www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Всяка ранна пролет ни обзема вълнение в очакване да видим първия завърнал се щъркел, за да се уверим, че пролетта наистина е вече тук. Тогава, според мартенската обредност, да свалим мартенската кичилка и да я завържем на цъфнало дърво, да я сложим под камък, да я хвърлим под камък или да я запокитим след летящия щъркел и да се провикнем" „Леляко, на ти тебе чернина, дай на мен белина"…
Защо почитаме щъркела?
Има легенда, че някога щъркелът бил човек. Веднъж Господ му връчил един сандък да го пренесе по ръба на високи скали и да не го отваря, докато не стигне до уреченото място. Вървял, вървял човекът с товара на гърба си, уморил се и седнал да си почине. Да, но любопитството да види какво има в сандъка, не му давало покой. Отворил той капака и от него изпълзели змии, гущери и жаби. За това, че не изпълнил заръката, Господ го превърнал на Щъркел, за да събере животинките от земята и отново да стане човек. И до днес той все ги събира и не може да ги събере.
Там, където има щъркелово гнездо, злото не припарва. Там и магиите се развалят. Затова дедите ни смятали за голям грях да се развали щъркелово гнездо или да се похитят яйцата му.
Децата посрещали щъркелите с игри и песни, търкаляли се по земята, за да не ги боли гърбът през годината, и нямала край радостта, че щъркелът е довел пролетта! А момите режат от косите си, за да растат буйно и да са здрави.
И за щъркела народното вярване твърди, че трябва да си сит и да имаш пари в джоба, когато го видиш за пръв път, иначе – беднотия те очаква!

Расла Рада в бащината къща, обградена от майчина нежност и от бащини грижи. Хубава мома станала. Ерге¬ните лудували по нея, но тя никого не си избирала, защото Змей Горянин я любел. Всяка вечер в късна доба той идвал при Рада и никой никога не можел да го види. Минало време. Рада вече била мома за чудо и приказ и родителите й решили да я оженят, та дом да свие, рожби да отгледа, нали е женско чедо – това я очаква като всички нейни дружки.
– Време е вече – все й думала майка й. Нямало какво да прави Рада, трябвало да каже на майка си. Един ден тя се обърнала към нея с думите:
– Жениш ме, мамо, годиш ме, ала лге, мамо не питаш, че женя ли се, или не? Мене ме, мамо, змей либи, Змей либи, змей ще ме земе!
Посърнала от мъка Радината майка. Едно й е женското чедо и как на змей да го даде? Самотни с татко й трябва да ходят, чужди радости да гледат и жалби да берат. А толкова левенти момци за нея питат, за нея дохождат. Къде ще я дирят из тия гори зелени, из тия тъмни пещери… Като нареждала тъжно майката, Рада побързала да й каже, че змеят всяка вечер идвал и тая вечер щял да дойде, но не сам, а със сватове – змейове с хранени коне, змейци в златно кочи и змейчета в шарени коли писани. Помолила Рада нежно майка си – да се не плаши като дойдат, защото те са силни. Като вървят през гората – гората без вятър ще се повали, полето без огън ще трепти. Още не издумала Рада и тежката чемширена порта широко се отворила и дворът се изпълнил със змейските сватове. Свекървата се провикнала към Рада с повелителен тон – да разплита тънките си плитки, че да я оплетат, както се полага по техните, змейските правила. Оплели плитките на момата, пременила се Рада по сватбарски с новите си дрехи, дето ги тъкмила за този ден, и грабнали момичето, качили го в златна кочия и като вихър излетели. Навлезли сватбарите в гъстите гори на Балкана. Където минели – дървета кършели, огньове святкали. Излезли на широко поле. Срещнали пет коли със снопи и сено. Рада продумала гальовно на змея.
– Като си огнен и пламен, можеш ли да запалиш колите със снопите и сеното?
Змеят ласкаво и отвърнал:
– Снопите мога да запаля, ала сеното не мога, защото там има билки всякакви – вратига, комунига и едностръка тинтява. Ако сеното запаля – с теб ще се разделя, а аз те искам Радо, невеста да ми бъдеш, в палатите ми господарка да станеш!
В този миг умно решила Рада. Тя запалила колите със зелено сено и се разделила със змея. А той тъжно и рекъл:
Радо ле, моме хубава, що бе тъй хитра, разумна, че ме тъй хитро изпита, та се от мене раздели!
А Рада хукнала радостна към бащината къща да зара ва тъжната си майка, да й каже нежно, синовно:
– Мале, жени, годи ме за моя таен драговник Никола тежка сватба да вдигнем, че му сърцето изгоря по мене, му кавала замлъкна от жалби…
Така и станало! Вдигнали тежка сватба и всички били честити!

