www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Когато Галинка се зажени, нейната майка поръчваше на старите сватове:
— Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Пазете ми я. Не й давайте метлата къщата и двора да мете, защото ще си напраши очите. Не й давайте менците вода да носи от чешмата, защото нейното рамо е крехко и не е научено да мъкне пълни менци. Сложете под главата й пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко.
Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.
— Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните, уши не са научени да слушат лоши думи.
— Колкото за лоша дума, недей се тревожи, в нашата къща такова нещо няма — проговори старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко.
Вечерта, щом пристигнаха, свекървата запретна ръкави, приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в зимника и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си думаше:
„Ах, каква чевръста жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук."
Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. Изтърколи се нощта. На другия ден старият свекър се дигна рано и събуди всички:
— Хайде — викна той, — ставайте да вървим на нивата!
— Какво ще правим там? — потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.
— Ще копаем царевица.
— С мотики ли? — попита мамината дъщеричка.
— То се знае, че с мотики — обади се свекървата.
— Аз няма да дойда.
— Защо? — запита младоженецът.
— Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да дигам тежки работи.
— Остави я — рече бащата. — Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.
Отидоха домакините на нивата, а младата невеста остана в къщи. До пладне се излежава. Като се дигна, тя усети, че е изгладняла, и почна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.
— Нищо не ми оставили, забравили са ме — протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. — Ах, че хубави цветя! — викна тя, почна да ги къса и да ги мирише.
Малките пчели летяха бързо от цвят на цвят и радостно бръмчаха.
— Тези пък защо ли са се разбързали? — рече Галинка и тръгна лениво към близкото черешово дърво.
Полежа на тревата под дървото, пресегна, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня.
Вечерта тримата копачи се върнаха объхтани от работа, капнали от умора. Озърнаха се и що да видят: къщата неразтребена, в менците няма вода, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени.
Свекървата хвърли мотиката и най-напред грабна менците. Донесе вода от чешмата. Накладе огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла погача. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката.
Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:
— Хайде сядайте да вечеряме!
Галинка се намести първа. Свекърът взе погачата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото — на сина си, а третото остави за себе си.
— А на невестата? — обърна се към него свекървата.
— Тя не е гладна. Който не работи, не огладнява.
Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и почна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад.
На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не рачи да тръгне с тях.
— Слънцето пече много — рече тя, — ще почернея.
Оставиха я пак в къщи. И този ден разгалената невеста не пипна нищо. Намери под една паница краещник сух хляб, оставен за кучето, изяде го и пак се излежава до вечерта в градинката. И нали не донесе вода да я полее, хубавите цветя почнаха да вехнат.
Късно вечерта тримата работници се върнаха пак, капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси погача и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели погачата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.
— Защо не даваш хляб на невестата? — попита свекървата.
— Защото, който не работи, не бива да яде! — отвърна свекърът.
Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Задряма призори. Щом пропяха трети петли, тя скочи. Потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Разтича се насам-нататък. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, накладе огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно в нощвите. Изпече една погача. Като свърши всичката къщна работа, грабна хурката и седна да преде на прага. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невестата — очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде погачата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое погачата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:
— Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!
Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.

Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все тъй си думал:
— Кой каквото прави — на себе си го прави!
Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:
— Знам, че туй, дето го приказваш — за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато минеш втори път.
И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я метне — сложила отрова в тестото.
Подир пладне слепецът пак минал край чорбаджийската къща. Щом го зърнала, чорбаджийката викнала от прозореца:
— Хей, дядо, я ела насам!
И му подала питката.
Земи я рекла, топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.
Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в торбичката си и си тръгнал. Излезнал от селото. Поел по широкия път.
Късно вечерта някъде по къра го срещнал чорбаджийският син, яхнал на кон. Той слизал от планината, където били бащините му кошари.
— Хей, дядо — поспрял коня си чорбаджийският син, — ти като ходиш по просия, не може да не носиш хляб в торбата си. Дай ми да хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе в планината нашите нагъват просеник, а пък аз не мога да го ям.
— Да ти дам, сине — рекъл старецът и извадил питката от торбата. — Отчупи си половината. Одеве ми я даде една добра жена.
Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:
— Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга — нали нямаш друга работа.
И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той бутнал коня и отминал.
Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл, той се тръшнал в леглото и изпъшкал:
— Майко, умирам.
Майката се смаяла и слисала. Най-сетне й дошло наум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.
— Нищо — отвърнал болният, — само една питка изядох. Друго не съм слагал в устата си.
— Кой ти я даде?
— Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.
Като чула тия думи, майката пропищяла:
— Майчице, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото прави — на себе си го прави, вярна му беше приказката, добре казваше той, но кой ти го слуша!
И захванала да си удря главата с два юмрука.

Старият паток излязъл вън от селото да се поразходи покрай реката и да си глътне две-три рибки от бързея. Като минал моста, той проточил шия, извадил едното си око, погледнал към дядовата Медаркова воденичка и видял, че нещо дими. (А то димяло торището на воденичаря.)
— Гааа — отворил устата си глупавият паток, — тая работа не е хубава. Какво ли се е запалило?
— Бре-бре-брех — обадила се една жаба от водата, — не виждаш ли, че се е запалила земята?
— Земята ли — още повече зяпнал патокът — земята ли, казваш, гори? Тогава какво чакам? Трябва да бягам!
— Какво ча-ка-ка-каш! Бре-бре-брех! — продължила жабата.
Старият паток разперил крилата си, източил краката си назад и се понесъл над воденичката, над върбалаците, към дъбовата гора. Разтреперан, кацнал на една горска полянка.
— Добре си ми дошъл! – изскочила от един храст лисицата – защо трепериш?
— Остави се, кумичке, още не мога да дойда на себе си.
— Какво се е случило?
— Какво ли – земята гори. Хайде да бягаме, докато не е стигнал огънят до нас!
— Хайде! – казала лисицата и поела между дърветата по една козя пътека.
Патокът се затекъл подире й. Бягали, бягали, додето стигнали леговището на вълка.
— Защо бягате? – надигнал се вълкът.
— Бягаме, защото земята гори отзаде ни! – отговорил патокът.
— Може ли и аз да бягам с вас? – подскочил вълкът.
— Тръгвай! – отвърнала лисицата.
Навървили се тримата. Бягали, бягали, стигнали до мечото кладенче. Мечката тъкмо си миела очите.
— Стойте! – изръмжала мецана.
— Не можем да стоим, защото земята гори зад нас! – викнали в хор бежанците.
— Олеле! – ревнала мецана и търтила пред всички.
В дън гората уплашените зверове намерили един козел с дълга брада.
— Бягай, козльо, да бягаме! – викнала мечката.
— Защо?
— Земята е плавнала отзаде ни!
— Олеле! – затреперал козелът и затропъл след другите.
Бягали, бягали, много бягали, най-сетне се уморили и спрели да си починат.
— Ах, че съм гладна, яде ми се прясно месо – обадила се мечката – Кого ще изядем, кумичке?
— Кого ли, хайде да изядем козела – побързала да каже лисицата.
— Защо мене? – премигнал козелът и стъпил назад.
— Защото имаш брада, а ония, които имат бради, са стари и непотребни.
