www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Отдавна, толкова отдавна, че времето не може да се изброи със слънца и луни, един вожд на племето хайда със сина си, който бил принц, тръгнали по островите на своите хора с голямо кану върху главната земя. Целта им била да намерят повече храна и олио за големия празник. Когато свършили с пазара, поели по обратния път към дома. Като минавали край един от многобройните острови, недалеч от селото, където живеели, на принца му се явило видение. Погледнал той отстрани на лодката и видял на дъното на океана село с красиви къщи. Огромнистълбове, каквито никога дотогава не бил виждал, се издигам пред някои от къщите. Един великолепен стълб, по-висок от останалите, се издигал пред голяма къща, навярно дома на вожда. Принцът ясно видял фигурите и резбата по стълба, но за него те като че били непознати.
Когато видението избледняло и принцът успял да проговори, разказал на баща си за селото под океана, близо до Роузспит на североизток от островите на хайда, и за празничния стълб пред жилището на морския вожд.
Вождът разбрал, че синът му е имал видение. Решил да повика няколко резбари от племето хайда, най-изкусните майстори, за да направят копие на стълба, който принцът видял и тъй добре запомнил. Резбарите се заловили за работа, а денят, в който стълбът щял да бъде готов и забит в земята, бил обявен за голям празник. Били изпратени покани на вождовете и знатните семейства по островите и на главната земя. Много от тях обещали да дойдат на празника.
На уречения ден стълбът бил завършен и многобройни големи канута се запътили по океана към село Скидигът, на път за мястото на празника. Силен прилив, невиждан досега в океана, подхванал лодките и ги отнесъл високо по брега на острова където живеел домакинът на празника.
Хората от селото и гостите останали силно изненадани, започнали да се гласят да вдигат огромния стълб. Разпънали въжета и когато долната част на стълба била вече близо до дълбоката яма, изкопана да го поеме, друг силен прилив залял брега. Покрил целия остров. Някаква мощна магическа сила превърнала гостите в големи бели тупици (птица) с червени човки. Те полетели и се изгубили над океана. Огромният стълб ожнвял и заплувал навътре в океана, където изчезнал.
Хората от острова много се ядосали и обвинили принца и неговия баща за бедата, която ги сполетяла. Вярвали, че всичко това станало само защото стълбът, който принцът видял на дъното на океана, бил табу. Навярно бил свещен и не бивало да се прави друг като него, мислели те, и затова нещастието ги спо-летяло.

Един ден, когато веколцина мъже от Вълчия клан на тлинкитите били на риболов далече от брега, видели тъмна сянка да се движи бавно във водата на известно разстояние от тях. Без да чакат, загребали нататък и намерили един вълк, който плувал тъй бавно, че едва се движел във водата. Очите му били почти затворени и нещастното животно едвам държало глава над водата. Приятелски ръце го изтеглили в лодката и тъй тлинкитите отвели вълка в селото си.
Дълги години живял вълкът с тях. И винаги ходел на лов с мъжете, които му спасили живота. Тъй като всеки път лесно откривал следите на елените и другите животни, в клана никога не липсвало месо. Вълкът живял със спасителите си тъй дълго, че хората започнали да го смятат за член на клана.
Един ден старият вълк лежал на малка постилка пред къщата на вожда. Приятелите му се събрали натъжени около него, защото знаели, че е много стар, и е време на поеме по Пътеката на сенките. Точно когато слънцето потънало в хоризонта, вълкът умрял. На следващата нощ един мъж от клана чул роднините му да пеят заупокойна песен. Гласовете им се издигали и отново се снижавали в горестен вой, който изпълвал цялата гора с тъга.
Оттогава насам тази песен се пеела от клана като траурна песен, а фигурата на уморения вълк е издялана и изрисувана по колоните на техните къщи.

Отдавна, много отдавна, в страната на микмаките живеел велик вожд, воин и магьосник на име Тийм. Бил голям приятел на Глускап, който също бил могъщ творец на магии; ала Глускап не притежавал великата способност на своя приятел. Тийм можел да става невидим и да слуша незабелязан разговорите на техните неприятели. Живеел край Атлантическия океан със своята сестра, която му помагала в работата. Много девойки желаели силно да се омъжат за Тийм, но той казвал, че ще се ожени само за онази, която успее да го види, когато се връща в къщи, след като одеялото на мрака покрива земята наоколо. Мнозина се опитали, но никоя не издържала изпитанието.
Всеки ден, когато слънцето си отивало, за да стори място на идващата луна, сестрата на Тийм тръгвала по брега да го посрещне и всяка девойка, която се надявала да стане жена на Тийм, можела да тръгне заедно със сестра му, за да опита късмета си. Единствено сестра му притежавала способността да го вижда, като се завръща привечер, и тогава тя запитвала девойката дали също вижда Тийм. Повечето от тях отговаряли с лъжа, катто се престрували, че виждат Тийм, а всъщност не го виждали; тогава сестра му питала с какво тегли той голямата си шейна. В отговор девойките отвръщали, че тегли шейната си със здраво въже или с ремъци от лосова кожа, или с прът, и сестрата разбирала, че те само правят опити да отгатнат. Така Тийм не се оженил за никоя от тях.
