www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Великомъченик Георги е роден през втората половина на II век. Отличавал се с буден ум, доблест и храброст. Това е времето на император Диоклетиан, който жестоко преследвал християнството и още по-жестоко наказвал онези, които го изповядвали. Когато Георги станал на 20 години, заради неговите качества Диоклетиан го произвел във висок военен чин – трибун. Дълбоко смутен от строгите присъди към войниците, младият войн се опълчил срещу императора и неговите закони. В това време умряла и неговата майка, която не могла да понесе мъченията и посичането на съпруга си. Голямото богатство, което наследил от тях, той раздал на бедните хора и поел своя мъченически път заради христовата вяра. Горили го с огън, рязали го с нож, пробождали го с шишове. Георги стоически понасял всички мъчения и като по чудо раните му бързо зараства¬ли. Възхитена от храбреца била дори жената на жестокия император. Тя се казвала Александра и се посветила на християнството. Когато научил това, владетелят заповядал и двамата да бъдат обезглавени. Това станало на 23 април 306 година!
Великомъченикът Георги бил погребан на брега на едно езеро в околностите на Бейрут. От водите на това езеро излизал триглав змей и опустошавал всичко наоколо. Хората се чудели вече какво да правят с тази прокоба и решили да му дават по едно дете от всяка къща, та дано да го омилостивят.
Един ден на брега чакала своя ред красива девойка. В момента, когато чудовището излязло от езерото и се устремило към девойката, изневиделица се появил свети Георги, яхнал своя бял военен кон. Той се прекръстил в името на света Троица и пробол триглавата ламя. Заради тази негова храброст и доброчестие всички езичници приели християнството.
Другата притча ни го представя като покровител на живата стока.
Умрял волът на един беден земеделец. Много страдал сиромахът, защото волът хранел многолюдното му семейство. Отишъл той да се помоли на свети Георги да му помогне. Светията с добра дума го посрещнал и му казал да си отиде и че ще свари вола си жив. Така и станало. Оттогава людете тачат храбреца не само заради добротата му. Те го обявили за покровител на селскостопанския труд.
Образът на свети Георги в българския фолклор е невидимият стопанин на селския труд – на нивите, ливадите, лозята, който обикаля със своя бързоног кон и пази от всякакви пакости. Той убива юдата, дето е заключила водата през девет планини. И народът ще изпее най-хубавите си песни за храбреца:
Хубав Георги, мили Георги! Кой ти рече, та да дойдеш? Отговаря хубав Георги:
Мене рече ден Великден: „Цветен Георги, мили Георги! Скоро по мен ти да дойдеш, а по теб шума, трева, по тревата овчарите, по овчарите сиво стадо."
В една коледна песен се разказва, че веднъж свети Иван поканил свети Георги на ден Ивановден да отидат в Божия рай. Решили и го сторили. Когато отишли там, вратата на рая била заключена. Свети Иван извадил златни ключове и отворил вратата на Божия рай.
Вървели, колкото вървели и свети Иван попитал своя побратим свети Георги дали му харесва раят и какво най-хубаво е видял тук. Свети Георги му отговорил, че всичко, което видял, е много хубаво, само едно нещо било много страшно и грозно:
– Видях – рекъл свети Георги, – че сред рая гори огън, а в него горят трима млади момци. Това много ме натъжи.
Не тъгувай, побратиме – рекъл му свети Иван, – щом научиш защо горят, ще разбереш. Онзи, дето малко гори, е наказан, че не зачита света Неделя; другият, дето краката му горят, не е зачел кръстника си, минавал му е път, не е слушал думата му; а този, дето съвсем гори, не зачита нито майка, нито баща.
Казал това свети Иван и двамата продължили да се разхождат из Божия рай!

Набраздена е като красива дантела. Не, по-скоро прилича на огромна завеса с дълбоки дипли. Зелени повлекла са се вкопчили в нея. По диплите й се стичат едри водни капки като сълзи. Току до върха на скалата стои огромно дърво. То е приведено, като да е направило поклон на земята. Далеч във времето назад незнаен майстор е изсякъл Мадарския конник.
Хан Тервел, синът на Аспарух, възложил на майстора да изсече в скалата конник в негова чест, за да покаже величието на България – Първата българска държава отсам Дунава. Той обещал на младия момък, че ще го възнагради богато, с каквото пожелае, защото сам разбирал колко трудна задача му възлага.
Изсичали, ваяли майсторските ръце. От време на време ханът отправял поглед нагоре и се дивял на момковата сръчност и сила. А ръцете продължавали неуморно и уверено да майсторят. Спирал се за миг само, когато ханската дъщеря плахо му подавала меден съд – водица да си сръбне, жаждата да си утоли. Щом я зърнел юначагата, стъпките му ставали по-леки от вятъра, а видел ли радост и възторг да озари лицето й, по-яка ставала ръката му.Чуел ли гласа й – цялата вселена запявала. Трепвало сърцето на майстора, а ръцете още по-пъргаво изсичали покорния камък…
– Велики хане – обърнал се майсторът към хан Тервел, – изпълних повелята ти! Когато се възкачих на скелето и захванах работа, долу дрянът цъфтеше. Сега дренките са вече узрели. Много вихрушки измитаха праха на пътищата – продължавал той, – много дъждове и слънчев пек ни изпрати небето на Тангра, но дойде ред да стъпя на земята!
