www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Някога живяла една змия, чиято глава и опашка спорили през цялото време.
Главата казала на опашката: "Аз трябва да бъда считана за главна!" Опашката отговорила: "Аз също съм достойна да бъда главна." Главата: "Аз имам уши, за да чувам, очи, за да гледам, уста, за да се храня, по Време на движение аз съм пред тялото – ето защо трябва да бъда считана за главна. А ти нямаш никакви достойнства,
затова не можеш да бъдеш главна." А опашката отговорила: "Ако ти позволя да се движиш, ще се движиш. А какво ще стане, ако се обвия три пъти около някое дърво?" Така и направила. Главата не могла да се движи и да търси храна и едва не умряла от глад. Тя казала на опашката: "Можеш да ме пуснеш, признавам те за главна."
Опашката, като чула това, веднага освободила дървото от хватката си. Главата отново се обърнала към нея с думите: "След като си главна, то виж как ще успееш да водиш." Опашката тръгнала напред, но не изминали и няколко метра, когато пропаднала в огнена яма и змията изгоряла.

Веднъж Настрадин Ходжа тичал, пеейки песен.
– Защо тичаш? – попитали го.
Казаха ми – отговорил той, – че гласът ми е хубав отдалеч. И ето че аз бягам, за да чуя гласа си отдалеч.

Веднъж, вървеики по пътя в тъмна нощ, един дервиш чул вик за помощ, който идвал от дъното на изоставен сух кладенец.
– Какво се е случило? – извикал дервишът, като надникнал в кладенеца.
– Аз съм филолог-отговорил глас.- Като не намерих пътя в тъмнината, за нещастие пропаднах в тази дълбока яма и сега не мога да се измъкна оттук.
– Дръж се, приятелю, само да намеря стълба и въже – отговорил дервишът.
– Чакайте малко – извикал филологът, – вие се изразявате неграмотно, на всичко отгоре произношението ви за нищо не става. Много ви моля да ги поправите.
– Ако това е по-важно от техния смисъл, за вас ще е по-добре да постоите там, където се намирате сега, докато аз се науча да говоря правилно – отговорил дервишът и продължил по пътя си.

Когато майсторът на дзен, Банкей, умрял, един слепец и казал: „Не мога да видя лицето на човек, но мога да определя характера му по гласа. Обикновено, ако някой поднася поздравления,, аз чувам скрита завист. Ако някой поднася съболезнования, често чувам удовлетворение в гласа му. Но по време на беседите ми с Банкей гласът му винаги беше честен. Ако изразяваше радост, чувах Радост. Ако говореше за печал, гласът му звучеше печално.

Един жител на царството Сун за три години изрязал от нефрит за своята държава лист на дървото чу, толкова съвършен – с всяко ръбче и стъбълце, с жилите и власинките, толкова сложен и блестящ, че не можел да бъде отличен от истинските листа на дървото чу даже смесен с тях. Заради майсторството му този човек получил държавна издръжка.
Като чул за това, учителят Ли Дзи казал: 
– Ако небето и земята, пораждайки нещата, създаваха за три години едно листо, то растенията с листа Щяха да са много малко. Затова мъдрият човек разчита не на знания и умения, а на естествения процес на развитие.

Веднъж, копаейки своето парче земя, един селянин намерил камъче. То изглеждало много красиво и селянинът си помислил, че може да се хареса на децата му. И те могат да си играят с него. Та нали то е толкова красиво. И занесъл камъчето у дома си.
Децата обаче навсякъде са си деца. Те си играли с камъчето, докато не им омръзнало, след което го оставили на прозореца и забравили за него.
Един монах, странстващ санясин, пресичайки планината, търсел къде да пренощува и селянинът го поканил у дома си.
Монахът приел предложената му от домакина храна, след което си поговорили. Санясинът бил пътешественик и знаел много новини за всичко, което се случвало по света. И някак си между другото казал:
– Какво правиш тук? Знам място, където човек може да намери диаманти направо на брега на реката. И така със съвсем малко усилия можеш да станеш приказно богат. В същото време, обработвайки своята земя с пот на лицето, цял живот ще се трудиш. Защо да си хабиш живота напразно?
На сутринта монахът си тръгнал, но в ума на селянина се зародила надежда, която прераснала в желание, което напълно го обзело. Без да знае коя е тази река, той продал земята си и се впуснал в издирване. На изпроводяк казал на жена си и децата:
– Е, ще трябва да ме чакате най-много пет години и аз ще се Върна богат! Той усърдно се трудил, но и след пет години не намерил това място, където елмазите били толкова много, че добиването им да не представлява трудност. За тези пет години обаче много добре научил какво е това елмаз.
И ето че когато се върнал у дома и приближил къщурката си, не повярвал на очите си – най-големият и рядко срещан елмаз, който човек можел да си представи, лежал, захвърлен и забравен от всички, на перваза на про¬зореца у дома му.
И тогава си спомнил как го намерил.

