www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Имало едно време един цар, който не бил женен. Служил при него един стрелец, който се казвал Андрей.
Тръгнал веднъж стрелецът Андрей на лов. Ходил, ходил цял ден из гората, но не му излязъл късметът, не можал да попадне на дивеч. Вече се свечерявало, той тръгнал да се връща доста огорчен. По едно време видял, че на едно дърво седи гургулица.
„Я чакай – помислил си той, – да ударя поне тази." Стрелял и я ранил – търкулнала се гургулицата от дървото на влажната земя. Вдигнал я Андрей, поискал да й извие главата и да я сложи в торбата си.
Но гургулицата проговорила с човешки глас:
 – Не ме погубвай, стрелецо Андрей, не ми откъсвай главата, вземи ме жива, занеси ме в къщи и ме остави на прозореца. И гледай, като задряма, удари ме с всичка сила с дясната си ръка: ще се сдобиеш с голямо щастие.
Учудил се стрелецът Андрей: какво е това? Уж изглежда като птица, а говори с човешки глас. Донесъл той гургулицата в къщи, оставил я на прозореца, а той самият седнал да чака.
Минало малко време, гургулицата си пъхнала главата под крилцето и задрямала. Андрей си спомнил какво му поръчала тя и я ударил с всичка сила с дясната си ръка. Паднала гургули¬цата на земята и се превърнала на девойка – царкиня Маря, такава прекрасна, че с думи не можеш да я опишеш, само в приказка можеш да я разкажеш.
Рекла царкиня Маря на стрелеца:
– Можа да ме вземеш, успей и да ме задържиш – сватба вдигни, ожени се за мен. Ще ти бъда честна и весела жена.
Така и се договорили. Оженил се стрелецът Андрей за царкиня Маря и си заживял весело с младата жена. А служ¬бата си не забравял: всяка сутрин, преди да се е съмнало, отивал в гората, настрелвал дивеч и го носел в царската кухня.
Поживели те така малко и веднъж царкиня Маря рекла:
– Бедно живееш, Андрей!
– Както виждаш.
– Намери отнякъде стотина рубли, купи с тези пари разноцветна коприна, аз ще оправя тази работа.
Послушал я Андрей, отишъл при приятелите си, от кого рубла взел на заем, от кого – две, накупил разноцветни копринени конци и ги донесъл на жена си. Взела царкиня Маря коприната и рекла:
– Лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Легнал си Андрей, а царкиня Маря седнала да тъче. Цяла нощ тъкала и изтъкала килим, какъвто в цял свят никой не е виждал: върху него цялото царство било изрисувано, с градо¬вете и селата, с горите и полята, с птиците в небесата, със зверовете в планината, с рибите в морята; а около тях луната и слънцето се въртят…
Сутринта царкиня Маря дала килима на мъжа си:
– Закарай го на пазара, продай го на търговците, но внимавай – не му определяй ти цената, каквото ти дадат, това и вземи.
Взел Андрей килима, метнал го на рамо и отишъл на пазара. Дошъл при него един търговец:
– Слушай, почтени човече, колко искаш?
– Ти си търговец, ти кажи цената.
Мислил, мислил търговецът – не можал да оцени килима. Дошъл втори търговец, след него още. Събрала се цяла тълпа от търговци, гледат килима, чудят се, а не могат да го оценят.
През това време край сергиите минавал един царски съветник, видял той търговците и решил да види какво обсъждат. Излязъл той от каретата, едва-едва се промъкнал през голямата тълпа и попитал:
– Здравейте, търговци, гости задморски! За какво става дума?
– Така и така, не можем да оценим този килим.
Царският съветник видял килима и също се удивил:
– Кажи, стрелецо, ама си кажи истината: откъде имаш такъв хубав килим?
– Така и така, жена ми го изтъка.
– Колко искаш за него?
– Сам не знам. Жена ми ми поръча да не се търгувам. Кол¬кото и да дадат, все е наше.
– Щом е така, вземи, стрелецо, десет хиляди.
Андрей взел парите, дал килима и тръгнал за в къщи. А царският съветник отишъл при царя и му показал килима.
Погледнал го царят – на килима лежало като на длан цялото му царство. Той само ахнал:
– Искай, каквото щеш, но килима няма да ти дам!
Извадил царят двадесет хиляди рубли и ги дал направо в ръцете на съветника. Взел съветникът рублите и си помислил: „Нищо, аз ще си поръчам друг, още по-хубав."
Качил се той пак в каретата и препуснал в покрайнините на града. Намерил къщичката, където живеел стрелецът Андрей, и потропал на вратата. Отворила му царкиня Маря. Царският съветник прекрачил с единия си крак прага, а втория крак не можал да вдигне, захласнал се и забравил за какво е дошъл: пред него стояла такава красавица, че цял век да не откъсвал очи от нея, пак нямало да й се нагледа.
Царкиня Маря чакала да каже нещо царският съветник, па го врътнала за рамената и затворила вратата. Той едва се опомнил и неохотно се затътрил към къщи. И оттогава той нямал покой, ни се хранел, нито пиел като хората – все пред очите му била жената на стрелеца.
Забелязал това царят и започнал да го разпитва каква мъка го е налегнала.
Съветникът рекъл на царя:
– Ех, видях на един стрелец жената и все за нея си мисля.
С нищо не мога да се отвлека от това, с нищо не мога да го заглуша.
Поискало му се на царя да види и той жената на стрелеца. Облякъл се в прости дрехи, отишъл в покрайнините, намерил къщичката, където живеел стрелецът Андрей, и потропал на вратата. Отворила му царкиня Маря. Царят прекрачил с единия крак прага, а с другия не можал, съвсем забравил ума и дума, като видял такава красавица пред себе си.
Царкиня Маря чакала, чакала да каже царят нещо, па го врътнала за раменете и затворила вратата.
Свило се сърцето на царя от любовна мъка. ,,И защо ходя ерген – си помислил той, – а не взема да се оженя? Да взема да се оженя за една такава красавица! Не бива тя да е жена на стрелец, писано й е да бъде царица."
Върнал се царят в двореца и му дошла в главата лоша мисъл – да отнеме жената на жив мъж. Извикал той съветника и му рекъл:
– Измисли как да уморим стрелеца Андрей. Искам да се оженя за жена му. Ако измислиш – ще те наградя с градове и
села и със златна хазна, ако не измислиш – ще ти отнема главата.
Опечалил се царският съветник, тръгнал с клюмнала глава. Не може да измисли как да се умори стрелецът. От мъка кривнал в една пивница да пийне едно вино.
Приближил се до него един пиян нехранимайко със съдран кафтан.
– Защо си тъжен, царски съветнико, защо си клюмнал носа?
– Я да се махаш, нехранимайко такъв!
– А ти не ме гони, по-добре ми поръчай чашка вино, а аз на разум ще те науча.
Поръчал му царският съветник чашка вино и му разказал за бедата си.
Пияният нехранимайко му рекъл:
– Да се умори стрелецът Андрей не е толкова трудно – той самият е прост, но жена му е много хитра. Но ние ще й зада¬
дем такава гатанка, с която да не може да се справи. Върни се при царя и му кажи да изпрати стрелеца Андрей на оня свят, за да разбере как живее покойният цар – баща му. Андрей ще отиде и няма да се върне назад.
Царският съветник поблагодарил на пияния нехранимайко и хукнал при царя:
– Така и така – може да се умори стрелецът.
И разказал къде трябва да го изпратят и защо. Царят се зарадвал и заповядал да извикат стрелеца Андрей.
– Е, Андрей, ти винаги си ми служил вярно, направи още едно добро дело за мене: отиди на оня свят, разбери как живее
баща ми. Ако не свършиш това, ще ти отсека главата.
Върнал се Андрей в къщи, седнал на одъра с клюмнала глава. Попитала го царкиня Маря:
– Защо не си весел? Да не се е случило нещо?
Разказал й Андрей каква работа му дал царят. Царкиня Маря рекла:
– Че то няма за какво да се кахъриш! Това не е работа, а работица, работата те чака занапред. Лягай да спиш, сутринта е по-мъдра от вечерта.
Рано сутринта, като се събудил Андрей, царкиня Маря му дала една торба сухари и едно златно пръстенче:
– Иди при царя и го помоли да ти даде за другар царския съветник, че иначе, му кажи, няма да ти повярват, че си бил на оня свят. А като излезеш с другаря си на пътя, хвърли пред себе си пръстенчето, то ще те заведе където трябва.
Взел Андрей торбата със сухарите и пръстенчето, простил се с жена си и отишъл при царя да си търси другар за из път. Нямало какво да се прави, царят се съгласил и заповядал на съветника да отиде с Андрей на оня свят.
Излезли те двамата на пътя. Андрей хвърлил пръстенчето и то се търкулнало. Върви Андрей през широки полета, през блата, реки и езера, а след Андрей се влачи царският съветник.
Като се изморявали от пътя, хапвали сухари и пак поемали.
Колко вървели така, никой не знае, но стигнали до една гъста и непроходима гора, спуснали се в един дълбок дол и тук пръстенчето спряло.
Андрей и царският съветник седнали да хапнат сухари. По едно време – какво да видят! – покрай тях двама дяволи карали кола с дърва, в която бил впрегнат един стар-престар цар, единият дявол отляво удрял с тоягата си царя, а другият – отдясно.
Андрей рекъл:
– Я гледай, ама това май че е нашият покоен цар?
– Прав си, той кара дървата. Андрей викнал на дяволите:
– Хей, господа дяволи! Освободете поне за малко този покойник, трябва да го попитам за нещо.
Дяволите му отговорили:
– Няма за кога да чакаме! Няма сами да караме тези дърва, я!
– А вие вземете този човек за смяна.
Дяволите разпрегнали стария цар, впрегнали вместо него царския съветник и започнали от двете страни да го налагат с тоягите си – оня се огъвал, но карал колата.
Андрей заразпитвал стария цар за живота му.
– Ех, стрелецо Андрей – отговорил му царят, – лош ми е животът на оня свят! Поклони се заради мене пред сина ми и му кажи, че съм заръчал да не обижда хората, че и него това ще го чака.
Едва успели те да си поговорят и видели, че дяволите вече се връщат с празна кола. Андрей се сбогувал със стария дар, взел царския съветник от дяволите и тръгнали обратно.
Пристигнали те в царството си и се явили в двореца. Царят като видял стрелеца, се нахвърлил ядосано срещу него:
– Как посмя да се върнеш обратно?
Андрей стрелецът му отвърнал:
– Така и така, аз бях на оня свят при вашия покоен родител.
Той живее лошо, поръча да ви се поклоня и да ви предам да не обиждате хората.
-А с какво ще докажеш, че си бил на оня свят и си видял баща ми?
– Ще докажа с това, че на гърба на вашия съветник още се виждат белезите от тоягите на дяволите.
Царят се уверил в това и като нямало какво да се прави, пуснал Андрей да си ходи в къщи. А той самият казал на съветника:
– Измисли- как да уморим стрелеца, че иначе ще ти отсека главата.
Тръгнал пак царският съветник с клюмнала глава. Влязъл в пивницата, седнал на една маса и си поръчал вино. Прибли¬жил се пак до него пияният нехранимайко:
– Какво лак си се оклюмал, царски съветнико? Почерпи ме с една чашка, ще те науча на акъл.
Съветникът му поръчал чаша вино и му разказал за бедата си. Нехранимайкото му рекъл:
– Върни се обратно и кажи на царя да накара стрелеца да свърши ето какво – това не само че не може да се изпълни, но не може и да се измисли: нека го изпрати през девет земи в десета да донесе оттам Котаран-приспиван…
Царският съветник хукнал при царя и му разказал какво трябва да накара да направи стрелецът, за да не се върне обратно. Царят изпратил да викнат Андрей.
– Е, Андрей, сега ми свърши още една работа: отиди през девет царства в десето и ми донеси оттам Котаран-приспиван.
Ако не свършиш това, прости се с главата си.
Тръгнал Андрей за в къщи с наведена глава и разказал на жена си каква работа му дал царят.
– Че то няма за какво да се кахъриш! – му рекла царкиня Маря. – Това не е работа, а работица, работа те чака занапред.
Лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Андрей легнал да спи, а царкиня Маря отишла в ковачницата и поръчала на ковачите да изковат три железни калпака, железни клещи и три пръта: един железен, един меден и един калаен.
Сутринта рано царкиня Маря събудила Андрей:
– Ето ти три калпака и клещи, и три пръта, тръгвай през девет земи в десета. Три версти преди да стигнеш, ще те нападне силен сън – Котаран-приспиван ще ти прати дрямка. Ти недей да спиш, ръка пред ръка поставяй, крак след крак влачи, ако трябва и се претъркаляй. Ако заспиш, Котаран-приспиван ще те убие.
И царкиня Маря го научила какво трябва да прави и го изпратила.
Приказка бързо се разказва, но работа бавно се върши – пристигнал стрелецът Андрей през девет царства в десето. Три версти преди да стигне го налегнал сън. Надянал Андрей на главата си трите железни калпака, ръка пред ръка поставял, крак след крак влачел, а където трябвало и се претъркалял.
Преодолял той някак си дрямката и се озовал пред един висок стълб.
Котаран-приспиван видял Андрей, замъркал, замяукал и скочил от стълба направо на главата му – единия калпак съдрал, втория съдрал и щял да започне и третия, но стрелецът Андрей хванал котарака с клещите, свлякъл го на земята и започнал да го налага с прътовете. Започнал да го бие с железния прът, счупил го, захванал се да го гощава с медния, но и този счупил и се захванал да го налага с калаения.
Калаеният прът само се огъва, но не се чупи, около тялото му се увива. Андрей го удрял, а Котаран-приспиван започнал да разказва приказки: за попове, за дякони, за попски дъщери. Андрей даже не го слушал, а го тупал с пръта. Не издържал котаракът, видял, че не може да го омае, и се примолил:
– Остави ме, добри човече! Каквото трябва, всичко ще направя.
– А ще дойдеш ли с мене?
– Където кажеш, там отивам.
Тръгнал Андрей обратно и повел Котаран-приспиван със себе си. Стигнал до своето царство, дошъл в двореца с котарака и рекъл на царя:
– Така и така, изпълних поръката ти, доведох Котаран- приспиван.
Учудил се царят и рекъл:
– Я, Котаране-приспиване, покажи изкуството си.
Котаракът си показал ноктите, насочил ги към царя, искал бялата му гръд да раздере и сърцето му живо да изяде. Изплашил се царят:
– Стрелецо Андрей, укроти, моля ти се, Котаран-приспиван!
Андрей укротил котарака и го затворил в клетка, а той самият тръгнал за в къщи, при царкиня Маря. Живеел си той щастливо и весело с младата си жена. А царят още повече се измъчвал. Пак извикал той съветника си:
– Каквото искаш измисли, но умори стрелеца Андрей,
иначе ще ти отсека главата.
Царският съветник тръгнал направо към пивницата, намерил там пияния нехранимайко със съдрания кафтан и му се примолил да му помогне пак, на разум да го научи. Нехранимайкото изпил чашката с вино, изтрил си мустаците:
– Върви – му рекъл – при царя и му кажи: нека изпрати Андрей там – не знам къде и да донесе това – не знам какво.
Тази работа Андрей никога няма да свърши и обратно няма да се върне.
Съветникът хукнал при царя и всичко му доложил. Царят изпратил да викнат Ан¬дрей.
– Ти ми свърши две работи, сега ми свърши и трета: отиди
там – не знам къде и ми донеси това – не знам какво. Ако изпълниш това, ще те наградя по царски, ако не – ще ти отсека главата.
Върнал се Андрей в къщи, седнал на одъра и заплакал. Царкиня Маря го запитала:
– Защо не си весел, мой мили? Да не ти се е случило нещо?
– Ех – рекъл й той, – все заради твоята красота си патя! Заповяда ми царят да отида там – не знам къде и да донеса това – не знам какво.
– Е, това вече се казва ра¬бота! Но нищо, лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Царкиня Маря дочакала нощта, отворила една вълшебна книга, чела, чела, захвър¬лила книгата и се хванала за главата: за царската гатанка в книгата нищо не било казано.
Излязла царкиня Маря в сайванта, извадила една кърпичка и я размахала. Долетели всякакви птици, притичали всякакви зверове.
Царкиня Маря ги попитала:
– Горски зверове, птици небесни – вие, зверове, навсякъде тичате, вие, птици, навсякъде летите – не сте ли чули как може да се стигне там – не знам къде и да се донесе това – не знам какво?
Зверовете и птиците отговорили:
– Не, царкиньо Маря, не сме чували за това.
Маря махнала с кърпичката – зверовете и птиците изчезнали, все едно, че не се били появявали. Махнала втори път -пред нея се появили двама великана.
– Какво ще ни заповядаш?
– Мои верни слуги, отнесете ме на средата на Океан-море.
Взели великаните царкиня Маря, отнесли я в Океан-море и застанали по средата му, на най-дълбокото, стоят като стълбове и я държат на ръцете си. Царкиня Маря махнала с кърпичката си и дошли при нея всички морски риби и животни.
– Вие, морски риби и животни, вие навсякъде плувате, до всички острови стигате: не сте ли чували как се стига там – не знам къде и се взема това – не знам какво.
– Не, царкиньо Маря, не сме чували за това.
– Натъжила се царкиня Маря и заповядала да я отнесат в къщи. Великаните я занесли в двора на Андрей и я поставили до сайванта.
– Рано сутринта царкиня Маря приготвила Андрей за път, дала му едно кълбо конци и една везана кърпа.
– Хвърли кълбото пред себе си, където се търколи, нататък
и върви. Но внимавай, където и да стигнеш, като се измиеш, с чужда кърпа не се бърши, а само с моята.
– Сбогувал се Андрей с царкиня Маря, поклонил се на всичките четири страни и тръгнал извън града. Хвърлил кълбото пред себе си, кълбото се търкулнало и се затъркаляло, а Андрей крачел след него.
– Приказка бързо се разказва, но работа бавно се върши. Много царства и земи минал Андрей. Кълбото се търкаля, от него нишка се точи; станало кълбенцето мъничко колкото една кокоша глава; вече толкова малко станало, че не се виждало на пътя… Стигнал Андрей до една гора, видял там една къщичка на кокоши крака.
– Къщичке, къщичке, обърни се с лице към мен, а с гръб към гората!
– Обърнала се къщичката, Андрей влязъл в нея и видял, че на една пейка седи побеляла баба и преде къделя.
– Фу, фу, тук нищо човешко не се е мяркало и не се е чувало, а днес човекът сам е дошъл. Ще те изпека във фурната, ще те изям, а с костите ти ще си поиграя.
– Андрей отговорил на бабата:
– Защо ти е, стара бабо Яго, да ядеш пътник? Пътникът е измършавял и черен, ти най-напред му стопли банята, измий го, изтъркай го и тогава го яж.
– Баба Яга стоплила банята. Андрей се изкъпал, извадил кърпата на жена си и започнал да се бърше.
Баба Яга го попитала:
– Откъде имаш тази кърпа? Тя е бродирана от дъщеря ми.
– Твоята дъщеря ми е жена, тя ми даде кърпата.
– Ах, зетко мили, с какво да те гостя?
Приготвила баба Яга вечеря, сложила всякакви гозби, вина и медовини. Андрей не чакал да го канят, седнал на масата и започнал да помита яденето. Баба Яга седнала до него – той яде, тя го разпитва – как се е оженил за царкиня Маря, добре ли живеят. Андрей всичко й разказал: как се бил оженил и как царят го бил изпратил там – не знам къде да донесе това – не знам какво.
