www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Господ изпъдил Дявола с неговите ангели от Рая. Дяволът гле дал Рая отдалеч и му било много мъчно. Мъчно било и на неговит-ангели, и те много пъти му казвали:
– Ах, какво стори ти, Дяволе, защо съгреши пред Господа? На Дявола му било много мъчно, че така му говорели ангелите Мислил какво да направи, за да ги укроти и измислил. Той ги накарал и те да си направят един рай. Направили го точно такъв, какъвто бил създаденият от Господ. Те взели от всички дървета и цветя, каквито имало в истинския Рай и ги насадили в своя. Като го завърши¬ли, Дяволът го разгледал отвсякъде и много го харесал.
– Е, дружина – казал той, – видяхте ли, че и ние можем да направим рай като този на Господа. Хайде сега, влизайте вътре! Нищо не ви забранявам, както Господ забранява на Адам и Ева. На вас всичко ви е позволено. Така и ще казвате на хората, с които ще се напълни земята – да прави всеки каквото си иска.
Изминали няколко дни и ангелите на Дявола чули гласовете на ангелите, които били в Рая и пеели на Господа.
– Защо направи нашия рай толкова близо до Божия. Измъчваме се като слушаме тези песни – казали те.
Като чул Дяволът жалбата на своите ангели, му станало много мъчно. Помислил малко и ги събрал всичките пред себе си.
– Слушайте ме, верни слуги – им рекъл той. – Кълна с в короната си с двата рога, че сега ще направим кула, висока до небето. Аз ще се кача по нея и ще убия Господа, за да няма на кого да пеят песни. Ангелите на Дявола му се поклонили.
– И на вас да поникнат рога – извикал доволен Дяволът. – Те да са ви венец на главите.
Начаса им поникнали рога и така ангелите от пъкъла станали дяволи.
После се заловили за работа. За три дни иззидали кулата, по която Дяволът щял да се изкачи и да убие Господа. Като се съмнало на четвъртия ден, по Божия воля, кулата се усукала и станала като фуния. Дяволът се покачил на нея с всичките си дяволи, за да нападнат Рая. Той взел лък, опънал го и изстрелял стрела, за да убие Господа. Щом полетяла, тя се извила, върнала се, ударила го по главата и му Я откъснала. Дяволът хванал с ръце главата си и отново я залепил на врата си.
Дяволите ужасени започнали да слизат от кулата. Господ заповядал и кулата паднала заедно с тях вдън земя. Преобърнала се и се превърнала в Пъкъл. Приличала на огромен котел, пълен на дъното с врящ катран. Дърветата и цветята, които били посадили дяволите, се превърнали в трънаци и голи камъни.
В Пъкъла се събрали Дяволът и неговите помощници. Оттам те излизат, за да вършат пакости по земята и сред хората.

Първото семе, което хората започнали да сеят, било на просото, затова то много се възгордяло. Един ден житото тръгнало на църква, минало покрай просото и го повикало:
– Хайде, да отидем на църква. Просото се засмяло и рекло:
– За какво ми е да ходя на църква? Аз и оттук я гледам по цял ден.
Чул го Господ и го проклел:
– Много да раждаш, но да си ситно като пясък и в църква да не влизаш!
Затова обредните хлябове се правят само от пшеничено брашно.
След време пак се срещнали житото и просото. Просото се присмяло на житото:
– Добра среща, женска игралко.
Нали жените като месели погачи, прехвърляли тестото, сякаш си играели с него.
На това житото отвърнало:
– Дал ти Бог добро, прольо!
И оттогава на присмех му останало това име на просото. Виното като чуло този прякор, рекло и то да се подиграе с просо¬то и като го срещнало, му рекло:
– Добра среща, прольо!
Но просото му отговорило:
– Дал ти Бог добро, разбиий глава.
Виното много се ядосало, но отминало, без да отвърне нищо, защото само си било виновно. След няколко дни то пак срещнало просото и му казало:
– Добра среща, захрани дете!