Един велик вожд от съседното село имал три дъщери. Майка им отдавна била умряла. Най-малката дъщеря била не само красива, но добросърдечна и нежна и затова всички в селото на баща й я обичали. Другите две сестри силно ревнували по-младата си сестра, а също й завиждали, че всеки, който я срещне, я харесва. Двете сестри отрязали красивата й дълга коса, направили белези по лицето й с горещи въглени и я принудили да носи стари дрехи с надеждата, че това ще я загрози. Казали на баща си, че сама се е наранила, и тъй като малката им сестра била много мила и търпелива, не разказала на баща си за раните. Така той не научил какво всъщност се е случило, макар и често да се замислял за това.
Двете по-големи сестри решили да спечелят Тийм. Един ден тръгнали по брега заедно със сестра му тъкмо когато се здрачазало, за да изчакат завръщането му у дома. Когато сестрата на Тийм го видяла да идва, попитала двете момичета дали и те го виждат. И двете заявили, че го виждат съвсем ясно. Сестра му запитала от какво са ремъците на рамената му, а те се замислили и отвърнали: „От сурова кожа". Тийм разбрал, че лъжат, и ги оставил да видят само палтото и мокасините му, когато ги свалял. Тогава двете се изплашили и смутено забързали нататък, без да кажат дума. След дълго време най-малката сестра решила и тя да направи опит да види Тийм. Закърпила старите си дрехи и сложила по себе си малко бедни накити, които имала, а после скришом тръгнала да излиза, без да я видят сестрите й. Но те я усетили, Започнали да се смеят и да й се подиграват, за да я обезкуражат, но тя вече си била наумила да отиде и тръгнала. Когато хората научили какво е решила да прави, станало им мъчно за нея, защото усещали, че едва ли тя би имала късмет, след като толкова много девойки не бяха успели да го видят.
Когато настъпила нощта, сестрата на Тийм, която била много любезна с момичето, тръгнала по брега редом с нея, за да посрещнат заедно Тийм. Когато го наближили, сестра му запитала момичето дали може да го види, а то отговорило тъжно:
— Не.
Сестрата на Тийм останала доволна от честния отговор на момичето и отново я запитала дали вече не го вижда. Момичето се сепнало и отговорило:
— Да, но да! Той е прекрасен!
Тогава сестрата на Тийм запитала с какво тегли шейната си и момичето отговорило: 
— С дъгата.
— А с какво е завързана? — попитала сестрата на Тийм.
— С Млечния път — отговорило озадаченото момиче.
— Ти наистина видя моя брат — казала сестрата на Тийм.
Знаела, че Тийм нарочно се показал на момичето, защото то казало истината, когато отвърнало „не".
Сестрата на Тийм взела момичето със себе си у дома, измила белезите по лицето й така, че те изчезнали, и натрила с вълшебно масло косата й, за да порасне отново дълга, както преди. Сетне облякла момичето с хубави дрехи, дала й красиви накити и я повела към мястото на булката. Върнал се Тийм и седнал до нея. Тя му станала жена, помагала му в работата и били много щастливи.

Тази легенда се разказва от племената по Северозападния бряг.
Хората недоумявали и се възмущавали. Младият им вожд Якдси ставал все по-мързелив. Станал егоист и не изпълнявал задълженията си като племенен вожд. Щели да го разберат, ако той бил някои старец, но Якдси бил млад, силен и енергичен, когато се отнасяло до него, но за нуждите на своите хора често забравял.
Събрали се съветниците и мъдреците и решили, че щом вождът им не може да промени лошите си навици, ще трябва да му отнемат властта. Младият вожд не бил нито порочен, нито жесток, затова не го убили. Други планове имали те. Една нощ, когато Якдси се върнал от гората, където цял ден се излежавал, видял, че племето му го няма и селото е изгорено до основи.
Младият вожд изпитал съжаление към себе си. Знаел, че съседните племена са враждебни. Не смеел да потърси подслон на тяхна територията. Лодките ги нямало, нямало и никакви хранителни запаси за зимата. Някои признаци му показвали, че не вражеско нашествие е причинило разрухата на селото и бягството на хората му го били изоставили по собствено желание.
Натъжен. Якдси спрял над пепелта на красивата си къща. "Моите хора са били жестоки така да ме изоставят!" — изплакал високо той. После обърнал поглед към сърцето си и разбрал причината. "Аз съм си виновен! Всичко е било по моя вина!" —  казал си той. Докато говорел така, внезапно до него застанало същество с мирис на океан. Била огромна, обвита с водорасли фигура, призрачна и непозната. Изплашил се младият вожд. Усетил, че над него стои свръхестествен морски дух от мистичния свят на духовете от океана. Якдси опитал да скрие очи с ръцете си, но те сякаш били вцепенени от страх.
