www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Настрадин Ходжа се обзаложил, че може да прекара нощта в близките планини и да оцелее независимо от снеговете и ледовете. Няколко приятели от компанията се съгласили да станат свидетели на това.
Настрадин взел книга и свещ и прекарал най-студената нощ в живота си. На сутринта, полумъртъв, той поискал парите си.
– Нали нямаше със себе си нищо, с което да се сгрееш? – попитали съгражданите му.
-Нищо. -Даже свещ?
– Не, свещ имах.
-Тогава облогът е загубен.
Настрадин не казал нищо.
Няколко месеца по-късно, той поканил същите хора на гости. В очакване на храната те седнали в стаята, където Настрадин приемал гости. Минавали часове, гостите започнали да си шепнат по повод на храната.
-Дайте да идем и да видим как стоят нещата там – казал Настрадин.
Всички бързо се изсипали в кухнята. Там намерили огромна тенджера, под която горяла свещ. Водата не била даже топла.
– Не е готово още – казал Настрадин. – Не знам защо.
Свещта гори от вчера.

Готвачът Дин транжирал бикове за цар Венхой. Замахне с ръка, натисне с рамо, подпре с коляно, тропне с крак и ето – "Дрян! Бух!" – искрящият нож все едно танцува из въздуха ту в такт са мелодията "Черничева горичка", ту в ритъма на песните на Дзин Шоу.
– Прекрасно! – възкликнал цар Венхой. – Колко си изкусен, готвачо!
Като оставил ножа настрана, готвачът Дин отговорил:
– Вашият слуга обича Пътя, а той е над обикновеното изкуство. Първоначално, когато се заех с транжира-
не на месо, аз виждах пред себе си само трупове на бикове, но минаха три години и вече не ги виждах пред себе си! Сега аз не гледам с очи и разчитам на сензитивността на духа, престанах да възприемам със сетивата си и позволявам на духовното желание у мен да се претвори. Оставяйки се в ръцете на небесния порядък, аз водя ножа през главните стави, непроизволно прониквам във Вътрешните празноти, следвайки неизменимото, и затова никога не се натъквам на мускули и сухожилия, да не говорим за кости. Добрият готвач сменя своя нож веднъж годишно, защото той реже. Обикновеният готвач сменя ножа си веднъж месечно, защото той сече. А аз ползвам ножа си вече деветнадесет години, транжирал съм с него няколко хиляди бикове, а ножът все още изглежда така, все едно току-що е свален от точилото. Нали в ставите на трупа винаги има пролука, а острието на моя нож няма дебелина. Когато нещо без дебелина бъде въведено в празнотата, ножът винаги ще намери достатъчно място, където да поиграе. Ето защо даже след деветнадесет години ножът ми изглежда така, сякаш току-що е наточен.
Само че всеки път, когато се приближа до трудно място, виждам къде ще ми бъде трудно и събирам вниманието си в едно. Внимателно вглеждайки се в това място, движейки се бавно и плавно, водя ножа старателно и изведнъж трупът се разпада, сякаш буца пръст се стоварва на земята. Тогава аз вдигам нагоре ръка и с доволен вид се оглеждам наоколо, а след това изтривам ножа и го оставям намясто.
– Превъзходно! – възкликнал цар Венхой. – Като чух готвачът Дин, разбрах как трябва да се гради животът.

На въпроса: "Къде отиваш ти, учителю?" Гиллен понякога отговарял: "Отивам да се подкрепя с храна и така да окажа радушен прием на моя гост." "Какъв е този гост, който всеки ден идва у дома ти?" "А бедната душа нима не е като гост в нашето тяло? Днес е тук, а утре, гледаш, – няма я."

Има два случая, в които Господ не може да не се усмихне.
Когато човек е тежко болен и смъртта е близо, а лекарят казва на майката на болния: "Не се бойте, аз ще го спася", той забравя, че в основата на всяко събитие от живота или смъртта лежи волята на Бога. И чувайки неговите думи, Господ се усмихва, мислейки си: "Колко глупав трябва да е този човек, който се хвали, че ще спаси живота на пациента си, който умира по моя
воля."
И още Господ се усмихва, когато двама братя си поделят собствеността. Те измерват земята и казват: "Тази част е моя, а тази – твоя." И Господ се усмихва, мислейки си: "Цялата вселена ми принадлежи, но тези глупави братя казват: "Тази част е моя, тази – твоя."