Когато отбивали бебетата да не сучат повече мляко, ги захранвали с просена кашичка.
Просото му отговорило:
– Дал ти Бог добро, весели трапеза!

Когато Адам умрял, Ева го погребала в земята и в устата му сложила три семки от ябълката в рая, която двамата изяли. Искала с тях да се откупи пред Бога за извършения грях.
След много години от главата на Адам изникнали три големи дървета, но безплодни, дори листа нямали, които да хвърлят сянка. Всеки, който виждал тези три дървета, изричал нещо лошо за тях, защото не давали плод и сянка. Никой не знаел, че те са поникнали от Адамовата глава. За да се открие тази тайна, Господ заповядал да духнат силни ветрове, които повалили трите дървета на земята. Изтръгнатите им корени, пълни с пръст, били големи, колкото разперените клони.
Цяла пещера се отворила под коренищата. Всички се чудели как е възможно да рухнат такива стари дървета. Много хора, зарадвани, че бурята ги е изкоренила, дошли с брадви и насекли клоните. Но като хвърляли дървата в огъня, видели, че те не горят, сякаш били от камък. Казали си:
– Их, прокълнато дърво, когато беше клонка, плод не даваше и сянка не хвърляше, сега пък в огъня не гориш!
Изминало време, народът гледал с лошо око на повалените три дървета, дори и на мястото, където били пораснали. Всички вярвали, че това място е лошо, прокълнато от Бога, та затова е родило такива дървета.
Един ден завалял много силен дъжд. Един войник на кон с дълго копие на рамо минавал край мястото, където лежали трите дървета. Той видял дупката, над която стърчали коренищата и влязал с коня в нея, за да се заслони от големия дъжд. Като навлязал с коня в пещерата, започнал да разглежда наоколо и разбрал, че това не е пещера, а огромен човешки череп. Щом спрял дъждът, войникът излязал и отишъл при управителя на близкия град и му казал какво е видял. Дошли хора и когато разкопали наоколо, наистина се показал човешки череп. Събрали се свещеници, владици и всякакви учени хора, мислили и пресмятали на какъв човек може да е била тази глава. Най-после всички решили, че тя е била на дядо Адам.
Откакто се разбрало, че главата е на Адам, първо свещениците, а после всички хора хвърлили по камък срещу нея и я прокълнали.
Хората кълнели Адам, че съгрешил, та Бог го изгонил от рая и заради него всички хора живеят в труд и мъки на земята. Както всички били разгневени на Адам, един човек извикал:
– Ха, бре, хора, да грабнем тези прокълнати дървета и да ги хвърлим в тресавището.
И хората грабнали дърветата и ги отнесли в тресавището, което било наблизо, та ги хвърлили в него. Много години стояли там дърветата, всеки, който ги видел, все ги кълнял. Всяка година за един ден от тресавището извирала вода – тогава слизал ангел божи, та с водата миел дърветата от калта. Един болен сънувал, че ако отиде и се измие с тази вода, ще оздравее. Отишъл болният до тресавището, измил се и оздравял. Той разказал за това чудо на други болни, те разнесли новината по целия град и стотици хора се събрали на тресавището да се измият. От тях никой не оздравял. Само първият, който се измил, оздравял. Всички, които не оздравели, кълнели и казвали:
– Как може болен да оздравее от вода, в която има прокълнати дървета?
Всяка година ставало така: един оздравявал, а стотици си оставали болни и кълнели дърветата, които били потънали в калта и водата.
Така изминали много години. Христос дошъл на земята и го осъдили да бъде разпънат на кръст. Еврейските свещеници се сетили да извадят трите дървета, които лежали в тресавището, и от тях да нап¬равят три кръста: един за Хистос, а другите за двама разбойника, и да ги разпънат на тях.
– Точно така – рекли евреите, – на такъв човек се полага такъв кръст, направен от прокълнато дърво.
