www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Един сиромах човек се заловил на работа в една ковачница и се трудил цели двайсет години. Най-сетне решил да си ходи и рекъл на ковача:
— Дай ми сметката, защото трябва да си ида у дома и да видя какво е станало.
Ковачът го помолил:
— Аз свикнах с тебе, както бащата свиква с чедото си. Постой още някоя и друга година! Ти ми беше дясната ръка в ковачницата.
— Не мога -— отвърнал работникът, — когато тръгнах от село, оставих младата си невеста. Тя ми се закле да ме чака двайсет години. Ще си ходя вече, защото ако и тая година не се върна, моята невеста ще напусне къщата ми.
— Тръгвай, щом като е тъй — рекъл ковачът, — но ела по-напред да ти броя парите.
Отвел ковачът работника в една потайна стая, отключил едно сандъче и изкарал отвътре три жълтици.
— Ти ми беше верен човек, затуй искам да ти платя добре. Но аз не съм богат, С чука и наковалнята човек не може много пари да спечели. Тук съм скътал три жълтици. Вземи ги и трите. Те не са много, но знай, че ти ги давам от сърце. Ако донякога ти потрябвам, пак ела.
Готов съм да ти отстъпя и ковачницата си.
Работникът се навел и прибрал трите жълтици. Простил се е ковача и тръгнал към село. Като вървял по пътя, настигнали го трима пътници — двама по-млади с цървули, а третият, старец с побеляла глава, щъпукал по чехли. Младите запитали работника откъде иде, каква работа е вършил и колко е спечелил. Работникът почнал да разговаря с тях, а старецът мълчал, нищичко не продумвал, само от време на време, като слушал какво си приказват птичките покрай пътните клончета, се усмихвал под мустак.
— Какъв е този мълчалив старец? — попитал ковашкият работник.
— Баща ни е — отвърнали двамата млади мъже.
— Ами защо се усмихва под мустак?
— Той разбира езика на птиците и навярно чува какви смешни работи си хортуват ония пилци, дето са кацнали по клоните над пътя.
— Ами защо мълчи? — повторно попитал работникът.
— Защото за всяко отваряне на устата трябва да му се плаща.
— Колко взема?
— За две-три думи иска жълтица.
Работникът с трите жълтици в джоба си помислил: „Аз съм беден човек, няма да осиромашея повече, ако дам на този брадат човек една жълтица. Поне ще го чуя какво приказва." Извадил от джоба си една от трите жълтици и я подал на стареца. Тогава старецът си отворил устата и продумал:
— Мътна вода да не газиш!
И пак млъкнал.
Продължили пътя си. Работникът вървял подир стареца, гледал как се подпира на една чепата тояга и си мислел:
„Чуден старец! Гласовете на птиците разбира и за всяко отваряне на устата взема жълтица. Какво ли ще каже, ако му дам и втората жълтица?"
И пак бръкнал в джоба си.
Старецът поел втората жълтица и проговорил:
— Видиш ли някъде да се вият орли, иди да разбереш какво има!
И пак млъкнал. Работникът се почесал по врата и си рекъл на ум:
„Гледай какви думи казва! Колко пъти съм гледал орли да се
вият, но никога не съм се отбивал от път да видя какво има. Я да дам и третата жълтица — каквото с една жълтица, такова и без нея."
За трети път бръкнал в джоба си и подал последната златна пара.
Старецът я поел и продумал:
— Преди да сториш нещо, брой до двайсет и пет.
Повървели още малко четиримата заедно, спрели на един кръстопът и се разделили. Бащата и синовете поели нагоре, а ковашкият работник надолу към своето село. Стигнал до една река. Тя била дълбока
и мътна. Влачела горска шума, дървета и грозно бучала. Работникът си спомнил първите думи на мълчаливия старец и не посмял да нагази мътната вода. Седнал на брега, измъкнал от торбата си хляб да похапне.
— Сетне — рекъл си — ще диря мост или брод.
По едно време по пътя затрополял конник. Пристигнал един търговец на бял кон.
— Хей, побратиме — викнал търговецът, — защо не минаваш отвъд?
— Не смея да газя мътна вода.
„Ей че дивак!"—помислил си търговецът и смушкал коня.
Конят се хвърлил в дълбоката вода. Силното течение повлякло и добичето, и търговеца надолу. В един въртоп търговецът изведнъж потънал и се удавил. Конят, като усетил, че му олекнало, се обърнал назад и се измъкнал на брега, мокър вир вода. Работникът отишъл, хванал коня, яхнал го, слязъл надолу край реката, намерил мост, минал отвъд и препуснал към село. Като минавал край една зашумена долчинка, видял, че над долчинката се вият три големи орли.