— Хвани го за ухото и ми го доведи! – заповядала мечката на вълка.
Но щом вълкът посегнал да захапе ухото на уплашения козел, той дигнал предното си копито към небето и рекъл:
— Гледайте, гледайте, от небето падат печени агнета!
Трябва да ви кажа, че козелът много обичал да лъже.
Всички вперили очи нагоре. В туй време козелът се мушнал в гората и офейкал. Тичал, тичал, без да си поеме дъх, додето стигнал в едно село. Намърдал се право в поповата кошара. Като го видял попът, рекъл на ратая си:
— Дошъл ни е един гостенин с брада. Станахме двама брадати. Утре ще идеш на ливадата да го напасеш хубаво.
Дигнал се ратаят рано на другия ден и откарал козела на лива¬дата. Цял ден лакомият гостенин стъргал зелена трева и пил бистра вода от поточето. Като се прибрали в къщи, попът погалил козела по брадата и го попитал:
— Доволен ли си, козльо, от пашата?
— Ами — отвърнал лъжливият козел, — как мога да бъда доволен, когато твоят ратай ме натири в трънаците и камънаците, а той отиде да играе с другите ратаи. Не съм видял тревица, не съм сръбнал водица. Тежко на моята душица!
— Да се махаш от очите ми! — викнал ядосан попът и прогонил ратая си.
На втория ден попът проводил дъщеря си да пасе козела. Поръчал й да го откара там, където расте най-крехката тревица. Козелът щял да се пукне от ядене, но когато вечерта попът го попитал доволен ли е, той поклатил глава.
— Дума да не става. Твоята дъщеря цял ден си игра с другите попски дъщери, а мене натири в трънаците и камънаците. Не съм хапнал тревица, не съм сръбнал водица. Тежко на моята душица!
— Да се махаш и ти от къщата ми! — викнал попът гневно и прогонил дъщеря си.
На третия ден проводил попадията да пасе козела. Вечерта козелът пак започнал да се оплаква:
— Твоята бабичка цял ден си игра с другите бабички, а мене натика в трънаците и камънаците. Умирам за тревица и за водица!
— Вън — викнал попът и подгонил попадията.
Гонил я до края на селото.
На четвъртия ден самият поп надянал калимавката си и отишъл да пасе козела. Откарал го на ливадата и цял ден му показвал къде тревата е най-крехка и най-сочна. Като се прибрал в къщи, попът се скрил зад кошарата и попитал козела с преправен глас :
— Козльо, доволен ли си от попа?
— Как мога да бъда доволен — отвърнал козелът, — когато дядо поп цял ден си игра с другите попове, а мене натири в трънаците.
— Аха, такава ли е работата? — ревнал попът. — За тая лъжа заслужаваш да те заколя, да ти одера кожата и да те опека в пещта!
И като грабнал един нож, попът се втурнал да коли козела. Но нали му било причерняло пред очите, не видял, че вместо с острието взел да коли козела с гърба на ножа. Клал го, но не можал да го заколи, драл го, но не можал да го одере. Хванал го за рогата и го помъкнал към пещта да го опече. Тогава козелът рекъл:
— Дядо попе, преди да ме метнеш в пещта, виж какво пада от небето.
— Какво?
— Едно печено агне.
— Де го? — извил очи нагоре попът и пуснал рогата на козела.
Козелът туй чакал. С един скок прехвърлил плета и търтил да бяга към горатал Той бяга, попът бяга подире му, той бяга, попът бяга подире, додето стигнали до мечата дупка. Мушнал се козелът в дупката. Попът също си наврял главата и налетял да влезе вътре, но козелът го посрещнал с рогата си и заврещял:
Клан, клан, недоклан, дран, дран, недодран, печен, печен, недопечен, яден, яден, недояден!
Рогата ми — игличени, зъбите ми — тесличени. Дето бодна — кръв протича, дето хвана — месо късам!
— Брей, че лют звяр! — рекъл попът и се дръпнал назад. — Ще те науча аз тебе.
И отишъл да повика мечката. Като научила, че козелът е влязъл в дупката й, мечката се разлютила много и затрополяла надолу.
— Вън! — почнала да реве мечката и си навряла главата, но козелът я посрещнал с рогата си и подхванал пак:
— Клан, клан, недоклан, дран, дран, недодран…
Мечката се дръпнала назад и отишла да повика вълка.
— Де е той? — попитал вълкът.
— Наврял се е в дупката ми!
— Ей сега ще го хвана за ухото и ще го измъкна! — заканил се вълкът и се втурнал в дупката, но козелът го блъснал с рогата си и почнал да врещи:
— Клан, клан, недоклан, дран, дран, недодран, печен, печен, недопечен…
— Олеле, мале — дръпнал се вълкът — щеше да ме утрепе!
— Що да чиним сега? — попитала мечката. — Къде ще спя довечера, ако козелът остане в дупката ми? Помогнете ми! Кой ще го прогони?
— Аз ще го прогоня! — пристигнал един бръмбар и влязъл в мечата дупка.
Почнал да бръмчи.
— Зън! Вън!
— Зън ! Вън!
Но козелът не мърдал. Тогава бръмбарът се наврял в ухото му и почнал да го гъделичка. Козелът се завъртял и захванал да подскача:
— Моля ти се, остави ме, излез от ухото, защото имам гъдел!
Но бръмбарът не го оставил, додето не го изкарал навън. Щом си показал главата, попът се хвърлил и го хванал за брадата.
— Сега вече ще ти тегля ножа! — светнали очите на попа.
— Стой, дядо попе, този козел е мой ! — изръмжала мечката.
— Аз ще го изям! — почнал да вие вълкът.
— И аз! — обадила се отнякъде лисицата. Попът се развикал:
— Да се махате от главата ми, защото виждате ли ножа! Скарали се зверовете горски с попа. Почнали да му дърпат расото.
— Чакайте — обадил се козелът. — Не се карайте, ами чуйте какво ще ви науча. Ако ме изядете всички, няма нищо да разберете, защото всекиму ще се падне по една мръвка. Най-добре да се отдалечите на сто разкрача и се затечете към мен. Който пристигне най-напред, той ще ме изяде.
— Добре! — отвърнали зверовете. — Дядо попе, отмери сто разкрача!
Попът закрачил надолу по пътя, а зверовете потеглили подире му. Козелът почакал малко, докато зверовете се отдалечили на сто разкрача, и хукнал към планината.
— Дръжте го! — провикнал се попът.
— Ние вече не можем го хвана — обърнала се мечката към-попа — ами тебе ще изядем, дядо попе!
— Защо? — попитал попът и брадата му затреперала.
— Защото сме гладни! — щракнал със зъби вълкът.
Попът рекъл да си послужи с лъжата на козела.
— Изяжте ме — рекъл той — но най-напред вижте какво пада от небето. Знаете ли какво? Падат печени агнета!
— Тая вече я чухме! — изръмжала мечката, изправила се на задните си крака и сложила двете си лапи върху раменете на попа.
Попът онемял от страх и паднал на земята.
На другия ден дърварите намерили в гората само една калимавка.

