www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

За Уаско, големия морски вълк, ловец на китове край островите Хайда, ходели само най-смелите ловци от племето. Другите никога не се и опитвали да поставят капани за тези грамадни кучета, защото били изключително свирепи и много яки. Един храбър ловец често се опитвал да хване тези големи зверове с капан от греди и мрежи с подвижни примки, но все не успявал. Неговите духове-помощници обаче му помогнали, затова имал късмет да намери два такива морски вълка, когато бродел по ловните пътеки.
Ловецът живеел с жена си в Хънтърз пойнт. Всеки ден, като крачел през кедровата гора на път към Скидигът, дома на родителите на жена му, си спомнял за странното, високо скимтене, което чувал понякога по обратния път към Хънтърз пойнт. И всеки път надничал по различните кътчета на пътеката, за да види дали ще открие кой издава тези странни звуци, но все не успявал да намери духовете-животни, които викали. И тъй един ден той надзърнал в хралупата на високо, изсъхнало кедрово дърво и там намерил две създания, огромни, но полумъртви от глад, които приличали на чудновати новородени кученца. Успял да ги довлече едно по едно до дома си, където заедно със своята жена ги отгледал. Те бързо се превърнали в едри, подобни на кучета животни; чак тогава ловецът разбрал, че това са Уаско, тайнствените вълчи кучета на морето. Животните били диви като всички други от техния вид, но сякаш съзнавали, че човекът спасил живота им и като че обичали тези двама души, които всеки ден им давали щедри количества храна.
Рано една сутрин ловецът видял своите вълци-кучета навътре в морето, заобиколени от китове; малко след това кучетата доплували до брега, водейки със себе си шест кита, убити от тях. От този момент нататък кучетата Уаско ходели на лов за китове всяка нощ, а понякога и денем и носели повече китове, отколкото ловецът и всички от неговия клан се нуждаели за храна. Ловецът и неговите хора опушвали китовото месо и сланина и нареждали ценната храна в големи кедрови шкафове. Той давал от улова на верните си кучета и на родителите на своята жена в Скидигът. Един ден буря застигнала ловеца и жена му и те се видели принудени дълго време да останат в Скидигът, докато изяли всичките запаси от храна в дома на родителите на жената. Когато отново и огладнял, ловецът казал на жена си да помоли майката да даде малко сух хайвер от есетра, който тя била скътала в стомах от кит. Но тъщата била скъперница и не искала да се разделя с хайвера.
Преминала страхотната буря, океанът отново се успокоил, а ловецът, жена му и неговата тъща заплували с кануто обратно към Хънтърз пойнт. Когато видяла двете едри кучета Уаско, заобиколени от множество китове, които тъкмо били уловили и влачели по брега към дома на своя господар, майката много се зачудила и завидяла. Казала на дъщеря си да разпори китовия стомах и да подели хайвера от есетра със своя мъж. Ловецът отказал, защото, обяснил той, вече било късно да му се предлага храна сега, когато отново има толкова много за ядене.
За да накаже тъщата-скъперница, ловецът залял с гранясала китова мас мидите, стридите и другите морски животинчета по брега, знаейки, че жената много ги обича. Настанала свада между майката и ловеца. За отмъщение тя станала рано една сутрин, направила силна магическа отрова, сложила в нея няколко горещи камъчета и изляла сместа в морето. Разразила се мощна буря и няколко дена никой не посмял да излезе от дома си. Ловецът сериозно се разтревожил за ценните си морски кучета, които бурята заварила в открито море. Тръгнал по брега с надежда да ги види далече навътре в океана.
Много мили вървял ловецът и като не могъл да види своите кучета, покатерил се на една могила близо до къщата си, за да огледа по-добре околността. Дълго време напрягал очи и на края ги видял далече в морето да плуват много бавно към брега. „Много са изморени и няма да стигнат до брега — помислил си ловецът. — Ще се удавят." Но морските кучета се борели с вълните и си проправяли път все по-близо и по-близо. Опитали се да се изкачат на брега, но мястото, което избрали, било покрито с огромни, хлъзгави скали, зад които се издигала стръмна канара.