— Чакай да видя какво има в тая долчинка — рекъл си конникът, слязъл от коня и се мушнал в шумака. На едно потулно място заварил двама мустакати хора — мъртви. До тях видял кожена торба с жълтици. Мъртвите били разбойници. През нощта те обрали някого, дошли в долчинката да си поделят плячката, но не могли да се спогодят, измъкнали пищовите и се изпотрепали.
Нашият пътник прибрал торбата, мушнал в пояса си един от пищовите и продължил пътя си. Надвечер стигнал пред своята къща. Бутнал пътната врата, влязъл, скочил от коня, вързал го под стряхата и тръгнал към къщи. Преди да пристъпи вътре, рекъл си:
— Я да надзърна през прозореца какво прави моята жена.
Прозорецът бил отворен. Вътре било светло. Насред къщи имало
наредена трапеза. На трапезата седели двама души: жена му и един мъж — гърбом към прозореца. Като видял мъжа, ковашкият работник изтръпнал. Помислил си: „Каква невярна жена! Клетва даде да не се жени, додето се върна, а е прибрала чужд мъж в къщата ми!"
Измъкнал пищова и го насочил да гръмне и двамата. Но тъкмо в туй време му минали през ум думите на стареца, купени с последната жълтица: „Преди да сториш нещо, брой до двайсет и пет".
— Ще броя до двайсет и пет — рекъл си, — сетне ще гръмна, те няма да побягнат.
Почнал да чете. Докато броял, мъжът, дето бил вътре, се обърнал към жената и рекъл:
— Мале, утре тръгвам да диря татя по света. Домъчня ми за него. Колко години минаха, откак е излязъл?
— Станаха вече двайсет години, сине. Когато баща ти замина, ти беше детенце на три месеца.
— Брей, какво щях да направя, ако не бях почнал да броя до двайсет и пет! — прехапал устни гостенинът и викнал през прозореца: — Сине, жено, ставайте да ме посрещнете!

Един дървар, като минавал край някакъв бодлив и трънлив храст, чул шумолене. Надникнал в клонака и що да види: едно малко, рунтаво мече се заплело в трънете, напряга сили, скимти, ръмжи, но не може да се измъкне. Дърварят посегнал, раздвоил трънете, откачил уплашеното мече, помилвал го по главата и го пуснал да си ходи. А мечката да била наблизо върху съседната канара. Тя видяла всичко, сринала се от канарата — и право при дърваря. Като я видял, оня си глътнал езика от страх, но мецана дигнала нагоре предната си лапа, успокоила го и проговорила с човешки глас:
— Не се бой, нищо лошо няма да ти сторя. Аз видях как помогна на мечето ми, разбрах те, че си добър човек, и реших да се побратимя с тебе. Искаш ли?
— Как да не искам — отвърнал дърварят, — кой бяга от такава посестрима като тебе!
Тогава мечката се изправила на задните си крака, разтворила предните си лапи и братски прегърнала дърваря. Според обичая, дърварят трябвало да я целуне по муцуната, ала щом си доближил устата, лъхнала го тежка миризма и той се стъписал.
— Какво? Защо се дърпаш? — учудено го попитала мечката.
— Много на лошаво ти миришат устата, на мечовина — отвърнал дърварят.
Мечката се докачила от тези думи, отпуснала се на земята, помълчала малко и викнала:
— Удари ме, побратиме, по врата с острието на секирата си!
Дърварят се слисал:
— Що думаш — рекъл, — де се е чуло и видяло побратим да дига секира срещу посестримата си!
— Удряй! — грозно изръмжала мечката. — Или ще те одрънкам!
Дърварят нямало що да прави. Дигнал секирата и ударил мечката.
Рукнала кръв от раната. Мечката, без да погледне човека в очите, се обърнала назад и се мушнала в гъсталака. Изчезнала.
Минали години. Дърварят много пъти ходил из гората, но никъде не срещнал посестримата си. Веднъж, като се въртял под дърветата, изведнъж отнякъде изскочила мечката. Познали се двамата, поздравили се и заприказвали. От дума на дума стигнали до удара със секирата.
— Разгеле, побратиме — рекла мечката, — я виж какво е останало от раната, дето ми я нанесе.
Дърварят поразровил козината на врата й, но не намерил дори белег.
— Нищо не е останало! — рекъл той.
— Видиш ли, побратиме, раната отколе заздравя и я забравих, но лошата дума, дето ми я каза тогава, няма да я забравя, докле съм жива.
И като поклатила тъжно глава, мечката си тръгнала.

Двата работни вола влезли в обора, капнали от дневния труд. Заварили магарето: хрупа прясно накосено сено в яслата и си върти доволно опашката.
— Добър вечер, братко! — рекъл единият вол. — Как си?
— Отлично! — отвърнало магарето.
— Ти си едно щастливо магаре — със завист добавил волът и въздъхнал, — а пък аз съм един нещастен вол.
