www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Това се случило преди много, много години, когато морето било малко и рибите нямали достатъчно място да плуват на воля, та постоянно се блъскали една в друга.
— Хубаво щеше да бъде, ако морето беше по-голямо! — казвали всички. — А сега е много претъпкано!
— Я се поотдръпни! — викала рибата-треска на един рак.
— Престани да се блъскаш! — сърдели се сардините на огромния кит, който плувал покрай тях.
— Внимавайте къде стъпвате! — викали стридите на няколко омари, които се придвижвали покрай тях.
Най-мъдрата риба в морето била една стара баба херинга и тя непрекъснато мислела.
„Ако морето беше по-голямо, нямаше да бъде така натъпкано и щеше да има място за всички риби. Чудя се какво ли може да се направи? Как да стане морето по-голямо?"
Дълго мислила баба Херинга. Най-сетне измислила един план, изплувала на повърхността, подала си главата от водата и извикала на слънцето:
— Моля ти се, слънце, иди и огрей другата страна на света!
— Още е много рано да огрея другата страна на света! —отвърнало слънцето.— Там е още нощ. Чакай, може пък да стане весело! Добре, бабо Херинго, ще отида! Чудно ми е, какво ли ще каже месечко?
А от другата страна на света било тъкмо посред нощ.
Месецът и звездите греели. Бухали летели. Децата спели в креватчетата си, врабчетата — в гнездата и кучетата — в колибките си.
Ето че дошло слънцето, изгряло и засветило.
Всички се събудили, прозяли се и рекли:
— Време е за ставане!
Татковците станали и се обръснали. Майките станали и приготвили закуската. Децата станали, измили се, и помогнали да се облече бебето. Врабчетата се събудили, зацвърчали, зачистили перцата си и изхвръкнали от гнездата.
Кучетата излезли от колибките си, протегнали крака и после отишли и залаяли под стълбището, или се заиграли в градината.
Почти всички били много доволни.
Само бухалите не били доволни. Те знаели, че това не е истинският ден.
— Още не е нашето време за спане! — казали те. — Никак не е прилично от страна на слънцето да става толкова рано.
И ако бухалите били ядосани, петлите направо били разгневени.
— Въобще не е за ставане, докато не сме изкукуригали! — казали те.— Слънце, веднага се махай!
— Няма! — рекло слънцето. — Харесва ми да светя тука!
Месецът още светел на небето и той също се ядосал.
— Докато свети месецът, децата трябва да спят — обадил се той. — Ти си много лошо, слънце!
— Глупости! — отвърнало слънцето. — Аз мога да светя по-ярко от тебе. Ти си един завистлив, стар месец.
Докато разговаряли, прелетяло едно облаче и си помислило:
„Не е зле да поваля сега" — и започнало да сипе дъжд. Като из ведро!
Децата, които били излязли да играят, се намокрили до кости и се разплакали, малките птички, които били станали и търсели трохички се разплакали, кучетата, които играели в градините се разплакали, бухалите — и те се разплакали.
А в същото време и от другата страна на света всички плачели, защото било още тъмно и трябвало да лежат в леглата. Така че ВСИЧКИ деца в света плачели и ВСИЧКИ майки и бащи, и бухали, и кучета, и котки, и врабчета, и таралежи, и прасета, и крави, и пеперуди, и жирафи, и слонове — всички плачели!
Ай, колко сълзи се леели!
Пеперудите плачели със ситни, дребни сълзи, децата със средно големи сълзи, а пък слоновете плачели с огромни сълзи.
Сълзите потекли в езерата и потоците, потоците се вливали в реките, а реките от сълзи се втичали в морето. И морето ставало все по-голямо, и по-голямо, докато най-сетне станало толкова голямо, че в него имало място за всички риби, да плуват без да се блъскат една в друга.
— Благодарим ти, бабо Херинго! — казали те. — Сега има много място. — И те заплували насам-натам, пляскали с опашките и си играели.
Ала морето продължавало да става все по-голямо и по-голямо и баба Херинга си помислила:
„Ако стане още по-голямо, ще вземе да прелее. Сега трябва да измисля как всички да престанат с тоя плач …"
Тогава тя изплувала на повърхността на морето и повикала петела, кацнал на оградата на един двор.
— Моля ти се, Петльо, изкукуригай колкото сила имаш!
— Дадено, бабо Херинго! — казал петелът. — Кукуригуууу!
Слънцето, което се било уморило да грее все на едно място, чуло кукуригането на петела и си рекло:
— Време е вече някъде да съмне! А, сетих се! Ще се върна
в другата страна на света и ще я огрея, както си е редно. И то се върнало, а денят и нощта почнали да се редуват, така че всички престанали да плачат, а морето престанало да става по-голямо и всички риби били много, много щастливи.
И това е краят на тази приказка!

Имало едно време едно лъвче, което можело да надава само слаб рев. Наричало се Сем.
— Хайде, Сем — казала майка му, — иди в джунглата да поревеш с другите лъвове.
Сем отишъл в джунглата, където всички лъвове ревели много силно:
— РРРРРРРРРРР!
— Сега е твой ред да ревеш, Сем! — подканили го те. И Сем заревал:
— Ррррррррр!
