www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Едно време змейовете и юнаците ходели по земята между хора та. Те идвали и по седянките и си харесвали моми. Когато някоя мома щяла да седне на седянката при змея, казвала му. – Прибери си, змейо, опашката, да я не заседна! Всички змейове имали крила и опашки, били облечени с дрехи от люспи, които греели като слънце. Когато започнела някъде война, змейовете се изгубвали – отивали да се бият. В битката те били невидими, но на която страна помагали, тя и побеждавала.
Тези змейове се изгубили, като се изнамерил барутът: тогава излезли на света лукави хора, които взели да се бият не с юнащина, ами с хитрина. Когато бил останал само един змей да ходи по света, срещнал го един от тези хитри хора, комуто името било дядо Трак, и му казал:
– Змейо, като си толкова юнак, можеш ли да стиснеш камък, та да пусне вода? Аз мога!
Взели по един камък. Дядо Трак накарал змея да стиска най-напред. Змеят, колкото и да бил юнак, стискал камъка, на пясък го натрошил, но капка вода не капнала. Дядо Трак рекъл:
– Чакай сега и аз да стискам!
И като го стиснал, потекла бяла вода. Змеят не видял, че дядо Трак имал в ръката си прясно сирене вместо камък, и много се зачудил.
Подир това, като тръгнали, вървели, вървели и дошли до една зряла череша, натегнала от плодове. Змеят взел да ги бере и да яде.
Дядо Трак, като не можел да ги достигне от земята, въртял се наоколо и гледал. Змеят уловил черешата за върха и я огънал, за да стигне до плодовете и дядо Трак. След като се наял, той отпуснал върха и дядо Трак изхвърчал отвъд черешата.
– Какво правиш, побратиме? – попитал го змеят.
– Прескочих черешата, за да уловя онзи заек, дето бяга ей там!- отговорил дядо Трак.
Змеят му повярвал; всъщност, като го метнала черешата, дядо Трак паднал в една трънка и подплашил заека.
Подир това тръгнали пак да пътуват. Вървели, що вървели, дошли до една буйна гора и змеят огладнял.
– Хайде да заградим тая гора и да изловим всичкия дивеч в нея – рекъл той.
_ Хайде! – отговорил му дядо Трак.
Змеят взел да изскубва и да реди най-големите дървета на огра-дата си, а дядо Трак с клончета затулвал дупките, които оставали между големите дървета. Като заградили гората, змеят влязъл в нея и взел да лови мечки, вълци, лисици, сърни, зайци, диви кози и да ги трупа на куп, а дядо Трак изчезнал някъде. Змеят започнал да го вика; викал, викал и по едно време чул, че дядо Трак се обажда от много далече. Докато змеят запалил огън, дядо Трак се върнал и понесъл в пазвата си две сврачета, които още не можели добре да летят.
– Виждаш ли, аз ловя хвърковати! Не е юначество да ловиш онова, което ходи по земята, трудно е да хванеш това, което лети! – рекъл дядо Трак.
Седнали двамата край огъня под един голям явор. Змеят взел да дере уловените животни, а на дядо Трак казал:
– Иди пък ти донеси вода, побратиме!
Дядо Трак взел един казан и отишъл до извора, който бил твърде далеч. Той напълнил казана, но не можел дори да го повдигне. Какво да стори сега? Взел да копае бразда от извора към огъня. Змеят чакал, чакал и като видял, че дядо Трак не идва, отишъл да види какво става. Като дошъл до извора, видял го, че човърка с една клечка и прави вадичка.
– Помислих си, че един казан няма да стигне, затова реших да доведа цялата вода от извора – рекъл дядо Трак.
Змеят нарамил казана и го занесъл при огьня, а дядо Трак вървял подире му. Като сварили и опекли много месо, започнали да ядат. Змеят взел да яде по змейски, а дядо Трак вземал по-големи късове и като се загледа нанякъде змеят, хвърлял ги през рамото и вземал Други.
След вечерята започнало да се мръква и змеят поканил дядо Трак да пренощува у тях. Като отишли в пещерата на змея, постлали му отвън да спи. А змеят разказал на майка си какво видял от дядо Трак, и й казал, че дядото е по-юнак от него. Майка му го научила да убие госта си през нощта. Като приказвали това, дядо Трак ги чул, станал от леглото си, а на мястото си натрупал камъни и метнал върху тях завивката. Змеят послушал майка си, взел си най-тежкия боздуган и излязъл от пещерата. Като се приближил до постелката на дядо Трак, захванал да удря камъните с железния боздуган и дотолкова ги бил че станали на пясък. Подир това той рекъл на майка си:
– Мамо, наистина този човек беше по-юнак от мене! Като го удрях, той пускаше чак искри!
