www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Едно време, щом се родяло дете, първата вечер идвали орисниците да определят какъв ще му бъде късметът, когато порасне.
Имало един търговец, който веднъж замръкнал на път близо до малко село, в което не бил ходил и не познавал никого. Затова почукал на първата порта, къщицата била вехта и схлупена, но търговецът искал само да пренощува. Хората, които живеели в нея, били бедни, но добри и гостолюбиви. Домакинът отворил вратата:
– Добър вечер! – поздравил търговецът.
– Дал ти Бог добро! – отговорил му селянинът.
– Аз съм търговец и както виждаш, замръкнах на пътя, та може ли да пренощувам у вас.
– Може – рекъл му домакинът, – защо да не може! Но ние сме сиромаси, та няма с какво да те нагостим като хората.
– Не се грижете за това. Аз само ще пренощувам и на сутринта рано ще си тръгна.
През същия ден жената на домакина била родила момиченце, затова не излязла от стаята си да посрещне госта. Той легнал до огнището и скоро заспал. В полунощ дошли орисниците да определят късмета на новороденото. Търговецът се разбудил и като видял орисниците, си рекъл:
– Сега ще чуя какво ще наречат на детето. 
Първата казала:
– Хайде да го орисаме утре да умре!
 Втората рекла:
– Не, да живее седем години, че тогава! 
Третата обаче казала:
– Това сиромашко дете да порасте, да стане добра мома и да се ожени за сина на този търговец, който е дошел тук да преспи!
Това казали и си отишли, а търговецът цяла нощ не могъл да заспи. Мислел си: „Дали наистина ще стане това, което рече най-старата орисница! Аз съм посъбрал пари, докато синът ми стане за женене, ще забогатея още повече. Тези хора са бедни и момичето им ще има само една риза на гърба. Как ще ми стане снаха? Трябва да направя нещо!
На сутринта рано търговецът станал и си оседлал коня за път. После полека взел детето от майката, която спяла и препуснал, колкото сили имал. Като навлязъл в една гора, оставил детето край пътя и продължил към дома си. Малко след него по пътя минала каруца с мъж и жена в нея, които вече девет години нямали деца. Жената чула бебешки плач, слязла от каруцата и взела бебето, което било огладняло и плачело колкото сили имало. Двамата отнесли намереното дете вкъщи и тъй като били заможни хора, го взели да го отгледат като свое дете. Момичето пораснало добро и работно, та много хора го искали за снаха.
Търговецът скоро забравил и за детето, и за орисниците. Купувал евтино, продавал скъпо и от година на година ставал по-богат. Веднъж пак се случило така, че замръкнал на пътя. Той пак влязъл в село, където не познавал никого и потропал на портите на чорбаджийска къща. Отворила му една мома, но толкова красива, че той не бил виждал досега като нея.
– Добър вечер! – рекъл търговецът.
– Дал ти Господ добро! – отговорила му тя. Търговецът я попитал може ли да пренощува в къщата.
– Може! – рекла момата и той влязъл.
Поканили го да вечерят. Сложили трапеза, нагостили и напоили търговеца, както приляга на богати хора. А момата, която го посрещнала, не седнала цяла вечер. Грижела се на трапезата да има всичко – и повечето гозби сама ги приготвяла. Търговецът много я харесал и както седели с бащата и майката на момичето, се похвалил, че има син за женене. Старите поприказвали още – кои са, какви са – и накрая търговецът я поискал за жена на сина си. Майката и бащата се съгласили, ако и дъщеря им хареса момъка.
След няколко дни дошъл търговецът със сина си – младите се обикнали от пръв поглед и старите започнали да се готвят за сватба. Нали и двете семейства били богати, не жалели пари за нищо.
Докато ги венчавали в църквата, майката на младоженката все плачела. Като излезли навън, търговецът я попитал защо пролива
толкова сълзи.
– Плача от радост – отвърнала тя, – като се сетя как си намерихме детето, захвърлено край пътя – гладно и жадно. Бяха го оставили
да го ядат вълците, ама му било писано да живее от богато по-богато.
Търговецът попитал къде точно са намерили момичето и като чул отговора, се хванал за главата.
– Каквото орисниците кажат – рекъл той, – това става.

Едно време Господ ходил по земята като човек и по всичко приличал на другите хора.
Веднъж той тръгнал по земята да види кое как е, има ли народът нужда от нещо, има ли плодородие и сговор. Ама като ходел, сам не можел да види всичко, което искал, та затова повел със себе си и светиите да гледат, да разговарят с хората и после да му кажат всичко, че ако има някъде грешка, да я поправи.