Всички лъвове му се присмяли.
Тогав Сем се върнал у дома, пийнал малко сироп против кашлица, та да му помогне да реве по-добре. После отишъл в задната градинка и започнал да се упражнява да реве.
Но колкото и да се мъчел, ревът му излизал много слаб.
Ех, че се натъжил, Сем!
Той отишъл в джунглата и там срещнал своя приятел Джек, който бил най-добрият ревач в света.
Джек можел да реве толкова силно, че щом го чуели, дърветата потрепервали, облаците се пръсвали, а животните бягали и се криели. Дори кралят в своя замък се плашел.
— Джек пак реве! — казвал той на кралицата. — Слушай какъв шум вдига! Знаеш ли какво, мила, не смяташ ли, че той би станал много добър пазач на главните порти, така че никой няма да смее да влезе и да краде кралските скъпоценности? Сега ги пазят само една котка и една мишка.
— Това е добра идея! — рекла кралицата.
Тогава кралят казал на министър председателя да отиде и да помоли Джек да дойде в замъка, за да пази кралските скъпоценности.
— Помоли го да пази и бебето! — прибавила кралицата.
Министър председателят отишъл в джунглата. Щом зърнал Джек, така се изплашил, че се покатерил на едно дърво.
— Кралят пита дали си съгласен да дойдеш в замъка, за да пазиш кралските скъпоценности? — извикал му той. — А пък кралицата пита съгласен ли си понякога да пазиш и бебето?
Джек останал много поласкан и отишъл в замъка с министър председателя. Щом влезли вътре, кралят казал:
— Сега застани на предните порти и реви! И Джек заревал:
— РРРРРРРРР! РРРРРРРРРР!
— Това се казва добър рев! — обадил се кралят. Но кралицата не била доволна.
— Всеки път щом зареве, събужда бебето — оплакала се тя. — Не съм съгласна с това.
И тя погледнала през прозореца.
— Ти си много невъзпитан! — извикала кралицата — Толкова силно ревеш, че събуждаш бебето.
Джек се замислил. После отишъл в джунглата, срещнал там своя приятел Сем и му казал да дойде в замъка и той да реве.
Така Сем дошъл и започнал да надава слаб рев.
— Ррррррр! РРРРРРРР!
Кралицата останала много доволна.
— Така е добре! — извикала тя. — Когато бебето е будно,
Джек може да стои на пост и да реве колкото си иска силно.
А когато бебето спи, Сем ще стои на пост и ще надава слаб рев.
Сем и Джек били толкова доволни, че затанцували от радост. И понеже тъкмо тогава бебето спяло, Джек слязъл долу в кухнята и готвачът му дал да вечеря. А Сем стоял на и надавал слаб рев:
— Ррррррр! Ррррррр!
— Ти си добро лъвче, Сем! — похвалила го кралицата.

Имало едно време един грамаден омар и седем малки омарчета, които стояли върху една скала сред морето. Време било малките омарчета да си лягат.
— Молим ти се, разкажи ни една приказка за приспиване! — казали те.
— Да, да, разкажи ни, молим ти се! — извикали и мидите, които се били прилепили към скалата.
— Добре, ще ви разкажа! — съгласил се големият омар.
Поспрели да послушат и няколко риби-трески, които тъкмо
минавали край скалата, също и няколко дребни цаци (макар че, всъщност, отдавна трябвало да спят) и една грамадна змиорка, която се казвала Уилям. Големият омар започнал да разказва:
Едно време, когато морето било току-що създадено, то не било солено и никога в него не бушували бури. Просто приличало на грамадно езеро с риба.
Един ден татко Нептун седял на морското дъно, заобиколен от своите четиридесет красиви дъщери. Десет от тях имали дълги руси коси, десет — дълги черни коси, десет — дълги бели коси и десет — дълги червени коси, а всичките имали прекрасни лъскави рибешки опашки.
Татко Нептун забелязал, че някои от херингите, които минавали покрай него, плачели. После минала една акула на бели ивици и няколко водни кончета — всичките разплакани! Минала една камбала, и тя също плачела. Погледнал към дъното на морето и видял една морска звезда, която плачела, а малкото омарче, дето се примъквало, и то плачело.
— Какво се е случило, мило омарче? — запитал татко Нептун.
Ще ви кажа, сър! — отвърнало малкото омарче. — Пак тези китове. Изпиват морето. Ех, че се разгневил татко Нептун! Той изплувал на повърхността, огледал се и видял цяло стадо огромни китове, всеки един голям колкото църква, които пиели морето. И морето ставало все по-малко и по-малко.
— Ей, че са лоши! — изикал татко Нептун. — Само че скоро ще сложа край на това!
Той се гмурнал отново в дълбините и повикал дъщерите си.
— Идете в кухнята на двореца, мили мои — казал им той. — Там, в долапа ще намерите наредени много торбички със сол. Всяка да вземе по една и се върнете тука.
Четиридесетте русалки отплували до кухнята и всяка се върнала с торбичка сол.
Тогава татко Нептун рекъл на своите десет русокоси дъщери:
— Вие, милички, трябва да отплувате на Изток и след като изминете доста път, изпразнете торбичките със сол в морето и го разбъркайте с опашките си.