– Да беше ми помогнала, бабо!
– Ех, зетко, че откъде да знам какво е това чудо нечувано. Но за това сигурно знае една стара жаба, тя вече триста години живее в блатото… Но нищо, ти лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Легнал Андрей да спи, а баба Яга взела две метли, яхнала ги и литнала към блатото, а там започнала да вика:
– Бабо жабо, жива ли си?
– Жива съм.
– Излез от блатото при мен.
Старата жаба излязла от блатото и баба Яга я попитала:
– Знаеш ли къде е това – не знам какво?
– Знам.
– Бъди добра, покажи ни. На моя зет са заповядали да отиде там – не знам къде и да донесе това – не знам какво.
Жабата отговорила:
– Аз бих му показала, но съм много стара, няма да мога да стигна дотам. Ако зетят ти ме занесе в едно гърне с прясно
мляко до огнената река, тогава ще му покажа.
Баба Яга взела жабата, литнала към къщи, надоила прясно мляко в едно гърне, сложила вътре жабата и рано сутринта събудила Андрей:
– Е, драги зетко, обличай се, вземи гърнето с прясно мляко, в млякото има една жаба, качи се на моя кон, той ще те закара до огнената река. Там остави коня и извади от млякото жабата, тя ще ти каже какво да правиш по-нататък.
Облякъл се Андрей, взел гърнето, качил се на коня на баба Яга. Бързо ли, бавно ли, но конят го докарал до огнената река. През нея нито звяр можел да прескочи, нито птица да прелети.
Слязъл Андрей от коня, а жабата му рекла:
– Извади ме, добри юначе, от млякото, че трябва да преминем реката.
Извадил Андрей жабата от гърнето и я пуснал на земята.
– Хайде, момко, сега сядай на гърба ми.
– Какво говориш, бабо жабо, каквато си малка, ще те смачкам!
– Не се бой, няма да ме смачкаш. Сядай и се дръж здраво.
Седнал Андрей на жабата. Тя започнала да се надува.
Надувала се, надувала се и станала колкото една копа сено.
– Здраво ли се държиш?
– Здраво, бабо.
Жабата пак се надувала, надувала и станала още по-голяма.
– Здраво ли се държиш?
– Здраво, бабо!
Пак се надувала, надувала – станала по-висока от тъмната гора, че като скочила – и прескочила огнената река, пренесла Андрей на другия бряг и станала мъничка.
– Върви, момко, по тази пътечка, ще видиш нещо: да е палат – не е палат, да е къща – не е къща, да е барака – не е барака, влез вътре и застани зад печката. Там ще намериш това – не знам какво.
Андрей тръгнал по пътечката и видял една стара да е къща – не е къща, оградена със стобор, без прозорци, без стълби. Той влязъл вътре и се скрил зад печката.
След малко нещо загърмяло, затрещяло из гората и в къщата влязъл педя човек – лакът брада и се развикал:
– Хей, свате Науме, искам да ям!
Едва викнал и изневиделица изскочила една маса, на нея имало едно буре с бира и един печен бик, прободен от остър нож. Педя човек – лакът брада седнал край бика, извадил острия нож, започнал да си реже месо, да го топи в чеснов сос, да си хапва и да хвали печеното. Излапал бика до последното кокалче, изпил цялото буре с бира.
Хей, свате Науме, прибери остатъците!
И изведнъж масата изчезнала, все едно, че я нямало – ни кокалче, ни буре… Андрей почакал да си отиде педя човек -лакът брада, излязъл иззад печката, събрал смелост и повикал:
– Свате Науме, нахрани ме…
Едва повикал и изневиделица се появила маса, отрупана с различни гозби, мезета, вина и медовини. Седнал Андрей на масата и рекъл:
– Свате Науме, седни, братко, с мене, заедно да хапнем и да пийнем.
Отвърнал му невидим глас:
– Благодаря ти, добри човече! Толкова години служа тук, изгоряла коричка хляб не съм видял, а ти на масата ме каниш.
Гледа Андрей и се чуди: никой не се вижда, а гозбите от масата изчезват като сметени, вината и медовините сами се наливат в чашката, а чашката само скача ли, скача.
Андрей се примолил:
– Свате Науме, покажи ми се!
– Не, мене никой не може да ме види, аз съм това – не знам какво.
– Свате Науме, искаш ли да ми служиш?
– Защо да не искам? Както виждам, ти си добър човек. Хапнали си те. 
Андрей рекъл:
– Хайде, прибери всичко и да тръгваме.
 Тръгнал Андрей да излиза от къщата, огледал се:
– Свате Науме, тук ли си?
– Тук съм. Не се бой, няма да изостана от теб. 
Стигнал Андрей до огнената река, там го чакала жабата:
– Добри юначе, намери ли това – не знам какво?
– Намерих го, бабо.
– Качвай се на мене.
Андрей пак седнал върху нея, жабата започнала да се надува, надула се, скочила и го пренесла през огнената река.
Тук той поблагодарил на жабата и тръгнал към своето царство. Вървял, вървял и от време на време се обръщал:
– Свате Науме, тук ли си?
– Тук съм. Не се бой, няма да изостана от тебе.
Вървял, вървял Андрей, пътят бил дълъг – подбили му се бързите крака, отпуснали се белите му ръце.
– Ох – рекъл, – ама как съм се изморил!
А сват Наум му отвърнал:
– Че защо не си ми казал досега? Аз бързо щях да те отнеса на място.
Буен вихър подхванал Андрей и го понесъл над планини и гори, над градове и села, които само се мяркали отдолу. Литнал Андрей над дълбокото море и го дострашало.
– Свате Науме, да бяхме си починали, а?
Веднага вятърът се укротил и Андрей започнал да се спуска върху морето. Изведнъж видял, че там, където току-що шумели силни вълни, се появило островче, на островчето имало дворец със златен покрив, наоколо се ширела прекрасна градина. Сват Наум рекъл на Андрей:
– Почивай си, хапни, пийни и към морето поглеждай. Ще минат наблизо три търговски кораба. Ти покани търговците и ги нагости. Нагости ги както трябва – те имат три чудесии.
Ти ме обмени на тези чудесии – не се бой, аз ще се върна обратно при тебе.
Скоро откъм запад се задали три кораба. От корабите видели острова, на който имало дворец със златен покрив и с прекрасна градина.
– Какво е това чудо? – рекли. Колко пъти сме минавали оттук и нищо освен синьото море не сме виждали. Я да се спрем.
Трите кораба хвърлили котва, тримата търговци се качили в една малка лодка и поели към острова. А тук ги посрещнал Андрей стрелецът.
– Заповядайте, скъпи гости.
Търговците вървели и се чудели: покривът на двореца горял като жарава, по дърветата пеели птици, по пътечките скачали чудни зверове.
– Кажи, добри човече, кой е построил тук това чудо нечувано?
– Моят слуга, сват Наум, за една нощ го построи. 
Повел Андрей търговците в гостната:
– Хей, свате Науме, дай ни да хапнем и да пийнем! Изневиделица се появила маса, отрупана с вина и ястия, каквито душа иска. Морските търговци само ахали:
– Хайде, добри човече – рекли, – да се сменим: ти ни дай твоя слуга, сват Наум, а от нас вземи каквато искаш чудесия.
Че защо да не се сменим? А какви са вашите чудесии?
Единият търговец измъкнал от пазвата си една тояжка.
– Само като й кажеш: „Хайде, тояжке, поочукай този човек!" – и тояжката сама започва да удря, когото искаш ще натупа.
Другият търговец измъкнал изпод пеша си една брадва, обърнал я с острието надолу и брадвата сама започнала да дялка: раз-два – и се получил кораб, раз-два – още един кораб. С платната му, с оръдията му, с храбрите му моряци. Корабите плават, оръдията гърмят, храбрите моряци заповед чакат.
Обърнал брадвата с острието нагоре – корабите изчезнали, все едно, че не са се появявали.
Третият търговец измъкнал от джоба си една свирка, за¬свирил – появила се войска: и конница, и пехота, с пушки, с топове. Войските вървят, музика гърми, знамена се развяват, конниците препускат, заповед чакат.
Търговецът духнал от другата страна на свирката и всичко изчезнало, нищо не останало. 
Стрелецът Андрей рекъл:
– Хубави са вашите чудесии, но моята струва по-скъпо. Ако искате да се сменяме – дайте ми за моя слуга, свата Наум, всичките три чудесии.
– Няма ли да ти е много?
– Както искате, иначе няма да се меня.
Търговците мислели, мислели: „За какво ни са тояжката, брадвата и свирката! По-добре ще е да се сменим, със сват Наум без никакви грижи ще бъдем нощем и денем сити и пияни."
Дали морските търговци тояжката, брадвата и свирката на Андрей и викнали:
Хей, свате Науме, ние те вземаме със себе си! Ще ни служиш ли вярно?
Отговорил им невидим глас:
– Защо да не ви служа! На мене ми е все едно при кого ще живея.
Върнали се морските търговци на корабите си и започнали да пируват – пият, ядат и се провикват:
– Свате Науме, по-чевръсто, дай туй, дай онуй!
Напили се здравата, където седели, там и заспали.
А през това време стрелецът седял сам в двореца и тъжно си мислел: „Ех, къде ли е сега моят верен слуга, сват Наум?"
– Аз съм тук. Какво ти трябва?
Андрей се зарадвал:
– Свате Науме, не е ли време да се прибираме в къщи, при младата жена? Отнеси ме в къщи.
Вихърът пак подхванал Андрей и го понесъл в царството му, в родния край.
А когато търговците се събудили и поискали да пият, викнали:
– Хей, сват Наум, приготви нещо за ядене и за пиене, и по-чевръсто пипай!
Колкото и да викали, всичко било напразно. Погледнали, и островът вече го нямало: вместо него шумели сините вълни.
Потъгували морските търговци: ,,Ех, измами ни лошият човек!" – но нямало какво да се прави, вдигнали платната и заплавали натам, накъдето били тръгнали.
А стрелецът Андрей долетял до родната си страна, спуснал се край своята къщичка, но какво да види – вместо нея стърчи само един обгорял комин.
Навел глава Андрей и тръгнал от града към синьото море, стигнал до едно празно място. Седнал той на това място. Изведнъж отнякъде долетяла сива гургулица, ударила се в земята и се превърнала на младата му жена, царкиня Маря.
Прегърнали се те, поздравили се, започнали да се разпитват един друг, един на друг да разказват.
Царкиня Маря рекла:
– Откакто ти замина, аз летя като сива гургулица по горите и горичките. Царят три пъти изпращаше хора да ме вземат, но не ме намериха и изгориха къщичката.
Андрей рекъл:
– Свате Науме, може ли на това празно място край синьото море да построим дворец?
– Защо да не може? Сега ще бъде изпълнено.
Не успели да се озърнат – и дворецът бил готов. Пък хубав бил, по-хубав от царския, наоколо – зелена градина, по дърветата птици чуруликали, по пътечките чудни зверове под¬скачали.
Влезли стрелецът Андрей и царкиня Маря в двореца, седнали край прозореца и започнали да разговарят и да се любуват един на друг. Живели си така безгрижно ден, втори, трети.
А през това време царят тръгнал на лов към синьото море и видял, че на това място, където нищо нямало, се извисява дворец.
– Кой е този невъзпитан човек, който без да ме пита строи
върху моята земя?
Хукнали царските пратеници, всичко разузнали и докладва¬ли на царя, че този дворец е построен от стрелеца Андрей и той живее там с младата си жена царкиня Маря.
Още повече се разгневил царят, изпратил да разберат ходил ли е Андрей там – не знам къде и донесъл ли е това – не знам какво.
Хукнали пратениците, разузнали и доложили:
– Стрелецът Андрей е ходил там – не знам къде и е донесъл това – не знам какво.
Тук царят съвсем се ядосал, заповядал да съберат войска, да отидат до крайбрежието, да разрушат двореца до камък, а стрелеца Андрей и царкиня Маря да убият.
Видял Андрей, че към двореца настъпва силна войска, бързо грабнал брадвата и я обърнал с острието надолу. Брадвата се развъртяла: раз-два – и в морето стои готов кораб, пак раз-два -и в морето се появил още един кораб. Сто пъти чукнала, сто кораба заплавали по синьото море.
Извадил Андрей свирката и засвирил – появила се войска: и конница, и пехота, с топове и знамена. Началниците препускат, заповед чакат. Андрей им заповядал да започнат сражение. Засвирила музика, гръмнали барабаните, полковете тръгнали. Пехотата бие царските войници, конницата препуска, пленници лови. А от стоте кораба оръдията гърмят ли, гърмят по столичния град.
Видял царят, че войската му бяга, хукнал сам да я спре. Андрей измъкнал тояжката:
– Хайде, тояжке, поочукай този цар!
Тояжката се затъркаляла като колело, от единия край на широкото поле дошла до другия, че като погнала царя, цапардосала го по челото и го убила.
Сражението веднага свършило. Тръгнал от града целият народ да моли стрелеца Андрей да вземе в ръцете си цялата държава.
– Андрей не се опъвал. Устроил голяма веселба и заедно с царкиня Маря управлявал това царство до дълбока старост.

Имало едно време един дядо, който живеел с втора жена. Дядото имал дъщеря и бабата имала дъщеря. Всички знаят какво е да живееш с мащеха: и тъй да се обърнеш – ще ядеш бой, и инак да се обърнеш – пак ще ядеш бой. А родната дъщеря каквото и да направи – все по главата я милват: браво на нея.
Заварената дъщеря и добитъка пасла и поила, и дърва и вода в къщата мъкнела, и печката палела, и къщата подмитала – и всичко това преди да се съмне… Но с нищо не можела да угоди на бабата – и това не било тъй, и онова не било тъй.
Вятърът поне като духне, стихва, а старата баба като започне да мърмори, скоро не спира. Намислила мащехата да умори завареницата си.
– Откарай я, дядо – рекла тя на мъжа си, – където искаш, само да не я виждат очите ми! Откарай я в гората, в лютия студ.
Натъжил се старецът, заплакал, обаче нямало какво да се прави, с бабата не можело да се спори. Впрегнал коня:
– Качвай се, мила дъще, в шейната.
Отвел бездомното момиче в гората, стоварил го до една пряспа под голяма ела и си заминал.
Седи си момичето под елата, трепери, тръпки го побиват. Изведнъж чуло, че някъде наблизо Мразко чука по елите, от еличка на еличка скача, пощраква. Озовал се той на елата, под която девойчето седяло, и започнал да я пита отгоре:
– Топло ли ти е, девойче?
– Топло ми е, братко Мразко, топло ми е.
Започнал Мразко да слиза по-надолу, по-силно сковавал студът, по-силно стягал мразът:
– Топло ли ти е, девойче? Топло ли ти е, красавице? Момичето едва си поело дъх:
– Топло ми е, братко Мразко, топло ми е. 
Мразко слязъл по-надолу, по-силно защракал, по-лют станал студът:
–  Топло ли ти е, девойче? Топло ли ти е, красавице? Топло ли ти е, душичке? 
Момичето започнало да се вдървява, едва-едва си размърдало езика:
– Ох, топло ми е, Мразко, топло ми е, гълъбче! 
 Тогава Мразко се смилил над момичето, увил го с топли кожуси, стоплил го с пухени одеяла. А мащехата вече помен прави, палачинки пече и вика на мъжа си:
– Отивай, стари дъртако, да докараш дъщеря си да я погребем!
Отишъл старецът в гората, стигнал до онова място и какво да види – под голямата ела сиди дъщеря му, весела, румена, с кожух от самур, цялата обсипана със злато и сребро, а край нея стои сандък с богати подаръци. Зарадвал се старецът, натоварил цялото богатство в шейната, качил дъщеря си и я повел в къщи.  А в къщи бабата палачинки пече, а кутрето под масата се разлаяло:
– Бау, бау! Дядо щерката си със злато и сребро ще доведе, а бабината никой за жена не ще.
Бабата му хвърлила една палачинка:
– Не така лаеш! Тъй трябва: „Бабината щерка за булка се стягала дядо на свойта кокалите кара…" 
Изяло кутрето палачинката и пак залаяло:
– Бау, бау! Дядо щерката си със злато и сребро ще доведе, а бабината никой за жена не ще.
– Бабата пак му подхвърлила палачинка и го била, но кутрето си знаело своето…
Изведнъж заскърцала портата, отворила се вратата и в къщата влязла завареницата – цялата сияе, със злато и сребро обсипана. А след нея мъкнат един висок и тежък сандък. Бабата погледнала и само разперила ръце…
– Впрягай, стари дъртако, другия кон! Да заведеш моята дъщеря в гората и да я оставиш на същото място…
Дядото качил бабината дъщеря в шейната, завел я на същото място в гората, оставил я в пряспата под същата ела и си заминал.
Сиди бабината дъщеря и трака със зъби.
А Мразко чука из гората, от ела на ела скача, пощраква, към бабината дъщеря поглежда:
– Топло ли ти е, девойче?
А тя му отговаря:
– Ох, студено ми е! Престани да скърцаш и да щракаш, Мразко…
Мразко започнал да слиза по-надолу, по-силно затрещял, по-студено станало:
– Топло ли ти е, девойче? Топло ли ти е, красавице?
– Ох, ръцете и краката ми замръзнаха! Махай се, Мразко! Още по-надолу се спуснал Мразко, затрещял, защракал, съвсем студено станало:
– Топло ли ти е, девойче? Топло ли ти е, красавице?
– Ох, съвсем ме вкочани! Да пукнеш дано, проклети Мразко! Разсърдил се Мразко и такъв лют студ пуснал, че бабината щерка се вкочанясала.
На разсъмване бабата вдигнала мъжа си:
– Впрягай коня по-бързо, стари дъртако, заминавай за щерката ми, докарай я цялата със злато и сребро…
Заминал дядото. А кутрето се разлаяло под масата:
– Бау, бау! За дядовата щерка ергените се стягат, а на бабината кокалите в торба карат.
Бабата му хвърлила едно парче баница:
– Не така лаеш! Ще кажеш: „Бабината щерка със злато и сребро карат. . ."
Но кутрето си знае своето:
– Бау, бау! На бабината кокалите в торба карат…
Скръцнала портата, хвърлила се бабата да посрещне дъщеря си. Отметнала рогозката, а дъщеря й мъртва лежи в шейната. Завайкала се бабата, но било вече късно.

Имало едно време в едно царство един царски син -Иван. Той имал три сестри: едната се казвала царкиня Маря, втората – царкиня Олга и третата -царкиня Ана. Баща им и майка им умрели. Когато умирали, те заръчали на сина си:
„Който поиска пръв някоя от сестрите ти за жена, на него я дай – не ги дръж дълго при себе си."
Царският син погребал родителите си и покрусен от мъка тръгнал да се разходи със сестрите си из зелената градина.
Изведнъж небето се покрило с черен облак, извила се страшна буря.
– Хайде, сестрички, да се прибираме в къщи – рекъл Иван-царският син.
Едва успели да влязат в двореца и се разнесъл гръм, таванът се процепил и в стаята влетял един ясен сокол. Ударил се соколът в пода, превърнал се на хубав момък и рекъл: 
– Здравей, Иване-царски сине, преди идвах при тебе като гостенин, а днес идвам като сват: искам да се сватосам за сестра ти – царкиня Маря.
– Ако те хареса сестра ми, няма да й преча – оженете се.
Царкиня Маря се съгласила. Соколът се оженил за нея и я завел в своето царство.
