www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

В стародавни времена там на хълма се издигал величествен женски манастир. Високи каменни стени опасвали манастирските сгради и го правели недостъпен, като същинска крепост – с четири бойни кули.
Горе, току под римското кале, камбаните разбуждали утрините на монасите от мъжкия манастир. Старите монаси живеели отречени от светския живот и само когато трябвало да се произнесе тежка присъда над прегрешил монах, духовният съвет на двата манастира се събирал. Манастирският ред се славел сред населението със своята строгост и подчинение. Не можело пиле да прехвръкне зад стените. Само клепалото, манастирските камбани и ранобудните петли напомняли, че там има живот.
Всяко лято около петровденските горещини в манастирските ливади ставал голям панаир. Празникът продължавал три дни. Само в тези дни хората от Поломието и; селата между Тимок и Дунав можели да посетят манастирите. Те идвали тук да запалят свещица, да поднесат дар на манастира с надежда, че ще намерят изцеление за тялото и душата! Ливадите се изпъстряли с народ. Под вековните буки пищели гъдулки, думкали тъпани, виели се ситни хора.
Кипри моми с алени вълненици, свилени ризи и шарени.
престилки и буйни ергени с везани касачета въртели хорото, извивали го нагоре, после надолу. А между тях припкали децата, провирали се между редиците, понесли в ръцете си панаирджийски дрънкулки, свирки и захаросани ябълки.
Под набързо стъкмени чергила шаренеели чипровски килими. Сергиите на грънчарите крещели от разнообразие – грънци, стомни, паници, бъклици, свирки и бадурчета за деца. На друга сергия е царството на дървените изделия-копанки, вретена, совалки, хурки, лъжици… Тук човек забравя за времето. До тях, зад тъмен параван, подскачали кукли – царството, което пленява всеки малчуган.
Като истински слънца греели калайдисани сахани, тепсии с изписани и издълбани гравюри на птици, цветя, плетеници.
Под разперен чадър извивала глас физармоника. Певец редял песни и те все започвали с думите: „Какво е чудо станало". Той разнищвал тъжни случаи, как майка не познала сина си след дълга раздяла, сестра за брат се заженила, па на камък станала и какви ли не необичайни истории. Насъбралите се под чадъра току бършели сълзите си с престилките или с перата на забрадките си!
Пред манастирските врати седели знахари вражалци и самородни лечители. Те предлагали лековити треви за какви ли не страдания на тялото и душата!
Весело слънце играело, разхождало се из шумната навалица и правело празничното веселие още по-блестящо, още по-примамливо. Празникът си е празник, той отшумява. а човек отнася със себе си спомена за майсторлъците и си мисли, че не само работата си търси майстора, но и майсторът трябва да си знае работата!…
От едно малко решетъчно прозорче в женския манастир млада девица жадно поглъщала пъстрата навалица и сълзи обливали лицето й. Копнежът й за свобода, далеч от строгите правила на манастира не й давали покой. Празничната суетня върнала спомена й от детството, разчопли-ла за кой ли път душата й.
Насила попаднала тук като дете, подгонено от глада сираче, тя всеки ден изпращала Слънцето зад Балкана, а заран рано го посрещала с молитви и с искрица надежда, че ще дойде спасителния ден и ще напусне завинаги мрачната килия. Тук, между тези четири стени, момичето вградило завинаги сянката си и копнежа за свободен живот. Мъчителното време изтекло и момиченцето се превърнало в хубава, стройна и хрисима девойка с ясни зелени очи и дълги клепки. Дебели черни плитки обвивали два пъти бледото й лице и напомняли сватбено кръжило! Всички я наричали мадоната! Пред хубостта й се прекланяла дори строгата игуменка, пазителка на морала и доброчестието в манастира…
Било преди десет лета – спомня си девойката. Малкото момиченце припкало из навалицата, кокорело очи пред панаирните чудесии и дълго се задържало пред лакомствата.
– Как искам да зарадвам болната си майчица – мислело си детето, ала в джобчето му нямало ни петаче. Тъй както стояло пред сергията, то неволно посегнало към сусамените питки. В този момент търговецът ударил малките ръчички и ехидно закрещял:
– Искаш да крадеш, а? Разплакано от обида, детето се втурнало в тълпата да се скрие, но го следвал с дъжд от хули червендалестият търговец. Спрял го млад юноша, който бил видял всичко, което се случило. Той прегърнал нежно невръстното дете, пъхнал в ръцете на търговеца пари и отминал.
Топлите очи на момчето пронизали сърцето на разплаканото дете и то ги запомнило завинаги. Надиплена пелерина покривала плещите на юношата, та приличал на принц, като в детските приказки. Когато ласкаво попитал детето:
– Как се казваш? – тя усетила и дъха му.
– Иглика – отронило момиченцето и се сгушило под пелерината, за да се скрие от ужасното туловище на търговеца. Встрани пръхтял белият му кон.
Както била унесена в своя детски спомен, мадоната изтръпнала от изненада. Сред тълпата пред църквата тя съзряла момъка с белия кон. Онзи, чийто образ на благородник бил запечатан в съзнанието й и който често я спохождал на сън! Да, това бил нейният спасител от унижението!… Земята се разлюляла под нозете й. Завъртял се светът в странен калейдоскоп и в миг тя се озовала пред вратите на Божия храм. Очите й стрелнали изненадания момък. Той с умалели сили познал малкото момиченце от панаира. Бледото мраморно лице е същото, очите – зелените и те същите! Сън ли е това? Монахинята се олюляла, но яките мъжки ръце на младежа я подхванали. И…. след толкова години, с присъщата нежност, тя отново чула своето мирско име – Иглика!… Заредили се тайни срещи – мигове на откраднато щастие на двамата млади. Необяснима сила ги обвързвала все по-здраво. При усамотение в килията радостни тръпки разпръсквали на пух и прах жестокия режим, любопитните погледи на монахините, строгия тон на игуменката, „греха", който тегнел над манастирския ред.
Изнизало се лятото. Дошла златиста есен. После Балканът наметнал снежния си ямурлук…
Отново било пролет! Тя дошла с песента на славеите и с букналото зелено, с люляка по билата. Кукувицата предвещавала съдбовна пролет за Мадоната!
Скоро звънът на камбаните събрал монашеския съвет на двата манастира. Те трябвало да осъдят непозволената любов на девицата. Съдът бил жесток и отредил младата монахиня да бъде позорно изгонена от манастира. Това било най-тежкото наказание, защото според законите тя била отхвърлена и от светския живот. За нея нямало място на земята. Паднала на колене, тя молила прошка от монасите, но студените им сърца останали недостъпни за горещото разкаяние и молба за пощада. Долетял тропот от копитата на белия кон. Идел спасителят. Но в този миг над небето се извила страшна буря. Гръм и мълнии разтърсили земята. Светкавици пълзели по мрачните скали. Денят угаснал…
На другата сутрин, когато слънцето пръснало светлина над Балкана, като по чудо над малкото балканско градче застанали вкаменени – Мадоната със своята рожба на ръце, конникът с белия кон и монасите, запътени към манастира. Там са и до днес!

Било ли е или не, не знам, не казват, че някога живеел на този свят един ловец. Той нямал ни пушка, ни барут, ни сачми, ни куче — с една дума, нищичко си нямал.
И ето че веднъж решил да отиде на лов. Наканил се и тръгнал. Вървял, вървял, не щеш ли — видял насред пътя да се търкалят три пушки. Зарад¬вал се ловецът, чак свят му се завило от радост. Навел се той, взел пушките и какво мислите? Две от тях излезли счупени, а третата — без спусък.
Метнал той пушката без спусък на рамо и продължил по-нататък. Вървял колкото вървял, гледа — пред него три езера: двете пресъхнали, а в третото — нито капка вода. А в това безводно езеро плували три патици: двете мъртви, а третата едва жива. Прицелил се ловецът и гръмнал. И в същия миг полуживата патица паднала мъртва.
Прибрал той патицата и тръгнал по-нататък.
Вървял, вървял, на пътя му се изпречили три села: двете в развалини, а третото — без жива душа. Влязъл ловецът в пустото село, обиколил насам-натам и намерил една полуразрушена къща. Влязъл той вътре, гледа — в един ъгъл се търкалят три гърнета: двете счупени, а третото без дъно.