В тази  приказка се разказва за туй, как Камилата получи своята голяма гърбица.
В началото на времето, когато светът беше още съвсем нов-неготов и Животните тъкмо започнаха да работят за Човека, имаше една Камила, която живееше сред Ужасно унилата пустиня, защото сама беше Ужасно унила камила и не искаше да работи. Тя се хранеше със сухи клечки, тръни и бодли и когато някое животно я заговореше, тя продължаваше да си хрупа и хрупа трънаците и треволяците и отговаряше само с едно презрително „Хръп!". С едно „Хръп!" и толкова.
Понеделник сутринта пръв пристигна при нея Конят, със седло на гърба и юздечка между зъбите.
— Камило, ей, Камило! — каза той. — Ела да носиш ездач на гърба си като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Конят си отиде и разправи на Човека. След него пристигна Кучето, с пръчка в устата.
— Камило, ей, Камило! — каза то. — Ела да ходиш на лов като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Кучето си отиде и разправи на Човека. Трети пристигна Волът, с хомот на врата.
— Камило, ей, Камило! — каза той. — Ела да теглиш ралото като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Волът си отиде и разправи на Човека. Като свърши работният ден, Човекът събра Коня, Кучето и Вола и каза:
— О, вие Трима, от които полза има, знам, няма да ви е лесно (още повече че светът е съвсем нов-неготов), но това хръпало в пустинята, изглежда, не е способно за никаква работа, инак досега щеше да е тук; затова ще го оставя да си седи, където е, а
вие ще трябва да работите извънредно и заради него.
Това ядоса много Тримата (понеже в такъв съвсем нов-неготов свят имаше много нещо за вършене) и те се събраха там, дето почваше Пустинята, на съвещание, или както казват африканците, на „индаба"; или както казват индусите, на „панчайет"; или както казват индианците, на „пау-пау". Камилата се довлече и тя, по-ужасно мързелива от всякога, като дъвчеше някакъв сух трън. Щом видя Тримата, тя се усмихна презрително, каза: „Хръп!", и си отиде.
Но след малко наблизо мина един дух, или по арабски — Джин, който беше Джин — Отговорник за всички пустини.
Той се движеше във вихрушка от прах. (Джиновете винаги се придвижват тъй, защото такава е магията.)
Като видя Тримата, той се спря за малко да поиндаби и попанчайети с тях.
— О, Велики джине на всички пустини — каза Конят, — справедливо ли е някой да мързелува, когато светът е още съвсем нов-неготов?
— Не, разбира се — каза Джинът.
— А така! — каза Конят. — А пък има едно същество — дългокрако и дълговрато — сред твоята Ужасно унила пустиня, което е ужасно мързеливо и досега — от понеделник сутрин! — не е мръднало крак да поработи! То не ще да носи ездач на гърба си!
Фюююю! — подсвирна Джинът. — Залагам всичкото злато на Арабия, че това е моята Камила! И какво казва тя?
— Казва „Хръп!" — отговори* Кучето. — И не ще да ходи на лов!
— А нещо друго да е казвала?
— Не, само „Хръп!" И не ще да тегли ралото! — каза Волът.
— Добре — каза Джинът. — Сега ще я нахръпам аз нея, само миг почакайте!
Той се уви в своята дреха от прах, понесе се над Пустинята и откри Камилата, която ужасно мързеливо се любуваше на отражението си в една локва.
— Моя стара жвакаща и плюеща приятелко — каза Джинът, — чувам, че си била отказала да работиш, и то в този свят, който е още съвсем нов-неготов?
— Хръп! — отговори му Камилата.
Тогава Джинът седна на пясъка, подпря брадичката си с ръка и започна да мисли една Голяма магия; а Камилата продължи да се любува на отражението си в локвата.
— Другите Трима са работили извънредно от понеделник сутрин досега само за¬ради твоя ужасен мързел — каза Джинът. И продължи да мисли Голямата магия, подпрял брадичката си с ръка.
— Хръп! — каза Камилата.
— На твое място бих се въздържал от потретяне, за да не съжалявам после — каза Джинът. — Слушай, лигло, заповядвам ти да се хванеш на работа!
Камилата и този път каза: „Хръп!", но едва изхръпка, и видя в локвата как линията между плешките и опашката й, с която тя много се гордееше, започна да се издува, да се издува, докато се превърна в една голяма клатушкаща се могила.