— Зная, сега ти съжаляваш, че изостави хората си — казал морският дух. — Сега разбираш, че един вожд трябва да мисли най-напред за своите хора, а сетне за себе си. Ще получиш още една възможност, защото сърцето ти подсказва, че си сгрешил.
Още докато говорел морският дух, младият вожд се озовал клекнал пред красива къща. Хубава млада жена стояла край малката сводеста врата в красивия фронтон на жилището.
— Това е твоята жена-дух — казал морският дух на младия вожд. — Бъди винаги добър с нея, иначе тя ще те напусни заедно с нея ще изчезне и твоят късмет.
Преди да успее Якдси да благодари на духа, той се плъзнал по брега и потънал с мекия звук на вълни, които се плискатпо пясъчен бряг. Тогава младият вожд забелязал, че между къщата и океана се извисява прекрасен тотемен стълб. Жена му дошла при него и двамата загледали красиво издялания и боядисан стълб. Огромен орел с прибрани крила стоял на върха на стълба, а в подножието, загледан към океана, лежал октопод с осем пи-пала, разгънати пред него.
Якдси бързо отскочил назад.
— Виж, морското същество се движи — извикал той на жена си.
— Може — отговорила спокойно тя. — Това е магически тотемен стълб.
С жена, която да му помага и да го насърчава, младият вожд станал истински мъж. Ходел на лов и за риба и работел както никога преди, което радвало жена му, Морска песен.
Рано една сутрин вождът дочул силен писък на орел пред къщата. Подал глава през вратата и погледнал навън. Онова, което видял, тъй го учудило, че извикал.
Писъкът идвал от същия орел, който стоял на тотемния стълб. Той пляскал с мощните си крила и от отворения му клюн излизал пронизителен, остър звук: кри-и-и-и. Октоподът пък протегнал дългите си пипала към океана и хванал един тюлен, изхвърлен от вълните на брега. Докато Якдси гледал онемял от почуда, октоподът довлякъл тюлена и го захвърлил пред къщата.
Вождът изтичал до тотемния стълб и вперил поглед в орела и октопода. И двете животни стояли неподвижно, а големият орел отново бил с прибрани криле. Обърнал се вождът към Морска песен, която идвала след него откъм къщата.
— Казах ти, съпруже, този тотемен стълб е магически — отвърнала тя и в морскозелените й очи се прокраднала искрица
смях.
От този ден орелът винаги съобщавал с писък за изхвърлената на брега храна, а пипалата на октопода с един замах отпращали родената от океана храна към къщата, преди морските същества да могат да избягат обратно в дълбините.
В една обляна от слънцето утрин младият вожд видял лодки, които порели спокойната вода на океана пред къщата му. Хоргата от племето, като чули за добрия късмет на бившия си вожд, се завръщали с надеждата и те да опитат от този късмет. Лоши неща се случили с хората, откакто изгорили къщите си и изоставили селото. Сполетяла ги голяма нищета. Якдси се държал надменно с мъдреците, които слезли на брега да молят за завръщането на хората.
— Много луни минаха, откакто ме изоставихте — казал им гневно той — а сега искате да ви съжаля и помогна.
— Прости на хората си — помолила го Морска песен. — Само великите вождове могат да прощават. Младият вожд последвал съвета на жена си и простил на своето племе. Лодките се доближили до брега и скоро, с лице към океана, израстнало ново, още по-хубаво село.
Хората помолили Якдси отново да им стане вожд и след като поговорил с Морска песен, той склонил.
Този път той управлявал като добър вожд и неговите хора били доволни и преуспяващи. Скоро Якдси започнал да се занимава все повече с празненства и потлачи и да се интересува от материални неща. Морска песен стояла настрана и с всяко ново слънце ставала все по-призрачна.
Късно усетил това младият вожд. Една нощ, както разговарял с нея пред огнището в голямата им къща, неочаквано гласът й започнал да слабее, а тя все повече и повече заприличвала насянката на дух, отколкото на жена. После изведнъж изчезнала и Якдси усетил резкия полъх на зимни ветрове край себе си. Огледал се. Къщата я нямало. На студената бяла лунна светлина видял, че и магическият тотемен стълб е изчезнал. А днес може да се види само тотемен стълб, издигнат в памет на младия вожд. Магия няма. Орелът вече не пищи и октоподът не протяга своите пипала.

Вратата на големия дом на Сиатмулт, Създателя на дъжда, не приличали на вратите на домовете на скуемишките знатни фамилии и обикновените хора. На нея били изобразени с резба странни фигури и тя цялата и от двете страни била боядисана. Фигурите се различавали напълно от всички тотемни фигури, нарисувани по другите врати. И това имало своята причина: вратата била вълшебна и помагала на собственика си да създава дъжд.
Когато Създателят на дъжда открехвал вратата, почти веднага започвало да ръми. Когато я отварял малко повече, дъждът се усилвал. А когато Сиатмулт я отварял широко, се изливал порой, в който хората едва се крепели на краката си.