«Какво да сторя — замислил се ловецът, — та да сваря патицата?» Запалил огън, налял вода в гърнето без дъно и го сложил на огъня. Оскубал патицата, извадил й вътрешностите, измил я и я пуснал в гърнето. Сварил патицата, изял я цялата и благодарил на бога. Починал си малко лове¬цът на това място и после продължил нататък.
Вървял колкото вървял, видял на пътя една камила, качил се на нея и я подкарал. Пътувал няколко дни и пристигнал в един град. В този град. той продал камилата и с получените пари купил магаре и две зрънца просо, напълнил с това просо двата джоба на дисагите, натоварил ги на магарето и отново тръгнал на път.
Пътувал ден, два, три, пътувал пет дни и стигнал до една река. Докато си събувал цървулите, за да прегази реката, магарето избягало. Подгонил го той, настигнал го и го върнал до брега. Но докато бягал подир магарето. цървулите му цопнали в реката. Огледал се навсякъде — не ги видял. И изведнъж забелязал, че цървулите му се прехвърлили на другия бряг, превърнали се в чифт волове и орат земята. Яхнал ловецът магарето и на свой ред минал на другия бряг. Там сложил дисагите на земята, извадил от тях двете си зърна просо, засял с едното изораната от воловете нива, а другото прибрал пак в дисагите. Като свършила сеитбата, натоварил отново дисагите на магарето и тръгнал обратно за селото си.
Пътувал ден, два, три, неделя, две, три, с една дума, — цял месец, и стигнал в селото. Закарал магарето право на селската воденица и почнал да мели зърното. Мелил, мелил, седем дни и седем нощи го мелил и все не можел да го смели докрай. Отчаял се той, че не ще успее да смели зърното, и подарил най-после на воденичаря това, което останало несмляно, а брашното насипал в чували, завързал ги, наел каруци и ги повел към къщи.
Минало се колкото се минало и веднъж ловецът си помислил: «Я да отида аз да видя не е ли поникнало моето просо?» Взел сърпа и тръгнал на път. Вървял, вървял и се озовал пак до оня бряг на реката, погледнал — просото поникнало, станало тъкмо за жънене. Тъкмо замахнал със сърпа, от нивата изскочила една дива свиня и хукнала да бяга. Хвърлил ловецът след нея сърпа си и улучил свинята в хълбока. Бягала свинята със сърпа в хълбока си из нивата и откъдето минела, ожънвала нивата. Така пожънала свинята цялата нива и после избягала. Почнал ловецът да събира класовете. Събирал, събирал — краят му не се виждал. Нямало що, наложило се да остави на полето по-голямата част от родитбата. Оставил по-голямата част и оти¬шъл да наеме каруци, натоварил на тях събраното просо и се отправил към село.
Вървял колкото вървял, стигнал най-после до село и закарал каруците право на своя харман. Разтоварил снопите и ги наредил на камари. После наел работници, те пръснали снопите по хармана, впрегнали воловете в диканите и почнали да вършеят. Въртели се по хармана воловете, въртели се ден, два, три, неделя, втора, трета, кажи го цял месец, но не можали да овършеят всичкото. Нямало що, принудил се ловецът да остави неовършани няколко купни снопи. Заловил се после да превозва овършаното просо в къщи. Напълнил със зърно хамбарите, мазето, навсякъде, където имало празно кътче, но пак не можал да намери място за всичкото!
«Какво да правя, къде да дяна останалото зърно?» — взел да си блъска главата ловецът. Мислил, мислил и най-после измислил що да стори. Хванал една бълха, заклал я, одрал й кожата, направил от нея мях и в този мях насипал останалото зърно.
Минало се що се минало и ето че веднъж край къщата на ловеца минал човек на кон. Конят ударил с копитото си един камък, секнала искра, и то такава, че от нея се запалили купите сено на ловеца, и къщата му, и оборът и сеновалът — всичко изгоряло докрай и се превърнало в пепел. Щом огънят понамалял малко, ловецът решил да отиде и да види какво е оцеляло от имота му. Повъртял се той насам-нататък, копнал тук-там и най-после изкопал изпод стената на сеновала някакво вързопче. Разтворил го, а в него се намерило листче хартия и на нея имало нещо написано. Ловецът занесъл хартийката на грамотни хора, а в нея било написано ето какво: «Всичко, което се е случило с тебе, е лъжа!»

Имало едно време мъж и жена. Те били толкова бедни, че тежката имсиромашия ги принуждавала да просят по парче хляб от съседите си. Едничкото, което си имали, била една кокошка, и то толкова проклета, че кълвяла този, който върви пред нея, а който върви отзад — ритала. Нито съселяните им, нито техният добитък смеели да минат край двора на тези сиромаси — толкова се бояли всички от тази кокошка.
Дошло им до гуша на селяните от нея и отишли при кмета да му сеоплачат. А той извикал стопанина на кокошката и му наредил или да я заколи, или да я затвори в курника или хамбара, за да не напада минувачите. Не посмял стопанинът на кокошката да вдигне ръка срещу нея, вкарал я в празния хамбар, заковал вратата и прозорчето, запушил всички цепнатини и се прибрал в къщи.
Минали се ден-два, минали неделя-две, с една дума — месец, а на кокошката нито просо хвърляли, нито вода наливали: да умре, та да се отърват от нея.
Но ето че веднъж мъжът си спомнил за кокошката и рекъл на жена си:
— Слушай, жено, защо не отваряш дума за нашата кокошка? Може и отдавна вече да е умряла и да се е вмирисала. . . Я да отида барем да я изхвърля!
— Добре — отговорила жена му, — иди да видиш и ако наистина е умряла, хвърли я някъде по-надалеч.
— Отишъл мъжът, отворил вратата на хамбара и какво да види: целият хамбар догоре пълен с яйца — кокошката ги снесла. Зарадвал се сиромахът и се затичал при жена си да й каже. Взели мъжът и жената по една голяма кошница и почнали да пренасят яйцата до хармана си. Занесли ги там и почнали да ги вършеят. Карали диканята до обяд и когато се счупили всичките яйца, от тях почнали да изскачат ту петлета, ту ярки. А най-накрая от едно яйце изскочила и една гъска и хукнала да бяга. Оставил сиро¬махът петлетата и ярките и се спуснал да гони гъската — искал непременно да я хване. Бягал, бягал, изведнъж гледа — един селянин впрегнал гъската му в диканята и вършее жито на хармана. . . Ей, братко — извикал сиромахът, — че това е нашата гъска, защо си я впрегнал?
— Та откъде да зная, че гъската е ваша? — взел да се оправдава селянинът. — Дойде сама на хармана, погледнахме — сякаш няма стопанин, и взехме, че я впрегнахме. А щом казваш, че е твоя, вземи си я и отгоре на това ще ти заплатя две крини пшеница, загдето ни е работила.
Насипал сиромахът в дисагите двете крини пшеница, метнал ги на гърба на гъската и я подкарал пред себе си. Стигнал си в къщи, снел дисагите от гърба й, гледа — гърбът й се протрил, рана се отворила. Изплашили се мъжът и жената, разтичали се при тоя и при оня съсед да търсят лекарство, ама никъде не намерили. Питали те и разпитвали и накрая някой им казал, че единственото средство да се излекува протритото е орехът: трябва да се намаже раната с орехово масло и тогава всичко минава.
А в тази страна, като за проклетия, нямало орехи.
Разтичали се отново мъжът и жената насам-натам — няма и няма. Попаднали най-после при една бабичка и я замолили:
— Бабо, заради спасението на душата си, заради дълголетието на децата ти, потърси ни орехи; може да са се заврели някъде макар и трошички от орех. Нашата гъска си е протрила гърба, трябва да я намажем с орехово масло.
— Е, деца — зафъфлила бабата, — спомням си, бях още момиченце, когато баща ни донесе от Индустан орехи. Само че ги изядохме. . . Подайте ми една пръчка да си изчистя зъбите — може пък да се е завряло в тях парченце орехова ядка.
Обнадеждени, мъжът и жената грабнали една греда, която се търкаляла наблизо, и я подали на бабата. Тя си почоплила, почоплила зъбите, извадила най-сетне изпод един кътник парченце орехова ядка и им го подала. Зарадвали се много мъжът и жената, целунали ръка на бабата, взели оре-ховата ядчица и се върнали у дома си. Там те я счукали и намазали с оре¬хово масло гърба на гъската.
Минали се ден, два, три, неделя, две, три — с една дума, минал месец и на гърба на гъската току израснало орехово дърво. А орехите по това дърво чет нямат.