После казал на чернокосите си дъщери:
— Отплувайте на Юг, изпразнете торбичките със сол в морето и го разбъркайте.
Обърнал се след туй към белокосите си дъщери и казал:
— Отплувайте на Запад, чеда мои, и сторете същото.
А на червенокосите заръчал:
— Вие, мили мои, трябва да отплувате на Север и да направите там цялото море солено.
Русалките отплували и сторили така, както им заръчал татко Нептун.
На следващия ден китовете почнали отново да пият морето.
— Уф! — намръщили се те. — Много е солено!
И вече не могли да го пият а изхвърляли солената вода високо във въздуха. После така запляскали по морето с опашките си, че настъпила страшна буря.
Татко Нептун се разсмял.
— Отсега нататък — казал той — нека се знае, че всеки път, когато китовете се опитват отново да пият морето, то ще им се струва отвратитилно на вкус, затова ще пляскат с опашките си и ще предизвикват бури. Но нали е по-добре от време на време да има бури, отколкото морето да бъде изпито?
— О, да, мили татко! – извикали неговите четиридесет красиви дъщери и всяка го целунала.
— Ето как – казал омарът и се огледал наоколо – морето станало солено и защо понякога има бури.
— Благодарим ти! – извикали рибите и отплували към дома си.
— Благодарим ти, омаре! – казали мидите. И тъй като били у дома си, останали там, където са.
— Хубава приказка. – обадил се и Уилям, голямата змиорка – да ти помогна ли да настаниш омарчетата да спят?
— Благодаря ти, Уилям – казали омарчетата, после отплували и запълзяли по морското дъно, намерили няколко дупки в скалите и се промъкнали в тях да спят.
Точно тогава минали няколко кита и почнали да пият отново морето.
— Уф! — извикали те. — Още има отвратителен вкус! — И китовете запляскали с опашките си и предизвикали силна буря.
Ала омарчетата не се разтревожили. Те били на сигурно място, у дома си, в леглата.
И това е краят на приказката.

Имало едно време един слон, който бил много голям, много грозен, но много добър. Казвал се Или.
Веднъж Или тръгнал на дълга разходка и стигнал до едно място, където седяло бяло патенце и се греело на огъня. Това бил огромен огън и пламъците му се отразявали в близкото езерце с патици.
Тъкмо Или пристигнал и от едно облаче в небето рукнал дъжд. На огъня не му харесало това.
— Ако вали много, ще ме угаси! — разплакал се той.
— Ти сам ще се угасиш, ако не престанеш да плачеш! — казало бялото патенце, което се наричало Миренда.
Ала огънят се разплакал още по-силно и пламъците му почнали да се смаляват.
— Не плачи, миличък! — казал Или и духнал с хобота си върху огъня. После заръчал на Миренда да литне и да каже на облачето, че ако не престане да вали, той ще насочи хобота си към него и така ще се разпухти, така ще се разфучи, че ще го издуха.
Миренда литнала високо в небето и предала на облачето заръката на Или. Извинявай! — казало облачето. — Видях те долу, а зная,
че белите патенца обичат да ги вали дъжд. Затова завалях. Ей сега ще спра.
— Благодаря ти! — извикали Миренда и отлетяла обратно.
А през това време Или духал с хобота си върху огъня, той се разгарял и се чувствувал прекрасно. Ала Миренда — увесила човка.
— Ей, Миренда, какво има?— попитал Или.
— Ами — започнала Миренда, като храбро се мъчела да не заплаче. — Аз обичам дъжд. Въобще, патиците обичат дъжд!
— О, така ли!— извикал Или. — Бъди спокойна! — И той си потопил хобота в езерцето, а после я облял цялата с вода.
Миренда пляскала с криле и квакала. Ех, че било хубаво!
— Също като че ли ме вали дъжд! — викала тя. Тогава Или я облял с още вода, а после духнал върху огъня. Тримата се забавлявали чудесно.
Дошло време Или да се връща у дома. Той се сбогувал и си тръгнал.
Огънят започнал да намалява, да намалява, докато от него останало едно съвсем малко пламъче. А Миренда гледала как Или се смалява в далечината, докато изчезнал напълно.
Тогава тя сложила няколко съчки в огъня, пъхнала главица под крилото и заспала.
Сънувала Или, който бил много голям, много грозен и много добър.

Имало едно време едно мече на име Чен Пу, което живеело с майка си в една пещера високо, в планините на Тибет. По цял ден там валял сняг, но на Чен Пу му било топличко и приятно в пещерата. Понякога денем излизал навън да поиграе, ала нощем стоял у дома, близо до майка си.
Когато и да погледнел навън от входа на пещерата, той все виждал звездите, които светели и трепкали по небето. А една звезда светела най-силно от всички. Била огромна, жълта звезда и на Чен Пу му се струвало, че била неговата звезда.
Цяла зима Чен Пу живял в пещерата с майка си. Щом се запролетило, тя му казала:
— Чен Пу, вече си голямо мече и трябва да тръгнеш по
света да изживееш нещо, а после се върни при мен и ми разкажи преживелицата си.