На сутринта, като се съмнало, дядо Трак влязъл в пещерата.
– А бе, ти откъде идваш? – смаял се змеят. – Аз нали те убих през нощта?
– Мен никой на света не може да ме убие, защото съм кален – отговорил дядо Трак.
Змеят и майка му се спогледали, като чули това.
– Като е така, хайде да калиш и моя син – рекла змейовата майка.
– Да го каля – казал дядо Трак, – но трябва да търпи.
– Ще търпя – отговорил му змеят, – само да стана такъв като тебе, да не може никой да ме убие!
– Щом е така, кипнете два големи казана с вода и ми пригответе една бъчва.
Майката и синът запалили огън, а като завряла водата, донесли и бъчвата. Тогава дядо Трак рекъл:
– Хайде сега влез в бъчвата, да сложа капака отгоре.
Змеят на драго сърце влязъл, затворил го добре дядо Трак, и през дупката за канелката взел да налива врялата вода отгоре му. Змеят взел да шава в бъчвата, а майка му викала:
– Търпи, синко, търпи, да се калиш добре!
Излял дядо Трак в бъчвата два казана вряла вода и казал на майка му:
– Нека стои до вечерта, че тогава ще го извадим.
След това дядо Трак си тръгнал за вкъщи. Змейова майка чакала, чакала и все поглеждала за дядо Трак, но той не идвал. Като взело да се мръква, тя отворила бъчвата и що да види! От врялата вода змеят се бил стопил.
Ето оттогава насам се изгубили съвсем змейовете от света. Тях пак ги има, но са невидими за хората

Имало едно дете овчарче на име Димитър. Още като било много малко, баща му умрял и то останало едно на майка. Татко му оставил доста имане: ниви, лозя, овце и говеда. Майка му сама оряла нивите, а пък детето пращала да пасе овцете. Всяка вечер, когато то връщало стадото от паша, майка му идвала да го чака извън селото до една чешма.
Изминали години, Димитър пораснал красив момък. Една вечер майка му пак била излязла да го чака. Чакала, чакала, но той не се връщал. Всички овчари и говедари прибрали стадата си. Майката започнала да се тревожи защо се бави Димитър. Тя тръгнала да пита по хората – не знае ли някой нещо за сина й, но всеки клател глава.
Най-накрая в селото се прибрал един дървар, който окъснял в гората. Той казал, че видял на една поляна стадо овце, събрани накуп, но Димитър не бил при него. Дърварят повикал няколко пъти момъка, но никой не му отговорил и той се прибрал в селото.
Майката изтичала при роднините си и заедно с дърваря тръгнали през нощта да търсят Димитър. Дърварят ги завел на поляната, където видял овцете. Те пак си били там и жално блеели.
Хората викали колкото им глас държи, търсили в деретата наоколо, а майката заплакала с глас, защото не била хубава тази работа. Най-накрая, като нямало какво друго да сторят, роднините прибрали овцете в селото и отнесли майката на ръце, защото тя нямала сили да ходи.
На сутринта пак отишли да търсят, но пак нищо не намерили. Момъкът бил изчезнал, сякаш пропаднал вдън земя. От този ден Димитровата майка се затворила в дома си и повече не излизала при хората. Нивите и лозята й запустели, роднините й започнали да ги обработват и овцете пак те взели да ги пасат.
Годеницата на Димитър – Стояна, също не можела да го прежали. Тя все ходела и разпитвала хората, които имали работа в гората – нещо да научи, поне гроба му да намери, ако е загинал някъде.
Един ден Стояна излязла от селото и като походила известно време, видяла, че един орел лети все над нея. Момичето решило да го следва, може би пък той щял да я отведе при Димитър.
Вечерта орелът кацнал на едно дърво, а Стояна се огледала къде да прекара нощта. В същото дърво имало хралупа, затулена с каменна плоча. На Стояна й се сторило, че дочува глас, който идвал сякащ изпод земята. Момичето взело един камък в ръка и почукало по плочата.
– Каквото и да си вътре – извикала тя, – човек или вампир, отвори да вляза!
Плочата се поотместила малко и една човешка глава се подала отдолу. Момичето плеснало с ръце и извикало от радост. Тя познала годеника си Димитър.