Сутрин гъската отивала на ливадата да пасе трева, а вечер се връщала в къщи. Пасяла тя на ливадата, а люмчетата овчарчета замервали дървото с камъни, пръчки или буци пръст, за да си брулят орехи и да си хапнат. Тези камъни, пръчки и буци се заклещвали между клоните и между чеповете на ореховото дърво и там се образувала голяма ливада. Почнали да се катерят хората до тази ливада и да садят на нея зеленчукови и овощни градини, да орат и да сеят пшеница и ечемик; и овчарите и говедарите почнали да карат стадата си да пасат на ливадата.
Веднъж един говедар откъснал от бостана голяма диня и поискал да я разреже, за да я изяде. Но ножът му хлътнал в динята и той не можал да го измъкне вече. «Ой, ножът ми, ножът!. . .» — извикал говедарят и се помъчил пак да го изтегли. Ама къде ти — ножът потъвал все по-надълбоко в динята, още малко и ще изчезне съвсем. . . Видял говедарят, че няма друг изход и ще трябва той да влезе в динята за ножа си. Съблякъл си дрехите, вмъкнал се в динята, търсил, търсил, но не можал да го намери. . . Минало се доста време. Изведнъж гледа — насреща му идва овчар с гега на рамо.
— Ей, братко! — извикал му той. — Какво правиш тук?
— Ножът ми влезе в динята — обяснил говедарят. — Търся го и не мога да го намеря.
— Виж му ти ума! — рекъл овчарят. — Аз от две години вече търся в тази диня цяло стадо овце, краката ми се подбиха да ходя и още не съм ги намерил, а той иска нищо и никакъв нож да намери!
Обидил се от тези думи говедарят, спуснал се да бие овчаря. Счепкали се двамата, сбили се: говедарят удрял овчаря, овчарят налагал говедаря, в края па краищата динята се търкулнала и — туп! — паднала на земята. От нея изскочил заек и беж да го няма!
А изпод опашката на този заек паднало сгънато листче хартия. Овчарчетата вдигнали листчето и го занесли в селото да им го прочете попът. Разгънал попът листчето и видял, че на него са написани пет думи: «На лъжата краката са къси…»

Една стара жена осиновила едно бедно момче: обличала го, обувала го и го хранела, но другарите му били все злосторници и го научили на различни лоши неща. Бабичката решила да ожени момъка, като си мислела, че тогава може би ще му дойде умът в главата. Оженил се момъкът, родили му се и деца, но той всяка вечер биел и жена си, и децата си. Бабичката му казвала:
— Вразуми се, синко, бъди човек и не мъчи жена си, иначе ще те превърна на магаре, ще почнеш да мъкнеш тежки товари и тогава тебе ще блъскат и ще бият.
Синът не мирясвал:
— Млъкни или ще те пребия — отговарял той.
Най-после бабичката се ядосала много, грабнала една зелена пръчица и ударила с нея сина си. В същия миг той се превърнал в магаре и изскочил навън от къщи. Един селянин го уловил за ухото, закарал го у дома си и го товарил седем години поред.
Когато изминали седемте години, магарешката кожа паднала и момъкът отново се превърнал в човек. Отишъл си той в къщи и почукал на вратата. Жена му и децата му го чули, изтичали навън, познали го и радостно извикали на бабичката:
— Бабо, бабо, синът ти се върна!
Но синът на бабичката почнал още повече да мъчи жена си и децата си, да обижда майка си.
— Вразуми се, синко — казала веднъж бабата, — иначе ще те превърна в див звяр и ще те гонят и хора, и кучета.
— Млъкни или ще те пребия! — отговорил той.
При тези му думи бабичката го ударила със зелената пръчица и синът й се превърнал във вълк. Селяните насъскали срещу него кучетата и го прогонили с тояги в гората.
След седем години вълчата кожа паднала и той пак се върнал в къщи. Като го видели, жена му и децата му много се зарадвали. Той обаче не се вразумил и продължил, както и по-рано, да бие домашните си. Щом разбрала, че няма никаква надежда синът й да се поправи, бабичката пак го ударила със зелената пръчица, той се превърнал в гарван.
Намерил той своите другари злосторници и с грачене им обяснил какво му се случило. Събрали се другарите му и отишли да удушат бабичката. Тя почнала да ги моли да се откажат от тази зла мисъл и да не я закачат, но те не се вразумили. Тогава бабичката замахнала срещу тях със зелената пръчица и те в миг се превърнали в ято черни гарвани, които излетели на вън и се присъединили към своя другар.
И оттогава досега те летят по градове и села и злосторят. Ето защо хората, които обичат всички птици, прогонват гарваните с камъни, когато ги видят.

Живял в старо време един голям богаташ. Той водел такъв живот, че малко по малко прахосвал богатството си и един прекрасен ден останал гол като сокол.
Навел той поглед, обронил глава надолу и само охкал и ахкал, когато си спомнял за миналите дни.
Веднъж му дошли на гости приятели и един от тях — човек видял и патил — рекъл:
— Изглежда, че нещо си сбъркал, затова щастието те е напуснало.
Моят съвет е да тръгнеш да си търсиш изгубеното щастие — може да го намериш и тогава ще забогатееш както преди.
Обеднелият богаташ послушал тези думи и тръгнал през поля и гори да си търси щастието. Веднъж сънувал, че щастието му виси на една скала. Събудил се на сутринта и веднага се упътил да търси скалата. Вървял, вървял и срещнал по пътя един лъв.
— Накъде си тръгнал? — попитал го лъвът.
— Отивам да търся щастието си.
— Аз го зная — рекъл лъвът. — То е много мъдро, може би ще го попиташ как да се изцеря. Ето вече от седем години съм немощен. На връщане ще ми кажеш какво е отговорило и аз ще направя за тебе всичко, каквото мога.
Човекът обещал да изпълни молбата му и си продължил пътя.
По-нататък той влязъл в една овощна градина, отрупана с изобилен плод. Но като късал плодовете и ги опитвал, разбрал, че те всички са горчиви. Стопанинът на градината го видял и най-напред му се скарал, но после, когато човекът му разправил своето нещастие и му казал накъде е тръгнал, почнал да го моли:
— Попитай тогава, братко, какво да направя, та плодовете на моята градина да не бъдат горчиви. Колко труд положих, садих нови дървета, присаждах — нищо не помогна. Ако на връщане ми донесеш отговор, ще направя за тебе всичко, което ми е по силите!
Човекът обещал да изпълни молбата на градинаря, продължил пътя си и стигнал до един замък, разположен край висока планина. Той влязъл в двора и видял една красива девойка. Тя го запитала какво търси по тези места и човекът й разказал всичко, което се случило с него.
— Аз имам и имот, и богатство — рекла девойката, — но страдам от силно главоболие, което ме мъчи денонощно. Ако попиташ своето щастие как да се изцеря, ще направя всичко, каквото поискаш!
— Добре, ще го попитам — обещал човекът и продължил нататък.
Вървял той колкото вървял, стигнал най-после до скалата и намерил своето щастие, което висяло с главата надолу.
Човекът го поздравил и му разказал какво го е сполетяло. После предал молбите на лъва, градинаря и на девойката и като изслушал отговорите на щастието, предложил му да се върнат заедно.
— Ти тръгни напред, аз ще дойда след тебе — рекло щастието. На връщане човекът видял пак красивата девойка и й казал:
— Ще се изцериш от своята болест, ако се омъжиш за някой добър юнак. На стопанина на градината казал:
— Водата, която напоява градината ти, тече по златоносна земя. Златният прах, който се намира във водата, се всмуква в дърветата и затова плодовете им стават горчиви. За да дава градината ти сладки плодове, трябва да изместиш коритото на реката или да извадиш златото от водата.
Като стигнал при лъва, човекът му разказал всичко, което видял по пътя, и отговорите на щастието.
— Какво ти предложи прекрасната девойка? — попитал лъвът.
— Предложи ми да се оженя за нея и заедно да добруваме, но аз не се съгласих.
— А какво ти предложи стопанинът на градината?
— Стопанинът на градината извади от реката всичкото злато, а то излезе много. Предложи ми да го взема за себе си, но аз му отказах и рекох: «Какво ще го мъкна толкова далече до къщи!»
— Е, добре, а сега ми кажи какъв съвет получи за моята болест — попитал лъвът.
— А за тебе щастието ми каза, че лъвът ще се изцери, щом изяде главата на глупав човек.