Извлекли дърветата и от тях направили три кръста. Мислили дълго къде да ги забият, че да разпънат на тях осъдените. Накрая решили да ги отнесат на лошото място, където била закопана главата на Адам. И там висял Христос разпънат, докато протекла кръвта му и покапала по земята. С христовата кръв Адам се покръстил и Бог му простил стария грях, който първият човек бил сторил в рая.

Живял някога работлив селянин, който продал една от нивите си на съседа. Купувачът отишъл на нивата да я оре. Орал, орал и изорал един казан пари в браздата. Тогава той отишъл при продавача и му казал:
– Побратиме, аз изорах в нивата, която ми продаде, един казан с пари, затова да идеш да си ги вземеш, че са твои.
– Тези пари не са мои – рекъл продавачът. – Ти си ги изорал и ти трябва да си ги прибереш.
– Не са мои! – рекъл купувачът. – Аз купих от теб нивата, а не и парите, те са твои. Иди да си ги вземеш оттам!
– А бре, брате! Аз съм ти продал нивата и всичко, което има по нея – камъни ли са, земя ли е, пари ли са – всичко е твое, аз вече нямам в тях дял.
Така се препирали известно време, единият казвал – твои са, а другият казвал – не са мои, твои се. Не могли да се разберат. Решили да отидат при свети Йоан Златоуст да отсъди – каквото той каже, това ще бъде. Тръгнали двамата и намерили светеца. Поклонили му се и купувачът казал:
– Аз от този човек купих една нива и като отидох да я ора изорах в нея един казан с пари, затова го карам да иде и да си ги вземе от нивата.
– Свети Йоане, аз съм я продал нивата и повече нямам дял от нея – казал продавачът.
– А пък аз от тебе купих нивата, а не и парите. Тези пари са били там, още когато си я работил ти, затова са твои – вземи си ги.
Светецът, като видял, че и двамата хора са праведни и никой не иска да ощети другия, им казал:
– Тези пари не са нито на единия, нито на другия. Имате ли си деца?
– Дал Господ! Имаме си – отвърнали селяните.
– Е, видяхте ли сега на кого са парите в нивата – казал свети Йоан. – Вие се трудите и печелите за децата си и изораните пари са за тях. Затова вземете парите, разделете ги на децата си и живейте по братски.
Двамата селяни си отишли. Случило се, че един другоселец присъствал на целия разговор. Той казал:
– Колко са глупави тези хора. Не се препират кой да вземе парите, а кой да не ги вземе.
И казал на свети Йоан:
– Ако това беше станало в нашето село, човекът, който ги изоре, веднага щеше да вземе парите за себе си. И аз мисля, че така е по- правилно, отколкото ти отсъди.
А свети Йоан го попитал:
– Във вашето село имате ли деца?
– Как да нямаме, имаме деца.
– А берекет имате ли?
-Имаме.
– А имате ли стока – овце, агънца, крави с теленца, кобили с жребчета?
– Всичко ни е дал Господ, както е тук, така е и там.
Е, побратиме – казал му свети Йоан Златоуст. – Господ ви държи живи заради децата ви, защото те са невинни, а не заради вас и вашите правдини.

Двама братя захванали да се наддумват помежду си: кое е по-добро на този свят – правдата или кривдата. По-големият бил защитник на правдата и казвал, че оня, който върви по пътеката на правдата, може па направи чудеса. По-малкият държал за кривдата. Подир дълга препирня братята сторили облог: да тръгнат по света и питат де когото срещнат, кое е по-добро – правдата или кривдата. Ако излезе прав по-големият брат – той ще извади очите на по-малкия. Ако хората кажат, че кривдата е по-добро нещо от правдата – по-малкият ще извади очите на по-големия.
Тръгнали братята. Ходили, що ходили, най-напред срещнали един поп. Този поп бил самият дявол, облечен в расо.
– Дядо попе – спрял го по-големият брат, – поспри за малко да те питаме нещо, но те молим да ни кажеш истината.
– Питайте! – спрял се попът.
– Кое е по-добро на този свят – правда или кривда?