– Какво търсиш тук, Стояно? – попитал той тъжно, сякаш насън. – И теб ли хванаха самодивите?
– Отмести плочата! – извикало момичето. – Не ме е страх от нищо, щом те намерих жив.
Димитър поотместил още малко камъка и Стояна влязла в подземната пещера. Като се уверил, че не сънува, и момъкът се зарадвал много.
Вечерта се върнали самодивите и отместили плочата.
– Хайде, Димитре, излез да ни посвириш!
Момъкът излязъл, сглобил овчарския си кавал от габърово дърво и започнал да свири. Извило се това пусто самодивско хоро.
– Их, мори, мирише ми на човешко месо! – рекла една от самодивите, като поиграли малко.
– Че кой човек ще посмее да дойде тук, посестрими – отвърнал Димитър.
Повъртели още хорото и друга рекла:
– Их, мори, как ми замириса на човешко месо! Хайде да го намерим къде е!
Така рекли още няколко самодиви и искали да търсят човека, ама старата самодива не дала да развалят хорото. Цяла нощ играли самодивите, без да се уморят и наситят. Чак като в селото пропели първи петли, самодивите изчезнали. Тогава Димитър казал на Стояна.
– Хайде, първо либе, да се върнеш у дома и да кажеш на майка ми да омеси девет бели погачи и да напълни девет мяха с мед. Елате тук да ги оставите през деня, а вие се скрийте в някоя хралупа. Самодивите много обичат мед и пшеничени погачи. Когато ги ядат, може да дадат нещо на този, който ги е донесъл. Вие тогава ще излезете с майка ми да се помолите да ме пуснат. Само така мога да се спася.
Тръгна ли да бягам, веднага ще ме усетят.
Стояна запомнила всичко и хукнала към селото. Отишла право пред Димитровата къща и тропнала на портите. Те били залостени, още не се било напълно разсъмнало. Майката излязла на двора и извикала:
– И мене ли, върла чумо, и мене ли дойде да ме изядеш? Не ти ли стигна сина ми?
– Отвори, мила майко! – извикало момичето. – Аз съм Стояна. радостна вест ти нося от Димитър.
Отворила майката портите, прегърнали се двете жени – младата и старата, и заплакали от радост.
– Димитър е жив, майко, и аз от него идвам сега – рекла Стояна. – Той ме прати да ти кажа да омесиш девет бели погачи и да напълниш девет мяха с мед. Двете да идем в гората и да ги оставим на мястото, където самодивите са затворили Димитър. Те може да се смилят и да го пуснат.
Майката веднага се разшетала, измесила девет погачи, опекла ги, наляла мед в меховете и тръгнали бързо на път. Отишли на самодивското място и оставили погачите и меда, а те се скрили в една хралупа наблизо.
Вечерта дошли самодивите, пак извадили Димитър и пак започнали самодивското хоро. Както играели, видели погачите и меда и започнали лакомо да ядат. Една от самодивите казала:
– Их, мори, коя е тази майчица, коя е тази сестрица, която ни направи това добро? Каквото и да поиска, ще и го дадем.
Така рекли и други от самодивите. Тогава Димитровата майка излязла от хралупата и рекла:
– Аз, сестрици, аз ги донесох. Нищо друго не искам, само пуснете Димитър да си дойде вкъщи.
– Хайде, мори, да й го дадем – започнали да си говорят самодивите.
– Да й го дадем, ама мъртъв – рекла една от тях.
– Не, не! Само ръцете и нозете му да скършим – казала друга.
– И така не става – обадила се трета. – Ами само очите му да избодем.
– Така ли, мори, се отблагодарявате за доброто, което ни направи тази жена – рекла старата самодива. – Както го взехме да ни свири, така и ще го върнем.
Другите самодиви не могли нищо да отвърнат. 
– Хайде, Димитре – рекла му старата самодива, – посвири ни още една нощ да се наиграем, защото на сутринта ще те пуснем да се върнеш с майка си!
Като чул това, Димитър щял да спука кавала от свирене, а самодивите капнали от игра. Най-накрая пропели петлите и самодивското хоро изчезнало. Тогава Димитър си тръгнал за вкъщи заедно с майка си и годеницата.
От радост момъкът свирил по целия път. Не изминали три недели и Димитър се венчал за Стояна. Поканили цялото село и вдигнали сватба за чудо и приказ.