Една нощ в планината забучал градоносен облак. Гръмотевици продънили небето, рукнал проливен дъжд, втурнали се бесни порои надолу към реката. Тия порои рушели всичко напреде си, изтръгвали дърветата с корените, дълбаели долищата, търкаляли едри камъни. От страхотно надвисналата над тесния планински път бяла гранитна скала се откъснал огромен камък и рухнал надолу в тъмнината. Тоя камък паднал насред пътя, забил се дълбоко в набъбналата земя и там останал.
На сутринта пекнало ясно лятно слънце. Заблещукали росни капки по обрулените листа от бурята, почнали да се изправят полегналите гъвкави треви. По пътя откъм пробуденото село се задала кола. Два бивола с криви черни рога теглили колата, а на лесата седял един селянин и весело си свирукал. Той бил бакалин и отивал да купи сол и катран от града. Щом биволите стигнали на завоя до големия камък — спрели: камъкът бил задръстил целия път. Наляво в дълбоката пропаст шумяла мътна река, надясно се възвишавали стръмни скали и колата нямало откъде да мине. Селянинът, като видял падналия камък, почесал се по тила, слязъл от колата, отишъл напред, ритнал камъка с крак, налегнал го с гръб, ала не можал да го помръдне.
— Брей, че голяма канара е паднала тая нощ! Не мога да я помръдна. Ще почакам — дано дойде някой друг, по-силен от мене, че
да я търкулне надолу.
И той седнал край пътя, извадил си ножчето, взел една клечка и почнал да си я дялка. Подир малко пристигналa втора кола, натоварена с рязани дървета. Водел я снажен турчин с червгн пояс. Отдалече той се провикнал:
— Хей, побратиме, защо си спрял колата насред пътя? Я отбий малко, че да мина, защото бързам.
— Бързаш ти — отговорил му бакалинът, — ала по-напред трябва да отместиш канарата, че тогава ще караш напред.
— Каква канара? — попитал турчинът.
— Ела сам пред биволите ми, да я видиш!
Турчинът минал напред, разгледал големия камък, съблякъл си антерията, налегнал камъка отсам, натиснал го оттатък, но и той не можал да го мръдне.
— Няма какво — поклатил глава и той. — Ще почакаме да дойде по-силен човек от нас, че да ни разчисти пътя.
Седнал до бакалина и запалил цигара. Не се минало много време — ето че се задал един файтонджйя. Той бил стар човек, прегърбен, с тънка шия и жилава ръка. Шибал пъргаво конете. Файтонджията, като разбрал защо са спрели двете коли напреде му, развикал се, слязъл бърже от капрата, почнал да подскача капо петел край камъка, но и той не можал да го поклати, затуй се укротил и седнал при другите да чака. Подир малко пристигнали две талиги, покрити с чергила и натоварени с грънци. Стопаните им бързали за близкия панаир и се разтревожили много, като видели, че няма откъде да минат. Единият бил много лют човек и за да накаже падналия камък, почнал да го бие с камшика си. Коларите му се смеели. Времето летяло. Наближило пладне. Цял керван се бил навървил от камъка надолу. Гъмжило от пътници шумяло край канарата, един след друг си измервали силите и все не можели да поклатят гранитната канара. По едно време се задало едно старче. То носело кошница с череши върху една тояга на рамото си. Когато стигна¬ло до навалицата, старчето поздравило коларите и понечило да отмине.
— Добре си ти, нямаш кола, лесно мина отвъд и ще си продадеш черешките на пазара — викнал със завист подире му един от грънчарите.
— Минете и вие – обърнал се старецът.
— Как да минем?
— С ум.
— Тук ум не трябва, ами трябва сила — отвърнал грънчарят. — Опитахме се един по един, само че никой не можа да катурне камъка.
— Тогава защо не се опитахте всички заедно? Събрали сте се цяла дружина. Я се напънете малко! Ако чакате Крали Марка да излезе от гроба, че да отмести камъка, много ще има да чакате.
— Вярно е — викнал файтонджията — хора, братя, дръжте да отместим всички задружно камъка!
Натрупали се коларите край тежката канара, плюли си на ръцете, подхванали я от дясната страна, засилили се и я търкулнали надолу. С трясък се повалила канарата в пропастта.
Пътят бил разчистен и коларите свободно потеглили напред.

Живял някога един старец на име дядо Петко. Той си имал бабичка — Станка, и дъщеря — Пена.
Ходел дядо Петко на работа по нивите, а жените шътали в къщи.
Веднъж — като седели край огнището и си предели — момата попитала майка си:
— Мамо ма, като се оженя, дали ще си добия рожбица?
— То се знае, че ще си добиеш — отвърнала майката.
— Ами ако е момче, как ще да го наречем?
— То се знае — Петко.
— Ами къде ще го сложим да спи?
— Къде — в люлката. Там, дето слагат рожбите си всички жени.
— Ох, мамо, ако се скъса люлката, моят Петко ще падне на земята и ще се утрепе.
— Като се утрепе, ще умре — рекла майката.
Горкият Петко! Да умре тъй малък! Хайде, мамо, да си го оплачем!
— Хайде, дъще! — съгласила се майката и двете надули гайдите. Реват, та се късат. Оплакват неродения Петко. Плакали цял ден. Пресипнали от плач. Вечерта се върнал дядо Петко и щом отворил вратата, останал смаян!
— Станке, Пено, кого оплаквате?
Жените му разправили каква е работата. Дядо Петко се хванал за главата:
— Хубава работа! Ами че оплаква ли се нероден човек? Не вярвам някъде да има по-глупави жени от вас. Но все пак трябва да обиколя света и да видя с очите си!…
И като си нарамил торбичката, дядо Петко излязъл от къщи. Тръгнал по широкия свят. Вървял, вървял, стигнал до една нива. Сред нивата — орех, а под ореха трима души събират обрулени орехи. Но как ги събират? Мъчат се да ги загребват с вили и да ги изсипят в чувалите.
— Добър ви ден, братя! — поздравил ги дядо Петко. — Що правите с вилите?
— Орехи събираме, не виждаш ли?
Дядо Петко си помислил: тия не са по-умни от моите жени.
— Не може тъй, орехи с вили не се дигат.
— Ами как?
— Вземете по една лопата и ги нахвърляйте в чувалите!
Както ги научил дядо Петко, тъй направили орешарите. Изгребали с лопати орехите, прибрали ги в чувалите. Старецът си тръгнал, но те го спрели:
— Чакай, дядо, да ти се отблагодарим, задето ни научи на ум и разум !
И му напълнили торбичката с орехи.
Продължил дядо Петко пътя си. Влязъл в едно село. Там имало стар зид, а отгоре на зида пораснала хубава зелена тревица. Под зида двама души пъшкали и се трепели — мъчели се да дигнат едно магаре върху зида.
— Хей, приятели, какво правите тук? — попитал ги учуден дядо Петко.
— Дигаме магарето.
— Защо го дигате?
— За да опасе тревата, която е поникнала върху зида. Мъчим се, но не можем, защото проклетото магаре е много тежко.
— Я ми донесете един сърп! — рекъл дядо Петко. — Аз ще ви покажа какво трябва да направите.
Донесли му сърп. Старецът протегнал ръце към зида, ожънал тревата и я хвърлил на магарето.
Магарето се навело и почнало да лапа.
— Я гледай, че то било много лесно! Да си жив, дядо! — рекли двамата селяни и дарили дяда Петка с една бяла погача, току-що извадена от огнището.
