www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Язон бил гръцки герой, отгледан от мъдрия кентавър Хирон. За да спечели бащиното си царство, заграбено от коварния му вуйчо, младият владетел трябвало да прекоси Черно море и да отнеме Златното руно от царя на Колхида. За пътуването корабостроителят Аргос построил с помощта на Орфей и богиня Хера огромна галера с петдесет весла.
Най-великите гръцки герои изявили желание да тръгнат с Язон. Между тях пръв по сила бил Херакъл, син на гръмовержеца Зевс. Дошъл също и Тезей, който убил страшния Минотавър в Крит.
От Тракия се спуснали крилатите синове на северния вятър Борей – близнаците Зет и Калаис. Събрали се общо петдесет герои – по един за всяко весло. Язон избрал Тифий за кормчия, защото нощем можел да определя курса на кораба по звездите.
Всички аргонавти се събрали при кораба и седнали на приготвената за голям пир трапеза. След като се наситили на вкусните ястия и виното те отишли до кораба, който се издигал върху мекия пясък. Всички отново се удивили на неговата големина и здравина. После наредили борови стволове пред носа на кораба, за да може да се плъзне по тях към водата.
Героите свалили тежките си доспехи и омотали около гърдите си здрави въжета. Напрегнал сили, всеки се стремял по-бързо да спус-нат „Арго" във водата. Корабът обаче бил толкова тежък, че задълбал в пясъка и заседнал на брега, омотан в корени и водорасли. Сърцето на Язон се свило от мъка. Нима походът щял да се провали така безславно. Язон вдигнал глава:
– Орфей, твоите песни вдъхват сила и бодрост. Нека чуем най-хубавата от тях.
Певецът взел в ръце лирата и прекарал пръсти по звънливите струни. Той си спомнил една песен, която бил слушал от майка си – музата Калиопа. Гласът му прозвучал нежен като лилия. С тази вълшебна песен Орфей омагьосал боровете в горските усои, от които бил построен кораба. Те сами се спуснали от планинта, а исполинските скали се отмествали, за да им сторят път.
Аргос подложил дънер под черния кораб и той мигом се повдигнал леко и по облите стволове се втурнал към морето. Разхвърчахи се настрани многобройните трупи, които подпирали кила и корабът се плъзнал в залива. Вдигнала се висока вълна, която плиснала върху пясъка.
Аргос скочил на кораба, последван от кормчията Тифис. Вдигнали мачтата, с въжета закрепили тежкото платно. След това наместили кормилното весло на кърмата и го привързали здраво със ремък. После прикачили греблата на двата борда и поканили героите да се качат на палубата.
„Арго" бил готов за плаване и спуснат на вода, благодарение вълшебната лира на Орфей.

Хронос взел за съпруга титанидата Рея. Гея и Уран предсказали, че властта му ще бъде отнета от собствен син, затова всеки път, щом се сдобиел с дете, Хронос го поглъщал. Най-напред глътнал Хестия, после Деметра и Хера, след тях Хадес и Посейдон.
Разгневената Рея отишла на остров Крит, когато носела вече в утробата си Зевс. Тя го родила в дълбока пещера на планината Дик-та. Богинята поверила детето си на куретите’ и нимфите, които трябвало да го отгледат. А вместо новороденото, майката поднесла на Хронос продълговат камък, увит в пелени. Рея се разплакала и излязла навън, уж да не гледа как бащата ще погълне собствения си син.
Нимфите хранели детето с мляко от божествената коза Амалтея, а пък куретите пазели бебето в пещерата. Те удряли с копия по щитовете си, за да не чуе Хронос плача на детето.

Богинята Гея, разгневена от смъртта на синовете си, отишла на полуостров Палена. За ужас на живеещите там траки, тя родила гигантите, които били огромни по размери и притежавали невиждана сила. И външният им вид бил страшен – от главата и брадата им се спускали дълги косища, а на краката си имали змийски люспи.
Те хвърляли към небето скали и и горящи дървета. Измежду всички се откроявали гигантите Порфирион и Алкионей, който освен това бил и безсмъртен, ако се сражавал на родна земя.
Олимпийските богове получили предсказание, че не могат да убият нито един гигант, ако не им помогне някой смъртен. Като научила това, Гея започнала да търси вълшебна билка, с чиято помощ гигантите да станат неуязвими и за смъртен човек. Но Зевс забранил на Слънцето и Месеца да светят и побързал сам да откъсне билката. После изпратил Атина да призове Херакъл за съюзник. Гръцкият герой нападнал Алкионей. Всяка стрела уцелвала смъртоносно гиганта, но когато той падал на земята, силите му се възвръщали. По съвет на Атина Херакъл го извлякъл извън Палена и там го убил.
