www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Гащатият петел разперил ръце, дигнал се нагоре, кацнал на плета и почнал да кукурига с цялото си гърло. От съседната горичка подала муцуната си кума лиса.
— Добър ден! — викнала тя. — Чух те, като кукуригаше. Чудно пе¬еш. Само не зная дали можеш да пееш тъй, както пееше някога баща ти.
— Че как пееше баща ми? — попитал петелът.
— Той стъпваше на плета с единия си крак, затваряше едното си око и почваше много силно да кукурига. Незнаен певец беше.
— И аз мога тъй! — рекъл петелът и като се изправил на един крак, затворил едното си око и изкукуригал.
— Ами можеш ли — попитала го хитро лисицата, — като стоиш на един крак, да затвориш и двете си очи и тъй да пееш?
— Мога — отговорил петелът и затворил очите си, но щом ги затворил, лисицата подскокнала и го сграбчила.
Отнесла го в горичката, стъпила върху него и се нагласила да го яде.
— Ех — въздъхнал петелът, — едно време майка ти не правеше тъй.
— Ами как правеше? — попитала лисицата.
— Тя, кога хванеше петел, преди да го разкъса, имаше обичай да си прочете молитвата. Набожна лисица беше тя.
— Аз съм също като майка си! — рекла лисицата и веднага наумила да си прочете една молитва. Дигнала набожно двата си крака нагоре, затворила си очите и зашепнала.
Петелът тъкмо туй чакал. Щом лисицата го пуснала, той пръпнал, подхвръкнал бърже и кацнал на съседното дърво.
— Гръм да те убие, надхитри ме! — рекла лисицата, облизала се, преглътнала и заминала гладна в гората.

Един хитрец отворил кръчма в някакъв град отвъд морето. От всички страни пристигали морни пътници и се отбивали в кръчмата да отпочинат и да сръбнат по едно вино. Отначало кръчмарят поднасял на своите гости вино, разредено с малко вода, а по-късно, когато разбрал, че пътниците не са много придирчиви, започнал да им поднася вода, зачервена с малко вино. За една-две години той събрал цяла торбичка жълтици, затворил кръчмата и тръгнал да си ходи. В близкия пристанищен град богатият кръчмар си купил една маймунка — да му весели децата, качил се на кораба и потеглил. На обед той се разположил в корабната гостилница и се нахранил хубаво, а на маймунката хвърлил два-три лешника. След като свършил яденето, ситият човек се изтегнал на палубата да подремне малко. Преди да заспи, той си спомнил за жълтиците, извадил торбичката от пазвата си и я мушнал под главата си — на сигурно място. Маймунката стояла клекнала край него и го следяла с умните си очи. Тя била гладна и щом видяла, че господарят й скрил торбичката под главата си, с нетърпение зачакала, додето заспи.
Щом кръчмарят заспал, маймунката посегнала тихичко, измъкнала торбичката изпод главата му, бръкнала вътре и изкарала една жълтица. Почнала да я разглежда, захапала я, но като разбрала, че не е за ядене, ядосала се, грабнала торбичката, завъртяла я над главата си и я хвърлила в морето.
Заспалият кръчмар се стреснал, скочил на крака и погледнал втрещен торбичката, която бавно потъвала във водата. Захванал да се удря с юмруци по главата.
— Защо ми трябваше тая проклета маймуна! — Приятелю, не се съкрушавай — обадил се зад гърба му един селянин, който често пъти се отбивал в кръчмата на хитреца, — тия жълтици водата ги донесе и пак водата ги отнесе.

По горския път се задала една кола, натоварена с нови секири, току-що излезли от ковачницата. Младите дръвчета, които растели покрай коловозите, се разтревожили, зашумели с листа, захванали да си шепнат.
— Какво има? — попитал един стар бук, който се бил разположил навътре в гората.
— Свършено е с нас! — отвърнали дръвчетата.
— Защо?
— Защото в гората пристигнаха секирите.
— Я вижте — поръчал букът, — има ли при тях от нашите? 
Дръвчетата се взрели към колата и отвърнали:
— Няма.
— Не бойте се, като е тъй — рекъл букът. — Клонче няма да падне от вас, докато дървото не стане съюзник на желязото. Страшно щеше да бъде, ако гората беше дала на секирите топоришки!

Един гладен вълк тръгнал да търси плячка. Накрай полето заварил един стар кон — пасе трева. Вълкът приближил до него и му казал:
— Хей, кончо, дошъл съм да те изям!
— Може — отвърнал конят, — само че баща ти едно време не правеше тъй.
— Ами как?
