www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Веднъж Хитър Петър подгонил с тоягата си един заек. Заекът бягал към поляната и Хитър Петър хвърчал подире му. Гонитбата трая¬ла цял ден. Най-сетне пред дългоухия бегач се изпречила река Вит. Заекът, без да мисли много, се хвърлил да я прескочи. Но река Вит прескача ли се? Заекът паднал сред реката и се удавил. Хитър Петър спрял запъхтян на брега, посъвзел се и се почесал по врата.
— Брей — рекъл си той, — ама че дълъг път изминах! Замрък¬нах по чужди краища.
Тръгнал край брега, слязъл надолу и влязъл в едно село. Спря пред вратнята на една хубава къща и си рекъл:
— Тук навярно живеят заможни хора.
Почукал. Показала се млада жена със запретнати ръкави.
— Какво дириш, чичо?
— Диря подслон за нощуване.
— Влез — поканила го жената, — у нас ще спиш.
Хитър Петър влязъл. Невестата му изнесла стол да седне пред къщи, додето се върне мъжът й от нивата. Хитър Петър седнал. По едно време усетил миризма на варена птица. Надникнал да види какво готви невестата и се ухилил: над огъня в една тенджера чукуркала го¬ляма патка.
— Ех, че вечеря ще падне —рекъл си Хитър Петър и често-често обръщал очи към вратнята да види дали не си иде стопанинът.
В туй време невестата, която шътала край огъня, си помислила : Дози чужденец ми се вижда много гладен и морен. Ако му сложа напреде патката, ще я излапа, додето са усетим. Я да я скрия с тендже¬рата, че утре, като си замине, ще я изядем двама с мъжа ми."
Дигнала сварената патка с тенджерата и я захлупила с една паница на полицата.
— Захлупи я с паничка, за да бъде топличка —- си рекъл Хитър
Петър и се облизал като котарак, когато види прясна риба.
Затрополяла кола. Дошъл си орачът. Разпрегнал воловете, влязъл в къщи.
— Гостенин си имаме! — викнала жената.
— Да е жив — отвърнал мъжът, — хайде по-бърже слагай да ядем, че умирам от глад.
— Ох — въздъхнала жената, — ами като не съм готвила нищо!
— Давай, каквото има!
Невестата сложила на трапезата малко сух хляб и три глави лук. Орачът, нали бил гладен и не знаел, че има варена патка, гълтал лакомо. Хитър Петър ронел трошици, колкото да залъже глада си, чакал домакинята да сложи патката и се чудел на ума й: защо почва с лук и разваля хубавата вечеря!
Но ето че орачът се нахранил и рекъл:
— Благодаря ти, жено, и тая вечер се нахранихме!
— Ние май че те прегостихме — обърнала се домакинята към Хитър Петра, — какво да правим, когато дойде късно и аз нищо не сварих да приготвя.
Тогава Хитър Петър разбрал, че тая жена б скрила патката от него, и рекъл:
— Стига ми. Добра беше вечерята.
— Хайде сега да спим, че утре рано ще ставаме! — казал орачът и влязъл във вътрешната стаичка. Домакинята постлала една черга край огъня за Хитър Петра, рекла му „леканощ"и се прибрала при мъжа си.
Хитър Петър туй чакал. Бърже измъкнал4 патката от тенджерата, излапал половината, скрил другата половина в торбата си, напил се със студена вода и легнал да спи. На другата сутрин той станал рано, ви¬дял край огъня цървулите на орача, мушнал ги в тенджерата, похлупил ги с една паница и седнал до огъня да стегне своите. В туй време от¬вътре се показал и домакинът.
— Добро утро! — рекъл той. — Къде тъй рано, побратиме?
— Ще си ходя — отвърнал Хитър Петър, — дълъг път ме чака. Аз съм ловец, трябва да ударя нещо и да го отнеса на чедата си.
— Че какъв си ловец, кога нямаш пушка?
— Аз гоня зайци с тояга.
Орачът се усмихнал под мустак.
— Има ги всякакви — рекъл той. — Ами как живее народът по вас ?
— Добре е сега. Ние си имаме един град — Тенджерград го каз¬ват. Додето този Тенджерград управляваше Пат-патаран, на някои беше добре, а на други зле — смесена работа. Но откак в Тенджерграда се настани цар Цървулан — много добре стана за сиромасите и за глад¬ните. Хайде прощавай!
Селянинът не разбрал какви са тия управници на Тенджерграда.
Хитър Петър щом излязъл, кривнал из върбалака край Вит и се загубил.
Станала подир малко и домакинята. Като видяла, че гостенинът си е отишъл, бърже се затекла към полицата, отхлупила тенджерата и що да види: наместо обиварената патка вътре се мъдрели мъжовите й цървули. Разказала всичко на мъжа си. Той чак сега разбрал приказката на гостенина за двамата управници на Тенджерграда и рекъл:
— Пада ти се! От гостенин ядене никога да не криеш.

Върху една стара круша паднал гръм и запалил синора. Пламнали лозините, къпините и трънаците. Разбягали се зайците, които се криели в трънаците, отлетели птичките от гнездата си, в пламъците останала само една отровна змия — пепелянка. Тя се гърчела в огъня и жаловито съскала. Наблизо минал един овчар. Змията, като го видяла, почнала да писка:
— Моля ти се, овчарко, направи ми една добрина.
