www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Втурнало се магарето да бяга към гората. По пътя го срещнал старият овен и го запитал:
— Къде бягаш тъй, приятелю?
— Бягам от хората.
— Защо бягаш?
— Защото не мога да трая повече — спряло се пред овена дълго-ухото. — До гуша ми дойде. Есен ли се зададе — хайде магарето ще носи кошове с ябълки от градината до къщи. Зима ли дойде — магарето да върви в гората за дърва. Пролет ли се запролети — пак магарето ще събира яйца в сандъци. А храна каква ми дават — знаеш ли? — магарешки бодили. Хвърлят ми ги и ми думат: „Яж, дано пукнеш!" Тези мъки не са за мене. Реших да побягна някъде, където магаретата живеят без труд, и там да прекарам старините си. А ти накъде си тръгнал?
Ох, братко, братко, и аз от същата болест боледувам — отвърнал овенът. — Сватба ли се зададе: „Дръжте да заколим овена, че да нагостим сватовете". Гътне ли се някой да умре: „Овена ще заколим, за да направим помен за покойния". Пристигне ли отнякъде приятел — пак към мене поглеждат: „Хайде да му теглим ножа, че да нагостим нашия приятел". Търпях, търпях, най-сетне викнах: „Стига вече съм брал страхове!"— и се дигнах да бягам. Искаш ли да бягаме заедно?
— Защо не? Ще бягаме заедно и ще се браним един друг, ако някой ни нападне — с радост продумало магарето и потеглило подир овена.
Вървели, що са вървели, срещнали в една долчинка лисицата.
— Къде тъй, приятели? — попитала ги тя.
— Бягаме.
— От кого бягате? —повторила хитрата неприятелка на кокошките.
Магарето и овенът й разказали.
— Ох — въздъхнала лисицата, — та и аз тъкмо от туй бягам я. Щом чуя някъде сватбарски тъпан, сърцето ми изтръпва, защото зная, че сватбарите мислят само за едно: как да ми смъкнат от гърба хубавата кожица, за да ушият кожух на невестата. Искате ли ме с вас?
— Искаме те, кумице — отвърнали двамата бежанци и лисицата се навървила подире им.
Вървели, що вървели, навлезли вътре в гората. Там намерили едно петле. Крачи само под дърветата и се озърта.
— Брей — зарадвало се петлето, добре че срещнах живи души в тая пуста гора. Къде сте тръгнали, приятели?
Магарето, овенът и лисицата му разказали откъде идат и защо бягат.
— А ти — попитали го те — какво се святкаш насам-натам в тая пуста гора!
— И аз като вас бягам — отговорило им петлето. — Бягам от къщи. И как да не бягам? Първаче дете ли се роди: „Хванете петела да го заколим!" Имен ден ли се зададе: „Хайде да сварим петела в тенджерата". Кумът ли пристигне, пак: „Петела дръжте!" Дали си отраснало, дали си пропяло, дали си зачервило гребена — никой не те гледа, трябваш за трапезата. Вземете ме с вас! — помолило се то на тримата бегълци.
Станали четворица и потеглили по-нататък.
Вървели, вървели, стигнали до един кръстопът. На кръстопътя гледат вълча кожа.
Стъписали се назад и четворицата, но подир малко се престрашили, помирисали кожата, прескочили я и пак се върнали.
— Да я вземем! — рекъл овенът. — Тая кожа е наш късмет.
— Да я вземем, защо не, само че кой ще я носи?
— Аз ще я нося —обадило се магарето, — метнете я на гърба ми!
Метнали я на магарешкия гръб и продължили пътя си. Цял ден се лутали из гората. Надвечер стигнали до една пещера. Погледнали вътре — няма никой. Влезли. А в пещерата що да видят — на средата гори огън, над огъня върху железен триножник сложена голяма тенджера. В тенджерата чукурка ядене. Насядали нашите пътници край огъня. Напекли се. Втренчили очи в тенджерата.