Лъвът хубавичко се позамислил над тези думи, после протегнал полекичка лапата си към главата на човека, сграбчил я и я излапал.
— Кълна се — рекъл лъвът, — че едва ли ще намеря на земята по-глупав човек от тебе!

Имало едно време една зла жена. Тя измъчвала как ли не мъжа си, но той не можел нищо да направи. Веднъж, когато станало съвсем нетърпимо, той взел един чувал и казал на жена си:
— Хайде да отидем на полето и да съберем малко сух тор!
Жената тръгнала с мъжа си. Когато стигнали до един кладенец, мъжът казал:
— Я дай да те спусна в кладенеца, ще извадиш вода да се напием!
Тя се съгласила. Но щом спуснал жена си, мъжът веднага изтичал, намерил голяма плоча и захлупил с нея кладенеца. После се разтърсил наоколо, видял една змия и хвърлил и нея в кладенеца. Уловил след това един вълк и една мечка и хвърлил и тях след змията.
Жената извикала отвътре:
— Какво, да не мислиш, че така ще се отървеш от мене? Почакай малко, аз ще ти дам да разбереш, когато изляза!
— Животните няма да ти позволят да излезеш! — отвърнал мъжът отвън и спокойно се върнал в къщи.
Минала една неделя и той си рекъл:
«Я да отида аз при кладенеца и да разбера какво е станало с жена ми!»
Отишъл там, отместил плочата и чул силния вой на животните:
— Молим ти се, спаси ни от тази жена, мира нямаме от нея, до гроб ще има да помним доброто ти!
Спуснал мъжът въже, измъкнал поред змията, вълка и мечката и ги пуснал да вървят, накъдето им видят очите.
— Измъкни и мене, иначе зле ще си изпатиш! — извикала жена му.
— Да не си поумняла, та да те измъквам?
— Това не е твоя работа, казвам ти — измъкни ме!
Мъжът спуснал въжето и извадил жена си. Щом се намерила вън, тя още там, до кладенеца, се нахвърлила върху човека и добре го набила.
— Главата ти ще откъсна! Как така посмя да ме лишиш от домашното ми огнище!? Само да се върнем в къщи, още ще има да патиш! — разкрещяла се тя. Върнали се двамата в къщи. През нощта някой почукал на вратата. Мъжът отворил и видял вълка, който вкарал в стаята пет овце.
— Вземи тези овце като отплата за онова добро, което ми направи! — рекъл вълкът.
— Кой докара тук тези овце? — попитала жената.
— Вълкът, когото хвърлих в кладенеца при тебе — отговорил мъжът.
— Само да беше посмял да не ги докара! Прави го от страх пред мене! На следния ден пред дома им спряла камила, натоварена с какво ли не.
— Кой доведе камилата? — попитала жената.
— Мечката — отговорил мъжът.
— Личи си, че и мечката не е забравила какво си патеше от мене — рекла жената. — Виждаш ли как треперят дивите животни пред жена ти, само посмей след това да не ми се подчиняваш!
Мъжът решил да заколи камилата и овцете и да направи каварма, а товара на камилата дал на жена си.
Не след много царски глашатаи разнесли из улиците вестта: «Изчезнала е натоварена царска камила. Който я върне на царя, ще бъде награден. А у когото се намери — главата му ще вземат!»
Щом чула това, жената се върнала тичешком в къщи и рекла на мъжа си:
— Ти закла царската камила! Ще отида ей сега при царя и ще те обадя.
Хем ще получа награда, хем ще се отърва от тебе!
Ударил го на молба мъжът й:
— Не ме погубвай! Недей отива при царя!
Не го послушала жена му — отишла и разказала на царя:
— Така и така, моят мъж закла камилата и направи от месото й каварма, а вещите скри. Колко му казвах: не кради царското имущество, нo той не ме послуша.
Отишли царски хора, хванали мъжа и го хвърлили в тъмница. По заповед на царя трябвало до следната сутрин да му отсекат главата.
Щом се научила за нещастието, което сполетяло селянина, змията допълзяла до двореца, вмъкнала се в стаята, където лежал шестмесечният царски внук, и се увила около шията му. Като видяла змията, снахата на царя изпищяла и хукнала да бяга. Съобщили на царя. Той дошъл и замръзнал на мястото си от страх: било невъзможно да се убие змията, без да се жертвува и детето. Когато вестта за това достигнала до ушите на затворения в тъмницата селянин, той си помислил: «Това е моята змия — дошла е да ме спаси!»
— Идете и доложете на царя, че аз мога да махна змията от шията на детето така, че то да остане живо и здраво — рекъл човекът.
— Царят заповядал да заведат затворника при него. Ако махнеш змията от шията на моето внуче, ще получиш всичко, което пожелаеш — рекъл царят.
— Царю честити — отговорил човекът, — аз ще спася твоя внук, но ти ми обещай, че змията няма да пострада.
— Обещавам ти!
Приближил се човекът до царския внук, повдигнал полата на дрехата си, подложил я на змията и рекъл:
— Миличка, ти се оказа по-предана, отколкото жена ми. Слез от шията на детето!
Змията веднага освободила шията на детето, изпълзяла върху дрехата на човека и се свила на кълбо. Човекът я загърнал в дрехата си, изправил се пред царя и му я показал.
— Как успя да махнеш змията от шията на детето? — попитал го царят.
— Че аз не я махнах. Казах само, че тя е по-предана от жена ми, и змията сама освободи детето — отвърнал човекът.
— Ясно е, че тук се крие нещо. . . Я ми разкажи каква е работата! — заповядал царят.
— Ще ти разкажа, царю, ако ми позволиш най-напред да отида в полето и да пусна змията на свобода.
След като пуснал змията, човекът се върнал при царя, разказал му всичко за жена си и го попитал:
— Е, отговори ми сега, царю, имал ли съм право да кажа на змията, че тя е по-предана от жена ми?
— Имал си! — отговорил царят и заповядал да погубят жената, за да се отъвре мъжът й завинаги от нея.

Живял някога на този свят един човек. Той бил безкрайно богат. Имал много овце, цели стада коне и какъв ли не друг имот — пчелни кошери, воденици. . . Седна дума, бил толкова богат, че в страната му го сочели с пръст. Този човек имал и двама сина, и двамата разхайтени: по цял ден скитали без работа и дори през ум не им минавало да се заловят за нещо полезно. А баща им бил вече стар и нямал сили. Разболял се веднъж той, легнал в постелята, почувствувал, че няма вече да се вдигне, и се помолил на бога да вразуми синовете му.
Нагласили синовете баща си, както му е редът, и го погребали с големи почести. Минал ден, втори, трети, неделя, втора, месец, два, три, шест месеца, най-после година — и един прекрасен ден по-големият брат рекъл на по-малкия:
— Я слушай какво, братко, стига съм те хранил наготово! Хайде, върви си по пътя и прави, каквото знаеш.
— Но как така? — отговорил по-малкият. — Нали съм ти роден брат, от един баща и от една майка сме, защо ме лишаваш от всичко? Имотът ни е предостатъчно, пък и аз имам дял в него.
— Никакъв дял нямаш ти — казал по-големият. — Всичко, което се намира тук, е завещано от баща ми на мене, а ти кой си?
— Слушай, съжали се над мене, моля ти се, имам жена и деца!
Само че на кого ще приказва? Брат му не искал и да го чуе — дръпнал той по-малкия за ръкава и го изхвърлил от къщи с празни ръце.
Отишъл тогава по-малкият брат в края на селото, намерил там една фурна, завел в нея жена си и децата си и заживял отделно. Почнал да обикаля по чуждите къщи, да се наема ратай, за всякаква черна работа да се хваща, печелел всеки ден по няколко гроша за хляб и прехранвал семейството си. И така заживели те — в голяма немотия, едва-едва свързвали двата края, но не стъпвали у по-големия брат.
Но ето че на по-големия брат не харесало това, гдето по-малкият все успявал някак да скърпи нещо и да изхрани семейството си, гдето се труди от сутрин до вечер за насъщния хляб; целият кипял от злоба и просто не
знаел каква беда да навлече на брат си, за да се зарадва сърцето му. «Я да го изпратя аз — решил той — на върха на ей онази планина и да го излъжа, че там има заровено имане. Той ще отиде и няма да се върне, ще стане плячка на дивите зверове.»
И ето че се вдигнал и отишъл веднъж на гости у брат си.
— Здравей, братко — казал му той. — Как си?