Всички олимпийски богове участвали в битката. Всеки от тях сразил по един от гигантите – Аполон със стрелите си, Дионис с тирса, Хеката със запалени факли. Хефест хвърлял късове нажежен метал, Атина ги замеряла с цели острови, а Посейдон ги пронизвал с тризъбеца си. Останалите Зевс поразил с мълнии, а Херакъл ги довършил със стрелите си.

На третата пролет от въстанието Спартак потеглил със сто и двадесет хилядна армия на север. Рим бил обхванат от панически страх, но тракиецът на смятал да превзема града. Планът му бил друг. Той искал да изведе бившите роби на свобода – извън Италия. Спартак казвал на своите бойни другари, че в живота на човека има две неща, без които той не струва нищо – родината и свободата. Спартак искал да върне на бившите роби и двете.
Армията му достигнала до снежните стени на Алпите. Спартак постигнал целта си. Оттук освободените роби можели да поемат към своите родни места. Но в лагера на въстаниците избухнали раздори. Заради жените и децата, които водели със себе си, много от войните се уплашили да прекосят планините. Други не искали да напускат плодородна Италия, а да ударят сърцето на империята – искали да обсадят Рим.
Една вечер в лагера на въстаниците, Фия – съпругата на Спартак, го пресрещнала пред палатката им. Жената протегнала ръка на изток. Над хоризонта, обвита в мъгливо кървавочервено сияние, горяла една нова звезда.
– Изгрява Марс – казала Фия, – звездата на римския бог на войната. Тя не вещае добро за нас. Виждам, че Марс е вдигнал меч върху главата ти!
Спартак се вгледал тревожно в жена си. С вдигнати ръце нагоре към небето, загледана в аленочервената звезда, тя като че ли всеки миг щяла да изпадне в екстаз, когато чрез устата й самият бог Дионис предсказвал бъдещето. Спартак добре помнел деня, когато тя изрекла най-страшното си предсказание. Миналото оживяло пред очите му.
Когато римските легиони, предвождани от Сула, навлезли в Гърция, за да потушат поредното въстание, Спартак напуснал школата в Тесалоники. Отново било дошло време за война, а не за учение. Спартак се завърнал в родните планини и събрал отряд млади войни, готови да помогнат на Атина в бедата, която я сполетяла. Преди похода свързал живота си с Фия – красивата мургава девойка, дъщеря на известния лечител Медок. В своя род лечителят имал жреци на Дионис, които подготвяли девойката също за жрица, Фия обаче обикнала снажния и красив момък Спартак и отказала да се посвети в служба на боговете.
Повече от две години Спартак воювал срещу Рим. Въпреки храбростта на атиняните и дошлите на помощ траки, крайната победа извоювал Сула. Слаба била помощта, оказана от тракийските племена, защото те били увлечени в постоянни вражди. Царете им вою¬вали помежду си за надмощие и не виждали надвисналата върху главите им опасност. Атина била превзета и подпалена. Спартак побързал да се оттегли с отряда си към планините на Тракия, но войниците на Сула го обградили и пленили след жестока битка.
Пътят на пленниците минавал близо до родното място на Спартак. Един горещ ден римската кохорта, която охранявала траките, спряла за почивка край брега на Стримон. Легионерите поставили охрана и налягали по моравата. Вързаният до Спартак тракиец на име Дарза го побутнал леко и му посочил с глава центуритона. Той разговарял с една млада жена, която се появила ненадейно от гората. Сърцето на Спартак заблъскало тревожно в гърдите му. Той познал жена си Фия.
– Има ли тук някой на име Спартак? – извикал центурионът. Отвели Спартак при него.
– Жена ти е дошла да те откупи – обелил зъби той в груба усмивка. – Но това, което тя носи, е малко. Ти струваш много повече, няма защо да губя. Вие, варварите, говорите лоши неща за нас римляните, но за да ти докажа, че не сте прави, пускам тази жена да си върви. Хайде, тръгвай! Много си хубава, за да си тук сред войниците.
– Слушай, центурионе, ето ти това, което събрах, за да откупя мъжа си. Вземи го – отвърнала спокойно фия, – а мене вържи до него. Щом Спартак е твой роб, и аз ще съм твоя робиня, но ако някой от войниците ти ме докосне, знай, че ще се убия и ти нищо няма да спечелиш.
Римлянинът не се усъмнил в думите й. Това, което видял, му се случвало за пръв път. Из пътя ги пазел, а после ги продал на пазара в Рим и взел добри пари от Лентул Батиат от Капуа. Той харесал Двойката роби от пръв поглед, защото мъжът бил силен и с умен поглед, а жената изглеждала здрава и красива.
Оттогава изминали тринадесет години. Но фия помнела какво й Разказал Спартак същия ден, когато ги изкарали на пазара за роби. 