— Спаси ме от пламъците на огъня!
— Защо да не помогна на тази змия? — си рекъл овчарят. — И тя носи душа.
И като мушнал дългата си тояга в огъня, викнал на змията:
— Мини по този мост!
Змията бързо се усукала около овчарската тояга и се измъкнала от пламъците, но щом наближила ръката на овчаря, наместо да тупне на земята, тя запълзяла нагоре по ръкава му и се увила около шията му.
— Ах! — извикал уплашен овчарят. — Тъй ли се отплащаш за доброто, което ти сторих? Право казват хората: на зла круша — зъл прът.
Но змията допряла главата си до ухото му и рекла:
— Аз съм тежко обгорена и не мога да пълзя. Отнеси ме в планинската пещера, където живее моят баща — старият синорник. Той е господар на всичките змии в тая земя. Като му разкажа какво добро си ми направил — ще те награди богато. Хайде!
— Ами кой ще пази стадото ми? — попитал овчарят.
— Не бой се за стадото. Там, където има огън, вълци не смеят да наближат. Докато гори синорът — вълци няма да дойдат.
Тръгнал овчарят към  планинската пещера. Помъкнал змията. Когато наближил усойната пещера, змията му рекла:
— Моят баща има много злато и скъпоценни камъни. Той ще иска да ти напълни торбичката с имане, но ти му кажи, че не ламтиш за съкровища, а искаш само едно: да разбереш езика на птиците и животните. Послушай ме, няма да сбъркаш.
Стигнали пещерата. Нейният вход бил затворен с вратник, изплетен от змии. Пепелянката захванала да съска и змиите, щом я видели, почнали бързо да се разплитат. Сторили й път.
Старият синорник, с коронка на главата, като видял дъщеря си, пролял сълзи от умиление.
— Къде се губиш, дъще? — попитал той.
Пепелянката му разказала всичко за гърма, за пламналия синор и за милостивия овчар.
Синорникът се обърнал към овчаря:
— Ти си избавител на моята дъщеря. Казвай, каква награда искаш — злато, сребро или скъпоценни камъни?
— Аз искам — отговорил овчарят — само едно нещо: научи ме как да разбирам езика на птичките и на животните. Друго не ми трябва.
— Не бива да искаш такова нещо — поклатил глава загрижено синорникът, — защото ако кажеш някому какво си приказват птиците или животните, мигом ще умреш. Откажи се!
— Не се отказвам. Дай ми тая награда или прощавай. Ще си отида и без награда!
— Тъй не бива! Не мога аз да изпроводя без награда спасителя на дъщеря си — извикал синорникът. — Отвори си устата!
Овчарят си отворил устата .Старият синорник навирил нагоре главата си и духнал три пъти в отворената овчарска уста.
— Сега — рекъл той — ти ще разбираш езика на всяка птица, на всяко животно и на всяка буболечка. Но внимавай добре и пази тайната!
Овчарят се простил с главатаря на змиите, поклонил се на неговата дъщеря, пепелянката, и излязъл от пещерата. Змиите, които пазели пещерата, мигом се заплели, направили жив вратник и затворили входа. Като вървял през гората, овчарят напрягал слух, чувал гласовете на птиците и разбирал всичко, което си приказвали помежду си. Радостта му била много голяма, защото проумявал и думите на песните им. Когато стигнал до нивата, където оставил стадото си — синорът бил вече изгорял.
Седнал овчарят под едно дърво и се поизлегнал върху дънера му — да се отмори. В туй време долетели два черни гарвана. Те кацнали върху най-горния клон и си заговорили на своя гарвански език.
— Виждаш ли тоя овчар? — изгракал по-старият гарван. — Той пасе чужди овце и се храни с просеник. Лежи си сиромахът под дървото и не знае, че на два разкрача от него има цяла делва с жълтици.
— Що щат тия пари там? — попитал вторият.
— Преди сто години трима души разбойници превариха един търговец, утрепаха го, взеха му парите и ги заровиха под голямата круша. Аз тогава бях малко гарванче като тебе. Стоях пак на този клон и гледах Заровиха жълтиците тримата разбойници, заминаха пак по обир и вече не се върнаха. Трябва да са ги утрепали някъде.
Като чул тия думи, овчарят скочил, затекъл се към дома си и подир малко се върнал с един търнокоп. Започнал да копае, изкопал делвата, напълнил си торбичката с жълтици и слязъл в село. Купил си цяло стадо овце, издигнал си нова къща, задомил се и казал сбогом на сиромашията.
Един ден някогашният овчар си спомнил за своите другари, които пасат стада в планината и се хранят само с просеник.
— Жено — рекъл той, — замеси една бяла погача, разточи вита баница и заколи най-хубавата кокошка. Довечера ще имаме гости.
— Кого смяташ да поканиш на вечеря?
— В планината имам трима добри приятели — овчари. Сиромаси хора. Цяла година ходят подир овцете на своите чорбаджии и за труда си получават само сух просеник. Нека похапнат хубаво на моята трапеза. И те са хора.