Ханът седял гордо изправен на своя кон и удивен не свалял очи от конника, оживял там на скалата такъв, какъвто го бил пожелал. Зад него стояли войниците, с които бил препускал по равна Скития. В ушите му още чаткаха хилядите конски копита. Настанала тишина. Всички стое-ли изпълнени с възторг пред чудото!
– Не оставяй делото си майсторе – викнал гърлено ханът. – Слушай какви думи ще ти кажа и ги издълбай дълбоко в скалата. Те трябва да надживеят времето и да се знаят от онези, които след нас ще отправят поглед нагоре, към Мундрага – Мадара!
Пъргавите пръсти отново заудряли с длетото и чука по твърдия камък и от ръцете му се понесло облаче прах. Той подреждал всяка реч, която идвала от развълнуваните гърди на хана. Не след дълго спрял.
– Изсечи и името си горе, юначе, да те помнят потомците с почит. Ти си заслужил това добро – с вълнуващ глас му викнал ханът!
– Е, велики хане, кому е нужно моето име?…
Войниците опънали здрави въжета и мускулестите ръце на майстора се спуснали надолу. Щастливи сълзи блеснали в очите на момъка, когато стъпил на земята. Около него пръхтели конете на войниците, отпуснали нозе след дългия поход.
Ханът прегърнал ваятеля и топлина облъхнала прашното му лице. Тази топлина върнала достойнството му, което ромеите неведнъж му бяха отнемали!
Засвирил рог. Войниците стояли брат до брата – българин до славянин. Хан Тервел дал знак и шумът секнал. Погледите се устремили към скалата, където бил изправен гордият конник, забил копието в тялото на приклекнал, ревящ от болка лъв… Боилите тръпнели. Те като че ли били познали кой е гордият конник, който бил събрал силата и величието на България, устремила своя ход към утрешния ден!
Та това е великият хан Аспарух. Знакът на рода Дуло е увековечен, като лавина се носел гласът на войните…
Ханът се обърнал с ласкава щедра усмивка към синеокия момък и му подал кесия, пълна със жълтици. Без да посегне към кесията, момъкът твърдо изрекъл:
– Тангра ми е свидетел, че не за злато изсякох конника. За България го сторих – отвърнал момъкът. Не ти искам златото, велики хане, богат да бъда не желая. – Искрица вяра му дала сили да произнесе съдбовните думи:
– Стига ми само твоята дъщеря, за мен – обична гълъбица! В сърцето ми е тя. Нейната обич към мен ми помогна да сътворя чудото! Нея искам да ми дадеш – невеста да ми стане!
Ханът свил вежди строго и в очите му пламнала ярост. Как ще се лиши той от единствената си дъщеря – най-скъпият му дар от Тангра? При това такава хубавица с дълги плитки
до петите. Земята се разлюляла под нозете му. Помълчал миг-два със свъсени вежди гордият владетел и отсякъл:
– Не ще да е прилика за теб чедото ми, синеоки чужденецо, на друг Бог служиш ти! Иди си по живо, по здраво без нея!
Съкрушена от мъка, девойката отправила тъжен и недоумяващ поглед към непреклонния си баща и се хвърлила от скалата…
И до днес повейне ли ветрец в шарената есенна шума, понесе ли се лек ромон от стичащите се едри капки по скалата, спомняме си легендата, която разказват хората от този край. Непристъпната скала все така плаче и скърби за двамата млади, за погиналата им обич! Тя ни спомня, че природата и пред смъртта остава все тъй прекрасна, мъдра. Защото в нея винаги когато нещо умира, друго се ражда. Умряла някога обич – легенда се родила. За погиналата обич ще пеят моми по седенки, а момци ще им пригласят с медени кавали…

Конниците на ювиги хан Аспарух поели големия път -на юг към новата Родина.
Колко време пътували през реки и валове, колко набези на скитащи из степите разбойници преграждали пътя им, колко снежни виелици и знойни лета минали, колко гробове оставили зад себе си в степта – трудно можело да се изброят. Но юртите се изпълвали с жени и деца – растяло племето, възседнало гърбовете на яките коне. По дългия изнурителен път никнели капища на Великия Тангра, за да не предизвикват гнева му.
Когато умората надвиела, спирали пътниците и от време на време се разнасял глас – „Следваме те, ювиги, защото Тангра те е дарил с мъдрост и ни водиш към добро!"
Тангра бил влял безмерни сили и власт на хана, за да води ордата и да ветрее високо знамето с конската опашка!… Много вода изтекла, откакто мургавите мъже на ювиги хан Аспарух били напуснали аулите на стара България. Слънцето се било изкачило на върха на най-високата топола когато ханът дал знак да се спре. Брегът на голямата река Иструм – Дунав – светлеел пред погледа им. Реката приличала на метално платно от синьо-бяла коприна – тиха, спокойна и от време на време подплисвала водите си край тучна зеленина. Очите на жените и децата светели от удивление. Топлото слънце било сменило студения север. Сухите степи били останали далеч зад гърба им. Сега очите им се радвали на разточителна зеленина и цветост, на влага и благодатна земя. Всяка семка цвят ще цъфне, всяко дърво – плод ще върже – се четяло в бликналата радост. А мъжете предусещали големия дар на Тангра, че ще яздят бойните си коне по най-богатата и пищна земя на света.