— Виждаш ли тази могила, приятелко мила? — каза Джинът. — Това е „Хръп"-ът,
който си спестила, като си хръпала, без да си се потила. Днеска сме четвъртък, а ти не си мръднала крак от понеделник сутрин, когато другите животни почнаха да се трудят. Тръгвай веднага на работа!
— Как ще работя, като този „Хръп" ми пречи? — каза Камилата.
— Той е нарочно — каза Джинът, — защото си пропуснала три дни. Отсега ще можеш да работиш три дни, без да ядеш, за сметка на своя „Хръп". И само да кажеш, че не съм ти сторил добро! Хайде, измъквай се от пустинята ми, върви при другите Трима, че и от теб полза да има, и се дръж прилично!
И Камилата понесе своя „Хръп" през пустинята и отиде при Коня, Кучето и Вола. И оттогава до днес, о, мое Безценно съкровище, тя още го носи (само че за да не я засягаме, ние не го наричаме „хръп", а „гръб" или „гърбица"). Но и досега не си е отработила трите дена, които беше пропуснала в началото на света. И не се е научила да се държи прилично.
* * *
На гърба си могила
има всяка камила —
ако щеш, провери в зоопарка —
но аз зная двамина
мързеливци с гърбина,
надвишаваща нейната мярка отдалеч, 
моя драга, проличава веднага
 как могила унила, пълна с грозни инати,
 като гръб на камила на гърба му се клати.
А със тебе ний двама
се въртим по пижама,
грозно хленчим, не щем да закусим,
бродим чорлави в къщи
като дяволи същи
и на своите играчки се мусим.
Но доколкото зная, по закона в страната
 със лице към стената се наказват лицата,
 щом такава могила, пълна с грозни инати, 
като гръб на камила на гърба им се клати.
Затова, моя драга,
човек трябва веднага
да престане дома да се шляе
и да грабне в ръката
търнокоп и лопата,
и да иде навън да копае.
И ще види как Джина — дух на нашта градина 
ще издуха от него като дим от комина
 всяка грозна могила от камилски инати!… 
Тоз съвет, моя мила, е към теб и баща ти.

[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2640″]

Живели някога в незнайно село две сирачета – Донка и по-големият й брат Петър. Момиченцето не било навър¬шило още годинка, когато майка им се поминала. Отишла си рано от тоя свят. Петър се грижил за малката си сестричка и бдял над нея – зло да не я сполети. Той знаел и книга да чете, и песни да пее – всичко му идело отръки да прави. Пораснали двамата. Донка била хубава мома за радост, а Петър силен, умен и работен! Гледали си къщата те като добри стопани, сговорчиви били и всички от селото им се радвали, все с добро ги посрещали. Един ден Петър
седнал на двора под крушата, зачел книга и заплакал. Видяла го сестра му, тъжно й станало и го попитала:
– Байно Петре, защо плачеш, като четеш в книгата, а не пееш, както друг път?
– Донке, сестро обична, как да пея, както пеех, когато съм орисан на хубав ден Великден да умра. Не ми е жално за мене, ала ми е голяма мъка за тебе. Как ще живееш саминка?
– Книгата ти е лъжовна, бате – опитала се да го успокои Донка. Грабнала я от ръцете му и я заключила дълбоко в раклата. Когато дошло Възкресение, Донка, нали е сестра грижовна, извадила от раклата новите им премени и рекла на брат си:
– Днес е Великден, братко, хайде на черква да идем, Възкресението да сварим.
– Ти иди, Донке, аз след теб ще дойда, ще те стигна по пътя – казал Петър.
Тръгнало момичето, но ни празникът в душата му бил празник, ни радостта му радост. Седяла Донка в черквата, слушала песнопенията, изпълвало й се сърцето с тържество, но все поглеждала към вратата тревожно, няма ли да се покаже брат й, да дойде и той да попее, както друг път в черквата пееше, да го послушат людете, да му се порадват в този тържествен ден – Възкресение Христово!
Свило се сърцето й от зла помисъл и бързо излязла от храма. Тичала тръпна сиротинката към дома им. Портата била заключена. Когато отворила с мъка вратата, намерила своя брат мъртъв. Горчиво заплакала Донка, плакала и Богу се молила – да се смили над нея, да не й отнема едничката радост в живота – милия й братец. Чул гласа й Господ. Събрал той ангелите и им заръчал да слязат долу на Земята и да видят защо плаче сирачето Донка.
– Ако й е братец загинал – поръчал им Господ – срещнете му душицата и му я върнете!