Чумата влязла в едно село и взела да мори наред хората. Един баша на пет деца също се разболял. Както си лежал на постелята, в просъница чул тропот от конски копита и звън от хлопки. Някакъв керван приближавал къщата на болния. Надигнал се той от постелята, отърсил се от съня си и посред нощ отворил вратата на къщата. Излязъл пред портата на оградата и застанал да гледа кервана, който идвал отдолу. Греел кръглият месец, та отвън било светло като ден.
Човекът видял коне, навързани един зад друг, всички натоварни с разглобени станове, хурки, нощви – все неща, които ползват жените в една къща. Кираджиите, които водели конете, били с окъсани дрехи. Ходели със сведени лица, та не се познавало какви са – бели или черни.
Керванът минал покрай двора на човека, кон след кон, извървели се всичките. На последния кон, върху стоката отгоре, седяла една жена със страшно лице, с разчорлени коси, с много дълги сухи ръце. В десницата си държала една счупена коса.
– Ха, остани си със здраве, Коста! – рекла му жената, като го наближила.
– И ти, бабо, да си здрава – отвърнал мъжът. – Но аз не те познавам. Ти откъде знаеш името ми?
– Е, синко, как да не го знам, когато съм те белязала на плешката. Аз съм чумата. Сега вече си тръгвам от това село, та отивам в друго.
Докато изрекла това и конят отминал. Мъжът се върнал в къщата и като тропнала вратата, жена му се разбудила уплашена. Видяла, че мъжът й е станал и се втурнала към него.
– Не бой се! – рекъл й той. – Аз вече оздравях.
После разказал на жена си какво е видял и чул. И наистина, мъжът оздравял и повече нито един човек не се разболял в това село.

В една планина живеела страшна ламя. Вършела големи пакости на хора и животни. Селяните се опитвали да я убият, но нея ни стрела я пробивала, ни сабя я сечала. Оплакали се на царя. Той издал заповед – който убие ламята, ще се ожени за царската дъщеря.
Събрали се всички юнаци на царството, облечени в железни брони, оръжията им блестели, конете им биели с копита по калдъръма и хвърляли искри. Тръгнали с песни юнаците, но от тях никой не се върнал – страшната ламя убила всичките.
В царството живеел и един момък, не толкова юнак като другите, но много умен и разсъдлив. И той чул царската заповед и на него му се приискало да се ожени за царската дъщеря.
– Мамо, знаеш ли какво съм решил да направя? – рекъл момъ¬кът на майка си – Ще отида аз да убия ламята. Много искам да взема царската дъщеря за невеста.
– Какво си намислил, синко? – плеснала с ръце майката. – Не чу ли, че от всичките юнаци, които заминаха, един не се върна назад. Когато такива юнаци не убиха ламята, как ти ще успееш. Недей, синко Цане, не отивай да погинеш млад и зелен и да ме оставиш сама да жаля.
Цане прегърнал майка си и рекъл.
– Прощавай, майко! Не се тревожи за мен, защото аз няма да загина, ами ще стана царски зет.
Отишъл момъкът в двореца. Тъй като бил скромно облечен, пазачите не искали да го пуснат. Но нали вече нямало кой да се бие с ламята, отворили му вратите.
Царят, като видял бедния момък, се засмял и на шега казал:
– Добре, Цане, иди да си опиташ късмета. Но тъй като си голям юнак, не искам да убиваш ламята, ами жива да ми я уловиш. Ще ми я донесеш обаче затворена в сандък, че аз много се страхувам от лами – да не ми се пукне сърцето. Ако направиш това нещо, ще станеш царски зет.
Всички царедворци се превивали от смях. Само царската дъщеря не се смеела – тя харесала красивия момък. Цане се поклонил на Царя и отишъл в планината да търси страшната ламя. Избродил гъста гора, прекосил пущинаци със змии и гущери. Наближил едно дере оградено от отвесни скали – там бил дворецът на ламята, обграден с висока стена от колове. На всеки кол имало по една човешка глава. Само един кол стърчал празен.
Приближил момъкът до портите на двореца и потропал. Отворила дъщерята на ламята и като видяла Цане, се смаяла.
– Какво търсиш тук? – рекла му тя. – Не те ли е страх от ламята?
– Страх ме е, сестро – рекъл Цане, – но пустата сиромашия и глад ме карат да чукам на портите на ламята. Както казват старите хора, който се дави и за змия се хваща. Моля те да ме пуснеш и да ми дадеш нещо да хапна. Ако искаш, аз мога да върша цялата работа в къщата вместо тебе. Само ме скрий от майка си или измоли от нея да не ме изяжда.