Воините побили бойното знаме – конската опашка, и скоро гръмнали тъпани, заизвивали глас рогове. Жени, деца – млади и стари, целували висящите муски на вратовете си и молитвено отправяли взор към небето на всемогъщия Тангра.
Запленени от хубоста на земята, всички решили, че тук ще е последният им стан. Изчакал да се нарадват, а децата да се налудуват, хан Аспарух слязъл от своя кон, изтеглил меча си и посочил капището, където багатурите му вече били натрупали сухи клони и слама и полагали върху нея здраво завързано жертвено куче. Ювиги хан вдигнал гордо глава към небето, произнесъл молитвени слова и със страшна сила разсекъл кучето на две. Тълпите гръмнали. Кладата букнала и от опърлената козина се понесъл към небето черен дим. Боилите застинали в смътно очакване. Пушекът от жертвата щял да предскаже волята на Тангра – дали тук ще остане племето, или ще продължи на юг, където ги очаквал истинският рай.
Лек зефир полъхнал откъм север. Пушекът се залюлял и поел на юг – към отвъдния бряг. Напрегнатото лице на хана, прорязано от дълбока бръчка, изведнъж просияло. Той с плавен жест очертал с меча си дъга във въздуха, която сочела, като знамение, топлия юг.
– Братя – изревал с цяло гърло водителят. – Великият Тангра посочи пътя ни. Там ще пуска клони жилавият корен на българското племе…

Земята потръпвала от гръмотевичната буря, която се разразила и часове вече блъскала безмилостно по шатрите. Светкавици раздирали небето!
Хан Кубрат очаквал синовете си, за да им даде своята бащина благословия преди раздялата. Силите му вече го напускали, та искал, за кой ли път, да внуши на своите синове – орли, че силата им е в тяхното единство. Синовете били наобиколили одъра на своя мъдър баща. Само Аспарух още се бавел – незнайно защо. Старият хан потръпвал при всеки тропот – очаквал да изпръхти пред аула алестият кон – гордост на рода! Последен от братята дошъл Аспарух. Бурята била омлатила мургавото му лице, по което се стичали ручейчета вода. От очите му струяла мъка. Перото му от степен орел, което кичело железния му шлем, било мокро повалено. Той свалил от врата си подгизналата кожена муска с магически знаци и с дълбок поклон поздравил баща си и братята, които го очаквали с тревога.
– Конят ми, бойният ми кон е мъртъв. Не издържа умората в похода – като на себе си редял войнът.
Всички настръхнали вкупом.
Изненада разширила очите им и те се стрелнали към Аспарух. Миг-два яките фигури на мъжете останали неподвижни. Суровост изпълнила очертанията на лицата им. Те се издължили. Месеци наред конникът не слязал от коня, не дал покой на снагата си и все разплитал тревожните възли в душата си!
– Синове мои – нарушил тягостната тишина Кубрат, – Това е волята на Тангра! Конят ти, сине, беше любимецът,
знамето на ордата. Аз, старият ви баща, повелявам – опашката му да се отреже и да се стори на знаме. И когато потеглят конниците на Юг, тя ще предвожда ордата!… Това е моята дума!
Така и станало…

И днес минеш ли през село Жълтуша в източните Родопи, най-напред ще те посрещне високият паметник с лика на мома Жълтуша. Издигнали го селяните, та да се знае, че в едно от най-красивите села в този край е станало невиждано и нечувано чудо!
Било по време на Османското нахлуване по българските земи. Една ранна утрин дошла вест, че османлиите са вече в съседното село. А людете знаят – „играе ли мечка в комшиите, скоро ще дойде и в тяхната къща". Мирно и сговорчиво си живеели хората. Помагали си в тежката работа, а на празник – споделяли радостта си с вити хора и весели меджии. Като свои били! Тази вест разтревожила хората от планинското селце и те се чудили какво да сторят. Да се покорят така, даром, не бива. Да се бият? Но колко им е силата? Прибрали те добитъка в кошарите и се изпокрили по домовете си. Жива душа нямало наоколо.
В селото живяла красива мома с руси коси, като ясно слънце. Думали й „момичето със златните коси" – Жълтуша. Като я грейнело слънцето, тя блясвала като златна.
Пискливият глас на турските зурни вече се чувал. Наблизо са. Скоро камък върху камък няма да остане – мислило си момичето със златните коси и хукнало като обезумяло от къща в къща да събира всичко читаво – момци, мъже, старци – да бранят селото и българската си чест! Заповядала момата, който имал пушки, саби – да ги вземе, който нямал – с камъни и дървета да се въоръжи. Трябвало да се спаси най-хубавото село в този край!…
Чули селяните плачевния зов на момичето и един по един, хлопвали залостените врати, грабвали каквото им попадне в ръцете и излизали да срещнат нападателя.