И така ден след ден, час подир час изтекла незабелязано цяла година. Излязъл веднъж Иван-царският син пак да се поразходи с двете си сестри из зелената градина. Пак изплувал облак, извила се вихрушка, засвяткали мълнии.
– Хайде, сестрички, да се прибираме в къщи – рекъл царският син.
Едва успели да влязат в двореца и се разнесъл гръм, покривът паднал, таванът се процепил и влетял един орел. Ударил се орелът в пода и се превърнал на хубав момък.
– Здравей, Иване-царски сине, преди ти идвах като гостенин, а сега идвам като сват.
И се сватосал за царкиня Олга. Иван-царският син му отговорил:
– Ако те хареса сестра ми, нека се омъжи за тебе, аз не мога да я карам насила.
Олга се съгласила да се омъжи за орела. Орелът я подхванал и я завел в своето царство.
Изминала още една година. Иван-царският син казал на най-малката си сестра:
– Хайде да се поразходим из зелената градина.
Поразходили се малко и пак небето се покрило с черен облак, засвяткали мълнии.
– Да се приберем, сестро, в къщи!
Върнали се те в къщи, не успели да седнат и се разнесъл гръм, процепил се таванът и влетял един гарван. Ударил се гарванът в пода и се превърнал на хубав момък. Предните били хубави, но този бил още по-хубав.
– Е, Иване-царски сине, преди ти идвах като гостенин, а сега съм дошъл като сват, дай ми царкиня Ана за жена.
– Не мога да я карам насила: ако й харесаш, нека се омъжи за тебе.
Омъжила се царкиня Ана за гарвана и той я завел в своето царство.
Останал Иван-царският син сам. Цяла година живял без сестрите си и му домъчняло за тях.
– Ще тръгна – рекъл – да си търся сестрите.
Стегнал се за път, вървял, вървял и изведнъж видял в полето голяма войска победена. Царският син попитал:
– Ако тук има жив човек – отговори ми кой е разбил тази голяма войска?
Отговорил му един жив човек:
– Цялата тази войска е разбита от царкиня Маря Хубавица, прекрасната кралица.
Препуснал Иван-царският син по-нататък, стигнал до едни бели шатри, излязла насреща му Маря Хубавица, прекрасната кралица.
– Здравей, царски сине, накъде те е понесъл бог – по работа или без работа?
Иван-царският син й отвърнал:
– Добрите юнаци не ходят без работа.
– Е, ако не ти е бърза работата, погостувай ми в шатрите.
Иван-царският син се зарадвал на поканата, две нощи
в шатрите нощувал. Харесал се той на Маря Хубавица и се оженили.
Маря Хубавица, прекрасната кралица, го взела със себе си в своята страна; поживели те заедно известно време, но кралицата решила пак за война да се готви. Оставила тя на Иван-царския син цялото стопанство и му заръчала:
Навсякъде ходи, всичко наглеждай, само в този килер не надничай.
Той не издържал, щом Маря Хубавица заминала, веднага се хвърлил към килера, отворил вратата, погледнал вътре, а там висял, прикован с дванадесет вериги, Кошчей Безсмъртни.
Примолил се Кошчей на Иван-царския син:
– Пожалей ме, дай ми да пийна, десет години се измъчвам тук и гладен, и жаден – съвсем ми пресъхна гърлото.
Царският син му дал цяла кофа с вода, той изпил и поискал още:
– Не мога с една кофа да си утоля жаждата, дай ми още.
Царският син му дал още една кофа. Кошчей я изпил и поискал още една, а като изпил и третата кофа, възвърнал си предишната сила, тръснал веригите и скъсал и дванадесетте наведнъж.
– Благодаря ти, Иване-царски сине – рекъл Кошчей
Безсмъртни, – сега ще видиш Маря Хубавица като си видиш ушите.
И като страшен вихър излетял през прозореца, догонил по пътя Маря Хубавица, прекрасната кралица, грабнал я и я отнесъл със себе си.
Горчиво заплакал Иван-царският син, приготвил се и тръгнал на път:
,,Каквото и да става, ще намеря Маря Хубавица!"
Минал ден, дошъл втори, заранта на третия ден той видял чудесен дворец. Край двореца се издигал дъб, на дъба седял ясен сокол. Литнал соколът от дъба, ударил се в земята, превърнал се на хубав момък и викнал:
– Здравей, мой мили шурей!
Втурнала се царкиня Маря, посрещнала Иван-царския син радостно, започнала да го разпитва за здравето, за своя живот да му разказва. Погостувал им царският син три дни и рекъл:
– Не мога да ви гостувам по-дълго, тръгнал съм да търся жена си Маря Хубавица, прекрасната кралица.
– Трудно ще ти е да я намериш – му отвърнал соколът. – Остави ни за всеки случай сребърната си лъжица: да си я гледаме и за тебе да си спомняме.
Оставил Иван-царският син сребърната си лъжица при со-кола и тръгнал на път.
Вървял той ден, вървял втори, заранта на третия ден видял един дворец още по-хубав от първия. Край двореца се издигал дъб, а на дъба стоял орел. Литнал орелът от дъба, ударил се в земята и се превърнал в хубав момък, който се провикнал:
– Ставай, царкиньо Олга, нашият мил брат пристигна!
Веднага припнала царкиня Олга, започнала да го целува и прегръща, да го разпитва за здравето, да му разказва за своя живот. Погостувал им Иван-царският син три дни и рекъл:
– Не мога повече да ви гостувам; тръгнал съм да търся жена си Маря Хубавица, прекрасната кралица.
Орелът му отвърнал:
– Трудно ще ти е да я намериш; остави ни сребърната си вилица: ще я гледаме и за тебе ще си спомняме.
Оставил той сребърната си вилица и тръгнал на път.
Вървял един ден, вървял втори, заранта на третия ден видял един дворец, който бил по-хубав от предишните два. Край двореца се извисявал дъб, а на дъба стоял един гарван.
Литнал гарванът от дъба, ударил се в земята, превърнал се на хубав момък и викнал:
– Излез по-бързо, царкиньо Ана, брат ни е пристигнал!
Хукнала насреща му царкиня Ана, радостно го посрещнала,
започнала да го целува и прегръща, за здравето да го разпитва, за живота си да му разказва.
Погостувал им Иван-царският син три дни и им рекъл:
– Прощавайте, отивам да търся жена си, Маря Хубавица, прекрасната кралица.
Гарванът му отвърнал:
– Трудно ще ти е да я намериш; я си остави у нас сребърната табакерка: ще си я гледаме и ще си спомняме за теб.
Дал им царският син сребърната табакерка, сбогувал се и се отправил на път.
Вървял един ден, вървял втори, а на третия ден се добрал до Маря Хубавица.
Видяла тя своя мил, хвърлила се на шията му, обляла се в сълзи и промълвила:
– Ах, Иване-царски сине, защо не ме послуша – защо надникна в килера и освободи Кошчей Безсмъртни?
– Прости ми, Маря Хубавица, не припомняй старото, по-добре тръгвай с мене, докато не се вижда Кошчей Безсмъртни; да се надяваме, че няма да ни догони.
Приготвили се и тръгнали. А Кошчей бил на лов; привечер, като се прибирал в къщи, конят му започнал да се препъва.
– Какво си се запрепъвала, ненаситна кранто? Да не си усетила някаква беда?
Конят му отвърнал:
– Идвал е Иван-царският син и е отвлякъл Маря Хубавица.
– А ще можем ли да ги догоним?
– Можем да посеем пшеница, да почакаме, докато израсне, да я ожънем, да я смелим, на брашно да я направим, пет фурни хляб да опечем, да изядем този хляб и чак тогава да хукнем да ги гоним – и пак ще успеем.
Препуснал Кошчей, догонил Иван-царския син.
– Е – рекъл му, – този път ще ти простя заради добрината ти, защото с вода ме напои; още веднъж ще ти простя, но на третия път се пази – на парчета ще те насека.
Отнел той Маря Хубавица и я завел обратно; а Иван-царският син седнал на един камък и заплакал.
Поплакал той, поплакал и пак се върнал обратно за Маря Хубавица. Кошчей Безсмъртни пак не си бил в къщи.
– Тръгвай с мене, Маря Хубавица!
– Ах, Иване-царски сине, той ще ни настигне.
– Нека ни догони; ние поне някой и друг час ще сме заедно!
Приготвили се и тръгнали.
Връщал се Кошчей Безсмъртни в къщи, а конят му започнал да се препъва.
– Какво си се запрепъвала, ненаситна кранто! Да не си усетила нещо лошо?
– Иван-царският син е идвал и е отвлякъл Маря Хубавица.
– Ще можем ли да ги догоним?
– Даже ако посеем ечемик, ако почакаме да израсне, да го ожънем и овършеем, от него да сварим бира, да се напием, да се наспим както трябва, и чак тогава да тръгнем да ги гоним, пак ще успеем.
Препуснал Кошчей, догонил Иван-царския син.
– Нали ти казах, че ще видиш Маря Хубавица като ушите си.
Грабнал той Маря и я откарал обратно.
Останал Иван-царският син сам, поплакал, поплакал и пак се върнал за Маря Хубавица; и този път Кошчей не си бил в къщи.
– Да тръгваме, Маря Хубавица.
– Ах, Иване – царски сине, та нали ще ни догони и ще те насече на парчета!
– Нека ме насече, аз не мога да живея без тебе!
Стегнали се те и тръгнали. Кошчей Безсмъртни се прибрал вкъщи, а конят му започнал да се препъва.
– Какво си се запрепъвал? Да не усещаш нещо лошо?
– Иван-царският син е идвал и е отвлякъл Маря Хубавица.
Препуснал Кошчей, догонил Иван-царския син, насякъл го на малки парчета и ги пъхнал в една насмолена бъчва; взел бъчвата, стегнал я с железни обръчи и я хвърлил в синьото море, а Маря Хубавица закарал обратно.
В същото това време среброто, което се намирало при зетьовете на Иван-царския син, почерняло.
– Изглежда – рекли те, – беда го е сполетяла!
Хвърлил се орелът към синьото море, хванал и измъкнал бъчвата на брега.
Соколът полетял за жива вода, а гарванът за мъртва. Събрали се и тримата на едно място, разтрошили бъчвата,
измъкнали парчетата на Иван-царския син, промили ги и ги подредили както трябва.
Гарванът го напръскал с мъртва вода и тялото се сраснало, съединило се. Соколът го напръскал с жива вода – Иван-царският син трепнал, станал и рекъл:
– Ама че дълго съм спал!
– Още по-дълго щеше да спиш, ако не бяхме ние – отговори¬ли зетьовете. – Хайде сега ела ни на гости.
– Не мога, братя мои, отивам да търся Маря Хубавица.
Дошъл той при нея и я помолил:
– Разбери от Кошчей Безсмъртни откъде е намерил такъв хубав кон.
Улучила Маря Хубавица удобна минута и започнала да разпитва Кошчей. Той й разказал:
– През девет земи в десета, зад огнената река живее баба Яга. Тя има една кобила, с която всеки ден обикаля света.
Има и други кобили, не по-лоши. Аз три дни й пасох кобилите, нито една не загубих, за което баба Яга ми даде едно жребче.
– А как премина огнената река?
– Имам си една кърпа – като махна надясно три пъти, се появява един много висок мост, до който и огънят не достига.
Изслушала всичко Маря Хубавица и го разказала на Иван.
И кърпата откраднала и му я дала.
Иван-царският син преминал огнената река и тръгнал при баба Яга. Дълго вървял той без да хапне, без да пийне. Изпречила се пред него една задморска птица с птиченцата си. Иван-царският син рекъл:
– Ще взема да изям едно пиле.
– Не яж, Иване – го помолила задморската птица, – един ден ще ти потрябвам.
Тръгнал той по-нататък; видял в гората пчелен кошер.
– Ще си хапна – рекъл – малко медец. Пчелата майка го помолила:
– Не ми пипай меда, Иване, един ден ще ти потрябвам. Той не го пипнал и тръгнал по-нататък; насреща му се изпречили лъвица с лъвче.
– Ще взема да изям това лъвче, че както съм гладен, чак ми прилошава.
– Не го пипай, Иване – го помолила лъвицата, един ден ще ти потрябвам.
– Добре, тъй да бъде!
Затътрил се той гладен. Вървял, вървял и стигнал до къщата на баба Яга, около къщата имало дванадесет пръта, на единадесет пръта имало по една човешка глава, само един бил свободен.
– Здравей, бабо!
– Здравей, Иване-царски сине! За какво си дошъл – просто така или имаш някаква нужда?
– Дойдох да спечеля при тебе един юначен кон.
– Добре, царски сине, при мене се служи не една година, а само три дни. Ако опазиш кобилите ми, ще ти дам юначен кон, а ако не можеш, не се сърди – главата ти на последния прът ще стърчи.
Съгласил се Иван-царският син. Баба Яга го нахранила и го напоила и му заповядала да се хваща за работа.
Едва подгонил кобилите в полето, а те вдигнали опашки и се разбягали на всички страни по ливадите; не успял царският син да ги обхване с очи, а тях вече ги нямало. Натъжил се Иван, заплакал, седнал на един камък и заспал.
Слънцето вече залязвало, когато долетяла задморската птица и започнала да го буди:
– Ставай, Иване, кобилите са вече в къщи.
Царският син станал и тръгнал за в къщи. А баба Яга викала и крещяла на кобилите си:
– Защо сте се върнали в къщи?
– Как да не се върнем, когато от цял свят се събраха птици и едва не ни изкълваха очите.
– Утре няма да бягате по ливадите, а ще се криете из гъстите гори.
Пренощувал Иван-царският син, а сутринта баба Яга му рекла:
– Внимавай, царски сине, ако не опазиш кобилите, ако дори една загубиш, главата ти ще стърчи на този прът.
Подгонил той кобилите в полето; те веднага вдигнали опашки и се скрили в гъстите гори. Пак седнал царският син на един камък, плакал, плакал и заспал. Слънцето се скрило зад гората. Притичала лъвицата:
– Ставай, Иване, всички кобили са събрани.
Станал Иван-царският син и тръгнал за в къщи. А баба Яга още по-силно викала и крещяла на кобилите си:
– Защо сте се върнали в къщи?
– Как да не се върнем? Като ни наобиколиха люти зверове от цял свят, едва не ни разкъсаха!
– А утре да избягате в синьото море.
Наспал се през нощта Иван-царският син, а сутринта баба Яга го изпратила да пасе кобилите:
– Ако не ги опазиш, главата ти ще стърчи на този прът.
Подгонил той кобилите в полето. Те тозчас вирнали опашки, изчезнали от погледа и влезли в синьото море; до шия влезли във водата. Седнал Иван-царският син на един камък, заплакал и заспал. Скрило се слънцето зад гората, долетяла една пчеличка и рекла:
– Ставай, царски сине, всички кобили са събрани; а като се върнеш в къщи, не се показвай пред очите на баба Яга, отиди в конюшнята и се скрий зад яслите. Там има едно келяво жребче – в оборския тор се търкаля, вземи го и в полунощ потайна бягай от къщата.
Станал Иван-царският син, промъкнал се в конюшнята и се скрил зад яслите. Баба Яга се развикала и разкрещяла на кобилите:
– Защо сте се върнали?
– Как да не се върнем? Като налетяха пчели от целия свят, че като започнаха да ни жилят от всички страни до кръв.
Заспала баба Яга, а в полунощ потайна Иван-царският син й взел келявото жребче, оседлал го, метнал се на него и препуснал към огнената река. Стигнал до реката, махнал три пъти с кърпата надясно и изневиделица над реката се извисил мост.
Царският син минал през моста и махнал с кърпата наляво, но само два пъти – през реката останал тънък-претънък мост.
Събудила се сутринта баба Яга и какво да види – келявото жребче никъде го няма! Хукнала да ги преследва. С всичка сила препуснала с железния хаван, размахала чукалото, развъртяла метлата.
Стигнала до огнената река, погледнала и си помислила:
„Добре, че мост има!"
Тръгнала по моста, едва стигнала до средата му и той се срутил, баба Яга паднала в реката и загинала от люта смърт.
Иван-царският син отхранил жребчето в зелените ливади, получил се от него чуден кон.
Пристигнал царският син при Маря Хубавица. Тя изтичала и се хвърлила на шията му.
– Как можа да се спасиш от смъртта?
– Така и така – й разказал той, – тръгвай с мене.
– Страхувам се, Иване-царски сине, ако ни догони Кошчей, пак ще те насече на парчета!
– Не, няма да ме догони! Сега аз имам славен и юначен кон, който като птица лети.
Яхнали те коня и препуснали.
– Кошчей Безсмъртни се прибирал в къщи, а конят му започнал да се препъва. Какво си се запрепъвала, ненаситна кранто? Или усещаш нещо лошо?
– Иван-царският син е идвал и е отвел Маря Хубавица.
– Ще можем ли да ги догоним?
– Не знам, сега Иван-царският син има юначен кон, по-добър от мене.
– Не мога да изтърпя това – рекъл Кошчей Безсмъртни, -тръгвам след тях!
Колко дълго препускал след тях, никой не знае, но догонил Иван-царския син, скочил на земята и искал да го разсече с острата си сабя, но в това време конят на Иван-царския син с всичка сила ударил с копитото си Кошчей Безсмъртни и му пръснал главата, а царският син го довършил с боздугана си.
След това царският син събрал един куп дърва, запалил огън, изгорил Кошчей Безсмъртни на кладата, а пепелта от него пуснал да я духа вятърът.
Маря Хубавица яхнала коня на Кошчей, а Иван-царският син своя и отишли на гости най-напред при гарвана, след това при орела, а сетне и при сокола. Където и да отивали, навсякъде ги посрещали радостно.
– Ах, Иване-царски сине, вече и не мислехме, че ще те видим. Но ненапразно си се мъчил толкова: такава красавица като Маря Хубавица по цял свят да търсиш, няма да намериш!
Погостили те, повеселили се и тръгнали за своето царство. Пристигнали и започнали да живеят честито, богатство да трупат и медовина да пийват.

Имало едно време един дядо и една баба. Дядото се занимавал с лов на птици и зверове – с това и се прехранвал. Много години живели, а не забогатели. Измъчвала се бабата и се оплаквала:
– Животът ми си отива, а ни сладко сме яли, нито сме пили, нито шарени дрехи сме шили. И деца си нямаме. Кой ще ни радва на стари години?
– Не тъжи, бабо – утешавал я дядото, – докато се движат ръцете и ни носят краката, ще бъдем сити, а за по-нататък няма какво да му мислим.
Казал това дядото и тръгнал на лов.
Вървял, вървял дядото цял ден из гората, от сутринта до вечерта не могъл ни една птица, ни едно зверче да хване. Не му се искало с празни ръце да се прибере в къщи, но какво да се прави. Слънцето клонило към залез, трябвало да се връща в къщи.
Само като мръднал от мястото си, някъде съвсем наблизо заплескала с криле и се вдигнала изпод един храст една голяма чудно хубава птица. Докато старецът нагласял пушката си, птицата отлетяла.
– Види се, и тая не била за мене.
Погледнал той под храста, откъдето хвръкнала птицата, а там имало гнездо с тридесет и три яйца.
– Дай поне тези яйца да използувам.
Стегнал той колана си, пъхнал всичките тридесет и три яйца в пазвата си и тръгнал за в къщи.
Вървял той, вървял и коланът му се разхлабил. Започнали яйцата едно по едно да падат от пазвата му.