Литнали Ангелите и по пътя срещнали душата на Петър. Върнали му я, както им заръчал Господ. Събудил се момъкът, върнал се от оня свят и като видял сестра си да плаче, учудено я попитал:
– Защо ридаеш сестро? Та днес е Възкресение, голям празник е, Донке!
Прегърнали се братски двамата, Щастливи и радостни заедно тръгнали към трикатите хора на мегдана да поиграят и да попеят с хората, та да е празникът в душите им празник, а радостта – радост!

Милен обичал хубавата Янка от селото! Когато бродел из гората със своята дружина, Янка била в сърцето му. Когато вечер от ясното небе затрепкали звездите, той виждал Янка като ясна звездица, когато полето се нашарело с цветя всякакви – Янка била най-шареното цвете между тях! Когато славей запее в гората – Янка славеят надпявала. Момъкът копнеел тя невеста да му стане. Но нали си имал майка мащеха, не давала и дума да се издума – Янка снаха да й бъде.
Един ден Милен седнал под лозницата тъжен, нерадостен. А небето било синьо, ведро, весело, земята – накитена с цветя – шибой, трендафил, кичест карамфил и най-много алена ружа! Винената лоза била листнала за чудо и приказ. Всичко било весело, само Милен седял унил и мило се молил на Господ:
Боже ле, мили боже ле, ако се с Янка не земем…
Какво се молил Милен да му се случи, ако с Янка не се вземат?
Когато годят Янка за друг – той да се разболее, а когато я заженят – с душа да се раздели. Когато Янка венчават в църква, него да оплакват, когато нея извеждат, него мъртъв да изнасят, за нея песен да пеят – за него сестри да плачат.
Бог чул молбата му, казва народният певец. Каквото поискал, това се случило.
Венчилото на Янка и опелото на Милен излезли заедно от църквата. Янка помолила деверите си, които я водели, да й освободят дясната ръка, за да се прости с Милен, че много са се искали, но не са се взели. Отпуснали те ръката на невестата. Простила се с любимия и се разделила с душата си. И в този ден погребали двамата:
Янка – туриле пред църква,
Милен туриле зад църква!
Рано сутринта на другия ден, по обичай, двата рода отишли да прелеят със студена вода гробовете. Какво чудо станало в тази нощ? На Янкиния гроб израсла тънка топола, а на Миленовия – зелен бор. Дърветата били толкова високо израсли, че върховете им се прегърнали над покрива. Който видял това чудо – все заплакал!…
Това е легендата, а истината е, че в тежки моменти човекът е търсил опора в гората и тя е идвала на помощ.

И днес минеш ли по Искърското дефиле и се спреш в село Ромча, там над селото, малко на север по планинския рид, се намира прочутият Марков рът.
Долът под този рид е обрасъл с люляци и когато цъфнат те по Гергьовден – въздухът е упоен от люляков аромат. Затова го наричали лиляков дол.
Мястото за хората от този край е много лично, защото тук идвал често Марко Кралевити да спасява моми и невести от поробители. Тук си вземал „комката" в близката църква и запрашвал към други краища на поробеното Отечество!
Един ден, когато юнакът влязъл в черквицата за причастие, сварил хубава девойка да стои чинно и да се моли. Елица й викали селяните. Момичето било смирено, а гласът й бил силен и чист, че като се плъзнел по рътлината, а оттам по полето – всички спирали да я слушат и да й се порадват.
Слушал в захлас вълшебните й песни и Крали Марко. По гласа й той разбирал на чия нива жъне, защото песента й стигала чак до Прилеп. Тогава юнакът възсядал Шарколията и идвал в Софийско, та да послуша пеенето на Елица и да оправи тук-там някои турски зулуми!
Дошла есента. Ослушвал се Марко Кралевича – дано дочуе гласа на момичето, но полето било глухо. Пълно мъртвило царяло. Сепнал се юнакът! Лоши мисли го налегнали и той нетърпеливо се метнал на коня и долетял в селцето. Питал и разпитвал за Елица, защо не се чува вече гласът й. Дали е болна легнала или в далечни далечини е отишла. Никой не смеел да му каже дума за личната мома!
Намерили се добри хора, които разказали на Марко юнак как една вечер на седянката, както си предяла Елица и сладко извивала медения си глас, дошли турци и я отвлекли. Къде, никой не знаел.
Трепнало юнашкото сърце на Марко Кралевити, пришпорил коня и като орел полетял по висинето. Където минел, дърветата се превивали до земята, където стъпел – огньове се запалвали. Настигнал той потерята и със страшна сила спрял коня си. Където стъпил, камъкът се стопил. Останали само копитата на коня и единият му крак, а другият все още бил на стремето.