Жрецът използвал силата си разумно и народът на скуемишите имал винаги достатъчно дъждове, които поддържали почвата влажна и плодородна. Езерата били винаги пълни, а в реките и потоците водата била в изобилие както за рибата, така и за жадната земя, пиеща ненаситно от минаващите край нея кристално чисти води. Големите кедри също пиели, а огромните стройни клони се извисявали гордо нагоре. Цветята се разпъпвали, плодовете зреели и скуемишите били доволни.
Всичко това се променило след един голям церемониален потлач. Жрецът разменил тежки думи с вожда Капалана, вожд на всички скуемиши. Създателят на дъжд заявил, че не му е оказана достатъчно голяма почит на потлача, където се събирали вождовете, жреците и знатните жители по целия бряг. Останалите вождове и знатни жители се съгласили със своя племенен вожд Капалана. Те също казали, че Създателят на дъжд е настанен както подобава и му е оказана почитта, която отговаря на не¬говото положение и сила. Когато жрецът заплашил да използва магията си срещу тях, те не се изплашили кой знае колко много. Мислели, че след няколко слънца гневът на Създателя на дъжд ще се охлади и той ще забрави. Но не: Създателят на дъжд не забравил. Когато стигнал дома си, той разтворил тъй широко вратата на дъжда, че пороят едва не го повлякъл, преди да успее да влезе вътре.
Създателят на дъжд почакал, докато тъмнината си отиде, сетне притворил вратата и се заслушал. Дочул музика и песни откъм селото и разбрал, че хората още празнуват и танцуват, без да се замислят над неговите заплахи. Разгневен още повече, Сиатмулт се замислил. После се усмихнал, защото нещо лошо му дошло на ум. Сложил си туника и маска на жрец и затичал през гората, докато стигнал големия дом на вожда Капалана. Пазачите се побояли да го спрат и той нахълтал в просторния салон. Изтеглил едно въженце и маската му се разтворила. Когато развеселените люде видели разкривеното му от ярост лице, музиката секнала. Престанали да танцуват и пеят.
— Чуйте ме — изкрещял Създателят на дъжд, застанал до вожда край огъня. — Дъжд вече няма да има. Вратата ми ще остане завинаги затворена.
Жрецът изтичал от къщата,преди вождът Капалана да нареди да го спрат. Когато Създателят на дъжд стигнал у дома си, накарал своята жена да му помоне да изплетат дълга стълба от лико. Тази стълба можела да се прехвърли през отдушника за дима на високия покрив по ръба на покрива, та до земята отвън. В случай че някой дойдел, лесно можела да се изтегли навътре. Създателят на дъжд направил няколко магии, складирал храна и вода в изобилие в обширната си къща, сетне затворил вратата на дъжда така, че да не може да се отваря от външната страна.
В продължение на много слънца не валяло дъжд. Отначало хората помислили, че Създателят на дъжд ще им изпрати дъжд, когато гневът му се стопи, но не станало тъй. Дошли и отминали много луни. Изсушената от слънцето земя станала кафява и оголяла. Езерата, реките и потоците се пресушили и хората започнали да страдат. Жената на Сиатмулт съжалявала децата на хората, защото самата тя имала малко дете. Помолила мъжа си да даде дъжд на скуемишите, но той не пожелал.
Вождът Капалана свикал съвет на вождовете и вълшебниците, за да решат какво да правят. Отишли до дома на Създателя на дъжд. Чули шум отвътре, но никой не отговорил на виковете и молбите им.
— Хората ни умират от жажда! — викали вождовете, но единственият отговор бил висок, пресипнал смях откъм отдушника за дима.
Дори вълшебниците се боели да докоснат вратата на дъжда. Неколцина вождове предложили да разбият с най-тежките си брадви дебелите кедрови трупи на къщата и да пленят жреца.
Вождът Капалана, по-мъдър от останалите, казал:
— Не! Чуе ли ни, че нахлуваме през вратата, може да унищожи вълшебната си врата от вътрешната страна. Тогава вече нищо няма да можем да сторим. Тогава магьосниците, заедно с едно тайно дружество на мла¬ди знатни скуемиши, измислили нещо голямо.
— Знаем какво трябва да се направи — казали те на племенния вожд.
Докато жарещото слънце огрявало изгорената земя, магьосниците използвали чудодейните си сили, които едно време, когато светът бил още много млад, принадлежали на няколко мъдреци. Те се изкъпали, помолили се и направили няколко магии, за да могат да се подготвят по здрач да изпълнят плана си. Когато се стъмнило, неколцина магьосници се превърнали заедно с няколко членове от тайното дружество в комари, а други пък станали ужасни, мънички жилещи мушици. Влезли в къщата на Създателя на дъжд през малките отвори на покрива. Скоро Сиатмулт и жена му завили от болка и заудряли слепешката по невидимите врагове в тъмното. Детето им не било ужилено и спяло невредимо в своята люлка.