— Щом намереше кон за ядене, старият вълк най-напред се навеждаше да извади със зъби подковите от задните му крака, за да не си строши някой зъб, когато захапе подкованите крака. Сетне разкъсваше и самия кон.
— Добре де — рекъл вълкът, — и аз мога като баща си. Дай да ти извадя подковите!
И като минал зад коня, той отворил уста да захапе желязната подкова. Тогава конят се засилил, дигнал нагоре и двата си крака и ритнал вълка право в зъбите. Вълкът примрял от болка и се търкулнал на земята, а конят побягнал. Като се съвзел от болките, вълкът с дигнал и тръгнал към овчарските кошари. Покрай реката видял два овена — тлъсти и витороги — хрупат тревица под върбовите сенки.
— Хей, овни, дошъл съм да ви изям! — викнал вълкът.
— Знаеме, че ще ни изядеш, вълчо, но баща ти едно време не правеше тъй.
— Ами как?
— Когато найдеше два овена край реката, той клякаше до някой дълбок вир и казваше на овните да се отдалечат на сто разкрача. „Ха сега — провикваше се той на овните — тичайте насам! Който дотърчи по-рано, него ще изям пръв!"
— Добре де, и аз ще направя тъй — рекъл вълкът и клекнал на брега до един вир.
Овните се отдалечили, втурнали се към вълка и го бухнали с рогата си. Вълкът се преметнал презглава, цамбурнал в дълбокия вир и без малко щял да се удави. Като мокра кокошка се измъкнал на брега, поотърсил се, поизсъхнал на слънцето и се озърнал: от овните нямало помен. Въздъхнал глупавият вълк и слязъл към нивите. В най-високата житна нива заварил едно старо магаре — тъпче пшеницата.
— Бре, сине магарски — викнал вълкът, — защо правиш пакост на хората? Лягай на земята да те изям!
— Ох, кумчо вълчо — затекло се насреща магарето, — добре че дойде, от заранта те диря под шумка и камък. Моят стопанин дигна голяма сватба. Чуваш ли тъпаните и гайдите в село? Моят стопанин се жени, но си няма кум. Затуй ме проводи да те намеря и да те поканя кум да му станеш. Приготвил е за тебе едни агнета печени, едни дарове, дето никой не ги е виждал.
Вълкът се много зарадвал.
— Води ме — рекъл той, — по-добър кум от мене няма да намериш.
— Какво ще те водя? Ти не бива да си изморяваш краката. Качвай се на гърба ми да те нося.
Вълкът яхнал магарето и тръгнали. Когато влезли в село, селяните вдигнали страшна олелия: „Вълк! Вълк!" —развикали се хората. Грабнали кой каквото намерил — тояги, вили, секири, и се втурнали към госта от гората.
— Видиш ли какъв народ иде да те посрещне? — обадило се магарето.
— Виждам, но защо идат с тояги, вили и секири?
— Такъв им е обичаят.
Наближили селяните, че като се развъртели — тупа-лупа, — сма¬зали вълка от бой. Едва се измъкнал жив. Побягнал в дън гора, взел един камък и почнал да си удря главата.
— Главо, главо — думал той, — от тебе тегля!

В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре й. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря". Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше й косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица. Сетне й постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря сядаше там, почваше да клати глава и да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:
— Примък!
Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо до огъня. Когато пък й станеше горещо, девойката изговаряше лениво втора дума: Отмък!
И старците я дърпаха назад
Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреждаваше:
— Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетаме тъй, както ние му шетаме?
И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как й слагат яденето в устата.
— Не е за нас! — клатеха глава годежарите и си отиваха.
Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената дъщеря за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с корясала от пот риза. Той идеше направо от нивата.
Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:
— Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося. Дайте ми я.
— Вземи я — рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, съблякоха й напрашените дрехи, облякоха й булчината премяна и я натовариха на колата.
Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:
— Отмък!
Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува, и излезе на двора.
Главните се разгоряха още по-силно.
— Отмък! — изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. Досети се да натопи запаления чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът й щеше да изгори.
Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя, поседя и зъбите й почнаха да тракат от студ.
— Примък — извика тя веднъж. — Примък! — рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.
И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.
На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:
— Слушай, постелко — рече той, — аз отивам да ора, а ти наготви обед, половината остави на жена ми, а другата половина донеси
на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.
Замина орачът на работа, а жена му си остана да лежи там, където я беше оставил. Като наближи обед, тя се обърна към постелката:
— Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.
Постелката мълчеше.
— Мисли му, ако не сготвиш! — закани се невестата и се примъкна към огъня.
Вечерта орачът се върна помръзнал, гладен.
— Ти, постелко — викна той, — защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да й напомниш! — обърна се той с укор към жена си.