Дядо Петко отминал по-нататък. Стигнал до един двор, пълен с развеселени хора. Цигулки свирят. Тъпани бият. Песни се пеят.
— Тука има сватба — рекъл си пътникът и спрял да погледа. Видял
невестата и младоженеца — стоят изправени пред къщната врата. Защо стоят? Защото невестата била по-висока от горния праг на вратата и не можела да влезе.
Сватовете се чудели и маели как да я вкарат вътре. Един от тях — най-старият и най-хитрият — предложил:
— Хайде да й отсечем краката, за да ги подкъсим, че са много дълги.
— Не бива да й сечете краката, защото те са толкова дълги, колкото трябва да бъдат, ами ще трябва главата й да отрежем, защото тя стърчи над горния праг. Пък и да ви кажа ли — без глава човек може, но без крака къде ще мръдне? — обадил се дълбокоумно друг от сватовете.
— Тогава да донеса секирата? — викнала една посръбнала жена.
— Не посягайте на жената, ами дайте да съборим горния праг на вратата! — разбутал навалицата един зидар.
Тогава се намесил дядо Петко:
— Чакайте, хора селяни, не пипайте нито невестата, нито прага, ами я накарайте да се понаведе малко!
Невестата, щом чула тия думи, бързо се понавела и влязла в къщи. Сватбарите се почудили какъв ум има чужденецът, похвалили го, поканили го да влезе вътре, настанили го на трапезата и го гощавали три дни и три нощи с печени кокошки, вити баници и червено вино.
Като се наситил, дядо Петко напуснал сватбарската къща и продължил по-нататък. Влязъл в друго село. Там видял една къща с висок чардак. На чардака стояло едно момченце по риза, а долу под балкона майката държала нови гащи и викала:
— Хайде, чедо, в гащите! Хайде в гащите! А момчето се дърпало назад — не ще.
— Какво има? — попитал дядо Петко.
— Уших — почнала да разказва майката — нови гащи за момчето си и рекох да му ги премеря. Затуй му викам да скочи от чардака в гащите.
— Недей тъй, невесто! Ще утрепеш детето — поучил я дядо Петко, — ами го повикай да слезе долу по стълбата, сетне го накарай да спусне единия си крак в левия крачол на гащите, а другия — в десния. Тъй се обуват гащи!
Жената послушала съвета на стареца, нахлула леко гащите на момчето и за да се отплати, изкарала сребърната гривна от ръката си и я подарила на дяда Петка.
Още по-нататък старецът стигнал до едно широко и равно място. Там десетина души зидари градели ново училище. Двамина от тях държали едно дърво за двата края и го дърпали, колкото им държат сили.
— А бе вие що правите? — попитал ги дядо Петко учуден.
— Теглим дървото.
— Защо?
— Удължаваме го, защото е късо. Дядо Петко поклатил глава.
— Залудо си хабите силите. С теглене тая работа не става.
— Ами как?
— Вземете още едно дърво и ги наставете.
Зидарите наставили две дървета, свършили си работата и от благодарност подарили на дяда Петка една остра секира.
Вървял дядо Петко от село на село и се смеел: светът бил пълен с неуки хора. Нямало кой да им отвори очите.
Ето че го настигнала една жена. Тя шибала с вършина една крава. А на кравешката шия — цяла връв с жълтици.
— Коя си ти? — попитал дядо Петко.
— Не ме ли познаваш? Аз съм жената на селския чорбаджия.
— Ами къде караш кравата? За кого си я наредила?
— Карам я на кума си. Тя е обречена на него. А жълтиците са за кумата. Ние сме богати хора. Имаме много крави и жълтици. Ако ти е пътят нататък, откарай кравата, защото аз си имам работа, в нашата къща са се навъдили много мухи и аз ги бия с тояга. Живота ни отровиха тия мухи, пусти опустели!
— Добре — съгласил се дядо Петко, — ще я откарам, но ти ми кажи къде е селото на твоите кумове!
— Ей там! — поклатила глава чорбаджийката като кон на празни ясли.
— Ясно — рекъл дядо Петко, макар че нищо не разбрал, и подбрал кравата. Подкарал я към своето село, натоварен с много дарове за бабичката му Станка и дъщеря му Пена.

Марийка беше кръгло сираче. Тя слугуваше в една голяма господарска къща. От зори до мрак се трепеше горката Марийка. На обед господарката й даваше да яде сухи корички, а вечер трохички, сметени от трапезата. А господарската дъщеря Иванка се излягаше на пухени възглавници, лежеше до пладне и нищичко не пипаше.
Марийка реши да се махне от господарската къща и да побегне, където й видят очите. Когато настана нощ, тя взе хурката, къделята, вретеното и тихичко се измъкна от господарския дом. Отиде в гората. Дълго вървя между дърветата. Най-сетне се умори много, седна до дънера на един стар дъб, сложи главата си на мекия мъх и заспа дълбоко.
Събуди се късно. Озърна се наоколо, но не видя никъде жива душа. Само гласове на птички се чуваха в шумака. Дълго вървя Марийка в непознатата мълчалива гора. Най-подир зърна една дървена къщурка, покрита с мъх.
Приближи се до нея, отвори вратата и влезе. Вътре нямаше никой.
Леглото разхвърляно, огънят угаснал. На полицата наредени една до друга седем делви със завързани похлупаци. Нали не беше научена да седи със скръстени ръце, Марийка остави хурката си в къта, запретна ръкави и почна да разтребва. Подреди леглото, премете, накладе огъня, седна и надяна хурката си. Завъртя вретеното. От време на време тя поглеждаше към делвите, но не се реши да ги отвори.
По едно време, топур-лопур, пристигна стопанката на къщата — една стара рунтава мецана, и почна да ръмжи сърдито:
— Що щеш в моя дом?
Но като видя как всичко е ошътано, мечката се укроти, приседна до Марийка и започна да я разпитва защо е дошла в гората между дивите зверове.
Марийка й разправи теглото си.
Мечката въздъхна и поклати глава.
— Ами туй нещо — попита тя — какво е? И посочи с лапа къделята.
— Коноп — отвърна Марийка.
— Откъде го вземате?
— Сеем го.
— Как го сеете?
Марийка нагреба шепа пепел от огнището, излезе навън и пръсна пепелта.
— Ей как го сеем! — рече тя.
— Сетне? — попита мечката.
— Сетне го скубем, топим го в реката, мъним го, решим го…
— Как го решите? — прекъсна я мечката.
Марийка протегна ръка и почна лекичко с пръсти да чеше мечката по козината.
Мечката зажумя и сладко задряма. Като се пробуди, тя рече на Марийка:
— Ти си много добро момиче. Аз бих те задържала да ми помагаш в къщната работа, но тука е гора, има много люти зверове. Страх ме е да не ти направят нещо лошо. По-добре е да се върнеш пак при хората. За награда ще ти дам една от моите седем делви. Избирай!
Марийка посегна към най-малката, но мечката й даде най-голямата.
— Отвори я — рече тя, — когато си идеш у дома.