Като ходел така Господ по земята, по-богатите го канели да им иде на гости – да ги види как са се настанили, да му се похвалят с челяд и имане. А имало и един беден човек, ама много беден, който нямал нищо вкъщи – само малко брашънце и една кокошка. Един ден той рекъл на жена си:
-Жено, намислил съм да поканим дядо Господ на гости.
– Какво да ти кажа, мъжо – рекла жената. – Не виждаш ли, че ние няма какво да ядем? Как ще каниш гости?
-Аз ще поканя само Бога – отвърнал човекът. – Ще замесиш от брашното баничка, ще направиш и малко скроб (рядка брашнена каша).
Нали е Господ -той знае как ни е благословил. Нека види и ние какво ядем и как преживяваме.
– Къде се е чуло и видяло гости да се канят на скроб? – зачудила се жената. – И сиромасите, когато поканят някой да им дойде на гости, ще заколят кокошчица, ще омесят баница, ще изпържат яйчица. Все ще се отсрамят. А ние с тебе? Нямаме и стол да предложим на госта да седне.
Попрепирали се така, поскарали се, но накрая мъжът надвил и рекъл:
-Ти ще омесиш баница, ще набереш и малко киселец, ще сготвиш чорбица. Аз ще заколя кокошката и ще нагостим Бога. Нали е само един – пък и е стар човек, колко може да изяде.
Жената послушала мъжа си, навила ръкави, пресяла брашното, омесила баница, набрала киселец, сложила да се вари чорба и тъкмо мъжът й тръгнал да улови кокошката, Господ влязал в двора. Той обаче не бил сам, а заедно с дванадесет светии. Бре, какво ще правим сега с толкова народ – ударила се жената
по челото. – Как ще нахраним тринайсет човека и то все мъже?
Господ погледнал къщицата – бедна, бедна, с трън да завъртиш, няма какво да закачиш. Видял колко са притеснени мъжът и жената – та взел и благословил яденето. То станало колкото да се нахранят петнайсетте човека и не само се нахранили до насита, ами и похвалили домакинята, че много хубаво е омесила баницата.
Като си яли така и си приказвали за това и онова, Господ разпитал как живеят, имат ли си дечица, защо нямат, искат ли да имат, искат ли стока и имот. Мъжът рекъл:
-Дядо Господи, ние сме много бедни с жената. Нашият живот на този свят мина така, почти без нищо. Изкарваме колкото да не умрем от глад. То нашият живот се видя тук на този свят, та ако искаш да ни направиш нещо добро с жената, осигури ни поне една рогозка в рая. Да знаем, че като отидем на небето, ще имаме поне едно местен¬це в рая, та да се наживеем и за този свят. Господ рекъл:
– Обещавам ти една рогозка в рая и то на най-хубавото място.
А като седели така, свети Петър прошепнал на сиромаха:
– Кажи на дядо Господ да ти посади една вълшебна ябълка на двора.
Сиромахът бил глуповат човек (той, ако не беше глупав, щеше да поиска нещо за този свят, не за оня), послушал свети Петър и си поискал такава ябълка. Господ му подарил едно ябълково дърво и едни карти за игра и ги благословил: „ Всеки, който дойде да откъсне ябълка от това дърво, да залепне за него. И докато ти не речеш „Пусни го!", да не го пуска. Който вземе да играе с тези карти, да надиграва и най-големите играчи и никой да не може да го надиграе."
Станали гостите и си отишли, а сиромахът и жена му си легнали. На другата сутрин мъжът се събудил, грабнал картите и тръгнал да търси комарджии да играе с тях. Сега, като имал благословените от Бога карти, решил да спечели голямо имане. Намерил комарджиите и седнал да играе с тях. Те го мислели за малко глупав и започнали да играят с него като на шега. Но сиромахът надиграл всичките и им прибрал парите. Той започнал да обикаля селата и да търси комарджии. Побеждавал всички и така постепенно забогатял.
Изминало доста време – двайсет ли, трийсет ли години – и еди ден в двора влязъл архангел Михаил и рекъл на човека да се готви да умира.
– Бре, ангеле божи – рекъл картоиграчът. – Аз тъкмо забогатях и сега вместо да си поживея, ти ме караш да умирам. Почакай малко, поне десет години!
– С мен пазарлък не става – отвърнал ангелът. – Стягай се за път! Ще ти вадя душата.
– Щом не мога да се измоля от теб – рекъл човекът, – чакай поне да се простя с жената и стоката, която съм накупил и развъдил с толкова труд. От работа веднъж не съм се наял до насита и наспал до късно. Сега, като се простя с тях и отида в рая, поне ще се наспя.
Архангел Михаил нали бил идвал на гости у този човек заедно с Господ и другите светии, му разрешил да иде да се прости. И като седнал да го чака, загледал се в ябълката, тя била родила, та щяла да се прекърши от плод. Той станал да си откъсне една ябълка и ръката му залепнала – дърпал, дърпал – не могъл да си отлепи ръката. Започнал да вика:
– Не мога да си отлепя ръката, ела да ми помогнеш!
