www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Случило се така, че един от приятелите на Настрадин Ходжа, Абдула, тръгнал на хаджилък, на поклонение в Мека. Той бил стар човек и неотдавна се оженил за младо момиче. Жена му била много красива. Като тръгвал, силно се тревожел. Било много вероятно тя да не съхрани верността си към него. Какво да прави? Поръчал пояс на верността и го сложил на жена си. Но къде да дене ключа? Да го вземе със себе си, не било много добро решение. Това тежало на съзнанието му – все едно не вярва на жена си и ключът постоянно би му напомнял за нея и за възможната й изневяра. Той отишъл при Настрадин, при своя приятел. Настрадин бил вече старец на деветдесет и девет години и всички знаели, че е приключил с жените. А когато хората са се преситили с това, те започват да говорят за въздържание. Той обвинявал младите, като им казвал: „Не пилейте живота си. Това е безполезно разсипничество на енергия – и нищо повече. Това не води наникъде.“
Приятелят му Абдула дошъл при него и казал: „Настрадин, в беда съм. Жена ми е млада и е трудно да й се има доверие. Така че й сложих пояс на верността – заключих я в него. Къде да дяна ключа сега? Ти винаги си почитал въздържаността. Ти си ми най-верният приятел, така че пази ключа. След три месеца ще се Върна.“
Настрадин казал: „Благодарен съм ти за това, че си си спомнил за мен в тази трудна минута. Уверявам те, че ключът няма как да попадне в по-добри ръце. Жена ти ще е в безопасност.“
Абдула заминал, като свалил товара от сърцето си вече нямало опасност: Настрадин бил на деветдесет и девет години. Той почитал въздържанието и двадесет години проповядвал безбрачие. Щастлив, че всичко се е наредила така успешно, заминал. След час обаче чул зад себе си тропот на галопиращо магаре, което се приближавало към него. Скоро той видял Настрадин. Уморен от трудния преход и силно задъхан, той завикал: „Абду. ла, Абдула, дал си ми друг ключ!“

Един собственик поканил майстор да боядиса лодката му. По време на работа лодкарят забелязал дупчица на дъното, запълнил я, завършил боядисването, взел парите и си тръгнал. А на другия ден при него дотичал собственикът на лодката.
– Ето ви парите за поправката – казал той и протегнал кесия със злато.
– За какво? – учудил се майсторът. – Аз получих повече от достатъчно!
– Да – потвърдил собственикът. – Но това бяха парите за боядисването на лодката, а тези ти ги плащам за ремонта.
– За такава дреболия? – изумил се лодкарят. – Това не ми отне много време. Даже не бях си и помислил да искам пари за такава дреболия…
– Тази дреболия, както я наричате вие – отговорил собственикът на лодката, – спаси живота на децата ми. Аз бях забравил за дупката, разплатих се с вас и заминах по работа. А децата през това време взели лодката и отплували в морето. Бях отчаян, помислих, че са загинали! Когато децата се върнаха благополучно, се изясни, че дължим тяхното спасение на вас…

Един владетел искал да намери доволен човек. След дълго търсене накрая намерили такъв. Той бил ням, глух и сляп.

Настрадин Ходжа имал цигулка и постоянно свирел на нея една-единствена нота. Цялото семейство се вълнувало, съседите му се сърдели и казвали: "Каква е тази музика? Ако ще се учиш, учи се правилно. Ти постоянно свириш една и съща нота и това е толкова уморително, че даже денем всички заспиват." А жена му казвала: "Е, стига! Ние слушаме това с месеци, няма такива музиканти! Какво правиш?"
Настрадин отговорил: "Другите се опитват да намерят своята нота, а аз вече съм я намерил. Ето защо те сменят нотите: те са още по пътя, те търсят нужната нота. А аз Вече съм я намерил, така че съм достигнал целта."