Като падне яйце, на това място юнак изскача. Като падне яйце, на това място юнак изскача. Тридесет и две яйца паднали, тридесет и двама юнака изскочили.
През това време дядото си стегнал колана и тридесет и третото яйце останало в пазвата му. Огледал се той и на очите
си не повярвал: вървят след него тридесет и двама юнака. Всички си приличат и в лице, и по ръста, и по косите си. И заговорили всички в един глас:
– Щом можа да ни намериш – ти сега ще си ни баща, а ние
сме ти деца, води ни в къщи.
„Нямахме си с бабата никого – си помислил дядото, – а сега изведнъж – тридесет и двама сина." Стигнали те до в къщи и дядото рекъл:
– Ти, бабо, все тъжеше и плачеше, че нямаме деца. Ето ти тридесет и двама сина, тридесет и двама юнака. Слагай масата и храни децата.
И й разказал как намерил децата.
Стои бабата, дума не може да промълви. Стояла, стояла, плеснала с ръце и се разтичала да приготви масата. А дядото си свалил колана, започнал да си сваля кафтана, паднало от пазвата му тридесет и третото яйце, изскочил тридесет и третият юнак.
– Ти откъде се взе?
– И аз съм ти син – Малък Иван.
Спомнил си дядото:
– Вярно, че в гнездото имаше тридесет и три яйца. Сядай, Малък Иване, да вечеряш.
Не успели тридесет и тримата юнаци да седнат на масата, а всичките бабини запаси изяли и станали нито сити, нито гладни.
Пренощували. Сутринта Малък Иван рекъл:
– Щом, тате, можа да ни намериш, трябва и работа да ни дадеш.
– Че каква работа да ви дам, моите момчета? Ние с бабата нито сеем, нито орем, ни рало имаме, нито кон – нищо си нямаме.
– Като нямате – нямате – отговорил Малък Иван, – тогава ще тръгнем работа да търсим. Отиди, тате, при ковача и поръчай тридесет и три коси.
Докато дядото бил в ковачницата и чакал да изковат коси¬те, Малък Иван и братята му направили тридесет и три дръжки за коси и тридесет и три гребла.
Върнал се бащата от ковачницата. Малък Иван раздал на братята си косите и греблата.
– Отиваме да се главим на работа. Ще спечелим пари, ще си завъртим свое стопанство и ще се грижим за баща си и майка си.
Сбогували се братята с родителите си и се отправили на дълъг път. Колко вървели така, никой не знае, но пред тях се показал голям град. На пътя от града се задал един царски слуга. Когато се изравнил с тях, той ги попитал:
– Хей, юнаци, от работа ли идвате, или за работа? Ако идвате да работите, тръгвайте с мене, ще ви намеря работа.
– А каква ти е работата? – попитал Малък Иван.
– Проста работа – отговорил слугата, – трябва да се окоси тревата в царските ливади, да се изсуши, да се сгребе на купчинки и да се направят копи. Кой ви е главният?
Всичките мълчали. Излязъл отпред Малък Иван.
– Води и ни покажи къде ще работим. Довел ги слугата до обширните царски ливади.
– Ще се справите ли за три седмици? Малък Иван отговорил:
– Ако е ясно времето, и за три дни ще се справим. Слугата се зарадвал.
– Хващайте се, юнаци, за работа! Ще ви платя както трябва, и каквото искате за ядене, това ще ви давам.
Малък Иван рекъл:
– Изпечи ни само тридесет и три бика, донеси тридесет и три бакъра с вино и по един самун хляб за всеки брат, а повече нищо не искаме.
Заминал си царският слуга. Братята си наточили косите и така се размахали, че само свистенето на косите се чувало. Работата им заспорила: до вечерта окосили всичката трева. През това време от царската кухня докарали тридесет и три печени бика, тридесет и три самуна хляб и тридесет и три бакъра руйно вино. Братята изпили по половин бакър вино, изяли по половин самун и по половин бик и се търкулили да поспят.
На другия ден, едва се показало слънцето и братята започнали да сушат тревата и да я трупат на купчинки, а до вечерта събрали всичкото сено в копи. Пак изпили по половин бакър вино, по половин самун хляб и половин бик изяли. Малък Иван изпратил един от братята в царския двор:
– Кажи им да дойдат да приемат работата ни.
Върнал се братът, след него слугата върви, а отзад идва сам царят да погледа обширните си ливади. Преброил царят копите сено, походил из ливадите – никъде щръкнала тревичка не намерил и рекъл:
– Е, момчета, много бързо успяхте обширните ми ливади да окосите, да изсушите тревата и от сеното копи да направите, за което ви хваля и отгоре на това ви давам сто рубли и бъчва с четиридесет литра вино. А сега смогнете да ми опазите сеното. Някой се е научил всяка година да изяжда сеното в тези ливади и никой не може да проследи крадеца.
Малък Иван рекъл:
– Пусни, ваше величество, братята ми да си ходят, а аз сам ще пазя ливадите.
Съгласил се царят. Братята си получили парите, пийнали си винце, навечеряли се и си тръгнали за в къщи.
Малък Иван се върнал в царските обширни ливади. Нощем не спял, сеното пазел, а през деня отивал да хапне и да пийне в царската готварница и там си почивал.
Настъпила есента, нощите станали дълги и тъмни. Една вечер Малък Иван се качил върху копата, заровил се в сеното, лежал, но не спял. Точно в полунощ всичко наоколо се озарило, като че ли слънце изгряло. Вдигнал си Малък Иван очите и какво да види: изскочила от морето кобила златогрива, златната й грива се развява, от ноздрите й пламъци лумтят, от ушите й дим се вие.
Дотичала тя и започнала да яде сеното. Пазачът се изхитрил и скочил на гърба й. Хукнала кобилата златогрива по-далеч от сеното и се понесла по царските обширни ливади. А Малък Иван седял на нея, с лявата си ръка се хванал за гривата й, а в дясната си държал кожен камшик. Налагал той с този камшик кобилата златогрива и я карал да препуска през мъхове и през блата.
Препускала тя, препускала по мъховете и по блатата, затънала до корема си в едно тресавище и се спряла, заговорила:
– Е, Малък Иване, съумя да ме хванеш, съумя да не паднеш от мене, съумя и да ме укротиш. Не ме бий, не ме мъчи повече, ще започна вярно да ти служа. Закарал я Иван в царския двор, залостил я в конюшнята, а той самият отишъл в готварницата и се търкулнал да спи. На другия ден той рекъл на царя:
– Ваше царско величество, научих кой яде сеното в твоите обширни ливади и хванах крадеца. Да отидем да го видим.
Видял царят кобилата златогрива и много се зарадвал:
– Е, Иване, нищо, че си Малък Иван, но имаш разум голям.
А за вярната ти служба те назначавам за старши коняр в моята царска конюшня.
Оттогава нарекли юнака: Малък Иван-разум голям.
Започнал той да работи в царската конюшня. Нощем не спи – за конете се грижи. Царските коне станали опънати, гладки, косъмът им като коприна лъщи, гривите и опашките им разресани, пухкави: да ти е драго да ги гледаш.
Царят не можел да се нахвали с него.
– Юнак е този Малък Иван-разум голям, такъв коняр досега не съм имал.
А старите коняри завиждали:
– За какво са ни го сложили този селендур! Той ли ще бъде старши в царската конюшня?
И започнали да мислят нещо лошо да му сторят. А Малък Иван-разум голям си върши работата и не подозира какво го чака.
През това време в царските дворове се появил отнякъде един стар пияница и започнал да моли конярите:
– Дайте ми, момчета, да пийна нещо, че от вчерашното
глава ме боли. А аз на ум и разум ще ви науча как да се избавите от старшия коняр.
Конярите с радост му поднесли чаша винце. Глътнал виното пияницата и заговорил:
– Нашият цар страшно иска да намери отнякъде гусла – самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач. Много добри юнаци са ходили по своя воля, а повечето – не по своя, да търсят тези чудесии, но никой не се е връщал назад. Вие вземете та кажете на царя: така и така, Малък Иван-разум голям се хвали, че нищо не му струва да намери тези неща. Царят ще го изпрати, а той няма да се върне обратно.
Конярите поблагодарили на пияницата, дали му още една чашка винце и тръгнали към царската парадна стълба, стоят под прозорците и се разправят за нещо. Видял ги царят, излязъл от покоите си и ги попитал:
– За какво се разправяте, юнаци, какво ви трябва?
– Така и така, царю-господарю, старшият коняр Малък Иван-разум голям се хвали, че може да намери гусла-самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач. Та ние спорим: един вика – ще ги намери, друг вика, че напразно се хвали.
Като чул царят това, чак се променил в лицето. Ръцете и краката му се разтреперани и той започнал да мисли: „Ако се сдобия с тези чудесии, всички царе ще започнат да ми завиждат. Колко народ изпратих, но никой още не се е завръщал обратно."
В същата минута заповядал да извикат старшия коняр. Щом го видял, веднага закрещял:
– Не се туткай, веднага тръгвай и да ми донесеш гусла – самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач.
Отговорил му Малък Иван-разум голям:
– Ама, ваше величество, аз даже не съм чувал за тях! Къде да тръгвам?
Разсърдил се царят, тропнал с крак:
– Ти какво си седнал да приказваш и на царската ми дума да отказваш? Ако ги намериш – ще те наградя, ако не ги намериш – на себе си се сърди: главата ще ти отсека.
Тръгнал си Малък Иван-разум голям от царя мрачен, с клюмнала глава. Започнал да оседлава кобилата златогрива. Тя го попитала:
– Защо си, стопанино, тъжен, каква беда те е налегнала?
– Как да съм весел? Царят ми заповяда да намеря гусла-самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач, а аз даже не съм чувал за тях.
– Е, това не е чак толкова страшно – рекла кобилата златогрива. – Качвай се на мене, ще отидем при баба Яга, тя ще ни каже къде да търсим тези чудесии.
Приготвил се Малък Иван-разум голям за път. Видели го само като яхнал кобилата златогрива, но никой не видял как изскочил от двора.
Колко препускал той, никой не знае, но стигнал до една затънтена гора, такава тъмна, че светлинка не прониквала в нея. Кобилата златогрива измършавяла и самият той се из¬морил. Изскочил на една поляна и видял, че стои една къщичка на кокоши крак, на въртяща се пета и се обръща от изток на запад. Приближил се той до нея и рекъл:
– Къщичке, къщичке, обърни се с гръб към гората, с лице към мене. Няма век да векувам, само една нощ ще пренощувам.
Обърнала се къщичката с лице към него. Привързал кобилата златогрива, по стълбите се изкачил и широко отворил вратата.
В къщичката седяла баба Яга, с крак като тояга, носът й в тавана заврян, а до нея стоят чукало и хаван.
Видяла баба Яга гостенина и рекла:
– Отдавна руски дъх не съм усещала, пък той сам ми идва на гости. Кажи, юначе, защо си дошъл?
– Защо, бабо, толкова лошо гостите си посрещаш, разпитваш човека, дето е гладен и премръзнал? У нас в Русия човека от път най-напред ще го нахранят, ще го напоят, в банята ще го загреят и ще го сложат да спи, а след това ще започнат да го разпитват.
Опомнила се баба Яга.
– Ох, добри юначе, не ми обръщай внимание, у нас не е като у вас, прости старата баба! Всичко ще направя, както трябва.
Разшетала се баба Яга. Сложила масата, нахранила, на¬поила гостенина, след това банята разпалила. Натоплил се, изкъпал се Малък Иван-разум голям. Баба Яга му постелила, сложила го да спи, а самата седнала край главата му и започнала да го разпитва:
– Кажи ми, юначе, по собствена воля ли си дошъл тук или неволята те е подгонила и накъде си се запътил?
Гостенинът й отговорил:
– Царят ми заповяда да му намеря гусла-самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач. Ако ти, бабо, ми кажеш къде да ги намеря, цял живот добрината ти ще помня.
– Ох, чедо, чедо, знам аз къде са тези чудесии, но е трудно да се вземат оттам. Много добри юнаци натам отидоха, но нито един от тях не се върна.
– Ех, бабо, каквото му е писано на човека; а ти ми помогни в бедата, разкажи ми как да стигна дотам.
Жал ми е за тебе, чедо, но какво да се прави, трябва да ти помогна. Ти кобилата си златогрива остави при мене, аз ще я пазя. А ти вземи това кълбенце. Утре като излезеш, хвърли го на земята – където се търкулне кълбенцето, нататък и върви. То ще те заведе при моята средна сестра. Ти й покажи кълбенцето и тя всичко ще ти разкаже, ще те изпрати при най-голямата ни сестра и с каквото може, ще ти по-могне.
На другия ден баба Яга събудила гостенина си рано-рано, нахранила го, напоила го и го изпратила навън. Малък Иван-разум голям й благодарил, сбогувал се и тръгнал на път. Лесно приказка се разказва, но работа лесно не се върши, а кълбенце¬то все напред и напред се търкаляло, а след него юнакът вървял.
Минал ден, минал втори, на третия ден кълбенцето се търколило до една къщичка на врабешки крак, на въртяща се пета и тук се спряло.
– Къщичке, къщичке, обърни се с лице към мене, с гръб към гората.
Къщичката се обърнала и момъкът се изкачил по стълбите. Отворил вратата, а стопанката го посрещнала грубо:
– Отдавна руски дъх не съм подушвала, човешко месо не съм яла, а човекът сам е дошъл при мене. Говори какво искаш!
Подал й Малък Иван-разум голям кълбото. Баба Яга като го видяла, плеснала с ръце:
– Ох, ама ти не си бил чужд човек, а скъп гост, малката ми сестра те е изпратила при мене! Да беше ми казал веднага.
И се разшетала тя, засуетила се. Масата сложила, отрупала я с много ястия и вина, започнала да гощава гостенина:
– Пий и яж до насита, а след това си полегни и си почини, после ще говорим по работа.
Малък Иван-разум голям си хапнал и си пийнал, легнал да си почине, а баба Яга, средната сестра, седнала до възглавницата му и започнала да го разпитва. Разказал й гостенинът кой е и откъде е и по каква работа е тръгнал на дълъг път. Баба Яга му рекла:
– Не ти е толкова дълъг пътят, но не знам дали жив ще останеш. Гуслата-самосвирка, гъсокът-танцувач и котаракът –
свирач са на нашия племенник Змей-горянин. Много добри юнаци тръгнаха натам, но никой не се върна обратно, Змей-
горянин всичките погуби. Той е син на нашата най-голяма сестра. Трябва да я помоля да ти помогне, че иначе жив няма да
останеш. Ще изпратя днес при нея един гарван-мъдра птица, нека да предупреди сестра ми. А ти засега спи, почивай си, утре заран рано ще те събудя.
Спал юнакът цяла нощ, сутринта раничко станал, умил се. Нахранила го баба Яга и му дала червено вълнено кълбенце. Извела го на пътечката и тук се сбогували. Търкулнало се кълбенцето, а Малък Иван-разум голям тръгнал след него.
Върви той, върви, откакто зорницата изгрей, дорде вечер¬ницата се покаже, от ранна зора, до късна вечер. Като се измори, вземе кълбото в ръка, хрупне си сухарче, изворна водица ще сръбне и продължава пътя си.
На третата вечер кълбото се спряло до една голяма къща. Стояла тази къща на дванадесет стълба и на дванадесет камъка. Къщата била оградена с колища.
Залаяло кучето и в пруста изскочила баба Яга, най-голямата сестра, успокоила кучето и рекла:
– Зная, всичко зная за теб, добри юначе, долетя при мене от средната ми сестра един гарван – мъдра птица. Ще се опитам да ти помогна в бедата. Влез в къщата и седни да хапнеш и да пийнеш след този дълъг път.
Нахранила и напоила тя гостенина.
– Сега трябва да се скриеш. Скоро моят син, Змей-горянин, ще долети гладен и сърдит. Гледай да не те глътне.
Отворила тя капака на избата.
– Слизай долу и седи там, докато не те извикам.
Едва успяла тя да затвори избата и изведнъж всичко наоколо затрещяло и загърмяло. Отворила се широко вратата и влетял Змей-горянин – цялата къща се разлюляла.
– Усещам, на човек ми мирише!
– Откъде, синко, ще мирише тук на човек, като толкова години вълк не е припарвал, ясен сокол не е прелетял. Ти сам по света летиш, сам човешка миризма и си донесъл.
А тя самата се разшетала, започнала да слага масата. Измъкнала от печката едно печено тригодишно биче, поставила една кофа с вино. Изпил Змей-горянин виното, хапнал за мезе бичето и му станало по-весело.
– Ех, майко, с кого да се позабавлявам, поне една игра на карти да изкараме?
– Бих ти намерила, синко, с кого да се позабавляваш, но ме е страх да не му направиш нещо лошо.
– Извикай го, майко, не се бой, никому нищо лошо няма да сторя. Страшно ми се играе на нещо, весели ми се.
– Добре, но помни си, синко, обещанието – промълвила баба Яга и отворила избата.
– Качи се, Малък Иван-разум голям, уважи стопанина,
поиграй с него на карти.
Седнали те на масата. Змей-горянин казал:
– Хайде да се обзаложим: кой когото надиграе, той ще изяде другия.
Цяла нощ играли. Баба Яга помагала на гостенина и на разсъмване Малък Иван-разум голям надиграл Змей-горянин. Започнал Змеят да се моли:
– Погостувай ни, юначе, довечера като се върна, искам
пак да играем, да си върна загубеното.
Излетял Змей-горянин, а Малък Иван-разум голям се наспал Баба Яга го нахранила и го напоила.
Вечерта Змей-горянин се върнал, изял едно тригодишно биче, изпил кофа и половина вино и рекъл:
– Е, хайде сега да играем, да си върна загубеното.
Седнали те да играят, а Змей-горянин нали предната вечер не спал и цял ден по света летял, отпуснал се и го налегнала дрямка. Малък Иван-разум голям и баба Яга пак го надиграли. Змей-горянин рекъл:
– Аз сега трябва да излитам, да си оправям работите, а довечера като дойда, ще играем трети път.
Малък Иван-разум голям си починал, наспал се, а Змей-горянин две нощи не спал, целия свят прелетял и се върнал изморен. Изял един печен бик, изпил две кофи вино и викнал гостенина:
– Седни, юначе, да си върна загубеното.
А самият едва седи, очите му се затварят. И скоро добрият юнак за трети път го надиграл.
Изплашил се Змей-горянин, паднал на колене и се замолил:
– Ох, добри юначе, не ме погубвай, не ме изяждай! Каквото искаш ще направя за теб!
И на майка си в краката се хвърлил:
– Майко, уговори гостенина жив да ме остави.
А на Малък Иван-разум голям само това и му трябва.
– Добре, Змей-горянино, аз те надиграх три пъти и ако ми дадеш три чудесии: гуслата-самосвирка, гъсока-танцувач и
котарака-свирач, все едно че си ми платил.
Засмял се Змей-горянин, хвърлил се да прегръща гостенина и баба Яга:
– С радост ще ти дам и трите чудесии, а аз още по-хубави ще си намеря.
Започнали те да се веселят. По време на веселието Змей-горянин угощавал юнака и брат го наричал. След това сам предложил:
– Вместо, драги гостенино, пеш да си ходиш, че отгоре на това и гуслата-самосвирка, гъсока-танцувач и котарака-свирач да мъкнеш, аз само за един час ще те закарам там, където трябва.
– Много добре, синко – рекла баба Яга. – Заведи гостенина при най-малката ми сестра, при леля ти, а като се връщаш, мини през средната ми сестра, отдавна не си бил у тях.