Като хала се развъртял юнакът и се разправил с похитителите. А когато очите му зашарили, за да открият Елица, що да види – тя се обесила на едно дърво, заради честта си! Приседнал Марко на една скала и горчиви сълзи се стекли по лицето му за хубавата Елица, за вълшебната й песен и… за човешките мъки.
Там, където бил седнал юнакът, камъкът станал като седалка, а под нея, невидимо изворче все сълзяло! Затова нарекли този рид Марков рът.

И до ден днешен хората се питат защо лястовицата си прави гнездото близо до комина и под стряхата – на най-уютното място. Тя все кръжи около къщата и едва ли не се чувствува като стопанка!
Преданието, останало от стародавни времена, казва, че една млада невяста говяла, според обичая, на свекър и свекърва, на девери и зълви – цели девет години. И като я помислили за няма, довели нова невеста.
Една вечер, когато всички седнали на софрата да вечерят, както държала борина, за да им свети, припарило й на ръцете и от мъка проклела: „Проклета да е тая дружка, която се срамува като мене." Казала това и литнала нагоре през комина. Свекърът успял да хване един от гайтаните й и затова тя останала само с два гайтана.
Оттогава, казват старите хора, този обичай – да се говее толкова дълго пред свекър и пред свекърва – не се спазва! Лястовиците никога не забравят старата си къща – връщат се там, където са излюпени. Греховно е да се убива лястовица или гнездото й да се разтури. То било лековито и народът ни го е използвал за лек и за разтуряне на магии. Галено наричали пиленцето „грамотница", „граматик", „чернопера", „шарокрила". Тя е символ на новата пролет и вещае нова радост, нов късмет!

Една майка имала девет сина и една дъщеря – Петкана. Отдавна останала вдовица, тя сама се грижела за децата си. А децата й били умни, работливи и сговорчиви. Те заедно гледали къщата и работата им споряла. Задомила , синовете си майката – девет снахи шетали из къщи и по нивите. Драгост се разливала в душата на майката, като гледала как навреме копали, навреме ожънвали. Милостиво и пътник вкъщи посрещали – с армаган го изпращали. С добро ги сочели хората. Грижа им останала само Петкана.
От много къщи женихи идвали да я искат, но все не ставал годежът. Петкана била лична хубавица в селото и личен момък трябвало да се избере.
Веднъж потропали на портата сватове от далечно село – през девет гори зелени, през девет води студени, през девет) села в десето!
Момчето било добро и работно. С богатство и с почит го споменували селяните, но майчиното сърце тъгувало, душата плачела. Как ще даде единственото си женско чедо толкова далече? Мислила си тя – нито Петкана ще може да идва, нито пък аз – стара престаряла, нито девет сина и девет снахи… Не искали да дадат единствената си сестра и осмината й братя. Само Лазар – най-големият брат, склонил да изпратят сестра си в личната фамилия – през девет села в десето.
Лазар молил старата си майка да склони да дадат Петкана, защото и голямата им обич към Петкана ще прелита през девет гори зелени, през девет води студени, през девет села в десето. Така ще се изпита и обичта им към нея. Но молел майка си най-вече с думите:
Мале, ма стара, мале ма, я да си дадем Петкана, че ние сме девет братя -по веднъж да те заведем – девет пъти ще идеш, сестра Петкана да видиш!…
Склонили тогава всички да сгодят Петкана.
Когато дошли сватовете да си вземат невестата, Петкана горко заплакала, че отива толкова далеч от бащината къща, и люта клетва издумала:
Майно ле, стара майно ле, аз оттук излизам – черна чума да влезе…
Народният певец казва, че в лошо време произнесла клетвата си Петкана, защото както рекла, така и станало.
Дошла черната чума и всички изморила – девет братя девет снахи. Останала само майка им да кукува, да жали плаче и все към пътя да гледа, дали няма да се зададе Петкана, майка си да види. Всяка събота тя оплаквала гробовете и редом свещи палела. Само на Лазаровия гроб майката проклинала и никога свещи не палила.
– Да се продъниш, Лазаре, земята да те не приеме, душата ти място да не намери, задето ми даде Петкана толкова далече, че нито я виждам, нито я чувам.
Дожаляло на Лазар, болно му било на душата да слуша майчините клетви, в тъмница да тлее и сълзите й да му горчат. Разкаял се за стореното и на Господ се помолил, да го съживи за малко време, колкото да заведе сестра си да се видят двете – майка и дъщеря, стига са плакали една за друга!
Чул молбата му Господ и го съживил. Тръгнал Лазар през девет гори зелени, през девет води студени, през девет села в десето, Петкана да доведе при майка си на повратки.