– Защо да ти помагам – рекъл човекът, – ти си дошъл да ми вадиш душата. Ако ме оставиш да поживея още десетина години, ще те пусна. Ако иска Господ, да дойде и да те отлепи, защото той ми посади тази ябълка.
Като чул това, ангелът се замислил и рекъл:
– Ще ти подаря не десет, а още тридесет години живот, само ме пусни да си ида, че имам много работа.
Щом Архангел Михаил му обещал тридесет години живот, човекът отишъл, отлепил го и му поръчал да носи много здраве на Бога.
Изминали още тридесет години и една сутрин, рано-рано, пак дошъл ангелът-душевадец и рекъл на човека:
– Хайде сега, приятел, не можеш да ме излъжеш пак.
Човекът видял, че няма да може да се измъкне, затова си сложил картите за игра в пояса и тръгнал с ангела. Не се простил нито с жената, нито със стоката, а както си ходил, паднал и душата му тръгнала към небето.
Обаче, за да се стигне до небето, най-напред се минавало покрай Пъкъла, където са вечните мъки. Там било пълно с грешници и дя¬воли, които чакали като мине някой да го завлекат в Пъкъла. Когато Душата наближила това място, наизлезли дяволите и започнали да я дърпат. Бре, те дърпали, ангелът дърпал – дяволите надвили и отнесли човека в Пъкъла. Тогава той рекъл:
– Съгласен съм да живея във вашата земя, ама дали имате тук някой играч комарджия, първо да поиграем и да си премерим силите. Ако го надиграя, ще си ида в рая, ако ме надиграе, водете ме където искате.
Дошъл тарторът на дяволите и седнал да играе. Той бил най-опитният комарджия. Играл, играл и накрая загубил. Дяволите много се ядосали, че човекът победил най-добрия комарджия, който най-хубаво владеел този занаят.
– Хайде пак да играем – казал дяволът.
– Добре – отвърнал човекът, – ама ако спечеля, ще ми дадеш и една душа от пъкъла да я водя с мен в рая.
Играли и дяволът пак загубил, и пак играли, и пак, докато човекът освободил дванайсет души на грешници, събрал ги и ги повел със себе си към рая. Достигнали до райската порта. Човекът почукал на вратата и рекъл:
– Свети Петре, отвори ми, аз вече си дойдох.
– Аз не съм погледнал още в тефтерите – рекъл свети Петър. – Ти може и да не си за рая.
– Как да не съм за рая! – зачудил се човекът. – Нали Господ, когато ми дойде на гости, ми обеща една рогозка в рая на най-хубавото място.
– Ти ли си бре, грешниче! – рекъл свети Петър и отворил вратата. – А защо не си сам? Рогозката е колкото за тебе.
– Рогозката е колкото за мене – отговорил човекът, – но аз ти водя още дванайсет грешници, които измъкнах от Пъкъла.
– Не мога да те пусна с тези дванадесет души – заинатил се свети Петър. – Ти ще влезеш и ще си лежиш на рогозката, а тези да се
върнат оттам, откъдето си ги довел.
– А бре, свети Петре, а бре, ключарю – рекъл човекът. – Ти забрави ли, че бях поканил само Господ на гости, а дойдохте дванайсет
светии с него. Аз бях сиромах човек, пък се отсрамих, а вие сега хем рай имате, хем до Бога живеете и не можете да посрещнете дванайсет души.
Свети Петър замълчал и ги пуснал всичките в рая. Кой каквото направи, това му се връща, пък дори на онзи свят.

Един човек останал вдовец и се оженил повторно. Той си имал едно момиче, а новата му жена довела още едно. Мащехата много намразила заварената си дъщеря – по цял ден я карала да работи и все била недоволна от нея. Веднъж жената й дала една къделя черна вълна и рекла:
– Иди на реката да я изпереш! Да не се връщаш вкъщи, докато вълната не стане бяла!
Момичето отишло на един вир – прало, прало, но вълната си оставала все така черна. Стъмнило се и застудяло, завареничето плачело от умора, но все още опитвало да избели вълната. В това време покрай него минал дядо Господ и попитал:
– Момиче, защо переш тази вълна?
– Мащехата ме изпрати – отвърнало то – да пера тази черна вълна. Каза ми да не се прибирам, докато не я избеля.
– Е, пери си, момиче, щом така ти е заръчала – казал дядо Господ и си отишъл.
Момичето изведнъж видяло, че вълната заблестяла като сребърна – нишките й наистина станали сребърни. Момичето се зарадвало и я отнесло у дома. Мащехата, като видяла сребърната вълна, се разтреперила от алчност. На другия ден изпратила дъщеря си на същия вир.