Запретнала се домакинята и приготвила вечерята, а той отишъл в планината и поканил старите си другари.
— Идете, братя, у дома. Жена ми е приготвила добра вечеря. Нахранете се хубаво и се отбийте да се видите с домашните си. За нищо не берете грижа.
— А кой ще пази стадата ни тази нощ? — попитали овчарите.
— Аз ще ги пазя.
Овчарите слезли към селото, а пазачът прибрал стадата и легнал в кошарата. Кучетата дремели между овцете. По едно време от гората се навървили пет-шест големи вълка. Наближили оградата на кошарата и започнали да си говорят помежду си:
— Хайде да грабнем по едно агне! — предложил най-гладният.
— Да грабнем, но между овцете лежат злите овчарски кучета. Много са опасни, по-добре да не ги закачаме! — обадил се друг вълк.
— Елате, братя вълци —- дигнало се едно от младите овчарски кучета, — изберете си най-охранените агнета. Ние ще мълчим, ако ни обещаете, че в гората ще изядем агнетата заедно. И ние искаме да си похапнем агнешко месо.
Между кучетата се намирал един стар. пес само едва зъба в устата.
— Дума да не става! — скочил песът и козината му настръхнала. — Додето стоят тия два зъба в устата ми, не ще позволя косъм да падне от вълната на агнетата.
И почнал да лае толкова силно, че вълците се уплашили, подвили опашки и побягнали пак в гората.
На другия ден, когато се завърнали овчарите от село, оня, дето им вардел стадата, поръчал да вържат по един камък върху шиите на младите кучета и да ги издавят в дълбокия вир. Да оставят живо само старото куче с двата зъба. Овчарите го попитали каква вина имат кучетата, но той отсякъл с ръка :
— Не ме питайте, то си е моя тайна. Повярвайте ми, че го правя за добро — и се прибрал в село.
Овчарите изпълнили поръчката му. Останали само с едно старо, но вярно куче.
Прибрал се стопанинът в къщи и рекъл на жена си:
— Искаш ли да се поразходим до лозето?
— Искам — отвърнала жената.
Оседлал той жребеца и кобилата си, помогнал на жена си да се качи на кобилата, а той яхнал жребеца. Потеглили към лозето. По пътя кобилата изостанала надире. Конят се обърнал и почнал да я хока:
— Бързай, мари, защо изоставаш? Както се влачиш, до довечера няма да стигнем лозето.
— На тебе ти е лесно, но питаш ли мене? — изпъшкала кобилата.
— Защо?
— Защото ти носиш само един човек, а пък аз нося трима: господарката, нейното неродено бебе и моето неродено конче.
Като чул тия думи, стопанинът почнал високо да се смее.
— Защо се смееш? — попитала го жена му.
— Не мога да ти кажа — отвърнал той.
— Моля ти се, кажи ми.
— Не бива.
— Защо не бива?
— Защото ако ти кажа — ще стане нещо лошо.
— Да става, каквото ще! Аз искам да ми кажеш, защото съм ти жена и трябва да зная всичките ти тайни. Ако не ми кажеш, ще се хвърля в дълбокия вир, където овчарите тая сутрин издавиха кучетата.
Нямало що да прави бедният човек и склонил да й каже тайната вечерта, като се върнат в къщи. Разходили се до лозето, набрали една кошница грозде и обърнали конете назад. Върнали се в къщи. Жената пак го подхванала:
— Казвай сега защо се засмя, когато отивахме към лозето!
— Почакай малко да изкопая един трап! — отвърнал мъжът, изкопал една яма, човешки бой дълбока, и легнал в нея.
Тъкмо в туй време от кошарата пристигнало старото куче с двата зъба. Като разбрало какво ще става, то легнало до трапа и почнало жално да вие. Жената влязла в къщи, отчупила половин хляб и го хвърлила към кучето, за да млъкне. Кучето продължило да вие, без да помирише хляба. Тогава петелът дотърчал от бунището, заловил се да кълве хляба и закъткал кокошките. След като изкълвал хляба, той подскокнал на плета, плеснал с криле и почнал да кукурига:
— Какво ти е толкова додражало? Не виждаш ли, че нашият стопанин лежи в трапа и се гласи да умре? — укорило го старото куче.
Нека умре, щом като не може да се разбере с жена си. Аз имам четиридесет жени — ярки и квачки, и мога да кажа, че всичките ме слушат. Когато намеря някъде зърна за кълване, викам ги и те да кълват, затуй ме уважават. А пък нашият стопанин не може да се разбере с една жена. Защо не й каже, че ще умре, ако издаде тайната? Като чул думите на петела, стопанинът скочил, измъкнал се от ямата и рекъл на жена си:
— Слушай, жено, щом ти кажа тайната, която зная — свършено е с мене.
— Какъв е този трап? — попитала жената.
— Този трап ще бъде моят гроб.
— Ах, мъжо, мъжо, какво щяхме да направим! Мълчи, мъжо, мълчи! Не искам да ти зная тайната, само бъди жив и здрав! — викнала жената и го накарала по-скоро да зарине ямата.