Докато Създателят на дъжд и жена му се примъквали опипом към почти угасналия огън, за да раздухат въглените, от които бързо можели да добият светлина, насекомите излетели от къщата и се върнали в селото. Останали само две, невидими, на високия покрив. Когато Създателят на дъжд и жена му, изтощени и жестоко изпохапани най на края заспали дълбоко, двете насекоми се спуснали надолу, произнесли четирите вълшебни думи и отново се превърнали в млади воини. Те тихо пристъпили към люлката, където спяло непробудно малкото дете. Единият воин го вдигнал и нежно го понесъл в ръцете си, докато другият младеж безшумно отворил вратата на дъжда. Промъкнали се през гората до едно кану, което ги чакало, и гребците го насочили напред в тъмните води на пролива.
Малко след това, когато силен вятър разтворил широко вратата на Създателя на дъжд, той и жена му се събудили от дъжда, който се леел на талази по покрива. Жрецът се втурнал да види защо е отворена вратата, а жена му се завтекла към бебешката люлка. Сърцераздирателните й писъци смутили Създателя на дъжд.
— Какво се е случило? — запитал той.
— Бебето го няма — извикала тя и се спуснала към мъжа си.
— Тъжен и уплашен, Създателят на дъжд оставил полуотворена вратата на дъжда и хукнал из мократа гора към къщата на съвета на племето. Когато той пристигнал, вождовете вече го очаквали събрани на съвет. Върнете ни детето — замолил се Създателят на дъжд.
— Защо? — запитали вождовете. — Твоето сърце беше от камък, когато нашите деца страдаха от жажда и глад. Защо да изпитваме жал към тебе сега и към твоите хора?
Създателят на дъжд плакал и молил вождовете да върнал детето му, докато слънцето се вдигнало високо в небето.
— Върнете ми детето и аз ще изпълня всичко, което ми заповядате. Сега и завинаги — обещал той.
На края вождовете склонили да върнат детето, но след като Създателят на дъжд се съгласил тържествено да изпълнява всички заповеди на вожда Капалана.
И днес, когато скуемишите във и около Ванкувър чуят потропването на дъждовните капки по покривите си, казват: „Сиатмулт изпълнява обещанието си".

Един млад вожд от племето хайда загинал геройски в голяма битка, където срещу него воювали много мъже. Добри духове го отвели в страната на орловите духове, високо над островите „Куийн Шарлот“. Орелът вожд, който бил най-старият в страната на духовете, го приветствувал като брат и всички орли-воини с радост приели младия герой помежду си. Дали му орлови крила и скоро той се научил да лети мощно, смело и надалеч.
Нощем, когато всички се събирали около огъня на съвета, старият орел-вожд обичал да разказва за многобройните си приключения. Разправял за свирепите битки с огромните китове и как благодарение на силата и сръчността си ги побеждавал, но единствен младият воин му вярвал. Младите орлета мислели, че поради напредналата възраст старият вожд се хвали и изплита невероятни приказки от своето въображение.
Насърчен от разказите на стария орел-вожд, младият юнак решил да прелети над океана, за да потърси кит и съвсем сам да се пребори с него. Когато изгряло слънцето, той си сложил орловите пера и полетял към морето. Видял няколко кита с перки по гърба, но се побоял, защото старият вожд твърдял, че никога не се е престрашавал да влиза в бой с кит-убиец. Младият вожд видял и други китове, но те били толкова големи, че дори да убиел някой от тях в битка, нямало да може да го пренесе с ноктите си като доказателство за своята победа.
Тъкмо когато младият вожд се готвел да полети назад към страната на орловите духове, тъй като слънцето вече си отивало, за да стори място на тъмнината, съгледал в океана един кит почти под себе си. Той нямал перка на гърба си и бил дълъг колкото висок човек. Нетърпелив да влезе в бой с кита, младият вожд незабавно се спуснал към него и забил острите си нокти дълбоко в гърба му. С мощни удари на крилата младият вожд се опитал да полети нагоре, но не успял. Китът, изглежда, не усещал, че някой се мъчи да го извади от водата. Когато младият вожд разбрал, че не може нито да помръдне кита, нито да изтръгне ноктите си от тялото му, се изплашил и надал пронизителен вик: на орел в опасност.
Писъците „кри-и-и-и“ достигнали далеч, чак до орлите-бойци, разбрали и полетели на помощ. Всички те били дали клетва да си помагат в моменти на беда, затова се спуснали от различни места да помагат на брата си. Когато стигнали до младия вожд, един по един полетели към големия кит. Някои забили нокти в животното, други затеглили младия вожд от гърба на кита.
Най на края китът като че забелязал опитите за атака и започнал да се гмурка надолу. Тогава високо от небесата орлите воини дочули страхотен, остър писък, какъвто никога преди не били чували. Бил старият орел-вожд, до когото също стигнали виковете за помощ и който разбрал, че младите орлета воини са в опасност. Когато ги наближил, той се спуснал стремително към кита, който бързо изчезвал под вълните и повличал със себе си младия вожд и орлетата бойци. Със скоростта на стрела, пусната от стегнат лък, орелът връхлетял отгоре. Забил дългите си силни нокти дълбоко в гърба на кита, който вече бил под водата
С мощни удари на крилата си старият орел-вожд бавно повдигнал огромния кит във въздуха и полетял към страната на орловите духове с големия товар, здраво стегнат в ноктите му. Едва тогава младият вожд и бойците разбрали, че ако старият вожд не бил ги спасил, те щели да бъдат повлечени в света на духовете под океана. Били безкрайно благодарни на стария вожд, а онези, които преди се съмнявали в истината на неговите разкази, се засрамили. Затова всички заедно решили да вдигнат голям празник в негова чест.