– Щом вълната на сестра ти се посребри – казала мащехата, – твоята сигурно ще стане златна.
Истинската й дъщеря обаче никак не обичала да работи. Тя на¬топила вълната във водата и седнала да си почине. Дядо Господ се появил пак и попитал:
– Момиче, защо переш тази вълна?
– Пера я да стане златна – отвърнала грубо тя. – Теб какво ти влиза в работата?
– Е, ти няма повече да переш – казал дядо Господ и отминал.
Тогава черната къделя се раздвижила, изскочила от водата и се метнала върху гърба на момичето. То замахало с ръце, завикало и като не могло да махне къделята, легнало и се отъркаляло по земята. Тогава вълната прилепнала хубаво по цялото й тяло и се превърнала в мечо руно.
Момичето се превърнало в мечка и с рев побягнало в гората.

Имало едно много хитро дяволче, което се престорило на петнадесетгодишно момче и станало чирак в църквата. Слушало много и изпълнявало всичко така старателно, че владиката казвал:
– Не съм виждал досега друг толкова послушен чирак.
Дяволчето стояло спокойно пред олтара, но когато владиката започнел да кади с тамян и да чете Евангелието, то винаги излизало от църквата. Хората забелязали това и взели да говорят:
– Дядо владика, не виждаш ли, че твоят чирак не понася тамяна и Евангелието. Да не е някой дявол, престорен на човек.
Владиката много се чудел какво да направи и един ден решил да изпита чирака си. Преди службата заповядал да затворят плътно прозорците, а като влязат всички хора, да заключат вратите. Този ден и дядо Господ дошъл в църквата – изглеждал като другите белобради старци, та никой не го познал.
По едно време владиката отворил Евангелието и започнал да кади с тамян. Чиракът тръгнал бързо към вратата, но не могъл да я отвори. Дърпал дръжката, натискал с рамо, пък изведнъж се превърнал в прилеп и литнал към прозорците. Те обаче били здраво залостени. Тогава дяволът скочил на земята и приел истинския си образ. Започнал да се надува като мях и да почернява все повече и повече. Накрая се пръснал на стотици парчета, които се превърнали в мишки. Те се разбягали по пода на църквата да търсят дупки, където да се скрият. Така на този свят се появили мишките. Господ хвърлил след тях ръкавиците си и те станали на две котки, които започнали да ловят мишките. Затова котките са пухкави и меки, защото са от божиите ръкавици. Ама нали яли от дяволските мишки, станали лоши и пакостливи.
И досега е останало така. Кучето обича стопанина си и се радва да има много деца, с които да си играе. Котката пък иска да няма деца в къщата, че хората нея да държат в скута си. Когато се разболее стопанинът, кучето вие и плаче, а котката мърка и се радва. И ако се случи да попаднат с господаря си в ада, котката мъкне дърва за огъня, на който ври казанът с грешниците, а кучето носи вода в уста да го гаси. Затова кучето и котката не се понасят и все се гонят. Мразят се като куче и котка.

Веднъж дядо Господ тръгнал по земята със свети Петър и свети Илия да се поразходят. Влезли в една кръчма. Там Герман си пиел вино.
– Добър ден, Германе.
– Дал ви Бог добро.
– Какво правиш?
– Винце пия – Бога славя!
Свети Петър побутнал дядо Господ с лакът, намигнал му и му прошепнал:
– Наумил е да става светец, затова толкова те слави.
– Така ли? Той има една голяма нива с ечемик, ще изпратя облак с градушка. Да видим дали ще ме слави, като му скълцам нивата.
Дядо Господ изпратил Свети Илия да пусне град над нивата на Герман и да съсипе реколтата. На свети Илия му дожаляло за човека и му казал какво е решил Господ. Герман изтичал при дядо поп.
– Дядо попе, трябват ми пари, хайде да ти продам нивата заедно с ечемика. Евтино ще ти я дам.
Попът купил нивата.
След като паднал град, дядо Господ и двамата светци пак отишли при Герман.
– Какво правиш, Германе? Добре ли си?
– Добре съм. Продадох си нивата с ечемика – и пари си имам. Винце пия – Бога славя.
Свети Петър побутнал Господа с лакът и рекъл:
– Господи, надхитри ни този приятел.
– Хайде да идем и да посадим отново ечемика – рекъл Господ. – Ще го направим по-хубав, та да се пукне човекът от яд, че си е продал нивата..
Тръгнали да садят отново ечемика. Свети Илия пак казал на Герман какво са намислили. Герман отишъл при попа:
– Дядо попе, аз ти продадох нивата, ама се случи, че я удари град.
Грях ми е да ми теглиш щетите. Ще ти върна парите, та пак нивата да си е моя.