Чен Пу се страхувал, ала майка му го изтикала с муцуната си от пещерата.
Нямало как, Чен Пу се спуснал надолу по планината, докато стигнал до едно замръзнало поточе. С всеки изминат ден, колкото слизал по-надолу, времето се затопляло, ледът се топял, а поточето се превърнало в река. Нощем Чен Пу спял на брега й, а когато бил буден, гледал нагоре към своята звезда, която сякаш не се отдедяла от него, където и да върви.
Една нощ, тъкмо Чен Пу седял сънено на брега на реката и гледал към звездата си, дошъл голям крокодил. Той имал сума ти остри зъби. Казвал се Ог и бил кралят на крокодилите. Ог бил лош крокодил и все гледал да открадне нещо. Щом видял, че Чен Пу гледа към звездата, Ог го запитал:
— Какво гледаш така втренчено, мечо?
— Гледам си моята звезда! — отвърнал Чен Пу. — Тя е най-хубавото нещо в света. Да, хубава е! — съгласил се Ог. — Навярно е много скъпа и затова ще я открадна и ще я запазя за себе си.
— Не бива да я крадеш! — извикал Чен Пу. — Това е моята звезда. Няма да ти дам да я откраднеш!
Ала Ог бил много голям, а Чен Пу само едно малко мече, така че какво можел да стори?
Ог извикал всички животни, които живеели наблизо и ги накарал да се покачат на гърба му едно върху друго. Първо се покачил един слон, след него върху гърба на слона се покачил един носорог, а върху гърба на носорога — един чакал. После се покачило едно куче, една видра и една мангуста, една къртица, а най-отгоре се покачила една маймунка, която се протегнала към звездата. За малко да я достигне.
— Не мога да я достигна! — извикала тя.
— Ей, че си глупава! — разсърдил се Ог. — Тогава сам ще я взема. — И тъкмо да се измъкне отдолу, другите животни, които не били глупави, извикали:
— Не прави това, защото всички ще изпопадаме!
— Добре — съгласил се Ог. — Ще измисля нещо друго.
Животните слезли на земята, а Ог мислил, мислил, ала нищо не могъл да измисли.
— Щом не мога да взема звездата ти, мечо, тогава ще изям тебе! — казал Ог.
— Моля ти се, недей! — примолил му се Чен Пу. — Аз зная как да ти помогна — Макар и малък, Чен Пу бил много умен.
— Добре, какво смяташ да правиш? — запитал Ог.
— Само почакай малко, докато помисля! — казал Чен Пу.
— Побързай! — извикал Ог. — Иначе тебе ще изям.
„Да речем — мислел Чен Пу, — че всички животни отново се покачат на гърба на Ог и аз го погъделичкам, той ще се загърчи, животните ще изпопадат и ще го премажат. Не, това няма да стане. Сигурен съм, че крокодилите нямат гъдел. Хм? Сетих се!
— Слушай! — казало мечето. — Видях,че тука в долината всички животни, покачени едно върху друго, не се издигнаха толкова високо, че да стигнат звездата. Но ако всички се изкачите на планината, ще бъдете по-нависоко и тогава ще можете да стигнете звездата.
— Това е добър план —рекъл Ог. — Няма да те изям, ама ще ти открадна звездата.
„Охо, ще видим!" — мислел си Чен Пу.
Той повел Ог и останалите животни все по-нагоре и по-нагоре в планината. Колкото по-нагоре отивали, толкова по-студено ставало и животните почнали да треперят. Чен Пу продължавал да се изкачва, докато стигнали оная част на пла¬нината, където реката била замръзнала. И още по-нагоре се изкачили,, докато най-сетне стигнали върха.
— Сега вече ще взема звездата — казал Ог.
Едно върху друго животните се покатерили на гърба му. На всички им било много студено и Ог затракал с зъби точно тъй, както очаквал Чен Пу.
Ог тракал ли тракал със зъби, потръпвал и клатушкал животните и тъкмо маймунката се пресегнала към звездата, Ог кихнал.
Леле, каква кихавица се разнесла! Май че била най-голямата кихавица в света и всички животни се катурнали и се сгромолясали право върху муцуната на Ог.
— Оооох! Оооох! — викал Ог. — Горкичките ми зъби!
Ог имал около петдесет зъба и всички до един го боляли.
Крокодилът кихнал отново. Това била още по-голяма кихавица и от нея той се хързулнал по леда.
— Апчиху! — кихнал още по-силно Ог и се плъзнал надолу по планината подобно ракета, като през цялото време
кихал. Животните го наблюдавали как става все по-малък и по-малък в далечината, докато изчезнал съвсем. И това било последният път, когато Чен Пу го видял.
Късно вечерта, след като животните се разотишли по домовете си, Чен Пу седнал и се загледал нагоре в своята звезда. Само как трепкала в мразовития въздух! После той поспал малко, а на следващия ден отишъл у дома, при майка си.
— Изживя ли нещо хубаво, Чен Пу? — запитала го тя.