— Здравей, добре дошъл! — отговорил по-малкият. — Както виждаш, живея, не се оплаквам!
— Я чуй какво ще ти кажа — рекъл по-големият, — не ти ли омръзна вече да живееш в такава немотия и да се трепеш така за кора хляб? Съжали се над себе си и над дечицата си!
— Но какво да направя?
— Мога да ти дам съвет, ала не смея — няма да ме послушаш!
— Че защо да не те послушам, казвай!
— Е, чуй тогава: вземи един чувал и се изкачи ей на онази планина. Там ще потърсиш и ще намериш една пещера, влез вътре и ще ахнеш: пълна е със злато, елмази и други скъпоценни камъни. Ще прибереш всичко това, ще забогатееш и докато си жив, няма да знаеш ни грижа, ни скръб! Ще си лежиш и ще си спиш спокойно колкото щеш!
— Истина ли е това? — попитал по-малкият брат.
— Истина — отговорил по-големият.
— Щом е така, тръгвам още утре!
На другата сутрин, още в ранни зори, по-малкият брат казал на жена си:
— Побързай, жено, донеси един чувал и ми приготви ядене за из пътя.
— Накъде си се наканил да ходиш, мъжо?
— Моят брат ми каза, че ей на онази планина има пещера, пълна със злато. Отивам да го взема.
— Ам а че глупав човек! Взел, та послушал брат си, който го докара до просяшка тояга!
— Я не приказвай много-много — ядосал се мъжът й, — това не е твоя работа, прави каквото ти казвам!
Донесла жена му няколко хляба и малко сирене, вързала ги в кърпа, намерила и чувал. Взел мъжът чувала, сложил вързопа с храната вътре и тръгнал на път. Вървял колкото вървял, стигнал най-после до онази планина, за която му говорил братът.
— Вдън земя да ти потъне къщата дано, братко! — завайкал се той. — Къде ме изпрати? Какво ще стане сега с мене? Отидох си млад и зелен, аз, нещастникът! Ще дойдат дивите зверове и ще ме разкъсат.
Тръгнал да търси къде да се скрие.
Обикалял дълго-дълго, най-после гледа — пещера, а край нея огромен камък; сянката му закривала входа на пещерата. Скрил се той зад камъка, намъкнал чувала на глава и се свил на топка. Минал час, минали два, три, гледа по едно време — край него минават мишка, вълк, лисица и мечка, влизат в пещерата и сядат един до друг. Само като видял животните, по-малкият брат замръзнал на мястото си от страх, седял ни жив, ни мъртъв!
— Ох, ох, ох! — рекла мишката.
— Какво въздишаш така? — попитали я другарите й.
— Как да не въздишам — скривалището ми е празно, с трън да се за¬въртиш, нищо няма да закачиш, а току до него някой заровил делва с жълтици. . . Само че аз нямам никаква полза от това — нито да ги ям мо¬га, нито да ги употребя за нещо, тъй си седя и гладувам.
— Е — обадила се мечката,— вие не знаете още какво си тегля аз. Там и там има едно дърво, хралупата му е пълна с пчели. И вътре се е събрал толкова мед, толкова много мед, че няма къде повече! Просто не зная какво да правя: ако се приближа, пчелите веднага ще се нахвърлят отгоре ми и така ще ме изпожилят, че няма да се позная после.
Стояли животните, стояли, споделяли си неволите, а човекът слушал всичко и едва се сдържал на мястото си от радост.
«Ето защо значи горкият ми брат ме изпрати тук! Той наистина е знаел какво приказва, не ми е мислил злото!»
Още в ранни зори животните си разотишли. А човекът станал и се разтичал. Отишъл той на онова място, за което говорила мишката. Търсил тук, търсил там и най-после намерил скривалището й. Донесъл отнякъде търно-коп и почнал да копае около мишата дупка. Изкопал аршин, втори, трети, гледа — наистина се показва делва. Отворил я и що да види: пълна догоре с жълтици! Напълнил си той джоба със злато и отново заровил делвата. А недалеч от това място имало село. Отишъл човекът в това село, събрал около двадесетина души работници, каменари, дърводелци — с една дума, вся¬какви майстори, нужни за построяването на къща. Спазарил се с тях и ги завел в планината.
— Ей тук — посочил им той — ще ми направите къща!
Работили майсторите месец, работили два, три, работили половин година и издигнали такава къща, че ни да ядеш, ни да пиеш, а само да я гледаш и да й се радваш — толкова хубава била! До нея пък построили още няколко къщички за прислугата. Поръчал да му направят и двадесетина кошера. После отишъл със слугите си при онова дърво, за което говорила мечката, намерил хралупата и видял, че там наистина има толкова много мед, че повече не може да бъде! Заповядал на слугите си да съберат всичкия мед в делви, а пчелите да вкарат в кошерите и ги пренесат в къщи. Наредил човекът кошерите един до друг в двора си, а меда скрил в килера. Повикал тогава жена си и заживели охолно и щастливо.
Веднъж по-малкият брат решил да слезе в селото си. Оставил къщата на жена си и на слугите и се отправил на път. Вървял колкото вървял, стигнал най-после до родното си село и веднага отишъл при брат си.
— Така и така, братко. . . — седнал той и разказал на по-големия си
брат от игла до конец всичко, каквото му се случило, точно така, както и аз ви го разказвам.
Като го изслушал, брат му останал смаян.
«Я гледай ти! Аз го изпратих да го изядат дивите зверове и хищните птици, а той отишъл и забогатял, натрупал имот и пари! Щом е така, я да отида и аз, може и на мене да ми провърви!»
Станал по-големият брат още в зори, взел си храна за из пътя, без да го види жена му, грабнал един чувал и се отправил към планината. Вървял, вървял, стигнал най-после до върха. Скрил се зад камъка, за който му разказал по-малкият брат. Когато се стъмнило, дошли същите животни, вмъкнали се в пещерата и насядали едно до друго.
— Разказвайте сега какво ново има към вас — взели да се разпитват взаимно те.
— Какво да ви разказвам — рекла мишката. — Хората построиха над моята дупка огромна къща, а жълтиците изгребаха до една. Сигурно през онази нощ тук е имало скрит човек и той ни е подслушал.
— Същото сполетя и мене — обадила се мечката. — Капка мед не ми оставиха, изгребаха до дъно всичко!
— Щом като е такава работата — рекли вълкът и лисицата, — хайде да излезем и да пообиколим наоколо!
— Да излезем — съгласили се останалите.
«Свършено е с мене» — помислил си по-големият брат, като чул това. И цял се разтреперал от страх.
Ходили животните, обикаляли около своята пещера, надникнали най-после зад камъка и що да видят — там лежи човек, свит на кълбо. Хвърлили се те върху него и го разкъсали на парчета, та никой друг да не се осмели да ги подслушва.
А сега да оставим по-големия брат тук и да видим какво става с по-малкия.
Видял той, че по-големият брат не се връща, и се досетил, че е попаднал в лапите на дивите зверове, а те, разбира се, не са го пощадили. Станало му много мъчно, почнал да си скубе косите, но вече било късно — с плач нищо не може да се промени. Станал той, отишъл в дома на брат си и раз¬казал на жена му какво е сполетяло мъжа й.
— Тъй му се пада! «Който копае гроб другиму, сам пада в него!»
— Е, не говори така! Било каквото било, събери си покъщнината и ела горе в планината. Построил съм там голяма къща, ще останеш при нас.
— Добре, ще дойда, щом казваш — съгласила се братовата му жена.
На другия ден впрегнали десет каруци, натоварили ги догоре с покъщнина и тръгнали към планината.
Вървели колкото вървели, пристигнали най-после в имота на по-малкия брат. Разтоварили каруците, сложили всичко на мястото му, настанили се в стаите и заживели заедно. А като се научили за това хората от този край, започнали да се стичат, да си строят къщи и да се заселват наоколо. И скоро там израснало цяло село.
Така по-малкият брат натрупал с добрината си голямо богатство, а по-старият станал жертва на дивите зверове заради злобата и жестокостта си.
От небето паднаха три ябълки: едната за разказвача, другата — за този, който го накара да разказва, третата — за този, който слуша.

Живяла някога една бедна вдовица с едничкия си син. И ето че селският псалт отишъл веднъж при вдовицата и рекъл:
— Аз съм сам човек, дай ми своя син. Ще го осиновя, ще го храня и обличам, пък ще го науча и да чете и да пише — грамотен човек ще го направя.