Слънчевото момиче било начело!
Люта битка се разразила и три дена и три нощи мерили сила войска и мирни люде. Али Паша, който предвождал нападателите, се разтърсил от гняв, като виждал, че мома сред мъжете стреля, а куршум не я лови.
Но на четвъртия ден куршум улучил момичето и то паднало в барчинката. Пашата хукнал натам и рекъл, че сам иска да посече главата на тази непокорница – на кол да я забие и като байрак да я понесе, когато в село влезе. Когато замахнал със сабята, той срещнал очите й – дълбоки езера, огряни от златната коса, и ръката му останала във въздуха.
– Аллах! Такава хубост и такава смелост не съм виждал – провикнал се той и отпуснал ръка! После навел глава и заповядал на своя аскер да се върне и да остави селото да погребе тази красота, както се полага.
Селяните с гордо и прояснено чело вдигнали девойката на ръце и я изнесли на най-високото място в махалата. Погребали я с почести. А за вечна памет построили паметник и селото нарекли Жълтуша!

Решили людете от Горно Райково да си построят камбанария. Повикали добри майстори да я иззидат. Те зидали, тя все поддавала – рушала се. Казвали, свлачище било, вода подгизвала и все не ставал строежът. А мястото било лично. Нависоко е и оттам всичко се виждало. А камбаната като запее – ще се чува надалеч. Та затова не се отказали да зидат.
Хаджи Райчо – първи родолюбец в селото, да Божия гроб стигнал, хаджия станал – все дирил най-добри зидари и дограмаджии. С много усилия изправили снагата на камбанарията.
Дошло ред да отливат камбаната. Избрали си те баш майстор на камбани – чак от Неврокоп. Стекло се селото глинен калъп да излива. Хаджията давал алтъни, само и само да пейне камбаната. Мъжете събирали бакър и чанове: моми и невести, не минали още под венчило, сваляли сребърни и златни гиздила и ги пущали в казана с врящата сплав. Мехове се издували и разпалвали синия пламък на огъня и той безжалостно разтапял всяка гиздост. Теглел кантарът, но все не достигало. Знаели райковци какво е хубаво пеене на камбани и на чанове. Всеки чан се познавал по гласа. Който иска по-гласовити, слага сребро в тях. Като докоснеш такъв чан – трепти и дълго се чува звукът му, носи се надалеч. Цялата песен може да ти изкара овчарят на тях с пръчката. Като невести пеят чановете из баирите, та огласят цялата планина.
Носили людете каквото имали, но все не стигало среброто. Само две оки още да имало, та да е здрава и звънлива камбаната – викал майсторът леяр и поглеждал с надежда навалицата. Цялото село било излязло да гледа как се лее камбана. Изведнъж съзрели да си проправя път из народа хаджи Райчовата дъщеря – Маруда. Стиснала в шарения миндил позлатения си подбрадник, дето хайдут Дельо й изпроводил за бъдещата сватба. Когато Маруда застанала пред врящата сплав и извадила гиздилото, зашумяла тълпата, развикала се да не хвърля това слънце в огъня, а да го пожали. Годенишки дар е това, не ще да е на добро, ако го погуби. Хайдушката годеница огледала с овлажнели очи хората, вдигнала нагоре подбрадника и го метнала в казана.
Три години вече тя все чакала да се завърне от хайдутлук нейният годеник, та да вдигнат сватба, а него все го нямало. Не й трябвало гиздилото, щом годеника го няма. Дано поне камбаната като пропее, да чуе гласа й Дельо и да дойде, ако е оцелял. А то така – нито мома с момите, нито невеста с невестите – тлеело й сърцето от мъка…
След седмица време пропяла камбаната над бърчинки и долове. Сърцата на хората се обливали с радост. Кръстели се и отправяли поглед към високата камбанария, откъдето идвал медният глас на камбаната. А от върхарите на елите в корията кукувицата вече възвестявала новата пролет. Тази пролет била съдбовна за хаджи Райчовия дом. Скоро хайдут Дельо изпроводил хабер – да подготвят сватбата и щом се изнижат забранените за сватба дни, ще я сторят.
Трепнало сърцето на Маруда. Захванала се най-напред рубата да стяга. Миндилите били още на стана. Аглоците (домотканите кърпи) ресни си нямали, а терлиците били недошити. Но дружки добри нали си има – ще се сберат на меджия и всичко ще натъкмят. Дано само Дельо по живо по здраво да се завърне.
Разцъфтяло моминското лице. Песента й литнала по върхарите на бориките и галела душата на хората. Заслушвали се те и думали – хаджи Райчовата дъщеря пее. Запеела ли се нова песен на попрелки и меджии – знае се – Маруда я е запяла първа.
Хубаво било момичето. Лицето й бяло, радостно, засмяно. Черни очи святкали под витите й вежди. Задиряли я момците, китки й изпровождали, но единствен Дельо – Стайковият делия – й бил легнал на сърцето. Нему дала Маруда нишан, негова годеница станала.