Марийка пое делвата, поклони се на мечката и си тръгна. Когато стигна в село, тя не отиде в господарската къща, а се прибра в полусъборената къща на баща си, където се беше родила. И нали беше страшно огладняла, тя дигна похлупака на делвата и мушна ръката си да гребне мед, но наместо мед извади шепа жълтици. Премалня от радост. Затече се към пазара и си накупи всичко, каквото й трябва. И заживя човешки, като не забравяше сиромасите.
Научи се господарката й за мечата делва, отиде на гости у Марийкини и дълго я разпитва как е спечелила цяла делва с жълтици. Марийка нищо не скри.
— И аз ще проводя моята Иванка да донесе още по-голяма делва — рече господарката, прибра се в къщи и почна да тъкми дъщеря си. Премени я, даде й хурка с мека като коприна къделя и я заведе в гората. Тръгна Иванка между дърветата и почна да кълне мечката, че се е пръждосала в дън гора. Като стигна до къщурката с мъховия покрив, ритна вратата и влезе вътре.
— Ох, че на лошо мирише! — рече господарската дъщеря и почна да тършува.
Отвори долапите, пъхна се под леглото, разхвърля дрехите, най-сетне зърна делвите, стъпи на едно столче и протегна ръка. Тъкмо дигна похлупака и някой грозно изрева зад гърба й:
— Стооой! Кой ти позволи да бъркаш в делвата ми?
Иванка изтърва похлупака, обърна се, видя мечката и цяла се разтрепера от страх. Сви се в къта и почна да мига.
Мечката изръмжа, озърна се, огледа разхвърляната къща, но нищо не каза. Разтреби, сложи всяко нещо на, мястото му. Накладе огъня, седна край камината и повика Иванка при себе си.
Иванка приближи и надяна хурката си. Мечката втренчи очи в къделята и попита:
— Туй какво е?
— Вълна — отвърна Иванка.
— Откъде я имате?
— Стрижем я — троснато каза Иванка.
— Как я стрижете?
Иванка остави вретеното, откачи мечата ножица от стената, хвана рунтавата опашка на мечката и — щвък! — отряза половината.
— Ей как я стрижем! — извика тя, но мечката подскочи, грозно изрева от болка, изправи се на задните си крака, хвана с предните си лапи Иванкината коса и почна да я скубе, тъй както Иванка скубеше косата на Марийка.
— Олелеее! — писна Иванка.
— Вън! Вън! Вън! — заблъска я мечката. — Да се махаш от гората ми или ще те разкъсам на парчета!
Иванка изхвръкна навън, но се досети за делвата и се обърна назад.
— Делвата! — викна тя. — Дай ми делвата!
Мечката сне от полицата оная делва, която беше най-здраво захлупена, и я търкулна към Иванка. Господарската дъщеря я грабяса и хукна към село.
В къщи майка й захълца от радост:
— Дай, умно чедо мамино, да видим какво имане носиш!
И като заключи вратата и спусна пердето на прозореца, господар¬ката с разтреперани ръце отвори похлупака на делвата. Но отвътре рукнаха цял рой оси и подгониха двете зли жени. Почнаха да ги жилят навсякъде: по ръцете, по страните, по носовете, по ушите. Така ги изпожилиха, че Иванка и майка й отекоха и станаха като бъчви. Цели три недели не посмяха да се покажат пред хората.

През цялото лято Хитър Петър водил кравата си по най-сочните пасища. Охранило се онова добиче, загладило косъма, станало като мрянка. Дигнал се една сутрин Хитър Петър и подкарал охранената крава към пазара да я продава. Трима негови съселяни — кръчмарят, бакалинът и попът, — които му завиждали за хубавото име, решили да го надхитрят и направят за смях. Още през нощта те се измъкнали от село, сговорили се кой какво ще приказва и се пръснали по пътя за пазара. Най-напред срещу Хитър Петър се упътил кръчмарят.
— Добра ти среща, бай Петре — рекъл той, — къде си подкарал кравата ?
— На пазар я карам. Има ли добър пазар?
— Задръстено. Купувачите се надпреварят кой да даде повече. Добра ти е кравата, оправена и загладена, но не вярвам да я купи някой.
— Защо? — попитал Хитър Петър.
— Защото има дълга опашка, а на пазара се търсят крави без опашки. Хайде на добър час!
И кръчмарят отминал.
Хитър Петър се почесал по тила.
— Чудно нещо — си рекъл той, — не мога да разбера защо им са крави без опашки, но щом се търсят такива крави, ще отрежа опашката и на моята. Не е голяма работа.
И като се отбил в едно крайпътно ханче, Хитър Петър поискал ножици от ханджията и отрязал опашката на кравата си. Потеглил по-нататък. Ето че насреща му се задал бакалинът.
— Как мислиш — попитал го Хитър Петър, — дали ще намеря ку¬пувач с по-тежка кесия за тази крава?
— Ще намериш? Твоята крава е без опашка. Тъкмо такива крави се търсят на пазара. Но рогата й ще смъкнат цената.
— Защо?
— Защото купувачите, щом видят добиче с рога, почват да се дърпат назад и да намаляват цената. Хайде прощавай!
Повторно се почесал по тила Хитър Петър и без да му мисли много, се отбил на друго ханче, поискал трион, отрязал рогата на кравата и си продължил пътя.
Най-сетне до самия пазар го срещнал третият заговорник — попът.
— Бързай, Хитър Петре, защото пазаряните почват вече да се разотиват. Ти си човек с късмет. Днес на пазара купувачите дерат земята за крави без опашки и без рога, само че по-добре ще сториш, ако отрежеш и ушите на кравата.
— Че какви й са ушите? — попитал Хитър Петър.
— Не ги ли виждаш — магарешки.
Когато и попът отминал, Хитър Петър погледнал кравата и рекъл:
— Май че мязат на магарешки! — изкарал ножа си и отрязал ушите на клетото добиче.
Когато стигнал на пазара, всички се сринали и заобиколили Хитър Петра. Почнали да му се смеят:
— Гледайте нашия хитрец каква крава за продан е докарал! Ще се намери ли луд човек, който да даде пари за такова окастрено добиче?
Кой те научи, Петре, да отрежеш опашката, рогата и ушите на кравата? Да му целунеш ръката, когато се върнеш в село.
Хитър Петър потънал в земята от срам. Измъкнал кравата си от навалицата, отвел я в кланицата и я продал на месарите почти без пари. Туй за туй отишла хубавата крава.
Върнал се Хитър Петър в село. Ония тримата вече разказали на цялото село за окастрената крава, но Хитър Петър нищо не им рекъл. Когато го попитали доволен ли е от пазара, той снел калпака си, поздравил завистниците и си потупал джоба.
— Много съм доволен. Напълниха ми кесията с пари. Вие ми сторихте голяма добрина, защото ме научихте, как да подредя кравата си, за да получа двойно повече пари. Разбрах, че сте ми истински приятели, затуй ви каня утре на вечеря. Жената ще заколи един пуяк. Ще дойдете ли?
— Идваме — отвърнали кръчмарят, бакалинът и попът, — утре вечер сме у вас!
Хитър Петър имал две диви зайчета. На другия ден, щом мръкнало, той рекъл на жена си:
— Жено, аз ще се потуля в градинката, а ти посрещни гостите и им кажи, че съм на нивата. Когато пуякът се изпече хубаво, ти изкарай едното зайче от коша, поръчай му да дойде при мене на нивата и го пусни на улицата. Останалото остави на мене.
