www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Цял ден газил рибарят в реката и хвърлял мрежата си, но торбичката му била празна. Не можал да хване нито една рибка. Надвечер тъкмо когато прибирал мрежата си и се канел да си ходи, зад гърба му се изправил един непознат човек — пътник, и рекъл:
— Чакай, не прибирай мрежата. Хвърли я още един път на мой късмет. Каквото изкараш — ще бъде мое. За хвърлянето ще ти дам една жълтица.
Рибарят бързо надиплил мрежата и я хвърлил в най-дълбокия вир. Изтеглил я полека и когато я стоварил на пясъка, в краката на чуж¬денеца се търкулнала една делва с тясно гърло и желязна запушалка.
Рибарят се навел, дигнал делвата и рекъл:
— Тежичка е. Трябва да е пълна със злато. Да я отворя ли?
— Няма да я буташ! Делвата е моя. Вземи си жълтицата и ми дай късмета! — викнал пътникът.
— Тюх, аз нямам късмет и това си е — почнал да се тюхка рибарят подал делвата, взел жълтицата и си тръгнал омърлушен
Пътникът стиснал делвата с две ръце, озърнал се наоколо, слязъл под моста, потулил се и захванал да клати запушалката. Ръката му треперела. Сърцето му силно биело. С голяма мъка измъкнал желяз¬ната запушалка и погледнал с едно око в делвата. Тъкмо в тоя миг нещо вътре зашумоляло и от делвата се измъкнала една дълга змия със зелени очи, засъскала, метнала се върху рамото на пътника, обвила се около шията му и почнала да го души. Пътникът изтървал делвата.
— Стой! Какво правиш? — извикал уплашеният човек. — Защо ме душиш?
— Защото съм дал клетва да удуша първия човек, когото видят очите ми. Оня, който ме затвори в делвата, беше твой брат. Аз се бях свила в кесията му и си живеех добре, но един ден той поиска да се отърве от мене, натъпка ме в делвата, запуши гърлото й с желязна запушалка и ме хвърли в дълбокия вир. Три години съм лежала на речното дъно. Какво съм претеглила, няма да ти разказвам. Щях насмалко да умра от глад. Там, в делвата, аз се заклех да удуша първия човек, който се мерне пред очите ми. Ти си първият.
— Но аз съм твой спасител. Ако не бях дал жълтица на рибаря, щеше да останеш завинаги на речното дъно. Не си права.
— Как да не съм права? Ако не те удуша, ще наруша клетвата си! — рекла учудена змията.
— Хайде да попитаме първите трима, които срещнем по пътя, ако те кажат, че имаш право да отнемеш живота на твоя спасител — удуши ме. Но ако кажат, че не си права — ще слезеш от шията ми. Съгласна ли си?
— Съгласна съм — отвърнала змията.
Тръгнал пътникът по пътя, а змията останала на шията му, само че малко поотпуснала пръстените си. Най-напред срещнали един стар кон. Той едвам пристъпял. Ребрата му се четели.
— Ето първия — рекъл пътникът. — Разкажи му как стои работата.
Змията проточила глава към коня и почнала:
— Аз се бях наместила в една кесия и си живеех добре, но братът на тоя човек ме измъкна от кесията, натъпка ме в една делва с же¬лязна запушалка и ме търколи на речното дъно. Цели три години съм прекарала в делвата, свита на кълбо. Когато най-сетне ми причерня пред очите, аз се заклех да удуша първия човек, който се мерне напре¬де ми. Този човек изкара запушалката на делвата. Той е първият. Ти какво ще кажеш: имам ли право да го удуша или нямам?
— Удуши го! — отсякъл конят.
— Защо приказваш тъй ? Какво лошо си видял от човека ? — попитал пътникът.
— Какво ли — ще ти кажа! — отговорил конят. — Аз се родих в едно село. Моят стопанин беше сиромах. Като пораснах, той ме продаде на един чорбаджия. Додето бях млад, чорбаджията не даваше прашинка да падне отгоре ми. Двамина ратаи ми шетаха. Решеха ми гривата, пояха ме с бистра вода, даваха ми да ям бял ориз и жълта пшеница. Чорбаджията никъде не ходеше без мене. Но щом позастарях, той си купи друг кон, по-млад от мене, и заповяда да ме впрегнат в една талига. Почнах да влача дърва от гората, чували с брашно от воденицата, пясък и камъни за новата къща на чорбаджията. Много години се трепах. Ратаите често пъти забравяха да ми хвърлят стиска сено в яслата. Най-сетне краката ми запряха. Веднъж, като влачех талигата, натоварена с картофи, аз се препънах и паднах. Чорбаджията ме видя, поклати глава и поръча на ратаите си:
— От него вече кон не става. Теглете му ножа!
Ратаите ме разпрегнаха и отидоха да си точат ножовете. Тогава аз се измъкнах на улицата и търтих да бягам. Едва отървах кожата. Разбра ли сега какво зло съм видял от човека?
Пътникът навел глава и тръгнал по-нататък със змията на шията си. Вървял, що вървял, срещнал едно куче. Змията засъскала към кучето, което тичало слепешката.
— Чакай — викнала тя, — искам нещо да те попитам.
— Питай по-скоро, защото бързам — отвърнало кучето.
Змията му разказала какво се е случило и го попитала има ли право да удуши своя спасител.
— Удуши го! — изръмжало кучето. — Аз на човека имам зъб.
— Какво зло ти е сторил човекът? — попитал пътникът, който мъкнел змията на шията си.
— Голямо зло. Аз бях някога галено кученце. Живеех в един богатски дом. Стопанката на къщата ме къпеше в същото корито, където къпеше децата си. На шията ми бяха вързали герданче с позлатено звънче. Всички ми се радваха, милваха ме и ме държаха на коленете си, когато сядаха на трапезата. Научиха ме да се изправям на задните си крака и ми ръкопляскаха, когато застанех с вирнати нагоре лапички. Но щом се поотърсих и станах голямо куче, изгониха ме на двора. Почнаха да ме хранят с остатъци от трапезата. Денем и нощем аз седях до пътната врата и вардех да не влезе някой крадец и задигне нещо. Годините вървяха. Аз остарях и едното ми око ослепя. Стопанката, която някога ме държеше на ръце, викна:
— Не мога да търпя туй сляпо куче. Прогонете го вън!
И ме прогониха. Затвориха под носа ми пътната врата, която бях вардило през целия си живот. Дълго скитах насам-нататък и щом надникнех в някоя чужда къща, почваха да викат:
— Ухаа! Дръжте да го пребием това чуждо куче! — и хвърляха камъни подире ми.
— Като огладнях здравата, аз се върнах пак към къщата, където бях прекарало целия си живот, намерих вратата отворена и се вмък¬нах в двора. Упътих се към кухнята. Щом ме видя, стопанката настръхна и викна:
— Няма ли кой да ме отърве от туй куче?
Синовете й изскочиха навън и грабнаха по едно дърво. Почнаха да ме налагат. Счупиха ми ребрата. Едвам се измъкнах от двора.
— Сега къде отиваш? — попитала змията.
— Отивам да се удавя в дълбокия вир. При хората вече няма живот — отвърнало кучето и отминало.
— Видя ли? — проговорила змията и позатегнала обръча около шията на своя спасител.
— Почакай да попитаме и третия. Да видим той какво ще рече — рекъл отчаяният пътник и потеглил по-нататък.