Попът се съгласил на драго сърце. Господ влязъл в нивата, прекръстил я – тя се раззеленила и станала по-гъста и по-хубава отпреди. Родила много ечемик. Той бързо узрял, Герман го ожънал, още недозрял, да не би пак да падне град и да го скълца.
Дядо Господ и светците наминали при Герман.
– Германе, как си? Добре ли си?
– Сполай на Бога – добре съм. Върнах си нивата. Ожънах хубав ечемик. Още не съм го овършал и продал, ама кръчмарят ми има вяра… Винце пия – Бога славя.
– Господи, и този път ни надхитри Герман – рекъл свети Петър.
– Ще го прокълна да напълни само една главина ечемик – рекъл Господ.
Свети Илия и това казал на Герман и го научил да вземе една главина от колело, да я сложи високо и да изсипва ечемика през нея, докато отдолу стане куп и главината се напълни.
Герман побил две високи греди, сложил отгоре трета и на нея окачил главината. Сипвал през нея, сипвал, докато се издигнала го¬ляма купчина, та ечемикът допрял до главината и я изпълнил.
След известно време дядо Господ отишъл при Герман.
– Е, Германе, сега как си?
– Сполай на Бога, добре съм. Напълних си двора с ечемик. Даде ми го Господ. Винце пия – Бога славя.
– Бре, Петре – казал Господ, – този човек е много умен, и сега ни надхитри. Хайде да го направим светец, може да ни потрябва някога!
И Господ направил Герман светец.
Понеже свети Герман патил от град, хората го нарекли Градуш-кар и му се молят да им помогне, когато над нивите им се зададе тъмен облак.

Живял някога един богаташ, ама много алчен и безчестен. Той премествал синурите в нивите и така ограбвал всичките си съседи. С лъжи и заплахи ги притискал и накрая им взимал имота.
В същото село живеел един сиромах човек. Той имал само една нива, която граничела със земите на богаташа. Тя била много плодородна и каквото посеел беднякът, се раждало от хубаво по хубаво.
Богаташът хвърлил око на тази нива и започнал, както си знае, лека-полека да я присвоява. Беднякът го молел с добро, ама алчният съсед отвръщал, че мястото е негово и не давал дума да се издума. Тогава собственикът отишъл и се оплакал на съдията, а той решил да отиде на самото място, за да реши на кого е нивата.
Богаташът, като разбрал, че съдията ще ходи на нивата, се прибрал вкъщи. Той имал син, алчен за имот като баща си, и му рекъл:
– Сине, ще изкопаем дупка в нивата на съседа и ще те скрия в нея. Като дойде съдията, аз ще се помоля на Бога да ни покаже докъде е моята нива. Ти ще започнеш да изхвърляш пръст от дупката.
Съдията ще помисли, че това е знак от Бога и така ще вземем нивата на бедняка.
Отишли двамата в нивата, синът изкопал голяма дупка, заврял се в нея. Бащата метнал отгоре една рогозка и я посипал с пръст, та отдалече не личало, че отдолу има дупка. По едно време дошли съдията и беднякът. Започнал сиромахът да показва докъде била неговата нива и как богатият я открадвал малко по малко, като премествал синура. Вече останало толкова малко, че нямало как да си изхранва децата.
Богатият рекъл:
– Господи, този човек лъже. Не аз, а той оре в моята нива. Ако съм прав, Господи, дай ни знак!
Щом казал това, синът започнал да рие изпод земята и да изхвърля пръстта накуп над главата си. Съдията помислил, че Бог наистина дава знак и отсъдил богаташът да вземе нивата. Беднякът обаче веднага се досетил каква е работата и проклел:
– Дано даде Господ, който рие земята, никога да не излезе от нея!
Хляб да не сложи в устата си, а все черна земя да яде!
Върнал се богаташът вкъщи, засмян и доволен. Чакал да се приббере синът му, чакал цял ден, но, той не си дошъл. Бащата отишъл на нивата. Викал, викал, никои не се обадил. Взел една мотика и разкопал купчината земя. Пред него се мернало някакво черно животинче и се мушнало в земята. Богатият разбрал, че това е неговият син, но нямало какво да направи. Господ изпълнил клетвата на бедняка.
Затова къртът цял ден рови земята и все не може да се насити.

Една ламя излязла в полето и не давала на никого да мине оттам. Много юнаци отишли да се бият с нея, но тя ги изяла всичките. Днес-утре, изминали много години. Измъчили се хората, които живеели в околните села. Като видели, че със сила няма да надвият ламята, те намислили следната хитрост.
Помолили царя и той заповядал – никой юнак да не ходи да се бие с ламята и никой да не пуска животните си да пасат в полето, за да няма какво да яде звярът. После направили от двете страни на полето, на половин ден път една от друга, две каменни кули. И на тях сложили тъпани.
