www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Веднъж в Чезенатико, на брега на морето, пристигнала една въртележка. Имала всичко на всичко шест коня и шест червени джипа, малко овехтели за децата с по-модерни вкусове. Човечето, което я въртяло, бутайки я с ръце, било дребно, мьршаво, мургаво и имало лице на човек, който яде веднъж на три дена. Изобщо не била кой знае каква въртележка, нo на децата изглеждала направена от шоколад, защото стояли все около нея и измисляли хитрости, за да се качат.
— Какво има в тая въртележка, мед ли? — си казвали майките. И предлагали на децата:
— Хайде да отидем да видим делфините в канала, хайде да отидем да седнем в онази сладкарница с люлеещи се пейки.
Къде ти: децата искали въртележката, та въртележката. Една вечер някакъв възрастен господин, след като настанил внука си в джипа, сам се качил на въртележката и седнал тъкмо на един дървен кон. Било му неудобно да седи там, защото краката му били дълги и стъпалата му докосвали дъските, смеел се. Но щом човечето започнало да върти въртележката, станало нещо чудно: възрастният господин се намерил в миг на височината на небостъргача в Чезенатико, конят му галопирал из въздуха, насочил муцуна право срещу облаците. Погледнал господинът надолу и видял цяла Романя, после цяла Италия, после цялата Земя, която се отдалечавала под копитата на кончето и скоро се превърнала в една синкава въртележка и се въртяла, въртяла и показвала един след друг континентите си и океаните, нарисувани като на географска карта.
— Къде ли отиваме? — попитал се старият господин. В тоя миг пред него минало внучето му, хванало кор­милото на стария, червен, малко обезцветен вече джип, превърнал се в космическо превозно средство. И след него в редица всички други деца, спокойни и сигурни на своят; орбита като изкуствени спътници.
Кой знае къде било човечето от въртележката, обач се чувала още плочата, която свирела някаква лоша ча-ча: всяко возене на въртележката траяло цяла плоча.
— Значи има някакъв трик — казал си старият господин. — Това човече трябва да е магьосник.
После си помислил:
— Ако за една плоча направим пълна обиколка на Земята, ще бием рекорда на Гагарин.
Сега космическият керван летял над Тихия океан с всичките му островчета, Австралия с кенгурата, които подскачали, Южния полюс, където милиони пингвини се­дели с вдигнат нос. Но нямало време да се преброят — вместо тях се виждали вече американските индианци. Те давали сигнали с пушек и ето небостъргачите на Ню Йорк, ето и само един единствен небостъргач — който бил на Чезенатико. Плочата била свършила. Старият господин се огледал втрещен: той пак бил на старата мирна въртележка на брега на Адриатика и мургавото и мършаво човече спи­рало внимателно, без рязка промяна на скоростта.
Старият господин слязъл, залитайки.
— Слушайте… — казал той на човечето. Но то ня­мало време да му обръща внимание, други деца били заели кончетата и джиповете, въртележката отново потегляла за нова обиколка на света.
—Вижте… — извикал старият господин малко ядосан.
Човечето не го и погледнало. То тикало въртележката, виждали се да обикалят веселите лица на децата, които тър­сели тия на родителите си, затворени в кръг, всички с насър­чителна усмивка.
Дали е магьосник това човече за две пари? Дали е ма­гическа тая несигурна машинка под звуците на една лоша ча-ча?
— Карай! — заключил старият. — По-добре е да не споделям с никого. Може би ще ми се смеят зад гърба и ще ми кажат:
— Не знаете ли, че на вашата възраст е опасно да се качвате на въртележка, защото ще ви се завие свят?
 

