www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Хуей Дзи казал на Чжуан Дзи: 
– В двора си имам голямо дърво, хората го наричат Дьрво на небесата. Стволът му е толкова крив, че няма начин да долепиш отвес до него. Клоните му са толкова усукани, че няма как да долепиш триъгълник до тях Постави го до пътя, и нито един дърводелец няма даже да го погледне. Така са и вашите думи: велики са те, но няма полза от тях. Затова хората не се вслушват в тях.
Чжуан Дзи казал:
– Не ви ли се е случвало да видите как дебне жертвите си дивата котка? Тя пълзи, готова всеки миг да се хвърли надясно или наляво, нагоре или надолу, но изведнъж попада в капан и загива в примките. А якът е огромен като покрил небето облак, но при своите размери не може да хване даже мишка. Вие казвате, че от вашето дърво няма полза. Тогава посадете го в селото, което го няма никъде, изправете го в пустинята на безпределното и се разхождайте, без да мислите за работа, почивайте под него, отдавайки се на приятни мечти. Там няма да го отсече брадва и нищо няма да му навреди. Когато не намират полза, откъде да се вземат грижите?

Учителят Теннен Танка посетил веднъж един храм и останал да пренощува. Настоятелят на храма бил щастлив, тъй като Теннен Танка бил знаменит учител и била голяма благословия, че той отишъл там. Но през нощта Теннен направил нещо, което поразило настоятеля. Нощта била студена и Теннен изгорил дървения Буда, за да се стопли. Настоятелят бил шокиран. Когато видял огъня в храма, той нахлул там и установил, че една от великите статуи на Буда липсва, а главата й е изгоряла наполовина. Той извикал: "Какво направихте? Вие сте луд! Изгорили сте моя Буда!"
Теннен се засмял и разбъркал пепелта с гегата си. Настоятелят попитал: "Какво правите сега, вие луд ли сте?" Теннен казал: "ОпитВам се да намеря останките на Буда."
Дошъл ред на настоятеля да се смее. Той казал: Вие определено сте луд – дървеният Буда няма останки." Теннен попитал: "Сигурен ли сте?" Настоятелят отговорил: "Да сигурен съм. Как е Възможно дървен Буда да има останки?" Тогава Теннен казал: "Донесете и другите статуи. Във Вашия храм има много от тях, не Ви трябват чак толкова. Нощта е студена и аз треперя. Вижте, живият Буда трепери, а дървените буди си стоят на пиедесталите си. Донесете ги."

Живял някога един човек, който бил предан на Буда с цялото си сърце. Имал той прекрасна старинна дървена статуя на Учителя, истински шедьовър. Отношени – ето му към нея, било като към най-голямото съкровище. Веднъж, през една студена зимна нощ, човекът останал сам в сламената си колиба. Било много студено и той отчаяно треперел от студ. Изглеждало, че е настанал сетният му час. Нямало и съчка, за да си запали огън. В полунощ, когато почти се бил вкочанил, му се явил Буда и го попитал: "Защо не изгориш мен?" Дървената статуя все така си стояла до стената. Човекът много се изплашил. ТоВа трябвало да е демон. "Какво каза? Да изгоря статуята на Буда? Никога! За нищо на света!"
Буда се разсмял и казал: "Ако Виждаш мен В статуята, то ти ме изпускаш. Аз съм в теб, не В статуята. Аз не съм в предмета на молитвата ти, аз съм в молещия се. И това е, което ценя в теб! Изгори статуята!"

Някога живял един много стар човек. Очите му изтекли, слухът му се притъпил, коленете му треперели. Почти не можел да държи лъжицата в ръцете си по време на хранене и често разливал супа по покривката, а понякога храната изпадала от устата му. Синът му и жена му с отвращение гледали стареца и когато сядали на масата, започнали да го слагат в ъгъла зад печката а храната му сипвали в стара паничка. Оттам той печално гледал масата и очите му се навлажнявали. Веднъж ръцете му така треперели, че не успял да удържи паничката с храна. Тя паднала на пода и се счупила. Младата стопанка започнала да му се кара, но той не обелил и дума, а само тежко въздъхнал. Тогава му купили дървена паница. Сега той трябвало да се храни в нея.
Веднъж, докато родителите седели на масата, в стаята влязъл четиригодишният им син с парче дърво в ръце.
– Какво искаш да направиш? – попитал бащата.
– Дървена хранилка – отговорил младежът. – Когато порасна, мама и тате ще се хранят от нея.

