честити, най-малкият Симеон ти мисли злото – иска да те убие, а царкинята да вземе за себе си. Заповядай да му отсекат главата.
Едва дошли при царя Симеон и царкинята, царят изпратил царкинята с почести в палата, а Симеон заповядал да хвърлят в затвора. Викнал най-малкият Симеон:
– Братя мои, братя, шест Симеона, спасете най-малкия си брат!
Но братята спели непробудно.
Хвърлили малкия Симеон в затвора, приковали го с железни вериги.
Рано сутринта повели най-малкия Симеон на люта смърт. Царкинята плаче, бисерни сълзи рони. Злият воевода потривал доволно ръце.
Най-малкият Симеон рекъл:
– Царю немилостиви, изпълни по стар обичай моята предсмъртна молба: разреши ми за последен път да посвиря с рогчето си.
Злият воевода ревнал с цяло гърло:
– Не давай, царю честити, не давай!
А царят рекъл:
– Не мога да наруша обичаите на дедите ми. Свири, Симеоне, свири, но по-бързо, че палачите ми много чакат вече, ще им се затъпят острите мечове.
Засвирил малкият брат с рогчето си от брезова кора.
През планини, през долове се чувала свирката, долетели звуците й до кораба. Чули я големите братя. Събудили се, раздвижили се и рекли:
– Май че беда е сполетяла нашето братче!
Хукнали те към царския двор. Едва палачите посегнали към острите си мечове, за да отсекат главата на Симеон, изневиделица изскочили големите му братя: Симеон-дърводелецът, Симеон-звездоброецът, Симеон-земеделецът, Симеон-мореплавателят, Симеон-стрелецът, Симеон-ковачът.
Изправили се те със заплашителна сила пред стария цар:
– Пусни на свобода най-малкия ни брат и му дай Елена Прекрасна Царят се изплашил и рекъл:
– Вземете си малкия брат, пък и царкинята заберете, тя и така не ми харесва. Вземете я по-бързо.
Започнала голяма веселба. Хапнали, пийнали, песни запели. Най-малкият Симеон взел брезовото си рогче и засвирил.
И царят заиграл, и царкинята заиграла, и болярите заиграли, и болярките. В конюшните конете затанцували, в оборите кравите заподскачали. Петлите и кокошките заприклякали.
А най-много воеводата подскачал. Толкова скачал, че паднал и се отправил на оня свят.
Отпразнували сватбата и се хванали за работа. Симеон-дърводелецът къщи вдига; Симеон-земеделецът жито сее; Симеон-мореплавателят по моретата плава; Симеон-звездоброецът звездите брои; Симеон-стрелецът Русия пази… За всички ще се намери работа в майка-Русия.
А най-малкият Симеон песни пее, на рог свири, душата весели, за да спори работата.

Имало едно време един дядо. Той имал трима сина: двамата били умни, а третият бил глупакът Емеля. Другите братя работели, а Емеля цял ден лежал върху печката и нищо не искал да знае. Един път братята заминали на пазар, а жените им, снахите, започнали да му подвикват:
– Отиди, Емеля, за вода.
А той им отвръща от печката:
– Не ми се ходи…
– Отиди, Емеля, че братята ти ще се върнат от пазар и няма да ти донесат армагани.
– Ех, добре де.
Слязъл Емеля от печката, обул се, облякъл се, взел ведрата за вода и брадвата и тръгнал към реката.
Направил дупка в леда, загребал вода с ведрата, поставил ги на леда, а сам започнал да гледа в дупката. И видял там Емеля една щука. Улучил сгоден момент и хванал с ръце щуката.
– Ех, каква рибена чорба ще стане! Изведнъж щуката проговорила с човешки глас:
– Емеля, пусни ме във водата, ще ти потрябвам.
А Емеля започнал да се смее:
– За какво може да ми потрябваш?… Не, ще те занеса в къщи, ще кажа на снахите чорба да сварят. Вкусна чорба ще стане. Щуката пак се примолила:
– Емеля, Емеля, пусни ме във водата, ще направя за тебе всичко, каквото пожелаеш.
– Добре, само че покажи преди това, че няма да ме излъжеш, ако те пусна.
Щуката го попитала:
– Емеля, Емеля, кажи – какво искаш сега?
– Искам ведрата сами да тръгнат за в къщи и водата да не се разплиска…
Щуката му казала:
– Запомни ми думите: когато поискаш нещо, кажи само:
,,По заповед на щуката да стане в минутата!" Емеля изрекъл:
– По заповед на щукат да стане в минутата!
Тръгвайте, ведра, сами за в къщи. . .