— Тука сме добре — рекли си те. — Като се върнат стопаните на пещерата, ако са добри хора, ще ни нагостят, ще спим при тях и утре пак ще продължим пътя си.
Магарето натъпкало вълчата кожа със слама, изнесло я вън и я провесило под дървото пред входа на пещерата.
Но да видим сега кои са били стопаните на пещерата? Там живеели две семейства от вълци и мечки. Като наклали огън и сложили яденето да ври, те излезли малко по лов, додето гозбата им втаса. И не се минало ни много, ни малко — ето ги, че се навървили към своя дом. Гостите, като видели що за домакини стоят напреде им — глътнали си езиците, вдървили се от страх.
— Добре дошли, скъпи гости! — почнали да ръмжат мечките и вълците.
— Добре заварили — отвърнали гостите с разтреперани гласове.
Най-старата мечка се разшетала — смъкнала тенджерата от огъня, сложила я на земята, донесла лъжици и поканила гостите:
— Вземете лъжиците и почвайте да сърбате, не се срамувайте.
Гостите наближили тенджерата. Всички почнали да сърбат. Яли, каквото яли, изпразнили тенджерата. Подир вечеря най-старата мечка се обадила:
— Вие, като идете откъде селата, трябва да знаете много хубави песни. Там стават чудни сватби и хора. Я хайде да ни попеете малко.
— Защо не — отвърнало магарето, — но според обичая най-напред трябва да попее старата домакиня.
— Да попея — отвърнала мечката, седнала на задните си крака, разперила нагоре предните си лапи и започнала с дебелия си глас:
— Само месо в къщи дошло — негонено, неканено — охранено, само влязло в тенджерата!…
Бежанците, като чули тая песен, се спогледали и зъбите им затракали. Те разбрали за какво месо става дума в мечата песен. Поканили след това магарето и то да изкара една песен. Клетото магаре, никак не му било до песен, но нямало що да прави. Пропяло и то:
— Я излез на двор, да видиш що виси пред пещерата! Я излез на двор, да видиш що виси пред пещерата!
Като чули тия думи, мечките и вълците също се спогледали по-между си и накарали едно мече да излезе и види какво има пред пещерата. Поръчали му — ако види нещо добро, да се върне и да им обади. Ако види нещо лошо, да бяга, да се не връща.
Мечето излязло боязливо и щом дигнало нагоре глава — облещило очи: под дървото пред пещерата виси обесен вълк. Изревало от ужас и търтило да бяга в тъмнината. Покачило се чак навръх планината. Вътре домакините почакали, почакали и проводили второ мече, но и то не се върнало. Почакали още малко домакините и бутнали едно вълче :
— Я излез ти да видиш що виси пред пещерата!
Вълчето също пропаднало. Така едно след друго излезли всичките мечета и вълчета и се загубили в тъмнината. Най-сетне старият вълк и старата мечка се дигнали да разберат къде пропадат децата им. Гостите помислили, че вълкът и мечката искат да ги ядат. Скокнали и те. Овенът се затекъл да излезе вън и наместо да отвори вратата, затиснал я, без да ще, с рогата си. Мечката грозно заревала. Магарето почнало да си дере гърлото по магарешки, а петелът хвръкнал нагоре, кацнал на полицата и с цялото си гърло закукуригал. Лисицата заскимтяла и се мушнала в една делва. Само опашката й останала навън.
Най-подир овенът извил глава назад да види що става и освободил вратата, която се отворила, и домакините изхвръкнали навън. Когато зърнали обесения вълк те се уплашили толкова много, че побягнали през девет гори в десета. Там те се спрели и почнали да си приказват помежду си:
— Брей — рекла мечката, — нали беше много страшно! Още не мога да дойда на себе си. Видя ли, кумчо вълчо, онова с червения гребен, като се хвърли на полицата и изкрещя: „Дайте ми въже и двамата да ги обеся на гредите!"
— А в туй време, бабо мецо — добавил вълкът, — видя ли как малкото с дългата опашка тичаше из пещерата да търси въже. По едно време то се навря в делвата да види дали не е там скрито въжето.