Огладняла ламята и тръгнала по полето да търси ядене, но нищо не могла да намери. Като приближила едната кула, издумкали тъпаните, колкото сила имат. Като чула тъпаните, ламята отворила уста и се спуснала натам, защото разбрала, че в кулата има хора. Вратата на кулата била желязна, а по стените никъде нямало прозорци.
Въртяла се халата около каменната кула, удряла я с опашка, но не могла да я събори. В това време започнали да бият тъпаните от другата кула. И ламята като ги чула, се затичала натам, та дано улови нещо за ядене. Но и там се повторило същото – въртяла се отвън, гризала камъните, била с опашка. Пак издумкали тъпаните от пър¬вата кула и нали ламите не са много умни, пак се затичала обратно. Тичала насам, тичала натам, най – после изплезила език и се пукнала. Ето как хората победили ламята с хитрост.

В Райската градина имало една ябълка, която раждала чудни плодове. Господ заръчал на Адам и Ева да не ядат от тях. Един ден змията изпълзяла точно на това дърво. Тя видяла Ева и й казала:
– Хапни си от тази ябълка, много е хубава!
– Господ ни заръча да не я опитваме – отговорила Ева.
– Той ви е казал това, защото ако вкусите от нея, ще станете равни с Бога.
Ева се излъгала, отхапала от ябълката и дала на Адам да опита, без да му казва от кое дърво я е откъснала. Щом отхапали и двамата, видели, че са голи. Засрамили се и се скрили в най-големия гъсталак. Дошъл Господ в Райската градина и се почудил, че не вижда Адам и Ева. Повикал ги по име и те се обадили от гъсталака. Господ ги попитал, защо са се скрили, а те отговорили, че ги е срам да се пока¬жат, защото са голи.
– Вие сте яли от ябълката – казал Господ, – затова сте научили какво е срам.
– Дойде змията – обадила се Ева, – тя ни излъга.
– Змията излъга Ева – рекъл Адам, – а Ева подлъга мен.
Тогава Господ проклел змията да се влачи все по корем и да хапе човеците по петите.
А на първите хора казал:
– Хайде, Адаме, излезте с Ева от рая, защото не ме послушахте, каквото ви казах. Отсега ти ще ореш и копаеш земята, докато си жив. С пот на чело ще си изкарваш хляба за теб и за децата, които Ева ще народи.
Господ направил на Адам едно рало и му го дал да работи с него, за да се прехранава. Оттогава хората захванали да обработват земята и се наплодили много.
Веднъж Дяволът се изкачил на висок връх, за да огледа земята и видял, че Адам и Ева орат.
Той се спуснал към тях и извикал:
– Как смеете да орете тази земя, без да питате стопанина.
– Та ние орем по негова воля – отвърнали те, като мислели, че говори за Господа.
– Стопанин на земята съм аз! Имам договор с Господа, записан на каменна плоча. А вие мен не сте питали. Оставете земята на мира и отсега никой от вас да не е посмял да я закача!
Когато Господ научил за станалото, му домъчняло и съжалил, че е сключил договор с Дявола. Поради тази причина Господ намислил да му отнеме властта над земята.
Повикал един ангел и го научил какво да прави. Той отишъл при дявола и му казал:
– Може ли да ми извадиш шепа пясък от дъното на морето? Ти си по-силен и по-хитър от мен и не можеш, а аз мога.
– Ех, да видим – рекъл Дяволът.
Ангелът се съблякъл, хвърлил се във водата и веднага се показал отгоре с пясък в ръка. Дяволът, за да покаже, че не е по-долен, също се хвърлил във водата и се гмурнал до самото дъно. Лесно било на Дявола да потъне, но да изплува – мъчно, защото Дяволът е тежък, той не можел по пъргавина да се мери с ангела. И докато се бавел във водата, ангелът взел плочата с договора и отлетял на небето. Дяволът го погнал и го догонил, когато влизал в небето, сграбчил с ноктите си стъпалото му отдолу и откъснал къс месо. Но не могъл да върне ангела, защото той бил вече при Господа.
Дяволът се върнал назад в Пъкъла. Властта му над земята пропаднала и той намразил още повече Бога.

В началото нямало земя и хора. Навсякъде се простирало само безкрайно море. Господ живеел в небето като птица. Бил сам в цялата вселена – нямал никого за другар, с който да разговаря и да прекарва времето си по-весело.
Веднъж Господ прелетял над водата и видял сянката си, отразена във вълните. Извикал й „Стани!" и сянката се изправила пред него като човек, но това не било човек, а Дяволът. Господ се сдружил с него и станали приятели. Един път Господ рекъл на Дявола:
– Хайде да направим земя и хора!
– Да направим – отговорил Дяволът, – но откъде да вземем пръст?