Едва изрекъл това, и ведрата сами тръгнали по баира. Емеля пуснал щуката в дупката, а сам тръгнал след ведрата.
Вървят ведрата през селото, народът се чуди, а Емеля върви отзад и се подсмива… Влезли ведрата в къщата и сами се качили на пейката, а Емеля се качил на печката.
Много ли, малко ли време се минало – снахите му рекли:
– Емеля, какво пак лежиш? Да беше отишъл дърва да насечеш.
– Не ми се ходи…
– Ако не насечеш дърва, братята ти ще се върнат от пазар и няма да ти донесат армагани.
Но на Емеля не му се слизало от печката. Спомнил си той за щуката и тихичко си рекъл:
– По заповед на щукат да стане в минутата!
Иди, брадво, насечи дърва, а дървата нека сами в къщи да влязат и в печката да се пъхнат…
Брадвата изскочила изпод пейката и започнала да цепи дърва на двора, а цепениците сами влизали в къщи и се пъхали в печката.
Минало се що се минало и снахите пак рекли:
– Емеля, дървата се свър¬шиха. Отиди в гората, насечи!
А той се протяга върху печката:
– А вие за какво сте?
– Как така ние за какво сме?… Да не е наша работа да ходим в гората за дърва?
– Не ми се ходи…
– Няма да получиш армагани.
Нямало какво да се прави. Слязъл Емеля от печката, обул се, облякъл се. Взел едно въже и брадвата, излязъл навън и се качил в шейната:
– Булки, я отваряйте портата! А снахите му се присмели:
– Ти, глупчо, що се качи в шейната без да впрегнеш коня?
– Не ми трябва кон.
Снахите му отворили портата, а Емеля рекъл тихичко:
По заповед на щуката да стане в минутата!
Тръгни, шейна, към гората…
Шейната сама изскочила през портата и препуснала толкова силно, че и с кон не биха я стигнали.
А за да се влезе в гората, трябвало да се премине през града. Тук Емеля доста хора посмачкал и понатъртил. Народът закрещял: „Дръжте го! Хванете го!" А той препуска ли, препуска с шейната. Пристигнал в гората:
– По заповед на щукат да стане в минутата!
Брадво, насечи по-сухи дърва, а вие, дърва, сами се изсипвайте в шейната и се завързвайте с въжето…
Брадвата започнала да сече и цепи сухите дърва, а цепениците сами се засипвали в шейната и се завързвали с въжето. След това Емеля заповядал на брадвата да му отсече една дебела тояга, която едва да се вдига. Качил се в шейната:
– По заповед на щукат да стане в минутата!
Потегляй, шейна, за в къщи…
Шейната потеглила към къщи. Пак преминал Емеля през оня град, където преди това посмачкал и натъртил толкова народ, а там вече го чакали. Хванали Емеля, задърпали го, започнали да го навикват и да го бият.
Видял той, че работата става дебела, и полекичка рекъл:
– По заповед на щуката да стане в минутата! Я, тояго, дай им да разберат…
Тоягата изскочила, че като поч¬нала да ги налага. Народът хукнал да бяга, а Емеля се върнал в къщи и се качил на печката.
Минало що се минало – чул царят за лудориите на Емеля и изпратил един офицер да го намери и да го доведе в двореца.
Пристигнал офицерът в това село, влязъл в тази къща, където живеел Емеля, и попитал:
– Ти ли си глупакът Емеля?
А той му отвърнал от печката:
– А на тебе какво ти влиза в работата?
– Обличай се по-бързо, ще те водя при царя.
– Не ми се ходи…
Офицерът се ядосал и му ударил една плесница.
А Емеля тихичко промълвил:
– По заповед на щукат да стане в минутата!
Тояжке, я го поочукай малко…
Тоягата изскочила, че като започнала да налага офицера, оня едва успял да избяга.
Царят се учудил, че офицерът му не могъл да се справи с Емеля, и изпратил при него най-важния си велможа:
– Да ми доведеш в двореца глупака Емеля, че иначе ще ти отсека главата.
Най-важният велможа накупил стафиди, сушени сливи, курабийки и пристигнал в селото, влязъл в къщата и започнал да пита снахите какво обича Емеля.
– Нашият Емеля обича, когато ласкаво го помолят и ален кафтан му обещаят – тогава той ще направи всичко, за каквото го помолят.
Най-важният велможа дал на Емеля стафиди, сушени сливи, курабийки и му казал:
– Емеля, Емеля, какво си легнал на тази печка? Я да отидем при царя.
– На мене и тук ми е топло…
– Емеля, Емеля, при царя добре ще те нахранят и ще те напоят, хайде, моля ти се, да отидем при него.