— Да! — отвърнал Чен Пу и разказал всичко. Майка му го близнала с мекия си език, после се свила край него така, че му станало приятно и топличко. Скоро майка му заспала. Чен Пу дълго лежал буден и гледал своята звезда. Сетне и той заспал.
Подир малко около него завалял тихо и кротко сняг, докато целият свят побелял. А високо в нощното небе греела, ясна и светла, една прекрасна, блестяща, жълта звезда. Звездата на Чен Пу.

Имало едно време едно кученце на име Роджър, което по цял ден се оглеждало в огледалото.
— Роджър, престани най-сетне да се оглеждаш в огледало! — карала се майка му. Ала Роджър не преставал.
— Няма що, хубаво кученце съм! — казвал си той и махал с опашка.
Един ден, докато Роджър играел, майка му скрила, огледалото и на негово място поставила една празна рамка от портрет. После отишла до блатото на края на градината и помолила жабата, която живеела в него, да дойде, да седне зад старата рамка и да гледа през стъклото.
Щом Роджър се върнал, първата му работа била да се огледа в онова, което смятал, че е огледало. Страшно се учудил от това, което видял.
„Ама наистина, това аз ли съм?"—помислил си той и погледнал повторно. Да, ето го — той бил жаба. „Сигурен съм, че не съм жаба — мислел си Роджър. — Аз съм кученце, най-хубавото кученце в града."
Затворил очи, после изведнъж ги отворил и отново се огледал. Жабата си стояла все там.
Горкият Роджър не знаел какво да прави.
„Е, хубаво де, щом съм жаба — решил той, — тогава по-добре да отида в блатото, да седна върху някой лист от водна лилия и да ям мухички. Ох, предпочитам кокали!"
И Роджър заприпкал по градинската пътечка; скочил на един лист от водна лилия и седнал върху него. Но тъй като бил доста тежък, листът започнал да потъва все по-надълбоко и по-надълбоко, докато накрая останало да се подава над водата само черното носле на кученцето.
Точно тогава дошла истинската жаба и скочила право в блатото.
— Ти си едно глупаво кученце! — казала тя, щом Роджър излязъл на сухо.
— Кученце ли? — извикал Роджър. — Наистина ли съм кученце?
— Разбира се, че си кученце! — казала жабата. — Виж си отражението във водата.
Роджър погледнал и видял собствения си образ, който го гледал.
-— Аз съм истинско кученце! — изджавкал той. И бил
много доволен. Завъртял опашка и никога вече не се оглеждал в огледала.

Имало едно време един пощенски раздавач, който много обичал да разнася писма и колети. Но най-вече обичал да пъха много големи писма или колети през съвсем тесни отвори на пощенските кутии.
То се знае, много големите писма малко се попрегъвали и после трудно се разчитали, а снимките и нещата, сложени в тях, се поизмачквали и затова хората казвали на пощенския раздавач:
— Когато носиш нещо голямо, чукай на вратата и ще ти отваряме!
Ала пощенският раздавач не се съгласявал. Той просто обичал да пъха нещата в пощенските кутии.
Веднъж, като отишъл на пощата, намерил едно прасенце с панделка на шията, изпратено за фермера Браун, който живеел наблизо.
Ех, че се зарадвал пощенският раздавач!
„Ти си точно толкова голямо, колкото да влезеш в пощенската кутия!" — казал той, взел го подмишница и излязъл да разнася писмата, колетите и прасенцето.
Когато отишъл у фермера Браун, раздавачът пъхнал прасенцето през отвора на пощенската кутия. Останало да стърчи само мъничко, затова той го тупнал по завитата опашка, прасенцето се промушило и паднало право на изтривалката. После го чул как припка по коридора и търси фермера Браун.
Щом се върнал у дома, раздавачът разказал на жена си как пъхнал прасенцето през отвора на пощенската кутия. Жена му се изненадала много.
— Как можа да забравиш? — извикала тя. — Нали фермерът Браун замина вчера на почивка и няма да се върне скоро!
—Олеле! — завайкал се раздавачът. — Ами сега какво да правя? Прасенцето ще огладнее.
И той обиколил’магазините, накупил пълна чанта с дома ги, ряпа, мамули, после отишъл и ги пуснал в пощенската кутия на фермера Браун. А прасенцето, което стояло зад вратата, изяло всичко.
И оттогава всеки ден пощенският раздавач носел във фермерския дом разни вкусни неща, а прасенцето изяждало всичко и от ден на ден ставало по-голямо и по-голямо, по-дебело и по-дебело. И вече не било предишното прасенце, а едно хубаво, дебело, закръглено прасе, твърде голямо, за да влиза през пощенската кутия.
Когато фермерът Браун се върнал от почивка и отворил вратата, много се изненадал, като видял прасето. Той ту гледал кутията, ту гледал прасето.
„Как ли те е пуснал раздавачът през пощенската кутия?" — чудел се той и никак ме можел да разбере. Фермерът взел прасето, занесъл го в кухнята и му дал пълна чиния с мляко и препечена юфка. А сетне го прегърнал силно от радост.

Това се случило в Лапландия преди много, много години. Веднъж един лапландец излязъл от дома си и отсякъл с брадва елхичката, която растяла наблизо.
— Ти ще бъдеш моето новогодишно дръвче! — казал лапландецът.