Имаше едно време една война, една голяма и страшна война, в която умираха много войници от едната и от дру­гата страна. Ние стояхме отсам, нашите неприятели оттатък, стреляхме едни срещу други ден и нощ, но войната беше толкова дълга, че по едно време се свърши бронзът за то­пове, нямахме вече и желязо за щикове и така нататък.
Нашият военачалник Свръхгенерал Бомбоне Стрелоне Гръмтрясбум нареди да се свалят всички камбани от кам­банариите и да се стопят всички заедно, за да се излее един грамаден топ: един единствен топ, но толкова голям, че с един изстрел да спечелим войната.
За да се повдигне този топ, бяха нужни сто хиляди крана, за да се закара до фронта, бяха необходими деветде­сет и седем влака. Свръхгенералът потриваше доволен ръце и казваше:
— Когато моят топ започне.да стреля, неприятелите ще избягат чак на Луната.
Настъпи великият миг. Свръхтопът беше насочен към неприятеля. Ние бяхме натъпкали ушите си с памук, за­щото гърмежът можеше да ни пукне тъпанчетата и дори евстахиевата тръба.
Свръхгенерал Бомбоне Стрелоне Гръмтрясбум заповяда:
— Огън!
Един артилерист натисна лоста. И внезапно от единия до другия край на фронта се чу едно мощно:
— Дин! Дан! Дон!
Ние измъкнахме памука от ушите си, за да чуваме по-добре.
— Дин! Дан! Дон! — гърмеше свръхтопът. И сто хи ляди пъти ехото го повтаряше по всички долини:
«Дин! Дан! Дон!»
— 0гън! изрева Свръхгенералът втори път, – Огън!
Артилеристът натисна наново лоста и наново един праз­ничен концерт от камбани се разнесе от окоп и окоп. Сякаш биеха едновременно всички камбани на пашата родина. Свръхгенералът си скубеше косите от яд и ги скуба, скуба, докато му остана само един косъм.
После настъпи миг тишина. И ето че от другата страна на фронта, като по даден знак, отговори едно весело:
— Дин! Дан! Дон!
Защото трябва да знаете, че и на главнокомандира на неприятелите Смъртмаршал фон Бомбонен Стрелонен Гръмтрясбум било хрумнало да излее един свръхтоп от Камбаните на своята страна.
— Дин! Дан! – ехтеше сега нашият топ.
— Дон! – отговаряше неприятелският и войниците от двете войски изскачаха от окопите, тичаха едни срещу други, танцуваха и викаха:
— Камбаните! Камбаните! Празник е! Мирът избухна!
Свръхгенералът и Смъртмаршалът се качиха на своите автомобили и бягаха, бягаха, докато им се свърши бензинът, но звуците на камбаните все още ги преследваха.
 

Една сутрин на Северния полюс белият мечок подуши във въздуха някаква необикновена миризма и обърна вни­мание на голямата мечка (малката бе негова дъщеря):
— Дали не е дошла някаква експедиция?
Всъщност невръстните мечета откриха теменужката.
Беше една мъничка виолетова теменужка, която трепереше от студ, но продължаваше храбро да насища въздуха с аро­мат, защото това й беше работата.
— Мамо! Татко! — извикаха мечетата.
— Аз нали казах, че има нещо необикновено — под­черта най-напред белият мечок пред семейството си. — Според мен, това не е риба.
— Не е, разбира се — каза голямата мечка, — но, според мен, не е и птиче.
— И ти имаш право — каза мечокът, след като помисли доста.
Преди да падне вечерта, над целия полюс се разнесе но­вината: едно странно, малко благоуханно същество с вио­летов цвят се появило сред ледената пустиня, то стояло на един крак и не се движело. Дойдоха да видят теменужката тюлени и моржове, от Сибир дойдоха северни елени, от Аме­рика мускусни бикове и от още по-далече — бели лисици, вълци и морски свраки. Всички наблюдаваха непознатото цвете, неговото треперещо стебло, всички вдъхваха аромата му, но пак оставаше достатъчно за ония, които идваха по­следни да подушат: ароматът все си оставаше, както и в на­чалото.
— За да излъчва толкова аромат — каза една тюленка, — трябва да има цял склад под леда.
— Аз още кога го казах това — възкликна белият ме­чок, — казах, че има нещо скрито покрито. Не бе казал точно така, но никой не си спомняше.
Една морска сврака, изпратена на Южния полюс да Събере сведения, се върна със съобщението, че малкото благоуханието същество се нарича теменужка и че в някои страни ги има с милиони.
— Сега знаем колкото и преди — забеляза тюленката.
—  Как така теменужката се озова тъкмо тук? Ще споделя моята мисъл: чувствувам се малко озадачена.
— Как каза, че се чувствува? — попита жена си белият мечок.
— Озадачена — не знае дали е риба или рак… – Видя ли? — извика белият мечок. — Каквото казах аз.
Тази нощ над целия полюс се разнасяше страховито пукане. Ледовете се тресяха като стъкла и на много места се пукаха. Теменужката излъчи по-силен аромат, сякаш искаше с едно само дихание да стопи ледената пустиня, за да я превърне в синьо и топло море. Или в поля от зелено кадифе. Но това усилие я изтощи. В зори видяха, че е увех­нала, превита над стеблото си. Цветът и животът я напус­наха. Преведени с наши думи и на нашия език, последните й мисли трябва да са били следните:
— Ето аз умирам… Но все пак някой трябваше да почне… Един ден теменужките ще пристигнат тук с милиони. Ледовете ще се стопят и тук ще има острови, къщи и деца.
 

Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пъту­вал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна, къ­дето ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завърш­вали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на ули­цата били насадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата, внимавал да не се убоде, но забелязал, че тръните сякаш били от гума: само гъделичкали по ръката.
— Я гледай! – възкликнал Джованино.
Иззад храста се показал един общински пазач и му се усмихнал.
— Не знаете ли, че е забранено да се берат рози?
— Много съжалявам, но и не помислих за това.
— Добре, тогава ще платите само половин глоба — казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глобата с молив без връх, и не се сдържал:
— Извинете, може ли да погледна сабята ви?
— С удоволствие ще ви я покажа — отговорил паза­чът. Разбира се, и сабята била без острие.
— Но що за страна е вашата!
— Страната без острия — отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думите, които изговарял, били написани с главни букви.
— А пирони употребявате ли?
— Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега, моля, ударете ми два плесника.
Джованино зяпнал, като че се готвел да глътне цяла торта наведнаж.
— Моля ви се! Не искам да ме бутнат в дрънголника за посегателство над служебно лице. Двата плесника би трябвало да ми ги ударят, а не аз да ги удрям.
— Но тука е прието така — обяснил вежливо паза­чът. — Цяла глоба – четири плесника, половин глоба – два плесника.
— Ама на пазача ли?
— На пазача.
— Но това е несправедливо, това е ужасно!
— Разбира се, че е несправедливо, разбира се, че е ужасно — отговорил пазачът. — Това е толкова противно, че хората, за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинни хорица, внимават и не вършат нищо противоза­конно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внима­вайте.
— Но аз не бих желал и да ви потупам по бузата. Най-много ще ви помилвам.
— Щом е така — решил пазачът, — трябва да ви при­дружа до границата.
И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без острия. И днес още той мечтае да се върне там и да поживее по най-учтивия възможен начин в някоя къщичка без връх.
 

Джованино Денгуба бил голям пътешественик.
Пътувал той, пътувал и попаднал в една страна с „не“ отпред.
— Що за страна е тази? — попитал той един гражданин, който седял на чист въздух под едно дърво.
Вместо да му отговори, гражданинът извадил от джоба си едно джобно ножче и го поставил отворено на дланта си.
— Виждате ли това?
— Това е ножче.
— Грешите. Това е «неножче», тоест ножче с «не» отпред. Служи, за да кара моливите отново да пораснат, когато се изтъпят. Много е полезно за училищата.
— Прекрасно — казал Джованино, — и после?
— После имаме «незакачалка».
— Искате да кажете «закачалка»?
— Закачалката не върши работа, ако нямате палто да си го закачите на нея. Нашата незакачалка е съвсем друго нещо. Там не трябва да се закачва нищо, всичко си е закачено. Ако имате нужда от шлифер, отивате при нея и си го откачате. Който има нужда от сако, не трябва да ходи и да си го купува: минава край незакачалката и го откача. Има летни незакачалки и зимни незакачалки, мъжки незакачалки и дамски. Така се пестят много пари.
— Прекрасно. А друго?
— После имаме нефотографически апарат, който, вме­сто да прави фотографии, прави карикатури и така се смеем. После имаме нетоп.
— Бррр. Ужас!
— Нищо подобно. Нетопът е обратното на топ и служи за разваляне на воините.
— Как работи?
— Много лесно: и едно дете може да си служи с него. Ако има война, свирим с нетръбата, стреляме с нетопа и войната веднага се разваля.
Каква чудна страна, тая страна с «не» отпред…

Когато старата леля Ада станала много стара, отишла да живее в старопиталището, в една стаичка с три легла, където вече били настанени две бабички, стари като нея. Старата леля Ада си избрала веднага едно малко кресло прозореца и натрошила един сух бисквит на перваза.
— Много добре, сега ще се завъдят мравки — казали злобно двете други бабички.
Но вместо да се завъдят мравки, от градината на старопиталището долетяло едно птиче, изкълвало с удоволствие бисквита и отлетяло.
— Видяхте ли? — мърморели стариците. — Какво спечелихте? Накълва се и отлетя. Също като нашите деца, които се пръснаха по света кой знае накъде, а за нас, които ги отгледахме, не си спомнят вече.
Старата леля Ада не казала нищо, но всяка сутрин натрошавала по един бисквит на перваза на прозореца и пти­чето идвало да кълве винаги по едно и също време, точнс като пансионер, и ако закуската му не била готова, да зна­ете само как се ядосвало.
След известно време птичето довело и своите малки, защото си било свило гнездо и му се били излюпили четири птиченца. Те също кълвяли с удоволствие бисквита на ста­рата леля Ада и също идвали всяка сутрин и ако не им би­ла приготвена закуската, вдигали голям шум.
— Дошли са вашите птичета — казвали тогава ста­риците на старата леля Ада с малко завист. И тя изтичвала, така да се каже, със ситни крачки до скрина, нами­рала някой сух бисквит между плика с кафето и плика с анасоновите бонбони и през това време говорела:
— Спокойно, спокойно, ето ме, ида.
— Ех — мърморели другите бабички, — ако можеше, като сложим един бисквит на прозореца, и нашите деца да се върнат… А вашите, леля Ада, къде са вашите?
— Старата леля Ада не знаела къде били: може би в Ав­стрия, може би в Австралия, но не се отпускала, начупвала бисквита на птичетата и им говорела:
— Яжте, хайде яжте, иначе няма да имате достатъчно сили да летите.
— И когато изкълвавали всичко, добавяла:
— Хайде, вървете, вървете. Какво чакате още? Кри­лата са направени за летене.
— Стариците клатели глави и мислели, че старата леля Ада е малко побъркана, защото, макар да била стара и бедна, все още имала какво да подарява и не искала дори да й благодарят.
— После старата леля Ада умряла. Нейните синове уз­нали чак след като минало много време и нямало смисъл вече да се тръгва на път за погребението. Но птичетата се връщали цялата зима на перваза на прозореца и се възмущавали, че старата леля Ада не е приготвила бисквита.
 

