Марков рът

И днес минеш ли по Искърското дефиле и се спреш в село Ромча, там над селото, малко на север по планинския рид, се намира прочутият Марков рът.
Долът под този рид е обрасъл с люляци и когато цъфнат те по Гергьовден – въздухът е упоен от люляков аромат. Затова го наричали лиляков дол.
Мястото за хората от този край е много лично, защото тук идвал често Марко Кралевити да спасява моми и невести от поробители. Тук си вземал „комката" в близката църква и запрашвал към други краища на поробеното Отечество!
Един ден, когато юнакът влязъл в черквицата за причастие, сварил хубава девойка да стои чинно и да се моли. Елица й викали селяните. Момичето било смирено, а гласът й бил силен и чист, че като се плъзнел по рътлината, а оттам по полето – всички спирали да я слушат и да й се порадват.
Слушал в захлас вълшебните й песни и Крали Марко. По гласа й той разбирал на чия нива жъне, защото песента й стигала чак до Прилеп. Тогава юнакът възсядал Шарколията и идвал в Софийско, та да послуша пеенето на Елица и да оправи тук-там някои турски зулуми!
Дошла есента. Ослушвал се Марко Кралевича – дано дочуе гласа на момичето, но полето било глухо. Пълно мъртвило царяло. Сепнал се юнакът! Лоши мисли го налегнали и той нетърпеливо се метнал на коня и долетял в селцето. Питал и разпитвал за Елица, защо не се чува вече гласът й. Дали е болна легнала или в далечни далечини е отишла. Никой не смеел да му каже дума за личната мома!
Намерили се добри хора, които разказали на Марко юнак как една вечер на седянката, както си предяла Елица и сладко извивала медения си глас, дошли турци и я отвлекли. Къде, никой не знаел.
Трепнало юнашкото сърце на Марко Кралевити, пришпорил коня и като орел полетял по висинето. Където минел, дърветата се превивали до земята, където стъпел – огньове се запалвали. Настигнал той потерята и със страшна сила спрял коня си. Където стъпил, камъкът се стопил. Останали само копитата на коня и единият му крак, а другият все още бил на стремето.
Като хала се развъртял юнакът и се разправил с похитителите. А когато очите му зашарили, за да открият Елица, що да види – тя се обесила на едно дърво, заради честта си! Приседнал Марко на една скала и горчиви сълзи се стекли по лицето му за хубавата Елица, за вълшебната й песен и… за човешките мъки.
Там, където бил седнал юнакът, камъкът станал като седалка, а под нея, невидимо изворче все сълзяло! Затова нарекли този рид Марков рът.