— Думах й, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме послуша — почна да се оправдава невестата.
Тогава гладният орач сграби постелката, метна я върху гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.
— Олеле, мъжо — развика се невестата, — ти биеш постелката, а пък мене боли!
— Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша — каза орачът и хубаво наложи постелката.
Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история.
На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нищо на мъжа й, стана сама, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се, бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се нахраниха хубаво.
— Най-сетне постелката ме послуша и се залови за работа — рече мъжът, като свършиха яденето.
— Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се въргаля край огнището.
— Ами кой наготви яденето?
— Аз.
— Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш в къщи. Не искам да я виждат очите ми.
Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:
— Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огни¬щето, защото ще играе дървен господ.
— Да не съм луда да я пусна — отвърна невестата. — Ако влезе в къщи, пак ще ме боли гърбът. Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.
Заживяха си младите. Орачът работеше нивите, а невестата гле¬даше къщата. Не щеш ли, по едно време пристигна невестината майка и се развика отдалеч:
— Дойдох, дъще, да видя как си поминувате. Добре ли си, носи ли те твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?
— Ах, майко, да знаеш какво се случи — почна да разказва не¬вестата. — Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. Всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума, ти казвам.
И невестата разправи всичко на майка си. Майката кипна.
— Аха — рече тя, — значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами че тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено?

Имало някога една несвястна жена. Нейният мъж се трудел от сутрин до вечер, а тя се святкала насам-нататък из двора без работа.
— Жено — казал веднъж мъжът, — вземи да ми ушиеш риза, че оголях.
— Не една, а пет ще имаш — отвърнала жената.
Грабнала цял топ платно, дето го тъкала майка й, излязла към гората, метнала платното върху една шипка и поръчала:
— Шипке, да ушиеш до утре на мъжа ми пет ризи!
Вятърът подухнал, вейките на шипката се навели надолу, изшу-молели, като че отвърнали: „Хууубаво!"
Като се прибрала жената, по пътя край шипката минал пътник, видял бялото платно, прибрал го и си отишъл. На другия ден жената се изправила пред шипката:
— Шипко, готови ли са ризите? Шипката мълчала.
— Къде ми дяна платното? — повторно попитала жената.
Шипката пак нищо не отговорила.
— Ще те науча аз тебе! — заканила се жената, грабнала една тояга и почнала да бие шипката. Била я, каквото я била, след туй се затекла към къщи за търнокоп, че да я изкопае. Почнала да копае и както копала, набутала едно заровено гърне, пълно с жълтици. Навела се над гърнето, бръкнала, нагребала една шепа жълтици и си рекла:
— Брей, какво едро просо намерих!
Отнесла гърнето в къщи и отдалече се провикнала:
— Мъжо, излез да видиш какво просо намерих — напролет ще храня с него пиленцата.
Мъжът излязъл и що да види: жълтици. Мигом решил да ги потули някъде, но не искал жена му да знае къде, защото се боял да не ги раздаде на съседите.
— Жено — рекъл й той, — видиш ли оня облак? Той ще донесе град. Като почне градушката, може да те утрепе, затуй най-добре ще бъде да те скрия.
— Скрий ме, мъжо, защото ме е много страх от градушка — упла¬шила се жената. — Къде ще ме скриеш?
— Ще изкопая един трап. Ти ще влезеш вътре, а отгоре аз ще метна рогозката. Там ще стоиш, додето мине градушката.
— Хайде — съгласила се жената.
Изкопал мъжът един трап. Настанил вътре жена си, метнал рогозката отгоре, насипал половин кринче ечемик и подмамил кокошките. Те захванали да кълват ечемичените зърна, затракали с човките си, а на жената се струвало, че вали градушка.
— Брей, че силен град пада! — рекла си тя и доближила окото си до една дупка да види колко са едри зърната. Една от кокошките, като видяла лъскавото око, проточила шия и го клъвнала. Жената под рогозката останала с едно око. В туй време мъжът скрил гърнето с жълтиците в житницата.
Щом излязла от трапа, еднооката отишла на улицата и се похвалила:
— Изкопала съм едно просо — зърната му като колелца!
Съседите се досетили, че несвястната жена е намерила жълтици, отишли при съдията и обадили. Съдията повикал мъжа и жената. Попитал най-напред жената:
— Какво е просото, дето си го намерила?
— А че жълто, зърната му като колелца. Съдията извадил от кесията си една жълтица.
— Такива ли са?
— Същите.
— Ами кога ги намери?
— Когато падна големият град и изби твоето око и моето (съдията бил сляп с едното око).
— Видиш ли, съднико, колко й стига умът, никакви жълтици не е намерила — обадил се мъжът.