Като не могли да се изкатерят, двете нещастни животни, вече тъй изморени, че едва се движели, се насочили към пролива Скидигът ченъл. „Спасиха се" — помислил ловецът и се зарадвал. Но много подранил с радостта. Кучетата Уаско се довлекли до пясъчната ивица, там, където сушата се вдавала в морето, и се превърнали в два огромни камъка, които и днес могат да се видят на брега.

Разказвачът от племето микмак вдигна ръка за тишина и започна своя разказ за момчето, което преди много години било спасено от смърт с помощта на мислите. Мислите имат голяма сила, обясни разказвачът, трябва да се вярва в тях, в тяхната сила, иначе магията на мисълта няма да ви помогне.
Живяла бедна вдовица край морето, на брега, където днес се намира Източна Канада. Мъжът й бил рибар, но се удавил, когато в една страхотна буря лодката му се разбила; така жената останала да живее сама със своя син. Макар и малко, момчето се опитвало да запълни мястото на баща си и се научило май¬сторски да лови риба и дивеч. Научило се също да не се бои от дивите зверове, от природните стихии и зимния студ. Единственс Великият орел, страшилище за всички хора по тези земи, всявал страх у момчето. Огромната птица била известна с магическа сила — да създава вятърни вихри. От време на време, когато се разгневявала, тя опустошавала земите с бурни ветрове, предизвиквани от плясъка на мощните й крила.
Една година страната била сполетяна от глад и хората нямали нищо за ядене. И най-добрите ловци трудно намирали дивеч. Момчето знаело навиците на животните по-добре от всеки друг ловец и успявало да намира достатъчно месо за майка си и за себе си. Един студен ден то уловило в капана хубав, тлъст бобър на самия вход на бърлогата му. Понесло то бобъра на рамо, но тъкмо наближило дома си, когато го нападнали и отвели при Великия орел. От този момент започнало неговото голямо приключение. Момчето се опитало да рани огромната птица с ножа, който носело в пояса си, но орловите нокти така се забил в раменете му, че то не успяло да прониже плътните пера, а само леко одраскало птицата.
Великият орел се издигнал нависоко, чак до гнездото си върху висока скала, обърната към морето. Малки орлета писукали от глад в гнездото и момчето разбрало, че то ще им послужи за храна веднага след като изядат едрия бобър, който майката орли ца носела за тях. Момчето видяло, че е невъзможно да избяга от високата скална площадка. Не можело да се спусне надолу по скалата, а и брегът бил далеч. Великият орел знаел, че момчето няма как да избяга, и затова тръгнал да лови риба и дивеч; но уловът бил много слаб.
Когато се върнала във вигвама (колиба), майката на момчето помислила, че синът й или е убит, или се е удавил, и заплакала. Тя плакала през целия ден и продължила да плаче и през нощта. Била гладна, но мъката й била далеч по-силна от глада. Не след дълго при нея дошла една много дребна жена и попитала:
— Защо плачеш? Майката, която знаела, че женицата е от племето на Малките хора от хълмистите места, й разказала за момчето. Обяснила й как мъжете от нейното племе напразно претърсили местността за момчето, но не могли да го намерят. Вярвайки като остана-лите, че Малките хора притежават магически сили, които при-зовават в помощ на индианци, изпаднали в беда, нещастната майка разказала всичко на женицата.
— В такъв случай ние не можем да направим нищо, за да помогнем на момчето да се върне — казала женицата. — Ще помогнат само мислите ни. Мисли единствено за сина си; той ще те види и ти ще го видиш; после ще ти кажа какво да правиш, за да го спасиш, стига още да е жив.
Старицата обяснила, че мислите са нещо истинско, и майката започнала да мисли колкото може по-силно; мислила през целия ден, а също и когато слънцето си тръгнало, за да стори място на луната.
Когато се стъмнило, момчето видяло майка си съвсем ясно в съня си. То й разказало за голямата опасност, в която се намира, а дребната старица подсказала на майката какви мисли да му изпрати… Тя заръчала на момчето, като види орела да се връща в гнездото си, да закрещи и здраво да стисне ножа с острието нагоре, та когато птицата се спусне от въздуха към него, сама да се убие.