Сговорили се овцете, отишли при своя стопанин овчар и почнали да блеят пред кошарата му. Излязъл овчарят и ги попитал:
— Какво има? Защо блеете тъй жално?
— Стопанино — приближил се най-старият овен, — дошли сме да ти се оплачем.
— Кажете да видим.
— Ти, стопанино, не си справедлив към стадото. Ние ти даваме мляко, от млякото правиш сирене, продаваш го и печелиш добри пари. С нашата вълна обличаш цялото си домочадие. Всяка овца през зимата ти ражда по едно агънце и умножава стадото. От година на година ти ставаш все по-богат, но за нас не мислиш. Сутрин ти ни изкарваш на поляната и казваш: 
— Хайде вървете да пасете трева! — а кучето си гледаш като писано яйце. Когато съмне, му даваш една порязаница, а вечерно време — и хляб, и сирене. С какво е заслужило кучето твоето благоволение? Вълна и мляко ли ти дава? Или пък ти ражда агънца?
Дошли сме да ти кажем, че отсега нататък не искаме да пасем трева, а ще ни даваш хляб да ядем. Ако не послушаш молбата ни, ще вдигнем бунт. Ще запалим кошарата и ще се разбягаме на всички страни. Про¬гони кучето, а хляба давай на нас!
— Добре! — съгласил се овчарят и като прогонил кучето си, умесил една пещ хлябове за овцете.
Цял ден овцете яли хляб и не отишли на паша. Но ето че през нощта, когато заспали, дошъл вълкът. Почнал да се върти покрай кошарата и щом угадил, че няма куче, прехвърлил с един скок оградата. Тогава старият овен се втурнал към кошарата и събудил овчаря:
— Стопанино — викнал той, — загинахме! Къде е кучето?
— Нали поискахте да го прогоня и аз ви послушах.
— Ах, стопанино, никога вече да не се водиш по нашия овчи ум — рекъл овенът.
В туй време вярното куче, което не било далеко от кошарата, усетило вълка и връхлетяло отгоре му. Завчас го свалило на земята и горският звяр с голяма мъка отървал кожата си.
От него ден нататък овците и кучето станали големи приятели.

Имало едно петле с червено гребенче. То било като другите петлета: опашката му — зелена, а ботушките — жълти. Ходело наперено из двора, само че било много плашливо. От всичко се бояло: от кучето с рунтавата опашка, от магарето с дългите уши, от куция котарак. Щом се уплашело от нещо, захващало да пляска с криле, да кукурига, целия двор вдигало на главата си.
Веднъж петлето си пъпрело под черницата и кълвяло туй-онуй. Не щеш ли, подухнал лек ветрец и отронил едно черничево зърно от най-долното клонче. Зрънцето тупнало петлето по гърба. Че като се уплашило онова ми ти петле, че като се развикало:
— Олеле! Кой ме удари?
— От небето падат камъчета — пошегувал се вятърът.
— Кукуригууу! — изкрещяло петлето и търтило да бяга. Прехвръкнало през плетищата, над покривите, излязло вън от селото. Там го срещнал пат-патаран и го попитал:
— Защо си хукнало, петленце?
— От небето падат камъчета! — отговорило задъхано петлето. — Бягай, защото камъчетата ще ни избият!
— Ама че работа! — гракнал пат-патаран и се заклатил подир петлето.
То бяга, той бяга, то бяга, той бяга, додето срещнали ежка-бежка-таралежка.
— Защо бягаш, петленце? — навирил нагоре острото си носле таралежко.
— Питай патарана! — отговорило петлето.
— Защо бягаш, патаране? — обърнал се таралежко към патарана.
— От небето падат камъчета! — гракнал патаран. — Бягай да бягаме, додето не са ни утрепали!
Навървили се и тримата: петлето с жълтите ботушки, пат-пат-па-таран и ежко-бежко-таралежко. Тичали, тичали тъй, че краката си щели да изпотрошат.
Изневиделица напреде им изскочил заю-баю-дългоушко и преварил петлето:
— Защо бягаш, петленце?
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежка!
— Кажи, таралежко, защо бягаш?
— От небето падат камъчета. Бягай и ти, додето не са те тупнали по главата.
Понадил се и заекът подире им. Станали четирима. Запомни ли ги?— Петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко и заю-баю-дългоушко. Втурнали се към гората. Тъкмо влезли в гората, и насреща им изскочила кума-лиса-кокошарка.
— Защо бягаш, петленце? — попитала кума лиса.
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай дългоушка?
— Защо бягаш, дългоушко?
— Как да не бягам, когато от небето падат камъчета! Бягай и ти след нас!
— Олелеее! — плеснала с предните си лапички лисана и се присламчила най-отзад.
Станали петима: петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко и кума-лиса-кокошарка.
Бягали, бягали, бягали, додето срещнали кумча-вълча-средногорски.
— Защо бягаш, петленце? — преварил кумчо вълчо петленцето.
— Питай патарана! — отвърнало петлето.
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай дългоушка!
— Защо бягаш, дългоушко:
— Питай кума лиса!
— Защо бягаш, кума лисо?