– Под водата има пръст – рекъл Господ. – Влез в морето, та извади малко!
Дяволът се спуснал на дъното и гребнал с ноктите си малко пръст. Господ я хвърлил върху водата и тя станала на земя. Отначало била малка като тепсия, а после пораснала колкото харман. В средата й Господ посадил Дървото на живота, което веднага пораснало голямо. Той вързал на един от клоните му златна люлка и започнал да се люлее. По едно време затворил очи и заспал.
Дяволът се промъкнал дебнешком, откачил люлката заедно с Господа и намислил да го хвърли в морето, за да го удави. Тръгнал към водата, а земята взела да расте. Дяволът не намерил края й, затова поел в обратната посока, но пак не стигнал до водата.
Тогава опитал и на трета страна и като пак не успял, оставил оспод на земята и легнал до него. Като затворил очи, му хрумнало, че остава още и четвърта посока. Взел Господа и отново го понесъл към водата, но пак не стигнал до нея. Земята вече пораснала дотолкова, че нямала край. Тогава Дяволът разбудил Господа:
– Стани, Господи, да благословим земята. Виж колко порасна тя!
– Когато ти ме носи на четирите страни, за да ме хвърлиш във водата и направи кръст с мене, аз благослових земята – казал Господ.

Живели някога мъж и жена. Всичките им деца били момичетал Бащата по цял ден сечал дърва в гората и съжалявал, че няма синове, за да му помагат. Един ден се върнал, уморен от работа, и жена му казала, че отново чакат дете.
– За какво ми е още едно момиче? – извикал дърварят и прогонил жена си от дома. Навред около къщата се простирала само гора -жената нямало къде да иде, но мъжът й бил непреклонен. Най-голямата дъщеря си събрала багажа в един вързоп и тръгнала с майка си. Заживели в хралупата на стар дъб – поне дъждът да не ги вали, за храна берели гъби и диви ягоди.
Дошло време и жената родила момченце. И тъй като нямала котел, в който да стопли вода и да окъпе детето, майката рекла на дъщеря си:
– Дъще, покачи се на дъба и виж дали някъде не свети огън, та да идеш и да вземеш каквото ни е нужно.
Момичето се качило на самия връх и видяло, че в една колиба гори огън. Слязла от дървото и тичешком отишла на това място. Като пристигнала, заварила три жени, които били орисниците. Те попитали момичето:
– Какво търсиш тук, момиче?
То им отговорило:
– Баща ми изпъди мама, защото раждала все момичета. Тя сега роди момче в гората и нямаме нито огън, нито котел, нито корито да окъпем детето. Дойдох при вас да ми дадете вие, ако имате.
Тогава орисниците казали помежду си: „Е, сега какво да го орисаме?"
Едната казала:
– Аз ще кажа – да расте, да порасте, да вземе камък, да хвърли, да се върне камъкът назад, да го удари!
Втората казала:
– Аз ще кажа – да расте, да порасте, да вземе лък, да пусне стрела, да се върне стрелата, да го улучи!
Третата казала:
– Аз ще кажа – да расте, да порасте, да се ожени и като легне да спи, да падне една змия, да го ухапе – да умре!
След това рекли на момичето: – Да не казваш никому нито дума, защото ще станеш на мраморен камък!
Момичето им обещало, че няма да казва никому. След това орис-ниците му дали всичко, каквото искало от тях, и то ги отнесло на
майка си.
Майката дала на детето си необикновено име – Горороден. Детето пораснало и взело да си играе в гората. Сестра му, като знаела как било орисано, не му давала да вземе камък в ръцете си. Като станало голямо момче, сестра му не дала да си направи лък, за да ходи на лов в гората.
Пораснал Горороден, станал красив момък, построил си дървена къща и се оженил се за едно момиче-сираче. През нощта, когато си легнали да спят, сестра му стояла над главата му и ги пазела. Изведнъж от преплетените клони на покрива паднала една голяма змия върху завивката. Сестрата, като я видяла, събрала завивката заедно със змията и излязла навън.
После извикала:
– Братко, ела да видиш какво съм хванала!
Като станал брат й, тя започнала да му разказва всичко, което се било случило в нощта на неговото раждане. И докато говорела, започнала да се вкаменява – първо до колене, после до пояс, а когато свършила – до шията се била превърнала в мраморен камък. Сестрата казала:
– Братко, аз те пазих от малък и като порасна, пак те опазих. И ти сега трябва да ми помогнеш – да идеш при Слънцето, да му вземеш трохите, които падат на земята от ръцете му, и водата, с която си е мило ръцете!
Горороден веднага тръгнал на път, защото Слънцето живеело много далече. Вървял, вървял, видяла го една змия, която била под един камък и не можела нито навън да излиза, нито навътре да влиза. Тя попитало момчето:
– Къде отиваш?