Момчето, което не знаело за силата на мисълта, два дена и две нощи не предприело нищо, дори не се опитало чрез мислене да стигне до майка си. Поради това тя все не успявала да изпрати по вятъра своите мисли до него. На края то трябвало да се вслуша в съвета на майка си, защото с падането на здрача на втория ден орлетата вече били изяли бобъра и няколкото риби и зайци, донесени от орлицата, и така момчето било вече сигурно, че когато орлицата се върне в гнездото, ще го разкъса и ще нахрани с него малките си. Момчето се приготвило за завръщането на Великия орел и легнало до гнездото. Скоро видяло малка топчица в тъмнеещото небе и малко след това орлицата се спуснала надолу. Момчето силно закрещяло, а птицата връхлетяла върху него. Когато се блъснала в тялото на младия ловец, ножът потънал в гърдите й и тя умряла почти незабавно.
И все пак момчето не знаело какво да направи, защото още било в плен върху високата скална площадка. Изяло едно орле, за да добие сила, полегнало върху Великия орел, където било по-меко, отколкото върху твърдия камък, и се замислило за своя-та майка толкова силно, та мислите му да стигнат до нея. Така и станало: тя го сгълчала, защото била много ядосана и се бояла да не би мислите, които се канела да му изпрати с помощта на малката старица, да закъснеят за спасението му.
— Слушай какво — заповядала тя и момчето наистина се заслушало. После майката му предала магическо послание от старицата от племето на Малките хора, живеещи по хълмовете. Обяснила как да одере орлицата, без да повреди кожата и перата. Краката и главата също трябвало да останат непокътнати.
Момчето направило както му казали мислите-заповеди на майката и не след дълго орловата кожа била готова пред него, простряна като голямо наметало от пера. После той научил, че с идването на слънцето трябва да облече наметалото, което ще му даде сила да полети от върха на скалата към брега. Когато настъпил този момент, момчето влязло в орловата кожа, провряло ръцете си в крилата и като някаква гигантска птица се спуснало плавно на края на брега, където нежно се плискал океанът и докосвал ноктите на орловите крака. Като стигнало там, момчето се опитало да полети, но крилата не поискали да го носят. Натъжило се много. Така му се щяло да полети към дома, за да го посрещнат с възторжени възгласи в селото. Вместо това се наложило да си пробива път по една дълга и трудно проходима местност, докато най на края стигнало до вигвама и щастливата си майка.
Известно време момчето стояло тъй зашеметено от голямото премеждие, че малко говорело за него; но после захванало да се хвали за чудноватото, макар и тайнствено приключение. И както се хвалело за своята храброст и остър ум, качествата му на добър ловец сякаш постепенно изчезнали. На края то започнало да носи у дома си толкова малко дивеч, че се принудило да моли другите ловци в селото да отделят за него и майка му от дивеча, който носели след лов, защото в палатката не останало никакво месо. Бедната майка, на която не се нравели хвалбите на сина й и която не искала да приема храната от другите ловци, изпратила мисловно послание до малката старица, която тутакси се притекла на помощ и в тази беда. Сгълчала тя момчето и го нарекла „фукльо“ и „глупав мързеливец“. Обърнала се гневно към него с думите:
— Твоята сила и ловно майсторство не биха ти помогнали, ако не бяха нашите мисли. — А после го предупредила, че ако не промени лошите си привички, ще загуби цялото си умение да сече и да ходи на лов, а хората от селото ще му се присмиват и няма да му помагат.
Внезапно малката старица изчезнала и както я гледало, момчето се изплашило от магията й и решило да промени живота си точно както тя му заръчала. Престанал да се хвали и скоро станал отново прочут ловец.

Скуемишът бавно плуваше с тежко натовареното си кану по спокойните води на залива Бърард инлет. В далечината се виждаше Ванкувър, а отпред се издигаше нос Пойнт грей. След малко лекият бриз утихна.
— Да свирна ли за малко вятър, тиликум (приятел)? — попита авторът.
— Ще се радвам, ако го сториш — отвърна той.