— Как да не тичам — отвърнала лисана, — как да не бягам, когато от небето падат камъчета. Тръгвай и ти след нас!
— Аууу! — ревнал кумчо вълчо и търтил подир лисицата.
Станали шестима. Помниш ли ги? — Петлю с жълтите ботушки,
пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко, кума-лиса-кокошарка и кумчо-вълчо-средногорски.
Бягали, бягали, бягали, стигнали до мечата поляна. Там ги срещ¬нала баба-меца-кривогледа.
— Защо бягаш, петленце?
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай кума лиса!
— Защо бягаш, кума лисо?
— Питай кумча вълча!
— Кажи, кумчо, защо бягаш?
— Защото… защото и другите бягат — отговорил глупавият
кумчо вълчо, тъй като забравил защо се помъкнал подир дружината.
— Хайде тогава да бягам и аз! — рекла баба-меца-кривогледа и затрополила най-отзад.
Станали седмина: петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран. ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко, кума-лиса-кокошарка, кумчо-вълчо-средногорски и баба-меца-кривогледа.
Бягали, бягали, бягали, най-сетне стигнали до един дълбок трап и там спрели.
— Сега какво ще правим ? — попитало петлето. — Искате ли да се върнем назад?
— Никакво връщане! — викнала лисана. — Ние не сме тръгнали, за да се връщаме.
— Ами трапа? — гракнал пат-патаран.
— Ще го прескочим! Хайде, петленце, скачай първо, защото ти бяга най-отпред.
— Кукуригууу! — провикнало се петлето, разперило крила, хвръкнало и прескочило трапа.
Подире му размахал крила пат-патаран. И той прехвръкнал отвъд.
Засилил се и заекът. Той направил такъв юнашки скок, че прехвълил не само трапа, но и половината гора.
Дошъл ред на таралежа. Той нали има къси крачка, превъртял се два-три пъти, търкулнал се като кълбо и — бух! — в трапа.
— Тъй ли се прескача трап? — скокнала лисицата, колкото й силите държат, но наместо отвъд и тя се намерила на дъното.
Подир нея се сгромолясал и вълкът, а баба меца направо се бухнала надолу с главата.
— Хубаво се наредихме! — спогледали се зверовете и захванали да мигат уплашено.
Минали три дни и три нощи. На четвъртия ден лисицата рекла:
— Гладна съм.
— И аз! — изръмжал вълкът.
— И аз! — изпъшкала мечката. Само таралежът си мълчал.
— Кого да изядем? — попитал вълкът.
— Най-малкия! — отвърнала лисицата и погледнала към таралежа.
— Дръжте го! — ревнали трите звяра и се хвърлили върху бодливия таралеж.
Но ежко-бежко изведнъж се свил на кълбо и настръхнал. Бодлите му се наострили. Зверовете стоварили отгоре му лапите си, но мигом ги дръпнали назад.

Един селянин орал нивата си край гората. Изневиделица от гората излязла една мечка и се упътила към орача.
— Чичо — изръмжала мечката, — искаш ли да орем заедно?
— Защо да не искам — отвърнал селянинът, разпрегнал единия вол и на негово място зажеглил мечката. Почнал да я боде с остена, за да върви по-бързо. Цял ден орали. Набраздил нивата.
На другия ден мечката рекла:
— Хайде пък сега да посеем жито!
— Да посеем — отвърнал орачът и докарал от житницата си един чувал зърно. Почнали да сеят. Орачът пръскал житото, а мечката влачела трънената грапа.
Преминала зимата, настанала пролетта, пекнало лятото. Орачът отишъл в гората, намерил съдружницата си в мечата дупка и викнал:
— Бабо мецо, нашата нива узря, ела да си поделиме житото, нали сме съдружници.
— Ида — изскочила мечката и се навървила подире му.
Като стигнали на нивата, мечката се изправила, разгледала правите жълти стръкове, изкривените надолу натежали класове, дълго се чудила какво да вземе и Най-сетне отсякла:
— Аз ще взема долното, а пък ти — горното!
— Тъй да бъде! — зарадвал се селянинът и поженал храната. Навързал житото на снопи, овършал го, отвял го и направил от зърното една малка купчина, а от сламата изкамарил голяма купа.
— Малката купчинка е моя, а голямата купа .за тебе — рекъл той на мечката и пренесъл зърното в житницата си.
Мечката приближила до купата и захванала да рови сламата. Ровила, ровила и като не намерила нито едно зърно, тежко въздъхнала:
— Излъга ме ти, но до лято аз ще взема горното, а пък ти — долното!
— Тъй да бъде, няма да се караме, нали сме съдружници — усмихнал се селянинът и се прибрал в къщи.
Дошла втората пролет. Орачът впрегнал мечката, изорал нивата и посадил картофи. Щом заесенило, мечката се развикала:
— Горното е мое!
И почнала да скубе картофените стъбла. До едно ги изскубала. А орачът изровил картофите, прибрал ги в чували и ги натоварил на колата си.
— Пак ме излъга! — кипнала мечката, изправила се на задните си крака, разперила големите си лапи и посегнала да сграби съдружника си — ще го яде. Той се дръпнал уплашен.