През нощта той сънувал странен сън: бил заспал на зелената морава край прозрачните води на Стримон. Отнякъде допълзяла до него огромна змия и започнала да се увива около тялото му. Главата и се издигнала до лицето му, а изцъклените й очи го гледали жестоко и страшно.
Спартак се борел със змията, напъвал сетните си сили, но усещал как тя все повече и повече го стяга, как го задушава в железните си обръчи. Мъжът извикал и се събудил. Стреснала се в съня си и Фия. Вече се зазорявало. Настъпвал новият ден. Спартак разказал съня си, а Фия изпаднала в дионисиевски екстаз. Тя предсказала, че този сън предвещава, че Спартак ще придобие огромна власт и сила опасна и за самия него.
Робските години в школата на Лентул Батиат били сурови, страшни и кървави. Отначало фия мислела, че змията, която ще ги задуши, е самият ненаситен ланист, който пращал своите гладиатори на смъртен бой, но арените в Капуа и Рим. Но силният и ловък Спартак преодолявал всички противници. Схватките закалили мускулите и изострили ума му. Спартак се отличавал от останалите гладиатори, пори и враговете му го уважавали и се възхищавали от него.
Гордият тракиец успял да оцелее в школата цели десет години. Не Лентул Батиат била змията от съня на Спартак, защото накрая гладиаторът вдигнал другите роби на бунт, разбили решетките и избягали от школата.
После Фия си помислила, че змията от съня са консулите, които ги обградили с две големи армии, но тя отново се излъгала, защото не консулите сразили Спартак, а той тях. Най-сетне тракийската жрица проумяла съня и се изплашила. Змията, свила се до гърдите на Спартак, били раздорите. Те щели да отслабят силата на въстаналите роби, да разрушат тяхното единство. Те се изпречвали на пътя им към свободата, те ги заплашвали с гибел. Тези раздори се опитвали да задушат Спартак, да го смажат.
– Какво ще правиш? – запитала с отмалял глас Фия.
– Заклех се да изведа робите на свобода. И го сторих.
– А ако те тръгнат към Рим… и без теб? – попитала тя. 
Спартак не отговорил, само притиснал ръката й до гърдите си.
– Когато те последвах в робството – заговорила фия, – когато оставих малкия ни син на грижите на старите ни родители, знаех, че не
отивам да живея в Рим, а да умра до теб. Така повелява нашият тракийски закон: жената, която обича своя мъж, не бива да го оставя сам нито в живота, нито в смъртта. Длъжна е да бъде винаги до него.
Спартак склонил глава и целунал ръката й, която дъхала на билки и отвари, с които тя лекувала ранените и болни войници.
– Аз се бях примирила със смъртта – продължила тя, – но ти ми вдъхна вяра за живот. Нощем, на коравото легло в килията на проклетата Батиатова школа… помниш ли… ти ми говореше за Тракия, за Стримон, за нашия дом… за сина ни. Закле се да ме отведеш при него. Вярвах ти и заживях с надежда. Ти си силен. Ти ще устоиш на Думата си.
– Ние с теб ще се върнем в Тракия – отвърнал тихо Спартак и я загърнал в плаща си.

В началото съществувало само безпределното Време (Хронос). В безкрайната му пустота се оформили две противоположни стихии – огнена мъглявина (Етер) и непрогледен мрак (Ереб). Хронос сгъстил мъглявината в едно сияйно космическо яйце, което се разпукало на две половини. Бликнала ослепителна светлина, която обляла света. Родил се първият бог – Първороден (Протогон), наречен още Светлина (фанес). На външен вид той изглеждал като огнена птица. Имал четири очи, от гърба му се издигали огромни златни криле. Гласът му звучал страшно – в него се вплитали рев на лъв и мучене на бик. Фанес не бил нито мъжко, нито женско божество, а съчетавал в себе си и двата пола. От Светлината произлязла Нощта, а от нея се появили богинята Земя (Гея) и бог Небе (Уран), който пръв се възцарил над целия свят.

Зевс имал деца и от други богини. Той се влюбил в Персефона, дъщеря на богинята Деметра. Зевс се явил при избраницата си, превърнат в змей. От тази връзка се родил Загрей-Дионис. Той бил най-младият и най-съвършеният от боговете.
Ревнивата Хера го намразила и била готова на всичко, за да го премахне. Зевс знаел това и поръчал на куретите, нимфите и бог Аполон да пазят детето.
Един ден Гръмовержецът тръгнал към далечни земи. Той предал на Дионис мълнията, изкована от циклопите. Хера се надявала малкият бог да изгори, но той я вдигнал в ръце, сякаш е перце. А после спокойно се изкачил на небесния трон. Хера не можела да понесе това. Тя се спуснала в Тартара и освободила титаните, а после с разкошни подаръци улисала куретите.