– Ех, синко – отвърнал попът, – иска ли питане? На тази земя тъй е било от памтивека, тъй ще бъде, додето свят светува: оня, който държи за правдата, може от глад да умре, в тъмница да влезе, на бесило да увисне. А оня, който се опира на кривдата, гладен няма да остане никога, в дворци ще живее, купища пари може да натрупа.
– Чу ли, братко, какво рече дядо поп? – зарадвал се по-малкият брат. – Хайде сега да изпълним облога!
– Почакай още малко – отвърнал по-големият брат, – нека попитаме и други хора, да видим те пък какво ще рекат.
Продължили пътя си. В туй време дяволът на бърза ръка съблякъл попското расо, облякъл калугерско и пак преварил братята.
-Тъкмо ти ни трябваш – викнал по-големият брат на калугера, – ще ми се да вярвам, че от твоята уста ще излезе самата истина. Кажи, калугерино, кое е по-добро на този свят – правда или кривда?
Калугерът се засмял:
– Иска ли питане – отвърнал той, – кривдата, братя мои, подир кривдата върви днес светът. От най-долния човек до най-горния – всички живеят с кривда.
И отминал. Големият брат уплашено гледал подир този манастирски служи-тел, а малкият се изправил напреде му и викнал:
– Дай сега да ти извадя очите!
– Извади ги – промълвил големият брат, – да не гледам този свят който е тръгнал с главата надолу.
Жестокият малък брат не пощадил очите на по-големия. Като извършил пъкленото си дело, той се прибрал и почнал да се разполага над целия си бащин имот, а ослепеният тръгнал немил-недраг от къща на къща, от село на рело, да проси къшей хляб. Дълго време протягал правдолюбецът ръка за милостиня и плакал за изгубената правда. Веднъж той замръкнал в гората. Спрял да нощува под едно дърво, но като си помислил, че по тия места има вълци и мечки качил се на дървото, наместил се между клоните и там задрямал. Когато настъпила потайна доба, слепият през сън дочул гласове. Потъркал си очите и се ослушал: гласовете идели изпод дървото. Напрегнал слух още повече и разбрал, че на полянката има цяло сборище от някакви хора, които крещели, надвиквали се и един през друг разправяли на своя големец кой какво е сторил през деня.
-Тихо! – провикнал се главатарят с важен глас. – Не се блъскайте, а говорете един след друг. Най-напред да каже най-старият дявол къде е бил и кого е срещнал.
Като чул тия думи, слепецът на дървото изтръпнал.
– Дано не ме усетят – прошепнал той и притаил дъх.
А най-старият дявол започнал:
– Аз, главатарю, се превърнах на бълха и влязох в стаята на царската дъщеря през ключовата дупка. Царската дъщеря тъкмо се беше изправила пред огледалото и си скубеше веждите – да ги направи по-тънки и да се понрави на годеника си. Без да ме усети, подскокнах на рамото й, от рамото – на носа й, и я ухапах. Княгинята почна да чеше ухапаното място и носът й се зачерви, стана като морков. Тъкмо в туй време някой почука на вратата и в стаята влезе годеникът.
Щом видя носа й, той зина, плесна с ръце и викна: „Колко ти е зачервен носът, княгиньо! Той мяза на същински морков!"
„Защо ми оскърбяваш носа – кресна княгинята, – вън! Веднага да напуснеш двореца!"
Слисаният годеник затропа надолу по стълбите, а княгинята хвърли подире му годежния пръстен. Тъй развалих годежа им – самодоволно свършил разказа си най-старият дявол. – Добре си направил! – чул се гласът на главатаря. – Утре ще ти позлатя левия дяволски рог. Да се яви напреде ми вторият дявол!
_ Аз – рекъл вторият – вчера съборих прогнилия дървен мост, който свързва селото с нивите. Провалих в дълбоката вода една биволска кола, натоварена със снопи. Удавиха се биволите, потъна и стопанинът. Седем невръстни сирачета останаха без хляб. Селяните се заловиха да нравят нов мост, но моят първи приятел – селският чорбаджия, им продаде едно гнило дърво за основна греда. Щом затрополи първата тежка кола по новия мост и той ще падне!