Тъкмо в тоя миг измежду храстите подала муцунката си една лисица. Мечката съзряла лисицата и си помислила: „Защо да не изям и лисицата? Няма да ми дойде много."
— Повикай лисицата при нас! — заповядала тя на селянина. Селянинът се провикнал:
— Кумичке, кумичке, я ела насам!
— Не смея — отвърнала лисицата.
— Защо? — попитал селянинът.
— Защото ме е страх от мечката. Мечката се вдървила и тихичко проговорила:
— Кажи й, че не съм мечка, а чер пън. Селянинът повторно се провикнал:
— Ела, кумичке! Туй, дето го виждаш, не е мечка, а чер пън.
— Щом като е пън, мушни го в чувала! — казала лисицата. А мечката се обадила тихичко:
— Мушни ме в чувала!
Селянинът изтърсил картофите от единия чувал и наврял вътре мечката надолу с главата.
— Ха сега — добавила лисицата — завържи чувала с въжето.
Върза ли го здраво?
— Вързах го! — отвърнал селянинът.
— Ха сега пък вземи секирата и бухни мечката по главата!
Селянинът грабнал секирата и — тупа-лупа — утрепал мечката. След туй поканил лисицата да се качи на колата, откарал я в село и я пуснал в курника — да си избере най-тлъстата кокошчица за награда.

В една вълча дупка младият овчар намерил три вълчета без зъби и отнесъл в кошарата си. Постлал им мекичко, настанил ги край огнището и започнал да ги храни с овче мляко. Всяка събота ги къпел, за да ги отърве от бълхи.
Веднъж в кошарата пристигнал старият баща на овчаря. Като видял вълчетата, старецът извикал:
— По-скоро да махнеш тия зверове, защото пораснат ли — ще издушат стадото!
— Не бой се, тате — усмихнал се младият овчар, — аз тия вълчета ще ги направя верни кучета. Те ще ми бъдат много признателни и за доброто, което им правя, не само няма да посегнат на овцете ми, но ще ги вардят по-добре, отколкото ги вардят сегашните ми кучета.
— Сине мой, вълкът си е вълк! — поклатил глава бащата.
Минала една година. Малките вълчета станали големи вълци. Зъбите им наедрели, вратовете им надебелели.
— Те ще ми вардят занапред стадото! — си рекъл овчарят и за да не дава хляб на кучетата си, замахнал с тоягата и прогонил вън от кошарата верните пазачи на стадото.
Но през една тъмна нощ, когато овчарят, заспал дълбоко, трите опитомени вълци нападнали стадото, издушили всичките овце, метнали на гърбовете си по един овен и побягнали в гората.
На сутринта овчарят, като видял какво се е случило, горко заплакал.
— Тъй ми се пада — рекъл той, — защото не послушах мъдрия съвет на баща си.

Един дървар имал двамина синове. Всеки път, когато отивал в гората, той водел по един от тях за помощник. Веднъж дърварят натъкмил колата и казал на синовете си:
— Хайде, момчета, идете сами в гората за дърва, а пък аз ще остана в къщи да си отпочина, защото, много се объхтах.
Момчетата се зарадвали, че им се е паднал случай да отменят баща си, и подкарали колата. На излизане от къщи по-големият се обърнал назад и попитал баща си:
— А бе тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи?
— Не берете грижа — отвърнал бащата, — ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи.
Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат и грабнали секирите. Развъртели се. Захванали да секат. На бърза ръка насекли дърва, натоварили и претоварили колата. Впрегнали пак добичетата и потеглили назад.
Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадолнище, претоварената кола се засилила, блъснала хомота и строшила теглича. Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат колата с дървата? Тогава по-големият се досетил за поръчката на баща си и захванал да вика, колкото му глас държи:
— Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата!
Никой не се обадил.
— Невольооо! — екнал още по-силно гласът на малкия. — Ела, че загазихме!
Но гората била глуха и неволята я нямало никаква. Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се поя¬вила бледна месечина.
— Бате — рекъл по-малкият брат, — то се видя, че тая проклета неволя няма да дойде. Кой я знае къде се е запиляла в пущинака — навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво. Я хайде ние сами да си поправим колата.
— Как? — попитал по-големият. — То не е лесна работа.
— Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издяламе и готово!
Речено—сторено. Разтичали се двете пъргави момчета, намерили сух дрян, отсекли го, издялали го хубаво, направили нов теглич и го сложили на мястото на счупения.
Откарали колата у дома си.
Додето разтоваряли дървата, те разказали на баща си какво се е случило.
— Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захванахме да викаме неволята. Викахме, викахме, гърлата си продрахме, но тя не се обади, сякаш беше потънала в земята. Тогава се запретнахме сами и си направихме нов теглич, по-як от стария.
Бащата се усмихнал и рекъл:
— Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била при вас. Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата. Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав.

Един селянин отишъл в гората за дърва. Тръгнал между дърветата и намерил една яма, два човешки боя дълбока. В ямата — мечка. Върти се назад-напред и ръмжи. Чака да дойде ловецът, който е изко¬пал ямата, за да я прибере.
— Какво правиш тука, мецано? — попитал дърварят.
