www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Чжуан Дзи се срещнал с царя на царство Лу и той му казал:
– В Лу има много конфуцианци, но малко ваши последователи.
– В Лу има малко конфуцианци – възразил Чжуан Дзи.
– Как може да се говори, че са малко, когато по цялото царство се разхождат хора с конфуциански дрехи?
– Чух, че конфуцианците носят кръгла шапка в знак, че познават бремето на небесата – казал Чжуан Дзи. – Чух, че ходят с квадратни обувки в знак на това, че познават формата на Земята, закачат на пояса си на разноцветна връв нефритов напръстник за стрелба в знак на това, че решават нещата веднага. Благородните мъ¬же, притежаващи това учение, едва ли носят такива дрехи, а тези, които носят – едва ли знаят това учение. Вие, господарю, разбира се, мислите различно. Но защо не обявите в цялото царство: "Тези, които носят такива дрехи, без да знаят това учение, ще бъдат осъдени на смърт!"
Тогава царят заповядал да огласят повелята пет дни и в Лу повече не посмели да носят конфуциански дрехи.
Само един мъж в конфуциански дрехи спрял пред царските порти. Царят го призовал, задал му въпрос за държавните дела, и онзи, отговаряйки, се оказал неизтощим в хилядите варианти и множеството оттенъци.
– В цялото царство Лу само един конфуцианец? – удивено възкликнал царят.
– Ето това вече действително е много! – казал Чжуан Дзи.

Цар Яяти умирал. Той бил вече на сто години. Дошла Смъртта и Яяти казал: "Може би ще вземеш един от синовете ми? Аз още не съм поживял истински, бях зает с държавни дела и забравих, че ще трябва да напусна това тяло. Бъди състрадателна!" Смъртта казала "Добре, попитай децата си."
Яяти имал сто деца. Той попитал, но големите вече били хитроумни. Те го изслушали, но не помръднали от мястото си. Най-малкият, който бил съвсем юноша, едва на шестнадесет години, се приближил и казал: "Аз съм съгласен." Даже Смъртта почувствала жал към него: ако столетен старец още не си е поживял, то какво да се каже за шестнадесет годишно момче?
Смъртта казала: "Ти нищо не знаеш, ти си невинно момче. От друга страна, твоите 99 братя мълчат. Някои от тях са на по седемдесет-седемдесет и пет години. Те са стари, смъртта им скоро ще ги настигне, това е въпрос на няколко години. Защо ти?"
Младежът отговорил: "Ако баща ми не се е насладил на живота за сто години, как бих могъл аз да се надявам на това? Всичко е безполезно! За мен е достатъчно, че разбирам, че след като баща ми не е могъл да се наживее за сто години, то и аз няма да се наживея, даже да доживея толкова. Трябва да има някакъв друг начин да се живее. С помощта на живота явно не е възможно човек да се наживее, така че аз ще се опитам да постигна това с помощта на смъртта. Позволи ми, не ми създавай препятствия."
Смъртта прибрала сина, а бащата живял още сто години. След това Смъртта дошла отново. Бащата бил удивен: "Толкова бързо? Аз си мислех, че сто години е дълго време и няма за какво да се притеснявам. Аз още не съм си поживял; опитвах се, планирах, сега всичко е готово и започнах да живея, а ти отново си дошла!"
Когато станал на хиляда години, Смъртта отново дошла и попитала Яяти: "Е, какво мислиш сега? Отново ли да взема един син?"
Яяти казал: "Не, сега вече знам, че даже хиляда години са безполезни. Всичко се крие в разума ми и това не е въпрос на време. Аз отново и отново се включвам в една и съща суета, привързал съм се към напразно хабене на битието и същността. Така че това сега не помага."

Духът на тъмнината си мислел: "Как още по-здраво да привържа човечеството към земята? Нека бъдат съхранени обичаите и навиците, нищо не прикрепя така човечеството към обичайните картинки.
Но това средство е годно само за масата. Много по-опасна е самотата, в нея просветлява съзнанието и се изграждат нови конструкции.
Трябва да се ограничат часовете самота. Хората не трябва да остават сами. Ще ги снабдя с отражение и нека да привикват към своя облик."
Слугите на тъмнината донесли на хората огледало.