Съдията повярвал на мъжа и ги пуснал да си ходят. На другия ден, когато мъжът отишъл на нивата, в селото влязъл грънчар с кола грънци и почнал да вика:
— Грънци продавам, грънци!
Излязла еднооката и попитала:
— Как ги продаваш?
— Пълно за пълно.
Жената грабнала едно кринче и влязла в житницата да го напълни със зърно. Като гребнала, тя набутала заровеното гърне и си рекла:
— Ех, че съм късметлия! Намерих си просото. Ще дам на грънчаря просо вместо жито.
Напълнила кринчето с жълтици и го отнесла. Грънчарят, като видял парите, очите му светнали, поел кринчето, изсипал всичките жълтици в торбата си и побягнал, като оставил и колата, и биволите, и грънците.
— Брей, че глупав грънчар! – засмяла се еднооката и смъкнала от колата всичките грънци. Наредила ги по колците на плета. За всичките грънци имало място, само за едно пукнато гърне нямало.
Грънците не мръднали.
— Сместете се да му сторите място – ядосала се еднооката – или ще ви изпотроша!
Но тъй като грънците пак не мръднали, тя грабнала тоягата и ги изпотрошила всичките. След туй набучила пукнатото гърне на най-високия кол, седнала сред двора и запяла.

Един стар болярин повикал сина си и му рекъл:
— Хайде, сине, тръгвай по света да си намериш невеста. Време е вече. Ти порасна, пък и годините минават. Нивата трябва да бъде пожъната, додето не е почнало да се рони зърното.
— Ами каква мома да взема, тате? — попитал синът. — Не ще и дума, че трябва да бъде от знатен род, да е богата и по-хубава от всичките девойки на земята.
— Ти, сине, по-добре ще сториш, ако не гледаш нито рода й, нито хубостта й, нито богатството й, ами гледай да бъде добра къщовница и разумна стопанка.
Повикал младият човек вуйча си за другар по пътя и двамата тръгнали по села и градове — невеста да дирят. Де когото срещнели, питали и разпитвали познават ли такова момиче, което да бъде и разумна домакиня, и добра къщовница, за да стане снаха на първия болярин в държавата. Но всички клатели глава.
— Такова момиче в нашия край няма. Идете на друго място.
Като обходили навсякъде, най-сетне двамината пътници се отбили в едно село и спрели до голямата крайселска чешма, където вечерно време девойките ходели за вода. Поседнали и почнали да гледат. Додето притъмнее, се извървели всичките момичета, но нито едно не харесало на сгледниците.
— Тези ли са всичките моми в селото ви? — обърнал се младият човек към селския чорбаджия, който излязъл да посрещне чужденците.
— Има още една, но тя не е жена за тебе.
— Защо?
— Защото е говедарска дъщеря.
— Нищо че е говедарска дъщеря, заведи ни у тях да я видим.
Упътили се тримата мъже към сиромашката къщурка на селския говедар. Къщурката се намирала край селото. Щом надникнали вътре — младият човек и вуйчото се спогледали: къщурката светела белосана, дворът бил чисто преметен, прозорците греели и всяко нещо било на мястото си. На прага ги посрещнала говедарската дъщеря. Тя не била пременена и накитена, но от цялото й същество лъхали чистота и скромност.
— Тази ще бъде моя жена! — прошепнал на вуйчо си младият човек, щом видял девойката и наредбата на къщата й.
Говедарската дъщеря попитала чужденците отде идат и по каква работа ходят.
— Ние сме търговци на добитък — отвърнал вуйчото. — Чухме, че твоят баща има за продан една телица. За нея сме дошли.
— Моят баща още не се е върнал. Поседнете, докато се върне — рекла девойката, поднесла възглавници на гостите й стъкнала огъня в огнището, за да приготви вечеря. Почнала да шъта. Гостите не можели да й се нагледат.
По едно време пристигнал и старият говедар. Той се ръкувал с двамата сгледници; поканил ги на вечеря и също ги попитал по каква работа са тръгнали.
— Няма какво да крием — отвърнал вуйчото. — Ние сме тръг¬нали да търсим невеста за този млад човек. Обходихме, кажи-речи, цялата държава и не можахме да намерим мома, каквато търсим. Най-сетне допряхме до твоята дъщеря. Този момък, щом като я видя, очите му останаха в нея. Съгласен ли си да му я дадеш за жена?
— Да му я дам — отвърнал старият говедар, — защо да не му я дам, тя е вече ябълка за късане, но по-напред трябва да ми кажете какъв занаят има този човек.
— Никакъв занаят не зная — отговорил младият човек, — аз съм син на първия болярин в държавата. Защо ми е занаят?