Жената на Настрадин Ходжа му била сърдита. Затова сложила пред него гореща супа, без да го предупреди.
Тя обаче също била гладна и когато супата била готова, отпила голяма глътка. От болка очите й тутакси се насълзили, но тя отново не казала нищо, надявайки се, че Ходжа ще се изгори.
– Какво е станало, скъпа? – попитал Настрадин.
– Спомних си за бедната ми стара майчица. Докато беше жива, тя много харесваше тази супа.
В този момент Настрадин също напълнил устата си с изгарящата течност и по бузите му потекли сълзи. -Ти плачеш, Настрадин?
– Да, плача при мисълта, че твоята бедна стара майчица умря, като забрави да те вземе със себе си!

Попитали един дзенмайстор: "Какво правихте обикновено преди да станете просветлен?"
Той казал: "Обичайните ми занимания бяха сечене на дърва и носене на вода от кладенеца."
След това го попитали: "А сега, когато сте станал просветлен, какво правите?"
Той отговорил: "Какво повече бих могъл да правя? Сека дърва и нося вода от кладенеца."
Питащият, естествено, бил озадачен. Той попитал: "Каква е разликата тогава? Преди просветлението вие сте правили това и след просветлението правите същото. Къде е разликата?"
Майсторът се засмял и казал: "Голяма е разликата. Преди ми се налагаше да правя всичко това, а сега всичко става естествено. По-рано трябваше да правя усилие: преди да стана просветлен, това беше задължение, което ми се налагаше да изпълнявам, да го правя с нежелание, заставяйки себе си. Правех го, защото ми беше заповядано да го правя. Учителят ми ми заповядваше да сека дърва, затова го правех. Но дълбоко в душата си се ядосвах, макар външно да не казвах нищо.
Сега аз просто сека дърва, защото познавам съпътстващите това занятие красота и радост. Нося вода от кладенеца, защото това е необходимо. Това вече не е задължение, а моята любов. Аз обичам стареца. Застудява се, зимата вече чука на вратата, ще ни трябват дърва. Учителят с всеки ден остарява. Ще му трябва повече топлина. Жилището му трябва добре да се отоплява. Именно заради тази любов аз сека дърва. И заради тази любов нося вода от кладенеца. Сега се появи голяма разлика. Няма нежелание, няма съпротивление. Аз просто откликвам на момента и на текущата необходимост."

Един човек изпратил слугата си на пазар да купи риба. Купената риба се оказала гнила. Затова господарят предложил на слугата да си избере едно от трите наказания: да изяде гнилата риба, да получи сто удара или да плати сто мина.
– Ще изям рибата – избрал слугата.
Започнал да яде, но не успял да свърши, когато му станало лошо.
– Не, казал той – по-добре да получа сто удара.
На шейсетия удар почувствал, че не издържа повече.
– Спрете! – извикал той. – Плащам сто мина.
Оказало се, че той и гнила риба ял, и бой отнесъл, и от парите се лишил.

Веднъж един глупак попаднал в дома на някакъв човек. Домакинът започнал да го гощава. Но храната била неподправена и безвкусна. Като разбрал това, стопанинът добавил сол. Когато солта станала достатъчно на вкус, глупакът си помислил: "Значи всичко е в солта. Ако от една щипка сол е толкова вкусно, какво ще стане, ако се сложи повече!"
Глупакът си е глупак: той веднага започнал да яде само сол. Като преглътнал, вместо да му се услади, напротив, той си причинил страдание.

Веднъж стояли музиканти и свирели на своите инструменти, съпровождайки свиренето с пеене. В такт с музиката им танцували, марширували и се движени много хора.
Един глух по рождение гледал цялото това зрелище и се чудел. Питал се: "Какво значи това? Нима само защото тези хора правят разни работи с инструментите си, накланят зи ту насам, ту натам, вдигат ги и ги свалят и тем подобни, цялата тази тълпа от хора се държат като откачени, скачат, правят някакви странни телодвижения и изобщо изпадат в такъв екстаз?"
За глухия цялото това зрелище било неразрешен въпрос, защото не му достигал слух. За него било непостижимо това възторжено движещо чувство, което се събужда у нормалния човек под звуците на музиката.

Един владетел след държавен съвет взел глинената ваза и я разбил пред очите на всички. Когато го попитали за значението на направеното, той казал: "Напомням за непоправимостта." Когато разбиваме най-простия предмет, ние все пак разбираме непоправимостта, колко непоправими са мислените дейния!