Когато Сейсецу бил настоятел на манастира, потрябвала му нова учебна сграда, защото там, където учел, вече било твърде тясно. Търговецът от Едо на име Умедзу Сейбей решил да пожертва за постройката на новото учебно здание петстотин златни монети, наречени рю, и ги донесъл на учителя.
– Добре, ще ги взема – казал Сейсецу.
Като подал на учителя чувал със злато, Умедзу останал недоволен от безразличното му отношение. За три рю можело цяла година да се живее, а тук не му благодарят за петстотин.
– В чувала има петстотин рю – намекнал той.
-Ти вече спомена това – отговорил Сейсецу.
– Но даже за такъв богат търговец като мен това е огромна сума – казал Умедзу.
-Ти искаш да ти благодаря за тях, така ли? – попитал Сейсецу.
– Вие сте длъжен да направите това – отговорил търговецът.
– Защо? – удивил се Сейсецу. – Даряващият трябва да благодари!

Един суфистки майстор веднъж обявил, че той възражда церемонията на дароподнасянето, съгласно която, всяка година се поднасят дарове в гробницата на един от прославилите се учители.
Хора от всички съсловия надошли от далечни места, за да дадат своите дарове и да чуят, ако е Възможно, нещо от учението на майстора.
Суфият заповядал даровете да бъдат положени на пода, в центъра на залата за приеми, а всички, които ги донесли, да се разположат в кръг. След това той застанал в центъра на кръга.
Вдигал даровете един след друг. Тези, на които било написано име, ги връщал на собственика. "Останалите са приети – казал той. – Вие всички сте дошли, за да получите урок. Ето го и него. Сега имате възможност да разберете разликата между нисшето и висшето поведение.
Нисшето поведение – това е онова, на което учат децата, и то представлява част от тяхната подготовка. То се състои в получаването на удоволствие от даването и приемането. Но висшето поведение е да се дава, без човек да се привързва с думи или с мисли към някаква отплата за това. И така, издигнете се до такова повеление, от малкото към голямото.
Този, който продължава да се задоволява с малкото, няма да се издигне. Не трябва да се получава възнаграждение под формата на удовлетворение на по-ниско ниво. Това е самият смисъл на учението за сдържаността. Освободете се от удоволствията от нисш произход – да си мислите, че сте направили нещо добро и осъзнайте великото постижение – да правите нещо действително полезно."