– И излезе голям дявол! – похвалил го главатарят. – А къде е най-малкото дяволче!
– Тука съм! – обадило се едно пискливо остро гласче.
– Ти с какво ще се похвалиш? – попитал главатарят.
– Аз ли? И аз свърших една работа. Накарах двама братя да се наддумват за правдата и кривдата. Препираха се, препираха и сториха облог. Аз се превърнах най-напред на поп, сетне на калугер, убедих ги, че кривдата е по-хубаво нещо, и по-малкият, кривдолюбецът
де. извади очите на брата си, защото такъв им беше облогът.
– Ти си постъпил най-хитро – похвалил го главатарят. – Ще те направя мой заместник, но знаеш ли, че отвъд хълма, в долината, има едно кладенче с чудотворна вода? Ако слепият отиде там и умие очите си – мигом ще прогледне. Ако пък някой нагребе шепа от същото кладенче и поръси гредите на моста – никоя сила не ще може да го събори.
Слепият слушал отгоре и си мълчал. На сутринта, когато запели птичките и дяволите се пръснали, той слязъл от дървото, минал хълма, дълго се лутал и най-сетне намерил кладенчето. Щом си намокрил очите – мигом прогледнал. Нагребал вода с кратунката си и потеглил към реката. Там заварил селяните – завили се и замаяли какво да правят – основната греда на новия им мост се огънала като дъга – и щом изпращи, целият мост ще се строполи във водата.
– Аз мога да изправя голямата греда и да я направя яка като стомана. Но и вие трябва да ми помогнете с нещо, защото съм сетен сиромах – рекъл правдолюбецът.
– Калпака ти ще напълним с жълтици – отвърнали селяните.
– Довършете моста! – рекъл правдолюбецът, седнал на брега и вечерта поръсил основната греда с чудната вода.
Селяните, като видели на другия ден, че основната греда на новия мост се е изправила, напълнили калпака на странника с жълтици и го изпроводили със здраве да си ходи.
Прибрал се правдолюбецът вкъщи и заживял нашироко, зер у него жълтици, колкото щеш. А малкият се пукал от завист. Заразпитвал го той как е излекувал очите си и откъде е взел толкова много жълтици. Големият брат нищо не скрил, а му разказал всичко от игла до конец.
– Извади ми по-скоро очите! – скочил нетърпеливо малкият. – И аз искам да забогатея!
– Не мога да те ослепя – поклатил глава големият, – защото разбрах колко е тежко да бъдеш без очи.
Тогава малкият сам си извадил очите и тръгнал към гората. Пипнешком намерил дървото, под което се сбирали дяволите, изкачил се горе и се потулил между клоните.
Към полунощ дяволите пак пристигнали. Но този път главатарят им бил разгневен – пламъци изскачали от очите му. Гласът му гърмял тъй, че цялата гора ехтяла:
– Кой от вас преди една неделя – ревял той – издаде тайната на кладенчовата вода? Кой излекува очите на слепия? Кой поправи прогнилата греда на моста? Отговаряйте или ще ви смъкна кожите с бой!
И главатарят захванал да бие дяволите наред с една волска жила. Дяволите пискали, подскачали, пъшкали и викали:
– Олеле, главатарю, не сме ние!
– Ами кой?
– Ей го кой! – показало нагоре с пръст най-малкото дяволче. -Оня, дето се е потулил между клоните! Той ни е подслушал!
Тогава дяволите настръхнали, покатерили се иа дървото, смъкнали кривдолюбеца и го разкъсали на парчета.

Една млада жена, скоро след сватбата си, отишла на реката да изпере шарената черга, която сама била изтъкала. Тъкмо бил валял силен дъжд, водата лъщяла в локвите по пътя и блещукала във водните капки по листата.
Облаците се разбягали и изгряло лятното слънце. Над полето се извила голяма пъстра дъга – единият й край бил потопен в реката, за да пие вода от нея.