Свършило веселието. Взел Малък Иван-разум голям своите чудесии и се сбогувал с баба Яга. Грабнал го Змей-горянин и се извил под небесата. Не минал и час и Змей-горянин се спус-нал около къщичката на най-малката баба Яга. Стопанката изскочила в пруста и радостно посрещнала гостите.
Малък Иван-разум голям не се бавил. Оседлал кобилата си златогрива, простил се с баба Яга, най-малката сестра, и със Змей-горянин и тръгнал за своята страна.
Донесъл той всичките три чудесии цели-целенички, а в това време при царя били на гости трима царе с царските синове, три чуждестранни краля с кралските синове и министрите и болярите.
Влязъл в стаята добрият юнак и подал на царя гуслата-самосвирка, гъсока-танцувач и котарака-свирач. Зарадвал се царят.
– Е, Малък Иван-разум голям, ти та¬кава работа ми свърши. Ще те похваля за това и ще те из¬дигна. Досега ти беше старши коняр, а отсега нататък ще бъдеш мой царски съветник.
Болярите и ми¬нистрите се пона¬мръщили и си замърморили помежду си:
– Голяма чест ни оказва царят – да седим до някакъв си коняр. Ама че го измисли!
Че като засвирила гуслата-самосвирка, като запял котаракът-свирач, като заиграл гъсокът-танцувач! Такава веселба започнала, че никого не сдържало на място. Всички знатни гости рипнали да танцуват.
Времето си върви, а всички играят ли, играят. На царете и на кралете короните се изкривили на една страна, царските и кралските синове приклякали в кръг. Министрите и болярите потънали в пот, охкали, но никой не можел да се спре. Царят размахал ръце.
– Ох, Малък Иван-разум голям, спри това веселие, съвсем се запарихме.
Добрият юнак пъхнал трите чудесии в торбата и веднага всичко стихнало.
Гостите налягали, който където могъл, тежко задигнали:
– Ама че развлечение, ама че забава, такова никой не е виждал!
Чуждестранните гости започнали да завиждат. А царят си умирал от радост.
– Сега всички царе и крале ще научат и ще се пукнат от завист. Никой няма такива редки неща!
А болярите започнали да разговарят с министъра:
– Че то така този прост селендур скоро ще стане първи
човек в царството и всичките си селски роднини ще назначи на различни длъжности, а нас, именитите знатни хора, ще ни прокуди, ако ние не се избавим от него.
На другия ден министрите и болярите седнали да мислят как да се отърват от новия царски съветник. Един стар княз ги посъветвал.
– Защо не извикате онзи пияница, той ще му намери колая.
Дошъл пияницата, поклонил се:
– Знам, господа министри и боляри, за какво съм ви потрябвал. Ако ми дадете половин кофа вино, ще ви науча как да се избавите от новия царски съветник.
– Говори, няма да се пазарим за половин кофа, я!
Налели му най-напред една чашка. Изпил я пияницата и рекъл:
– Четиридесет години минаха, откакто нашият цар овдовя. 
Оттогава много пъти се сватосваше той за прекрасната царкиня Альона, но така и не можа да я сватоса. Три пъти той води война с това царство, колко войска погуби, но и със сила не можа да я вземе. Нека да изпрати Малък Иван-разум голям да доведе прекрасната царкиня Альона. Ще отиде нататък и няма да се върне.
Развеселили се болярите и министрите. Сутринта отишли при царя:
– Царю честити, много умен царски съветник си намерил.
Такива чудесии можа да намери, а сега пък се хвали, че може да открадне Альона, прекрасната царкиня, и да я доведе тук.
Като чул царят за Альона, прекрасната царкиня, не го свъртяло на едно място, скочил от трона:
– Ама наистина, аз съвсем бях забравил за нея! Ето кого трябва да изпратя да ми доведе прекрасната царкиня Альона.
Извикал той новия си съветник и му рекъл:
– Отиди през девет царства в десето и ми доведи за невеста Альона, прекрасната царкиня.
Малък Иван-разум голям му отвърнал:
– Ваше царско величество, прекрасната царкиня Альона
не е нито гусла-самосвирка, нито гъсок-танцувач, нито котарак – свирач: царкинята не можеш да я напъхаш в торба. А може тя да не иска да дойде тук.
Царят затропал с крака, замахал с ръце, затресъл брада:
– Не ми отговаряй! Нищо не искам да знам – както можеш, така и я доведи. Ако ми доведеш прекрасната царкиня Альона, ще ти подаря един град с предгра¬дията му и ще те направя министър, ако не я доведеш, ще заповядам да ти отсекат главата.
Излязъл си Малък Иван-ра-зум голям опечален и замислен от царя. Започнал да оседлава златогривата кобила, а тя го попитала:
– Защо си се замислил, стопа¬нино, каква беда те е сполетяла?
– Не е голяма бедата, но и няма на какво да се радвам. Изпраща ме царят да му доведа за невеста Альона, прекрасната царкиня. Той самият три години се сватосвал за нея, но тя не го искала, три пъти война е водил и не е могъл да я вземе, а мене сега ме изпраща сам.
– Е, нищо страшно – рекла кобилата златогрива. – Аз ще ти помогна и някак си ще оправим работата.
Малък Иван-разум голям не се стягал дълго и по-скоро се отправил на път. Само го видели като се качвал на седлото, но никой не видял как юнакът тръгнал.
Колко препускал Иван, никой не знае, но пристигнал в царството на прекрасната царкиня. На пътя им се изпречила висока ограда. Кобилата златогрива леко прескочила оградата и юнакът се озовал в царската градина. Кобилата му рекла:
– Аз ще се превърна на ябълково дърво със златни ябълки, а ти се скрий край мене. Утре ще излезе на разходка Альона, прекрасната царкиня, и ще поиска да си откъсне златна ябълка.
Като се приближи, ти не зяпай, а грабни царкинята и ме яхай. Не се бави нито минута, ако малко се забавиш, нито ти, нито аз ще сме сред живите.
На другия ден сутринта излязла Альона, прекрасната цар¬киня, да се разходи из градината. Видяла дървото със златните ябълки и викнала на бавачките си и на дружките си:
– Ах, каква красива ябълка! И ябълчиците й са златни!
Стойте и ме почакайте тук, а аз ще изтичам и ще си откъсна поне една ябълка.
Щом притичала, изневиделица изскочил Иван, грабнал Альона, прекрасната царкиня, за ръцете. В същата минута ябълковото дърво се превърнало на кобила златогрива. Коби¬лата удря земята с копита, кара ги да бързат. Скочил добрият юнак на седлото заедно с Альона, прекрасната царкиня, и никой повече не ги видял. Царят като научил, изпратил потеря, по всички посоки изпратил конници. На другия ден всички се върнали с празни ръце, само дето конете изморили, а похитителя никой не видял.
Малък Иван-разум голям много земи преминал, много реки и езера оставил след себе си.
Отначало Альона, прекрасната царкиня, се изскубвала, а след това утихнала и заплакала. Поплаче, поплаче и погледне юнака, поплаче, пък го погледне пак. На другия ден проговорила:
– Кажи ми кой си? От кои земи си, от коя си орда? На чий род си син и как те наричат?
– Казвам се Малък Иван, а прозвището ми е – разум голям. Самият аз съм от еди-кое си царство и съм селски син.
Кажи ми, Малък Иван-разум голям, за себе си ли ме открадна, или по нечия заповед?
– Нашият цар ми заповяда да те доведа.
Альона, прекрасната царкиня, започнала да чупи ръце и да се вайка:
– Никога през живота си няма да се омъжа за този стар глупак! Той три пъти се сватосва за мене и не можа да се сватоса, три пъти с нашето царство война води и нищо неможа да получи, само войската си загуби. И сега ще ме види като ушите си.
На добрия юнак много му допаднали тези приказки. Нищо не й казал, но си помислил: „Ех, да беше ми се паднала такава жена!"
Скоро се показала родната му земя. Старият цар през цялото време на прозореца седял и пътя гледал – кога ще се зададе Малък Иван-разум голям.
Юнакът още в града не бил влязъл, а царят вече чакал на парадната стълба. Още в царския двор не успял да се покаже, а царят вече тичал към Альона, прекрасната царкиня, и като я взел за белите ръце, започнал да я снема от седлото и да й говори:
– Колко години изпращах сватове и сам идвах да се сватосвам, а ти все се отказваше, но този път вече ще се венчаеш за мене.
Усмихнала се Альона, прекрасната царкиня:
– Да беше ми дало, ваше царско величество, да си почина
от пътя, а след това вече за сватба да говорим.
Засуетил се царят, разтичал се, извикал бавачки и слугини.
– Готов ли е палатът за скъпата гостенка?
– Всичко е готово отдавна.
– Ами тогава приемете вашата бъдеща царица. Всичко, каквото каже, да бъде изпълнено, нищо да не й се отказва! -заповядал царят.
Бавачките и слугините завели Альона, прекрасната царкиня, в палата й. А царят рекъл на Малък Иван-разум голям:
– Юнак си ти, Ваня! За такава служба те издигам за мой
главен министър и ти подарявам още три града с предградията.
Минало се ден, два, а старият цар нямал търпение. Искало му се по-бързо да вдигне сватба. Попитал той Альона, прекрасната царкиня:
– За кой ден ще каним гости, кога ще се венчаем?
Царкинята му отговорила:
– Че как ще се венчая, като ми ги няма венчалният пръстен и сватбената карета?
– Е, това ще го уредим – рекъл царят. – В нашето царство има колкото искаш пръстени и карети, можеш да си избереш, а ако нищо не харесаш, ще изпратим пратеници в задморските страни, оттам ще докараме.
– Не, ваше величество, в никаква карета, освен своята, няма да се венчая и никакъв друг пръстен, освен своя, няма да си сложа – отговорила Альона, прекрасната царкиня.
Царят я попитал:
– А къде е твоят пръстен и твоята сватбена карета?
– Пръстенът ми е в кутийка, а кутийката е в карета, а каретата е на дъното на морето-океан, близо до острова Буян. И докато не ги намериш, да не си заговорил с мене за сватба.
Царят си свалил короната и си почесал главата:
– Че как да я измъкна тази карета от дъното на морето-океан?
Хич не ме е грижа – казала царкинята. – Както можеш, така я измъкни.
И се прибрала в палата си. Останал царят сам.
Мислил той, мислил и си спомнил за Малък Иван-разум голям.
„Ето кой ще ми извади пръстена и каретата!" Извикал той Малък Иван-разум голям и му рекъл:
– Е, мой верни слуга, Малък Иван-разум голям, само ти
можа да ми намериш гуслата-самосвирка, гъсока-танцувач и котарака-свирач. Ти ми намери и невеста – Альона, прекрасната царкиня. Направи ми и трета услуга – донеси ми венчалния й пръстен и каретата й. Пръстенът на царкинята е в кутийка,
кутийката е в карета, а каретата е на дъното на морето-океан, край острова Буян. Ако ми донесеш пръстена и каретата, ще ти подаря една трета от царството ми.
Отвърнал му Малък Иван-разум голям:
– Ама, ваше величество, аз да не съм риба кит! Как така ще търся пръстен и карета на морското дъно?
Разсърдил се царят, затропал с крака, развикал се:
– Нищо не искам нито да знам, нито да слушам! Моята царска работа е да заповядвам, а твоята – да слушаш! Ако докараш каретата и пръстена, ще те наградя по царски, ако не ги докараш – ще ти отсека главата.
Отишъл добрият юнак в конюшнята, започнал да оседлава кобилата златогрива. Тя го попитала:
– Закъде се стягаш, стопанино?
– И сам още не знам закъде, но трябва да тръгвам: царят ми заповяда да намеря венчалния пръстен на царкинята и сват¬бената й карета. Пръстенът бил в кутийка, кутийката – в карета на дъното на морето-океан, край острова Буян. Трябва да тръгваме да ги търсим.
Кобилата златогрива му рекла:
– Тази работа ще ни затрудни най-много. Може пътят ни да не е далечен, но може да ни стане вечен. Знам къде е тази карета, но мъчно ще я измъкнем. Аз ще се спусна на дъното, ще се впрегна и ще измъкна каретата на брега, ако не ме видят морските коне; а ако ме забележат, ще ме разкъсат на парчета. Никога няма да видиш нито мене, нито каретата.
Замислил се Малък Иван-разум голям.
Мислил, мислил и измислил. Отишъл той при царя:
– Дай ми, ваше величество, дванадесет волски кожи, дай ми дванадесет пуда осукано насмолено въже, дванадесет пуда смола и един котел.
– Колкото искаш, толкова вземи, но бързай да свършиш работата.
Натоварил юнакът кожите, въжето и големия котел със смола в една талига, впрегнал кобилата златогрива и се отправил на път.
Пристигнали на царските ливади, на морския бряг.
Започнал юнакът да увива кобилата златогрива с кожите и да я превързва с насмоленото въже.
– Ако те видят морските коне и се нахвърлят върху тебе, няма бързо да те разкъсат със зъби.
Намотал той дванадесетте кожи, превързал я с дванадесетте пуда въжета. След това разтопил смолата и я залял с нея. Дванадесет пуда смола излял върху въжетата.
– Сега вече не се страхувам от морските коне – рекла кобилата златогрива. – Седни в ливадите и ме чакай три дни, с гуслата свири, но не затваряй очи.
Влязла тя в морето и се скрила под водата.
Останал Малък Иван-разум голям сам на морския бряг. Минал се ден, отлетял и вторият, юнакът не спи, с гуслата свири, песни нарежда и все към морето поглежда. На третия ден го налегнала дрямка, приспало му се, а гуслата не го разсънвала. Държал се той, държал се и най-накрая задремал.
Много или малко подремал така, но чул през съня си конски тропот. Погледнал и какво да види: изскочила кобилата златогрива с каретата. Шест морски коня златогриви й висят от двете страни.
Скочил насреща й Малък Иван-разум голям. Рекла му кобилата златогрива:
– Ако не беше ме омотал с волски кожи, ако не беше ме завързал с въжета и не беше ме залял със смола, нямаше да ме дочакаш. Цял табун морски коне ме нападнаха, девет волски кожи разкъсаха съвсем и още две развалиха, а тези шест коня така се впиха със зъбите си в смолата и във въжетата, че не можаха да се отскубнат. Но нищо, те ще ти потрябват.
Добрият юнак препънал мор¬ските коне, грабнал един камшик и започнал да ги учи на ум и на разум. Шибал ги и им нареждал:
– Ще ме признаете ли за стопанин? Ще ме слушате ли?
А ако не ме слушате, ще ви пребия до смърт и ще ви хвърля на вълците!
Паднали на колене конете и се примолили:
– Не ни мъчи, не ни бий, добри юначе, ще те слушаме, вярно ще ти служим. Ако ти се случи беда – ще ти помогнем.
Хвърлил Иван камшика, впрегнал всички коне в каретата и пристигнал в къщи.
Приближил се със седемте впрегнати коня до царската парадна стълба. Кобилата златогрива и морските коне оставил в конюшнята, а той самият отишъл при царя.
– Вземи си, ваше величество, каретата със зестрата – край стълбата стои.
Царят даже не му поблагодарил. Бързо-бързо хукнал нататък, извадил кутийката и я понесъл на Альона, прекрасната царкиня.
– Да те успокоя, Альона, прекрасна царкиньо: всички твои
желания съм изпълнил, кутийката с пръстена съм ти донесъл, а сватбената карета стои край стълбището. Кажи, кога ще вдигнем сватбата, за кой ден гости ще каним?
Отвърнала прекрасната царкиня:
– Съгласна съм да се венчая с тебе и сватба може скоро да вдигнем. Но не ми се иска да се венчая за такъв стар и побелял цар. Ще започнат хората да приказват, ще започнат да ти се смеят и ще рекат: „Стар и побелял, а каква млада булка взел". А за стария и побелелия младата жена е чужда корист. Не можеш да запушиш хорската уста. Да беше се подмладил преди сватбата, много хубаво щеше да стане Попитал я царят:
– Научи ме как от стар млад да стана. Няма по-хубаво от
това млад да станеш, но такова нещо при нас никой не е чувал.
Альона, прекрасната царкиня, рекла:
– Трябва да се намерят три големи медни котли. Първият да се напълни с прясно мляко, а вторият и третият – с изворна вода. Котелът с млякото и единият котел с вода трябва да се съгреят. Като кипнат млякото и водата, хвърли се най-напред в млякото, след това в горещата вода, а след това – в студе¬ната. Като се потопиш целият във всички три котли, ще излезеш млад и напет, все едно, че си на двадесет го¬дини.
– А няма ли да се опаря? – попитал царят.
– В нашето царство въобще няма старци – отговорила пре¬красната царкиня, – всички така се подмладяват и никой не се е изгорил.
Отишъл царят и заповядал да приготвят всичко така, както го научила Альона, прекрасната царкиня.
А като кипнала водата и като завряло млякото, се поза¬мислил. Дострашало го. Ходил, ходил край котлите и се чукнал по челото:
– Какво има да му мисля? Нека Малък Иван-разум голям най-напред се окъпе, а аз ще погледам: ако е хубаво, и аз ще се окъпя. А ако Иванчо се попари, няма кой да плаче – аз ще му взема конете и няма да му дам едната трета от царството си, която му бях обещал.
Заповядал той да извикат Малък Иван-разум голям.
– Защо ме викаш, царю честити? Още от пътя не съм си починал.
Сега ще те пусна – му рекъл царят. – Изкъпи се в тези три котли и върви да си почиваш.
Погледнал юнакът котлите: млякото и водата кипели и бълбукали, а в третия котел водата била спокойна.
– Ти какво, царю честити, да не си решил жив да ме
свариш? За моята вярна служба искаш така да ме наградиш?
– Не, Иване! Който се изкъпе в трите котли, той от стар ще стане млад и красив.
– Аз и така не съм стар, царю честити, няма за какво да се подмладявам.
Царят започнал да се сърди:
– Защо си толкова опак? Все ми се опъваш! Ако не се изкъпеш с добро, ще те накарам насила, че може и главата да ти отсека.
През това време Альона, прекрасната царкиня, дотичала от своя палат. Улучила момента и прошепнала на юнака незабелязано от царя:
Преди да скочиш в котела, обади се на кобилата златогрива и на морските коне и след това се къпи, без да те е страх.
А на царя рекла:
– Дойдох да видя всичко ли си приготвил, както ти казах.
Обиколила тя котлите, погледала и казала:
– Всичко е направено, както трябва. Ти, ваше величество, се къпи, а аз ще отида да се готвя за сватбата.
И се върнала в палата си. Малък Иван-разум голям погледнал царя и рекъл:
– Добре, за последен път ще ти изпълня желанието, все
едно два пъти не се умира, а една смърт няма да ни се размине. Позволи ми само още веднъж да си погледна кобилата златогрива. Много сме се скитали с нея, а откъде да знам, може повече да не я видя. Царят му позволил:
– Отивай, но не се бави много!
Отишъл Малък Иван-разум голям в конюшнята и разказал всичко на кобилата златогрива и на морските коне, а те му рекли:
– Като чуеш, че ние изцвилим заедно три пъти, смело се гмуркай и не се бой от нищо.
Върнал се той при царя:
– Е, аз вече всичко свърших, ваше величество, сега ще се гмуркам.
Чул Иван как конете изцвилили един път, втори път, трети път. Добрият юнак се гмурнал в котела с мляко, изплувал от първия котел и направо във врялата вода се хвърлил, а след това в студената изворна вода се потопил и излязъл от третия котел толкова напет и красив, че не може да се опише.