В град Саваттхи, Северна Индия, Буда имал голям център. Хората идВали там да упражняват медитация и да слушат беседите му за дхарма. Всяка вечер един мла¬деж идвал и слушал. Той с години слушал Буда, но нито веднъж не се опитал да промени себе си.
Изминали няколко години и ето че веднъж младежът дошъл по-рано и заварил Буда сам. Приближил се до него и казал:
– Господарю, в ума ми има само един въпрос, а от него тръгват всички съмнения.
-Така ли? На пътя на дхарма не трябва да има съмнения. Дай да се уточним. Какъв е Въпросът ти?
– Господарю, вече много години идвам във вашия център за медитация. Забелязах, че около вас има много отшелници, монаси и монахини, а още повече – миряни и мирянки; някои от тях също идват от години. Мога да видя кои са стигнали последната степен: очевидно е, че те напълно са се освободили. Мога да видя, че и другите са почувствали промяна в живота си: станали са по-доб¬ри отпреди, въпреки че не бих твърдял, че са се освободили напълно. Но, господарю, забелязвам и това, че много хора, сред които и аз, са останали като преди, че и по-зле. Защо става така, господарю? Хората идват при вас, такъв велик човек, напълно просветен, такъв могъщ и състрадателен. Защо вие не използвате силата и състраданието си, за да освободите всички? Буда се усмихнал и попитал:
– А ти къде жиВееш, млади човече, къде си роден?
– Господарю, аз живея тук, в Саваттхи, в столицата на царството Кошала.
-Да, но по чертите на лицето ти виждам, че не си роден тук. Откъде си родом?
– Господарю, роден съм в град Раджагриха, столицата на царство Магадха. Преместих се тук, в Саваттхи, преди няколко години.
– И какво, прекъснали всички връзки с Раджагриха?
-Не, господарю, там имам роднини, имам приятели.
Там оставих и работа.
-Тогава несъмнено често пътуваш от Саваттхи за Раджагриха?
-Да, господарю. Всяка година често пътувам до Раджагриха и се връщам в Саваттхи.
– Пътешествайки от тук до Раджагриха толкова много пъти, ти, разбира се, отлично знаеш пътя?
-О, да, господарю, познавам го като петте си пръсва. Даже и да ослепея, то със сигурност ще успея да намеря пътя за Раджагриха, толкова често съм минавал по него.
– И приятелите ти, които те познават добре, разбира се, знаят, че ти си родом от Раджагриха и си се заселил тук. Те би трябвало да знаят, че ти честичко навестяващ Раджагриха и познаваш пътя до там като петте си пръста?
– О, да, господарю! Всичките ми близки знаят, че често пътувам до Раджагриха и познавам пътя до там като петте си пръста.
– Тогава би трябвало да се е случвало така, че някои от тях да е идвал при теб и да е молил да му обясниш пътя от тук до Раджагриха. Ти премълчавал ли си нещо в такива случаи или подробно им обясняваше пътя?
– Че какво има да се крие тук, господарю? Обяснявам им колкото се може по-ясно: отначало вървите на из¬ток, след това завивате към Бенарес, продължавате напред, докато стигнете Гайи, а оттам ще стигнете до Раджагриха. Обяснявам им всичко много ясно, господарю.
– И тези хора, на които ти даваш толкова понятни обяснения, всичките ли стигат до Раджагриха?
– Не, разбира се, господарю! Само тези, които изминат целия този път, докрай, само те ще стигнат в Раджагриха.
– Именно това ти обяснявам и аз, млади човече! Идват при мен и идват, знаейки, че има човек изминал пътя от тук до нирвана, знаещ този път като петте си пръста. Идват при мен хора и питат: какъв е пътят до нирвана, до освобождението? Какво имам да крия? Обяснявам им пътя ясно: ето това е пътят. Ако някой само кима с глава и казва: добре казано, хубав път, но аз няма да направя и крачка по него, забележителен път, но аз няма да се затруднявам да вървя нататък – тогава по какъв начин такъв човек може да стигне крайната цел?
Аз никого не нося на раменете си към крайната цел. Никой няма да може да пренесе другиго на раменете си до крайната цел. Най-много – може да каже с любов и състрадание: ето, това е пътят, ето така аз минах по него; работете и вие, вървете и вие, и ще стигнете до крайната цел. Но всеки трябва да върви сам, сам да направи всяка крачка по пътя си. Този, който е направил крачка по този път, се оказва на крачка по-близо до целта. Този, който е направил сто крачки, се оказва на сто крачки по-близо. Изминалият всички крачки е постигнал крайната цел. Но трябва сами да вървите по пътя.

Един набожен монах седял на първия ред на неделната служба. Изведнъж той се навел и започнал да си сваля обувката. Толкова необикновена процедура по средата на службата накарала тези, които забелязали това, да се усмихнат и за кратко да отклонят вниманието си от службата. След това братът започнал да си сваля чорапа. Това предизвикало такъв безпорядък, че свещенослужителят прекъснал службата и попитал брата дали не се е случило нещо.
– Не – отговорил онзи, – просто забелязах, че единият ми чорап е обут наопаки.
– Добре, братко – усмихнал се свещеникът, – но не можеше ли да почакаш и да го оправиш после?
– Не, отче – отговорил онзи. – Ако видя, че в мен нещо не е наред, аз започвам да го поправям на момента.