Жената се загледала в цветните бразди на дъгата. По ширината им хората тогава гадаели от какво ще има най-голям берекет. Зелената бразда означавала трева, жълтата – жито, червената – вино, синята – сливи.
На изгрялата след дъжда дъга най-широка била жълтата бразда. Жената се зарадвала, че ще се роди много пшеница. Докато си мислела това, на брега дошло едно момченце да си играе край водата. То било силно и пъргаво, с бели зъбки и черни очи.
– Как искам да си родя такова момченце! – си казала младата жена.
Както си играело, детето минало под дъгата и веднага се превърнало в момиченце.
Жената знаела, че който мине под дъгата, променя пола си, но за първи път виждала такова чудо. Момиченцето било същото на лице, само че имало две плитки и по-дълги мигли.
– Как искам да си родя и такова момиченце! – пак си пожелала жената.
Момиченцето си поиграло покрай брега, после пак минало под дъгата, станало на момче и се затичало към селото.
Жената изпрала чергата, метнала я на един върбов клон да се изцеди и се прибрала вкъщи. Тя не знаела, че Господ бил над нея и чул молбите й. След девет месеца жената родила момченце и момиченце – лицата им си приличали като две капки вода.
Оттогава на земята се раждат близначета.

Едно време животните и хората говорели на един и същ език. После Господ им разбъркал говора, за да се отличава човекът от животните. И сега животните си имат свой език, но го разбират само те.
Веднъж една нива се запалила и от огъня пламнала голяма купа сено. В нея имало скрита змия, която взела да пищи за помощ. Притичал един овчар, който пасял наблизо стадото си, и протегнал овчарската си гега. Змията са увила около нея и се спасила от пламъците.
– Кажи какво искаш за награда – рекла тя на овчаря. Човекът отвърнал.
– Ти си змия. Нищо нямаш и нищо не мога да ти поискам. Змията рекла:
-Аз съм змийският цар. Дай да ти дъхна в устата, за да разбираш езика на животните.
Овчарят се замислил:
– Страх ме е да не ме ухапеш.
– Ти свириш на кавал – рекла змията. – Дай да дъхна в него и като свириш, ще поемеш дъха ми. Тогава ще започнеш да разбираш езика на животните. Ти си беден човек – все ще ти е от полза.
Очарят си дал кавала, змията дъхнала в него и момъкът взел да свири. Поел змийския дъх и започнал да разбира всичко, каквото си говорят животните.
Човекът се прибрал радостен вкъщи. Това се случвало рядко, защото нямал деца и жена му била все тъжна. Този ден тя била научила от една старица, че някъде зад планината имало света гора. Ако бездетна жена преспяла там, скоро зачевала дете. Двамата съпрузи решили да отидат в гората.
На другия ден се качили на два коня, жената – на кобила, а мъжът на жребец. След няколко часа, конят изцвилил и рекъл на жена си:
– Защо не побързаш? Пътят е дълъг! Кобилата му отвърнала:
– Лесно ти е на тебе. Ти носиш един, а аз три товара. Човекът, нали разбирал езика на животните, чул разговора и се усетил какво озвачават трите товара – жената; бебето, което тя носи в утробата си и жребчето, което кобилата ще роди.
– Дано скоро спрем за почивка, че съм много уморена – казала кобилата.
Като наближили един поток, човекът рекъл:
– Жено, дай да слезем тук да си починем, а конете да попасат малко.
Седнали на хлад, мъжът донесъл студена вода, конете започнали да пасат. Наблизо имало едно сухо дърво. На един от клоните му пеел славей. Мъжът тъкмо се унасял в дрямка, когато чул славеят да говори:
– Да знае този сиромах да отсече сухото дърво и да разкопае корените му, ще намери делва с жълтици. Но ако каже на жена си откъде му е богатството, веднага ще умре.
Мъжът се направил на заспал. След малко се протегнал, уж се събужда:
– Сънувах чуден сън – рекъл той. – Няма защо да ходим в светата гора. Ти чакаш дете.