— Строполих се като кьорава надолу с главата и не мога да изляза. Моля ти се, дърварко, помогни ми да се измъкна. Ако ми помогнеш — ще ти дам, каквото искаш.
— Как да ти помогна? — замислил се дърварят.
— Спусни ми една стълба в ямата — подсетила го мечката, — по нея да изляза.
— А бе, аз стълба нямам, но ще ти подам ритлата на колата — отвърнал дърварят и спуснал ритлата на колата в дълбоката яма.
Мечката внимателно почнала да се катери нагоре по ритлата и излязла навън. Отървала кожата.
— Казвай — рекла тя на дърваря, — какво искаш да ти дам, задето ми спаси живота?
— Нищо не искам — отвърнал дърварят, — не е голяма работа, една ритла съм ти подал.
— Без нищо не може — рекла мечката. — Ще вземеш нещо. В хралупата, където живея, имам три делви мед. Ела да ти дам едната.
„Защо да, не го взема?" — рекъл си дърварят, закрачил по¬дир мечката и прибрал делвата. Като си тръгнал, мечката му поръчала:
— Този мед е само за тебе. Ти ще си го ядеш. Няма да даваш никому от него. Ако дадеш на жена си или на децата си, свършено е с тебе, ще те изям. Тъй да знаеш.
Нямало що. Насякъл селянинът дърва, натоварил колата, наместил най-отгоре делвата и се прибрал у дома си. Децата му го посрещнали на вратника и щом зърнали делвата, почнали да подскачат.
— Тате, какво ни носиш в.делвата?
— Нищо няма — отвърнал дърварят, — делвата е празна.
И като разпрегнал воловете, внесъл делвата в зимника, потулил я на едно тайно място и почнал да си яде скришом от меда. Не щеш ли — децата го усетили и захванали да му се молят:
— Тате, дай и на нас от онуй нещо, дето си го скрил в зимника!
Селянинът си помислил тъй: не е хубаво аз да ям мед, а децата ми да се облизват. Ще им дам и те да хапнат, че каквото ще да става.
Слязъл в зимника, изнесъл делвата и казал на децата си:
— Ще ви дам да си хапнете мед, но по-напред излезте навън и погледнете дали някой не се върти край къщата.
Децата излезли навън и скоро се върнали:
— Няма Никой, тате, само маминият сукман се чернее под стряхата. (А то било мечката, която всичко видяла и всичко чула.)
Изяли децата меда. Облизали делвата. Бащата дигнал празната делва и я понесъл пак към зимника, но мечката го преварила и почнала да ръмжи:
— Е, дърварю, каква ни беше думата? По-скоро върви на реката да се изкъпеш!
— Защо? — попитал селянинът.
— Защото ще те изям!
— Бре, ами сега! — Селянинът изтръпнал от страх, но нямало що да стори: тръгнал към реката, а мечката — подире му. Върви селянинът и сълзи текат от очите му. Изневиделица насреща изскочила лисицата.
— Защо плачеш? — попитала тя селянина.
Селянинът й разправил всичко от начало до край. Лисицата го изслушала внимателно и поклатила глава:
— От цялата история само едно нещо не мога да повярвам.
— Кое? — попитал дърварят.
— Не ми се вярва, че мечката може да ходи по стълба.
— Мога — изръмжала баба меца, — и по дърветата мога да се катеря, и по стълба мога да ходя.
— Аз, додето не видя с очите си, няма да повярвам.
— Тогава да вървим! — провикнала се мечката. — Аз ще ти покажа мога ли или не мога.
— Къде да вървим?
— В гората.
Отишли тримата в гората и щом стигнали до вълчата яма, мечката извикала:
— Едно, две, три!
И се съборила в ямата.
— Тичай по-скоро за ритлата! — извикала мечката на дърваря.
— Ти остави ритлата, ами донеси секирата, за да се разправиш по дърварски с тая неблагодарна мечка! — обадила се хитрата лисица. — И чувай какъв съвет ще ти дам: отсега нататък видиш ли мечка стръвница, паднала в яма, да не й подаваш стълба!

Хитър Петър бил сиромах човек и нали си нямал пари за бръснар, веднъж отишъл при своя богат съсед и му рекъл:
— Съседе, ти имаш остър бръснач, я ме обръсни, защото с тая брада съм замязал на таралеж.
— Сядай! — викнал съседът, който минавал за шегобиец, и подал на Хитър Петра стол. Обърнал го срещу слънцето, изкарал бръснача и се заловил да го бръсне, без да му насапуни брадата.
Хитър Петър примрял от болка, сълзи излезли от очите му, но сти¬скал зъби и мълчал. А съседът стържел по сухо и се подсмивал.
— Петре — рекъл той по едно време, — да бях ти дал теслата, че да захапеш дръжката й, защото както си стиснал зъби, можеш да си прехапеш езика.
— Гледай си работата, съседе! — отвърнал Хитър Петър. — Назаем брашно тъпкано се връща.
— Честито! — казал съседът, като свършил.
— Благодаря! — проломотил Хитър Петър. — Няма да ти забравя услугата.
И си отишъл.