— Слава богу, че отървахме кожата, опасни. зверове ни бяха дошли на гости! — въздъхнала мечката и старите зверове тръгнали към планината да дирят чедата си в драките и хралупите.
А магарето, овенът и петелът разбрали, че в гората е по-страшно, отколкото в село, и се прибрали пак при хората. Лисицата останала в делвата.

Един жесток цар изкарал закон да бъдат погубени всички стари хора.
— Каква полза от тях – казал той – нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречакат в къщи. По-добре ще живеем без тях.
Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора минали под нож. Останал само един старец – баща на болярин. Дожаляло на боляринът да вземе главата на стария си баща, затуй го укрил на тайно и го хранел скришом, без да знае никой.
Жестокият цар имал луд чер кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да укроти лудия кон.
— Как ли? – отговорила занхарката – Заповядай, господарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица.
Царят се почесал по тила и повикал болярите си.
— Хей, боляри — викнал им той, — слушайте какво ще ви заповядам! Още утре да ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца ми без пясъчно въже, главите ви ще взема!
Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало на ум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал в къщи омърлушен, ста¬рецът го попитал:
— Защо си кахърен, синко?
Боляринът му разправил какво иска царят.
— Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: „Къде е въжето?" — ти му отговори: „Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде — дебело, тънко, жълто или червено, дай ни по-напред мостра."
На другия ден, като чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:
— Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема.
И царят простил живота на всички.
Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо изгоряло — и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опраз¬нили. Не останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:
— Каквото щете правете и струвайте, но утре, като дойдете, искам да ми кажете откъде ще намерим жито за посев, инак главите ви ще взема.
Тръгнали си болярите сломени — не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омър¬лушен, и попитал какво се е случило.
— Сега, тате — рекъл боляринът, — и ти не можеш ми помогна.
— Защо?
— Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.
— Не бой се, синко. Утре, когато се явите при царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всички мравуняци на царството. В мравуняците има много жито, събрано зрънце по зрънце от мравките.
И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разкопали мра¬вуняците — намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от находището и се обърнал към болярина, дето криел баща си. Попитал го:
— Кажи ми, кой ти даде този мъдър съвет?
— Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.
— Няма косъм да падне от главата ти, кажи!
Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито.
Скоро излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците — всеки да им сторва път.

Старият елен поведе стадото си към високата планинска поляна, където растеше зелена и мека трева. Той вървеше с уверени стъпки през старата букова гора, защото знаеше всичките долчинки и скатове, познаваше накъде извеждат козите пътеки и по кои места ловците поставят засади и копаят дълбоки ями, за да пропадат в тях елените и сърните. Старият елен познаваше още всяка бука в гората и гнездата на птичките беше запомнил, но той не знаеше, че на двадесет разкрача от бистрото кладенче вчера ловците бяха изкопали дълбока яма, покрили я бяха с клонки, треволяк и шума, така че щом стъпи отгоре някое по-тежко животно, да се строполи в ямата. Той не знаеше още, че в клонките на старата бука до кладенчето ловците са поставили засада и само цевите на пушките им се виждат, насочени към ямата. Безгрижно и спокойно старият елен вървеше по пътеката, която водеше тъкмо към прикритата яма, а подире му се беше навървило цяло стадо от елени, сърни и малки еленчета.
Когато стадото наближи кладенчето, най-малкото еленче, което тепкаше пъргаво най-отзад, превари другите, отиде при водача и викна:
— Стой, дядо, стой! Не води стадото по тая пътека.
— Защо? — изви глава към него старият елен.
— Защото тук някъде има прикрита яма и ловна засада.
— Откъде знаеш, кутре недорасло? — с досада рече старият елен.
— Вчера, когато дойдох да си сръбна водичка от кладенчето, видях под разклонената бука захвърлени четири остри лопати, с които току-що беше копано.
— По какво си разбрало, че с тях е било копано?