Мойсей, странствайки из пустинята, чул как един пастир се моли на Бога. "О, Господи – казвал пастирът, – как да се срещна с теб и да стана твой роб! С каква радост бих те обувал, бих мил краката ти и бих ги целувал, бил разресвал косите ти, бих прал дрехите ти, бих почиствал жилището ти и бих ти носил мляко от моето стадо!"
Като чул тези думи, Мойсей се разсърдил на пастира и казал: "Ти си богохулник. Бог няма тяло, на него не му трябват нито дрехи, нито жилище, нито прислуга. Ти зовориш лошо." И пастирът се натъжил. Той не можел да си представи Бога без тяло и без телесни нужди, не можел да се моли и да служи на Бога и изпаднал в отчаяние. Тогава Бог казал на Мойсей: "Защо прогони от мен верния ми раб? Всеки човек има свои мисли и свои думи. Това, което за един не е добро, за друг е добро. Това, което за теб е отрова, за друг е сладък мед. Думите нищо не значат. Аз виждам сърцето на този, който се обръща към мен."

Една жена се обърнала към Настрадин Ходжа за съвет:
– Най-почтени, имах един мъж. Той така ме навикваше. Сега съм с втори, а той всеки ден ме бие. Какво да правял Посъветвайте ме как да се спася от побоите.
-Дъще, моли се на Аллах, да му даде дълъг живот! -отговорил Ходжа.
– Как така? – учудила се жената.
– Първият мъж те е навиквал, този те бие. Ако умре вториян и ти се омъжиш за трети, той направо ще те убие. 3атова понасяй търпеливо побоите и се моли на Аллах вторият ти мъж да живее по-дълго.

Ле Юйкоу показвал на Бохун-Несъществуващия своето изкуство на стрелба с лък. Опънал тетивата, поставил на лакътя си бокал с вода, изстрелял стрелата, а след това, без да изчаква, докато тя долети до целпта, изстрелял и втора, и трета. И през цялото това време стоял, без да трепне, като истукан.
-Това е майсторството на стрелба с лък, а не стрелба без стреляне – казал Бохун-Несъществуващия. – А ще можеш ли да стреляш, ако си се изкачил с мен върху скала и си застанал на камък, който надвисва над пропаст, дълбока хиляда мили?
И Несъществуващия се изкачил на висока скала, застанал на камък, надвиснал над пропаст, дълбока хиляда мили, обърнал се и отстъпил назад така, че стъпалата му наполовина се оказали над пропастта, а след това повикал с ръка Ле Юйкоу. Последният, облян в студена пот, паднал на земята и закрил лицето си с ръце.
– При висшия човек – казал Несъществуващия – духът не познава смущение даже ако той се рее високо в небето, спуска се в световната бездна или отлита към отдалечените предели на земята. А на теб сега ти се иска да стиснеш очи от страх. Твоето изкуство не струва много!

Преди хиляда години в едно руско село живял човек, който от малък не можел да се движи. Затова единственото нещо, което било по силите му, било да лежи на печката. Така той пролежал около тридесет години. Вероятно на тази печка е щял да завърши животът му, ако през селото веднъж не минал старец. Пътникът влязъл именно в тази колиба, в която лежал и се молел да умре младият човек, и помолил за вода.
Болният се разплакал и казал, че не е по силите му да му помогне, защото през целия си живот не е направил и крачка без чужда помощ. Старецът попитал: "А ти отдавна ли пробва да направиш тази крачка?" Оказало се, че е много отдавна – болният даже не помнел преди колко години. Тогава старецът казал: "Ето ти вълшебен жезъл, подпри се на него и иди за вода."
Болният все едно сънувал. Изпълзял от печката, хванал се с ръце за жезъла и… станал! Той отново заплакал, но този път вече от щастие. "Как да ти се отбла-годаря за този чудодеен жезъл, който ми даде?" – възкликнал младият човек. "Този жезъл е най-обикновена дръжка от лизгар, който взех от двора ти, – отговорил старецът. – В него няма нищо вълшебно, както всъщност я няма и твоята болест. Ти успя да станеш, защото забрави за своята слабост. А да ми благодариш, не е необходимо. Вместо това намери човек, който е също така нещастен, както беше ти до неотдавна, и му помогни!"

Веднъж Настрадин Ходжа отишъл при психиатър: 
– Много съм озадачен, направете нещо. Това стана непоносимо. Всяка нощ сънувам един и същи сън. Все едно стпоя пред една врата и я бутам, бутам ли, бутам. На вратата има надпис, а аз все я бутам ли, бутам, но безрезултатно. Всяка нощ се будя, облян в пот, а вратата не ще да се отвори.
Психиатърът започнал да си записва всичко, което казвал Настрадин. След половинчасова беседа той го попитал:
-А сега ми кажи, Настрадин, какво пише на вратата? Настрадин отговорил: 
-Там пише "Дръпни!"

Веднъж Настрадин Ходжа се разхождал с една пръчка, която била твърде дълга за него. Един негов приятел отбелязал:
– Настрадин, защо не отрежеш няколко дюйма* отдолу?
Настрадин казал:
– Това няма да помогне – другият край е прекалено дълъг.