Най-после двата рода рекли и отсекли. След Спасовден ще вдигнат сватбата. Тази неделя – преди сватбата – била отредена на бъдещата невяста: да опее и да се сбогува с баща и майка, с милна градинка, с дъхав босилчец, с ясно слънце, с песнопойна камбана.
Да послушаме и ние предсватбеното оплакване (кордене) на родопската невеста:
– Камбано, камбанко, ясна камбанко, и теб ще оставя… Сутрин ме събуждаш и вечер ме приспиваш. Сладко на празник ме каниш, пък ще ида в далечна махала, та вейке нема да те чувам… И за теб ще ми е бално… Слончице, мило слончице, тук си ме първо огряло, кога ме е майка родила… Изгревало си ми двайсет години. Сутрин измита и счесана съм те посрещала, а вечер уморена и благодарна съм те изпращала… Сега си ме пак огрело, огрело и заемело. В понеделник къде ще ме огрееш и ще ли ми се засмееш?
Много дружки и роднини се събрали да погледат и да послушат Марудиното посрещане и прощаване.
Откакто й изпратил годежно гиздило, Дельо си тъкмил и своя овен – годеша, който по обичай трябва да се заколи в момината къща за сватбарската гощавка.
Дошъл денят. Маруда посрещнала белия овен, „годеша", окичен от годеника по стара традиция. Роговете му позлатени и ошарени с цветя. По тях висели сребърни пари и жълтици. Чановете звънкали на шията му, като че ли казвали на Маруда – добра сполука. Маруда през сълзи занареждала:
… Добре ми дошъл, овенчо,
на момски равни дворове…
Мили ли ти са чанкове,
чанкове и дребни шилета?…
Овенчо, вакъл алчинко,
имаш ли си и ти майчица,
майчица да ти заплаче,
кайно моена за мен плаче?
Имаш ли си сестрица,
сестрица да ти пожали,
кайно моена за мен плаче и жали?
Имаш ли си бащица,
от кошара да те изпрати,
кайно моена утре ще мен изпрати?
Поблей ми жално с устинки,
потропай ситно с ножинки,
да видим, Карагьоз, и чуем,
че ни халал правиш гивдъона
сватбана да ни разшениш,
сватбана да ни разправиш…
Заблеял овенът в момините двори, радостно писнала гайдата, кръшно хоро се извило. Песните надвивали гайдата, ехтяла планината.
Дошли кърджалиите и отвлекли годеницата. Сватбата не стигнала до момковата къща. Отново щукнал хайдут Дельо, а Маруда… Похитил я неверникът, а тя измъкнала ножа от силяха му и го убила.
Побягнала сиротинка из тъмното – падала, ставала и едва се добрала до камбанарията. Ей там до нея изплакала мъката си и се пробола. Само месечинката бледа я гледала, а елите се превили.
Тънки жаловити стонове се понесоха по рътлинката, като женско дихание.
Хората помнят незавършената сватба на Маруда и хайдут Дельо. А камбаната все така гласовито жали хубавото момиче. Като съпровод на нейната жалба едва доловимо подрънква позлатеното подбрадно гиздило на Маруда…

В стародавни времена живял свети Иван Рилски! Селото, в което се родил, било малко и бедно. Сирашка участ имало детето.
Когато поотраснало момчето, селяните го ценили да пасе говедата, защото бил добър, грижовен и много обичал добичетата. Пасал ги той много години и хората били доволни от него. Веднъж сред полето го сварил проливен дъжд. Уплашило се момчето да не придойде селската река, която правела големи пакости в такова време, та се разказвали страхотии за нея. Говедарчето набързо събрало говедата и ги прекарало през реката. Прибрал се Иван в селото спокоен, че е изпреварил бедствието!
Но когато се стъмнило, чорбаджията, при когото живеел, дошъл и изпитателно го изгледал. Момчето смутено побързало да попита стопанина – какво се е случило, та го гледа недоволно!
– Иване, казал му той – ти докара на всички селяни говедата, само моята крава си забравил да прибереш. Тя беше стелна, да не би някъде да се е отделила, а ти да не си я видял? Искам си кравата! Намери я и ми я доведи невредима.
Иван спокойно и благо отвърнал на своя стопанин – да не се бои за кравата. Ще я намери и ще я доведе. Нищо няма да й се случи. На тези добри думи чорбаджията от-върнал с добро и му обещал, че ако я намери, телето, което се отели, ще бъде негово. Изненадан от тази щедрост, Иван със светещи от умиление очи попитал:
– Даваш ми телето?
– Давам ти го – твое да бъде – рекъл чорбаджията.
Тръгнал Иван из полето, край гората – там, където пасъл цялото стадо и стигнал до реката, Рила й било името. Реката била толкова придошла и толкова страховито ечала, че невъзможно било да се прегази. На този бряг той не намерил кравата. Момчето решило, че може да е преминала на другия бряг.