— Аз не те питам на кого си син, а какъв занаят имаш — повторил говедарят.
— Не ставай смешен — намесил се вуйчото, — защо му е занаят, когато неговият баща владее много села и градове, а ковчезите му пращят от злато и сребро. Твоята дъщеря ще живее като царица.
— Аз нямам дъщеря за човек, който не знае никакъв занаят — отсякъл говедарят. — Заповядайте сега да опитаме гозбата, която е приготвила дъщеря ми, а за женитба и дума да не става. Аз съм решил да оженя дъщеря си за човек със занаят.
Гостите почнали да сърбат от паницата, и отново се спогледали — никога не били яли такова сладко ядене.
След вечеря, когато легнали да спят, младият човек рекъл на вуйча си:
— Вуйчо, като се върнем в къщи, аз ще повикам другарите си на помощ, ще дойда пак тука и ще взема девойката насила.
— Насила тая работа не става, защото после няма да имате с невестата си добър живот. По-харно ще бъде, ако се запретнеш и научиш някой занаят. Тогава старият говедар ще склони и ще ти я даде доброволно.
— Добре, ще науча, аз съм болярски син, как може да не науча! — рекъл младият човек, завил се презглава с мекия юрган и заспал.
На другия ден, след като се простили с говедаря и дъщеря му, сгледниците се упътили към града. Отишли право в златарницата на най-изкусния майстор златар.
— Какво ще поръчате? :— посрещнал ги златарят.
— Ние не сме дошли поръчки да правим — заговорил вуйчото.
— А какво искате?
— Искаме да научиш този момък да прави златни пръстени, гривни и обеци, пафти от сребро да кове. Ще го вземеш ли?
— Ще го взема, стига да му иде отръки.
— Колко време ще трябва да стоя при тебе, докато науча златарския занаят? — попитал болярският син.
— Най-малко три години.
— Три години ли? Дума да не става. Да не съм луд да Остана цели три години в твоята работилница!
— Тогава златарски занаят няма да научиш! — рекъл златарят.
— Слушай — почнал да го придумва вуйчото, — този момък е син на най-богатия царски човек. Предай му занаята си за две-три недели. Няма да сбъркаш. Баща му ще те затрупа с пари.
— Не мога да го науча за по-малко от три години. Моят занаят е тънък. В него има голямо изкуство.
— Да си вървим, вуйчо! — извикал момъкът и блъснал ядосано вратата на златарницата.
Излезли двамата сгледници и тръгнали от работилница в работилница. — да търсят лесен занаят. Тук похлопали, там попитали, но навсякъде им отговаряли, че за всеки занаят трябва наука, време и търпение. Най-сетне спрели пред работилницата на един старец, който плетял кошници от обелени върбови пръчки.
— Ето лесен занаят за мене! — извикал момъкът и се обърнал към кошничаря: — Хайде, дядо, за колко време ще ме научиш на твоя кошничарски занаят?
— А че, синко, ако не си глупав човек, за две-три недели ще се научиш да плетеш кошници от върбови пръчки с лешникови уши.
Зарадвал се болярският син и останал при стария кошничар. Заловил се здравата и седнал да учи занаята. Най-напред той белел корите на върбовите пръчки, сетне започнал да огъва обръчите и да заплита самите кошници. След като се потил и пъшкал не три, а седем недели време, момъкът най-сетне измайсторил една кошница, грабнал я и се затекъл към къщурката на селския говедар.
— Какво ми носиш в тая кошница? — посрещнал го старият говедар.
— Нищо не ти нося. Кошницата е празна, но аз дойдох да ти се похваля, че вече имам занаят. Тая кошница е моя работа.
Говедарят я разгледал и отсъдил:
— Не е лоша. Ти ще прощаваш, но аз искам да видя с очите си как плетеш кошниците. Тая нощ искам да ми измайсториш още една кошница.