Титаните успели да влязат в двореца на Олимп. И седемте държали в ръка по една играчка, с която подмамили малкия Дионис. Той оставил мълнията и слязъл от трона. Тогава титаните го нападнали.
Загрей-Дионис побягнал и започнал да се превръща в различни същества, за да се спаси. Първо приел образа на младия Зевс, разтърсващ своя щит, после на немощния старец Хронос. Изведнъж Дионис променил облика си – станал разгневен лъв. Ужасният му рев разтърсил целия свят. Титаните спрели ужасени, а богът приел образа на буен жребец, който със звънко цвилене се втурнал във вихрен бяг. Преследвачите го последвали, но той се превърнал в рогат дракон, който извивал огромното си змийско тяло и съскал застрашително. Само след миг вече бил тигър с ярка като пламък кожа.
При всяко превъплъщение титаните спирали, удивени от силата на бога. Накрая Дионис се преобразил в бик и се втурнал, свел остри рога, към враговете си. Хера разбрала, че без нейна помощ титаните няма да победят младия бог, затова тя вдигнала глава и започнала да мучи като бик. Зверският рев бил толкова силен, че потреперали вратите на Олимп.
Бикът Дионис спрял и бил уловен от титаните. Те го убили и разсекли на седем части. После сложили седемте части в котел, за да ги сварят и тъй като били нетърпеливи, не чакали дълго. Извадили полусвареното месо и започнали да го ядат. Всеки опитал по хапка, но в този миг от далечния край на земята се завърнал Зевс.
Страшно загърмели мълниите му, с които той изгорил титаните. Димът, който се вдигал от черната им пепел се сгъстил и от него се появили първите хора. Затова човек има греховни черти, наследени от титаните, но и добри, тъй като титаните били вкусили от плътта на Дионис.
Бог Аполон събрал разсечените седем части и ги отнесъл при богинята Деметра. Тя ги слепила и възродила Дионис за нов живот.

Веднъж веселият Дионис с шумна тълпа менади и сатири скитал по обраслите с дървета скали на планината Тмол във Фригия. От свитата му липсвал само Силен. Той останал назад и препъвайки се на всяка стъпка, понеже бил доста пийнал, се лутал по фригийските полета. Видели го селяните, вързали го с гирлянди от цветя и го отвели при цар Мидас. Мидас веднага познал учителя на Дионис, с уважение го приел в двореца си и девет дни наред го чествал с разкошни пиршества. На десетия ден Мидас лично завел Силен при бог Дионис. Зарадвал се Дионис, като видял Силен, и позволил на Мидас като награда за уважението, което оказал на учителя му, да си избере дар, какъвто иска. Тогава Мидас се провикнал:
– О, велики боже Дионисе, нареди така, че всичко, до което се допра, да се превръща в чисто, блестящо злато!
Дионис изпълнил Мидасовото желание, той съжалил само, че Мидас не е избрал по-добър подарък.
Ликувайки, Мидас се отдалечил. Зарадван от получения дар, той откъснал зелено клонче от един дъб и клончето се превърнало в ръцете му на злато. Откъснал той от една нива класове – те станали златни и зърната в тях – златни. Откъснал ябълка, ябълката се превърнала в златна, като че ли е ябълка от градините на Хесперидите. Всичко, до което се допирал Мидас, тозчас се превръщало в злато. Когато миел ръцете си, водата се стичала от тях на златни капки. Мидас тържествувал. Но ето че стигнал в двореца си. Слугите му приготвили богат прием и щастливият Мидас се излегнал при трапезата. Едва тук той разбрал какъв ужасен дар е поискал от Дионис. Само от докосването на Мидас всичко се обръщало в злато. Златни ставали в устата му и хлябът, и всички ястия, и виното. Чак сега разбрал Мидас, че ще трябва да умре от глад. Той протегнал ръце към небето и извикал:
– Смили се, смили се, о, Дионисе! Прости ми! Моля те за милост.
Вземи си обратно този дар!
Дионис се явил и казал на Мидас:
– Иди при изворите на Пактол, там, в неговите води, измий от тялото си тоя дар и своята вина.
Отишъл Мидас по повелята на Дионис до изворите на Пактол и се потопил там в чистите му води. Като злато потекли водите на Пактол и умили от тялото на Мидас дара, получен от Дионис. Оттогава в пясъка на река Пактол има златни зрънца.

Отначало никой в Рим не обърнал внимание на вестта, долетяла от Капуа: седемдесет и осем гладиатори избягали от школата на Лентул Батиат. През нощта те разбили оковите си, грабнали от готварницата ножове и шишове, на които печали месо, и избягали в планините. По пътя си срещнали каруца, която карала гладиаторско оръжие и го взели със себе си. Бягството на гладиаторите разтревожило само гражданите на красивата Капуа, но след месец-два в Сената започнали да прииждат неприятни вести и от другите градове на богатата област Кампания – Нола, Нуцерия, Пиценция, Неапол, Помпей. Към избягалите гладиатори, предвождани от някой си Спартак, се стичали тълпи роби от южните области на полуострова.