Трябвало да се прегази водата. Без кравата не трябвало да се връща. Но как ще стане това? Стоял Иван на брега, гледал „полудялата" пълноводна река и не знаел какво да стори. Изведнъж решил. Свалил си шаечната абица, хванал се за единия й ръкав и я метнал в реката. После се прекръстил молебствено и седнал върху нея. Дрехата заплувала спокойно и плавно и той се озовал на другия бряг невредим и сух! Затърсил весело кравичката. Тук-там, пребродил брега и изведнъж пред него се изпречила тя – със своето красиво мъжко теленце. Прегърнал го нежно, порадвал му се гальовно и го понесъл към реката. Кравата, с топли майчини очи, безропотно тръгнала след него. Когато стигнал на брега, той отново метнал абата във водата, седнал на нея с телето, прекръстил се пак и се понесъл по водата, а кравата го последвала в дълбоките води. Водили я майчината обич и Божията воля. Преплували като по чудо реката и се озовали на другия бряг.
Щастлив от изпълненото обещание, Иван закарал кравата с телето на своя чорбаджия. Зарадван и доволен от своя пастир, стопанинът му казал, че след три години телето ще бъде негово – ще си го вземе. От този ден Иван спокойно продължил да пасе говедата и да се радва на телето, което растяло и хубавеело пред очите му.
Когато изминали трите години, Иван получил обреченото теле.
Той го хранил с хляб и го поил с най-бистрата и чиста вода, водил го при най-сочните треви. Телето било кротко и обичливо. Всички му се радвали като на своя рожба!
Случило се така, че на един сиромах от селото му умрял волът. Нямал нещастникът с какво да си изоре и засее нивата. Примолил се на Иван да му даде телето – да го научи как се впряга и как се оре и сее. Дал го той с драго сърце. Изорал си човекът нивата, засял я, както му е редът, а вече зимата била захванала. Дошло лятото. Нивата на сиромаха толкова избуяла, толкова наплодила, че класовете от земята до върха били пълни. Съседите му завидели за този богат приплод и решили, че Иван като му е дал телето, е направил и магия – обрал е класовете от нивите им и ги е пренесъл на сиромашката нива, та затова е толкова плодна! Завиждали му всички, защото щял да стане чорбаджия.
Заради тази богата родитба на нивата на селянина, който орал с телето на Иван, людете решили да освободят пастира от говедарлъка. Решили и го сторили. После дълго търсели кой да поеме говедата, за да ги води на паша, ала никой не се наемал. Наложило се отново да се помолят на Иван – да се върне към пастирството и той приел.
Работите през годината вървели, както е било. Но скоро се случило така, че на друг селянин умрял биволът. И той се обърнал към говедаря с молба да му даде телето да си изоре и засее нивата. Засял той както всички. И когато дошъл ред да прибира реколтата, класовете на нивата – от земята до върха, били още по-пълни, още още по-богати на плод.
– Това е магията на Иван – ядосано си казали завистливите селяни и решили да го изгонят от селото. Такива пакости, те не могли да понесат – най-сиромасите да получат такава благодат от природата!
Един ден се събрали всички селяни и тръгнали към бедната къщичка на говедаря! Като ги съгледал, той разбрал, че ще му се случи нещо лошо, гняв е това, не е шега, и побягнал към планината.
Качил се на най-високия камък, за да гледа какво ще правят. Стоели те дълго време и се чудили какво да сторят. Говедата отново останали без пастир, нямало кой да ги води на паша. Сговорили се най-после да му се помолят отново – да поеме говедата. След дълги уговорки го склонили и той слязал от високия камък.
Минала година, без да се случи нищо лошо в селото. Когато дошла втората, отново се случило волът на друг сиромах да умре. На драго сърце Иван и на него дал телето да си изоре и да си засее нивата. Този път родитбата от жито била толкова богата, че сиромахът стигнал по харман най-богатите орачи в селото. Разгневени от завист, селяните заявили на Иван, че ако още веднъж даде някому добичето си да оре и сее – ще го убият. Добрият грижовен пастир продължил да пасе добичетата и да се забавлява със своето чародейно теле по ливадата.
Веднъж посред пладне селската тълпа поела към поле¬то, за да погуби пастира. Телето ги съгледало отдалеч и с човешки глас казало на своя стопанин:
Иване, твоите селяни идат да те убият.
Иван спокойно му отговорил:
– Мен няма да убият, но теб ще те заколят. Не се помръдвай от мястото си, чу ли?
Дошли те до мястото, а Иван вече ги гледал от високата скала. Поседели те, поседели и решили да убият телето. Нарязали го на парчета, разделили си го и нарамили чувалите на гърба си.
Иван гледал тази жестокост, тръпнела му душата от мъка и рекъл:
– Господи, дано телето ми да се превърне в змии и гущери, за да не могат да го ядат проклетниците.
Скоро чувалите по гърбовете на злосторниците се изпълнили със змии и гущери, които ги погнали да ги хапят. Иван слязъл от скалата и отишъл при своя брат. Поискал му той синът му Лука на постничество да го учи горе в планината. Дали му момчето.
Минало време. Злината не давала покой на селяните. Те насилили брат му да си вземе момчето Лука от планината, за да не се учи на магьосничество. Иначе, заканили се да го погубят. Отишъл бащата да си вземе сина, а Иван го посъветвал:
– Братко, остави детето тук да си гледа работата. Ако си го вземеш, няма да е твое.