Веднъж Ананда попитал Буда… Той живеел с него десет години и бил много учуден от това, че Буда стоял в едно и също положение през цялата нощ. Ръцете му оставали на същото място, където ги поставял, когато лягал да спи. Ананда бил удивен и поразен от това, че Буда бил в една и съща поза в продължение на цялата нощ. Веднъж той казал:
– Не е хубаво, че ставам да те наблюдавам, не трябва да правя това. Но на мен ми е любопитно всичко, свързано с теб, и аз съм объркан: ти остаВаш в една и съща поза цялата нощ. Спиш ли, или си съзнателен?
Буда отговорил:
– Сънят се случВа на тялото, аз оставам бдителен по отношение на него. Ето, сънят идва, ето че дойде, ето че се задълбочи, ето – цялото тяло се отпусна, но моята съзнателност си остава.

При Настрадин Ходжа дошъл човек, който желаел да стане негов ученик. След много приключения той се добрал до колибата в планините, където живеел Настра¬дин. Знаейки, че всяка постъпка на просветения суфи е изпълнена със смисъл, новакът попитал Настрадин защо си духа ръцете. "За да се стопля, разбира се, – отговорил Настрадин.
Скоро след това Настрадин налял две чаши супа и започнал да духа своята супа. "Майсторе, защо правите това?" – попитал ученикът. "За да изстине супата, разбира се", – отговорил учителят.
След това ученикът напуснал Настрадин, тъй като не можел повече да се доверява на човек, който използва едни и същи средства за постигане на различни резултати.

Веднъж при Настрадин Ходжа дошли няколко бъдещи Ученици и го помолили да им изнесе пропоВед. "Добре – казал той, – следвайте ме." Подчинявайки се на заповедта, Всички се строили в индийска нишка и тръгнали след Настрадин, който яздел отпред, яхнал магарето си с лице към опашката.
Отначало младежите били малко смутени от това обстоятелство, но след това си спомнили, че не бива да подлагат на съмнение даже най-невероятните постъпки на учителя. Накрая обаче повече не можели да понасят насмешката на обикновените минувачи. Като почувствал тяхната неловкост, Ходжа спрял и ги погледнал Най-смелият се приближил до Настрадин: "Ходжа, не ни е съвсем ясно защо седиш на магарето си с лице към опашката?"
"Много просто – казал Настрадин. – Виждате ли, ако вие вървяхте пред мен, това би било неуважение към мен, а ако аз яздех с гръб към вас, това би било неуважение към вас. В този случай това е единственият възможен компромис."

Един гуру давал наставления на своя ученик:
– Единствено Бог е твой, никой друг не ти принадлежи.
Ученикът удивено го попитал:
-А майка ми, жена ми, които така се грижат за мен, които ме обичат и са така нещастни, когато не ме виж¬дат, те са мои нали?
Учителят отговорил:
-Тук грешиш. Аз ще ти покажа, че нито една от тях не те обича истински. Не вярвай нито за миг, че твоята жена или майка ти ще жертва живота си за тебе. Можеш да опиташ, и ще видиш. Иди си у дома и се престори, че чувстваш страшна болка, а аз ще дойда и ще ти покажа какво да правиш нататък.
Ученикът направил така, както му било казано. Извикали лекари, но нито един не можел да му донесе облекчение. Майка му изглеждала много измъчена и въздишала. Жена му и децата плачели. В този момент влязъл гуруто.
-Тази болест е много сериозна – казал той. – И аз не виждам никакъв начин да се спаси болният, освен ако някой не се съгласи да даде живота си за него.
При тези думи на лицата на всички се изписал ужас. Учителят, се обърнал към старата майка с думите:
-Да живееш или да умреш, не е ли все едно за вас на вашата възраст, ако загубите сина си, който храни вас и цялото семейство. Ако можете да дадете за него живота си, то аз бих могъл да го спася. Ако вие, майката не можете да принесете тази жертва, то кой още на све-та ще поиска да го направи?
Но старата жена, запъвайки се, проговорила през сълзи:
-Отче, готова съм да направя всичко, което заповядате, за да спася сина си. Но как да напусна малките дечица? Това е моето нещастие – децата стоят на пъ-тя ми и аз не мога да се съглася.
Слушайки този разговор между гуруто и майката на мъжа си, жена му, горчиво плачейки и обръщайки се към своите родители, казала:
– Заради вас, скъпи мамо и татко, аз не мога да направя тази жертва.
По този начин всеки си намерил причина. Тогава гуруто се обърнал към ученика си с думите:
– Виждаш ли, никой не е съгласен да даде живота си за теб. Сега разбираш ли какво имам предвид, когато казвам, че никой не ти принадлежи?