Достигали сведения за разграбени имения и за освободени от Спартак роби в стопанства, рудници и каменоломни. Пътуването към Рим с всеки изминат ден ставало все по-несигурно и опасно. Притокът на стоки от областите Кампания, Апулия и Лукания постепенно намалявал, а после съвсем пресекнал. Пазарът в Рим започнал да обеднява, защото северните области не можели да се сравняват с южните по изобилие и богатство.
Шепата бегълци от гладиаторската школа в Капуа устроили лагера си близо до Неапол в подножието на планината Везувий. Градовете на Кампания изтръпнали от страх. Всички се спотайвали зад крепостните стени и разчитали на помощ от Сената.
Голяма част от римските сенатори притежавали богати имения и разкошни вили в този благодатен южен край. Доходните им стопанства опустели, робите в тях избягали при Спартак и в Сената все по-често се чували закани за разплата с дръзкия гладиатор, който безнаказано се разпореждал с цели римски области.
Името Спартак започнало все по-често да се чува из таверните – прочутите малки кръчми на Рим, където се събирали вечер след работа ковачи, месари, каменоделци, обущари, а покрай тях и разни пройдохи, с надеждата да изкарат безплатно по някоя чаша вино и паница боб. Името на Спартак се чувало по улици и площади, произнасяно ту гневно, ту със стаен страх. Хората го произнасяли в театрите, в цирка и дори в баните, където римляните обичали да си отдъхват на приказки с познати. Какво ли не се говорело в Рим за този гладиатор: едни казвали, че никога не бил побеждавай в битка; други си припомняли, че са го виждали на арената как с голи ръце удушил мечка; трети твърдели, че не било мечка, а нумидийски лъв, който Спартак промушил с извития си тракийски меч. Богатите, скучаещи жени на Рим се интересували дали този смел мъж е красив и с неудоволствие научавали, че жена му, някаква дива тракийка като него, го придружавала навсякъде. Тази варварка била при това и магьосница, гадателка, която умеела да предсказва бъдещето.
За Спартак се заговорило и в богатите, и в бедните домове. Зашушукали си тайно робите, а в очите им се появили дръзки пламъчета. Какви ли не легенди се носели за Спартак – според едни той бил царски син от дома на боспорските владетели – Спартокидите, според други бил буен младеж от тракийския град Спартакос, чието име носел сам и обиден от местния владетел, минал на римска служба. Според мнението на трети бил най-добрият воин на племето меди, който воювал срещу римските легиони и бил пленен от Сула.
Хиляди хора изричали най-различни мнения и предположения, но истината си оставала все пак една: тракиецът Спартак държал в ръцете си южните области и обърквал работите на сенатори, земевладелци и търговци. Продоволствието на милионния град било затруднено. Хлябът, месото, виното, бобът поскъпнали двойно и тройно. Засегнатите настоявали да се предприемат бързи мерки срещу бунтовниците.
Сенатът преценил, че най-подходящ за тази работа е младият Клодий, знатен римлянин от рода на Клавдиите, и му възложили да ликвидира опасния робски отряд и да възстанови спокойствието в Италия.
Амбициозният Клодий приел задачата с удоволствие. Не за това, че трябвало да се бие с дълбоко презираните от него роби (това било под неговото достойнство), а поради съвсем други причини. Той таял в душата си завист към големите и прославени пълководци – Пом-пей и братята Луций и Марк Лукул, воювали повече от година в Азия и Испания. И от двата фронта не идвали добри вести. Тези две нелеки войни коствали твърде скъпо: отнемали не само сили, но и много средства. Спартак се възползвал от затрудненото положение на Сената и започнал въстанието, когато от Рим отсъствали три големи армии, водени от известни пълководци.
Клодий се подготвил за борбата с бунтовниците като за истинска ойна. Вдигнал много шум в Рим и тръгнал на поход, както се полага: с лека пехота, конница, обоз и знамена.
Войската обградила бегълците в планината Везувий. Силно въо-ръжени отряди прекъснали пътищата и завардили дори непристъпните кози пътеки. Обкръжените въстаници се изтеглили към върха. Положението им било отчайващо. Пред тях били римляните, а зад тах – бездънна пропаст. Започнал да ги измъчва и глад. Клодий предвкусвал вече удоволствието от победата, защото обкръжените можели да избират една от двете възможности: или гладна смърт, или пълен погром.