Вдовицата се съгласила.
Псалтът й дал пари — гледай само какво добро ти правя значи — и отвел момъка със себе си. А се оказало, че псалтът си имал съвсем друго на ума. Знаел, че в една яма има заровено имане, но не можел да го извади сам и затова взел момъка да му помогне.
Повел го той към гората. Стигнали до ямата, а тя била покрита с един воденичен камък. Напрегнал всички сили псалтът, но камъкът не помръдвал. Приближил се момъкът, уловил камъка, повдигнал го и го изправил.
Отдолу зейнала ямата. Надникнали в нея и видели на дъното и един ръждясал палешник от плуг. Добре, ама псалтът знаел, че този палешник притежава вълшебна сила.
— Скочи в ямата, синко, и извади палешника! — казал той на момъка..
Момъкът скочил вътре, а псалтът му извикал:
— Най-напред ми подай палешника, а после аз ще те измъкна! Досетил се момъкът, че псалтът крои нещо лошо — иска да го остави в ямата, — и отговорил:
— Не, не, ти най-напред ме измъкни, а аз ще взема със себе си и палешника. Много е тежък, ти няма да можеш да го издърпаш!
Как ли не се мъчил псалтът да надхитри момъка, но все не сполучвал. Щом видял, че сметките му излезли криви, той бутнал воденичния камък, закрил отново ямата и си отишъл в къщи.
Останал момъкът в ямата, без дори да му минава през ума каква сила се крие в палешника. По едно време съвсем случайно той докоснал с пръст палешника и в същия миг сякаш някаква страшна сила отхвърлила воде¬ничния камък и ямата зейнала. Измъкнал се момъкът навън заедно с палешника, закрил отново ямата с воденичния камък и отишъл при майка си. Палешникък му помогнал да си набави всичко, каквото поиска: построил си хубава къща, напълнил я с покъщнина и се настанил в нея с майка си. После си избрал добра и хубава девойка, направил голяма сватба, накупил скъпи дрехи за себе си, за майка си и за жена си и заживял охолно и щастливо.
А псалтът в това време мислел, че момъкът е умрял от глад в ямата.
Веднъж псалтът минавал през селото и зърнал новата хубава къща. Учудил се той и си рекъл: «Чия ли е тази къща, защо досега не съм я виждал тук?»
Разпитал съседите и разбрал, че това къщата на вдовишкия син. И почнал да мисли и да премисля как да отнеме вълшебния палешник от някогашния си помощник. Мислил, мислил и измислил!
Накупил той различни дребни стоки — карфици, игли, макари, кончета и дъвка. — преоблякъл се като пътуващ търговец, метнал на гръб вързопа със стоката и почнал да се разхожда пред къщата на вдовишкия син.
— Игли, карфици, мъниста, дъвка продавам!. . . — развикал се той.
Решил да излъже жената на стопанина и да я накара да му даде палешника.
А вдовицата и младата й снаха тъмко били седнали пред къщата. Наближил ги преоблеченият псалт и ги попитал:
— Сестро, дъще, няма ли да си купите нещо от мене? А те му отвърнали:
— Не, нищо не ни трябва.
Тогава псалтът развързал вързопа: «Та може ли да подминете такава стока?»
Вдовицата си харесала нещо и попитала:
— А колко струва това?
— Че аз почти безплатно го давам — рекъл преоблеченият псалт. — Сигурно у вас ще се намери ръждясало парче мед или желязо, някакъв вехт палешник. Може да ми платите и с яйца и пари, както ви е по-удобно.
— Дъще, някъде в ъгъла у нас се търкаля ръждясал палешник, я го донеси, ще си платим с него — казала вдовицата.
Изтичала снахата, изнесла палешника и го дала за дъвка и за още някаква дреболия.
Синът на вдовицата се събудил на другата сутрин, гледа — изчезнали и новата му къща, и палешникът, и жена му. Около него и майка му — същата жалка сиромашия, в каквато живеели по-рано. Разтичал се той насам-нататък, щял просто да полудее от мъка. Най-после се досетил каква е работата и се запътил към дома на псалта.
Самият псалт не си бил в къщи. Излязла жената на вдовишкия син със зачервени и подути от плач очи. Спуснали се те един към друг и се прегърнали.
— Какво ми стори ти, жено! — упрекнал я мъжът й.
Аз не съм крива! — взела да се оправдава жената. — Откъде да зная, че палешникът е вълшебен? Майка ти ми каза да го изнеса и аз го дадох на този измамник псалт. . . Прави каквото щеш, но ме избави от това куче!
— Какво да направим сега? — замислил се синът на вдовицата. — Трябва да открием къде е палешникът и да си го вземем.
— Не зная къде го е скрил — казала жена му. — Вечерта този про¬клетник ще се върне в къщи. Ти се скрий някъде наблизо, а аз ще го разпи¬там и щом се стъмни съвсем, ще ти изнеса палешника.
Мъжът й се скрил. Вечерта псалтът се върнал в къщи, пипнал с ръка палешника и масата веднага се отрупала с различни ястия.
Седнал псалтът на трапезата, наял се, напил се, после станал, скрил палешника и си легнал. А синът на вдовицата видял къде го слага, взел го тихичко и отишъл на онова място, където по-рано се издигала неговата къща. Сложил той палешника на земята, погладил го и рекъл:
— Моля ти се, палешник, върни ми къщата и имота, за да мога спокойно да живея в него с жена си и майка си!
Легнал си той да спи, а на сутринта се събудил и що да види — всичко си стои отново на мястото: и къщата, и покъщнината, и богатството! Заедно с него в къщи били и майка му, и жена му.
А псалтът станал сутринта и почнал да се удря по главата:
— Ох-ох-ох! Как можах така глупаво да загубя всичко!
От злоба взел дори да си скубе брадата, но вече нищо не можел да на¬прави — палешника го нямало.
Видял той, че няма друг начин да си върне палешника, преоблякъл се наново като пътуващ търговец, метнал на рамо вързоп с дребни неща за продан и почнал да се разхожда пред къщата на вдовишкия син и да се провиква:
— Кой иска да купи игли, карфици. . .
Още не довършил, снахата на вдовицата надникнала отвътре и викнала:
— Махай се по-скоро от очите ми, безсрамнико! Знам те аз що за търговец си, не ни е дотрябвала твоята стока!
Видял псалтът, че няма да заблуди жената, изтичал до къщи, преоблякъл се в други дрехи и пак отишъл. А в това време синът на вдовицата се върнал в къщи. Видял той преоблечения псалт и го поканил да влезе:
— Заповядай, влез в къщи, искам да поговоря с тебе.
Свило се от страх сърцето на псалта, но въпреки това влязъл.
— Я отметни назад гуглата си да те видим що за човек си — рекъл му синът на вдовицата.
Смъкнал си псалтът гуглата и разтрепераната му брада се показала.
— Как не те е срам! — скарал му се синът на вдовицата. — Прилича ли на един псалт да се занимава с търговия?!
А псалтът мълчи, сякаш си е глътнал езика.
Ядосал се синът на вдовицата, изскубал му брадата, нажежил после палешника на огъня и като го допрял до гърдите на псалта, рекъл:
— Студено ти е сърцето на тебе, трябва да го стоплим, та да се пробуди съвестта ти и да не се заглеждаш повече в чуждото!
Тогава псалтът предал богу дух, а синът на вдовицата започнал да се справя леко с помощта на палешника и с оранта, и с жътвата и заживял охолно и честито заедно с майка си и жена си.

Вдревни времена живял един много богат човек. Братята и синовете му не се спогаждали помежду си, карали се, прахосали богатството си и се пръснали по белия свят да работят на чужди хора. Самият той също оставил бащиното си огнище, отишъл в друго село и постъпил на работа като воденичар. Но ето че воденицата веднага се повредила и почнала да работи лошо. Стопанинът на воденицата се ядосал и му казал:
— Воденицата ми винаги е била в ред, а ти изпотроши всичко още щом дойде!
Изпъдил го той и воденицата отново заработила добре.
Отишъл този човек другаде, постъпил градинар, но когато настанала време да се събира реколтата, плодовете нещо заболели и изкапали от дърветата. Дошъл стопанинът и се ядосал:
— Що за човек си ти? Да бъде проклет денят, в който си дошъл при мене, разори ме, нещастнико!
Изпъдил го и не му платил нито грош.
Дошла есен, но никой не искал да приеме такъв човек на работа. Където и да отидел, всички му казвали: «Махай се оттук, чували сме вече за тебе, няма да имаме никаква полза от такъв работник!»