Ето че насреща им се задала една лисица. Пътникът разперил ръцете си срещу нея, за да я спре. Лисицата помислила, че й обещава десет кокошки, колкото са пръстите на ръцете му, и спряла.
— Какво има? — попитала тя.
— Мене ме хвана един човек — започнала змията, — натъпка ме в една делва, запуши делвата с желязна запушалка и ме хвърли на речното дъно. Там аз…
— Чакай — пресякла я лисицата. — Лъжата трябва да бъде с мярка. Как е възможно такава голяма змия да се намести в една малка делва? Не вярвам.
— Истина е, така беше — намесил се човекът.
— Може да е било тъй, но аз не вярвам, докато не видя с очите си. Къде е делвата?
— Тя остана под моста.
— Хайде да идем, за да видя как може такова голямо нещо да се помести в една делва.
Върнали се пак на моста. Намерили делвата.
— Хайде сега влез в делвата! — рекла лисицата.
— Добре — отвърнала змията, развила се от шията на човека, тупнала на земята и се намъкнала в делвата, но главата й останала да стърчи над гърлото.
— Видя ли, че съм права — викнала лисицата, — за главата ти няма място.
— Има! — отговорила змията и главата й се смъкнала в делвата.
Лисицата се обърнала към човека и му прошепнала:
— По-скоро слагай желязната запушалка!
Човекът бързо запушил гърлото на делвата и зачукал желязната запушалка с един камък.
— Хвърли сега делвата в дълбокия вир и вече да нямаш работа със змия!
Човекът грабнал делвата и с всичката си сила я хвърлил в дълбокия вир.
— Благодаря ти! — рекъл той на лисицата.
— А десетте кокошки! — попитала лисицата.
— Какви ти десет кокошки, всичките кокошки в селските курници са твои. Когато огладнееш, заповядай! — отвърнал човекът.
Оттогава лисицата всяка нощ спохожда курниците и задига ко¬кошки, защото смята, че са нейни.

По жътва един стар чорбаджия повикал своя съсед — сиромах човек, да му пожъне нивата.
— Докога ще жъна? — попитал сиромахът.
— Докато залезе онова, небесното светило — показал нагоре с пръст чорбаджията.
— Ама какво ще ми платиш?
— Една торбичка брашно ще ти дам, стига да работиш както трябва.
Сиромахът отишъл на чорбаджийската нива и я подхванал от единия край. Запращели ония ми ти ръкойки, почнал да търкаля снопите. Жънал, без да се изправи. Само на пладне поседнал за малко под кру¬шата, изял една порязаница хляб и една глава лук и пак грабнал сърпа. До вечерта пожънал половината нива. Когато слънцето залязло, умореният работник се изправил, обърсал горещата пот от челото си и рекъл:
— Стига толкова.
— Как тъй стига — обадил се чорбаджията, който току-що пристигнал да види докъде е стигнал жътварят му, — половината нива стои непожъната.
— Но слънцето залезе и почна да притъмнява.
— Слънцето залезе, но я погледни на небето! Там вече е изгряла неговата сестра — месечината. Ще жънеш, додето залезе и тя. Инак няма брашно.
И наистина месечината се изтърколила на небето като червена ябълка и станало видело.
Нямало що. Жътварят пак пречупил кръст и започнал. Цяла нощ се трепал, а чорбаджията легнал под крушата и се наспал хубаво. Додето огрее слънцето на другия ден, работникът пожънал цялата нива.
— Сега ще ти дам брашно — рекъл чорбаджията. — Иди в къщи да си вземеш торбичката и ела на моята воденица. Там е брашното ми.
Отишъл си сиромахът и подир малко пристигнал на воденицата с един голям козлен чувал.
— Сипвай брашното! — рекъл той. Чорбаджията облещил очи и се развикал:
— Защо си донесъл този козлен чувал? Какво е туй нещо?
— Туй нещо е по-големият брат на торбичката — отговорил работникът.
— Как тъй може торбичката да има голям брат?
— Щом като слънцето може да има сестра, защо да не може и торбичката да има брат? — хитро казал сиромахът.
Чорбаджията се намерил натясно и насипал брашното в козления чувал.

Цар Троян имал магарешки уши, но ги криел под короната си. Никой не знаел, че негово величество е клепоух. След всяко бръснене тозчас влизал царският палач и погубвал злополучния бръснар, за да не разкаже никому за магарешките уши на царя. Два пъти седмично в двореца падали бръснарски глави. Намалял броят на бръснарите в Трояновото царство. Дошъл редът и на едно голобрадо бръснарче. То влязло в двореца разтреперано. Като обръснало царя и видяло ушите, момчето захванало плахо да се озърта. Царят го попитал:
— Ти, момче, имаш ли други братя?
— Нямам — отвърнало бръснарчето, — едничък съм на мама.
— Щом си едничък, ще те пощадя, но дай дума, че никому няма да казваш какво си видял на главата ми. Кажеш ли някому — загубен си!
Момчето се врекло, че ще мълчи, и си отишло. Прибрало се в къщи живо и здраво, но оттогава насетне захванало да линее. Заприличало на суха вейка. Да го духнеш, ще падне. Тайната го мъчела. Затъжила се неговата майка, като го гледала как се топи, и му рекла:
— Кажи ми, сине, каква болка имаш на сърцето си.
— Не мога, майко, ти каза, ‘защото съм дал дума да мълча пред хората. Проговоря ли — свършено е с мене.
Тогава умната майка научила момчето си да иде в гората, да изко¬пае един дълбок трап, да се наведе и три пъти да изговори онова, що му тежи на сърцето.
Както го научила майката — тъй сторило бръснарчето. Като изко¬пало трапа, то коленичило и до три пъти извикало:
— Цар Троян има магарешки уши! — Царските уши са магарешки!
— Нашият цар е клепоух! И заринало трапа.
Изведнъж му олекнало. Тръгнало си весело към дома.
Минало, що минало и на мястото, където копало момчето, поникнала свирчовина. Веднъж селските воловарчета видели свирчовината, отсекли си пръчки, направили си свирки и ги надули. Тогава свирките заговорили с човешки гласове:
— Цар Троян има магарешки уши!
— Царските уши са магарешки!
— Нашият цар е клепоух!
Бре! До вечерта новината се разнесла по цялата страна. Узнал самият цар и заповядал да му доведат бръснарчето. То му разправило какво се е случило. Тогава клепоухият сам си издялал една свирка, надул я, чул думите й, па си рекъл:
— Няма вече полза от криене.
И си открил магарешките уши.

Отишла една баба в гората за дренки. Тъкмо се покачила на дряна — и мечката под дряна.
— Слизай, бабо! — изръмжала мецана.
— Защо да сляза? — попитала бабата.
— Да те изям!
— Олелеее! — завайкала се бабата. — Недей, мецано, ме яде, защото съм дърта и жилава, ами ела довечера у дома на гости. Аз си имам три дъщери. Първата е Мекушка, втората е Якушка, а третата — Веченка. Която си избереш — нея изяж!
Излъгала се мечката и оставила бабата. Като си напълнила торбичката с дренки, бабата се прибрала в къщи и заключила вратата. Настъпила нощта. По едно време пристигнала мечката и се провикнала :
— Дай ми, бабо, Мекушка! А бабата се обадила отвътре:
— Мекушка си е меко постлала и си е сладко заспала!
— Дай ми, бабо, Якушка! — захлопала мецана.