Спартак с мъка гледал стръмните и непроходими урви, обрасли с дива лоза – растението на бог Дионис. Сякаш самият бог му подсказал спасителния път. Спартак и другарите му нарязали клони от дива лоза и изплели стълби от тях. Закрепили ги здраво за издатините на отвесните скали и се приготвили да се спуснат по тях. Когато първият гладиатор стигнал земята, всички с трепет се вслушвали дали няма да чуят вика на римски страж. Но нищо не нарушило тишината. Тогава всички се спуснали долу в подножието на планината. Но Спартак не се задоволил с това. Дружината му предпазливо обходила лагера на римляните, нападнала изненаданите войници и пленила оръжието им.
Пропастта, в която се били спуснали гладиаторите, всявала страх у селяните, които живеели в подножието на планината. Тази пропаст се смятала за свърталище на демони, защото по отвесните й скали имало следи от дима на тайнствени подземни огньове. Не било по силите на смъртните да палят огньове в бездънни пропасти, пред самите врати на ада. Това можело да бъде работа само на демоните, а онези, които можели да се спуснат в подобна бездна, очевидно са закриляни от тях.
Победата при Везувий предизвикала нов наплив от роби в лагера на Спартак. Вече не ставало дума за отряд бегълци, а за армия, организирана в легиони и водена от гениален пълководец.

Аргонавтите продължили пътя си и скоро стигнали до бреговете на Тракия. Героите слезли на брега, за да попълнят запасите си от храна. На морския бряг видели някаква къща и тръгнали към нея. От къщата излязъл насреща им сляп старец; той едва се държал на краката си и цялото му тяло треперело от слабост. Още на прага на своя дом старецът от слабост се свлякъл на земята. Аргонавтите го привдигнали и им домиляло за него. От думите на стареца те разбрали, че той е финей, син на Агенор, и че бил по-рано цар на Тракия. Но Аполон наказал финей, задето злоупотребявал с получената от Аполон дарба да пророкува, като откривал на хората тайните на Зевс. Аполон го ослепил, а боговете му изпратили харпиите, полумоми-полуптици, които прилетявали в къщата му, изпояждали всичката му храна и разнасяли по целия дом страшна воня. Боговете открили на финей, че той ще се избави от това наказание, само когато дойдат при него аргонавтите, сред които ще бъдат и двамата крилати синове на Борей – Зет и Калаис.
финей започнал да моли героите да го освободят от. бедата; молел ги да изгонят харпиите. Слепецът им припомнил от какъв могъщ баща произхождат – страшния Борей, богът на неукротимия северен вятър, който духа от Тракия. Той се носи бясно над земи и морета, като предизвиква с полета си бури.
Веднъж Борей, като се спуснал над град Атина, видял царската дъщеря Орития и се влюбил в нея.
Борей се молел на Орития да му стане жена и да му позволи да я отнесе със себе си в своето царство в тракийските планини. Орития не се съгласявала, защото се бояла от него. И Ерехтей, бащата на Орития, отказал на Борей. Не помагали никакви молби, никакви обещания.
Ядосал се страшният бог и извикал:
– Аз сам си заслужих това унижение! Нима на мен ми прилича смирено да моля, когото и да било? Аз гоня по небето буреносните облаци, издигам в морето вълни като планини, изтръгвам от корен като сухи стръкчета трева вековни дъбове, бия с град земята и превръщам водата в твърд като камък лед, а се моля като безсилен смъртен. Когато аз профучавам в бесен полет, цялата земя се тресе и потреперва дори подземното царство на Хадес. Аз няма да моля да ми дадат за жена Орития, а ще я взема със сила!
Размахал Борей мощните си криле. Буря забушувала по цялата земя. Като тръстика се залюшкали вековни гори, страшно се понесли по морето покрити с пяна големи вълни, тъмни облаци забулили цялото небе. Чак над планините се разпростряло тъмното наметало на северния вятър и от него веел вледеняващ студ.
Борей се понесъл към Атина, стигнал там, грабнал Орития, издигнал се нагоре и отлетял с нея към своя дом на север в покритите със сняг планини на Тракия.
Там Орития станала жена на Борей. Тя му родила двама близнаци – Зет и Калаис – те и двамата били крилати като баща си.
Зет и Калаис се съгласили да помогнат на финей. Те приготвили богата трапеза, но щом финей се излегнал край масата, за да уталожи глада си, харпиите връхлетели и без да обръщат внимание на виковете на аргонавтите, лакомо изяли всичките ястия, като разнесли из целия дом страшна воня. После харпиите се вдигнали и излетели от къщата на финей. Литнали след тях на могъщите си криле бореадите. Те преследвали дълго харпиите и най-сетне ги настигнали край Плотийските острови.
Бореадите извадили мечовете си и вече искали да убият харпиите, но в този момент долетяла на дългоцветните си криле от високия Олимп пратеницата на боговете Ирида. Тя спряла Зет и Калаис и казала, че боговете са заповядали на харпиите да не се връщат вече при финей. Бореадите полетели обратно към Тракия.