Дълго обикалял човекът, срещнал най-после един старец, хвърлил се в краката му и се замолил:
— Вземи ме при тебе за тази зима! Ще ти работя само за единия хляб, зима е, къде да се дяна?
Старецът го съжалил, завел го у дома си и му рекъл:
— Грижи се до Великден за добитъка ми, и пари ще ти дам, жал ми е за тебе!
Минали три месеца и настъпили Велики пости. Кравата на стопанина скоро щяла да си има теленце и той казал на ратая си:
— Внимавай да не заспиш тази нощ, наглеждай кравата да не би да й се случи нещо лошо!
Човекът не забелязал как сънят го надвил и когато се събудил, какво да види — кравата вече се отелила, а до нея някакъв старец й храни теленцето. Помислил си: «Виж ти беда, докато съм спал, господарят е дошъл грижи се за телицата и сега ще ми се кара!» Приближил се, гледа — това не е стопанинът. Тогава попитал:
— Кой си ти, дядо?
А старецът му отговорил:
— Ти не ме познаваш. Ако не бях дошъл навреме, господарят ти щеше да те изпъди. Аз пазя къщата от всякакви злини и нещастия. Аз съм щастието на домашното огнище.
Тогава ратаят му казал:
— Дядо, и аз бях някога богат, само че не ми провървя и виждаш докъде съм я докарал. И в моя дом имаше щастие, но изглежда, че ми се разсърди и ми обърна гръб. Ти сигурно знаеш къде е то, кажи ми и аз ще отида да го потърся!
Старецът отговорил:
— Твоето щастие ти е сърдито и е отишло в планината Алагяз. Там има една клисура, а в клисурата — пещера. То лежи, покрито с овчи кoжух, а върху него има прах. Изтърси този прах, хвърли се в краката му и го помоли да стане и да тръгне с тебе. Колкото и да те проклина и укорява, ти си мълчи. За всичко, което ти даде, не казвай «малко е», а взимай и тръгвай на път.
И при тези думи старецът изчезнал.
Ратаят отново легнал и заспал. Съмнало се, стопанинът дошъл и попитал:
— Е, синко, отели ли се кравата?
— Отели се.
Старецът го похвалил и му подарил една рубла.
— Благодаря ти, господарю, но аз трябва да си вървя.
— Да беше почакал до Великден, синко — рекъл старецът.
— Благодаря ти, но по-добре ме пусни сега да си отида — казал ратаят.
Стопанинът му дал още пет рубли, дрехи и дисаги с хляб.
— Върви и на добър ти час!
Ратаят се сбогувал със стареца и се запътил към Алагяз. Стигнал до планината, спуснал се в клисурата и обиколил всички пещери. Най-после в една от тях видял — неговото щастие лежи, а върху овчия му кожух цял слой прах се натрупал. Изтърсил той праха, щастието се събудило, познало го и се ядосало:
— Как можа да ме намериш? Я си върви оттук, безсрамнико! Едва се отървах от вас!
— Дядо, ти непременно трябва да дойдеш с мене!
— Стига празни приказки, вече е късно, хайде лягай да спиш, а на сутринта поемай обратно!
Човекът легнал и заспал. Когато се разсъмнало, той отново го ударил на молба:
— Дядо, хайде да вървим!
— Аз няма да дойда с тебе — отговорило щастието, — отдъхнах си най-сетне от вашите кавги и хули. Човекът пак му се примолил:
— Не, ти трябва да дойдеш с мене! Нямам сили вече, ще умрем от глад Обещавам ти, че ще заживеем в мир!
— Е, шом ми се молиш толкова много, вземи тези два ореха и тръгни. А пък аз ще дойда след тебе.
Взел двата ореха човекът и си тръгнал. Стигнал до някакво село, гледа — край селото две момчета се бият.
— Деца, защо се биете? — попитал той.
— Намерихме ей това камъче; той казва, че камъчето е негово, а аз казвам, че е мое.
— Я го покажете на мене! Момчетата му дали камъчето.
— Ето ви вместо него два ореха. Сега доволни ли сте? Децата се зарадвали.
Човекът скрил камъчето в джоба си, стигнал до дома си и какво да види — домашните му седят в тъмното, нямат дори борина в къщи.
Извадил той камъчето, сложил го на прозореца и то засвяткало така, сякаш борина пламти.
Зарадвал се човекът.
— Ама че хубаво! Сега и у нас е светло!
Седнали да вечерят. Човекът почнал да съветва братята и синовете си:
— Нали си спомняте, че ние някога бяхме най-богатите хора? А ето докъде ни доведоха нашите кавги и несъгласия. Само за едно ви моля: хайде да заживеем в мир и съгласие и щастието ще ни споходи пак.
Братята и синовете му отвърнали:
— Ще те послушаме. Нека бъде така, както ти казваш!
Една вечер в града пристигнал някакъв търговец и видял, че никъде няма светлина, само в една къща слети. Когато настъпило утрото, търговецът решил: «Трябва да разбера кой живее в тази къща!» Влязъл той вътре — стаята празна, само едни голи стени, а на прозореца сложено някакво камъче, което свети.
— Братко, ще ми продадеш ли този камък?
— Защо ми е да го продавам? Какво ще правим после без светлина?
— Ще ти платя добре за него. Ще можете да си купите всичко за тези пари..
— Колко ще ми дадеш?
— Хиляда рубли.
Горкият човек си помислил, че търговецът се подиграва с него.
— Ти какво, подиграваш ли ми се?
— А на търговеца му се сторило, че той е недоволен от цената. Две хиляди.
— Не се подигравай с мен!
— Защо ще ти се подигравам? — учудил се търговецът. — Давам ти три хиляди. Хайде, от мене да мине, не обичам да се пазаря, на ти пет хиляди — и край!
Извадил той пет хиляди рубли, подал му ги и рекъл:
— Слушай, ти ми харесваш. Изглежда, че си добър човек. Хайде да се побратимим с тебе и да се уговорим: ако аз умра по-рано, моят имот ще остане на тебе, ако умреш ти — на мене.
И търговецът взел камъка и си отишъл.
С тези пет хиляди рубли човекът си купил различни неща, взел си каруца, плуг, купил си добитък.
А през това време търговецът обикалял по белия свят, продал камъка за шестдесет хиляди рубли и след две години отново се вестил в града.
«Я да отида аз при онзи човек и да му кажа, че съм продал камъка за десет хиляди. Той ще умре от мъка и завист, а имотът му ще остане на мене!»
Отишъл търговецът при него и рекъл:
— Е, как върви работата, побратиме?
— Слава богу, не се оплаквам, имам си всичко предостатъчно.
— Няма ли да ме попиташ за колко съм продал камъка?
— Е, кажи за колко?
— За шестдесет хиляди.
— Чуден свят! А пък аз го взех, като го смених за два ореха!
Хванал се за главата търговецът:
«Камък за шестдесет хиляди да смени за два ореха!. . .» — помислил си той и паднал мъртъв на земята.
А човекът, както било условието, отишъл да прибере имота на търговеца и го докарал в къщата си. Оттоава той станал още по-богат.

В страната Адана живеел някога млад ловец на име Пурто. Той бил на петнадесет години.
Веднъж в планината го заварил пороен дъжд и той се скрил в една пещера. Там видял старец със змийско тяло и човешка глава. Около стареца лежали четири змии. Той бил самият цар на змиите.
Запалил момъкът огън, изсушил си мокрите дрехи, а после изпекъл на шиш месо от убития дивеч. За себе си взел малко — всичко останало дал на стареца и на змиите.
— Този, който дава храна, дава и вода — рекъл старецът.
Момъкът отишъл на кладенеца, напълнил един мях с вода и се върнал в пещерата. Там издълбал в един камък ямичка и налял вътре вода. Змиите допълзели до ямичката, напили се и пак изпълзели настрана.
— Синко — рекъл старецът, — а на мене в какво ще дадеш вода?
Момъкът издълбал от дърво канче и в него дал на стареца да се напие.
Три дни и три нощи поред валял дъждът и момъкът все не можел да излезе от пещерата.
— Не ще ли можеш, синко, да ми прокараш тук вода? — попитал го старецът.
Младият ловец намерил извор, изкопал в пещерата корито и прокарал вода. После заклал един елен, запалил огън, нанизал месото на шишове и рекъл на стареца:
— Ето ти храна. Когато се изпече, изяж я. Аз си отивам.но ще се върна пак.