— Якушка е яко вратата заключила! — отвърнала бабата.
— Дай ми, бабо, Веченка или ще те изям! — изревала мечката.
— Не можеш, защото не ходи вече баба самичка в гората за дренки — рекла бабата и угасила светлинката.
А мечката си повлякла опашката към гората. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2612″]

Трима души, три умни глави решили да идат на лов. Нарамили по една бухалка наместо пушки, накитили си калпаците с пачи пера и тръгнали. Ха бре, де бре — прехвърлили Балкана и слезли в Софийското равно поле. В полето видели една върба, а под върбата поп с ка-лимявка, но без брада — връзва с конопено въже шията на една гъска.
— Добър ден, дядо попе! — провикнал се първият ловец. — Защо си натиснал тая гъска?
— Ще я беся — отвърнал попът.
— Че какво ти е направила? — обадил се вторият ловец.
— Тя ми направи голяма пакост — почнал да разказва попът. — Тая нощ легнах да спя на двора, за да ми е хладина, а тя дошла, ви¬дяла ми брадата, помислила, че е трева, и я опасла.
— Не я беси, ами я дай на нас, ние ще я удавим в Искъра — рекъл третият ловец.
— Вземете я — ритнал попът гъската. — Удавете я, махнете я от главата ми.
Тримата ловци грабнали гъската, ударили към Искъра, намерили по-дълбочко място и я натопили във водата. Държали я, що я държали, помислили, че се е удавила, и я пуснали. Гъската бързо изскокнала над водата, плеснала с криле и прехвръкнала на другия бряг.
— Бре — обадил се първият, — не можахме да я удавим, малък е Искърът. Друг път, кога опасе брадата на попа, ще я занесем да я удавим в Черно море. Там има дълбока вода.
Тръгнали по-нататък. Вървели, вървели, уморили се. Легнали край пътя да подремнат. Сложили бухалките си под главите, но преди да затворят очи, отгоре им налетели орляк мухи, почнали да се навират в носовете им и да ги хапят.
— Олеле! — викнал единият. — Ще ни изядат тия проклети мухи.
Хайде да идем при оня поп с опасаната брада и да го попитаме как да изтребим мухите. Той ще ни каже — веднъж вече ни мина думата пред него.
Вдигнали се тримата и пак се върнали при попа.
— Дядо попе — рекли му ловците, — дай ни ум какво да правим с тия пусти мухи, дето хапят и не оставят човека да подремне.
— Бийте! — отговорил попът. — Където видите муха, удряйте.
— С какво да удряме? — попитали умните глави.
— С бухалките, аз ви позволявам.
Тъкмо в туй време върху главата на попа кацнала една муха. Първият ловец, без да се замисли, дигнал бухалката си и бухнал попа по главата.
— Какво направи, бре! Защо удари попа? — развикали се другите двама.
— Попът даде позволение — отвърнал първият ловец и се почесал по врата.
Нямало що, почакали попа, додето дойде на себе си, и пак тръгнали. Поели към село Дървеница. Насред пътя видели една любеница.
— Що е това, бре? — навел се единият от тримата.
— Това е — отвърнал вторият — камилско яйце. Хайде да го измътим!
— Къде ще го мътим? — попитал третият.
— На припек.
Изнесли любеницата на Витоша и клекнали да я мътят. Редували, се един след друг. По едно време първият, без да ще, бутнал любеницата и тя се търкулнала надолу в трънаците. Трите умни глави се развикали и търтили да я гонят. Ха бре, де бре — хлътнали в трънаците. Не щеш ли, от трънаците, дето спряла любеницата, изскочил заек:
— От камилското яйце се излюпило едно камилче с дълги уши. Дръжте го! — викнал първият ловец.
— Стой! — рекли другите двама.
Но заекът побягнал и се скрил в гората.
Ловците се почесали по вратовете. Единият продумал:
— Чудно нещо! Кога се измъти туй камилче и кога му порастоха толкова дълги уши. Ние трябва да го намерим.
— Как? — обадили се другите двама
— Ще намерим секири и ще изсечем гората.
Речено — сторено. Намерили секири, запретнали се и почнали да секат гората. По едно време покрай тях минал пътник, яхнал на кобила. Подире му припкало младо жребче. Пътникът спрял и попитал защо секат гората. Умниците му разказали каква е работата.
— Хубаво сте намислили — рекъл пътникът, като разбрал с какви хора има работа, — само че секирите ви не режат. Дайте ми ги. Ще ида у дома да ги наточа.
— А ние какво ще правим? — попитал първият ловец.
— Чакайте, докато ги донеса.
Ловците му дали секирите и седнали да чакат. Пътникът препуснал кобилата и вече не се върнал. Останало само жребчето му. Единият от ловците се досетил.
— Този човек — рекъл — ни измами, но ние ще утрепем жребчето му!
— Как ще го утрепем?
— Ще натоварим на гърба му гащите и калпаците си, ще го подгоним. То ще се препъне, ще падне някъде по пътя и ще умре под товара.
Речено—сторено. Натоварили гащите и калпаците си, подгонили жребчето и то побягнало.
— Спукана му е работата! — засмели се трите умни глави.
И тръгнали по-нататък гологлави и без гащи. Стигнали до една малка речица. Видели на брега й върба— стара, наведена към водата.
— Защо ли се е навела тая върба към водата? — попитал първият.
— Жадна трябва да е — отговорил вторият.
— Хайде тогава да я напоим! — предложил третият.
— Как? — попитал първият.
— Един от нас ще се хване за клоните й, ще увисне надолу. Вторият ще се хване за краката на първия, третият — за краката на вто¬рия. Като натежим, тя ще се наведе още, клоните й ще опрат до водата и върбата ще се напие.
Речено—сторено. Наловили се тримата, увиснали надолу, но върбата не мръднала.
— Хайде сега да си плюем на ръцете и да налегнем още по-силно! — викнал първият ловец.
Пуснали се и тримата да си плюят на ръцете и паднали. Цамбурнали във водата като жаби. Излезли мокри вир вода и тръгнали да се сушат. Покачили се на лакатнишките скали. Под високите скали в дълбочината припаднала гъста бяла мъгла.
— Що е туй, бре? — попитал единият.
— Памук трябва да е — обадил се вторият.
— Я да се хвърлим на меко и да се отъркаляме! — рекъл третият.
— Защо да не се хвърлим? — отговорили другите двама.
И без да му мислят, тримата ловци се хванали за ръце, викнали ухаа! — и се хвърлили от високите скали. Паднали долу и се утрепали.

Живели двамина съседи. Единият богат — къщата му била пълна с имане, а другият — последен сромах — с трън да се завъртиш в двора му, нямало какво да закачиш. Отишъл веднъж сиромахът и поч¬нал да тропа на богаташката порта. Показал се богатият.
— Какво има? — попитал.
— Дошъл съм при тебе, да ме нахраниш и напоиш — рекъл си¬ромахът, — защото умирам от глад.
Богаташът се почесал по шията.
— За ядене — рекъл той — нямам нищо, но пиене ще ти дам.
Хей там под капчука има цяла каца, пълна с дъждовна вода — иди пий, колкото щеш.
Сиромахът навел глава и си тръгнал наскърбен към къщи. Както вървял, усетил подире си стъпки — тихи, котешки, неуловими. Обърнал се, погледнал назад — няма никой. Повървял още малко и пак усе¬тил стъпките.
— Хей — спрял се сиромахът, — кой върви подире ми като сянка?