Щом преследваните от бореадите харпии отлетели, аргонавтите приготвили нова трапеза на финей и старецът могъл най-после да утоли страшния си глад. На трапезата финей разкрил на аргонавтите какви още опасности ги очакват по пътя им към Колхида и им дал съвети как да ги превъзмогнат. Аргонавтите изслушали мъдрия старец с внимание, стараейки се да запомнят всичко, което той им казвал.
Скоро се върнали и бореадите и разказали как са преследвали харпиите. Старият финей се зарадвал като узнал, че завинаги е избавен от ужасните харпии.

Едно време, преди много, много години, когато дори дядовците тигри били малки, живеел крал, който бил много, много мързелив.
Сутрин той закусвал в леглото, после си измивал зъбите и прочитал вестниците. По цял ден не вършел нищо друго, освен да лежи в леглото, да яде бонбони и да чете вестници, с изключение само, когато полягал отново да спи.
Всяка вечер идвал собственият му оркестър и му свирел. Да, да, собственият му оркестър! С тръбач и барабанчик, и двама флейтисти.
Щом преставали да свирят, кралят изяждал няколко бисквити, изпивал чаша мляко, целувал кралицата за лека нощ и си лягал да спи.
Кралицата била много разтревожена.
— Той лежи по цял ден в леглото! — оплакала се тя на министър председателя. — А това никак не се харесва на хората. „Каква е ползата от крал, който се излежава по цял ден в леглото?" — говорят те. — Ние никога не го виждаме, та да му викаме „Ура!" или „Да живее кралят!" Ако му кажа, че е време да става, той се намусва. Иска му се само да чете вестници и да слуша оркестъра.
И горката кралица се разплакала.
— Моля ви, не плачете, ваше величество! — казал министър председателят.
После той си сложил шапката и отишъл у дома си да мисли.
Цял ден мислил, ала не можал да измисли нищо, което да накара краля да става.
А в градината на министър председателя живеел един паяк, който се казвал Хорейшъс. Същия следобед, когато Матилда, жената на министър председателя простирала прането, Хорейшъс седял сред своята паяжина и гледал ту нея, ту наблюдавал как министър председателят се разхожда нагоре-надолу, като от време на време се почесва по главата.
— Защо непрекъснато се почесваш по главата? — запитала го Матилда.
— Как да ти обясня, мила? — отвърнал министър председателят.— Ами това ми помага да мисля. А кралицата иска да измисля как да накара кралят да става.
Хорейшъс чул думите на министър председателя и си рекъл:
„Ако припълзя в шапката му, ще го гъделичкам по главата, той ще се почесва и това ще му помогне да мисли."
Паякът погледнал от паяжината си и видял, че шапката на министър председателя лежи на земята. Спуснал се по една дълга нишка и се скрил в шапката.
— Чаят е готов! —извикала Матилда от къщи.
Министър председателят взел шапката и си влязъл у дома. След като изпил чая, сложил си шапката и отишъл да види кралицата.
— Нещо много ме сърби главата! — рекъл си той, и свалил шапката и докато вървял, все се почесвал.
Точно тогава му хрумнала една идея. „Сетих се какво ще направя! — извикал той. — Имам един план."
Тогава видял Хорейшъс.
— Ти си добър паяк! — казал му той. — Гъделичкаше ме по главата, та да я почесвам и това ме караше да мисля.
Така измислих един план, който ще накара краля да става.
Кралицата и народът ще бъдат доволни.
Тъй като минал през задната врата на двореца, министър председателят срещнал музиканта, който свирел на тръба в оркестъра и му разказал своя план.
— Я виж, добра идея! — рекъл тръбачът. — Сигурно ще
накара краля да става. Ей сега ще съобщя това и на другите.
И той казал на другите музиканти от оркестъра какво да правят, а после всички влезли, както обикновено, в спалнята на краля.
Министър председателят съобщил плана на кралицата и двамата също влезли в спалнята.
Кралят много се зарадвал, като видял всички.
— Елате, седнете на леглото! — поканил той министър председателя.— Само, че внимавайте да не седнете на пръстите ми! И ти също, мила! Ела, седни! А сега да послушаме малко музика. Моля, започнете да свирите! — обърнал се той към музикантите.
Оркестърът засвирил гръмогласно. Барабанчикът удрял барабаните, тръбачът надувал своята тръба с всичка сила, а двамата флейтисти толкова яко духали, че едва не се пръснали.
— О, прекалено е силно! — казал кралят. — Свирете хубаво и тихо, както обикновено.
— Силно ли? — учудил се главният музикант. — Това силно ли беше, ваше величество?
—На мене ми харесва както свирят? — казала кралицата. — Моля ви, изсвирете още нещо!
Оркестърът отново засвирил, ала още по-силно от преди.