Минала една година. Като настъпила пролетта, богатият повикал Хитър Петра и му поръчал:
— Ти, Петре, си спомняш колко добрини съм ти правил. Дошло е
време да ми се отплатиш. Хайде иди на лозето ми да го порежеш, ама хубаво да го порежеш!
Хитър Петър взел косера, отишъл на чорбаджийското лозе, запретнал ръкави и захванал да реже наред. Всичките пръчки изрязал. Оголил лозите до главините.
Като се прибрал в село, чорбаджията го попитал:
— Казвай, поряза ли го?
— Охохо! — отвърнал Хитър Петър. — Цялото! Второ рязане не му е потребно.
— А пръчките?
— Очистих ги до една.
— Ами плаче ли лозето ми?
— Плаче, та се дере — поклатил глава Хитър Петър. — И ти да го видиш — ще ревнеш.

Имало един човек — много мързелив. По цели дни лежал под сенките, а децата му гладували и ходели от къща на къща да просят милостиня. Селяните, като минавали край него, спирали се и започвали да го хокат.
— Децата ти скитат немили-недраги, целият народ се труди, а ти лежиш. Не те ли е срам? Дигай се и тръгвай на работа!
— Работа ли е — не ми я хвалете! — отвръщал мързеливият и се обръщал на другата страна.
Веднъж мързеливият се надигнал и отишъл при селския поп.
— Дядо попе — рекъл, — опей ме и викай селяните да ме заровят жив.
— Защо? — попитал учуден попът.
— Защото ми додея да ме хокат хората. Мира ми не дават. Всеки ден ме ругаят, задето не съм работел. Ще ида на оня свят — да си полежа спокойно.
— Може — съгласил се попът, опял го, викнал двама души да го дигнат с носилото. Понесли го към гробището. Попът върви напред и клати кадилницата, а носачите — подире му. По пътя ги срещнал един работлив човек.
— Къде сте го понесли? — попитал той.
— На гробището, ще го ровим.
— Стойте, тъй не бива. Жив човек заравя ли се в гроб! Но кажете ми, защо сте го помъкнали?
Носачите му разправили как стои работата. Трудолюбивият се позамислил и рекъл на оня в носилото:
— Слушай, я стани и ела у дома да ти дам едно кринче жито, та да имаш хляб, додето припечелиш нещо.
Мързеливият се понадигнал и попитал:
— Ами мляно ли ще го дадеш?
— Хубава работа! Ще ти го дам немляно.
— Тогава носете ме — обърнал се той към двамата носачи — в гробището. Не е за мене такова жито. Трябва да го карам на воденица, че да го меля, че да го връщам в къщи, че да го меся, че да го пека, че да го ям — дълга и широка работа. По-добре в гробището!
Отнесли го в гробището. Изкопали един трап и спуснали живия чо¬век вътре. Затрупали го с пръст, но му сложили една тръба от устата навън — да диша. Попът прочел молитвата, раздрънкал кадилницата над купчината и си отишъл заедно с гробарите.
През нощта работният селянин си рекъл: „Я да ида да излекувам от мързела оня, дето лежи в гробището". Облякъл черни дрехи, нацапал си лицето със сажди, сложил си рога на главата, отишъл и разровил живозакопания с една мотика.
— Ставай! — сритал го той.
— Кой си ти? — стреснал се от сън закопаният и скочил.
— Аз съм дяволът — отвърнал рогатият. — Днес, като делихме душите на починалите, твоята се падна на мене. Аз съм ти господар. Каквото ти заповядам — ще го вършиш или ще те проводя да гориш в един нажежен казан, пълен с вряла смола. Свършено е вече с твоето лежане.
Мързеливият се разтреперал.
— Каква работа има за мене? — попитал той.
— Хе там, виждаш ли, на долния край на гробището има една грамада камъни. Всичките да ги изнесеш на горния край на гробището. Тръгвай! Додето съмне, искам камъните да бъдат горе.
Мързеливият се запретнал и помъкнал тежките камъни. Носил, пъшкал, препъвал се, падал, ставал, целият потънал в пот. Като ги пренесъл, при него пак дошъл преоблеченият с камшик в ръка.
— Ела сега да ти платя! — рекъл му той и го вързал за едно дърво, плюл си на ръцете и започнал да го бие с камшика. Като го напердашил хубаво, рекъл: 
— Дяволът тъй плаща на слугите си! Влизай сега пак в гроба! — и го повлякъл към трапа.
Мързеливият влязъл. Неговият мъчител хвърлил две-три лопати пръст отгоре му и си отишъл. Съмнало се. Погребаният, като дошъл на себе си, пошавнал и щом усетил, че отгоре му има малко пръст, скочил от гроба и — беж към село. Отишъл си в къщи запъхтян, грабнал една секира и се втурнал към гората. Почнал да сече дърва. Минал край него един селянин и го поздравил:
— Добър ден, брате! Какво ново-вехто носиш от оня свят?
— Остави се — отвърнал мързеливият, — не е за разказване: товарят те с камъни цяла нощ, а за награда почват да те бият, додето ти наместят кокалите!
— Довечера ще се върнеш ли пак в гробището? — попитал селянинът.
— Дума да не става! Цялата гора ще изсека, само на дявола ратай не ставам.
И продължил да сече.