— Аз съм — отвърнал глас на невидим спътник.
— Че кой си ти?
— Сиромашията.
— Защо ходиш подире ми? — учуден попитал сиромахът.
— Защото си ми мил и драг — отвърнала сиромашията.
— Откога си тръгнала след мене, сиромашийо?
— От люлката.
— И докога смяташ да ме съпровождаш?
— До гроба! — отвърнала сиромашията.
Клетият човек въздъхнал дълбоко, но нищо не казал. Прибрал се в къщи, взел мотиката, лопатата и — право на гробищата. Мълчаливо почнал да копае. Копал, копал, изкопал един дълбок трап. Седнал да си почине и тежко въздъхнал. Тогава една невидима ръка го докоснала по рамото и чул пак гласа на сиромашията:
— Защо ти е този трап?
— Решил съм да легна в него и да сложа край на живота си.
— И аз ще легна при тебе.
— Къде?
— В гроба.
— Влизай, щом като е тъй! — викнал зарадван сиромахът. 
— Влезе ли, сиромашийо? — попитал той подир малко.
— На дъното съм! — отвърнала сиромашията от трапа.
Тогава сиромахът грабнал лопатата и почнал да срива пръстта в гроба. Затрупал сиромашията и си отишъл.
Опретнал се, заловил се мъжката да работи и му провървяло. За година-две напълнил и той къщата си с имане. Богатият, като гледал как работите на съседа му се поправят, захванал да се пука от завист. Веднъж той го спрял на улицата и го заразпитвал какво се е случило.
Доскорошният сиромах му разказал как смогнал да натика сиромашията в гроба.
— Ти си я натикал — рекъл на ума си завистникът, — но аз ще я изровя и пак ще ти я проводя в къщи!
И като нарамил мотиката, той отишъл също на гробищата. Провикнал се:
— Къде си, мари сиромашийо?
— Тука съм! — обадила се глухо сиромашията изпод земята.
Богатият разровил трапа и сиромашията пак излязла навън.
— Хайде сега — рекъл богатият, — скоро да идеш при стопанина си, защото той заглади косъма.
— Дума да не става — отвърнала сиромашията, — не ща!
— Защо?
— Защото аз толкова години вървях подире му, а той излезе неблагодарник и ме закопа в земята.
— А при кого ще идеш? — попитал богатият.
— При тебе. Ти ми стана мил и драг, тъй като ме изкопа от гроба.
И като се лепнала подир завистливия богаташ, сиромашията не го оставила, додето не го докарала до просяшка тояга.

Ние бяхме двама братя юнаци. Отидохме в гората за дърва. На¬сякохме дърва и седнахме да си починем. Тогава брат ми рече:
— Ех, сега както сме огладнели, да има една бяла и пребяла погача, че да си я излапаме!
Додето изрече — не знам откъде доде и се търкулна пред нас една бяла-пребяла погача. Разчупихме я. Излапахме я двамата с брата.
— Ех, сега пък да има една бъклица вино, че да си го изпием! — повторно рече брат ми.
И още недорекъл — напреде ни се умъдри една бъклица с вино. Дигнахме бъклицата, изпихме я.
Очите на брата ми светнаха.
— Ех, де я сега мечката да се поборим! — рече той и още недорекъл, напреде ни се изправи една рунтава черна мечка.
Бре, ами сега? Какво да правим?
Аз имам две сърца. Едното вика „дръж!", а другото вика „беж"! Кое да послушам, кое да послушам?… Я — рекох си — да послушам второто, дето вика „беж!", и побягнах в къщи. Когато на другия ден отидох в гората да видя какво е станало — от брата си намерих един цървул, а от мечката нито косъм.

Р
азровила баба огнището, скришом извадила питката и я потулила някъде. Ваньо и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта – няма я.
– Бабо, дай ни питката, бабо! – замоли се Ваньо.
– Бабке, молим ти се, дай ни я! – изправи се пред нея сестричето му.
– Мирувайте, че видите ли хурката! – сопна се баба им.
– Бабичко, много сме гладни, ба! – с нажален глас пееше Кунето.
– Я зяпни да видя!
Пуста баба все не вярва. Кунето разтвори като риба малката си устица.
– Пъй, че огладняло момичето ми – рече бабата, – ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тейко ви с шейната.
– Де е питката, ба? – дръпна сукмана й Ваньо и я погледна с очи, от които се гласяха да капнат две сълзи.
– Де я! Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черньо и джавка.
Ваньо и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг – един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи пустали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.
– Бабо… – обърна се умислен Ваньо. 
-Ей?
– Право ще кажеш – вярно ли е?
-Кое?
– Онуй, дето ни го разправи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.
– Вярно е, чедо. Баба никога не лъже.
– Ами далеч ли е нивката?
– Много е далеч.
– Чак до голямата гора, че зад нея – показа с пръст Кунето.
– Там.
Двете деца опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът едвам им излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.
– Бабо, хайде пак ни разправи за питката! – обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.
– Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.
– Още един път искаме.
– Хубаво! Слушайте! Тя, питката – започна баба им, – като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг.
Подир нея се втурнал Черньо. Гони я до моста, но не я достигнал, защото тя летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черньо лавнал два-три пъти подир оня, що духа и се върнал.
Минала питката през равното поле, навлязла в гората, и насреща й, насред пътя, изневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
– Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
– Недей, Вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене баба ми е заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надолу, между старите дървета – право на нивката. Гледа – голяма, широка нива. Насред нивата – круша-самосянка, стои като самодива в бялата си премяна.
А под синура – кладенчето замръзнало. Навела се зачервената от студа питка и попитала:
– Тук ли е житцето?
– Тук е – рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
– Ами будно ли е, или спи?
– Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се през глава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата е сред самата гора. Бучал лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило – нищичко не ще да знае.
– Гладно ли е? – попитала питката.
– Не е.
– Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета – всичките ще станат
питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Май го лъжела питката. Как може то да стане питка. Глупавичко е, защото е много мъничко – само на два месеца. Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минава през гората, ами заобикаля по долината, през ливадето, поела дълбокия път – иде си.
– Ами вълкът, бабо?
– Вълкът, клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.
Пустата питка, колко е хитрушка! Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.
– Ваньо-о-о-о, тичай – шейната!
– Иде си татьо – у-у-у-у, какъв е побелял!
– Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.

З
наеш ли колко са месеците в годината? – Дванайсет.
А как се казват? – януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември, декември.
Щом свърши единият месец, веднага започва другият. И нито веднъж не се е случвало февруари да дойде преди да си отиде януари, а май да изпревари април. Месеците идват един след друг и никога не се срешат.
Но хората разправят, че в планинската страна Бохемия имало едно момиче, което видяло всичките дванайсет месеца заедно.
Как се случило това?
А ето как.
В едно малко селце живеела зла и свадлива жена с дъщеря си и завареницата си. Тя обичала дъщеря си, а заварената й дъщеря с нищо не могла да й угоди. Каквото и да направи завареницата – все не е така, накъдето и да се обърне – все не е към оная страна, където трябва.
Дъщерята по цели дни се въргаляла на дюшека и ядяла курабийки, а завареницата от сутрин до вечер не могла да подвие крак: ту вода донасяй, ту вършини мъкни от гората, ту прането плакни на реката, ту плеви лехите в зеленчуковата градина.