– Как да се върна без него – тъжно отвърнал бащата, – те ще ме убият.
Взел си той момчето от Иван и тръгнали. Скоро стигнали до една чешма и спрял водица да си пийне, жаждата да си утоли. Детето оставил на една каменна плоча до чешмата. В това време пропълзяла змия и ухапала Лука по петата. Когато бащата се върнал от чешмата, сварил детето си мъртво.
Горчиво заплакал нещастният селянин, мъка и укор изпълнили сърцето му, че не послушал съвета на своя брат.
Върнал се с детето при Иван и заредил неудържимо – молил го за прошка. Така му било писано – повтарял отчаяно той.
– Моля те прибери го при тебе, погреби го тук, а аз ще се върна в селото, та дано ми се нарадват комшиите.
Иван погребал братовия си син в един голям камък и над него изградил църква, която нарекъл „Свети Лука". Тя стои и до днес.
Сломен от трагичната участ на своя добър последовател Лука, Иван приседнал на скалата и задрямал. Дяволът, който отдавна търсел подходящ момент, за да накаже постника заради неговата голяма доброта, го блъснал от скалата. Той полетял надолу от голямата стръмнина, но леко се поударил от падането и веднага се изправил на крака, прекръстил се и отправил молба към Бога:
– Господи, ако това зло е от дявола, помогни ми отново да се възкача на скалата.
И станало чудо! Божа сила го подзела и камъкът отдолу се пробил. Минал през него, а Бог го провъзгласил за светец и го издигнал на върха. Седнал свети Иван на камъка и видял, как дяволът се пукнал от яд, че не му се отдало да отмъщава за добрина!
Това място, което пробил в камъка свети Иван Рилски и се проврял през него, и до днес стои във величествената Рила – там, близо да светата Рилска обител. Всеки, който Отива да види мястото, където е живял постникът, се провира през камъка и за здраве, и да „провери" своята праведност. Ако е грешен човек, камъкът го притиска, докато обещае да стори голяма добрина и чак тогава го пуска да мине!
А имало ли е безгрешници? Сами ще отсъдим къде се крие вълшебството и къде – историческата истина!…

На връх Погледец, недалеч от Самоков, където при тих ветрец листата на старите буки потрепват и разказват легенди, лежи, според народното вярване, последният български цар на Второто българско царство – Иван Шишман! По християнски обичай гробът му е обърнат на изток.
И християни, и мюсюлмани приели това място за свято и се покланяли пред величието на цар Шишман със своите обичаи. Наблюдателното око на хората от този край забелязало, че всеки петък отивали там мюсюлмани на поклонение и всеки носел от река Искър по един камък. Поставяли го те на гроба, запаляли свещи, запушвали тамян… Това правели с вяра, че трябва да се натрупат много камъни, да не би някога царят да излезе от гроба, защото това значело, че ще си върне царството от турците. Българите християни пък отивали нощем в късна доба и хвърляли камъните обратно в реката. Така никога не могли да се натрупат! И все вярвали людете, че ще възкръсне царят и ще си върне царството.
Там, под върха, стърчи и старинна крепост, която всички почитали като наследство от цар Иван Шишман…
Близо до това място е Черното езеро. Турците го нарекли Кара гьол. Според преданието, когато погинал царят и живите войни загубили всяка надежда за оцеляване, събрали всичко скъпоценно, което принадлежало на царя – скиптъра, оръжието, короната и други скъпоценности и ги хвърлили в езерото.
Населението вярвало, че в Черното езеро живее воден бик, който погубвал всеки, щом се приближи до водата Други пък вярвали, че в това езеро живеят Вили самовили, юди, които също ревниво пазят водите му и не дават жива душа да припари до брега.
Така веднъж двама младоженци се отклонили от тежката сватба и се приближили до брега на езерото. Изведнъж нещо невидимо ги завлекло във водите. Те също станали невидими и никога повече не се появили на белия свят.
И до днес жителите на околните селища мъдруват как да си върнат драгоценните реликви на цар Иван Шишман, но никой не смее да се приближи до водите на Черното езеро. Хрумвала им и идеята да прокопаят бреговете и да изпуснат водата, но пък ги грозяла опасността водата да се излее и да удави и града, и околностите му. И все така преданието напомня на людете, че там на дъното на езерото лежи царската слава и достолепието на Втората българска държава и няма сила, която да разкрие това богатство, защото го пазят зли сили…
Гордата Рила стои като на стража над тъмните води на езерото и го прави като омагьосано. Птиците се стрелкат от гнездата си и сенките им шият репризи по огледалната му повърхност, а дърветата хвърлят сянка върху огледалните води и всичко става едно цяло!
Дали името Черното езеро е дошло от стаената черна мъка по погиналото царство или от тъмнозеленото кадифе на исполинските рилски гори, в които вятърът тънко свири и се заплита в дантелите на зъберите, които се оглеждат в стаените води – не се знае, но застане ли човек на брега на езерото, като че ли мислено разговаря със сенките на предците, обитавали този прелестен кът на Отечеството ни, и подсилва чувството за омагьосана светлина и сила, за вълшебство!