— Защо? — попитало магарето.
— Защото съм роден без късмет, цял ден тегля ралото, а вечерно време мъкна към село и колата, и ралото, и стопанина.
— Ако не искаш да се трепеш — рекло магарето — престори се на болен. Легни на земята, почни да пъшкаш и утре стопанинът няма да те впрегне.
Стопанинът бил до вратата и чул разговора между вола и магарето. Той нищо не казал, само се усмихнал и поклатил глава. На другия ден волът постъпил, както го научило магарето. Тръшнал се на земята и захванал да пъшка. В обора влязъл стопанинът, поклатил глава и рекъл:
— Разболял се е добрият ми вол. Няма що. Ще впрегна на негово място магарето.
И си подострил остена.
Цял ден хитроумното магаре теглило ралото и се спъвало в браздите. Вечерта се върнало в обора с увиснали уши. Болният вол лежал и си пригризвал.
— Благодаря ти, братко! — рекъл той на магарето. — Ти си моят спасител. Обещавам ти цял живот да се преструвам на болен!
— Не ще можеш дълго време да се преструваш на болен! — викнало ядосано магарето.
— Защо?
— Защото днес чух как стопанинът рече на съседа си: „Волът ми се разболя тежко. Ако не стане до утре, ще го закарам на месаря да му тегли ножа!"
Волът се разтреперал. Цяла нощ не мигнал. А на другия ден се дигнал, преди да пропеят първи петли.

Натежали годините на стария лъв. Почнал да гони с голяма мъка жертвите си. Не можел вече да си хваща плячка. Повлякъл се гладен из гората. Дълго мислил как да си изкара прехраната и решил да си помогне с измама. Прибрал се в своята пещера и надал рев:
— Братя и сестри — вълци, мечки, елени, зайци и лисици, елате
да ме видите, защото е настъпил последният ми час! Отивам си!
Полъгали се горските зверове и се навървили един след друг към лъвската пещера. Там старият лъв ги посрещал със силни удари и ги простирал на земята. Много доверчиви зверове издъхнали под лапите му.
Най-подир се задала и лисицата.
— Как си, господарю — надникнала тя отвън, но вътре в пещерата не влязла.
— Ох — изпъшкал лъвът, — зле съм. Няма да ме бъде. Влизай по-скоро, додето не съм хвърлил топа.
— Благодаря за поканата, господарю, но аз не смея да вляза вътре.
— Защо? — учудено попитал лъвът.
— Защото гледам, че всичките стъпки на зверовете, които са дошли преди мене, са насочени навътре към пещерата. Който е влязъл при тебе — навън не е излязъл. Сбогом, господарю!
И хитрата лисица побягнала здрава и читава.

Напекло топлото мартенско слънце. Закапали весело капчуците. Стопанинът грабнал ножицата и се провикнал към косето:
— Хайде, косе-босе, тръгвай с мене да подрежем лозите!
— Не мога — отвърнало косето, — защото си имам работа: гнездо вия.
И отлетяло за сламчици.
Зашумял развигорът над хълмовете. Избуяли новите ластари на лозите. Бръмнали пчелите по градините. Стопанинът нарамил мотиката и погледнал към гнездото, на косето:
— Тръгвай, косе, с мене — да прекопаем лозето.
— Дума да не става! — отвърнало косето. — Аз тъкмо сега съм захванало да снасям яйца!
И се накокошинило в гняздото.
Затрещели юнските гръмотевици. Проливни дъждове окъпали земята. Стопанинът нагърбил пръскачката и пак викнал на косето:
— Косе-босе! Хайде да пръскаме, че маната може да изгори гроздето.
— Върви сам! Не виждаш ли, че аз тука пиленца мътя! — отвърнало косето и притихнало в гняздото.
Гъсти буренаци заглушили лозите. Грижовният стопанин наточил косера си и попитал косето:
— Няма ли, косенце, да дойдеш с мене — да оплевим лозето?
— Няма! — отвърнало косето. — Сега пък ще уча пиленцата си да хвърчат.
Настъпила есента. Кехлибарени гроздове натегнали под лозите. Стопанинът подкарал кораба към лозето.
— Къде си, косе-босе? — провикнал се той.
— Тук! — изчуруликало косето.
— Хайде да берем грозде!
— Ида! — пръпнало косето. — Почакай само да повикам пиленцата си. Всички ще береме!

Една лисица надула два меха — напълнила ги с въздух, вързала ги, метнала ги на гръб и тръгнала. Преди да излезе, поръчала на своите две лисичета:
— Рожби опашати, тая нощ ще бъдете сами, лягайте в дупката, затворете си очите и спете! Да не сте посмели през нощта да излезете навън, защото, светне ли месечината — по гората тръгва Халата. Щом ви зърне, ще ви налапа и туйто.