Тя познавала и зимния студ, и летния пек, и пролетния вятър, и есенния дъжд. Затова може би й се случило веднъж да види всичките дванайсет месеца заедно.
Била зима. Настъпил бил месец януари. Толкова сняг навеяло, че от вратите трябвало да го изгребват с лопата, а в гората дърветата били до пояс в преспи и дори не се поклащали, когато ги връхлитал вятър. Хората седели в къщите си и палели печките.
В такова време, привечер, злата мащеха отворила вратата, видяла как мете виелицата, а после се върнала при топлата печка и казала на заварената си дъщеря:
– Иди в гората да набереш кокичета. Утре сестричката ти има имен ден. Момичето погледнало мащехата си: шегува ли се тя или наистина я праща в гората? Страшно е в гората сега! Пък и какви кокичета може да има посред зима? Преди март месец те няма да се покажат навън, колкото и да ги търсиш. Ще загинеш само в гората, ще затънеш в преспите.
А сестра й казала:
– Ако загинеш, никой няма да плаче за тебе! Върви и не се Връщай без цветята! Ето ти
кошница.
Заплакало момичето, загърнало се в скъсания шал и излязло навън. Вятърът засипва очите й със сняг, дърпа шала от раменете й. Върби тя, едва измъква краката си от преспите.
Все по-тъмно става наоколо. Небето черно, ни една звездица не гледа към земята, а земята е мъничко по-светла. Това е от снега. Ето и гората. Тук Вече е съвсем тъмно – не можеш да си Видиш ръцете.
Приседнало момичето на едно повалено дърво и там останало. Все едно е, мисли си, къде ще замръзне. И изведнъж далеч между дърветата блеснала светлинка – сякаш звезда се била заплела между клоните. Станало момичето и тръгнало към тази светлинка. Потъва в преспите, промъква се през повалените от бурята дървета. „Само – мисли си -да не угасне светлинката!" А тя не гасне, тя все по-рядко свети. Ето замирисало на топъл пушек и взело да се чува как пращят вършините в огъня. Момичето ускорило крачка и излязло на една полянка. И изведнъж замряло. На полянката е светло, сякаш грее слънце. Насред полянката гори голям огън, достига едва ли не до самото небе. А около огъня седят хора – кой по-близо до огъня, кой по-далеч. Седят и тихо разговарят. Гледа ги момичето и си мисли: кои ли са тези? Не приличат на ловци, на дървари още по-малко: я ги Виж колко са променени – кой е облечен В сребро, кой В злато, кой В зелено кадифе.
Взела да ги брои, наброила дванайсет: трима стари, трима Възрастни, трима млади, а последните трима – още съвсем момчета.
Младите седят до огъня, а старците – по-надалеч.
И изведнъж един от старите – най-високият, брадат, с дебели вежди – се обърнал и погледнал на оная страна, където стояло момичето. То се уплашило, поискало да избяга, но било късно. Старецът го запитал високо:
– От къде си дошло? Какво търсиш тук?
Момичето му показало своята празна кошница и му казало:
– Трябва да набера в тази кошница кокичета. Засмял се старецът.
– Кокичета през януари ли? Я гледай какво си намислило?
– Не съм го намислила аз – отговорило момичето – тук ме прати моята мащеха за
кокичета и ми заповяда да не се Връщам Вкъщи с празна кошница.
Тогава дванадесетте месеца го изгледали и почнали да си приказват нещо помежду си. Стои момичето, слуша, а не разбира думите – сякаш не хора разговарят, а шумят дървета. А високият старец пак се обърнал и попитал:
– Какво ще правиш ти, ако не намериш кокичета? Те преди месец март не се и показват навън.
– В гората ще остана – казало момичето. – Ще чакам месец март. По-добре да замръзна в гората, отколкото да се върна без кокичета вкъщи.
Казало това и заплакало. И изведнъж един от дванайсетте, най-младият, весел, със шуба през рамо, станал и се приближил до стареца:
– Братко Януари, отстъпи ми за един час своето място.
Старецът погладил дългата си брада и казал:
– Бих ти отстъпил, но Март не дохожда преди февруари.
– Хубаво – промърморил друг един старец, целият рошав, с разчорлена брада. – Отстъпи, аз няма да придирям! Ние всички добре познаваме момичето: ту ще го срещнеш с ведро на реката до дупката в леда, ту в гората с вързоп дърва. Познато е на всички ме¬сеци. Трябва да му помогнем.
– Хайде, нека бъде както казвате. – казал Януари.
Той ударил в земята с ледената си гега и заговорил:
„Замлъкнете в гората вий, виелици зли, не гризете кората на брези и ели! Стига враните сте заледявали и къщята ноще изстудявали!"
Млъкнал старецът и станало тихо в гората. Престанали да пращят от студа дърветата и снегът започнал да пада гъсто, на големи, меки парцали.
– Сега е твоят ред, братко – казал Януари и предал гегата на по-младия брат, рошавия февруари.
Февруари ударил с гегата, люшнал брада и забучал:
„Зимни ветрове и хали, вейте с цялата си мощ. Вихри и фъртуни бяли, завилнейте тази нощ. В облаците затръбете, бийте снежната земя: сняг да бяга по полето като сребърна змия!"
И щом казал това, веднага зашумял в клоните бурен, мокър вятър. Завъртели се снежни парцали, понесли се по земята бели вихри. А февруари предал ледената си гега на по-малкия брат и казал:
– Сега е твоят ред, братко Март.
По-малкият брат взел гегата и ударил в земята. Гледа момичето, а това вече не е гега , а голям клон, покрит целият с пъпки.
Усмихнал се Март и запял звънливо, с целия си момчешки глас:
„Разтопи се, зимен сняг, ручеи, течете, мравчици, излезте пак: слънце вече свети! Меца буди се от сън, екват песни птичи и подава се навън първото кокиче."
Момичето даже пляснало с ръце. Къде са се скрили високите преспи, къде са отишли ледените висулки, които висели на всеки клон? Под краката му – мека пролетна земя. Наоколо капе, тече, шурти. Пъпките по клоните са се надули и вече поглеждат изпод тъм¬ната им обвивка първите зелени листенца. Гледа момичето – не може да се нагледа.
– Какво стоиш? – каза му Март. – Бързай, на нас с теб братята ни подариха само един
час.
Момичето се опомнило и хукнало да търси кокичета в гъсталака. А те чет нямат. Под храстите и под камъните, по буците пръст и изпод буците – където и да се обърнеш. Набрала тя пълна кошница, пълна престилка – и отново на полянката, където огънят горял, където седели дванадесетте братя.
Но там вече нямало ни огън, ни братя – светло е на полянката, но не както преди. Светлинката идва не от огъня, а от пълната луна, която изгряла над гората. Дожаляло на момичето, че няма кому да благодари и се затекло към къщи, а луната тръгнала след него. Без да усеща краката си, дотичало то до къщната врата – и щом влязло вкъщи, зад прозорците отново забучала зимната виелица, а луната се потулила в облаците.
– Е, какво, – попитали мащехата и сестрата – върна ли се вече вкъщи? А къде са
кокичетата?
Момичето не отговорило нищо, само изсипало от престилката кокичетата на пей¬ката и турило до нея кошницата. Мащехата и сестрата ахнали от учудване.
– Че откъде ги взе?
Момичето им разказало всичко, както било. Слушат двете, клатят глави – вярват и не вярват. Мъчно е да се повярва, ама ето на пейката цяла купчина с кокичета – свежи, белички. Така и дъха от тях на месец март. Спогледали се мащехата и дъщерята и питат:
– А друго не ти ли дадоха месеците?