Като влязъл Лазар в село, на мегдана хоро се виело. Голям празник имало и цяло село наизлязло. И Петкана на хоро се била хванала все така хубава – лицето й бяло и чер-вено, очите й черни череши, веждите й гайтани, косите й дълги сплетени, снагата й тънка топола. Играела Петкана, та на земята не стъпвала. Съгледала тя брата си Лазар и от хорото се пуснала. Отишла при него и тихо му продумала:
Мили ми братко Лазаре, тъй ли ни беше думата? Нали се верно врекахте, че ще ми мама водите, а седем години станаха, как не съм мама виждала.
Едва чуто Лазар изрекъл:
– Дошъл съм да те върна при мама, сестро.
Зарадвала се Петкана и се навела ръка да му целуне.
Лъхнал я мирис на мухъл и черна земя. Тя го попитала тревожно:
– Лазаре, батьо Лазаре, защо ти ръката на земя мирише?
А той й отвърнал:
– Откакто ти излезе от нашите къщи високи, от нашите двори широки, мама ни раздели. Та девет сме къщи градили, затуй ми ръцете на земя миришат.
Вървели, що са вървели, стигнали поле широко, стигнали и гора зелена.
В гората птичка пеела и като пеела, говорила:
– Де се чуло и видяло,
Жив човек с мъртъв да ходи, Като Лазар с Петкана.
Чула Петкана тия думи, силно се натъжила и попитала брат си Лазар:
– Чуваш ли, братко Лазаре, що хортува птичето?
Лазар й отвърнал:
– Недей слуша птичето, сестро, че то хвърчи нависоко и гледа нашироко. Тия думи незнайно за кого ги казва – не са за нас.
Вървели, колкото вървели, стигнали до бащините им ниви. Видяла Петкана, че хорските ниви са ожънати, само техните стоят неожънати и отново попитала брата си Лазар защо не са ги ожънали!
– Нали ти казах, Петкано, че девет сме къщи градили, затова нивите стоят неожънати.
Наближили селото. Когато стигнали да селското гробище, Лазар рекъл на Петкана:
– Върви, сестро, в нашите двори широки, аз малко ще се забавя. Като те мама попита кой те доведе, право да й кажеш, че брата ти Лазар те е довел.
Казал това и изчезнал. Лазар се върнал в гроба си, а Петкана продължила трепетно към бащината къща.
Когато пристигнала, що да види – дворите в пелин обрасли, къщата порутена, дървото, високото, дето сянка им правело, сухо стърчи сред двора.
Почукала тя на портата и отвътре се чул гласът на майка й:
– Чумо льо, черна чумо лъо, не ти ли стига, чумо льо, дето ми, чумо, умори дор девет сина и девет снахи, та идеш и мене да вземеш!…
 Петкана й отвърнала: 
-Аз не съм черна чума, най съм ти щерка Петкана!
Като срещнала Петкана, двете са се живи прегърнали и са се мъртви пуснали!…
Тази народна песен е надживяла времето си. С нея са живеели много поколения и е станала много популярна епична балада, която разказва за онези времена, когато злото ражда покъртителни човешки драми, а людете с добро се борят до смърт!
Яна отворила вратата, като се почукало, пее се в друга песен, а насреща й черната чума, тръгнала селото да мори. Помолила й се Яна, да я остави да си дотъче платното. Яна не е глупава. Тя напуснала селото и когато се върнала, жестоката гостенка, никого не намерила. Разбрала измамата, чумата се корила, че е повярвала на Яна. Нейната майка не е имала посестрими и приятелки. Защо се е излъгала с човеци приятелство да прави.

Народният певец вярвал, че Марко Кралевити не е умрял. Той ще се върне някога и затова запял и заразказвал – ето какво:
Един пътник от Царибродско тръгнал по белия свят печелбарство да дири. Пътувал той по суша и по вода, колко време – не се знае. При едно корабокрушение корабът го изхвърлил на един бряг.
Съгледал нещастникът една пътека и тръгнал по нея. Вървял, колкото вървял и пътеката го отвела пред една яма. Пред ямата лежали две мечки. Това били две страшни хали. Пътникът влязъл в ямата и видял там Крали Марко. Очите му били толкова големи, че приличали на прозорци. Мустаците му – великански. Марко попитал странника как го е намерил – когато дори пиле не знае къде се е скрил. В първия момент пришълецът не разбрал какво му казва юначагата. Тогава той му заговорил с прилепски слова и се разбрали. Гостът бил от Брезнишко, а юнакът – от Прилеп!