Гостите пристигнали рано-рано в Хитър Петровия дом. Насядали по възглавниците и втренчили очи към пещта. Там се печал един голям пуяк. По едно време Хитър Петровица грабнала лопатата и измъкнала изпечения пуяк. Тримата заговорници почнали да се облизват.
— Пуякът е вече готов — рекла невестата, — но Петър се забави.
— Къде е той? — попитал кръчмарят.
— Отиде на нивата. Уж каза, че ще се върне рано, а го няма никакъв. Чакай да изпратя зайчето да го извика.
И като извадила от коша едното от зайчетата, тя застанала на прага и почнала да му поръчва с висок глас:
— Слушай, зайче, по-скоро да идеш на нивата и да кажеш на батя си Петра, че гостите пристигнаха, а пуякът е изпечен. Веднага да дойде!
И тя пуснала зайчето. Дивото зайче подскокнало към отворената пътна врата, изскочило на улицата и като стрела се втурнало към полето.
Не се минало много време и Хитър Петър пристигнал.
— Прощавайте — рекъл той, — аз позакъснях, защото имах много работа на нивата и бях се улисал. Щях да се забавя още, ако не беше зайчето. То, миличкото, дойде запъхтяно и почна да ме дърпа за крачола:
„Бате Петре — вика, — ела си веднага, защото гостите пристигнаха, а пуякът е вече изпечен."
Гостите се спогледали:
— За пръв път виждаме такова чудо: зайче-ратайче.
— Голяма работа ми върши. Вчера го пратих в града да ми купи часовник. За два часа време отиде, върна се и донесе часовника — нов-новеничък. Хайде сега сядайте да ядем, докато не е изстинал пуякът.
Гостите почнали да ядат. Като се нахранили хубаво, попът се обърнал към Хитър Петра:
— Слушай, Петре, я ни продай зайчето си! Много ни е потребно в къщи едно такова бързоного ратайче.
— Но вие сте трима, как ще си го поделите?
— Лесна работа. Днес ще помага на мене, утре — на другия, а в други ден — на третия. Продай ни го.
— Да ви го продам — отвърнал Хитър Петър, — само че е скъпичко.
— Колко искаш за него?
— Колкото струва една добре охранена крава. Съгласни ли сте?
— Съгласни сме! — викнали и тримата, изкарали кесиите си и наброили на Хитър Петра цяла купчина пари.
Прибрал парите Хитър Петър, извадил от коша второто зайче, предал го на гостите и им поръчал хубаво да го гледат, защото такова зайче нямало никъде по света.
Попът поел зайчето и си го скрил в пазвата.
— Утре ще бъде мое! — рекъл той. Хитър Петър изпратил гостите си ухилен.
— Хубаво ги наредих! — обърнал се той към жена си.
На другия ден попът станал рано, нахранил зайчето със зелев лист и му рекъл:
— Слушай, зайче, ще идеш при моите приятели, с които снощи бяхме на гости у Хитър Петра, ще им кажеш да ми дойдат надвечер на гости. Жената ще приготви тутманик. Хайде, дядовото, бягай по-скоро, защото днес имаме и друга работа. И той пуснал зайчето на улицата.
Зайчето запрашило по пътя и се загубило. Попът седнал на един стол до пътната врата да почака зайчето. Минало пладне, почнало да се мръква, а зайчето все още го нямало. Дигнал се тогава попът, отишъл и намерил другите двама. Попитал ги защо не връщат зайчето.
— Никакво зайче не е идвало при нас! — отвърнали кръчмарят и бакалинът.
— Ами къде може да е отишло? — попитал попът учуден.
— Къде ли? Момчето на съседа ми каза, че снощи видяло едно зайче, което бягало към гората, а днес видяло още едно.
Тогава и тримата се досетили каква е работата и се развикали:
— Измами ни Хитър Петър. Какво да го правим?
— Ще го закараме утре при съдията. Нека той му тегли присъдата.
На другия ден съдията, който имал зъб на Хитър Петра, отсъдил: натикайте го в един чувал, отнесете го на морския бряг и го хвърлете в морето — да го изядат рибите.
— Няма що, Хитър Петре, такава ти била съдбата — рекли тримата и разтворили чувала, — влизай вътре!
Хитър Петър влязъл в чувала и почнал да вика:
— Не ща! Не ща, бе!
— Какво не щеш? — попитали го тримата.
— Не ща в морето!
— Щеш, не щеш — там ще цамбурнеш, защото такава е присъдата.
Нарамил чувала бакалинът и викнал към другарите си:
— Най-напред ще го понося аз. Като се уморя, ще го поемете вие. Брей, че тежи!
И той закрачил към морския бряг. Попът и кръчмарят тръгнали след него и щом чули, че почнал да пъшка, поели чувала от ръцете му. Вървели, вървели, наближили морския бряг. На едно място видели овчар — лежи под стар клонест дъб, подпладнил стадото си на сянка.
— Хей, побратиме — викнал бакалинът, — има ли тука наблизо кладенче да сръбнем малко водица, че изгоряхме от жажда.
— Има — отвърнал овчарят, — слезте в долчинката. Там ще намерите едно ледено кладенче.
Носачите оставили вързания чувал на тревата и се спуснали в долчинката. А Хитър Петър все си повтарял:
— Не ща, бе! Не ща!
Като го чул, овчарят се надигнал, отишъл при чувала и попитал учудено:
— Какво не щеш?
— Не ща да ставам цар! — отвърнал Хитър Петър.
— Защо не щеш?
— Защото не съм научен да нося корона на главата си, нито да ям печени агнета и да спя на пухени възглавници. Не ща и туйто!
— Ами що щеш в чувала? — попитал овчарят.
— Тия трима са ония, дето колят кучето. Те дойдоха в село да ме поканят за цар и като разбраха, че не искам, хванаха ме и ме натикаха в чувала. Насила искат да ме правят цар.
— Стани, бе! — посъветвал го овчарят.
— Ами ти защо не станеш? — обадил се Хитър Петър от чувала.
— Защото не канят мене, ами тебе.
— Ако си съгласен, влез в чувала на моето място, а пък аз ще стана овчар.
Развързал глупавият овчар чувала и се намъкнал на Хитър Петровото място, а Хитър Петър легнал и се изтегнал на сянката под дъба.
Тримата носачи, след като се напили със студена вода, излезли от долчинката. Попът грабнал чувала.
— Искам, бе! Искам! — обадил се отвътре овчарят.
— Какво искаш? — попитал го попът.
— Искам да стана цар!
— Горкият Хитър Петър, той е полудял от страх! — рекъл дядо поп, затекъл се към брега и цамбурнал чувала в морето.
Чувалът потънал.
— Отървахме се от него — рекли тримата и си тръгнали към село.
Надвечер Хитър Петър подбрал стадото на удавения овчар и го подкарал към къщи. Като го видели, тримата негови носачи си глътнали езиците:
— А бе, Хитър Петре, ние нали те хвърлихме в морето! Що щеш тука сега и какви са тия овце?
— Прибирам се в къщи — отвърнал Хитър Петър, — а овцете са мои.
— Къде ги намери?
— На морското дъно.
— Че там има ли овце?