— Каква приятна музика! — извикала кралицата.
— Да, ваше величество, приятна е! Приятна, тиха, нежна музика! — потвърдил министър председателят.
„Изглежда, че полудявам! — помислил си кралят — Никак не ми звучи приятно и тихо."
Той си пъхнал главата под възглавницата, но пак се чувало силно.
Тогава казал на музикантите:
— Идете на външните врати, при караула и оттам свирете!
— Слушаме, ваше величество! — казал главният музикант.
Музикантите излезли, ала сега само се престрували, че свирят. Така че никой не чувал нито звук.
— Защо не свири оркестърът? — запитал кралят!
— Каква великолепна музика! — казала кралицата. — Никога преди не съм ги чувала да свирят така добре!
— Прекрасно! — обадил се и министър председателят.
Кралят не повярвал на ушите си и станал от леглото.
Погледнал през прозореца. Отдалече изглеждало, сякаш музикантите свирят с всичка сила, само че кралят нищичко не чувал.
„Трябва да разбера каква е тази работа!" — помислил си той и казал:
— Моля, повикайте прислужника и поискайте да ми донесе короната за излизане!
— Короната за излизане ли, ваше величество? — учудил се министър председателят. — Та вие нямате корона за излизане.
— Тогава повикайте моя майстор на корони! — казал кралят. — Веднага, ако обичате!
— Слушайте, мистър Хуелпс! — казал кралят на своя майстор на корони, когато той се явил пред него. — Искам да ми направите една корона за излизане.
— Корона за излизане ли, ваше величество? — извикал мистър Хуелпс. Той бил безкрайно учуден.
— Аха, и Хуелпс — продължил кралят, — снощи, като се къпех, сложих краката си върху кранчетата и гледах каква форма образуват. Тогава си помислих: „Ето, това е добра форма за корона за излизане!"
— Много добра форма, ваше величество! — повторил прислужникът. — Хайде, ако обичате, побързайте тогава, мистър Хуелпс.
Мистър Хуелпс си взел довиждане с краля и кралицата, качил се на колелото си и потеглил за дома. По пътя сложил краката си на кормилните дръжки, за да види формата, която ще образуват.
Щом стигнал у дома, той влязъл да се къпе във ваната и поставил краката си върху кранчетата.
„Аха, верно! — казал си мистър Хуелис. — Получава се добра форма за корона!"
Той взел един голям златен кастрон, малко скъпоценни камъни и кадифе и направил на краля чудесна корона за излизане.
Той я занесъл право в двореца, дал я на краля, който останал много доволен и веднага я пробвал.
— Благодаря ви, мистър Хуелпс! — казал кралят.
После си сложил мантията и новата корона и излязъл.
Щом музикантите го видяли че идва, започнали да маршируват по улицата, но пак се правели, че свирят, а кралят бързал подире им, като се стараел да ги чуе.
Хората по улиците много се зарадвали, когато видяли краля, сваляли шапки или се кланяли и викали:
— Добър ден, ваше величество! Радваме се, че ви виждаме!
И те се здрависвали с него, махали му с ръка, а един сладоледаджия от радост, че го видял , му дал захаросана ябълка на клечка.
Щом стигнали градския площад, музикантите засвирили, вече не на ужким, а кралят се разхождал наоколо, разговарял с всеки и много се забавлявал. Той влязъл в един магазин и си купил книжка с приказки, а после въглищарят му дал своята каручка да се върне в двореца, където кралицата и министър председателят го очаквали, за да го поздравят.
— Днес прекарах чудесно! — казал кралят на кралицата.
— И вече няма да оставам в леглото след закуска. Отсега нататък ще ставам, ще сядам на трона и ще казвам на хората какво да правят, ще излизам навън и ще участвувам в манифестации и други подобни неща и ще бъда един инстински крал.
Кралицата била много доволна и го целунала силно. После наредила да повикат министър председателя.
— Благодаря ви! — казала му тя. Вашият план излезе много добър.
— Всъщност този, който помогна е Хорейшъс, малкият паяк дето живее в моята градина — отвърнал министър председателят. — Той влезе в шапката ми и толкова ме гъделичкаше по главата, че трябваше постоянно да се почесвам, а това ме накара доста да мисля. Повече отколкото съм мислил някога! Така успях да измисля този план.
— Какъв умен паяк! — извикала кралицата. — Моля ви, доведете го на чай в събота!
— С удоволствие, ваше величество! — казал министър председателят, като се поклонил ниско и целунал ръката й.
Щом той си отишъл, кралицата влязла в стаята си и започнала да плете на Хорейшъс прекрасна златна мрежа.
В събота министър председателят довел паяка на чай, а кралицатата проснала за него върху розовия храст в градината златната мрежа. След чая кралицата му прочела няколко приказки. Той бил много щастлив паяк.