— Добре — рекъл момъкът и отишъл към реката да насече върбови пръчки. Подир малко се върнал с цял наръч пръчки. Обелил им корите, наместил се на рогозката и почнал да плете. Дордето пропеят първите петли — кошницата била готова. Старият говедар се вдигнал в зори, разгледал новата кошница, останал много доволен и проводил дъщеря си на лозето — да я напълни с грозде. Когато момичето Излязло, говедарят се обърнал към момъка и казал:
— Готов съм да ти дам дъщеря си за жена, защото разбрах, че владееш майсторски един занаят. Слушай сега да ти разкажа историята си, тогава ще разбереш защо исках от тебе занаят. Аз, сине, сега паса говедата на селяните, а трябва да знаеш, че някога бях цар на Скития, владеех безкрайни земи, заповядвах над милиони хора. А макар че моята царска съкровищница беше пълна със злато и скъпоценни ка¬мъни, окото ми не се насищаше на имане. Облагах народа си с големи данъци, мъчех хората и те се отвърнаха от мене. А когато в земята ми нахълтаха чужди войници, моят народ не се дигна да защити престола ми с оръжие, ами ме остави да пропадна. Моят неприятел — север¬ният цар — навлезе в държавата ми, разби крепостите ми и превзе столицата ми. Той ме довърши. Всички смятаха, че съм загинал. Но аз съм още жив и сега стоя пред тебе. Ще попиташ как съм отървал кожата. Ще ти кажа. Когато неприятелските войски запалиха двореца ми, аз се измъкнах през един подземен изход, без да ме забележи никой, и търтих да бягам. Скрих се в едно тресавище и три дни и три нощи не мръднах. Изпоядоха ме комарите. Сетне, когато моят неприятел прибра ножа в ножницата, аз излязох и тръгнах към границата. Много време бъхтах път, додето стигна тука, във вашата земя. Заселих се в туй село. Никому не казах кой съм. Селяните излязоха добри хора. Прибраха ме, нахраниха ме и склониха да им стана селски говедар, защото не знаех никакъв друг занаят. Тръгнах подир селските говеда, построих си тази къщурка и се задомих повторно, защото моят не¬приятел беше отвлякъл първата ми жена. Сега, макар че на стари години съм принуден да тичам подир говедата, които щръклеят, не се оплаквам, защото изкарвам с честен труд хляба си. А в къщата ми има едно незаменимо съкровище — моята дъщеричка. Разбра ли сега защо искам да оженя дъщеря си за човек със занаят? Занаятът, момко, тежи повече и от царската корона.
— Имал си право — рекъл младият кошничар и излязъл да посрещне годеницата си, която вече се връщала от близкото лозе и носела на рамото си новата кошница, пълна с жълти гроздове.
На другия ден момъкът отвел говедарската дъщеря в къщата на баща си и там направил голяма сватба.

Живели в едно село двама старци: дядо Петко и баба Пена. Те били вече стари хора, но животът им някак не вървял, не се разбирали и не си помагали един на друг.
Веднъж баба Пена сварила за вечеря бобена чорбица в гърнето, Седнали двамата старци, изсърбали.я, останали много доволни.
— Аз сварих чорбата — продумала след вечерята баба Пена, — а ти се запретни да умиеш гърнето, че утре ще ми трябва за млякото на кравата.
— Не мога — отвърнал дядо Петко — да върша женска работа, измий го ти!
— Няма да го измия.
— Тогава нека стои немито.
Настанала нощ. Легнали си старците. Гърнето останало немито.
— Слушай — казал дядо Петко, — утре да станеш рано и да ми подвариш мляко да похапна попара, защото ще ходя в гората.
— Че в какво ще ти надоя мляко, когато гърнето стои немито? Ако го измиеш, ще ти надоя мляко.
— А бе, аз няма да го измия — проговорил дядо Петко, — ами я да се обложим кой да го измие!
— Хайде — съгласила се баба Пена, — кажи какъв ще бъде облогът?
— Ще мълчим и двамата. Който продума пръв, той ще измие гърнето.
Млъкнали, заспали. Търколила се нощта, огряло слънцето. Тръг¬нали селяните на работа. Говедарят подбрал говедата да ги кара към поляната на паша. Заревала кравата на двора: няма кой да я издои и да я откара при говедаря.
Седят си двамата старци и мълчат. Надникнали съседите през плета да видят какво става в дядовата Петкова къща, защо кравата стои още вързана и мучи, а по двора не се вижда жив човек. Влезли вътре и заварили старците — седят със скръстени ръце и мълчат като онемели.
— Какво се е случило, бабо Пено? Защо не доиш кравата? — попитала една от съседките.
А баба Пена дума не продумва.
— Дядо Петко, продумай ти! Защо мълчи баба Пена?
Но и дядо Петко нищо не отговорил, само поклатил глава като кон..
— Брей — завайкала се съседката, — тия старци май че са онемели, по-скоро тичайте за доктор! Игнате, хайде, моето момче, иди повикай доктора!
Малкият Игнат се затекъл за доктора. А докторът живеел на горния край на селото. Додето Игнат отиде да го повика, хората почнали да си разотиват: един бърза на нива да ходи, други на пазар, трети имал работа в къщи. Останали само двама души при онемелите — една бабичка и попът.
Попът също се дигнал да си ходи и поръчал на бабичката:
— Ти, бабо, ще стоиш тука и ще гледаш да не се случи нещо лошо с немите, додето пристигне докторът.