— Милиони овце пасат водорасли под водата. Аз си отлъчих само стотина, като ги продам, пак ще ида да си докарам още стотина.
— Дядо попе, да вървим! — викнал бакалинът.
— Къде ще вървим? — попитал попът.
— В морето за овце!
— Хайде — рекъл лакомият поп и си грабнал калимавката.
Хукнали пак към морето.
— Когато стигнали на брега, най-напред се хвърлил попът и мигом потънал. Само калимавката му плувнала над вълните.
— Гледайте, гледайте! — викнал кръчмарят. — Попът изкара една овца! Хайде по-скоро да се хвърлим и ние, защото попът ще наемете всичките овце.
— И се хвърлили в морето. Издавили се до един. Тъй си отплатил Хитър Петър на своите съселяни, които искали да го хвърлят в морето.

През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:
– Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път.
– Къде ще идеш, сине? – попита го старата майка.
– В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжи ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.
– А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се биеш, а отиваш стар познайник да споходиш. Остави си тука оръжието, Марко, да ти не тегне по пътя!
— Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захвърли в къта тежкия си боздуган, влезе в малката стая, където спеше неговият малък син, и се наведе да го целуне по челото.
Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.
Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гъста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от люта есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.
Крали Марко попита гората:
– Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?
Гората никога не хортува, но на Марка отговори:
– Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители – черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби – твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.
С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.
Бутна Крали Марко коня си и викна:
– Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.
Втурна се бързоногият кон между дърветата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехвърли дълбоките долища, стъпка зелената трева на ливадите.
Накрай полето, при високите стени на Солунската крепост, Крали Марко настигна трите синджира роби. Те крачеха отмалели от жега и умора, обръщаха очи нагоре към небето и поръчваха на птиците:
– Мили птички, когато стигнете нашия роден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невръстни дечица. Кажете им, че ние никога няма да ги забравим.
Горещи сълзи капеха върху прашния път, а поробителите шибаха навързаните хора с камшиците си.
Нажали се Крали Марко, като видя навалицата, и се провикна:
– Черни арапи, народни изедници! Развържете робите и ги пуснете на свобода. Ако ги освободите, ще ви даря голям дар – всекиму жълтица, а на командира ви – десет!
Обърнаха се арапите, погледнаха под вежди юнака и отвърнаха:
– Карай си по пътя, невернико, защото и за тебе имаме един синджир!
Кипна юнашката Маркова кръв. Наведе се от коня, грабна един камък – цяла канара – и го захвърли към поробителите с такава сила, че камъкът прехвърли трите робски вериги, прехвърли Солунската крепост и падна отвъд в Бялото море. Попипа Марко кръста си, за да изкара сабята дипленица, но не я намери. Потърси боздугана си, но и него нямаше. Горчиво въздъхна:
– Ах, майко, защо ме накара да си оставя оръжието в къщи! Сега какво да правя с голи ръце? Как ще помогна на своите клети братя? Като чу тия думи, Шарколията изцвили:
– Не тъгувай, Марко, добър юнак! Бръкни в дисагите и повдигни седлото ми да видиш какво е скрила там твоята досетлива невеста.
Повдигна Крали Марко коженото седло и измъкна сабята дипленица. Бръкна в дисагите и намери тежкия си боздуган. Очите му светнаха от радост. Надигна се и замахна.
Най-напред хвърли боздугана към черните арапи, но конете на арапите бяха хитри. Щом видяха, че тежкият боздуган полетя към тях, мигом коленичиха и боздуганът профуча над арапските глави.
Тогава Крали Марко стисна дръжката на сабята дипленица.Острото оръжие изпищя като люта змия. Провикна се Марко добър юнак:
– Пазете се, черни души арапски!
Арапите мигом измъкнаха кривите си ятагани, обърнаха конете си към Марка и белите им зъби блеснаха.
Крали Марко препусна върху им и замаха надясно. Доде се обърне наляво, нито един арапин не остана жив. Повали ги, както косата поваля натежала трева. Помете ги, както есенният вятър мете нападалата шума. Само навързаните роби останаха живи и здрави.
Че скочи Крали Марко от Шарколията, развърза трите синджира роби.
И на всичките даде по една жълтица – да си купят обувки от Солунския пазар, боси да не ходят.
Освободените хора целунаха десницата на своя спасител. Накупиха много армагани от солунския пазар и си тръгнаха честити към своя роден край.
А Крали Марко потегли към високия дом на своя стар побратим Секул. Преди да стигне Секуловия дом, той се отби в ковачницата на най-изкусния ковач и подкова Шарколията със сребърни подкови и златни клинци.

Едно време — разказва народната легенда — по земята ходели великани. Те имали големи огнени криле. Когато се дигнели да полетят, ставали невидими. Живеели в дълбоките планински пещери. Щом почнел някой бой, великаните първи се вестявали. Невидими бучели над главите на войниците и се биели помежду си. Когато срещнели сабите си, на небето припламвали светкавици. Тези великани се наричали змейове. През големия потоп всичките змейове се издавили, защото не знаели да плуват, а по небето не можели да летят дълго — отмалявали им крилете. Останал само един змей. Той влязъл в Ноевия ковчег и чакал, докато водите се дръпнат в моретата, езерата и реките. Когато земята изсъхнала, тръгнал по света. Дошъл и у нас. Настанил се в една балканска пещера. Намерил си една стара вещица да му шъта и тръгнал да дири юнаци.
Срещнал най-напред Хитър Петър. Попитал го отдалеч:
— Хей, човече, ти юнак ли си?
— Юнак съм — отвърнал Хитър Петър.
— Какво можеш да правиш?
— Аз ли, когато стисна камък — вода пуща.
— Не вярвам — казал змеят.
— Можем да опитаме. Първо ти вземи един камък и го стисни. Змеят взел от земята камък, стиснал го, на сол го направил, но
вода не потекла.
— Гледай сега пък аз — навел се Хитър Петър, взел друг камък и без да го забележи змеят, измъкнал от торбата си бучка сирене.
И като стиснал в шепа камъка заедно със сиренето — потекла вода.
Змеят се смаял.
— Брей, ти си бил по юнак от мене. Хайде да станем побратими!
— Бива — отговорил Хитър Петър и станали побратими.
Тръгнали да ходят заедно. Вървели, вървели, стигнали до едно лозе. Сред лозето — висока череша с узрял плод. Змеят, нали бил великан, почнал да бере узрели череши от върха и ги лапал с шепа. Хитър Петър се въртял под черешата и се облизвал, защото не достигал узрял плод.
— Яж, побратиме! — поканил го змеят.
— Не ги стигам — отвърнал Хитър Петър.
Тогава змеят хванал върха на черешата и я огънал цялата надолу.
— Бери сега и дръж здраво!
Хитър Петър стиснал здраво един клон, откъснал черешка, но преди да я сложи в устата си, змеят пуснал приведеното дърво, то се изправило нагоре и Хитър Петър изхвърчал като птица през върха. Прехвърлил черешата и паднал до една трънка. Под трънката имало задрямал заек. Заекът изскочил и побягнал.
— Побратиме, какво направи? — попитал змеят.
— А бе, какво — видях оня заек и си рекох: „Чакай да прескоча черешата и да го хвана за ушите!" Но избяга, проклетникът.