Церемонията се състояла около един голям огън на съвета. Помолили стария вожд да разкаже за своите битки с други китове. и го изслушали с удивление, но този път и с доверие. А след това дали на стария вожд ново име: „По-силен от китовете“.
Днес на върховете на много тотемни стълбове могат да се видят дървени фигури на голям орел, кацнал на това почетно място.

Нивиаскиак, прочут ловец и най-големият художник сред ески-мосите, дълго размишлявал, за да прозре загадките на живота. Месеци наред прекарал сам на малък остров в мисли за живота, природата и животните. Мъдреците от неговото племе и индианските племена, които станували наоколо, го предупреждавали, че прекалено надълбоко изследва тези неща, като му обяснявали, че има загадки, за които човек не бива да се интересува. Но той не ги слушал.
Няколко години го владеела мисълта за голямата бяла мечка, която считал за звяр-загадка. Месеци наред дялкал и рисувал само образа на полярната мечка. Другарите му ловци, които по здрач се отбивали край покритата с кожа работилница, отминавали с бързи стъпки и заявявали, че полярните мечки на Ни¬виаскиак с цвят на слонова кост се полюляват леко, досущ като падащите нощни сенки.
Една зимна утрин Нивиаскиак, който бил майстор-водач, повел малка ловна група с лодка до един примитивен лагер, на около четиридесет мили северно от Кейп Дорсет. Същия следобед, когато групата се върнала на мястото, където слезли от кожената лодка, ловците установили, че тя е разкъсана. Нивиаскиак и един от ловците забелязали едри, пресни следи от мечи стъпки, които започвали от лодката,и тръгнали по тях. Изведнъж двамата ловци съзрели застрашително надвесена над тях огромна полярна мечка, застанала на задните си крака. Нивиаскиак, който бил отпред, вдигнал пушка, но не стрелял. Само извикал: „Тъмно е! Падам!" и се отпуснал в снега в краката на мечката. Другарят му побягнал. На следното утро ловната дружина се върнала на мястото, където Нивиаскиак срещнал голямата бяла мечка. Тялото на ловеца лежало непокътнато там, където бил паднал. Следите от мечката свършвали на същото място, където предния ден звяр и ловец застанали лице в лице.
Един бял лекар решил да открие причините за смъртта на Нивиаскиак, но старите мъдреци на ескимосите и ловецът, който избягал, знаели — Нивиаскиак бил стигнал твърде близко до житейските тайни на голямата бяла мечка. Ловецът бил поразен от духовете: едва тогава земният им инструмент изчезнал.
Забележка: По официални данни от 1966 г. Нивиаскиак, художник и ловец, е умрял по време на лов по неизвестна или неизвестни причини. (Бел. ав.)

Онзи, който никога не се мръщи, бил вожд на Северния остров.
Хората от племето хайда били щастливи, защото той бил много мъдър и живеел в мир с племената от околните острови. Старият вожд усещал, че Великият дух е благосклонен към своите деца, докато те живеят мирно и тихо и убиват птици, животни или риба само когато са им нужни за храна и облекло.
Веднъж един разузнавач съобщил на вожда, че на остров Тану има хубави едри елени и той наредил да се подготви голяма ловна група. Преди да се издигне слънцето, седем големи лодки, натоварени с ловци, потеглили от Северния остров към Тану. Заедно с тях тръгнали и многобройните синове на вожда и двамата му внуци. По залез слънце лодките стигнали до Тану. Скоро на края на гората лумнал огън, запален чрез триене на пръчки.
Когато слънцето отново се появило, ловците тръгнали да търсят елени. Вождът оставил двамата си внуци в лагера.
— Добре да пазите огъня — заръчал им той. — По-лесно е да се поддържа огън, отколкото да се запали нов.
Но през нощта, когато вождът и ловците се завърнали в лагера, огънят бил угаснал. Наоколо били разхвърляни овъглени трупи и клони. Нямало и следа от искри. Двете момчета не се виждали никакви. Бойците ги намерили да се крият в храстите.
— Защо изпуснахте огъня? — попитал строго вождът.
— Жабите го изгасиха — казало по-голямото момче с ратреперан глас.
— Така е — съгласил се другият внук. — Докато носехме дърва, намерихме огромна жаба. Хвърлихме я в огъня. Тя се наду и се пръсна, та решихме да нахвърляме още жаби в огъня. И те шумно се пръснаха.
— Последната жаба угаси огъня — обяснило по-голямото момче. — Изтрещя като гръмотевица. Дърва и пръчки се разхвърчаха от огъня и той угасна по-бързо от гмуркането на гларус.