Погледът не се насища да гледа това величие на природата и човек възкликва неочаквано – колко точно име са отредили на върха – Погледец.
А селяните – добри и кротки – славели хубостта на своя край и все разказвали легенди за него и за цар Иван Шишман, та затова се помнят и до днес!

Там, близо до Урвичката крепост, и днес ще се видят следи от три кладенци. В хубава, но тъжна песен от Шопско се разказва, че когато цар Ясен седял в кръчмата в село Кокаляне, близо до София, и пиел червено вино със сладкодумните селяни, турците стигнали до Урвичката крепост.
Една хубава мома от село Герман тръгнала била с менците си за вода. Като видяла това, тя завила край реката Искър, качила се на една отсечена висока скала и звънко се провикнала:
Царю, Ясене, Ясене, ти седиш вино да пиеш у село, у Кокаляне, град Урвич турци разбиха, царица ти залюбиха…
Като чул това царят, яхнал своя бързоног кон и препуснал към крепостта. Кончето трудно вървяло и все не стигало до там. Сред полето срещнал едно овчарче, което си пасяло стадото. Цар Ясен го попитал дали не е видяло турците оттук да минат и накъде са отишли. Момчето се усмихнало хитроумно и рекло на царя:
Царю ле, честити, скоро си турци минаха, царицата ти водеха…
Но ти няма да можеш да ги стигнеш, защото кончето ти е спънато!
Сетил се царят, че в бързината е забравил да свали пайвана от краката му. Бързо го срязал той с влашкото си ножче и кончето толкова силно скочило, че където стъпило, три кладенци изврели! Настигнал той потерята и освободил царицата. Завел я в крепостта и тихо я попитал:
– Кажи, честита царице, като те турци краднаха, золум не ти ли направиха?
Ако вълк влезе в стадото, мирно ли ще излезе от стадото – рекла дръзко тя!
Разбрал цар Ясен, че Милица е похитена, и черна мъгла се спуснала пред очите му. Извел я той от крепостта и със страшна сила я хвърлил от скалата.
На камък станала царицата – казва песента. И там на завоя на реката Искър и днес стои скалата, която тукашните селяни нарекли – „Каменната царица". Тя все напомня за предателството й!
Неотдавна минах оттам. Искър все така подплисва водите си около камъка и като че ли шестстотин години не му стигат да измие позора на предателството. Възкачих се до самата крепост. Крепостта я няма. Стърчи само страже-вата кула, обрасла с коприва и виеща се поветица с кичури като паяжина.
Въображението ми литва и виждам храбрите защитници на тази светиня – сабите им като ясно слънце, ковани в Самоковски видни. Докосвам земята и загребвам шепа пръст. Тя припарва в ръцете ми и я разпилявам срещу слънцето. Иде ми и аз като народния певец да попитам слънцето – като грее отвисоко, може ли да ми каже чии ръце преди шест века са съградили крепостта, кои моми – кокалянски или панчаревски – са засаждали китните градинки с босилек, здравец и шибой, на чии калпаци са хубавеели „смесните им китки", оттогава ли идат белите цветчета на звезданките, дето са прегърнали стария дънер… Но вместо това, оцеляла е песента и оная мома от Кокаляне, която от високата скала се е провикнала с цяло гърло:
Царю Ясене, Ясене!
… турци калето разбия
и ти царица робия…

Българската майка земя е вече поробена. Какво ще се случи по-нататък с нея? Народният певец със слово и песен реди историята. За точност му помагат и птиците, дето летят високо и гледат нашироко. И ето, съзрял е Мара – „бяла българка" – сестрата на Иван Шишман – дето твърдо отстоявала българската чест:
Цар Мурат Мари думаше: Маро ле, бяла българко, айде са Маро, изречи, изречи, та са потурчи -за мене бяла кадъна, цар Муратова ханъма!
Султанът й обещавал, че, ако се съгласи да му стане ханъма, ще й хариже от Цариграда половината, одринската Узун-чаршия, Влашко да владее и данъка да сбира. Мило и драго залагал завоевателят, само да спечели хубавата българка.
Девойката била умна, предвидлива и поискала съвет от своя брат владика и другия – патрика! Един ден отново грабнала стомните и отишла с прясна вода да ги напълни. Като я видял султанът – от прозореца се провикнал. Същите думи й думал, скланял я да приеме неговия обет. Тогава Мара му отвърнала:
Лесно се, царю, изричам, пък се по-лесно потурчвам, ако ми, царю, харижеш, царството и везирството, пръстена мюхурлията, на Цариграда половината с потурчената черкова, черкова „Света София"…
Цар Мурат я гледал изумен. Ярост го обзела. Очите му святкали, горяли. Той рекъл на дръзката бяла българка:
Езикът да му изсъхне, който та, Маро научи, царството да ми поискаш, царството и везирството: царството ми е бащинка, а пък везирството – дединка, азе си глава залагам, „Света София" не давам!
Този исторически факт, който е изпят на песен, а ние го редим на приказка, е величав и съдбовен! Твърда е решителността на българката да отстоява вяра и синовна привързаност към родната земя, тази земя, от която е излетял първият детски плач, от която е тръгнала и песента на народния певец!