Змеят се учудил още повече. Отишли по-нататък, нагазили една гора, пълна с дивеч: зайци, сърни, елени.
— Искаш ли — предложил змеят — да заградим тая гора с висока стена и да изловим дивеча, че да го опечем и да го изядем?
— Как да не искам? — отговорил Хитър Петър.
Запретнали си ръкавите. Змеят помъкнал цели канари и почнал да трупа. Трудил се юнашки, а Хитър Петър пълнел с кал малките дупки между камъните. Както и да е, направили висока стена, заградили гората, изловили всичкия дивеч, опекли на шиш сто елена, двеста сърни, петстотин зайци. Седнали да ядат. Змеят лапал по три заека на залък, а Хитър Петър едва смогнал да изяде една плешка от младо сърненце. Мръкнало се. Прибрали се да спят в змейската пещера.
Вещицата ги посрещнала и запитала на змейски език, за да не разбере Хитър Петър:
— Кой е този?
— Мой побратим.
— Какъв е той?
— По юнак е от мене.
— Защо не го утрепеш?
— Как да го утрепя? — попитал змеят.
— Нощес, като заспи, вземи най-тежкия чук и удряй!
Хитър Петър нали бил хитрец, всички езици разбирал, знаел и змейския. Уплашил се много, но нищо не рекъл. Легнали. Като духнали светилото, той тихо станал, излязъл навън, напълнил един чувал с камъни и го мушнал под чергата на мястото, дето лежал. Сетне се потулил зад вратата и чакал да види какво ще стане. Към полунощ змеят станал, грабнал един чук — сто кила тежък — и почнал да налага чувала; Като биел камъните — искри изскачали. Бил, бил, най-сетне рекъл:
— Утрепах го! — и легнал да спи.
На сутринта Хитър Петър излязъл от къта, дето се скрил, и викнал:
— Добро утро, побратиме! Змеят опулил очи:
— Бе, ти жив ли си още, нали те утрепах нощес с чука? Хитър Петър се засмял:
— Тъй ли? Пък аз мислех, че бълха ме хапе. Не се мъчи да ме убиваш, защото съм кален.
— Че как си кален?
— С вряла вода.
— Хайде и мене да калиш — рекъл змеят, — нали сме побратими.
— Защо да не те каля — ще те кали. Кажи на бабата да сгорещи един казан с вода.
Змеят тозчас повикал вещицата и поръчал по-скоро да напълни казана с вода и да накладе огън. Когато водата в казана завряла, Хитър Петър накарал змея да влезе в една бъчва. Змеят се намърдал в бъчвата, а Хитър Петър заковал здраво дъното на бъчвата, като оставил само една малка дупка, през която почнал да налива вряла вода. Змеят вътре запищял:
— Олеле, побратиме, изгорях!
— Търпи, побратиме, за да се калиш като мене! — утешавал го Хитър Петър.
Като напълнил бъчвата догоре, Хитър Петър рекъл на вещицата:
— Нека стои до довечера вътре, за да стане по-як от желязо!
Щом залезе слънцето, разбий бъчвата и го пусни да излезе.
Отишъл си Хитър Петър, а вещицата чакала хубаво да се мръкне. Когато огряла месечината, разбила бъчвата и що да види — змеят се озъбил. Тъй загинал последният змей.
Събрали се селяните от Хитър Петровото село на площада да избират кмет. Излязъл и Хитър Петър. Наложил си новия калпак, защото знаел, че има хора, които съдят за човека по калпака, а не по главата. Ето че пристигнал и селският чорбаджия: с голям корем, с дълга лула и броеница.
— Хей, Петре, този калпак, дето си го наложил, мяза на чорбаджийския. Я дай да го видя!
Хитър Петър му подал калпака си. Чорбаджията го поел и за да направи смях на селяните, ударил калпака в земята.
— Чакай да опитам гърми ли!
Хитър Петър се навел, взел си калпака от земята, изтърсил го и рекъл:
— Слушайте, хора селяни, да ви разкажа една приказка!
Селяните знаели, че той умеел духовито да разказва, и се натрупали около него. Хитър Петър почнал:
— Вие сте чували за някогашния еврейски цар Соломон. Казват, че той познавал миналото на хората, гадаел бъдещето и проумявал езика на всяка жива гадинка. Веднъж Соломон поканил в градината си всички животни: лъвове, мечки, вълци, зайци, сърни, биволи, коне, магарета. Ще попитате защо ги е поканил? Нали разбирал езиците им, искал да ги послуша и да се посмее, защото много смешни работи са приказвали помежду си. Напълнила се царската градина. Най-сетне дошло и магарето. Като видяло толкова зверове на едно място, то навирило уши, изтъпанчило се пред Соломона и почнало да реве, колкото му глас държи. Всичките зверове се спогледали помежду си, а Соломон си запушил ушите. Като млъкнало магарето, лъвът се приближил до него и му рекъл:
— А бе, ти какво правиш?
— Рева — отвърнало магарето.
— Защо ревеш?
— Че аз — отвърнало магарето — пред такова голямо събрание ако не си покажа магарията, къде ще я покажа?
— Тази е приказката — завършил Хитър Петър, — разбрахте ли я?
— Разбрахме я хубаво — прихнали да се смеят селяните. Селският чорбаджия се измъкнал и побягнал. Тогава селяните избрали за кмет Хитър Петра.

Отишъл веднъж Хитър Петър на панаир. А там — гъмжило от хора. Едни продават, други купуват, трети ядат и пият в гостилниците. Спрял пред една готварница и надникнал през отворената врата. Вътре гостилничарят, опретнал ръкави, подклаждал десетина тенджери с яденета — едно от друго по-хубави. Хитър Петър бил гладен, но си нямал пари. Какво да направи? В торбичката си той носел само един сух крайщник хляб. Извадил той крайщника и протегнал ръка към една от тенджерите, из която излизала най-гъста пара. Задържал. хляба си над тенджерата, додето се понакваси от парата и поомекне. Сетне си го изял сладко-сладко и си тръгнал.
Гостилничарят, който го наблюдавал мълчаливо, му пресякъл пътя:
— Хей, човече, къде тръгна, без да платиш?
— За какво да платя?
— За яденето.
— Хубава работа! Ти не видя ли, че аз опитах само парата на тенджерата ти?
— Пара, пара, но и тя струва пари. Аз за тая пара, дето я изяде със сухия си хляб, дърва съм горил, вода съм носил, тенджера съм подклаждал! — занареждал гостилничарят.
— Брате — рекъл кротко Хитър Петър, — разбирам, но какво да ти дам, като нямам пукната пара?
— Щом нямаш пари, ще изядеш десет тояги, че да запомниш кога си лапал чужда пара! — развикал се гостилничарят.
Като почнала разправията, пред гостилницата се насъбрала навалица.
— Удряй! — рекъл Хитър Петър и застанал на слънце. — Вземи тоягата и удряй, но си отваряй очите да не ме докоснеш, тъй както аз не докоснах яденето ти. Инак ще играе дървен господ по гърба ти.
— Какво да удрям? — смаял се гостилничарят.
— Удари десет тояги на сянката ми!
Всички наоколо прихнали да се смеят. Гостилничарят засрамен се скрил в гостилницата.