Жена му повярвала и се прибрали вкъщи. Същата вечер мъжът се върнал, отсякъл дървото, разкопал корените и извадил делвата с жълтици.
– Откъде са тези пари? – попитала го смаяно жената, когато той ги изсипал със звън на масата.
Овчарят й отвърнал:
– Ако ти кажа, ще умра.
Но жена му не повярвала и продължила да го разпитва. Двамата чакали дете, ама пак не били щастливи, защото започнали да се карат всеки ден. Мъжът решил да каже на жена си, за да се избави от този тормоз. Излязъл на двора и започнал да си копае гроб, че като кажел на жена си откъде е богатството им, да има къде да легне и умре. Докато копаел, кучето започнало да плаче и да вие така силно, че петелът го попитал:
– Защо плачеш така?
– Как няма да плача? – отвърнало кучето – Стопанинът ми ще Умре, защото жена му иска да узнае откъде е богатството му.
Петелът рекъл:
– Ами да мре, като е прост. С една жена не може да се разбере. Аз командвам сто кокошки, а той има само една жена. Ако не иска да й каже, а тя не го оставя на мира , да я изгони от къщата. Нека живее сама, като е такъв инат. Мъжът хвърлил лопатата и се прибрал вкъщи. Какво си говорили с жената, животните не чули, но от този ден тя повече не го попитала откъде е взел парите.

В началото Господ направил земята по-голяма, та небето не можело да я покрие. Той повикал Дявола за съвет. Рогатият оседлал един пръч, направил му юзда от праз и тръгнал на път – оттогава козите имат бради.
Ангелите видели Дяволът да язди на пръча, присмели му се а той се разсърдил и се върнал назад.
Господ веднага направил пчелата и й поръчал:
– Иди кацни на дяволовото рамо, чуй какво си мърмори и ела да ми кажеш!
Пчелата литнала и скоро стигнала Дявола. Той си приказвал:
– Ех, че глупав Господ! Не се сеща да вземе тоягата си, пък да удари земята на кръст. Ще станат долини и върхове, земята ще се сбие и небето ще може да я покрие цялата.
Пчелата като чула това, избръмчала и хвръкнала обратно. Дяволът се обърнал, видял я и веднага се досетил, че тя го е подслушала. Погнал я, за да я хване – пчелата летяла, той препускал на пръча. Дяволът разбрал, че не може да я стигне и започнал да стреля с лък по нея. Тя едвам стигнала до една върба и се скрила зад ствола й. Дяволът обикалял върбата и хвърлял стрели да я убие.
Той стрелял, а тя се въртяла около върбата, та стрелите я удряли оттук-оттам и почти я прекъснали през средата. Едва когато дяволът свършил стрелите, тя литнала и успяла да стигне при Бога.
Господ я попитал:
– Чу ли какво си говори Дяволът?
Пчелата му разказала какво е научила.
– Виж ме колко погрознях! – оплакала се тя. – Дяволът за малко да ме прекъсне през кръста със стрелите си.
Господ отвърнал:
– За награда ти давам да правиш най-сладката храна на човека.
Той ще ти строи къщи-кошери, където да живееш, а от теб ще получава мед и восък.
Пчелата литнала доволна от божията благословия.
После Господ взел тоягата си и като ударил земята накръст, направил планини и долини, та земята заприличала на тази, която виждаме днес.

Веднъж дядо Господ тръгнал на дълъг път. Времето било горещо, той се уморил и ожаднял. Близо до пътя, на сянка под дърветата, пладнувало стадо крави, а до тях лежал на тревата един говедар. Дядо Господ го помолил за глътка вода, но говедарят не само че не му дал, ами дори не станал от мястото си. Протегнал крак, както си лежал и казал:
– Ей там има извор, ходи, щом си жаден и пий!
Дядо Господ отминал по-нататък и намерил едно овчарче, на което овцете му се били разбягали. То тичало насам натам да ги съ¬бере, ама не можело, защото ги хапели големи мухи – щръклици. Дядо Господ го наближил и му рекъл.