Той го занесъл у дома си, поставил го в голям съд и го украсил с лампички, разноцветни свещички и гирлянди. А вечерта, щом светлинките бляснали сред клонките, дръвчето станало още по-хубаво.
Не минало много време и една вечер дядо Мраз тръгнал да пътува по небето с шейната си, теглена от два елена — баща и майка. Дядо Мраз гледал надолу към земята и се мъчел да измисли какво най-много ще хареса на децата за Нова година. В ръката си държал дълъг списък с новогодишни подаръци и като поглеждал надолу, все прибавял нещо към него. Дядо Мраз преминал над всички страни в света и видял какво правят децата, а наоколо му се простирал студеният мрак на нощта и сребристо-златистите блещукащи звезди.
И тогава, от високото, видял украсената елхичка в Лапландия.
„Колко е хубава!" — рекъл си дядо Мраз. Видял още майката и бащата да -вечерят до нея, а в съседната стая спяло дълбоко тяхното малко момченце.
— Няма да забравя да ти донеса подарък за Нова година, малко момченце! — казал дядо Мраз и погледнал в списъка.— Ти ще бъдеш едно от последните, защото трябва да отида в много други страни.
Щом се върнал у дома, дядо Мраз нахранил елените с топла ярма и сено. После си легнал. На другата сутрин, като станал, видял едно новородено еленче.
— Гледай ти, каква изненада! — извикал той и се обърнал към майката на еленчето — ти си умна майка, родило се е точно навреме, за Нова година.
Дядо Мраз се заел да пълни с играчки големия си чувал, а малкото еленче, което още треперело на крачката си, го гледало учудено.
— Може ли да дойде с нас, когато тръгнем да раздаваме подаръците на децата? — попитала майка му. — То ще си лежи отзад в шейната, между играчките. Сигурна съм, че ще бъде послушно.
— Добре! — съгласил се дядо Мраз. — Нека дойде.
Когато всичко било готово, потеглили. Небето приличало на прекрасно синьо кадифе и всички звезди греели край тях. Старият дядо Мраз погледнал надолу към къщите.
— Тихо е в тях — казал той, — децата са заспали в очакване на подаръците си.
— Мили дядо Мраз! — обадила се майката на еленчето.— Моля ти се, обясни на нашето еленче откъде знаеш какви подаръци да дадеш на всяко дете?
— Понякога ги чувам, когато си пожелават нещо — отго¬ворил дядо Мраз. —- Понякога те ми пишат, а понякога просто сам се сещам.
— Ето — казала майката на еленчето, — сега вече знаеш.
Те пътували през цялата нощ и дядо Мраз се спускал в много комини и оставял новогодишните подаръци в детските чорапки.
Призори пристигнали в последната страна — Лапландия и дядо Мраз раздал на децата новогодишните им подаръци. Само едно малко момченце останало без подарък и това било момченцето в къщата с хубавата елхичка, която бащата бил отсякъл и украсил. Преобърнал дядо Мраз големия си чувал, поотръскал го. Чувалът бил празен.
— А бях обещал да не забравям това момченце! — затюхкал се той. — Ами сега, какво да правя?
Той погледнал към майката и таткото елени, потупал се по дългата бяла брада и се замислил.
— Искате ли да оставите до утре вашето еленче в Лапландия? — казал най-сетне той. — После може да се върнете и да заживеете завинаги тука.
Майката и таткото елени се съгласили на драго сърце, защото Лапландия е страната, от където са дошли елените. Те лизнали своето еленче на сбогуване „до утре", Дядо Мраз го измъкнал от шейната, поставил го до креватчето на момченцето и там то заспало. Добрият старец го покрил грижливо с единия край на пухения юрган.
— Когато утре заран момченцето се събуди — казал той, — ще намери еленчето като новогодишен подарък.
На излизане дядо Мраз минал покрай елхичката.
— Ей, че чудесна украса! — извикал той. — Това сигурно е най-хубавото новогодишно дърво в света!
Той отново седнал в шейната, изкачил се високо на небето, а погледнел ли назад, виждал земята заляна от светлината на слънцето, което сега греело над Финландия, а След малко щяло да огрее Лапландия и да разбуди всички.
После дядо Мраз се върнал у дома, нахранил елените и като новогодишен подарък боядисал рогата им със златна боя. Те станали много хубави. Сетне си легнал.
На сутринта видял, че муцуните на елените са подути.
— Ох, горкичките! — извикал той. — Разболели сте се от заушка! — И той им приготвил вкусно ядене и ги сложил в леглото да лежат на топло. След две седмици елените оздравяли.
— Сега ще ви заведа долу, на земята — казал им дядо Мраз, — та да се съберете отново с вашето детенце.
Той впрегнал два други елена в шейната и потеглил, следван от майката и таткото елени. Когато стигнали Англия, преминали над Северното море за Норвегия и оттам — в Лапландия. Цялата земя под тях била замръзнала и тъмна и само малко светлинка се пръскала от домовете на хората.
Дядо Мраз стигнал до къщата, където било малкото еленче и видял, че бащата на момченцето построил за еленчето дървена къщичка в пасбището си.