– Та аз нищо друго не им поисках.
– Ама че глупачка с глупачка! – казала сестрата. – кога друг път през живота си си се срещала с всичките дванайсет месеца, та нищо освен кокичета не си поискала. Аз на твое място бих знаела какво да искам. От един – сладки ябълки и круши, от друг – зрели горски ягоди, от трети – бели гъбки, от четвърти – свежи краставички!
– Умница си ми ти, дъще! – казала мащехата. – През зимата ягодите и крушите нямат цена. Ние бихме ги продали и колко пари бихме спечелили! А тази глупачка домъкнала кокичета. Облечи се, дъще, по-добре и иди на полянката. Те тебе няма да излъжат, макар да са дванайсет, а ти една.
– Къде ще ме излъжат! – отговоря дъщерята и пъхва ръце в ръкавите, покрива с шал главата си.
Майка й подире вика:
– Тури си ръкавичките, закопчей си шубката!
Но момичето е вече вън от вратата – тича към гората! Върви по стъпките на сестра си, бърза. „По-скоро – мисли – да стигна до полянката!" Гората става все по-гъста, все по-тъмна, преспите са по-високи, повалените от бурята дървета се издигат като стена.
„Ох – мисли си дъщерята на мащехата – защо дойдох в гората! Щях да си лежа в топлата постеля, а сега иди и мръзни! Пък и ще загина отгоре на това тук!"
И щом си помислила това, видяла в далечината светлинка – сякаш Звездица се била заплела в клоните на дърветата.
Тръгнала тя към светлинката. Вървяла, вървяла и излязла на полянката. Насред полянката гори голям огън, а около огъня седят дванадесетте братя, дванайсетте месеца. Седят и тихо разговарят. Дъщерята на мащехата се приближила до самия огън, не се поклонила, не казала приветлива дума, а избрала по-топло място и почнала да се грее.
Млъкнали братята месеци. Станало тихо в гората. И изведнъж месец Януари ударил с гегата в земята.
– Коя си ти? – пита. – Откъде дойде?
– От къщи – отговаря дъщерята на мащехата. – Вие преди малко сте дали на сестра ми цяла кошница с кокичета. Ето и аз дойдох по нейните следи.
– Ние познаваме твоята сестра, – казва месец Януари – а на тебе и очите на сме ти виждали. Защо си дошла при нас?
Да ми дадете подаръци. Нека месец Юни ми сипе в кошницата горски ягоди, ама по-едри. А месец Юли – свежи краставички и бели гъби, а месец Август сладки ябълки и круши. А месец Септември узрели орехи. А октомври…
Почакай казва месец Януари – не може да има лято преди пролетта и пролет преди зимата. Далече е още месец Юли. Аз съм сега господарят на гората, тридесет и един ден ще царувам тук.
– Гледай го ти колко е сърдит! – казва дъщерята на мащехата. – Пък аз не съм дошла
при тебе – от тебе освен сняг и скреж нищо не може да се чака. Аз търся летните месеци. Намръщил се месец Януари.
– Търси лятото през зимата! – казва.
Замахнал той широкия си ръкав и в гората се извила виелица от земята до небето -забулила и дърветата, и полянката, на която седели братята месеци. Не се виждало от снега и огъня, а се чувало само как съска някъде огъня, припращява и пламти.
Уплашила се дъщерята на мащехата.
– Престани! – вика. – Стига!
Но къде ти там! Върти я виелицата, слепи й очите, прекъсва дишането й. Паднала тя в пряспата и снегът я затрупал.
А мащехата чакала ли, чакала своята дъщеря, гледала през прозорчето, изтичвала вън от вратата – няма я, и това си е. Тя се загърнала по-добре и тръгнала към гората. Но ми¬гар можеш в гъсталака да намериш някого в такава виелица и мрачина. Ходила тя, ходила, търсила, търсила, докато и сама не замръзнала. Така останали и двете да чакат в гората лятото.
А заварената дъщеря дълго живяла на света, порасла голяма, омъжила се и отгледала деца.
И имала, разправят, около къщата си градина – ама такава чудесна, каквато светът не е виждал. По-рано, отколкото на всички други разцъфтявали в тази градина цветята, узрявали ягодите, наливали се ябълките и крушите. В жега там било прохладно, а когато виела виелица – тихо.
– При тази стопанка и дванайсетте месеца гостуват в едно и също време. – казвали
хората.
Кой знае, може и така да е било!

Вгората растеше хубава малка елха. Тя си имаше чудесно място и много въздух и светлина, а наоколо растяха по-старите й другарки – ели и борове. На малката ела страшно много се искаше да порасне по-скоро. Тя дори не мислеше нито за топлото слънце, нито за чистия въздух, не обръщаше внимание и на бъбривите селски деца, които тичаха весело из гората и събираха малини и ягоди. Щом напълнеха кошничките си или пък нанижеха като мъниста ягодите на тънки пръчици, децата сядаха да си починат под елата и казваха:
– Ей, че е хубава тая малка еличка!
Но такива думи еличката никак не искаше да слуша.
След година тя порасна с още едно колелце, а през другата – с още едно. Тъй е с всички ели – по броя на колелцата може винаги да се узнае на колко са години.
– Ах, да бях и аз толкова голяма като другите дървета! – въздишаше еличката. Тогава
бих разгърнала нашироко клоните си, бих издигнала високо глава и бих гледала далече-далече по белия свят! Птиците щяха да свият гнезда в клоните ми, а духнеше ли вятър,
щях и аз да кимам важно с глава като големите дървета!
И еличката не се радваше нито на слънцето, нито на птичките, нито на розовите облаци, които плуваха сутрин и вечер над нея по небето.
Зиме, когато земята се покриеше с блестяща снежна пелена, идваха зайчета, тичаха насам-натам, а понякога дори и прескачаха еличката – каква обида! Ала минаха още две години и на третата дръвчето стана толкова високо, че зайчетата трябваше да го заобикалят.
„О, да растеш, да растеш и да станеш голямо, старо дърво – има ли на света по-хубаво от това?" – мислеше си еличката.
Всяка есен в гората идваха дървари и отсичаха най-големите дървета. Еличката винаги трепереше от страх, когато някое голямо, хубаво дърво падаше с трясък на земята. Тогава на дървото отрязваха всички клони и то ставаше тъй голо и тънко, че едва можеше да се познае. Сетне натоварваха на коли отсечените дървета и ги извозваха от гората.
Къде? Какво ставаше с тях?
Напролет, когато долитаха лястовичките и щъркелите, елата ги питаше.
– Не знаете ли къде отнесоха ония дървета? Не сте ли ги срещали?
Лястовичките не знаеха нищо, ала един от щъркелите се замисли, поклати глава и каза:
– Зная, разбира се! Когато се връщах от Египет, аз срещнах по морето много нови ко-раби с великолепни мачти. От тях лъхаше мирис на смола. Виждаш ли сега къде са отишли твоите другарки?
– Ах, кога ще стана и аз толкова голяма, че да тръгна по морето! Но що е туй – море, на какво прилича то?
– Трябва да ти разправям надълго и нашироко – отвърна щъркелът и хвръкна.
– Радвай се на младостта си! – говореха слънчевите лъчи на еличката. – Радвай се на твоя растеж и на силите, които кипят в теб.
