Страната без острия

Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пъту­вал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна, къ­дето ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завърш­вали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на ули­цата били насадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата, внимавал да не се убоде, но забелязал, че тръните сякаш били от гума: само гъделичкали по ръката.
— Я гледай! – възкликнал Джованино.
Иззад храста се показал един общински пазач и му се усмихнал.
— Не знаете ли, че е забранено да се берат рози?
— Много съжалявам, но и не помислих за това.
— Добре, тогава ще платите само половин глоба — казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глобата с молив без връх, и не се сдържал:
— Извинете, може ли да погледна сабята ви?
— С удоволствие ще ви я покажа — отговорил паза­чът. Разбира се, и сабята била без острие.
— Но що за страна е вашата!
— Страната без острия — отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думите, които изговарял, били написани с главни букви.
— А пирони употребявате ли?
— Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега, моля, ударете ми два плесника.
Джованино зяпнал, като че се готвел да глътне цяла торта наведнаж.
— Моля ви се! Не искам да ме бутнат в дрънголника за посегателство над служебно лице. Двата плесника би трябвало да ми ги ударят, а не аз да ги удрям.
— Но тука е прието така — обяснил вежливо паза­чът. — Цяла глоба – четири плесника, половин глоба – два плесника.
— Ама на пазача ли?
— На пазача.
— Но това е несправедливо, това е ужасно!
— Разбира се, че е несправедливо, разбира се, че е ужасно — отговорил пазачът. — Това е толкова противно, че хората, за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинни хорица, внимават и не вършат нищо противоза­конно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внима­вайте.
— Но аз не бих желал и да ви потупам по бузата. Най-много ще ви помилвам.
— Щом е така — решил пазачът, — трябва да ви при­дружа до границата.
И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без острия. И днес още той мечтае да се върне там и да поживее по най-учтивия възможен начин в някоя къщичка без връх.