Марко нагостил българина с хляб и вино и го завел в една пещера. Там той видял коня му вързан, а сабята му била забита в скалата.
Рекъл съм – продумал Марко, – че когато сабята сама излезе оттам, тогава аз ще се появя на белия свят и ще ида по моята земя!
Сабята била излязла до половината.
Когато гостенинът заспал, Марко Кралевичи наредил на халите да го отнесат там откъдето е дошъл. Но, да не го погубват. Понесли го те, докато още спял и го оставили под една круша. Като се събудил, той познал своето село, но не можал да каже къде е видял и къде живее Крали Марко.
Халите му казали само, че когато има много жито, те се превръщали на орли и дохождали до крушата и събирали берекета!

Ой та тебе, боже, мили боже, що ми правиш чудо и нишани, да се чудит съта ристиянщина, да се славит твое свето име, да се слушат от века до века!…
Шетба шетат Марко Прилепчанин, шетба шетат земя по краина…
Конят Шарколия на юнака е толкова силен, че като върви – гората кърши! Кършигоро му думали. На самурения му калпак лестят три огледала, а под тях пера паунови; засукал е черни мустаци – единият е три черни руна; очите му игриви, соколови, а веждите, като лястовичи крила; опасал е сабя дипленица, дето се дипли дванадесет пъти и сече дърва и камъни. Боздуганът му – шестотин оки. Черната му гуна кабаница се чернее като тъмен облак. Конят Шарколия – дето стъпи – камъни троши, а нозете му потъват в черната земя до колени…
Откъде се е взела тази сила у юнака, пита народният певец! Цялата земя, черната, ечала и се тресяла. Гръдта й вече не издържала тази сила! А земята е пуста, пустелия. Ограбена, опожарена, изсъхнала и повехнала!
Горе от небето звезда Вечерница гледала това чудо, което ставало на земята. Гледала и се чудела на Крали Марковата сила. Откъде се взела тя, та не може никой да Я надвие – нито ламя, нито Вила самовила, нито пък горска юда!
А земята – измъчената, жадно чакала юнаковата сила, за да я отърве от злото, дето е толкова голямо, че от него рукнали реки от хорски сълзи и неволи.
Препускал с коня Шарколия по ширинето Марко Крале вити и ядно си мислил, че няма кого да срещне, няма с кого дума да си продума, няма кой силата му да признае!
Както вървял юнакът със скършени вежди, отправил очи към небето и видял звезда Вечерница, че го гледа и звънко се смее. Спрял се Марко и любопитно я попитал:
А ей гиди, звездо Вечернице,
ке те прашам, право да ми кажиш.
Ти си грееш горе отвисоко
и се пулиш редом надалеко –
дали имат юнак спроти мене?
– Много съм шетал по земята – казал й високомерно той. – Никъде не съм срещал нито юнак, нито лошотия – димна юда, ламя или самовила. Никой силата ми не може да победи. Та кажи ми, звездо Вечернице, и ти ли това виждаш?
– Нали ме питаш, право ще ти кажа – рекла звездата. – Юнак като тебе не съм видяла, нито пък ще видя.
Чул тези думи Марко и сърцето му възсияло от гордост, погладил си мустака и самодоволно продължил хвалбата си:
– Звездо Вечернице, слушай какво ще ти кажа аз! И Бог да слезе от небето – и при него излизам. Цялата земя, безкрайната – с една ръка мога да повдигна!
Звезда Вечерница нищо не отвърнала. От тези думи потъмняло лицето й. Тъмен облак се задал и тя побързала да се скрие от срама и от жал заплакала. Сълзите й паднали на земята като роса и я охладили! А народният певец? О, гневът му бил голям. Ето как осъдил надменността на юнака:
Бог да биет Марко Прилепчанин що ми рече дума неразумна, що си стори пуста будалщина, та погуби своя юнащина!…
Да видим сбъднала ли се е народната присъда над юнака!
Продължил Марко пътя си по широката земя. Но добрият му кон Шарколия вече много се уморил. Той все по-трудно и по-трудно се движил. Препъвал се в камъни, в дървета. А конникът? Той удрял ядовито кончето си с то-пуза между черните му очи и го дърпал за юздата – да върви и да не спира, защото юнак над юнаците носи на гърба си! С такива помисли Марко юнак мира не давал на коня си Шарколия.