— Не мога, дядо попе.
— Защо не можеш?
— Защото днес никой не работи даром. Ако ми платиш, ще стоя.
— Аз ли да платя? Ти къде си виждала поп да плаща?
И като се огледал наоколо, попът видял една скъсана престилка, окачена на стената.
И посегнал да откачи престилката.
Тогава баба Пена скочила и се развикала:
— Как, ти искаш да дадеш престилката ми на тая мързелана, ами аз какво ще препаша?
Като чул дядо Петко, че жена му проговорила, дигнал се и казал:
— Ето, бабо, ти проговори първа и загуби облога. Хайде сега измий гърнето!
Попът и бабичката, като разбрали защо дядо Петко и баба Пена били онемели, поклатили глава и сърдито напуснали къщата.

Живееше един много стар човек. Очите му недовиждаха, краката му не държаха, ръцете му трепереха. Когато ходеше, пристъпяше едвам-едвам и се подпираше с патерица. На трапезата той разливаше чорбицата върху коленете си, преди да я поднесе до устата си. Неговата снаха веднъж рече на мъжа си:
— Не мога да го търпя този старец. Не го искам на трапезата.
— Той ми е баща, какво да го правя?
—- Ей там под стълбата съм му постлала едно скъсано чердже. Там да яде.
Синът, който беше отстъпчив човек, махна с ръка:
— Прави, както знаеш.
И снахата намести свекъра си под стълбището, където лежеше кучето. Блъсна напреде му една дървена копанка, изсипа му в нея яденето и му подаде лъжицата.
Старецът преглътна два-три пъти и очите му се насълзиха, но нищо не каза. Внучето му видя дядовите сълзи и се замисли. Въздъхна дълбоко и излезе на двора. Намери един върбов чукан и почна да го дълбае с теслата.
— Какво правиш тука? — попита го баща му.
— Копаня дълбая — отвърна момчето.
— Защо ти е?
— За да храня в нея мама и тебе, когато остареете.
Бащата прехапа устни и разказа всичко на жена си. Майката се засра¬ми, прибра свекъра си в къщи, преоблече го и вече си го гледаше чистичък.
Вървял един цар през нивите. В близката долчина видял старец — прегърбен и немощен — крачи подир ралото и пъшка. Спрял се царят, погледал как дървеното рало кърти едри сухи буци и рекъл:
— А бе дядо, ти защо се мъчиш като грешен дявол? Нямаш ли си челяд да ти помага, ами си се прегърбил подир ралото?
Старецът спрял воловците си и отвърнал:
— Имам челяд, човече, но тя помага на други хора. Чуждите ниви работи.
„Не е глупав този старец"—помислил си царят и продължил да пита:
— Ами с двете как си — далеч или близо?
— С двете ли? Много съм близо.
— А с трийсет и двата?
— Хич ме няма. Останаха ми трийсет и два без двайсет и осем.
— Ами носят ли те двата коня? Вървят ли бърже и могат ли да теглят старата кола?
— Не ме питай за конете — отвърнал старецът, — те запряха.
— Мислих, мислих какво да правя, най-сетне реших да си намеря в гората още един кон. Сега три коня ми теглят колата, но тя скърца ли, скърца.
— Още едно нещо ще те попитам — зинал учуден царят от умните отговори на стареца — аз имам в къщи девет охранени гъски. Ако ти ги проводя, можеш ли ги оскуба?
— Охохооо! — поклатил глава старецът. — За тая работа ме бива. И десет да ми проводиш — няма да се посрамя.
Простил се царят с орача, тръгнал да си ходи, но след като напра¬вил две-три крачки, се обърнал назад и викнал:
— Кажи ми, дядо, от какво имаш най-голяма нужда?
Старецът погледнал любопитния чужденец, мълчаливо дигнал нагоре двете си ръце, отпуснал им пръстите надолу и почнал да ги тръска над сухата земя. Сетне замахнал с десницата си, описал едно голямо колело и подкарал воловците си.
Царят отминал и додето се прибере в двореца си, напрягал ум да разгадае последния мълчалив отговор на стареца, но нищо не можал да отгатне.
Щом влязъл в двореца, той поръчал веднага да повикат деветимата му съветници, които били един от друг по-мъдри. Събрали се царските съветници.
— Водих — рекъл им царят — днес разговор с един прост човек — орач. Питах го за различни работи и той ми отговори. Искам да ми разтълкувате какво означават моите въпроси и отговорите на орача.
И царят разказал на съветниците целия разговор с орача. Замислили се царските съветници. Мислили, мислили, бъхтали си мъдрите глави, но нищо не могли да отгатнат. Тогава царят се ядосал, стрелнал ги с очи изпод вежди и рекъл:
— Един ден срок ви давам. Ако до утре не ми разтълкувате думите на стареца, ще ви натикам в тъмницата, а на вашето място ще сложа него!