Смилила се младата ламя над Цане и го прибрала в двореца. Влязъл момъкът на двора, засукал ръкави и грабнал метлата. До вечерта почистил целия двор. Смел кости от коне, потрошени брони, изкривени мечове и разбити сандъци – натрупал всичко на голяма купчина. Като се слегнал облакът прах на двора, младата ламя си казала:
– Какъв късмет, че дойде това момче да ме отмени в тежката работа.
Вечерта дъщерята скрила Цане да не го види майка й, за да не го изяде, като се върне от лов. Прибрала се старата ламя.
– Бре, дъще – извикала тя, – ти ли помете така хубаво двора? Кажи какво искаш за награда!
– Искам, мамо, да ти покажа нещо, а ти да ми обещаеш, че няма да го ядеш.
Съгласила се ламята, защото не разбрала, че става дума за човек и дъщеря й извела Цане. Озъбила се майката, тъкмо една глава не й достигала да си завърши оградата, но нали дала дума, оставила момъка жив. И тъй като не била много умна, скоро забравила за него, а той гледал да не й се мярка пред очите.
Прибирала се ламята всяка вечер и разказвала на дъщеря си как¬ви поразии е вършила през деня. Цане винаги бил наблизо и слушал внимателно.
Една вечер майката се скарала за нещо на дъщеря си и толкова се ядосала, че я набила здравата. Заплакала малката ламя и започнала да си говори:
– Ах, мори майко, биеш ме защото съм по-малка. Но внимавай да не кажа на някого да направи сандък, които да няма никъде пропука и да те затвори вътре. Щом останеш без лъч светлинка, веднага ще си загубиш силата. Ето това заслужаваш ти, ама няма кой да го стори, че да се отърва от тебе.
Цане чул тези думи и започнал да мисли как да прилъже ламята. Мислил, мислил и намислил всичко. Една сутрин отишъл при камарата, която натрупал на двора. Взел една ръждива верига с катинар от разбит сандък и напуснал двореца на ламята.
Ходил, ходил из планината, намерил един въглищар, който правел дървени въглища. Момчето му се примолило да остане няколко дни при него. Работил Цане, целият почернял от пушека, станал черен като арапин, така че и родната му майка нямало да го познае. Щом направили въглищата, момъкът получил като отплата за труда си една брадва и отишъл близо до двореца на ламята.
Намерил едно сухо дърво, изкорубено отвътре, и го отсякъл. Разделил го на две половини и до вечерта направил такъв сандък, че в него не прониквал и лъч светлинка. Опасал го с веригата и тъкмо ударил за последен път с брадвата, ламята се прибрала от лов. Чула тя звука от брадвата и веднага литнала да види кой е дошъл в гората й.
– Какво дялаш бе, въглищарю – извикала тя.
– Царят умря – отвърнал Цане, – та ме пратиха да му направя ковчег. Ето, вече съм го издялал, ама не знам дали в него няма някъде дупка. Моля те, и без това ще ме ядеш, поне да влезеш да видиш дали съм оставил някъде дупчица.
– Щом правиш ковчег за царя – рекла ламята, – няма да те ям. Даже ще ти помогна. Много го мразех този цар, че все пращаше юнаци да ме утрепят.
Ламята влязла в ковчега и легнала, а Цане сложил отгоре капака, стегнал веригата и врътнал ключа на катинара. После вдигнал сандъка на рамо и го отнесъл в двореца.
– Ето, царю честити, донесох ти ламята в сандък, както заръча.
Дай ми сега дъщеря си за жена.
Така Цане избавил хората от ламята и станал царски зет.

Едно време имало някъде си един беден и добър човек. Той се трудил от сутрин до вечер да изкара прехраната си и да спечели някоя и друга пара. Но кой знае как, не му вървяло и той си останал беден, та беден. Като видял, че няма спасение, беднякът решил да иде в някоя друга земя, дето трудът се цени повече, дето човешката справедливост е по-голяма, та дано там сполучи.
Нарамил човекът торбичката с хлебец на гърба си, взел тояжката Е ръка, простил се с близки и приятели и тръгнал на път.
Вървял що вървял, дошъл до една чешма. Като бил вече уморен, той седнал да си почине. Тук го настигнал един пътник като него, с торба на рамо, с тояжка в ръка.
– Добра стига, побратиме!
– Дал Бог добро!
– Що чакаш тук, при чешмата?
– Уморих се от път, та почивам.
– Е, за къде пътуваш, ако Бог е рекъл?