— А ти, мамо, къде отиваш с тези празни мехове? — попитало по-малкото, по-хитрото.
— На воденица отивам. Брашънце ще донеса. Утре ще ви умеся бяла погача. Ако ми се пречне някое воденичарско пиле, ще ви донеса по едно крилце.
Тръгнала лисицата към воденицата, а двете лисичета легнали да спят. По едно време край лисичата дупка минала една светулка. Светнала два-три пъти с фенерчето си и отминала,
— Каква ли е тази гадинка? — попитало по-голямото лисиче, по-глупавото.
— Светулка — отвърнало по-малкото, по-хитрото.
— Хайде да я хванем, че да ни свети нощем в дупката.
— Хайде!
Скокнали двете лисичета, измъкнали се навън и подгонили светулката между дърветата. Не щеш ли, през клоните се усмихнала пълноликата месечина и Халата тръгнала по лов. Тя имала дворец от бял мрамор в дън гората, дето човешки крак не стъпва. Денем си спяла, а нощем излизала да яде малки зайчета и дребни лисичета. В тъмнината Халата нищо не виждала, затуй всяка нощ чакала да се яви месечината. Отдалеч зърнала двете лисичета, наежила се, зафучала, хвърлила се отгоре им, изяла ги и се облизала.
В туй време лисицата отишла при воденичаря, смъкнала от гърба си двата празни меха, сложила ги до прозореца и изпъшкала:
— Ох, тежко жито! Воденичарко, тая нощ да ми смелиш храната! Оставям ти два чувала. Аз ще се върна пак. Отивам да си нагледам рожбите и пак ще дойда да си прибера брашното.
— Добре — отвърнал воденичарят.
Лисицата мръднала между колята, взела един остен от лесата на една биволска кола, отишла до прозореца, мушнала с остена меховете и ги пробила. Въздухът излязъл и кожените мехове спаднали. Поразходила се хитрата лисица насам-натам, легнала на топлото торище и заспала. Като се наспала хубаво, поразгледала дали не може да се вмъкне в заключения курник, но като разбрала, че не ще яде тази нощ пилешко месце, влязла пак във воденицата.
— Готово ли ми е житцето? – попитала тя воденичаря.
— Не е още. Къде са меховете?
— Ей там ги оставих, до прозореца.
Воденичарят отишъл към прозореца и се навел, но що да види — меховете празни.
— Брей, кумице, някой ти е откраднал житото — рекъл той, тюх да се не види!
— Искам си житото! — заврещяла лисицата.
— Няма нищо в меховете. Какво да правя? — дигнал ръце воденичарят.
— Какво ли? — извикала лисицата. Тука мливарите са стоварили много чували, нагреби от всеки чувал по една паничка, додето събереш два меха жито, инак ще те дам под съд!
— Може — съгласил се воденичарят, нагребал жито от чуждите чували, смлял брашно за лисицата и я изпроводил с двата меха, натъпкани до горе.
Помъкнала лисицата брашното си към гората. Още било тъмно. Като влязла в дупката, тя не заварила своите лисичета. Оставила меховете и изскокнала навън. Най-напред съзряла светулката между дърветата и я попитала:
— Сестричке светулчице, къде ми са рожбиците?
— Изяде ги Халата.
— Олелеее! Милите рожби опашати! — завайкала се лисицата. — Ще я науча аз как се ядат чужди лисичета — заканила се тя и затепала пак при воденичаря.
— Воденичарко братко — рекла му тя, — много съм ти благодарна за брашното. Искам да ти сторя едно добро.
— Какво добро?
— Ще те оженя за царската дъщеря. — Че как ще ме ожениш?
— Аз си зная. Тръгвай подире ми!
Воденичарят се полъгал, стегнал цървулите си и тръгнал подир лисицата. Вървели, вървели, наближили града, гдето бил големият дворец. Лисицата се спряла и рекла:
— Ти слез, скрий се под оня мост и чакай, пък аз ще ида в двореца.
Воденичарят се потулил под моста. Лисицата ударила през полето.
Полето било пълно с овце, коне и крави. Като минувала край пастирите, сватовницата им поръчвала:
— Ако някой ви попита кой е владетел на тази стока, вий думайте: „Нашият господар Цървулан".
Стигнала двореца. Влязла вътре. Посрещнал я самият цар. Той бил от вълчи род, затуй се имали с лисицата.
— Добре дошла, кумице! Какво те носи насам? — зарадвал се царят.
— А че дошла съм да искам дъщеря ти — отвърнала лисицата.
— За кого?
— За нашия господар Цървулан.
— Богат ли е или не? — попитал царят.
— Стадата му са на брой толкова, колкото зърна има в един козлен чувал, пълен с просо. А дворецът му е целият от бял мрамор.