Но разиграл се конят, юначагата, та цялата земя се разтърсила. Завели силни ветрове, забучали езерата, разплискали се реките. И Черното море се разгневило. Даже кроткото Бяло море се разсърдило – заклокочило и забучало. Планината се разкършила, затрещяла… уплашили се хората по села и градове, зверовете с рев се скрили в пещерите, писнали птиците във висинето и гневно заплескали с криле. Настанала голяма врява и страхотия. Притъмняло небето и слязло чак до земята!
Като погледнал Господ към земята – сърцето му се свило от жал. Той видял как черната майка земя се огъвала, тресяла и все по-трудно понасяла тази сила на плещите си. Тогава Господ слязъл от небето! Престорил се той на стар дядо и нарамил на гърба си малка торбичка със земя. Бла- гословил я веднъж, два пъти и събрал в нея тежестта на цялата черна майка земя. Приседнал старецът на кръсто¬път, дето знаел, че ще мине Марко Кралевити, и зачакал.
Ето, че се задал със страшна сила юнакът. От планина на планина прескачал. След него мъгли от прах се вдигали и дъжд от камъни се търкаляли след Шарколия. От ноздрите на добрия му кон пламъци проблясвали, а от устата му – бяла пяна с кръв прошарена.
Съгледал Марко стареца на кръстопътя и отдалече се провикнал:
Добър вечер, дедо, стари дедо! Що те тебе нужда дотерало да ми одиш по ни една доба по пустава земя покраина со онаква торба малечкава?
Старецът кротко го поздравил с „Дал Бог добро" и му отговорил, че е решил да пообиколи широката земя, но малката му торбичка е тежка и претежка, та нямал сили да я качи отново на гърба си!
Моля те, незнайна делио – казал той, – повдигни торбичката и я сложи на гърба ми и да потегля, че дълъг път ме чака!
Марко Прилепчанин шумно се разсмял, като видял малката торба и със замах посегнал с войнското си копие да я повдигне. Но торбичката не помръднала. Тогава той прихванал копието си със двете ръце и го изправил нагоре. Копието с трясък се прекършило на две. Гледа юнакът и не вярва на очите си. Пришпорил коня, за да се доближи до торбичката, протегнал дясната си ръка и с малкия си пръст поел торбата. Конят се раздвижил с цялата си сила и костите му изпращели. Обърнал се той към своя господар с молба да не му отнема цялата конска сила и да не къса яките му жили. Като погледнал Марко добрия си Шарколия, голямо чудо видял. Конят бил потънал в земята до колени. А торбата не помръдвала.
Разсърдил се юначагата и слезъл от коня. Подритнал малката торба, но кракът много го заболял, а торбата все така не се помествала. Още повече се ядосал Марко и я подхванал с двете си ръце. С цялата си сила я повдигнал нагоре, а краката му потънали в земята до глезена. От челото му кървава пот се стичала, очите му се опулили – ще изскочат, а устатата му се напълнила с кръв. Едва тогава торбичката леко се помръднала. Когато повторил да я повдигне – изпращяли костите му и той се строполил на земята. Нещо в сърцето му се скъсало!… изпуснал торбата и се отпуснал безпомощно!
Тогава кроткият старец го попитал – знае ли каква тежест вдига!
Какво ще е това голямо чудо, дето тежи в малката торбичка – казал като на себе си юнакът.
Старецът отвърнал:
Ой та тебе, Марко Кралевики, ти подкрепа съта църна земя! Дали имаш сила юнащина Да излезеш сега да се бориш со Господа вишни от небеси?
Юнакът с разкаяние признал, че е било лудо неразумно, дето една малка торба не може да подмести, а камо ли с Господ мегдан да дели.
Старецът леко се усмихнал и обяснил на Марко Кралевити, че когато се е опитал да повдигне торбата с копието си – загубил е половината си сила, когато с пръст подава, нал торбата, тогава е загубил и другата половина, когато я похванал с двете си ръце е загубил цялата сила.
– Отсега нататък приеми моя благослов – казал му той, – пак да бъдеш юнак над юнаците, но ще има и по-юнаци от теб. Ти не ще можеш да ги побеждаваш само с юнашество, а с ум и хитрина!
Казал това Господ и изчезнал!
Крали Марко тръгнал по прашните пътища към Прилеп, но не ходил като хала, а кротко и полека. Стичали се едри сълзи по лицето му и жалел за силата си. Разкайвал се за глупостта си, дето му е погубила силата!
Народният певец изпроводил Марко до Прилеп града, оженил го и го оставил да си гледа кралството, а когато трябва да го защитава – с хитрина да се бори и побеждава, а не със сила!
Останало е песен да се пее и да се разказва, та да слуша цялата християнщина и да знае:
Дур не било, не би се пеяло, що слушало, все весело било.