На пазара в Гавирате се срещат едни такива хитреци, дето продават всичко: по-способни продавачи от тях не зная дали има някъде по света.
Един петък дошло някакво човече, което продавало странни неща: Мон Блан, Индийския океан, Лунните морета и така сладко приказвало, че след час му останал за продан само град Стокхолм.
Купил го един бръснар срещу подстригване с фрикция. Бръснарят заковал между двете си огледала удостоверението, на което било написано: «Притежател на град Стокхолм» и Гордо го показвал на клиентите, като отговарял на всичките им въпроси.
— Град в Швеция, дори е самата столица. – Има почти един милион жители и, разбира се, всички те са мои. Има и море, естествено, но не зная кой е собственикът.
Малко по малко бръснарят събрал пари и миналата година отишъл в Швеция, за да посети своята собственост. Град Стокхолм му се видял прекрасен, а шведите — изключително добре възпитани. Те не разбирали дума от това, което бръснарят казвал, а той не разбирал и половин дума от онова, което му отвръщали.
— Аз съм собственикът на града, знаете ли? Съобщиха ли ви вече?
Шведите се усмихвали и казвали «да, да», защото не разбирали, но били учтиви. Бръснарят потривал ръце доволен.
— Такъв град само за едно подстригване с фрикция! Просто евтино съм го купил.
Но той се лъжел, бил платил твърде висока цена. За­щото всяко дете, което дойде на тоя свят, притежава це­лия свят и не трябва да заплаща дори стотинка за него, тряб-ва само да запретне ръкави, да протегне ръце и да си го вземе.
 

Слънцето пътувало из небето весело и победоносно върху своята огнена колесница, хвърляйки лъчи по всички посоки за голямо неудоволствие на един облак с буреносен характер, който мърморел:
— Прахосник, разсипник, хвърляй, хвърляй на вя­търа лъчите си и да видим накрая колко ще ти останат!
Всяко зърно, което зреело в лозята, си открадвало по един лъч на минута или дори по два. И нямало стръкче тревичка или паяк, или цвете, или водна капка, които да не вземали от лъчите, колкото им трябвало.
— Оставяй, оставяй да те ограбват всички: ще видиш как ще ти се отблагодарят, когато няма да има какво по­ вече да ти откраднат.
Слънцето продължавало весело своето пътешествие, подарявало лъчи с милиони и милиарди, без да ги брои.
Чак на залез преброило лъчите, които му оставали: и гледай ти, не му липсвал нито един лъч. Облакът от из­ненада се превърнал в град и се изсипал. Слънцето весело се гмурнало в морето.
 

Веднъж светофарът, който стои на Площада при катедралата в Милано, извършил странна постъпка. Всичките му светлини внезапно се оцветили в синьо и хората не знаели какво да правят.
— Да пресичаме ли или да не пресичаме? Да спрем или да не спираме?
От всичките си очи на всички посоки светофарът разпръсквал необикновения си син сигнал с такъв небесносин цвят, какъвто небето на Милано не познавало.
Докато чакали да разберат какво става, автомобилистите натискали клаксони и свирки, мотоциклистите карали да ръмжат моторите и по-тлъстите граждани викали:
— Знаете ли кой съм аз?
Шегаджиите подхвърляли остроти:
— Зеленото си го е присвоил началникът, за да си направи вила сред полето.
— Червеното са го употребили, за да боядисат рибките в градината.
— А знаете ли какво правят с жълтото? Разреждат олиото.
Най-после дошъл един регулировчик, застанал на кръстопътя и започнал да оправя движението. Друг регулировчик намерил командната кутия и спрял тока.
Преди да изгасне, небесносиният светофар имал време да си помисли:
«Бедничките! Аз им дадох сигнал «път свободен за небето». Ако ме бяха разбрали, сега всички щяха да знаят да летят. Но може би не им достигна смелост.»