Царят като го видял, без да мисли повече, едва-едва се покатерил на гредите, паднал в котела с мляко и там се сварил.
Тогава Альона, прекрасната царкиня, бързо-бързо изтичала по стръмната стълба, хванала Малък Иван-разум голям за белите ръце и му надянала на пръста венчалния си пръстен. Усмихнала, се и промълвила:
– Ти ме похити по царска заповед, а сега вече царят не е жив. Каквото искаш, това направи – ако искаш, обратно ме върни, ако искаш, остави ме при теб.
Малък Иван-разум голям хванал прекрасната царкиня за ръцете, нарекъл я годеница и й надянал на пръста своя пръстен След това изпратил да извикат майка му, баща му и братята му от село на сватбено веселие.
Скоро баща му и майка му и тридесет и двамата братя – тридесет и двама юнака – пристигнали в царския двор.
Вдигнали голяма сватба. Малък Иван-разум голям заживял със своята жена Альона, прекрасната царкиня, спокойно и щастливо за радост на майка му и баща му.

Има на този свят и добри хора, има и лоши, но има и такива, дето и от брата си срам нямат. Точно при такива хора попаднала Малечка-Палечка. Останала тя сираче, взели я тези хора, отхранили я и я замъчили от работа: тя и тъче, тя и преде, тя и шета, за всичко – все тя.
А господарката й имала три дъщери. Най-голямата се казвала Едноочка, средната – Двуочка, а най-малката – Триочка. Дъщерите по цял ден седели край портата и гледали улицата, а Малечка-Палечка работела вместо тях: премени им шиела, за тях предяла и тъчала, а добра дума от тях ни веднъж не чула.
Излизала отвреме навреме Малечка-Палечка в полето, прегръщала своята пъстра кравичка, лягала на шията й и й разказвала колко труден й е животът.
– Кравичке, майчице! Бият ме, ругаят ме, хляб не ми дават, да плача ми забраняват. До утре са ми заповядали пет чувала вълна да изпреда, да я изтъка, да я избеля и на рула да я свия. А кравичката й отговаряла:
Хубаво девойче, влез в едното ми ухо, а от другото излез и всичко ще бъде изпълнено.
Така и ставало. Влизала Малечка-Палечка в едното ухо на кравата, излизала от другото и всичко било готово: и изтъкано, и избелено, и на рула завито.
Занасяла тя платното на господарката си. Тя гледала, пъш¬кала, криела го в сандъка, а на Малечка-Палечка още повече работа давала.
Момичето пак отивало при кравичката, прегръщало я, милвало я, в едното ухо влизало, от другото излизало, вземало всичко наготово и го носело на господарката си.
Извикала веднъж господарката щерката си Едноочка и й казала:
– Дъще моя добричка, дъще моя хубавичка, отиди и виж кой помага на сирачето: и тъче, и преде, и платното в рула свива.
Отишла Едноочка в гората заедно с Малечка-Палечка, тръгнала с нея из полето, но забравила майчината поръка, припекла се на слънчице, излегнала се на тревицата. А Малечка-Палечка заговорила:
– Поспи, оченце, поспи, оченце!
Окото на Едноочка се затворило. Докато Едноочка спала, кравичката всичко изтъкала, избелила и в рула го свила.
Така и не могла господарката да разбере нищо и изпратила втората си дъщеря – Двуочка:
Дъще моя добричка, дъще моя хубавичка, отиди и виж кой помага на сирачето.
Двуочка тръгнала с Малечка, забравила майчината поръка, припекла се на слънчице, излегнала се на тревицата. А Малечка я приспива:
– Поспи, оченце, поспи и ти, второ оченце!
Двуочка си затворила очите. Кравата изтъкала платно, избелила го, на рула го навила, а Двуочка все още спяла.
Господарката се ядосала и на третия ден изпратила третата си дъщеря Триочка, а на сирачето дала още повече работа.
Триочка потичала, поскачала, слънцето я обезсилило и тя легнала на тревата.
Малечка-Палечка й запяла:
– Поспи, оченце, поспи и ти, второ оченце!
А за третото око забравила.
Двете очи на Триочка заспали, а третото гледало и всичко видяло: как Малечка-Палечка влязла в едното ухо на кравата и излязла от другото и взела готовите платна.
Триочка се върнала в къщи и всичко разказала на майка си.
Бабата се зарадвала и още на другия ден отишла при мъжа си:
– Заколи пъстрата крава! Дядото започнал и тъй, и иначе:
– Да не си полудяла, бабо? Кравата е още млада и добра!
– Коли я и край!
Нямало какво да се прави. Започнал дядото да точи ножа. Малечка научила за това, хукнала в полето, прегърнала пъстрата кравичка и й рекла:
– Кравичке, майчице, искат да те заколят! А кравата й отвърнала:
А ти, моето момиче, не ми яж месото, а кокалчетата ми ги събери, завържи ги в кърпа, закопай ги в градината и никога не ме забравяй: всяка сутрин поливай кокалчетата ми с вода.
Заколил дядото кравата. Малечка-Палечка изпълнила всичко, което й казала кравата: от глад умирала, но парче месо от нея не хапнала, кокалчетата й закопала и всеки ден ги поливала в градината.
Каква ябълка израснала на това място! Ябълчиците, които висели по нея, били сочни, листенцата й били златни, а клончетата й – сребърни. Който и да минавал оттам, се спирал, който идвал наблизо – се заглеждал.
Минало известно време и веднъж Едноочка, Двуочка и Триочка се разхождали из градината. През това време покрай двора им минавал един хубавец – богат, напет и млад. Видял той сочните ябълки в градината и започнал да закача момите:
– Моми-хубавелки, която от вас ми даде една ябълка, тя ще се омъжи за мене.
Трите сестри се втурнали една през друга към ябълката.
А ябълчиците уж висели ниско, до ръцете им били, а изведнъж се вдигнали високо, далеч над главите им.
Сестрите искали да ги обрулят, но листата им засипали очите, искали да ги откъснат, но клоните раздърпали плитките им. Каквото и да правели, както и да се мъчели, ръцете си изподрали, а така и не ги стигнали.
Приближила се Малечка-Палечка – клонките се навели към нея и ябълките се спуснали надолу. Почерпила тя хубавеца с ябълка и той се оженил за нея. И си заживяла тя добре и спокойно.

Имало едно време един дядо, той имал трима сина. По-големите се занимавали със стопанството, били сръчни и гиздави, а най-малкият, Иван глупакът, бил ни туй, ни онуй, обичал да събира гъби в гората, а в къщи все на печката дремел.
Дошло му време на дядото да умира, събрал той синовете си и им заръчал:
– Като умра, три нощи подред идвайте на гроба ми и ми
донасяйте хляб.
Погребали скоро дядото. Настъпила нощта, най-големият брат трябвало да отиде на гроба, но той, дали от мързел, дали от страх, рекъл на най-малкия брат:
– Ваньо, я да ме отмениш тази нощ, отиди на татковия гроб.
А аз ще ти купя курабийки.
Съгласил се Иван, взел хляб и отишъл на бащиния гроб. Седнал и зачакал. В полунощ земята се отворила, бащата се вдигнал от гроба и рекъл:
– Кой е тук? Ти ли си, мой най-големи синко? Кажи какво става в Русия: псета ли лаят, вълци ли вият, или чедото ми плаче?
Иван му отговорил:
– Аз съм, твоят син. А в Русия всичко е спокойно.
Наял се бащата с хляб и легнал в гроба. А Иван се отправил в къщи, като по пътя събрал гъби. Върнал се в къщи, а големият братго попитал:
-Видя ли тате?
– Видях го.
– Яде ли хляб?
– Яде. Наяде се до насита.
Настъпила втората нощ. Трябвало средният брат да ходи на гроба, но той, дали от мързел, дали от страх, рекъл:
– Ваньо, ха отиди вместо мене при татко. А аз ще ти оплета цървули.
– Добре.
Взел Иван хляб, отишъл на гроба на баща си, седнал и зачакал. В полунощ земята се разтворила, бащата се вдигнал и попитал:
– Кой е тук? Ти ли си, мой средни синко? Кажи какво става в Русия? Псета ли лаят, вълци ли вият, или чедото ми плаче?
Иван му отговорил:
– Аз съм, твоят син. А в Русия всичко е спокойно.
Наял се бащата с хляб и легнал в гроба. А Иван се върнал в къщи, като по пътя пак набрал гъби. Средният брат го попитал:
– Яде ли тате хляб?
– Яде. До насита се наяде.
На третата нощ дошъл редът на Иван да ходи на гроба. Той рекъл на братята си:
– Аз ходих две нощи. Отидете сега вие на татковия гроб, а аз да си почина.
А братята му отвърнали:
– А бе, Ваньо, ти таман си свикнал, по-добре иди ти.
– Е, добре.
Взел Иван хляб и тръгнал. В полунощ земята се разтворила, бащата се вдигнал от гроба:
– Кой е тук? Ти ли си, мой малки синко Ваньо? Кажи ми какво става в Русия: псета ли лаят, вълци ли вият, или чедото ми плаче?
Иван му отвърнал:
– Аз съм, синът ти Иван. А в Русия всичко е спокойно.
Наял се бащата с хляб и му рекъл:
– Само ти ми изпълни заръката, не се изплаши три нощи да идваш на гроба ми. Излез в чистото поле и викни: ,,Конче-Вихрогонче, изскочи пред мене, застани напето като лист в полето!" Ще дотърчи при тебе един кон, ти влез в дясното му ухо, а излез от лявото. Ще станеш юнак за чудо и приказ. Седни на коня и препусни.
Взел Иван юздата, поблагодарил на баща си и си тръгнал за в къщи, а по пътя пак набрал гъби. В къщи братята му го попитали:
– Видя ли татко?
– Видях го.
– Яде ли хляб?
– Татко се наяде до насита и рече повече да не ходим.
През това време глашатаите на царя обявили: всички добри юнаци, ергени и неженени, да се съберат в царския двор. Неговата дъщеря, Красота Несравнима, заповядала да й построят палат върху дванадесет стълба и с дванадесет венеца. Тя щяла да седне най-горе и щяла да чака кой с един скок на коня ще скочи до нея и ще я целуне по устните. За този ездач, от какъвто и род да е, царят ще омъжи дъщеря си и ще му даде половината си царство.
Чули това Ивановите братя и заговорили помежду си:
– Хайде да си опитаме късмета.
Нахранили те най-хубавите си коне с овес, приготвили ги, самите те се спретнали чисто, пременили се, разчесали си къдрите. А Иван си седял зад комина на печката и им рекъл:
– Братя, вземете ме и аз да си опитам късмета!
– Ти, глупако, по-добре върви в гората за гъби, няма какво хората да разсмиваш.
Яхнали братята хубавите си коне, накривили калпаци, свирнали, подвикнали и дим да ги няма. А Иван взел юздата и отишъл в полето. Излязъл той в просторното поле и викнал, както го научил баща му:
– Конче Вихрогонче, изскочи пред мене, застани напето като лист в полето!
Изневиделица по полето препуснал един кон – под копитата му земята трепе¬ри, от ноздрите му пламъци изскачат, от ушите му дим се вие. Спрял се пред Иван и го попитал:
– Какво ще заповядаш?
Иван погладил коня, надянал му юздата, влязъл в дясното му ухо, излязъл от лявото и се превърнал в такъв юнак, че ни с думи да разкажеш, нито с перо да го опишеш. Яхнал той коня и тръгнал за царския двор. Препуска конят, а под копитата му земята трепери, с опашката си планини и долини подмита, под нозете му пънове хвърчат.
Стигнал Иван до царския двор, а там всичко почерняло от народ. На най-горното прозорче на високия палат, построен върху дванадесет стълба и с дванадесет венеца, стояла цар¬кинята Красота Несравнима.
Излязъл царят на стълбите и рекъл:
– Който от вас, юнаци, от един път скочи с коня си до прозорчето и целуне дъщеря ми по устните, на него ще я дам за жена и за зестра – половината царство.
Започнали тогава добрите юнаци да скачат. Къде ти – високо било, никой не могъл да стигне! Опитали се Ивановите братя, но до средата даже не стигнали. Дошъл редът на Иван.
Пришпорил той коня си, подвикнал и скочил – два венеца само не му стигнали. Обърнал той пак коня, засилил се и скочил втори път – един венец не му достигнал. Още веднъж се завъртял, разгорещил коня и скочил – като огън прелетял край прозорчето, целунал царската дъщеря Красота Несравнима по сладката уста, а тя го ударила с пръстена си по челото, печат му поставила.
Народът се развикал:
– Дръжте, дръжте го!
Но от него и следа не останала.
Върнал се Иван в чистото поле, влязъл в лявото ухо на Конче Вихрогонче, а от дясното излязъл и пак се превърнал на Иван-глупака. Пуснал коня, а той се прибрал в къщи, като по пътя набрал гъби. Превързал си челото с един парцал, качил се на печката и си полегнал.
Пристигнали братята му и започнали да разказват къде са били и какво са видели.
– Добри юнаци имаше, но един от тях беше най-добър – като се засили с коня си, та царкинята право в устата
целуна. Видяхме откъде дойде, но не видяхме накъде отиде.
Иван им рекъл, както си лежал на топло:
– Да не съм пък бил аз това?
Братята му се разсърдили:
– Глупакът само глупостите си знае. Я си седи там на печката и си яж гъбите.
Иван полекичка развързал парцала на челото си, по което го ударила с печата си царкинята, и цялата къща се озарила. Изплашили се братята и се развикали:
– Какво правиш, глупако? Ще запалиш къщата!
На другия ден царят свикал на пир всички боляри, князе и прости хора, и богати и бедни, и стари и млади.
Ивановите братя започнали да се стягат за царския пир. Иван им рекъл:
– Вземете ме и мене!
– Хората ли искаш да ти се смеят, глупчо? Я си седи там на печката и си яж гъбите.
Яхнали братята охранените си коне и заминали, а Иван тръгнал пеш. Дошъл на царския пир и седнал в едно кюше. Започнала царкинята Красота Несравнима да обикаля гостите. Поднасяла на всеки чаша с медовина и гледала кой има на челото си печат.
Обиколила тя всички гости, стигнала и до Иван и чак сърцето й се свило. Погледнала го, а той целият бил в сажди, косите му стърчали на всички страни.
Царкинята Красота Несравнима започнала да го разпитва:
– Кой си ти? Откъде си? Защо си превързал челото си?
– Ударих се.
Развързала царкинята челото му и целият дворец светнал. Тя се развикала:
– Ето го моят печат! Ето къде е моят годеник!
Приближил се царят и рекъл:
– Какъв ти годеник! Я го виж какъв е глупав и целият е в сажди.
Рекъл Иван на царя:
– Позволи ми да се измия.
Царят му позволил. Излязъл Иван на двора и викнал, както го научил баща му:
– Конче Вихрогонче, изскочи пред мене, застани напето като лист в полето!
Изневиделица по полето препуснал кон, под копитата му земята трепери, от ноздрите му пламъци изскачат, от ушите му дим се вие. Влязъл Иван в дясното му ухо, излязъл от лявото и се превърнал пак на такъв юнак, ни с думи да раз¬кажеш, нито с перо да го опишеш. Народът само ахнал.
Нямало място за много приказки: седнал народът сватба да празнува.

Имало едно време един цар на име Берендей. Той имал трима сина. Най-малкият се казвал Иван. Царят имал великолепна овощна градина, в която растяло ябълково дърво със златни ябълки. Започнал някой да спохожда царската градина и да краде златните ябълки. Дожаляло му на царя за градината. Заповядал той да я пазят. Но нито един пазач не могъл да хване крадеца.
Царят престанал да яде и да пие, поболял се от мъка. Започнали синовете да утешават баща си:
– Не се кахъри, тате, ние сами ще се хванем да пазим градината.
Най-големият син рекъл:
– Днес е мой ред, отивам да пазя градината от крадеца.
Тръгнал големият син. Ходил нагоре-надолу, докато настъпила нощта, но никого не забелязал, отпуснал се на меката трева и заспал.
На сутринта царят го попитал:
– Е, какво, ще ме зарадваш ли? Видя ли крадеца?
– Не, мили татко, цяла нощ не мигнах, очи не затворих, но никого не видях.
На другата вечер тръгнал да пази средният син и също спал цяла нощ, а сутринта казал, че не е видял никакъв крадец.
Дошло време най-малкият брат да отиде да пази. Тръгнал Иван-царският син да пази бащината градина и даже не посмял да приседне, камо ли да легне. Като го налегнела дрямка, той се умивал с роса от тревата и сънят бягал от очите му.
Настъпила полунощ и на него му се сторило, че в градината нещо засветило. Ставало все по-светло и по-светло. Цялата градина грейнала. Видял Иван, че на ябълковото дърво кацнала Жар птица и започнала да кълве златните ябълки.
Иван-царският син полекичка се промъкнал до дър¬вото и хванал птицата за опашката. Жар птица трепнала и отлетяла, но в ръката му останало едно перо от опашката й.
Отишъл сутринта Иван-царският син при баща си.
– Е, как е, драги ми сине, видя ли крадеца?
– Тате, за хващане – не съм го хванал, но видях кой ни яде ябълките. Ето какво съм донесъл за спомен от крадлата. Защото това, тате, е Жар птица.
Взел царят перото и оттогава започнал и да яде, и да пие, и да не се кахъри. По едно време му дошло на ум за тази Жар птица.
Извикал той синовете си и им рекъл:
– Деца мои, да бяхте оседлали три хубави коня, да бяхте поскитали по белия свят, нови места да научите, белким ви попадне някъде Жар птица.
Синовете се поклонили на баща си, оседлали три хубави коня и се отправили на дълъг път: най-големият поел на една страна, средният – на друга, а Иван-царският син тръгнал на трета страна.
Вървял Иван що вървял малко ли, много ли, никой не знае. Денят бил летен. Изморил се царският син и слязъл от коня, спънал го, а той самият легнал да поспи.
Минало се колкото се минало, събудил се Иван-царският син и какво да види – конят му го няма. Тръгнал да го търси, вървял, вървял и намерил коня си – само оглозгани кости от него останали.
Натъжил се Иван-царският син: къде ще върви без кон толкова далеч?
„Е, какво да се прави – си помислил той, – щом като съм се хванал, няма как."
И тръгнал пеш. Вървял, вървял, до смърт се изморил. Седнал той загрижен на меката трева. Изневиделица дотичал при него един сив вълк:
– Какво си се натъжил, Иване-царски сине, какво си клюмнал глава?
– Как да не тъжа, сиви вълко? Останах без хубавия си кон.
– Иване-царски сине, аз ти изядох коня… Жал ми е за тебе! Разкажи ми защо си се отправил на дълъг път, за къде си тръгнал?
Тате ме изпрати по белия свят да намеря Жар птица
– Та ти със своя кон и три години не би стигнал до Жар птица. Само аз знам къде живее тя. Тъй да бъде – щом като съм ти изял коня, ще ти бъда верен слуга. Качи се на гърба ми и се дръж по-здраво.
Качил се царският син на гърба му и сивият вълк препуснал – сините планини само се мярвали в очите, реките и езерата само блясвали с водите. Стигнали те до една висока крепост. Сивият вълк му рекъл:
– Слушай ме, Иване-царски сине, и запомняй: прескочи стената и не се бой, часът е удобен, всички пазачи спят. Ще видиш в палата прозорче, на прозорчето стои злат¬на клетка, а в клетката има Жар птица. Ти вземи птицата, пъхни я в пазвата си, но гледай да не се докоснеш до клетката.