Аз подсвирнах тихичко и продължително три пъти, така както правят с успех някои моряци, за да извикат вятъра, често от благоприятната посока. Чародейната сила, чиято тайна аз не зная, често ми е помагала и се надявах, че и този път няма да ме изостави, тъй като не исках да се посрамя и да разтуря „магията на белия човек" пред моя скуемишки приятел.
Не се разочаровах. След няколко минути лек бриз накъдри спокойната вода и скоро кануто се носеше към Пойнт грей с „кокал в устата".
Щом заобиколихме югозападната част на носа, индианският ми приятел наведе платното и спря кануто с няколко удара на греблото си. Той протегна ръка към голяма скала, която изплува в здрача.
— Хомолсом — каза той. — Знаеш ли легендата за тази скала? — попита той. — Това е скала, която индианците, плуващи из тези води, използват вместо свиренето на вятър — заяви той.
— Разкажи ми тази легенда, тиликум — помолих аз.
— Тази скала не винаги е била тук — започна той. — Едно време, много преди да дойдат белите мъже, имало един могъщ дух, известен сред нашите като Тайи на Западния вятър. Той вдигал такива страхотни бури, че дори Великият дух призовавал четиримата си мага и ги пращал да се преборват със страховития Тайи на Западния вятър. Докато огромното кану носело четиримата сред бушуващата стихия на Пасифика, Тайи ги наблюдавал как идват към него.
— Сега ще усетите силата ми — хвалел се той. — Ще разкъсам на части вашата лодка и вие ще потънете там, където плуват рибите! — И Тайи свирнал за вятър. Извил се силен вятър, който прераснал в буря, а сетне в страхотен ураган. Високи като планини вълни шибали бреговете на протока, каналите и заливите. Острови се разкъсвали на части, а из потъмнялото небе се носели като орлова перушина огромни клони от дърветата.
Докато траела тази нечувана буря, добрата магия на тяхното необикновено кану носела четиримата сред урагана. Все по-близо и по-близо идвали те до жилището на вече изплашения Тайи на Западния вятър. Решил той да застане за последен път на крайната точка на земята, наричана днес нос Пойнт грей.
Без да се бави, вълшебното кану се приближило до самия край на брега. Четиримата мага заповядали на Тайи да усмири своите ветрове и вихри и скочили на земята. Вятърът и бурята утихнали и настъпила пълна тишина, а изплашеният и смирен Тайи стоял безмълвен на края на носа.
— Ти си зъл и имаш сърце от камък; ти не се подчини на Великия дух и причини смърт на мнозина. Сега ще заплатиш за своите порочни дела — извикали четиримата. — Ще продължиш да живееш, но като скала, която ще се мие от водите на океана.
Отсега нататък и завинаги ти ще помагаш, вместо да пречиш, на нашите хора, които плават по тези води.
Нито един звук не нарушил тишината, докато четиримата говорели.
— Когато няма вятър и канутата се люшкат неподвижни по водата, която те заобикаля, ти ще пускаш попътен вятър, за да могат отново да отплуват.
Сетне полека-лека Тайи на Западния вятър се превърнал в огромна скала и оттогава насам, тъй както му било наредено, той станал слуга, а не господар, на всички, които плават по тези води.
— Виж, още стои там — обърна се към мен моят скуемишки водач, като посочи голямата скала, която се издигаше точно пред нас.
Звезди блещукаха в синьочерното море. Нощта беше паднала, а с нея и вятърът бе утихнал. Ни полъх на бриз не докосваше тъмните води.
— Да взема ли греблото, тиликум? — попитах аз.
Скуемишът не отговори, но с един удар на греблото си изправи кануто почти успоредно на Хомолсом Рок. Леко докосна скалата с лопатката, после се обърна гърбом и кануто свободно заплува надалеч от скалистия бряг. Вдигна платното и без да продума, седна на кърмата. И аз не проговорих.
Внезапно усетих лек полъх по врата си. Платното се изду и задуха попътен бриз, който помогна на скуемиша да доближи кануто до брега на Ванкувър.