— По влажната полепнала пръст върху лопатите. Видях още четири пушки, изправени до дънера. Пушките бяха с по две цеви. А вие всички знаете, че пушките на ловците имат по две цеви. Ах, дядо, да знаеш как се изплаших! Търтих да бягам към стадото. Сърцето ми щеше да се пукне от страх.
Старият елен поклати глава и рече:
— Дядо ти познава в тая гора всяка пътечка и всяка буболечка.
Твоята уста още мирише на мляко, а искаш да учиш дяда си. Друг път да не си посмяло да ми даваш съвети накъде да водя стадото, защото ще те бодна с рогата си. Ти навярно си сънувало нощес някакви пушки и влажни лопати. Остани на опашката — там ти е мястото!
И като изправи главата си нагоре, рогатият старец потегли важно напред, заклати рогата си и дори почна да тича право към прикритата яма. Цялото стадо се втурна подире му.
Но щом наближи ручея, който изтичаше от кладенчето, стана нещо страшно. Леката покривка на ямата не издържа и старият елен заедно с три тежки сърни се сгромоляса в дълбокия трап. Цялото стадо се стъписа. И тъкмо в тоя миг пропукаха пушки и още две сърни паднаха простреляни.
— Бягайте назад! — извика малкото еленче и се втурна между буките. Оцелелите сърни се обърнаха и полетяха подире му като хвърковати.
А в дълбокия трап старият елен си блъскаше главата и думаше:
— Главо моя горделива, от тебе тегля. Ако бях послушал умното еленче, сега нямаше да бъда в ямата.

Лъвът, магарето и лисицата тръгнали на лов. Подгонили зверовете горски. Лисицата си пъхала носа в гъсталаците откривала изплашените животни, лъвът ги събарял с тежки удари, а магарето мъкнело поваления дивеч на гърба си. Вечерта тримата ловци спрели пред пещерата на лъва. Горският цар погледнал лакомо натрупания дивеч и заповядал на магарето да направи подялбата. Добродушното магаре разпределило най-добросъвестно плячката на три еднакви купчини и рекло: — Господарю, избирай сега оная купчина, която ти хареса. И трите са еднакви.
Лъвът изгледал магарето с ярост, скочил, хвърлил се върху него и го разкъсал.
— Направи нова подялба! — обърнал се той към лисицата.
Хитрата лисица, като видяла какво се случило след първата подялба, събрала трите купчини дивеч на едно място, откъснала едно крилце от врабче, отнесла го настрана и рекла:
— Господарю, смятам, че най-справедливата подялба е тази, която направих: за тебе всичкия дивеч, а за мене — крилцето на врабчето.
— Кой те научи да постъпиш тъй хитро? — попитал лъвът.
— Тъжният край на магарето! — поклонила се лисицата, захапала крилцето и побягнала

Един шоп с бял кожух и свински цървули отивал в града на пазар. На рамо той носел тояга, а на тоягата кошница с яйца. Вървял по пътя и си приказвал високо:
— В кошницата има сто яйца. Ако ги продам по лев, ще получа сто лева. Ако ги продам по два лева, ще ми се съберат двеста. От пазара за тези пари ще си купя едно женско прасе. Ще го храня, ще си го гледам като писано яйце. То ще ми опраси дванайсет прасета. Като пораснат и те, ще почнат да се прасят, додето дворът ми се напълни с големи-големи свине. Ще ги откарам на пазара и ще ги продам. С получените пари ще си купя един хранен кон и нови дрехи — не ти е работа. Ще се пременя, ще яхна коня и все край къщата на Гана хубавицата ще се разхождам. Ще ме види Гана хубавица и ще рече:
„Искам оня, дето е на коня“. Ще се оженим и тя ще ми роди едно момче — Богданчо. Ще отида на пазар, ще му купя ябълки и като се върна в къщи, Богданчо ще се затече да ме посрещне: „Тате, какво ми носиш?“
Аз ще протегна ръка да го прегърна: „Ела ми, сине, ела, Богданчо, тате да ти даде една ябълка!“
И както бил много занесен, шопът протегнал ръце,“ изпуснал тоягата и кошницата с яйцата паднала на земята. Яйцата се строшили до едно. Навел се злочестият шоп над кошницата и почнал да търси здрави яйца. Край него минал един пътник.