— Загубени сме — извикал вождът. — Вашата злина ни погуби! И двамата добре знаете, че Великият дух наказва всеки, който убива безсмислено неговите създания. Бягайте към лодките! Елените оставете тук! — заповядал той.
Ловците се затичали към лодките. Ударил гръм, блеснала мълния. Земята затрещяла забълвала огнени пламъци. Отворила се голяма яма и погълнала всички ловци. Великият дух пощадил само стария вожд.
Когато Онзи, който никога не се мръщи, се върнал на Северния остров, бил тъй променен и тъжен, че неговите хора го нарекли: „Онзи, който ридае за децата си". Скоро той умрял от скръб и в негова чест роднините му издигнали голям тотемен стълб от кедрово дърво. На него била из дялана фигурата на Онзи, който ридае за децата си, с жаба в ръце. По един голям поток от сълзи извирал от всяко око на стария вожд и падал върху главата на всеки внук.
Стълбът бил познат като тотемен стълб на Вожда, който ридае. Той може да се види и до днес.

Тлинкитът разказва, че когато светът бил още млад, Бобърът и Таралежът били приятели. Таралежът пазел своя приятел от мечки и не губел търпение, когато се случело Бобърът да му изиграе някой номер. Бодливкото не бил особено умен и много от животните му се присмивали, но все пак гледали в такива моменти да стоят настрана от бързата му силна опашка. Един ден Бобърът изиграл много лош номер на своя приятел. Поканил на гости в дупката си Таралежа, макар да знаел, че Таралежът не може да се гмурка под водата. Но Таралежът не знаел това.
Бобърът казал на Таралежа да се покатери на гърба му и заедно тръгнали към дупката. Когато стигнали до дома му, Бобърът казал на своя приятел да го последва и се гмурнал към подводната врата. Таралежът не могъл да го последва, затова се покатерил на покрива на къщичката и почакал малко, докато Бобърът се появи на повърхността. Но Бобърът вече не се показал и когато започнало да се здрачава, бедният Таралеж се спуснал във водата и се опитал да доплува до брега. Леките му игли му помагали да се носи по водата, но той не можел да се придвижи към брега. Покатерил се отново на къщичката и извикал силно своя приятел Росомаха да му подари дъха на северния вятър. Когато Таралежът се сдобил с тази студена сила, замразил с твърд лед езерото. Спуснал се на леда и запълзял бавно по хлъзгавата покривка към брега. С радост стигнал до бърлогата си, под един голям камък, жив, но безкрайно ядосан на Бобъра.
Минали няколко слънца, преди Таралежът отново да види Бобъра. Бобърът седял на края на езерото и се преструвал, че е ядосан, защото Таралежът не го бил последвал. Таралежът заявил, че много съжалява, и поканил Бобъра на гости на върха на дървото. Бобърът не можел да се покатери на дървото, но си помислил колко хубаво би било да погледне езерото отвисоко и отвърнал, че ще отиде, стига приятелят му да му помогне. Таралежът наистина му помогнал да се изкачи на дървото, като използвал пътечките от полуповалени дървета, които образували удобен наклон нагоре и по големите кедрови клони, където Бобърът се чувствувал в безопасност. На края Таралежът отвел Бобъра на най-горните клони на едно високо дърво. Оставил го там. Тъмнината се спуснала веднъж, два пъти, преди Катерицата да чуе виковете на Бобъра за помощ.
Отначало Бобърът направил опит да се спусне по дървото, но Катерицата му показала, че е по-добре да тръгне с главата надолу. Рунтавелка обяснила на Бобъра къде да издялка стъпала с острите си зъби и след много дълго време той стигнал до земята. Оттогава Бобърът и Таралежът вече не са приятели.

Нацилеин от племето на тлинкитите бил добър ловец. Поради това по-старият му зет много го ревнувал. По-младият зет на Нацилеин го обичал, затова един ден, когато двамата братя се готвели да тръгват на лов, младият помолил да вземат и Нацилеин. Това било тъкмо според намеренията на стария зет. След като пътували дълго с кану до един далечен остров, те слезли на брега, разделили се и тръгнали на лов в различни посоки. Когато Нацилеин се върнал на мястото, където оставили кануто, той видял как зетьовете му вече гребат далече от брега.
— Върнете се! — завикал Нацилеин, като захвърлил на брега елена, който бил убил и носел на раменете си. Видял как младият зет в кануто се опитва да гребе назад към острова, но старият се оказал по-силен и кануто изчезнало в далечината. Нацилеин се натъжил и започнал да се чуди как да избяга от този остров, тъй като нямал сечива, с които да си направи кану. На края заспал край огъня на брега и сънувал, че чува необикновен глас да му казва: „Събуди се. Онзи, който е изпратен да те вземе, е тук."
Събудил се той, но нищо не видял. Помислил, че гласът само му се е присънил и отново заспал. Гласът отново проговорил и отново той се стреснал. Този път видял голям гларус и недорасъл тюлен на брега недалеч от него. Нацилейн отново легнал и се престорил, че спи, но започнал да гледа внимателно изпод покривалото си. Видял как гларусът приближил до него и го чул да му мълви.