– Тръгнах да ида в чужда земя на печалба. Тук е голяма сирома¬шия, голяма скъпотия. Хората са лоши, несправедливи, лъжат, не доплащат, от надницата отбиват, от труда ти недоволни. Ще ида в друга земя – там може да е по-добре.
– Бог да ти е на помощ – казал вторият пътник. – И мене гони същата неволя. Ако искаш, хайде да станем другари, заедно да оти¬дем в чуждата далечна земя, заедно да работим и заедно да печелим.
– Съгласен съм, приятелю! С другар е по-лесно и по-добре.
– Така, така, приятелю, и аз виждам, че си добър за другар, но едно нещо ще искам от тебе.
– Какво искаш, приятелю?
– Като вървиш с мене, ще видиш много работи, които страшно Ще те учудят. Искам от тебе едно нещо: каквото видиш и чуеш – нито да питаш, нито да разправяш! Съгласен ли си?
– Съгласен съм – казал първият пътник.
– Честна дума?
– Честна дума!
Двамата пътници си подали ръце – и другарството станало.
Тръгнали да пътуват. Вечерта стигнали в един голям град. Като нямало къде да нощуват, вторият пътник казал:
– Аз имам тук един стар приятел, добър човек. Да отидем у него. Те разпитали къде живее тоя човек, намерили дома му и почукали на портите. Домакинът излязъл. Като разбрал, че са странници които търсят подслон, още повече като познал приятеля си – много се зарадвал. Приел ги у дома си, нагостил ги, напоил ги, дал им чисти и бели постелки да преспят. На утрото им сложил закуска. Като си тръгнали, турнал им в торбите хляб, сирене и други работи за ядене. Изпратил ги като братя.
Но през нощта, докато били в къщата, вторият пътник отворил долапчето в стаята, дето спали, и откраднал оттам златна чаша.
Първият пътник видял това и много се учудил на неблагодарността на другаря си. Но бил дал дума да мълчи. Затова нищо не рекъл.
На втория ден пътниците стигнали в друг град. Било се стъмнило и трябвало пак да нощуват. Като нямали познати, те се спрели слу¬чайно на една голяма порта и почукали.
– Кого търсите? – попитал ги един минувач.
– Странници сме, търсим място да преспим – казал първият пътник.
– Зле сте случили, приятели – рекъл минувачът. – Тук живее най- лошият човек в града. Той никому милостиня не дава. Мъчи работниците си, жена си и децата си. Бие и гони просяците. Заробил е съгражданите си с лихварство…
– Е, нищо – казал вторият пътник, – каквото намерим, това ще е -и продължил да тропа на портите.
Стопанинът излязъл намръщен, мрачен, нахокал ги хубаво, но ги приел в къщата си, настанил ги да спят в един нечист килер и не им дал нито – вечеря, нито капка вода.
Пътниците кое-как преспали и рано сутринта станали да си ходят. Преди да си тръгнат, вторият пътник извадил из торбата откраднатата чаша и я оставил у дома на тоя лош човек. Това още повече учудило първия пътник.
„Виж, какъв чудноват човек намерих за другар! – помислил си той. – От добрите краде, на лошите подарява. Не ми харесва тоя човек."
Така си помислил той, но не казал нищо, защото дал честна дума да мълчи. И тръгнали пак двамата приятели. Вървели що вървели, замръкнали в едно малко селце. И тук нямали познати. Въртели се насам-нататък, наи-после видели край селото един разграден сиромаш-ки двор. Сред двора имало къщичка, прилична на кокошарник – мъничка, изкривена, подпряна с два гнили дирека, за да не се сгромоляса. Вторият пътник рекъл:
– Да почукаме тук!
– Да почукаме – съгласил се първият. Спрели се и почукали. От къщичката излязла една бабичка – суха, жълта, цяла покрита с дрипи.
– Какво търсите, синко?
– Странници сме, бабо, търсим място да пренощуваме.
– Елате, синко, заповядайте, баба! В къта има място за двама. Аз с моята малка внучка ще спя при водника.
Рано сутринта бабата изпратила внучката си да пасе прасето, а тя отишла на селската чешма за вода.
Двамата пътници тръгнали да си ходят. Като излезли из вратата, вторият пътник взел брадвата от дръвника, ударил два-три пъти гнилите подпори – и бабината къщица се преметнала и рухнала.
Първият пътник се учудил още повече.
„Бре, какъв лош човек намерих за другар!" – помислил си той.
Помислил, но не казал нищо, защото дал честна дума да мълчи.