Иван-царският син прескочил стената, видял палата, на чието прозорче стояла клетката с Жар птица. Той взел птицата, пъхнал я в пазвата си и се загледал в клетката. Сърцето му се свило: „Ах, каква е хубава – златна и скъпоценна! Как да не я взема!" 
И забравил какво му е поръчал вълкът.
Само като се докоснал до клетката, в крепостта се разнесли звуци: затръбили тръби, загърмели барабани, събудили се пазачите, хванали Иван-царския син и го повели при цар Афрон. Цар Афрон се разгневил и попитал:
– Чий син си ти и откъде си?
– На цар Берендей съм син – Иван-царският син.
– Ах, какъв срам! Царски син, а се хванал да краде!
– А вашата птица цялата ни градина съсипа!
А ти, ако беше дошъл при мене и честно би ме попитал, аз и така щях да ти я дам от уважение към твоя баща, цар Берендей. А сега по всички градове ще пусна лоша дума за вас… Но хайде от мене да мине, ако ми свършиш една работа, ще ти простя. В едно царство живее цар Кусман, който има златогрив кон. Доведи ми този кон и аз ще ти дам Жар птица заедно с клетката.
Натъжил се Иван-царският син и се запътил към сивия вълк. А вълкът му рекъл:
– Нали поръчах да не пипаш клетката! Защо не ме послуша?
– Ех, прости ми, прости ми, сиви вълко.
Да, сега – прости… Добре, качвай се на гърба ми. Като си се хванал на хорото, ще го играеш докрай.
Пак препуснал сивият вълк с Иван-царския син. Колко път изминали, никой не знае, но стигнали до крепостта, където държали златогривия кон.
– Прескочи стената, Иване, пазачите спят. Отиди в ко¬нюшнята, вземи коня, но гледай да не пипнеш юздата!
Прехвърлил се Иван-царският син в крепостта – там всички пазачи спели. Вмъкнал се в конюшнята, хванал коня със златната грива, но го привлякла юздата – тя цялата била украсена със злато и скъпоценни камъни; на златогривия кон само такава му подхождала.
Докоснал се Иван до юздата и цялата крепост гръмнала: затръбили тръби, забили барабани, събудили се пазачите, хванали царския син и го повели при цар Кусман.
– Ти кой си и откъде си?
– Аз съм Иван-царският син.
– Я гледай с какви глупости си се захванал – коне да крадеш! Та това и обикновеният селяк не би го направил. Но добре, ще ти простя, ако свършиш една работа. Цар Далмат има дъщеря – Елена Прекрасна. Открадни я, доведи ми я и аз ще ти подаря златогривия кон заедно с юздата.
Още повече се натъжил царският син и се върнал при сивия вълк.
– Нали ти казах, Иване, не пипай юздата! Пак не ме послуша.
– Ех, прости ми, прости ми, сиви вълко.
– Ха, сега – прости.. . Но хайде от мен да мине, качвай се на гърба ми.
Пак се понесъл сивият вълк с Иван-царския син. Стигнали те при цар Далмат. В градината на неговата крепост се разхождала с дойките и бавачките си Елена Прекрасна.
Сивият вълк рекъл:
– Този път няма да те пусна, сам ще отида. А ти тръгвай по обратния път, аз скоро ще те догоня.
Иван-царският син тръгнал по обратния път, а сивият вълк прескочил стената и отишъл направо в градината. Приклекнал зад един храст и започнал да наблюдава: Елена Прекрасна излязла с дойките и бавачките си. Разхождала се из градината и само като изостанала малко от своите пазителки, сивият вълк я грабнал, метнал я на гърба си и хукнал да бяга.
Иван-царският син вървял по пътя за в къщи, когато ненадейно го настигнал сивият вълк, а на гърба му седяла Елена Прекрасна. Зарадвал се Иван-царският син, а вълкът му рекъл:
– Качвай се бързо на гърба ми, че може да хукнат да ни гонят.
Понесъл се сивият вълк с Иван-царския син и Елена Прекрасна по обратния път – сините планини само се мярвали в очите, реките и езерата само блясвали с водите. Скоро те пристигнали при цар Кусман.
Попитал сивият вълк:
– Ти какво си се омърлушил, Иване, какво си се натъжил?
– Как да не тъжа, сиви вълко? Кажи ми как да се разделя с такава красота? Как да сменя Елена Прекрасна с коня?
Отговорил му сивият вълк:
– Няма да те разделя с такава красота – ще я скрием някъде, а аз ще се превърна в Елена Прекрасна и ти ще ме заведеш при царя.
Скрили те Елена Прекрасна в една горска къщичка. Сивият вълк се преметнал през глава и се превърнал в Елена Прекрасна. Повел го Иван-царският син при цар Кусман. Царят се зарадвал и започнал да му благодари:
– Благодаря ти, Иване-царски сине, че ми намери невеста.
Вземи златогривия кон с юздата.
Метнал се Иван на коня и препуснал към Елена Прекрасна. Взел я, качил я на коня и тръгнали те по пътя.
А цар Кусман вдигнал сватба и пирувал от сутринта до вечерта. Когато трябвало да си лягат, царят повел Елена Прекрасна в спалнята, но като легнал в леглото – какво да види! – вълча муцуна вместо младата жена! Царят от страх паднал от леглото, а вълкът – дим да го няма.
Догонил сивият вълк Иван-царския син и го попитал:
– Какво пак си се умислил, Иване?
– Как да не мисля? Жал ми е да се разделя с това съкро¬вище – златогривия кон, не ми се сменя с Жар птица.
– Не тъжи, аз ще ти помогна.
Стигнали те до цар Афрон. Вълкът рекъл:
– Скрий този кон и Елена Прекрасна, а аз ще се превърна в златогрив кон и ти ще ме закараш при цар Афрон.
Скрили те Елена Прекрасна и златогривия кон в гората. Иван-царският син повел вълка при цар Афрон. Царят се зарадвал и му дал Жар птица със златната клетка.
Върнал се Иван-царският син пеш в гората, качил Елена Прекрасна на златогривия кон, взел златната клетка с Жар птица и тръгнал по пътя за родната си страна.
А цар Афрон заповядал да му докарат подарения кон и тъкмо се приготвил да се качи на него, конят се превърнал на сив вълк. Царят от страх паднал на мястото си, а сивият вълк – дим да го няма! – и скоро догонил Иван-царския син:
– А сега сбогом, аз по-нататък няма да идвам.
Иван-царският син три пъти му се поклонил доземи, поблагодарил на сивия вълк с уважение. А той му казал:
– Не се сбогувай с мене навеки, аз още ще ти потрябвам.
Иван-царският син си помислил: ,,3а какво може да ми потрябваш? Всичките ми желания са изпълнени." Качил се на златогривия кон и отново потеглил с Елена Прекрасна и с Жар птица. Стигнал той до родните краища и решил да си отдъхне. Имал малко хлебец със себе си. Похапнали малко, с изворна вода утолили жаждата си и легнали да си починат.
Не щеш ли, през това време оттук минали братята му. Ходили те по разни земи, търсили Жар птица, но се върнали с празни ръце.
Натъкнали се те на него и що да видят – Иван-царският син всичко намерил. Уговорили се по-големите братя: – Я дай да убием брата и спечеленото ще бъде наше.
Решили се те и убили Иван. Яхнали златогривия кон, взели Жар птица, качили на коня Елена Прекрасна и я запла¬шили:
– Дума да не си продумала в къщи!
Мъртъв лежал Иван-царският син, над него вече гарвани се виели. Изневиделица изскочил сивият вълк, хванал един гарван с гарджето му:
– Лети по-бързо, гарване, за жива и мъртва вода. Ако донесеш, ще пусна гарджето ти.
Нямало какво да се прави, литнал гарванът, а вълкът останал с гарджето му. Летял колкото летял гарванът, но донесъл жива и мъртва вода. Напръскал сивият вълк раните на Иван-царския син с мъртва вода и те зараснали; напръскал го с жива вода и Иван оживял.
– Ама че здравата съм заспал!…
– Здравата беше заспал – му казал сивият вълк. – Ако не бях аз, съвсем нямаше да се събудиш. Родните ти братя те убиха и всичко спечелено от тебе отмъкнаха. Качвай се бързо на мене.
Препуснали те след братята и скоро ги настигнали. Сивият вълк ги разкъсал на парчета и ги разхвърлил по полето.
Иван-царският син се поклонил на сивия вълк и се простил с него завинаги.
Върнал се в къщи Иван-царският син, яхнал златогривия кон, донесъл за баща си Жар птица, а за себе си невеста – Елена Прекрасна.
Зарадвал се цар Берендей и започнал да разпитва сина си. Разказал Иван как му помогнал сивият вълк да спечели това, което донесъл, как братята му го убили, докато спял, как сивият вълк после ги разкъсал.
Потъгувал цар Берендей и скоро се утешил. А Иван-царският син се оженил за Елена Прекрасна и заживели те спокойно и щастливо.

Имало едно време един селянин. Умряла жена му и той останал с трите си дъщери. Поискал старецът да вземе слугиня, за да помага в домакинството.
Но най-малката дъщеря Марюшка му рекла:
– Не вземай слугиня, тате, аз сама ще се оправя с домакинството.
Добре. Започнала Марюшка да върши домакинската работа. С всичко се справяла, всичко й се удавало. Бащата обичал Марюшка, радвал се, че му расте такава умна и работлива дъщеря. Пък и голяма хубавица била Марюшка. А сестрите й били завистливи и стиснати, пък и грозни, но обичали много да се гиздят – по цял ден седели пред огледалото да се червят и да се белосват, да се докарват с нови дрехи, и с нищо не можело да им се угоди: ту роклите не им харесвали, ту ботушките, ту шалчетата.
Тръгнал веднъж бащата на пазар и попитал дъщерите си:
– Какво да ви купя, чеда мои, с какво да ви зарадвам?
Най-голямата и средната дъщеря рекли:
– Купи ни по един шал, но цветята му да са по-едри и да са извезани със злато.
А Марюшка стояла и мълчала. Попитал я баща й:
– А на тебе, дъще, какво да ти купя?
– Купи ми, тате, перце от Финист-ясния сокол.
Върнал се бащата, шалове донесъл на по-големите дъщери, но перце не намерил.
Тръгнал пак веднъж бащата на пазар.
– Е, чеда мои – рекъл, – поръчвайте ми подаръци. Зарадвали се голямата и средната дъщеря:
– Купи ни по едни ботушки със сребърни подковки.
А Марюшка пак заръчала:
– Купи ми, тате, перце от Финист- ясния сокол.
Ходил бащата целия ден, ботушки купил, но перце не намерил. Върнал се пак без перо.
Добре. Тръгнал старецът за трети път на пазар, а голямата и средната дъщеря му рекли:
– Купи ни по една рокля. А Марюшка пак заръчала:
– Тате, купи ми перце от Финист-ясния сокол.
Бащата целия ден ходил, но перце не намерил. Излязъл той от града, а насреща му върви един грохнал дядо.
– Здравей, дядо!
– Живо-здраво! Накъде си тръгнал?
– Отивам си на село, дядо. Но ми е мъка: най-малката ми дъщеря все ми поръчва да й купя перце от Финист-ясния сокол, а аз не мога да намеря.
– Аз имам такова перце и много си го пазех, но за добър човек щом е – ще го дам.
Извадил дядото перцето и го подал, а то се оказало най-обикновено. Вървял селянинът и си мислел какво хубаво е намерила в него Марюшка.
Донесъл старецът подаръци на дъщерите си, голямата и средната започнали да се гиздят и да се надсмиват над Марюшка:
– Каквато глупачка беше, такава и си остана: закачи си това перце в косата и се перчи!
Премълчала си Марюшка, дръпнала се настрана, а когато всички легнали да спят, хвърлила перцето на пода и проговорила:
– Скъпи Финисте-ясен соколе, яви се пред мене, мой годенико.
Пред нея се явил чудно хубав момък. На сутринта момъкът се ударил по пода и се превърнал на сокол. Отворила му Марюшка прозореца и соколът отлетял в синьото небе.
Три дни Марюшка приютявала момъка: денем той летял като сокол под синьото небе, а нощем долитал при Марюшка и се превръщал в добър юнак.
На четвъртия ден злите сестри забелязали това и наклеветили сестра си на баща си.
– Дъщери мои – им рекъл бащата, – гледайте по-добре себе си.
„Добре – си помис¬лили сестрите, – ще видим какво ще стане по-нататък."
Напъхали те в рамката на прозореца остри ножове, притаили се и зачакали.
Долетял ясният сокол. Долетял до прозореца, но не можал да влезе в стаята на Марюшка. Удрял се, удрял се, изранил си гърдите, а Марюшка спи и не чува. Рекъл тогава соколът:
– На когото потрябвам, ще ме намери. Но това няма да е лесно. Ще ме намериш тогава, когато износиш три чифта железни обувки, когато счупиш три железни тояги, когато скъсаш три железни калпака.
Чула това Марюшка, скочила от леглото, погледнала към прозореца и видяла, че соколът го няма и само кървави следи са останали от него на прозореца. Заронила Марюшка гор¬чиви сълзи – измила със сълзите си кървавата следа и станала още по-хубава.
Отишла тя при баща си и му казала:
– Не ми се карай, тате, пусни ме на далечен път, ако съм жива – ще се видим, ако умра – значи така ми е било писано.
Жал му било на бащата да пуска любимата си дъщеря, но я пуснал.
Поръчала си Марюшка три чифта железни обуща, три железни тояги, три железни калпака и се отправила на далечен път да търси желания Финист-ясен сокол. Вървяла тя по безкрайни полета, вървяла през тъмни гори, през високи планини. Птичките с веселите си песни й радвали сърцето, ручейчетата й миели бялото лице, тъмните гори я подслонявали. И никой не можел да докосне Марюшка: сивите вълци, мечките, лисиците – всички зверове се стичали към нея. Изтъркала тя един чифт железни обувки, счупила една желязна тояга, скъсала един железен калпак
Излязла Марюшка на една поляна и видяла, че там стои къщичка на кокоши крака и се върти. Рекла й Марюшка:
– Къщичке, къщичке, застани с гръб към гората, към мен
с лицето, трябва в теб да се покатеря, малко хлебец да намеря.
Обърнала се къщичката с гръб към гората, с лице към Марюшка. Влязла Марюшка вътре и видяла, че там стои баба Яга с крак като тояга, краката й от кюше до кюше, устната й на полицата виси, а носът й до тавана стърчи.
Видяла баба Яга Марюшка и се развикала:
– Фу, фу, на човек ми мирише! Девойко хубава, работа ли търсиш, или от работа бягаш?
– Търся, бабо, Финист-ясния сокол.
– О, красавице, дълго ще го търсиш! Твоят ясен сокол е през девет царства в десето. Напоила го е с омайно биле една царица-вълшебница и го оженила за себе си. Но аз ще ти помогна. Ето ти тази сребърна паничка и това златно яйчице. Като стигнеш в онова царство, пазари се за ратайкиня при царицата. Като си свършиш работата, вземи паничката, сложи върху нея златного яйчице и то само ще започне да се търкаля. Ако искат да го купят, не го продавай. Поискай да ти дадат да видиш Финист-ясния сокол.
Поблагодарила Марюшка на баба Яга и тръгнала. В гората притъмняло, на Марюшка й станало страшно, бояла се и крачка да направи, а срещу нея се задал един котарак. Скочил той към Марюшка и замъркал:
– Не се бой, Марюшка, върви напред. Ще стане още по- страшно, а ти върви и не се оглеждай.
Отъркал котаракът гръбчето си и изчезнал, а Марюшка тръгнала по-нататък. А гората потъмняла повече. Вървяла, вървяла Марюшка, още един чифт железни обувки износила, тоягата счупила, калпака скъсала и стигнала до една къщичка
на кокоши крака. Къщичката била оградена със стобор, на коловете черепи стърчали и от всеки череп светело. Рекла Марюшка:
– Къщичке, къщичке, застани с гръб към гората и с лице към мене, трябва в теб да се покатеря, малко хлебец да намеря.
Обърнала се къщичката с гръб към гората и с лице към Марюшка. Влязла Марюшка в къщичката и видяла, че там седи баба Яга с крак като тояга, краката й от кюше до кюше, устната й на полицата виси, а носът й до тавана стърчи.
Видяла баба Яга Марюшка и се развикала:
– Фу, фу, на човек ми мирише! Хубава девойко, работа ли търсиш, или от работа бягаш?
– Търся, бабо, Финист-ясния сокол.
– А беше ли при сестра ми?
– Бях, бабо.
– Добре, хубавице, ще ти помогна. Вземи този сребърен гергеф и златната игличка. Игличката сама ще бродира със злато и сребро върху малиново кадифе. Ако искат да ги купят, не ги давай, поискай да ти дадат да се видиш с Финист-ясния сокол.
Поблагодарила Марюшка на баба Яга и тръгнала по-нататък. А в гората – тропане, гърмене, свиркане, черепи светят. Страшно й станало на Марюшка. Видяла, че насреща й бяга едно куче:
– Бау, бау, Марюшка, не се бой, мила, върви, ще бъде още по-страшно, но ти не се оглеждай.
Като казало това, кучето изчезнало. Тръгнала Марюшка, а гората потъмняла още повече. Краката й препъва, за ръкавите я дърпа… Върви Марюшка, върви и не се обръща назад.
Колко вървяла, никой не знае, но изтъркала железните обувки, счупила желязната тояга, скъсала железния калпак.
Излязла тя на една полянка, а на полянката стояла къщичка на кокоши крака, около къщичката – стобор от колове, а на коловете набучени конски черепи, които горели като огън. Рекла Марюшка:
– Къщичке, къщичке, застани с гръб към гората, а с лице към мене!
Обърнала се къщичката с гръб към гората и с лице към Марюшка. Влязла Марюшка в къщичката и видяла вътре баба Яга с крак като тояга, краката й от кюше до кюше, устната й на полицата виси, а носът й до тавана стърчи. Цялата черна, а в устата й само един зъб стърчи. Видяла баба Яга Марюшка и се развикала:
– Фу, фу, на човек ми ми¬рише! Хубавице, работа ли търсиш, или от работа бягаш?
– Търся, бабо, Финист-ясния сокол.
– Трудно ще ти бъде, краса¬вице, да го намериш, но аз ще ти помогна. Ето ти една сребърна хурчица и едно златно вретенце. Като го вземеш в ръце, то само ще започне да преде, ще се проточи нишка, но не проста, а златна.
Благодаря ти, бабо.
– Хайде, после ще благодариш, а сега слушай какво ще ти заръчам: ако искат да купят златното вретенце – не го продавай, а искай да видиш Финистясния сокол.
Поблагодарила Марюшка на баба Яга и тръгнала, а гората зашумяла, зафучала, завъртели се бухали, мишките изскочили от дупките си и се нахвърлили върху Марюшка. Видяла Марюшка, че насреща й тича един сив вълк.
– Не тъжи – й рекъл той, – а се качи на мене и не се оглеждай.
Качила се Марюшка на сивия вълк и полетяла. Пред нея се разстилали широки степи, кадифени ливади, медени реки, планините до облаците стигали. А Марюшка все летяла и летяла. Ето че се показал кристален палат. Целите стълби били в резба, прозорците били украсени с орнаменти, а на един от тях стояла царицата.