Един човек с жена си и сина си се заселил в града. Построили си дом, но в него се появила змия и започнала да му вреди. Отначало повредила крака на коня му, след това уморила сина му, после – жена му и накрая самият стопанин станал нейна жертва.
Всеки път, когато змията причинявала вреда на стопанина, той се канел да я убие, но щом се стигало до това, да претвори намерението си в действителност, намирал на пътя си жълтица и зарадван от находката, се връщал обратно.

Някога, много отдавна, живяла една лисица, която срещнала едно младо зайче в гората. Зайчето попитало:
– Кой си ти? Лисицата отговорила:
– Аз съм лисица и мога да те изям, ако поискам.
– Как можеш да докажеш, че си лисица? – попитало зайчето.
Лисицата не знаела какво да каже, защото досега зайчетата просто побягвали без излишни въпроси.
Тогава зайчето казало:
– Ако ми покажеш писмено доказателство, че си лисица, ще ти повярвам.
И така, лисицата изтичала при лъва, за да получи от него удостоверение, че е лисица. Когато се върнала там, където я чакало зайчето, тя започнала да чете документа. Това доставяло такова удоволствие на лисицата, че тя се задържала на всеки параграф, за да го удължи.
В същото време, схванал смисъла на посланието, зайчето се шмугнало в дупката си и повече не се показало. Лисицата изтичала обратно в леговището на лъва, където видяла елен, който разговарял с лъва.
Еленът казвал:
– Искам да видя писмени доказателства на това, че си лъв.
Лъвът казал:
– Когато не съм гладен, няма необходимост да те безпокоя, а когато искам да ям, тогава ти нямаш нужда от никакви драсканици. Лисицата казала на лъва:
-Защо не ми каза и аз да постъпя така, когато исках удостоверение за заека?
– Приятелко – казал лъвът, – ти трябваше да ми ка¬жеш, че удостоверението ти трябва за зайчето. Аз си мислих, че то ти е необходимо за онези групи човешки същества, от които някои идиотски животни са се нау¬чили на подобни номера.

Ученик попитал учителя: "Посочи ми как да приложа учението в живота?"
Учителят посъветвал: "Като за начало стани малко по-добър. Не считай добротата за свръхестествен дар. Нека тя да бъде почва за твоето огнище, на нея да разпалваш огън и на тази почва пламъкът няма да е парещ."

Когато Банкей прекарвал седмиците си в медитация, от различни краища на Япония се събирали ученици, за да учат от него. По време на едно такова събиране хванали ученик крадец. Съобщили за това на Банкей и го помолили да прогони престъпника.
Банкей не обърнал внимание на случая. По-късно същият ученик бил хванат отново В същото провинение и Банкей пак не се заел да разглежда случая. Това ядосало останалите ученици и те написали молба, в която молели крадецът да бъде отпратен. В противен случай запла¬шили, че до един ще напуснат Банкей.
Когато Банкей прочел молбата, събрал всички и казал:
– Вие сте мъдри, братя мои. Вие знаете кое е добро и кое лошо. Можете да отидете, където искате, и да се учите там. Но този заблуден брат не може да отличи доброто от лошото. Кой ще го научи, ако не аз? Той ще остане тук дори ако всички вие си отидете. Сълзи потекли по лицето на крадеца. И желанието му да краде изчезнало.

Мохамед казал веднъж на Вабишах: "Не е ли истина, че ти си дошъл, за да ме попиташ какво е добро и какво – зло?" "Да – отговорил той. – Аз дойдох именно за това." Тогава Мохамед потопил пръстите си в миро, докоснал с тях ръката му, като направил знак по посока на сърцето, и казал: "Доброто е това, което придава на сърцето ти твърдост и спокойствие, а злото – това, което те хвърля в съмнение даже когато другите хора те оправдават."

Някакъв монах попитал дзенучителя Лин Дзи:
– В какво се състои основният смисъл на Дхарма Буда?
Наставникът произнесъл:
-Кхе.
Монахът ниско се поклонил.
-Този почтен монах е много добър събеседник – казал Лин Дзи.