— Изглежда много уютна — казал дядо Мраз. — После пуснал двата елена в пасбището и те отишли право в къщичката. Майката пъхнала глава и близнала чедото си. То дори не се събудило.
Двата елена се върнали при шейната на дядо Мраз, той се .прегърнал с всеки поотделно и се сбогувал.
„Сигурно утре лапландецът много ще се изненада, като намери два елена с позлатени рога в пасбището си — рекъл си дядо Мраз.— И разбира се, ще остане много доволен."
Тъкмо да се качи в шейната, добрият старец забелязал, че от кофата за смет пред къщата се подава една елхичка. Била същата елхичка, която лапландецът отсякъл и украсил така хубаво. Сега клоните й били сухи и голи.
— Бедното дръвче! — извикал дядо Мраз. Той пошепнал нещо на тъмния облак, който минавал по небето. Веднага завалял сняг, отначало слабо, а сетне по-силно и по-силно, докато дръвчето в кофата за смет се покрило със снежна мантия. Чак тогава дядо Мраз подкарал шейната и се върнал у дома си, за да приготви играчки и други подаръци за следващата Нова година.
Малко по-късно децата излезли да играят с момченцето и неговото еленче. Те забелязали елхичката в кофата за смет. Клоните й били покрити със сняг, който блестял на слънцето — Ей, че е красива! — извикали радостно децата.

Имало едно време едно червено лисиче, което живеело в замък с високи кули. В една от тях, точно на върха, имало малка стаичка. Когато лисичето поглеждало през прозорчето, то виждало селския площад, пътя и хората, които вървяли по него. Така че по света се случвали съвсем малко неща, за които лисичето да не знае.
И макар че било малко, то било лисиче-вълшебниче — каквото си пожелавало, тозчас се сбъдвало. Една сутрин, подир закуска, тъкмо тичало в кръг из стаята, ей тъй, за удоволствие, дочуло отвън тропот на конски копита. Лисичето погледнало през прозорчето и видяло, че ездачът е самонадеяният лош барон, който викал:
— Ехей-й!Аз съм зъл и ще бъда груб с всички!
„Това няма да стане!"—помислило си лисичето. — По-добре да дойде тука, за да си поговоря с него". И та пожелало това тъй силно, че начаса баронът се озовал в стаята, като се почесвал по главата. Щом видял лисичето, извикал:
—Аз съм зъл! Ще те уловя! — Но колко се учудил, когато лисичето се приближило с протегната лапка.
— Радвам се да ви видя, драги ми добри бароне! – казало то.
— Не съм добър!—отвърнал баронът. — Аз съм зъл и сега ще те уловя!
— Не сте зъл — казало лисичето.— Ако наистина бяхте такъв, селяните нямаше да казват, че сте добър барон и да ви приветствуват. Погледнете през прозореца!
Баронът погледнал и съвсем ясно видял: „Да живее барона! написано върху един плакат, а селяните, които го държали, танцували и викали „ура".
Ала той не видял, че селяните били написали: „Да живее конят на барона!", защото средата на изречението била затулена. А конят, за едно пени, разхождал децата по пазарния площад.
„Хм! — рекъл си баронът. — Аз пък си мислех, че съм зъл. (Никой, никога не му бил извиквал „Да живее!" и затова сега това много му харесало). Струва ми се, че ще престана да бъда зъл" — казал си той. После излязъл навън и запитал няколко деца:
— Искате ли сладолед?
— Да, много! — отвърнали децата. Тогава баронът отишъл в отсрещната сладкарница и им купил всичкия сладолед.
— Я гледай! — рекли си хората. — Нашият самонадеян лош барон не изглежда чак толкова лош!
— Да живее баронът! — извикал един от тях. И хората го приветствували. Точно тогава баронът видял написания плакат: „Да живее конят на барона!"
„Защо не! — казал си баронът. — Напълно правилно, защото той е много добър кон. Ще му купя малко моркови."
И той наистина му купил. Конят ги изхрупал с удоволствие.
Ала баронът продължавал да си мисли:
„Май че онова хитро лисиче ме изигра! Чувствувам, че ще се разгневя"
И колкото повече мислил, толкова повече се разгневя, докато накрая съвсем се разгневил и се почувствувал много нещастен. А хората наоколо се умълчали и само го наблюдавали. Тогава дошло едно момиченце, което ближело сладоледа си и седнало на коленете му. Баронът го погледнал и момиченцето го погледнало. То му се усмихнало и той също му се усмихнал.
— Знаеш ли какво най-много обичат лисиците? — запитал баронът.
— Захар на бучки — казало момиченцето.
Баронът веднага отишъл, купил захар на бучки и ги сложил в джоба си.

Имало едно време едно паяче на име Албърт. Албърт имал кафеникаво-медножълта окраска и осем крачета — доста добър брой за крака, особено, когато бързаш за някъде.
И така, в един летен ден Албърт се чудел да тръгне ли на разходка, или да си изплете нова паяжина върху къпиновия храст където живеел, или просто да си седи и да си мисли, а,може пък и да поспи.