И Вятърът целуваше дръвчето, а росата го обливаше със сълзи. Но еличката не умееше да цени нищо.
Наближаваше Коледа. В гората започнаха да секат няколко съвсем млади дръвчета. Някои от тях бяха дори много по-малки от нашата еличка, която гореше от нетърпение да порасте по-скоро. Всички отрязани ели бяха чудно хубави – клоните им никой не откъсна. Натрупаха ги веднага в една кола и ги изнесоха от гората.
– Къде ли ще ги носят? – запита еличката – Те не са по-големи от мен, а една дори е по-малка! И защо не им откъснаха клоните? Накъде ли заминаха?
– Ние знаем! Ние знаем! – изчуруликаха врабчетата – Ние бяхме в града и надничахме през прозорците. Сега знаем къде отидоха те. О, те са на такава почит, че за туй не може и да се говори. Ние гледахме през прозореца и видяхме как сред топли стаи те стоят украсени с най-прекрасни неща – с позлатени ябълки, с медни кравайчета, с играчки и хиляди свещи.
– А после? – попита еличката, като потрепера с всичките си клончета. – А после? Какво стана после с тях?
– Повече не можахме нищо да видим. Ала и туй, което видяхме, беше тъй хубаво!
„Може би и аз ще имам това щастие! – помисли си с радост еличката. – Да, туй е още
по-хубаво, отколкото пътуване по море. Ах, колко тежко е да чакаш! Дано дойде по-скоро Коледа! Ето сега аз съм също тъй голяма, както ония ели, които отсякоха миналата година! Ах, кога ли ще легна и аз най-сетне в колата? Кога ли ще застана сред топлата стая, окръжена с всичкото великолепие? Ами после?… После навярно ще бъде още по-хубаво, иначе защо ще ме кичат? Да, разбира се, после ще бъде още по-хубаво… Какво ли ще бъде? Ах, как ме измъчва тая неизвестност! Сама не зная що става с мен!"
– Радвай ни се! – казаха и въздухът и слънчевият лъч. – Радвай се на младостта си и на
горската шир!
Ала еличката не можеше да се радва спокойно, тя все растеше и растеше. И зиме, и лете тя стоеше облечена в зелената си премяна и всички, които я виждаха, казваха:
– Колко хубаво дръвче!
Най-сетне настъпи Коледа и първа отсякоха нашата еличка. Дълбоко, в самата й сърцевина се заби брадвата, еличката изохка и падна на земята. Тя чувстваше силна болка и слабост и не можеше да мисли вече за никакво щастие. Мъчно й беше да се раздели с родната гора, с мястото, където беше израснала – да, тя знаеше, че никога вече не ще види своите другарки, малките храстчета и цветя, които растяха наоколо, а може би не ще види и птичките! Да заминеш – тъжно бе това!
Еличката дойде на себе си едва когато я сложиха в един двор заедно с много други дръвчета. Тогава някой извика:
– Каква хубава еличка! Тъкмо такава ни трябва!
Дойдоха двама нагиздени мъже и отнесоха дръвчето в голяма хубава стая. По стените бяха накичени картини, а до печката от лъскави плочки стояха големи китайски вази с лъвове на похлупака. Тук имаше столове – люлки, копринени канапета и големи маси, отрупани с албуми, книжки и играчки за няколкостотин талера – тъй поне разправяха децата. Елата сложиха в едно голямо буре с пясък, ала никой не можеше да разбере, че това е буре, защото то беше обвито в зелено платно и бе поставено върху голям шарен килим. 0, как трепереше бедната ела! Какво ли ще стане сега?… Дойдоха млади момичета и почнаха да я кичат. Върху клончетата окачиха мънички люлчици, изрязани от цветна хартия и пълни с бонбони и сладки; ето, по дръвчето израснаха позлатени ябълки и орехи, залюляха се и куклички – също като живи човечета. Такива кукли елата никога не беше виждала. Най-сетне по клончетата налепиха стотици червени, сини и бели свещици, а на самия връх на дръвчето изгря голяма звезда от златен варак.
– Как ще блесне елата довечера, когато запалим свещите! – казаха всички.
„Ах, – помисли си елата – дано настъпи по-скоро вечерта, та да запалят свещите. Какво ли ще стане след това? Дали не ще дойдат дърветата от гората, за да ми се порадват? Дали не ще долетят врабчетата, за да надникнат през прозорците? А може и да пусна корен в това буре и да си стоя все тъй накичена и зиме, и лете?"
Да, няма що да се каже, много нещо искаше еличката. От голямо нетърпение дори я заболя кората, а тая болка за дървото е също тъй неприятна, както е главоболието за хората.
Най-сетне свещите бяха запалени. Какъв блясък, какво великолепие! Елата затрепера тъй силно с клоните си, че един от тях се подпали от близката свещ и зелените му игли запращяха.
– Ай! Ай! – завикаха момичетата и изгасиха мигом огъня.
Сега елата не смееше дори да помръдне. 0, туй беше истинско мъчение! Ала тя се страхуваше толкова много да не изгуби нещо от своята украса!
Всичкият този блясък я беше съвсем замаял… Изведнъж двукрилата врата се разтвори широко и цял рояк деца се втурнаха тъй силно в стаята, като че искаха да съборят дървото. След тях влязоха бавно възрастните. Децата застанаха пред елата и онемяха от учудване, ала това продължи само минута. После се дигна страшен шум. Децата започнаха, да играят около дървото и да късат един по един подаръците.
„Какво правят те? – мислеше си еличката. – Що значи това?"
Свещиците догаряха до самите клончета. Изгасиха ги една след друга и после децата получиха разрешение да оберат дървото. Ех, как се нахвърлиха те отгоре му! Всички клончета запращяха и ако елата не беше закрепена за тавана със златна звезда, навярно щяха да я съборят на земята.
Децата скачаха и си играеха с хубавите си играчки. На елата никой вече не обръщаше
внимание. Само старата бавачка се приближи още веднъж до нея, и то само за да види да-ли не е останала между клончетата някоя ябълка.
– Приказка! Приказка! – завикаха децата и задърпаха към елата един малък дебел човек.
Той седна под дървото и каза:
– Ето ни сега в гората! Ще ни слуша и еличката! Но ще ви разкажа само една приказка. Коя искате: за Иведе-Аведе или за Клумпе-Думпе, който макар да паднал от стълбата, все пак достигнал до големи почести и се оженил за царската дъщеря.
– За Иведе-Аведе! – закрещяха едни.
– За Клумпе-Думпе! – запискаха други.
Дигна се страшна олелия и шум. Само еличката стоеше мълчалива и си мислеше: „Мигар аз не ще взема участие в играта?" Тя не разбираше, че беше свършила работата си и че никому вече не беше потребна.
И дебелият човек разказа за Клумпе-Думпе, който паднал от стълбата и все пак достигнал до големи почести и се оженил за царската дъщеря.
Децата запляскаха ръце и закрещяха:
– Още! Още!
Те искаха да чуят и приказката за Иведе-Аведе. ала дебелият човек не пожела да разказва повече.
Елата стоеше дълбоко замислена – горските птички никога не бяха й разказвали такова нещо. „Клумпе-Думпе паднал от стълбата и все пак се оженил за царската дъщеря! Гледай ти какви работи ставали по света! – мислеше елата и вярваше, че туй е самата истина, защото приказката бе разказана от такъв почтен господин. – Пък кой знае! Може и аз някога да падна от стълбата и да достигна до големи почести!" И еличката си представяше с радост как на следния ден ще я украсят отново със свещи, играчки, злато и плодове.