Жената на Чжуан Дзи умряла и Хуей Дзи дошъл да я оплаква. Чжуан Дзи седял и пеел песни, като биел дайре. Хуей Дзи казал:
– Да не оплакваш покойната, която е доживяла с теб до стари години и е отгледала децата ти, това е прекалено. Но да пееш песни, биейки дайре, това вече на нищо не прилича!
Не си прав – отговорил Чжуан Дзи. – Когато тя умря, можех ли първоначално да не се опечаля? Скърбейки аз започнах да мисля какво е била тя в началото, преди да се роди. И не просто преди да се роди, а преди да стане тяло. Но не просто преди да стане тяло, а преди да бъде даже дихание. Аз разбрах, че тя е била разпръсната в пустотата на безбрежния хаос. Хаосът се превърнал – и тя станала дихание. Диханието се превърнало – и тя станала тяло. Тялото се превърнало – и тя се родила. Сега е станало ново превръщане – и тя умря. Всичко това се променя едно друго, както се сменят четирите годишни времена. Човекът обаче е погребан в бездната на превръщанията, като в покоя на голяма къща. Да плачеш и да нареждаш за него – значи да не разбираш съдбата. Ето защо аз престанах да плача.

В едно царство принцът полудял и си въобразил, че е петел. Съблякъл се гол, скрил се под масата и живеел там, отказвайки се от царските ястия, сервирани в златни блюда. Той ядял само зърно, приготвено за кокошките. Царят бил отчаян. Той изпращал при сина си най-добрите лекари, най-знаменитите учени – всичко без резултат. Напразни останали и старанията на заклинателите, на монасите, на отшелниците и чудотворците. Й ето че веднъж пред царя се явил неизвестен мъдрец.
– Струва ми се, че мога да изцеря принца – промълвил той. – Позволи ми да опитам.
Царят се съгласил. В този момент за всеобщо удивление мъдрецът захвърлил дрехите, заврял се под масата при принца и започнал да кукурига.
– Кой си ти и какво правиш тук? – възкликнал юношата.
– А ти? – попитал мъдрецът. Ти кой си и какви ги вършиш тук?
– Нима не виждаш? Аз съм петел.
– Хм – учудил се мъдрецът, – странно!
– Какво странно има?
– Нима не виждаш, че и аз съм същият такъв петел като теб?
Те се сприятелили и се заклели никога да не се разделят.
След това мъдрецът се захванал да лекува принца. Той започнал от това, че облякъл риза. Принцът бил изумен:
-Да не си полудял! Забрави ли кой си? Да не си решил да ставаш човек?
– Виж сега – меко възразил мъдрецът, – не бива да се мисли, че петел, облечен като човек, престава да бъде петел.
На принца се наложило да се съгласи. На следващия ден и двамата били облечени. Мъдрецът изпратил да донесат храна от царската кухня.
– Нещастник! Какво правиш? – възкликнал изплашеният принц. – Да не се каниш да ядеш като човек?
Приятелят му разсеял съмненията му:
– Никога недей да мислиш, че докато седи на една маса с човек и разделя трапезата му, петелът престава да бъде петел. Нима на петела е достатъчно да се държи като човек, за да стане човек? В този свят можеш да се държиш като истински човек и въпреки това да останеш себе си, т.е. петел.

Дърводелецът Чуй чертаел на ръка по-точно, отколкото с помощта на циркуляр и триъгълник, пръстите му следвали превръщането на нещата и не зависели от мислите и желанията му. Затова съзнанието му винаги било единно и не знаело прегради. Ние забравяме за крака, когато сандалите са ни по мярка. Забравяме за кръста, когато поясът на робата не ни стиска. Забравяме за правилното и неправилното, когато умът не ни пречи. И не се променяме вътрешно, и не се увличаме по външните неща, когато не ни пречат нашите дела. Да нямаш пречки от самото начало и никога да не ги имаш после, означава да не си създаваш пречки даже със забравянето на пречките.