— Къде е сега този господар Цървулан?
— Оставих го под моста.
— Че какво прави там?
— Като идехме насам, връхлетяха ни разбойници и ни обраха. Взеха на господаря Цървулана позлатените дрехи, гол го съблякоха. Затуй го е срам да дойде.
— Аз ще му проводя дрехи — рекъл царят и заповядал на министрите си да занесат под моста най-хубавите царски дрехи.
Пременил се воденичарят и пристигнал в двореца. Дигнали сватба. В златна кочия седнали младоженецът и невестата, а лисицата насреща им. Потеглили. Воденичарят се навел и пошепнал на лисиното ухо.
— Къде ще откараме невестата? На воденицата ли?
— Трай си! — отвърнала лисицата.
Като минавали през полето, царят попитал пастирите:
— Чия е тази стока, хей, пастири?
— На нашия господар Цървулан — отвръщали пастирите.
— Блазе му — въздишал тихичко воденичарят.
Подир сватбарите крачели цял полк войници, да закрилят младоженеца и невестата по пътя. Биели барабани, полето ехтяло.
Като наближили гората, лисицата скочила от кочията и рекла:
— Вий карайте направо, пък аз ще ида да обадя в двореца, че пристигате.
Мушнала се в дън гората, дето човешки крак не стъпвал, стигнала пред мраморния дворец на Халата.
— Идат! — викнала тя.
— Кой иде? — попитала Халата.
— Цял полк войници, не чуваш ли барабаните?
— Защо идат? —- разтреперала се Халата.
— Идат да ти одерат кожата!
— Хубава работа! Къде ще се дяна сега? — объркала се Халата.
— Скрий се! — посъветвала я лисицата.
— Къде да се скрия?
— Влез в пещта! Аз ще донеса слама, за да те покрия. Никой няма да те види.
Халата се намърдала в пещта, лисицата донесла слама и затрупала страшилището. Сетне домъкнала разпалена главня и запалила сламата.
Халата се задушила и изгоряла в пещта. Пристигнали сватбарите пред мраморния дворец и заварили портите отворени.
— Че влизайте де! — поканила ги лисицата.
Влезли сватбарите, разгледали чудния дворец на господар Цървулан и останали смаяни.
Най-много се смаял Цървулан.
— Не ми е лош дворецът! — казал той и повел невестата по белоснежните стъпала.
Както и да е, към полунощ приключили сватбеното тържество. Прибрали се младоженците в най-хубавата стая на двореца. Натъркаляли се войниците в градината на двореца. Всички заспали. Щом захъркала царската дъщеря, воденичарят се досетил за воденицата. Кой ще пусне водата? Кой ще смели брашното на хората? Без него нито един камък не ще се завърти. Тихичко се измъкнал от двореца и тичешком отишъл на воденицата. Додето съмне, смлял всичката храна на мливарите и ги изпроводил. Тръгнал пак към двореца. Тихичко открехнал вратата, за да не стресне княгинята. Но тя се била вече събудила и го стрелнала със зли очи.
— Къде ходи тая нощ? — почнала да го подпитва.
— Ходих да си нагледам стадата.
— А защо ти е посипана главата с паспал, сякаш си воденичар?
— Такъв съм! — рекъл воденичарят и почнал да й разказва всичко, както се е случило.
Че като се разсърдила оная ми ти царска дъщеря, че като се раз¬викала, целия дворец дигнала на главата си. Прибрала си герданите, гривните, изскочила навън, накарала баща си да дигне войниците и всички потеглили към града.
— Какво направи? — попитала лисицата воденичаря.
— Нищо. Отървах се от едно живо кречетало.
— Щом като не можеш да лъжеш, ти ще умреш от глад — поклатила глава лисицата.
— Не бой се, кумичке! Додето ми трака воденичката, винаги ще има за мене бели хлябове.

Било късна есен. Пожълтели тревите по поляните, листата по дърветата. Жеравите, поели път на юг, писукали високо над нивите…
— Мъжо, тръгвай да сееш, че зима иде! — подканила една чевръста жена своя ленив мъж.
— Натовари ралото, донеси на колата чувала със семето и впрегни воловете, тогава ще тръгна.
Жената наринала от житницата пет кринчета жито в един чувал, натоварила чувала и ралото на колата и повела воловете към вратнята. Мъжът се качил на колата и потеглил към нивата. Когато стигнал, спрял под крушата, що била сред нивата, разпрегнал, похапнал си и тогава захванал да оре. Изорал една брезна и изсипал всичкото жито в брезната, изкарал втора – заринал го с пръст.
— Свърших си работата — рекъл, — сега пък ще си полегна на сянка, защото слънцето напече много силно.
Изтегнал се под крушата. Една муха забръмчала над главата му и не му давала да заспи.