Уплашили се съветниците. Глътнали си езиците. Дигнали се и деветимата, отишли при стареца на нивата. Почнали да му се молят: „Разтълкувай ни царските въпроси и твоите отговори".
— Ще ви ги разтълкувам — отвърнал старецът, — но за всяка дума трябва да ми броите по една жълтица. За по-малко не си отварям устата, защото ме е страх да не ми паднат и последните четири зъба.
И още едно: ако някой от вас ме пресече, ше млъкна.
Няма що — съветниците склонили и развърззли кесиите си.
А умният старец започнал да им разказва надълго и нашироко как си орал нивата, как пъшкал и проклинал ония, дето трупат сиромашията с тежки данъци, как се спрял непознатият пътник и почнал да го разпитва. Един от съветниците бележел всяка дума на стареца с чертичка. Съветниците стояли на тръне, като гледали как се умножават чертичките, но не смеели нищо да кажат на умния старец, защото се бояли да не млъкне.
Най-сетне орачът започнал да тълкува въпросите и отговорите:
— Отначало царят ме попита нямам ли челяд да ми помага, ами се трепя като грешен дявол. Аз му отговорих, че моята челяд помага на други хора, чуждите ниви работи. А то значи: имам дъщери само, които са женени и работят нивите на мъжете си. След туй царят ме попита как съм с двете. Как съм, искаше да каже, с двете очи. Отговорих му, че съм близо, значи не виждам надалеч, късоглед съм. Как съм с трийсет и двата беше третият въпрос. Със зъбите как съм питаше царят. Отговорих му, че имам трийсет и два без двайсет и осем. Само четири са ми останали. Ами как съм със двата коня — могат ли да теглят колата ми. Туй питане означаваше как съм с двата крака. Аз отговорих, че са запрели, но аз съм намерил в гората трети кон. Третият кон е тоягата, с която се подпирам. На тръгване величеството благоволи да ме попита от какво имам най-голяма нужда. Аз вдигнах нагоре ръцете си, провесих пръсти надолу и ги изтърсих, сетне описах с десница едно голямо колело. Исках да му кажа, че имам нужда от пороен дъжд, който да напои земята, за да се роди ей такава голяма погача, но царят нищо не проумя и си отиде озадачен. Колкото се отнася до деветте гъски, които царят обеща да ми изпрати за скубане — трябва вече да сте се досетили, — гъските сте вие! Но защо не дойде и десетата, която също не можа да отгатне последния ми отговор?
Съветниците потънали в земята от срам, платили за всяка дума по жълтица и си тръгнали с наведени глави. А старецът разпрегнал воловете и до вечерта броил жълтиците.

През един суров зимен ден, когато дърво и камък се пукали от мраз, конят, волът и кучето отишли при човека и похлопали на вратата му.
— Кой хлопа? — попитал човекът.
— Ние сме: конят, волът и кучето.
— Какво искате?
— Искаме да влезем при тебе, за да се постоплим на твоето огнище Ако не ни отвориш вратата си, ще пукнем от студ.
Човекът отворил вратата и трите животни влезли вътре. Наместили се край камината, където бил наръшкан буен огън, и хубаво се затоплили. Човекът бил гостолюбец. Той мръднал в другата стая и оттам донесъл храна за гостите си: за коня — едно кринче овес, за вола — трици, за кучето — една голяма порязаница хляб.
— Похапнете си! — подканил ги човекът, седнал и той до огни¬щето и хванал с две ръце главата си. Гостите се нахранили и попитали добрия домакин защо е кахърен.
— Защото ми се свършиха годините и трябва вече да умра — отвърнал стопанинът, — нали за всички са отредени еднакъв брой години — колкото на мравката, толкова на камилата, толкова и на човека.
Конят, волът и кучето се погледали и почнали нещо да си шепнат.
— Чувай — обърнал се след малко конят, — ако си съгласен, да ти дадем от нашите години. Ние ще си запазим само по десетина. Повече не ни трябват.
— Как да не съм съгласен! — зарадвал се човекът. — Дайте тука да подпишем договор.
Подписали договор. И получил човекът остатъка от годините на коня, на вола и на кучето. Годините на коня той присъединил към своите младини, затуй младите хора са буйни, необуздани и пъргави като коне. Годините на вола човекът прибавил към зрялата си възраст, затуй зрелите хора работят като волове, а годините, взети от кучето, оставил за старостта си. Затуй старците са малко избухливи и раздразнителни, но са домошари като кучето.