Момчето отвърнало, че отива при Слънцето. Змията му казала:
– Като идеш, питай и за мене – защо не мога да изляза от този камък.
Момчето обещало да пита и продължило нататък. Вървяло, въряло и видяло един камък, издълбан като врата, но той не бил нито на земята, нито на небето, а висял над пътя. Като минал през него камъкът стиснал момчето и го попитал къде отива. И той помолил Горороден да пита Слънцето, защо не може да падне на земята. Момчето обещало и камъкът го пуснал да продължи.
Вървяло момчето, вървяло и видяло една река, която се удряла от бряг на бряг и не можела да тече надолу. Горороден я нагазил защото пътят минавал оттам. Като стигнал до средата, водата го стиснала и го попитала, каквото го попитали и другите, и той отговорил пак така, както и на другите. Тогава реката му казала да пита Слънцето – защо не може да тече надолу.
– Добре, ще питам – отговорило момчето. Като стигнало до слънчевия палат, то потропало на портите. Излязла Слънчевата майка и го попитала:
– Какво търсиш тука, момче?
То отговорило.
– Дойдох да ми дадете водата, с която се мие Слънцето, и трохите, които падат от ръцете му като яде.
Слънчевата майка пак го попитала:
– Какво ще правиш с тях, момче?
Момчето й разказало какво се случило със сестра му, как тя станала на мраморен камък. Слънчевата майка казала:
– Ела да те скрия, че да те не види Слънцето, защото ако те види, докато е гладно, може да те изяде!
Слънцето трептяло, залязвало и като влязло в къщата си, разгневено извикало:
– Мамо, на човек ми мирише! Майка му казала:
– Няма никой тук освен нас.
– Има, мамо, има! – отговорило Слънцето. Тогава тя му казала:
– Прав си, синко. Дойде едно бедно момче, което има сестра, превърната в мраморен камък. Та затова е дошло тук, да му дадеш
трохите, които падат от ръцете ти, и водата, с която си миеш ръцете.
– Да излезе да го видя! – отговорило Слънцето.
Горороден излязъл насреща му, поклонил се до пояс и започнал да му разказва за сестра си. Слънцето го прекъснало:
– Знам за какво си дошъл. Видях как се вкамени сестра ти. Ще ти помогна – и дало на Горороден, каквото поискал. Момчето го попитало:
– Като идвах насам, видях змия, която беше под един камък и не можеше ни навън да излиза, ни навътре да влиза. Помоли ме да те питам за нея.
Слънцето отговорило:
– Тя ще излезе, когато ухапе някого за петата.
Момчето пак попитало:
– Видях и един камък, който беше нито на небето, нито на земята и като минавах през него, той ми рече да питам и за него – защо не можел да падне на земята.
Слънцето отговорило:
– Той ще падне, когато смаже някой човек, но когато го минеш, тогава да му кажеш.
Момчето продължило:
– Видях и една река, която се биеше от бряг на бряг и не можеше да тече надолу; и тя ми каза да те питам за нея.
Слънцето му отговорило:
– Тя ще протече, когато удави някой човек, но ще й кажеш това, чак когато я отминеш; същото да направиш и със змията.
Тогава момчето благодарило и тръгнало да си върви. Наближило до реката, нагазило я и като дошло до средата, тя го стиснала и му рекла:
– Кажи ми какво каза Слънцето за мене?
Момчето й отвърнало да го остави да излезе, та тогава ще й каже. Водата го отпуснала и като излязло и отишло няколко крач¬ки далече от нея, казало й каквото му рекло Слънцето за нея. Водата се завтекла разгневена към него, но не могла да го стигне и викнала:
– Ах, че не можах тебе да удавя, защото тук човек не минава!
После момчето стигнало до камъка, който го стиснал и го попитал:
– Какво каза Слънцето за мене?
Момчето му казало да го пусне да мине, пък тогава ще му каже. Камъкът го пуснал и като се отдалечило, момчето рекло:
– Камък, Слънцето каза за тебе – когато смажеш някого, тогава ще паднеш на земята!
Камъкът отговорил:
– Ах, че не можах тебе да смажа, че оттука човек не минава!
После, като тръгнало да върви, момчето доближило до змията, и змията, като го видяла, запитала:
– Какво каза Слънцето за мене? Момчето отговорило:
– Чакай да повървя малко, докато ми дойде на ум, че забравих Момчето, като повървяло, казало на змията:
– Змия, ти ще излезеш от този камък, когато ухапеш някой човек за петата!
Змията рекла:
– Ах, че не можах тебе да ухапя, че оттук човек не минава!
Като си отишло при колибата, момчето поляло сестра си и тя веднага станала както преди. И двамата се поклонили на Слънцето, за да му благодарят за добрината.