„Добре е тука — помислил си ленивецът, — ама да имаше кой да ме варди от мухите, много сладко щях да си почивам.“
Прозял се два-три пъти и заспал. Спал до залез. Кога се прибрал вечерта, жена му го попитала колко лехи е изорал.
— Две брезни изкарах — отвърнал той, — но утре ще стигна до крушата.
На другия ден се повторила същата история, на третия ден пак. Ядосала се жената. На четвъртия ден сама отишла да сее, а мъжът останал да шъта в къщи. На тръгване му поръчала да изпере дрехите на реката, да набере една кошница узрял плод от харманската круша и да варди пиленцата и квачката от сокола, който се виел цял ден над селото. И заминала.
„Сега е време да покажа на жената какъв съм къщовник“ — помислил си мъжът и се заловил с шетнята.
Най-напред изловил всичките пиленца, взел здрав конец, навързал ги за крачетата, а края на конеца вързал за крака на квачката.
— Де го сега сокола? Никакво пиле не може да открадне, защото са вързани! — рекъл той и сам се почудил на ума си. След туй нарамил на една кобилица дрехите и отишъл на реката да пере. Щом спрял на брега, дошло му на ума, че е забравил да набере кошница круши, пуснал дрехите във водата и се затекъл към къщи. Щом ленивият кривнал към улицата, към реката се спуснал един скитник да пои магарето си. Той видял дрехите, които плавали над водата, и си рекъл:
— Я какъв армаган ми е донесла реката!
Озърнал се наоколо, видял, че няма никой, грабнал прането и побягнал. Хитроумният мъж, като стигнал в къщи, най-напред взел паница просо да нахрани пилетата. Помамил квачката. Тук квачка, там квачка – няма квачка. Погледнал към небето и що да види — един голям со¬кол лети към планината, в ноктите си държи квачката, а под него ви¬сят и се полюшват навързаните пилета. Същинско детско хвърчило с опашка.
— Ама че я свърших! — затюхкал се мъжът и мръднал към хармана да набере круши. Крушата не била висока, но твърде бодлива, затуй къщовникът, като дигнал очи нагоре, почнал да се чеше по врата: „Наместо да се кача горе и да се бода, я да взема, че да отсека туй дърво и да обера всичките круши!“
Речено — сторено. Грабнал брадвата, сякъл до пладне, отсякъл крушата. С трясък тя се строполила насред хармана. Къщовникът грабнал една кошница и почнал да бере. Но преди да напълни кошницата до половина, текнало му в главата, че е забравил дрехите на реката, оставил крушите и хукнал към брега. Ала там не заварил нищо.
— След толкова труд и тичане не е зле да си подремна — рекъл къщовникът и легнал под сянката на една върба. Спал, що спал — заварила го месечината. Станал, потъркал очи, прозял се и тръгнал към къщи.
Жена му го посрещнала с кобилицата:
— Къде са дрехите?
— Откраднал ги е някой.
— Къде са пилците с квачката?
— Аз навързах пилетата с връв за крака на квачката, но соколът ги дигна всичките.
— Ами крушата?
— Отсякох я.
— Ах, проклетнико, що си направил? Да се махаш от къщата — подгонила го жената с кобилицата — и да не се мяркаш хич пред очите ми, хич, хич, хич!
Изгонила го навън и заключила вратата. Цяла нощ вървял умни¬кът по пътя, блъскал се в тъмнината и все си приказвал:
— Хич, хич, хич!
На разсъмване стигнал един мост. Тъкмо в туй време под моста имало двама рибари. Те ловели риба с мрежи. Когато нашият пътник се навел над реката, те вдигнали мрежите си и видели, че няма нито една рибка. Наведеният над реката мъж продължавал да си мърмори:
— Хич, хич, хич!
Рибарите кипнали, изскочили на моста и почнали да го бият.
— Защо ме биете? — попитал ги той.
— Защото викаш: хич! Друг път, когато срещнеш хора като нас, няма да викаш хич, а викай: „По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!“
И го пуснали да си върви. Тръгнал по-нататък къщовникът и си приказвал:
— По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!
Не щеш ли, откъм близкото село се задали двайсетина души, облечени в черно. Те вървели мълчаливо подир една кола, в която имало ковчег. Карали мъртвец към гробището.
Умникът се спрял настрана и почнал да вика:
— По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!
Като го чули опечалените хора, избухнали, дръпнали му един бой и му поръчали:
— Друг път тъй да не правиш! Когато видиш хора като нас, снеми си калпака и почни да викаш: „Вечна му памет!“
Заминали опечалените към гробището, а нашият пътник слязъл още по-долу и стигнал второ село. Щом влязъл в селото, чул, че свирят гайди и бият тъпани. Задали се сватбари. Най-напред вървели гайдарите, подире им невестата и младоженецът.