„Утре вече няма да треперя! – мислеше си тя. – Аз само ще се радвам на моето великолепие. Утре ще чуя пак приказката за Клумпе-Думпе, а може би и за Иведе-Аведе."
И цяла нощ елата стоя замислена и мълчалива.
На сутринта в стаята влязоха слугата и слугинята.
„Сега ще почнат да ме кичат отново!" – помисли си елата. Ала те я измъкнаха от стаята, повлякоха я нагоре по стълбата и я тикнаха в най-тъмния ъгъл на тавана, дето не проникваше дори дневна светлина.
„Що значи това? – помисли си елата, – Какво ще правя тук? Какво ще слушам и гледам?" – И тя се облегна о стената и все мислеше и мислеше. Затова тя имаше много време: минаваха дни и нощи, а никой не се сещаше за нея. Само веднъж на тавана дойде някакъв човек да остави няколко големи куфара. Дръвчето стоеше съвсем настрана – него сякаш го бяха забравили.
„Сега навън е зима – мислеше елата. Земята е твърда и покрита със сняг, затова и хората не могат да ме посадят и да искат, и ме държат тук до пролетта. Колко умно е туй! Колко добри са хората. Само да не беше тук толкова тъмно и пусто!… Няма дори нито едно зайче! А колко хубаво беше в гората, когато имаше наоколо сняг и по снега се гонеха зайчета! Да, хубаво беше… дори и тогава, когато те ме прескачаха, макар че туй ме сърдеше. Колко самотна съм тук!"
– Ц- ъррр! Ц-ъррр! – изписка изведнъж едно мишле и изскочи от дупката си. След него се показаха още няколко други. Те помирисаха дървото и се скриха между клоните му.
– Какъв ужасен студ! – казаха мишките. – Иначе щеше да бъде много хубаво. Нали, стара еличке?
– Аз никак не съм стара! – отвърна елата. – От мен има много по-стари ели.
– Отде си ти, отде знаеш това? – попитаха мишките, понеже бяха много любопитни.
Разкажи ни кое е най-хубавото място на земята? Била ли си там? Била ли си някога в килера, дето има сирене по полиците, а по тавана виси пушено месо, дето може да се скача върху лоени свещи, дето влизаш мършава, а излизаш дебела?
– Не, такива места не зная! – рече елата. – Но затова пък познавам гората, дето свети слънцето и пеят птичките.
И тя им разказа за своята младост, а мишките, които никога не бяха чували такова нещо, я изслушаха с внимание и казаха:
– Колко много си видяла! Колко щастлива си била!
– Щастлива? – рече елата и се замисли затова, което току-що бе разказала. – Да, хубави бяха наистина ония дни.
Сетне тя разказа за оная вечер, когато я бяха накичили с кравайчета и със свещи.
– О, колко щастлива си била ти, стара еличка!
– Аз никак не съм стара! – отвърна елата – Аз дойдох едва тази зима от гората. Аз съм в разцвета на годините си, само че на ръст съм дребничка.
– Колко хубаво приказваш! – рекоха мишките и на следната нощ доведоха със себе си още четири слушателки. И елата започна да разказва отново и колкото повече разказваше, толкова по-ясно си спомняше миналото.
– Хубаво беше онова време! Но пак ще се върне. Клумпе-Думпе паднал от стълбата и все пак достигнал до големи почести.
– Какво е това Клумпе-Думпе? – попитаха малките мишлета и елата им разправи ця-лата приказка. Тя помнеше всяка дума и мишките се радваха тъй много, че насмалко да скочат върху самия връх на дървото. На следната нощ дойдоха и други мишки, а в неделя се явиха дори два плъха. Ала те заявиха, че приказката никак не е интересна. Туй наскърби мишките и те сами започнаха да разправят, че историята с Клумпе-Думпе не е тъй занимателна.
– Само тая приказка ли знаете? – попитаха плъховете.
– Да, само тая! – отвърна елата. – Аз я чух през най-щастливата вечер през живота си, ала тогава не разбирах колко голямо е моето щастие.
– Това е много глупава приказка! Не може ли да ни разправите нещо за свинската сланина или за лоените свещи? Или пък за килера?
– Не – отговори елата.
– Тогава довиждане! – рекоха плъховете и си отидоха.
Скоро и мишките престанаха да идват и елата започна да тъгува отново сред своята самота.
– Колко хубаво беше, когато малките игриви мишлета седяха около мен и слушаха моите разкази! – въздишаше тя – Сега и туй се свърши. Но аз ще си спомням с радост за тия минути, когато ме изнесат оттук.
А кога стана това?
Да, една сутрин дойдоха някакви хора да чистят тавана. Те дигнаха куфарите, а след това и елата. Хвърлиха я грубо на пода, после я повлякоха надолу по стълбата.
„Да, сега за мен ще започне нов живот! – помисли си елата. Тя почувствува свежия въздух, светлината на слънцето и се намери долу на двора. Всичко туй стана тъй бързо, наоколо имаше толкова интересни неща, че елата забрави дори да се погледне. Дворът
допираше до една градина, която беше потънала В зеленина и цветя. Свежите ухаещи рози се свеждаха над ниската ограда, липите цъфтяха, а лястовичките се Виеха над тях и чуруликаха:
– Квир-вир-фит! Ето я, ето я най-после!
Ала туй, разбира се не се отнасяше за елата.
„Сега и аз ще заживея! – зарадва се елата и разпери клоните си. Ала те бяха пожълтели и изсъхнали, а самото дърво лежеше В един ъгъл сред плевел и коприва. Златната звезда стоеше все още на върха му и блещукаше под слънчевите лъчи.
На двора. играеха няколко от ония деца, които скачаха на Бъдни вечер около украсеното дърво. Едно от тях, най-малкото, изтича при елата и откъсна от нея златната звезда.
– Вижте какво е останало на тая мръсна, стара ела! – извика то и настъпи тъй силно
клоните й, че те изпращяха под обувките му.
И елата обгърна с поглед китната градина, погледна себе си и поиска да се върне пак в тъмното кътче на тавана. Тя си спомни своята младост в гората, веселия Бъдни вечер и мъничките мишлета, които слушаха с такава наслада приказката за Клумпе-Думпе.
– Свърши се, всичко се свърши – каза старата ела. – Защо ли не се радвах, докато беше време? А сега… всичко е минало и няма да се върне.
Скоро дойде един слуга и накърши елата на парчета – от нея излезе цял сноп съчки. Как ярко пламнаха те под големия котел! Елата въздишаше тежко-тежко. Всяка нейна въз-дишка приличаше на слаб гърмеж и затуй децата престанаха да си играят, насядаха около огъня и като гледаха пламъците повтаряха: – Пиф-паф!
И при всяко изпращяване, което беше дълбока въздишка, елата си спомняше ясните летни дни и звездните нощи в гората, веселия Бъдни вечер и приказката за Клумпе-Дупе – едничката приказка, която тя беше слушала и умееше да разказва… Сетне елата изгоря.
А децата продължиха играта си в градината. Най-малкото носеше на гърдите си златната звезда, която украсяваше елата през най-щастливата вечер на нейния живот. Сега тая вечер беше минала, елата я нямаше вече и затова на нашата приказка идва краят. Всичко минава, всичко се свършва на тоя свят – дори и най-хубавата приказка.