И двамата приятели продължили пътя си. Вървели що вървели, замръкнали в едно друго село. Там попаднали в къщата на един добър човек, гостолюбив и харен. Напоил ги той, нагостил ги и им дал стая да преспят. Сутринта им дал ядене за из пътя и ги изпратил чак до пътната врата. Тук вторият пътник му казал:
– Приятелю, ние сме хора от далечни места. Не знаем пътя. Прати твоето момче да ни упъти донякъде.
Човекът се съгласил на драго сърце. Повикал петнадесетгодишния си единствен син. Казал му да покаже пътя на гостите и да ги изпроводи вън от селото.
Момчето тръгнало пред гостите, а те по него. Като стигнали вън от селото, то се спряло на моста на голямата река, която се мятала шумно отдолу, и казало:
– Като вземете оттук надясно, по правия път – не се бойте! Той ще ви изведе там, дето искате.
Като казало това, момчето се поклонило и рекло да се върне. В това време вторият пътник се приближил до него и го бутнал от моста. Момчето паднало в реката и се удавило.
Досега първият пътник гледал какви чудни работи върши неговият другар, чудел се и си мълчал. Но като видял това злодеяние той се обърнал към другаря си с негодувание и викнал:
– Кой си ти, проклети човече, та не можах да те разбера? В същия миг лицето на неговия другар се преобразило – станало чисто, светло и безкрайно хубаво. Една чудна светлина излязла от цялото негово тяло и го обгърнала като светъл облак. Той се усмих¬нал и казал:
– Поклони ми се, защото аз съм ангелът на справедливостта.
Учуден и уплашен, човекът паднал на колене, поклонил се и казал:
– Прости ми, ако греша, свети Божи пратенико, но през нашето другаруване аз не видях знак на справедливост нито в едно от твоите дела. Напротив, всичко, което ти извърши, беше дело на неблагодарност, несправедливост и зло.
Тогава ангелът го покрил с крилата си и небесният му глас прозвучал и казал:
– Не се чуди, човече. Онова нещо, което ти вземаш за зло, е всъщност добро, а онова, което ти мислиш за злодеяние, е само предпазване от зло. Чашата, която откраднах от добрия човек, бе отровна. Тя му бе подарена от негови завистници, за да го отровят. Аз я оставих в къщата на лошия. Нека се отрови той, защото много хора страдат от него и още много щяха да пострадат.
Под къщата на бабата имаше заровено голямо богатство. Ако аз не бях срутил тая нищо и никаква колиба – бабата нямаше да го намери. Тя щеше да умре бедна и щеше да остави в бедност добрата си внучка. Сега, като чисти развалините, тя ще намери богатството и ще умре доволна, че има какво да остави на внучката си.
Пък дето удавих единствения син на добрия човек, аз го направих, за да спася бащата от срам и позор.
Син му, ако беше живял, щеше да стане най-лош човек, най-голям разбойник – щеше да огорчи сърцето на добрия си баща и сам на себе си щеше да навлече позорна смърт заради позорния си живот.
И тъй, едно добро не се ражда, ако не се погуби едно зло. Така свършил думите си ангелът на справедливостта и хвръкнал на небето.

Когато Зевс възмъжал, той взел за помощница Мъдрост (Метида), дъщеря на титана Океан. Тя измамила Хронос и му дала да из¬пие отвара от билка, от която той повърнал първо камъка, а после децата си, които бил погълнал.
Заедно с братята и сестрите си Зевс повел война с Хронос и титаните. Дълго време никой не можел да надвие. На десетата година от войната Гея предсказала победа на Зевс, ако вземе за съюзници хвърлените в Тартара. Младият бог убил пазител ката на техните окови и ги освободил. Тогава циклопите изковали за Зевс мълнии, за Хадес – шлем, а за Посейдон тризъбец.
С тези оръжия те победили титаните, затворили ги в Тартара и оставили Сторъките за пазачи. А тримата най-силни богове си разпределили властта по жребий – на Зевс се паднало да владее небето, на Посейдон – морето, а на Хадес – подземния свят.
Гръмовержецът избрал за съпруга Хера и от този брак се появило шестото – последно поколение богове.

От брака между Земята и Небето се родили най-напред три огромни великана – ненадминати по сила и мощ. Те имали по сто ръце и по петдесет глави. Наричали се Сторъките (Хекатонхейри).