Пътникът отдалеч почнал да вика:
— Вечна памет! Вечна памет!
— На кого викаш вечна памет, хей, глупако? — ядосал се младоженецът и почнал да го бие. — На мене ли или на невестата? Друг път, като срещнеш хора като нас, хвани калпака си, удари го о земята, почни да играеш ръченица и викай, колкото ти глас държи: „Уха-ха! Иха-ха!“
Измъкнал се пътникът от селото и поел по-нататък. Навлязъл в една долчина и видял, че насреща му иде кола с чергило. Пред колата вървели две неуки буйни волчета, а под чергилото имало стотина паници, гърнета и стомни. Щом видял колата, нашият пътник се затекъл срещу волчетата, ударил калпака си о земята, почнал да играе ръченица и се развикал:
— Уха-ха ! Иха-ха !
— Младите добичета се подплашили, кривнали от пътя, обърнали колата и тя се прекатурила в един дол. Всичките грънци се потрошили. Грънчарите пипнали виновника за злополуката, цял час го налагали и му поръчали:
— Слушай, друг път, когато срещнеш хора като нас, не играй
ръченица, ами отскубни малко тревица, иди към добичетата и думай:
„Биче, биче, на! Биче, биче, на!“
— Наложеният отминал, откъснал хапка трева от една ливада и видял пред едно лозе две бабички. Седят на припек, приказват си и дремят. Пътникът протегнал ръка и поднесъл тревата към устата им:
— Биче, биче, на! Биче, биче, на!
Едната бабичка дигнала тоягата си и го ударила по ръката:
— Ние да не сме добичета, че ни подаваш трева, бре проклетнико! — викнала гневно тя. — Не те ли е срам? Друг път тъй да не правиш, ами като видиш две бабички като нас, наведи се, снеми калпака си и дай да те попощят.
— Добре — рекъл пътникът и продължил по-нататък. Надвечер стигнал в трето село. Накрай село видял, че се давичкат две кучета. Боричкат се, лаят, ръмжат и се хапят. Цялата им свада била за един кокал.
Без да мисли много, пътникът снел калпака си, навел се и мушнал главата си между настървените кучета. Едното куче му отхапало ухото. Запищял нещастникът, побягнал настрана и седнал. Откъснал един парцал от ризата си и превързал болното си ухо.
— Зашо ти е вързано ухото? — попитал го един селянин, който минавал с коса на рамо.
Злополучникът му разказал всичко. Косачът прихнал да се смее.
— Не трябваше да си тикаш главата в устата на кучетата! Друг път видиш ли такова нещо, дигай тоягата и удряй! Не си тикай главата!
— Тъй ще направя! — рекъл си пътникът, станал и отминал по-нататък. Пред една вратня видял две деца играят с копчета.
— Ей сега ще ви дам да разберете! — заканил се той на децата, па измъкнал един кол от съседния плет и замахнал да ги удари. Но тъкмо когато вдигнал кола, от къщи изскочил бащата на децата, грабнал кола ог ръцете му и му залепил една плесница.
— Ти луд ли си? — извикал бащата. Какво са ти сторили децата, че си дигнал кол над главите им! Друг път, видиш ли две деца, наместо да ги биеш, бръкни в джоба си, извади някоя пара, ако имаш, и кажи:
— На, рожби, да си купите по едно кравайче!
Прекосил селото злополучникът, излязъл вън. Край пътя видял една свиня — рови торището и грухти:
— Гру. гру, гру! Гро, гро, гро!
— Какво! — извикал умникът. — Грош ли? Грош ли искаш? Аз нямам в джоба си пукнато петаче, а ти искаш грош. На! — ритнал той свинята и отминал.
Когато се уморил да броди по света, скитникът се досетил, че жена му вече е забравила сторената пакост, прибрал се в къщи и започнал да работи, както му е редът – разумно и упорито.

Вървяла кума лиса през гората и си хортувала:
— Ах, че съм хубава лисичка! Какви очи имам! Ясно светят, всичко виждат. Ами крачката ми? То не са крачка, а вретенца. Като вихър ме носят през гората, сякаш не стъпват на земята. Ами ушенцата ми? Всичко чуват, нищо не пропускат. Но най ми е хубава опашката.
Е такава една лекичка и мекичка, същинска копринена къделя.
Тъкмо в тоя миг изскочило изневиделица едно ловно куче и — ав! — връхлетяло отгоре й.
Хукнала кума лиса да бяга към дупката си, а кучето — подире й. Тя бяга, то бяга, тя бяга, то бяга — аха-ха — ще я настигне. Но не смогнало. Бързите лисини крачета надбягали кучето. Мушнала се лисицата в дупката си, скрила се вътре, а кучето клекнало пред дупката и там притихнало.