– Не ми се ходи…
– Емеля, Емеля, царят ще ти подари ален кафтан, шапка и ботуши.
Емеля доста се замислил:
– Е, хайде добре, ти върви напред, а аз след тебе идвам.
Тръгнал си велможата, а Емеля си полежал още малко и рекъл:
– По заповед на щуката да стане в минутата! Я, печко, тръгвай при царя…
Ъглите на къщата запукали, покривът се разклатил, стената изскочила и печката сама тръгнала по улицата, по пътя, направо при царя.
Царят погледнал през прозореца и се зачудил:
– Това пък що за чудо е? Най-важният велможа му отговорил:
– Ами Емеля е тръгнал при тебе с печката си. Излязъл царят на стълбите:
– Емеля, нещо много се оплакват от тебе! Много народ си изпомачкал.
– Че кой ги кара да се пъхат под шейната?
През това време от прозореца го видяла царската дъщеря Маря. Емеля я зърнал край прозореца и промълвил:
– По заповед на щуката да стане в минутата!
Нека царската дъщеря да ме обикне… И добавил:
– Тръгвай, печко, за в къщи…
Печката се обърнала и тръгнала за в къщи, влязла в къщата и си застанала на предишното място. И пак Емеля се заизтягал.
А в царския дворец – викове и сълзи. Маря, царската дъщеря, тъгува за Емеля, не може да живее без него, моли баща си да я омъжи за Емеля. Натъжил се царят, огорчил се и рекъл пак на най-важния велможа:
Иди и ми доведи Емеля жив или мъртъв, че иначе ще ти отсека главата.
Накупил най-важният велможа разни сладки вина и гощавки, пристигнал в селото, влязъл в къщата и започнал да черпи Емеля.
Емеля се напил, наял се, главата му се замаяла и той легнал да спи. А велможата го качил в талигата и го подкарал при царя.
Царят веднага заповядал да донесат една голяма бъчва с же¬лезни обръчи. Вкарали в нея Емеля и Маря, царската дъщеря, насмолили бъчвата и я хвърлили в морето.
Много ли, малко ли време минало – събудил се Емеля и видял, че е тъмно и тясно.
– Къде съм попаднал?
А някой му отговаря:
Мъчно и тежко ми е, Емеля! В бъчва ни насмолиха и ни хвърлиха в синьото море.
– А ти коя си?
– Аз съм Маря, царската дъщеря. Емеля рекъл:
– По заповед на щуката да стане в минутата!
Буйни ветрове, изкарайте бъчвата на сухия бряг, върху жълтия пясък…
Духнали буйните ветрове, морето се развълнувало: изхвърлило бъчвата на сухия бряг, върху жълтия пясък. Емеля и Маря, царската дъщеря, излезли от нея.
– Емеля, а къде ще живеем? Построй поне някаква къщичка.
– Не ми се строи.. .
Тогава тя започнала още по-силно да го моли и той казал:
– По заповед на щуката да стане в минутата!
Построй се, каменен дворец със златен покрив…
Само като изрекъл това, появил се каменен дворец със златен покрив. Около него – зелена градина, в която цъфтят цветя и пеят птици. Маря, царската дъщеря, и Емеля влезли в двореца и седнали край прозореца.
– Емеля, а не можеш ли да се превърнеш в красавец? Емеля не му мислил дълго:
– По заповед на щуката да стане в минутата!
Да стана юначен момък – от красив по-красив.. .
И Емеля станал такъв, че с думи не можеш да го опишеш.
През това време царят излязъл на лов и видял, че се издига дворец, от който по-рано и помен нямало.
– Какъв е този невежа, дето е построил дворец в моите
земи без мое разрешение?
И изпратил да разберат и разпитат кои са тези. Посланците дошли, застанали под прозореца и заразпитвали. Емеля им отговорил:
– Извикайте царя да ми дойде на гости и аз сам ще му кажа.
Дошъл му царят на гости. Емеля го посрещнал, завел го в двореца, настанил го на масата. Започнали да пируват. Царят яде, пие и не престава да се чуди:
– Кой си ти, юначни момко?
– А спомняш ли си глупака Емеля, който беше дошъл при тебе с печката си, а ти заповяда да го затворят заедно с дъщеря ти в една насмолена бъчва и да го хвърлят в морето? Аз съм същият този Емеля. Ако искам, цялото ти царство ще подпаля и разоря.
Царят много се изплашил и започнал да се моли за прошка:
– Ожени се за дъщеря ми, Емеля, вземи царството ми, само не ме погубвай!
Тогава те устроили голямо пиршество. Емеля се оженил за Маря, царската дъщеря, и започнал да управлява царството. Приказката свърши пак, който слуша, е юнак.