После се появили Циклопите – Блясък (Аргес), Светкавица (Стероп) и Гръм (Бронтес) – всеки с по едно око на челото. Но Уран се уплашил от силата им и ги хвърлил оковани в Тартара – ужасно място, разположено в най-тъмните недра на земята. То било толкова надълбоко под повърхността й, колкото нависоко било отдалечено небето от нея. (Една наковалня, хвърлена от небето би летяла девет дни и нощи преди да падне на земята и още толкова преди да стигне до Тартара). Този затвор бил обиколен с медна стена, а около него течала дълбока река.
Уран имал още седем сина от Гея, наречени титани и седем дъщери – титаниди.
Името на най-малкия син било Време (Хронос).
Сърдита заради незаслужената съдба на хвърлените в Тартара синове, Гея уговорила титаните да се опълчат срещу баща си. Тя дала на Хронос един каменен сърп и всички те – без титана Океан, го нападнали.
Хронос нанесъл дълбока рана на Уран. От капките на струйната кръв се родили Ериниите – страшните богини на възмездието. Щом отхвърлили господството на Уран, титаните извели братята си от земните недра и предали властта на Хронос. А той, уплашен от силата им, отново ги оковал в Тартара.

Скоро аргонавтите стигнали през морската бездна до двете подвижни скали Кианеи.Те пазели входа на Черно море. Никой кораб не можел да премине през тях, защото те се втурвали една срещу друга и грохотът от удара им разтърсвал простора. Морето настръхвало от разпенените буйни вълни, които се разбивали със страшен тътен в скалите.
Орфей пръв зърнал скалите и сърцето му сякаш се вледенило.
Кормчията Тифис извикал:
– Вдигнете греблата, герои! Само богове могат да минат оттук.
Корабът забавил ход и спрял пред зловещия проход. Но богиня Атина изпратила една чапла да кацне върху високата мачта. После птицата разперила крила и полетяла бърза като стрела между скалите. Канарите връхлетели отсам и оттам, и от страшния им сблъсък се вдигнала вълна, която едва не потопила „Арго". Когато морето утихнало, героите видели чаплата да се рее в небето. Само върхът на опашката й бил откъснат от острите скали.
Птицата на богиня Атина преминала протока. Напразно се били сблъскали скалите. Щом видели как чаплата се измъкнала от страшната гибел, Тифис дал знак на героите. Те започнали да гребат с всички сили – веслата им цепели вълните.
Орфей застанал на носа на кораба и започнал да свири на златната си лира. С вълшебната си песен той успял да подмами двете стръмни скали, които отскочили назад, разделени от ревнала вълна между тях. Корабът „Арго" влязъл в протока между двете островчета, покорени от чудния глас на певеца.
Щом корабът преминал протока, стръмните кианийски скали заседнали здраво в морското дъно, където стоят и до днес. Така Орфей извел кораба „Арго" в Черно море, отвъд което се простирало приказното царство Колхида

Орфей – най-прочутият поет, певец и музикант на древността бил роден в Тракия, в планината Родопи. Песента му притежавала такава вълшебна сила, че омайвала не само хората, а и дивите зверове в планините, птиците в небето и рибите в морските дълбини. Даже дърветата в родопските гори започвали да танцуват, скалите се раздвижвали като живи и преспите по планинските върхове се стопявали в бистри струи. Златната лира, на която свирел музикантът, и вълшебните му умения били дар от бог Аполон.
Преди много години дядото на Орфей, на име Харопс, помогнал на Дионис в битката с тракийския владетел Ликург. За награда богът на виното дал на Харопс царска власт и го посветил в тайните обреди на мистериите.
Харопс бил наследен от сина си – цар Еагър. Името му означавало Самотен ловец. Веднъж той се отправил на лов в тракийските земи близо до връх Олимп. Там в гъстите гори, пълни с дивеч, близо до поток с прозрачна и бърза вода той срещнал деветте музи. Тези богини на всички човешки таланти били водени от сребролъкия бог Аполон.
Царят се влюбил в първородната от музите, наречена Калиопа -Хубавогласната. И тъй като бил красив и силен, а и от дете свирел на лира, тя отвърнала на любовта му. От тази любов се родил Орфей, надарен щедро от двама велики богове: със слънчевата сила на Аполон и подземната мощ на Дионис.
Майка му Калиопа и бог Аполон обучили Орфей на музикалното изкуство. Но те му разкрили не само красотата на мелодиите, а и тайната сила на музиката и поезията.
Скоро славата на младия певец се разнесла из цяла Тракия и Гърция – всички искали да чуят магическите думи на вълшебните му песни.