— Не вярвам, синко, няма да се върнеш!
Момъкът си отишъл, но скоро се върнал и отново нагостил стареца и змиите. Когато тръгнал да си отива, старецът извадил един скъпоценен камък и му го подал:
— Синко, вземи този камък. Той е особен: нощем свети като огън. Увивай го в синьо платно.
След това старецът накарал момъка да седне и добавил:
— За това, че ти ме нахрани и напои, аз те осиновявам. Само че никога не се събличай пред хората, за да не види някой този мой печат! И като казал това, старецът ударил своя печат върху гърба на Пурто.
Момъкът се отправил на път, продал камъка във Франгистан, построил си дом, а после купил четиридесет овце и ги откарал в пещерата. Тук той заклал овцете и нагостил всички змии. А от най-младото агънце приготвил шиш-кебап за стареца. Старецът дал на момъка друг скъпоценен камък и му рекъл:
— Който и да те срещне, не споменавай на никого за мене! Аз съм царят на змиите. Името ми е Шах-Марар.
Когато момъкът започнал да се сбогува, Шах-Марар вдигнал единия си пръст. Появили се четири змии. Те изпратили момъка — двете пълзели пред него, двете — зад него. Момъкът им благодарил и те му близнали краката в отговор.
През това време царят на Адана заболял тежко: отворили му се страшни язви, които разяждали тялото му. Извикали най-добрите лечители-гадатели. Франгистанският гадател наредил да заколят две кокошки, да ги оскубят и да ги сложат върху язвите. Болките на царя малко стихнали, но после отново се възобновили с предишната сила.
Най-после главният гадател прегледал язвите и рекъл:
— Царю, ако ми намерят нужното лекарство, аз ще те изправя бързо на крака.
Той поврачувал и узнал, че на гърба на ловеца Пурто се намира печатът на Шах-Марар. И гадателят казал, че ако Пурто не доведе Шах-Марар, царят ще умре.
Извикали Пурто и царят му казал:
— Помогни ми да доведем тук Шах-Марар!
— Трудна работа е това, царю. Змиите ще ме ухапят!
Главният гадател се разярил, завързал Пурто за един стълб и почнал да го бие с камшик. Виковете на Пурто стигали чак до небето, но главният гадател продължавал да го бие. Пурто не издържал мъките и се съгласил да отиде и да доведе Шах-Марар.
По пътя Пурто убил десет елена, занесъл ги в пещерата и се поклонил на Шах-Марар. А царят на змиите вече знаел защо е дошъл Пурто и му рекъл:
— Жал ми е за тебе! Ти си ми приемен син и аз ще дойда с тебе.
На сутринта двамата тръгнали на път: Пурто вървял отпред, а Шах-Марар зад него.
Змиите също се приготвили да поемат след тях, но царят им направил знак.
— Вие останете — казал им той. — Ако продължавате да получавате подаръци, значи нищо лошо не ми се е случило.
И змиите останали. А Шах-Марар и Пурто стигнали до планината Навруз, покрита с благоуханни цветя. Шах-Марар откъснал едно цвете, подал го на Пурто и му заповядал да го глътне, без да го дъвче. После накъсал още пет букетчета ароматни цветя и ги дал на Пурто. — Три пъти кипни във вода тези цветя и ги изпий. Тогава ще научиш целебната сила на всички цветя и треви.
В къщи Пурто направил така, както му било поръчано. Шах-Марар го накарал да легне да спи. На сутринта той го попитал:
— Е, Пурто, как се чувствуваш? Кажи ми сега, притежавам ли аз целебна сила?
— Царю — отвърнал Пурто, — ти имаш в главата си четири мозъка: два отдясно — отровни, и два отляво — целебни.
— Дай ми да пия седемгодишно вино — рекъл Шах-Марар, — после ме накарай да легна, завържи ме и ми отрежи главата, а тялото ми погреби. Само че през цялото време изпращай подаръци на змиите. Защото, ако узнаят за моята смърт, ще разорят цялата страна!
Пурто го послушал. После приготвил от мозъка на Шах-Марар две лекарства — отровно и лечебно, и отишъл при царя на страната.
Царят заповядал на главния гадател да опита лекарствата. Пурто му подал отровното. Щом гадателят вкусил от него, подул се и се пръснал.
— Аха, значи ти така искаше да ме изцериш! — извикал царят.
Но ловецът Пурто сам вкусил от лечебното лекарство и дал на царя да го изпие. Царят го изпил и веднага оздравял. Той назначил Пурто за свой главен лечител и оттогава всички взели да му викат Лечителя Лохман.
Не щеш ли, една от змиите се научила за смъртта на Шах-Марар и казала това на другите змии. Събрали се всички змии и почнали да изтребват хората. Съобщили това на царя. Той извикал лечителя Лохман и го попитал какво да прави.
Лохман взел със себе си четиридесет пуда черен дроб и броеницата на Шах-Марар и се отправил към змиите. Щом видели броеницата, змиите се успокоили. Те избрали за свой цар Лохман.
А Лохман им казал:
— Докато получавате черен дроб подарък от мене, знайте, че вашият цар е жив.
Славата на Лохман растяла. С лекарството, направено от мозъка на Шах-Марар, той съживявал мъртъвци и цели седем години никой не умирал.
Една жена ходела всеки ден в дома на лечителя Лохман да пере. Веднъж заедно с нея дошъл един красив момък. Жената на Лохман я попитала:
— Кой е този момък?
— Това е моят син. Той е ням. Моля ти се, склони лечителя да го вземе при себе си като помощник.
Когато Лохман се върнал в къщи, жена му рекла:
— Нашата перачка има глухоням син. Вземи го за помощник.
Лохман се съгласил.
След един месец той казал на жена си: 
— Жено, разбрах, че този момък не е нито глух, нито ням! Лохман все гледал да скрие от помощника си тайните на своето лечение..
Той почнал да тормози момъка, та дано го накара да си отиде. Но помощникът му упорито се преструвал на глухоням, понасял търпеливо несгодите и изпълнявал точно всички поръчения на Лохман.
Живял той така у Лохман седем години.
Веднъж при Лохман дошъл от далечна страна един богаташ, който страдал от силно главоболие. Лохман се затворил с него в стаята, дал шербет на болния и той изгубил съзнание. Тогава лечителят отворил с нож черепа му и забелязал вътре някаква осмокрака гадина. Въпреки всички свои старания Лохман не успял да измъкне навън гадината.
Лохман капнал от умора. А в това време неговият помощник го наблюдавал скришом. Най-после младежът не се стърпял и извикал:
— Учителю, нажежи най-напред щипците до червено и тогава лесно ще измъкнеш гадината!
Лохман направил така, както го посъветвал помощникът му, и изцерил болния.
А помощникът му си избягал в къщи. Там взел три големи казана: единия напълнил с мляко, другия с вино, а сам той влязъл в третия.
Нека сега си поседи там, а ние ще се върнем при Лохман.
Взел Лохман да търси своя помощник, но всичко било напразно. Тогава поврачувал и разбрал, че момъкът се намира между едно червено и едно бяло море. Лохман наел един кораб, почнал да обикаля по всички морета, но не можал да го намери. Тогава отишъл при майката на помощника си и рекъл:
— Аз съм на сто и четиридесет години, стар съм вече. Искам да видя твоя син. Врачувах и узнах, че синът ти се намира на суша между едно червено и едно бяло море. Върни ми го. Кълна се, че няма да му сторя нищо лошо!
Майката измъкнала сина си от казана и го завела при Лохман. Лечителят му казал:
— Синко, върни се при мене! Аз съм стар, след моята смърт никой няма да знае тайните на моето лечение и името ми ще се забрави.
Момъкът целунал ръка на учителя си и се върнал при него. Лохман решил да се подмлади и поръчал на помощника си:
— Сложи един казан на огъня и ми дай да пия шербет. Когато водата заври, сложи ме в казана и ме покрий с капака. След четиридест часа ще ме извадиш от казана, ще ме увиеш в памук и ще ми налееш в устата тези капки.
Момъкът направил всичко, както му заповядал учителят. Но в момента, когато наливал в устата му капките, ръката му трепнала и в устата на Лохман влязла само една капчица. От тази капчица Лохман малко се посъживил, успял само да извика:
— Наливай, наливай! — И умрял.
Момъкът погребал своя учител наред с Шах-Марар, а сам той станал прочут лечител.