— Ще почакам — си рекло, — може да излезе!
Като си поела дъх, кума лиса попитала крачката си:
— Крачка, мои краченца, вие що думахте, когато ни гонеше кучето?
— Ние — отвърнали в един глас четирите лисини лапички — думахме: Беж, лиске, да бягаме! Беж, лиске, да бягаме!
— Мили какини крачета! Кака ще ви изплете чорапки! — обещала им кума лиса и продължила:
— Ами вие, какини очички, що думахте?
— Право, лиске, в дупката! Право, лиске, в дупката! Тъй думахме — отвърнали очичките.
— Мили какини очички, кака ще ви купи очила! — врекла им се лисицата и се обърнала към ушите си.
— Ами вие, какини ушенца, що думахте?
— Още малко, кума лиске! Още малко, кума лиске! — отвърнали те.
— Мили какини ушенца, кака ще ви купи обички! — обещала лисицата и извила глава към опашката си.
— А ти, опаш, що думаше?
— Дръж, куче, опашката, дръж, куче опашката! Тъй думах — отговорила опашката.
Че като кипнала оная ми ти лисица.
— Какво? — изврещяла. — Гръм да те удари! Тъй ли се дума!
Чакай да те дам на кучето за наказание!
И без да мисли много, кума лиса си подала опашката навън.
Кучето тъкмо туй чакало. Хвърлило се, захапало опашката й, започнало да я тегли навън.
Лиса теглила навътре, кучето навън. Тя навътре, то навън, додето най-сетне я измъкнало и я сдавичкало.

Лисицата срещнала котака и му рекла:
— Котаране, искаш ли да се оженим?
— Искам, лиске — отговорил котаракът, — само че като се оженим, как ще те храня?
— Как ли — заговорила хитрата лисица. — Всяка нощ аз ще идвам под дърветата, дето спят кокошките. Ти ще се катериш по дърветата, ще плашиш заспалите кокошки, те ще падат на земята, пък аз ще ги хващам. От всяка кокошка ще ти давам по едно крилце. Може ли?
— Може.
Оженили се. Тръгнала лисицата из гората да се похвали на меч¬ката, на дивата свиня и на вълка:
— Да видите какъв мъж си найдох. Котаран. Опашката му като кросно, ноктите му като игли, а очите му светят като два въглена.
— Покажи ни го! — почнали да й се молят зверовете.
— Ще ви го покажа, но трябва да го поканите на гости и да му приготвите хубаво ядене.
— Лесна работа — рекли зверовете, — ти само ни го доведи.
Лисицата отишла за котака, а зверовете приготвили ядене. Вълкът
донесъл едно агне, мечката — цяло гърне с мед, а дивата свиня – варени царевици. Минало, що минало — ето я лисицата, пристига.
— Иде! — викнала тя запъхтяна.
— Иде ли? — трепнали зверовете. — Весел ли иде или ядосан?
— Ядосан, скрийте се! По-скоро! Мечката и вълкът бърже се покатерили на едно дърво, а дивата свиня се заровила в шумата. Котаракът пристигнал. Не щеш ли, една шумка паднала върху ухото на дивата свиня и тя мръднала ухото си. Котаран помислил, че е мишка, и с един скок се хвърлил върху свинята. Свинята пък помислила, че Котаран иска да я изяде, изревала и се втурнала да бяга. Котакът, като чул рева, уплашен се метнал на дървото.
— Загинахме! — прошепнала мечката на вълка. — Той ще ни изяде. — И преди котакът да стигне до тях, мечката и вълкът се
хвърлили долу и се утрепали.
Тогава лисицата се заловила да ги яде, а на котака дала едно ухо и една опашка — ухото от мечката, а опашката от вълка.

Подкарал Насредин ходжа пет магарета — да ги продава на пазара. Тичал подире им, гонил ги, додето се уморил, и яхнал едно от тях. Като отпочинал малко, той преброил магаретата, които вървели напреде му с клепнали уши.
— Бре, само четири! — викнал ходжата уплашен и скочил на земята. — Едното се е отлъчило, ще се върна да го намеря!
Но преди да се върне, той преброил магаретата още веднъж и видял, че са пет. Зарадван до уши, ходжата пак се метнал на едно от магаретата и подгонил другите напреде си.
Подир някое и друго време той се заловил отново да ги брои.
— Пак четири! — извикал Насредин ходжа и почнал да мига.
Тъкмо в туй време насреща му се задал Хитър Петър.
— Хитър Петре, моля ти се, кажи ми колко са магаретата, които виждаш напреде си, защото, когато ги броя от земята, излизат пет, а щом се метна на самара — едното се губи.
Хитър Петър се усмихнал и отвърнал:
— Магаретата са шест, само че едното е с два крака.