— Побратиме — попитал шопът — откога вървиш подире ми?
— Откакто почна да печелиш, додето загуби всичко, все подире ти съм вървял — отвърнал пътникът.

Тръгнали на път двама души: единият бил сляп, а другият куц. Стигнали до една река и спрели на брега. Куцият рекъл:
— Стигнахме до една дълбока река и не ще можем да минем отвъд, защото няма мост. За газене дума да не става, защото водата е дълбока. Аз имам само един крак, а ти нямаш очи. Речем ли да нагазим — ще се удавим.
Слепият се замислил. Подир малко той попитал другаря си:
— Погледни хубаво и виж дали няма наблизо брод?
— Брод има хе долу, при речния завой, но там водата е бърза и трябват здрави крака.
— Заведи ме там! — казал слепият.
Куцият го хванал за ръката и го повел. Когато стигнали до речния брод, слепият рекъл:
— Аз имам два здрави крака, а ти имаш две здрави очи. Качи се на гърба ми и казвай къде да стъпвам. Аз ще те пренеса през реката.
Речено—сторено. Със съгласие и взаимна помощ слепият и, куцият прегазили водата и продължили пътя си.

Старият рак събрал в дълбокия речен вир своите малки рачета и като ти изгледал бащински, засукал си мустаците и рекъл:
— Рачета-осмокрачета, рачета-кривокрачета! Чуйте съвета на стария си баща: досега, чеда мои, всички ходехме назад — рачешката.
Отсега нататък вие трябва да вървите напред с главите, както вървят рибите, жабите и водните змии.
Тогава се обадило най-малкото раче, което не било глупаче:
— Може, татенце, ще послушаме твоя мъдър съвет, но ти се молим да ни покажеш как се ходи напред. Ние сме мънички и не знаем.
Старият рак, който през целия си живот ходел само назад, изпаднал в голямо затруднение, тъй като не знаел как се ходи напред. Но за да не бъде накърнено неговото бащинско достойнство, решил да накаже своите рачета и почнал да ги щипе. Рачетата се разпишели и побягнали към бързея рачешката.
И останали неуки до ден днешен.

Една яребица си направила гнездо сред нивата на най-мързеливия селянин. Снесла яйца и измътила три яребичета. Расли пиленцата и порасли. Започнали да излизат от гнездото, разтваряли крилца, но още не можели да летят, защото били немощни. Лятото обагрило нивата с жълта боя. Натежалите класове почнали да ронят зърно. Една сутрин стопанинът пристигнал на нивата, погледнал храната и се почесал по врата.
— Време е да прибера храната. Утре ще повикам приятелите си да пожънем. Когато продам житото си ще им се отплатя.
Едно от яребичетата, което било наблизо, чуло тия думи на стопанина и се затекло при майка си:
— Мамо, да бягаме по-скоро, защото стопанинът отиде да вика приятелите си. Утре ще жънат нивата. Отиде ни гнездото!
— Не бойте се, деца — изчуруликала яребицата, — ние оттука няма да мръднем, докато стопанинът не се запретне сам да си пожъне нивата. Бъдете спокойни, щом като той очаква други да му свършат работата.
На другия ден селянинът пак пристигнал и пак се почесал по врата.
— Моите приятели не дойдоха, но аз ще повикам роднините си да пожънат житото.
Яребицата пак рекла:
— И тоя път, деца, бъдете спокойни.
Подир три дни ленивият селянин пристигнал ядосан и се заканил:
— Брей, никой не идва да пожъне тая нива, но аз ще взема да я запаля, че каквото ще да става.
Като чула тая закана, яребицата припнала и извикала на малките яребичета:
— Бягайте, рожби, да бягаме, защото тоя мързелив човек може да го направи!

Веднъж Хитър Петър тръгнал из пазара да погледа какво продават и какво купуват хората.