– Добро утро, синко!
– Дал Бог добро, дядо!
– Имаш ли вода да се напия?
– Не, дядо, свърши – отвърнало овчарчето. – И аз съм жаден, ама не мога да оставя овцете, да отида и да налея. Пък и днес ми е ден да гощавам вълка.
По онова време овчарите не пъдели вълка, ами всеки ден по ред му давали да си избере по едно агне. Дядо Господ му рекъл:
– Иди, синко, иди да налееш вода, аз ще гледам овцете. Ти ми кажи кое агне да му дам.
Овчарчето му показало едно охранено агне и отишло за вода, а Господ направил овчарски кавал и започнал да свири. Овцете ведна¬га се събрали при него и се умирили, а щръклиците литнали при кравите. Те веднага се разбягали по поляната. Говедарят скокнал да тича подире им, но повече не успял да ги събере. Оттогава те все щръклеят, та да се мъчи говедарят.
По едно време дошъл вълкът, но дядо Господ не му дал хубавото агне, а отделил едно болно и проскубано. Вълкът се ядосал и се втурнал в стадото, сам да си улови най-хубавото агне. Тогава дядо Господ го ударил с кавала през кръста. Вълкът побягнал, а дядо Господ взел Два кремъка и ги хвърлил по него.
– Хванете го! – извикал той.
Те се превърнали на кучета и подгонили вълка. Затова кучешките зъби са остри и здрави като кремъци, а вълкът е най-слаб в кръста.
Върнало се момчето и донесло вода. Дядо Господ пил и от благодарност му дал кавала. Оттогава е останало овчарите да свирят на кавал пред овцете. Кавалът е дар от Бога.
– Отсега нищо да не давате даром на вълка – казал Господ, – а да го гоните от стадото. Кучетата ще са все с тебе да те пазят от зло и от лоши животни.
– От животните ще се опазя, но как ще познавам злото? – попитал овчарят.
Господ рекъл:
– Запомни, синко, че злото се крие в лошите хора. Кучетата усещат кой човек е лош и кой е добър. Тях гледай, а лека-полека и ти ще се научиш да ги познаваш.
Оттогава кучето станало най-добрия другар на човека.

Имало една снаха, която никак не се разбирала със свекъра и свекървата. Каквото й кажели, тя правела точно обратното. Ако я накарали нещо да работи, тя веднага взимала хурката и започвала да преде. Така вървяло дълго време, но свекървата веднъж се разсърдила и я проклела:
– Дано даде Господ, снахо, да станеш на такова животно, та винаги да си невяста и все да предеш.
Случила се клетвата в лош час и снахата се превърнала в невестулка. Ето защо тя намразила много хората, особено по-старите.
Невестулката била злобна и пакостлива, та чак плюнката й станала отровна. Тя чувала всичко, което се говори за нея – добро или лошо, затова хората гледали да не споменават името й.
В едно лозе веднъж отишли копачи. И един от тях намерил гнездо на невестулка с малки в него. Хората взели, та пренесли гнездото на безопасно място и продължили работата си.
По едно време дошла невестулката и потърсила малките си. Като не ги намерила на мястото им, си помислила, че копачите или са ги убили, или са ги взели.
И веднага в яда си, за им отмъсти, отишла и плюла в гърнето с ястието им, което било закачено на един клон. Копачите нищо не видели и нищо не подозирали, а продължили работата си до пладне. – Стана време за обяд – казал най-старият. Всички отишли под дървото на сянка. Много се учудили като видели гърнето счупено, а ястието – разсипано по земята. Като разгледали внимателно, видели, че връвта, с която било вързано гърнето, е прегризана.
Невестулката, след като плюла в гърнето, отишла пак да търси малките си. Когато пообиколила наоколо, чула гласа им и ги намерила здрави и читави. Тогава тя разбрала, че напразно е отровила ястието. Върнала се и прегризала връвта, за да не се отровят копачите.