– Е – рекъл сивият вълк, – слизай, Марюшка, и отивай да се главиш за слугиня.
Слязла Марюшка, взела си вързопчето, поблагодарила на вълка и тръгнала към кристалния дворец. Поклонила се Марюшка на царицата и й рекла:
– Не знам как се казвате и как ви наричат, но не ви ли трябва слугиня?
Царицата й отговорила:
– Отдавна търся слугиня, но такава, която да може да преде, да тъче и да шие.
– Аз мога да правя всичко това.
– Тогава влизай и сядай да работиш.
Станала Марюшка слугиня. През деня работела, а когато настъпвала нощта, вземала сребърната паничка и златното яйчице и нареждала:
– Търкули се, златно яйчице, по сребърната паничка и ми покажи моя мил.
Търкулвало се яйчицето по сребърната паничка и пред Марюшка се показвал Финист-ясният сокол. Гледала го тя и със сълзи се заливала:
– Финисте мой, Финисте-ясни соколе, защо ме остави сама
по тебе горчиво да плача…
Подслушала царицата думите й и рекла:
– Продай ми, Марюшка, сребърната паничка и златното яйчице.
– Не – рекла Марюшка – те не се продават. Мога да ти ги дам, ако ми позволиш да видя Финист-ясния сокол.
Помислила царицата, помислила и рекла:
– Добре, тъй да бъде.
През нощта като заспи, ще ти го покажа.
Настъпила нощта и Марюшка тръгнала към спал¬нята на Финист-ясния сокол. Видяла тя, че милият й човек спи непробудно. Гледала го Марюшка и не можела да му се нагледа, целувала го по сладката уста, притискала го към бялата си гръд, но милият й човек спял и не се събуждал. Така и настъпило утрото, без да може Марюшка да събуди милия си…
Цял ден работила Марюшка, а вечерта взела сребърния гергеф и златната игличка. Седи, бродира и си говори:
– Бродирай се, бродирай се, шевице, за Финист-ясния сокол, за да има с какво сутрин да бърше лицето си.
Подслушала царицата и рекла:
– Продай ми, Марюшка, сребърния гергеф и златната игличка.
– Няма да ти ги продам – рекла Марюшка, – а така ще ти ги дам, само ми дай да видя Финист-ясния сокол.
Онази помислила, помислила:
– Добре – й рекла, – тъй да бъде, ела през нощта.
Настъпила нощта. Влязла Марюшка в спалнята на Финист- ясния сокол, а той спял непробудно.
– Финисте, мой ясни соколе, стани, събуди се!
Но Финист спял непробудно. Будила го Марюшка, но не го събудила.
Настъпил денят, седнала Марюшка да работи, взела в ръце сребърната хурчица и златното вретенце. Видяла ги царицата:
– Продай ми ги, та продай ми ги!
– Не са ми те за продан, мога така да ти ги дам, ако ми разрешиш поне един час да бъда с Финист-ясния сокол.
– Добре – рекла онази.
А сама си помислила: „Все едно няма да го събуди." Настъпила нощта. Влязла Марюшка в спалнята на Финист-ясния сокол, а той спял непробудно.
– Финисте, мой ясни соколе, стани, събуди се!
Но Финист не се събуждал.
Будила го, будила го, но никак не можела да го събуди, а вече се зазорявало.
Заплакала Марюшка.
– Мили мой, Финисте-ясни соколе, стани, събуди се, виж своята Марюшка и до сърцето си я притисни.
Една Марюшкина сълза капнала на голото рамо на Финист-ясния сокол и го опарила. Събудил се Финист-ясният сокол, огледал се и видял Марюшка. Прегърнал я и я целунал.
– Нима това си ти, Марюшка? Изтъркала си три чифта железни обувки, счупила си три железни тояги, скъсала си три железни калпака и си ме намерила? Да се връщаме тогава в родината си.
Започнали те да се стягат за в къщи, а царицата ги видяла и заповядала да затръбят и да сърбщят за изневярата на мъжа й.
Събрали се князете и търговците, започнали да се съветват как да накажат Финист-ясния сокол.
Тогава Финист-ясният сокол им рекъл:
– Коя по вашему е истинската жена – тази ли, която силно те обича, или тази, която те продава и лъже?
Всички се съгласили, че жена на Финист-ясния сокол е Марюшка.
И започнали те да живеят доволни и щастливи. Заминали в своето царство, вдигнали веселба, тръби тръбили, с топове гърмели и така пирували, че и досега си спомнят.

Имало едно време двама братя – двама Ивановци: Иван богатият и Иван беднякът. Къщата на Иван богаташа била пълна с всичко, с едро зърно – хамбарите, с млечни крави – ливадите, поляните – с вакли овци, фурната – с бели питки. От всичко много имал, а цялото му семейство – само той и жена му. Нямал си Иван богаташът нито малки, нито големи деца.
А на Иван бедняка целият добитък се състоял от жабите на бунището и котката пред огнището. А децата му били седем. Седемте дечица на миндера седят и искат каша да ядат. А в къщата нито зрънце жито, нито шепа брашънце. Нямало какво да се прави, отишъл Иван беднякът при богатия си брат.
– Здравей, братко!
– Здравей, бедняко Иване! Защо си дошъл? Защо не те свърта в къщи?
– Дай ми, братко, малко брашно на заем. Аз след това ще си го отработя.
– Добре – рекъл Иван богаташът, – на ти паничка с брашно, а ще ми върнеш един чувал.
– Какво говориш, братко, за една паничка – цял чувал! Не е ли много?
– А като ти е много, махай се от прага ми, отиди на друго място.
Нямало какво да се прави. Заплакал Иван беднякът, взел паничката с брашното и си тръгнал за в къщи. Едва стигнал до портата си, като връхлетял един вятър, завил, завъртял се и издухал всичкото брашно от паничката – само на дъното прашец останал – и полетял по-нататък.
Разсърдил се Иван беднякът:
– Ах ти, северен палав ветре, ти ми обиди децата, гладни ги остави! Ще те намеря аз тебе и ще те накарам да се разплатиш за белята си!
И тръгнал Иван беднякът след вятъра. Вятърът духа по пътя – Иван върви след него. Вятърът се скрил в гората.
Иван тръгнал през гората. Стигнали до един голям дъб. Вятърът влязъл в една хралупа – и Иван влязъл след него.
Видял вятърът Иван и казал:
– На гости ли си ми дошъл, селяко?
– Така и така – му казал Иван, – аз носех на гладните си деца шепа брашно, а ти, палавнико, като връхлетя и се развихри, всичкото ми брашно разпиля. С какво да се върна сега вкъщи?
– Само това ли е? – казал вятърът. – Хайде, не тъжи! На ти тази вълшебна покривка: каквото поискаш, всичко ще имаш.
Зарадвал се Иван, поклонил се на вятъра и хукнал към къщи.
В къщи застелил покривката на масата и рекъл:
– Дай ми, вълшебна покривко, да хапна и да пийна!
Едва изрекъл това и върху покривката се появили и баници, и питки, чорба и напитки, бутче от прасенце и боза в гърненце.
Нахранили се Иван и децата и легнали да спят. Току-що седнали сутринта да закусват и дошъл Иван богаташът.
Като видял отрупаната маса, Иван богаташът щял да се пукне от злоба.
– Ти, братко, да не си станал богаташ?
– А бе богаташ не съм станал, но сит ще бъда и тебе ще нахраня. Нали съм ти длъжен един чувал брашно, сега ще ти го върна. Вълшебна покривко, дай ми един чувал брашно!
Едва изрекъл това и чувалът с брашното бил вече на масата.
Взел Иван богаташът чувала с брашното, дума не изрекъл и си излязъл от къщата.
Щом настъпила вечерта, притичал пак Иван богаташът при брат си.
– Братко мили, помогни ми, не ме оставяй! Пристигнаха ми гости от едно богато село, а у нас нито фурната е запалена, нито хляб сме изпекли, няма с какво да ги нагостя. Дай ми, братко, твоята покривка за час-два!
Дал му Иван беднякът вълшебната си покривка.
Богаташът гостите нахранил, сетне ги изпратил, вълшебната покривка в сандъка скрил, с обикновена я подменил и я занесъл на Иван бедняка.
– Благодаря ти, братко – рекъл, – нахранихме се.
Седнал Иван беднякът да вечеря с децата си. Постелил покривката.
– Вълшебна покривко, дай ни да вечеряме!
А покривката си лежи бяла-беленичка и никаква вечеря не дава.
Хукнал Иван беднякът при богаташа.
– Какво си направил, братко, с покривчицата ми?
– Че откъде да знам! Каквато я взех, такава я върнах.
Заплакал Иван беднякът, вър¬нал се в къщи. Минал ден, минал втори, децата плачат, искат да ядат, а в къщата ни зрънце жито, ни шепа брашънце. Нямало какво да се прави, отишъл Иван беднякът при богатия си брат.
– Здравей, братко!
– Здравей, бедняко Иване! Защо си дошъл, защо не те свърта в къщи?
– Децата ми плачат, искат да ядат. Дай ми, братко, поне малко: брашънце, зърно или хлебец.
– Нямам за тебе нито брашно, нито зърно, нито хлебец, но ако искаш, вземи от избата паницата с пача, дето е на бъчвата.
Взел Иван паницата с пачата и тръгнал за в къщи. Върви по пътя, а слънцето свети и припича, по пачата тича. Започнала пачата да се топи, от паницата да изтича, така и изтекла на пътя. Само локвица от нея останала. Разсърдил се Иван беднякът.
– Ех ти, слънце неразумно. За тебе това е игра, а за моите деца – беда. Ще те намеря и ще те накарам да ми платиш за това.
И тръгнал Иван да търси слънцето. Вървял, вървял, а слънцето все напред бягало, едва привечер се скрило зад планината. Там го и намерил Иван.
Видяло слънцето Иван и рекло:
– На гости ли си ми дошъл, Иване?
– Така и така – му казал Иван. – Носех аз на гладните си деца малко пача, а ти, неразумно слънце, като започна да приличаш и по пачата да тичаш, тя се стопи, потече и на пътя изтече. С какво да се явя сега в къщи?
– Нищо – рекло слънцето, – щом аз съм те обидило, аз и ще ти помогна. Ще ти дам една козичка от моето стадо. Ти с жълъди я храни и злато от нея дои.
Поклонил се Иван на слънцето и подгонил козата към къщи. Нахранил я с жълъди и започнал да я дои. А от козата вместо мляко злато тече. Заживял си Иван добре, хранел си децата. Чул за тази коза Иван богаташът и дотърчал при брат си.
– Здравей, братко!
– Здравей, богати Иване!
– Помогни ми, братче мило, дай ми за един час твоята коза. Трябва да връщам един дълг, а нямам пари.
– Вземи я, но само да не ме излъжеш.
Взел Иван богаташът козата, надоил злато, скрил я в една клетка, а на Иван бедняка върнал обикновена коза.
– Благодаря ти, братко, за помощта!
Нахранил Иван беднякът козата с жълъди, започнал да я дои… Тече си мляко по вименцето, от вименцето по копитцата, а злато все не тече и не тече.
Хукнал Иван беднякът при богаташа, а той му рекъл:
– Нищо не знам, нищо не съм чул! Каквато я взех, такава я върнах.
Заплакал Иван беднякът и си тръгнал за в къщи. Минали дни, търкулнали се седмици, децата реват, искат да ядат. Настпила сурова зима, а в къщата ни зрънце, ни брашънце. Нямало какво да се прави, тръгнал Иван беднякът при богатия си брат.
– Децата ми плачат, искат да ядат. Дай ми, братко, шепа брашно!
– Нито ще ти дам брашно, нито зърно, а ако искаш, там в килера зад онази врата има паница с вчерашна чорба, вземи я.
Взел Иван беднякът паницата с вчерашна чорба и тръгнал за в къщи. Върви, а виелицата свисти, от студа камък се пука, всичко замръзва. Започнал студът да си играе с чорбата: ту с лед ще я покрие, ту със снежец ще я напраши. Играл си, играл си и замразил чорбата до самото дъно. Лежи си в пани¬цата една тъмна бучка лед, а няма какво да се яде.
Разсърдил се Иван беднякът:
– Ах ти, студ студен – нос червен! За тебе това е игра, а за децата ми – беда. Ти ще ми заплатиш за лудориите си!
И тръгнал Иван беднякът след студа. Студът по полята – и Иван по полята. Студът в горите – и Иван в горите. Легнал студът под една голяма пряспа – и Иван там се наврял.
Учудил се студът:
– Да не си ми дошъл на гости, Иване?
– Така и така – рекъл му Иван. – Носех аз на децата си вчерашна чорба, а ти се заигра с нея и я замрази. С какво да
се върна в къщи? Вълшебната покривка и златната коза ми открадна брат ми, а ти чорбата ми развали.
Само това ли е? – казал студът. – На ти тази торба-спасителка. Като кажеш: „Двама от торбата!“ – ще изскочат двама юнака; като кажеш: „Двамата в торбата!“ – двамата ще се скрият.
Поклонил се Иван и се върнал в къщи. Извадил торбата и й казал:
– Двама от торбата!
Че като изскочили от торбата две здрави жилави тояги, че като започнали да налагат Иван и да му нареждат:
– Не вярвай, бедняко, на богаташа! Не вярвай, Иване, на богатия си брат, на ум и разум се учи!
Едва успял Иван да си поеме дъх и да викне: „Двамата в торбата!“
Влезли тоягите полекичка в торбата.
Едва настъпила вечерта и притичал Иван богаташът.
– Къде беше, Иване, какво си донесе?
– Бях, братко, при студа и си донесох чудесна торба. Само като й кажеш: „Двама от торбата!“ – изскачат двама и правят каквото трябва.
– Ах, братко, бедняко Иване, дай ми торбичката за един ден! Покривът ми се е повредил и няма кой да го поправи.
– Вземи я, богаташо Иване!
Донесъл Иван богаташът торбата в къщи, заключил вра¬тата.
– Двама от торбата!
Че като изскочили от торбата двете здрави жилави тояги, като започнали да налагат Иван богаташа и да нареждат:
– Не обиждай, богаташо, бедняка! Върни, богаташо, на Иван вълшебната покривка и козата.
Хукнал Иван богаташът при бедняка, а тоягите след него.
– Спаси ме, братче! Ще ти върна и покривката, и козата.
– Двамата в торбата! – викнал Иван беднякът.
Скрили се тоягите в торбата. Иван богаташът се прибрал полужив, върнал на бедняка вълшебната покривка и златната коза.
Започнал Иван беднякът да живее щастливо с децата си.
Сега седемте дечица на миндера седят и вкусна каша ядат. Кашата е с благинка, а пък лъжиците – с картинки.

Имало едно време един мъж и една жена. Те си имали дъщеря и малко синче.
— Дъще —  казала веднъж майката, — ние отиваме на работа, да пазиш братчето си! Не излизай от двора, бъди послушна и ние ще ти купим забрадчица.
Бащата и майката тръгнали, а дъщерята забравила какво й поръчали: сложила братчето си да седне на тревата под прозореца, а тя хукнала на улицата, заиграла се, забравила се.
Долетели отнякъде диви лебеди, подхванали момченцето и го отнесли върху крилата си.
Върнало се момичето в къщи — тук братче, там братче — няма го!
Викала го тя, обливала се със сълзи, нареждала, че ще си изпати от татко и майка, но братчето не се обаждало.
Хукнало то в чистото поле и само успяла да види как се мярнали в далечината ято диви лебеди и изчезнали зад тъмната гора. Тогава то се досетило, че те са отвлекли братчето му: за дивите лебеди отдавна се носели слухове, че отвличат малките деца.
Затичало се момичето да ги догони. Тичало, тичало, видяло една фурна.
— Фурно, фурно, кажи накъде политнаха дивите лебеди?
 А фурната отговорила:
— Изяж една от ръжените ми питки и ще ти кажа.
— Ха, ръжена питка ще ям! Аз в къщи пшенични не ям даже…
Фурната не му казала. Хукнало момичето по-нататък – гледа, стои едно ябълково дърво.
— Ябълко, ябълко, кажи накъде полетяха дивите лебеди?
— Изяж една от моите горски ябълки и ще ти кажа.
— Аз в къщи и градински не ям…
Ябълката нищо не му казала. Хукнало момичето по-нататък. Видяло една река – в нея мляко тече, а бреговете й – от халва.
— Млечна река, сладки брегове, накъде полетяха дивите
лебеди?
— Хапни си от моята халва с млекце и ще ти кажа.
— Аз в къщи каймак даже не ям…
Дълго тичало то по полята и по горите. Започнало да се свечерява и нямало какво да се прави — трябвало да си ходи в къщи. Изведнъж то видяло една къщичка на кокоши крака, с едно прозорче, която се въртяла около себе си.
В къщичката една стара баба Яга предяла къделя. А на една пейка седяло братчето му и си играело със сребърни ябълчици. Момичето влязло в къщичката:
— Здравей, бабо!
— Здравей, девойче! Защо ми се яви пред очите?
По полята, по блатата бродих, рокличката си намокрих, влязох да се постопля.
— Седни тогава да опредеш къделята.
Дала му баба Яга едно вретено и излязла. Момичето си предяло, когато изведнъж изпод печката изскочила една мишка и му казала:
— Девойче, девойче, дай ми малко кашичка и аз ще ти кажа нещо хубаво.
Момичето й дало кашица и мишката му казала:
— Баба Яга отиде да пали банята. Тя чисто ще те изкъпе, в печката ще те пъхне, ще те опече и ще те изяде, а с кокалчетата ти ще си поиграе.
Сиди момичето ни живо, ни мъртво, плаче, а мишката пак се обадила:
— Недей да чакаш, вземи братчето си и бягай, а аз вместо тебе ще попреда къделята.
Момичето взело братчето си и побягнало. А баба Яга се приближавала до прозорчето и питала:
— Девойче, предеш ли?
Мишката й отговаряла:
— Преда, бабо…
Затоплила баба Яга банята и отишла да вземе момичето. А в къщичката нямало никого. Развикала се баба Яга:
— Диви лебеди, литнете след тях! Сестрата отнесе братчето си! …
Сестрата дотичала с братчето си до млечната река. Видяла — след тях летят дивите лебеди.
— Речице, майчице, скрий ме!
— Хапни си от моята халва.
Момичето хапнало и поблагодарило. Реката го скрила под сладкия си бряг.
Дивите лебеди не ги забелязали и литнали покрай тях.
Момичето отново се затичало с братчето си. А дивите лебеди се връщали назад и още малко оставало да ги видят… Какво да се прави? Голяма беда! 
Видяло момичето ябълката:
— Ябълчице, майчице, скрий ме!
— Хапни си от моите горски ябълчици.
Момичето набързо изяло една ябълка и поблагодарило.
Ябълката ги скрила под клоните си и ги заслонила с листата си.
Дивите лебеди не ги забелязали и прелетели край тях.
Момичето пак хукнало. Бягало, бягало, вече съвсем малко останало. Дивите лебеди го забелязали, загракали, налетели върху него, заудряли го с крилата си; още малко и ще измъкнат братчето.
Дотичало момичето до фурната:
-—  Фурно, майчице, скрий ме!
— Изяж една от ръжените ми питки.
Момичето бързо налапало питката, взело братчето си и се пъхнало във вратичката на фурната.
Дивите лебеди кръжили, кръжили, покряскали, покряскали и се върнали без нищо при баба Яга.
Момичето поблагодарило на фурната и заедно с братчето си се прибрало в къщи.
А през това време се завърнали и бащата и майката.