Тлинкитът скочил и извикал:
— Чух те как говориш!
— Така е — отвърнал гларусът. — Казах: Онзи, който е изпратен да те вземе, е тук. Последвай ме.
Отишли до брега на океана и той видял тюлена във водата. Тюленът му казал:
— Дойдох за теб. Вождът на тюлените иска да те види.
Покачи се на гърба ми, но си дръж очите затворени, докато не ти кажа отново да ги отвориш.
Нацилейн се подчинил, защото усещал, че в този миг става нещо вълшебно. След като тюленът плувал дълго време, Нацилейн почувствувал как излиза над водата.
— Отвори си очите — казал тюленът. Тлинкитът ги отворил и видял, че се намира на голям камък до една висока скала.
Камъкът се разтворил и тлинкитът се озовал в просторна къща.
Макар че хората вътре приличали на него, имал чувството, че са тюлени.
Вождът на тюлените седял на висок стол, украсен с резба.
— Ако ти помогнеш на сина ми, ние ще ти помогнем в твоята беда — казал той.
Вождът посочил зад гърба си и Нацилейн видял един тюлен проснат на пода и един шаман, който размахвал над него своята хлопка. Тлинкитът, който често можел да прави магии само като призове подходящ дух, видял, че от хълбока на тюлена изпод кожата стърчи остър костен харпун.
— Ще излекувам сина ти, ако ми помогнеш да стигна до моя дом, на голямата земя, о, вожде — казал тлинкитът.
— Да бъде, както желаеш — заявил вождът.
Нацилейн повярвал, че старият вожд говори истината, и скоро извадил острието на харпуна от ранения тюлен.
Вождът благодарил на тлинкита, щедро го нагостил и заповядал на робите си да напълнят изсушения стомах от тюлен с въздух. Те сторили това, а после сложили вътре малко храна и прясна вода. Преди да поставят тлинкита в стомаха, вождът казал:
— Мислите са силна магия само когато се използват както трябва. Помисли силно за брега край твоето село. Не оставяй мислите си да се отклонят по други пътища и в никакъв случай не мисли за тази къща.
Робите хвърлили стомаха на тюлена в океана и той започнал бързо да се носи напред. Вътре Нацилейн започнал да мисли за вожда на тюлените, който му станал приятел. Внезапно, като някой гмурец, когато се гмурка във водата, той се върнал назад и започнал да подскача пред самата врата на къщата на вожда.
Отново робите го хвърлили навътре в океана. Този път той задържал мислите си към брега, близо до дома му. Скоро след това водата го изхвърлила на брега. Разкъсал той стомаха на тюлена с ножа си, излязъл от необикновения плавателен съд и се скрил в гората.
Решил да не се връща у дома си, докато не измисли начин как да отмъсти на злия си зет. Някакъв вътрешен глас му заговорил. Отрязъл няколко клона от различни дървета и захванал да ги дялка. Измайсторил осем големи риби от клони на хвойна и ги оцветил с линии от глина, която намерил наблизо. Наредил ги на редичка върху брега близо до океана. Изрекъл няколко заклинателни думи и после им заповядал да скочат във водата. При неговите думи те подскочили към океана, но останали безжизнени на повърхността. После издялкал още осем риби от червен кедър, наредил ги на пясъка, изпял няколко магически песни над тях и им наредил да влязат в океана. Те сторили това, поплували малко, ала приливът ги изхвърлил на брега. Направил риби и от канадска ела, но и те не се съживили.
„Ще опитам още веднъж", зарекъл се той. Работил, докато изгряла луната, и издялкал осем риби от жълт кедър. Този път се потрудил хубаво и боядисал всяка риба с по една бяла линия напреко през главата и по една кръгче на тръбната перка. Никога до този момент не бил виждал такива риби, но ги подредил в редица като останалите, затанцувал и им изпял най-чудотворните си песни. И тогава, щом гарванът изграчил своя поздрав към утрото, тлинкитът заповядал на рибите да скочат във водата, да заплуват и да оживеят. Така и станало. Скоро приливът бликнал в пенлива струя, която изскачала от носовете им, защото те бързо пораснали и се превърнали в черни китове. Донесли риба на Нацилейн и се подчинили на заповедите му.
Когато най на края той видял в далечината кануто на св зет, повикал при себе си черните риби.
— Отплувайте нататък и разбийте онова кану; погрижете се всички да се удавят, освен най-малкия. Доведете ми го невредим.
Бързи като есетри, осемте риби се спуснали към далечното кану. Скоро Нацилейн видял как го заобиколили и как то изчезнало. Тлинкитът малко се поизплашил за живота на най-младия зет, но скоро го видял да се носи в безопасност на гърбовете на две от черните риби. Извикал им да излязат от водата и те отново се подредили на брега.
— Накарах ви да отмъстите — казал им той. — Отмъщението е лошо нещо. Никога не бива да вършите зло на хората.
И като им казал това, пуснал ги да си вървят и те заплували навътре в океана, а после се изгубили. Това били първите черни риби, които населили моретата.