— Хей, Петре, ела тук! — викнал му владиката и го помамил с пръст.
— Какво има, дядо владико? — приближил се Хитър Петър.
— Тази кошница — рекъл владиката — е пълна с яйца. Отнеси я в митрополията, защото не е прилично дядо ти владика да се натовари като родопски катър.
— А какво ще ми платиш? — попитал Хитър Петър.
— Пари няма да ти дам, защото владиката знае само да взема, а не да дава, но ще ти се отплатя с три големи мъдрости.
— Може — съгласил се Хитър Петър и нарамил владишката кошница.
Като наближили митрополията, Хитър Петър се обърнал назад към владиката, който крачел важно подире му:
— Казвай, дядо владико, мъдростите!
Владиката се поизкашлял и проговорил натъртено:
— Ако някой ти каже, че в колиба се живее по-хубаво, отколкото в дворец — не му вярвай!
— Бива си я тая! А втората? — попитал Хитър Петър.
— Ще ти разкрия и нея: ако някой захване да ти разправя, че една глава лук струва повече от едно печено агне — не му вярвай!
Стигнали прага на митрополията.
— Кажи, дядо владико, и третата си мъдрост! — подканил носачът владиката.
— Третата е такава: ако някой ти каже, че има по-гламав носач от тебе — не му вярвай!
И владиката почнал да се тресе от смях.
Тогава пред очите на Хитър Петра причерняло, той стиснал с две ръце кошницата, ударил я в плочите и викнал:
— Ако пък на тебе някой каже, че в кошницата е останало поне
едно здраво яйце — съветвам те да не му вярваш!
И си заминал.

Като наближи последният му час, старият баща повика своите петима синове и рече:
— Чеда мои, аз вече си отивам. Моят земен път се свърши. Чуйте каква приказка ще ви разкажа, преди да склопя очи. Добре слушайте, защото искам сетне да ми я разтълкувате.
Синовете втренчиха очи към баща си. Старият ги изгледа един след друг и почна:
— Израснал беше в гората един дъб. Голямо дърво. Желъди като дъжд падаха от яките му клони. Корените му смучеха сок дълбоко от земните недра. Бурята го клатеше, но не можеше нищо да му стори.
Веднъж в гората пристигна дървар. Той измери с очи дъба, запретна ръкави, замахна със секирата си и започна да го сече. До вечерта го събори на земята. Окастри му клоните, а дънера откара в дърводелницата си. Наряза го на хубави дъски. През есента в дърводелницата пристигна един бъчвар. Той натовари дъските в каруцата си и ги откара.
В работилницата си бъчварят издяла от дъските бъчварски дъги, направи обръчи, дъна и сглоби една голяма бъчва. В тая бъчва всяка есен той наливаше младо кипящо вино и го продаваше на селяните за сватби, именни дни и помени. Тъй вървеше, докато бъчвата беше здрава. Но не щеш ли, веднъж един от обръчите се скъса и дъгите се раздалечиха. Виното изтече и бъчвата се разсъхна. Докато бъчварят се досети да сложи нов обръч, дъгите се разпадаха. Децата грабнаха обръчите и почнаха да ги търкалят по улицата, а стопанката изгори дъгите И дьната на хубавата бъчва.
Изтълкувайте ми сега тази приказка!
Замислиха се петимата братя, но никой не можа да отгатне бащината си приказка. Тогава старият баща поклати глава и рече:
— Млади сте още, затуй не се досещате. Аз ще ви изтълкувам какво искам да кажа с тая приказка: гората с големите дървета е нашата държава. Яка гора е тя. Нейните дървета растат нагоре. Бъчвата е семейството, дъгите сме ние, обръчите са съгласието, а виното е радостта и честитият живот. Додето има съгласие в семейството, ще има и честит живот. Къща, в която няма съгласие — огън да я гори. Пазете обръчите на бъчвата, чеда мои!
Най-старият син се наведе, целуна десницата на стария баща и отвърна:
— Благодарим ти, тате, за мъдрия съвет. Няма да го забравим, докато сме живи.