Той се чувствувал твърде самотен, защото малко преди това видял мис Мъфет да седи на една туфа и когато отишъл и седнал до нея, мис Мъфет изпищяла: „Олеле, помощ, паяк!" и избягала.
Албърт се натъжил много, защото мис Мъфет му харесвала и той искал да се сприятелят. А щом избягала, какво можел да стори сега?
„Не е зле да се разходя до стария хамбар — казал си Албърт най-сетне — и да се срещна с някой от паяците, които живеят там."
И той тръгнал — запровирал се между тревата и папратта, между ниските зелени плевели, минал покрай езерцето с патиците, където еднодневките току-що били излезли да играят и блещукали на слънчевата светлина.
Албърт се спрял и се скрил за малко под един камък, защото точно пред себе си видял голяма черна врана. След като отлетяла, той продължил пътя си, докато стигнал стария хамбар. Пропълзял под вратата, нагоре по стената, стигнал до гредата, на която, увиснал на дълга нишка, стоял друг паяк и се опитвал да се залюлее от едната греда до другата.
Албърт го наблюдавал как се опитал веднъж и не успял. Опитал се повторно и почти достигнал гредата. Залюлял се за трети път и тогава стъпил точно на гредата, до Албърт.
Албърт се зарадвал на срещата.
— Аз живея в къпиновия храст оттатък тревата, папратта и ниските зелени плевели, отвъд езерцето с патиците. Как се казваш?
— Алекзандър — отговорил другият паяк. — Моят пра, пра, пра, пра, пра, пра, прадядо е бил паякът на Робърт Брюс.
— О, така ли! — възкликнал Албърт.
— Да – казал Алекс. — Той бил много прочут паяк и помогнал на Робърт Брюс да стане крал на Шотландия. Ти какво прави днес?
— Днес ли? — отвърнал Албърт. — Искаше ми се да си поиграя с някого и затова седнах до мис Мъфет, само че тя изпищя и избяга.
— Тц, тц, тц! — изцъкал Алекс. – Колко жалко! Хората са много особени. Я гледай, там на прозореца е мис Мъфет. Защо не отидеш и седнеш отново при нея? Може би този път няма да избяга.
— Не ми се ще! — казал Албърт малко свенливо.
— Хайде, върви! — подтикнал го Алекс. — Ако отначало не успееш, опитай, опитай пак!
— Добре, ще опитам! — съгласил се Албърт. Той се сбогувал с Алекс. Запълзял по тавана, надолу по стената, по пода, под вратата, през пътечката, между тревите и ниските зелени плевели и седнал отново до мис Мъфет.
— Помощ! — изпищяла мис Мъфет, щом го зърнала. — Помощ! Не мога де понасям паяци, помощ! — И хукнала колкото и държали краката. Но понеже Албърт бил втъкнал една паяжинна нишка в дрехата й, той се понесъл подире й, така, че когато мис Мъфет седнала отново, Албърт се намерил пак до нея. Само че преди да го забележи, той се изкачил на близкото дърво и се скрил. После се спуснал с паяжината нишка от едно клонче. И понеже слънцето го огрявало, Албърт изглеждал много хубав, а нежният ветрец го люлеел леко напред — назад.
Тъкмо мис Мъфет го зърнала и внезапно излязъл силен вятър, духнал бедния Албърт, запокитил го в дървотои той си ударил главата. Ох, че го заболяло!
— Олеле! — изпищяла мис Мъфет.— Паяк! И тъкмо да побегне, помислила си: „Бедното същество, каква лоша подутина му излезе!"
Тя го разгледала отблизо и толкова й дожаляло за него, че дори забравила страха си.
— Много ли те боли главата, паяче? — попитала го тя.— Ако дойдеш с мене у дома, ще ти я измия й ще ти олекне.
Можеш да стоиш на пръста ми, само обещай, че няма да пълзиш нагоре по ръката.
Когато стигнали у тях, мис Мъфет сложила чайника и направила чай. После измила главата на Албърт с топла вода, така че подутината престанала да го боли много. След това го занесла обратно у дома му, сложила го на старата му паяжина в къпиновия храст, а Албърт се свил и заспал. Оттогава двамата с мис Мъфет станали големи приятели п Албърт често отивал и седял до нея.
Един ден мис Мъфет извадила блокчето и нарисувала Албърт.
— Хайде да отидем и да го покажем на пра, пра, пра, пра, пра, пра, правнука на паяка на, Робърт Брюс — предложил Албърт. — Той живее наблизо в един хамбар. Нарича се Алекзандър.
Мис Мъфет малко се обезпокоила, защото въпреки че се сприятелила с Албърт, знаела, че паяците имат много крака, могат да тичат бързо и да гъделичкат. Все пак отишла. Запознала се с Алекс и с цял куп негови братя и сестри и те всички насядали около нея и се държали много любезно. Сетне един от паяците й показал как се плете паяжина, а Алекс й показал как да се люлее от греда до греда. Мис Мъфет прекарала чудесно. И сега вече не се страхува от паяци.
Често пъти вечер тя минава през тревата и папратта, през ниските зелени плевели, покрай езерцето с патиците, отива в хамбара, почуква на вратата, влиза вътре, сяда и всички паяци идват и насядват край нея.