К
огато светът бил млад, хората от племето хайда не познавали изкуството на резбата. Тогава при тях дошъл един странен човек. Бил ограден с ярка светлина. Носел риза, направена от вълната на планински кози и изпъстрена с чудновати рисунки. Накитът на главата му бил изрязан от дърво и боядисан с разноцветни бои. Тялото му било покрито с татуирани знаци и рисунки. Това, което най-много удивило хората от племето, след като се начудили на ярката светлина, били ноктите му. На всеки нокът имало по едно човешко лице и всяко лице било различно, а също и изражението и самата рисунка. Когато този човек, който по-късно нарекли Майстор-резбар, пристигнал при вожда на селото, той се обърнал така към хората:
— През тази нощ ще се случи нещо удивително. Не мислете за него. Като падне тъмнината, заспете. И най-важното, не поглеждайте навън и не излизайте от къщите си, докато не изгрее слънцето.
Хората усетили, че непознатият има голяма духовна сила и му се подчинили. Същата нощ те дочули удари на брадви и падане на дървета, но останали под завивките, както им било казано. Слънцето се издигало високо, когато излезли от къщите си. Тогава видели, че ъгловите колове на голямата общинска къща били украсени с резба, а кедровата греда на гърба на къщата била изрисувана с фигури на хора и животни. Когато излезли на слънце, останали безкрайно изненадани, като съгледали три стълба, целите покрити с резба и рисунки и закрепени на предната фасада на къщата. Имало един по средата и по още един от двата края. Предната стена била покрита с резба и рисунки. Непознати фигури на хора, животни, птици и риби наблюдавали от стената хората на племето хойда. Селяните недоумявали и се страхували, защото никога преди не били виждали такива неща. Майстор-резбарят казал на хората добре да разгледат всички, което е направил, и тогава да се опитат да го повторят. Те се замислили и захванали хубаво да гледат приказните рисунки. Неколцина мъже направили почти същите. Майстор-резбарят останал доволен от техните усилия и от време на време се връщал да ги учи още на своето майсторство. Всеки ден той показвал на най-добрите работници по една от рисунките по ноктите си, обяснявал им какво означава и как са я прерисуват.
Така хората от племето хайда научили изкуството на резбарския занаят и тайните, които трябвало да разкажат на говорещите стълбове, които започнали да изработват. Днес още може да се види по някой удивителен тотемен стълб, който разказва за Майстор-резбаря и за неговия занаят.

О
тдавна, много отдавна един млад селишки вожд имал жена, която силно обичал: един летен ден, когато навлезли навътре в гората от червени кедри, тя му казала:
— Днес ще се роди нашето дете.
Младият вожд много се зарадвал. После, според обичая сред хората им, двамата отишли да поплуват, за да се пречистят. Дълго плували заедно. След известно време излезли на брега, там, където сега се намира Стенли парк. Младият вожд повел жена си към близката горичка, където можела да остане сама. Тя му заръчала да дойде на сутринта, за да свари двама. Когато той си тръгнал, жената чула как той се гмурнал тихо във водата като видра и отплувал.
Съдбата взела също участие в живота на тези хора, както често прави днес. Сигали Тайи, Великият дух на индианците от Северозападния бряг, изпратил на този ден четиримата си мъже, посланици и магьосници, с определена мисия. Голямото им кану приближавало самотния плувец. Виделия младия вожд и завикали незабавно да се отстрани от пътя им. Знаели, че ако едно от веслата им или тяхното кану докосне човешко същество, или те ще загубят силата си, или човекът ще загине.
Младият мъж отказал да промени посоката си и продължил да плува право срещу огромната лодка. Не искал да се отклони, макар и да знаел, че четиримата били могъщи шамани. С мисълта за сина, който щял да му се роди, младежът чувствувал, че този ден е негов и никаква магия не би могла да му навреди. Искал и синът му да знае, че бащата не се бои от нищо.
Четиримата повели разговор. Били учудени и раздразнени от глупавата постъпка на младия вожд. И въпреки това се възхитили от смелостта му. Решили да му окажат специална почит: той, жена му и детето му да живеят винаги заедно като символ на силата на Сигали Тайи. Направили това, като превърнали младия мъж и семейството му в скали, които стоят там и до ден днешен. Скалата, известна под името Сийуош рок, се издига над водата на западния край на Стенли парк; а жената и синът са двете скали, едната по-голяма, а другата по-малка, които се намират в близката гора.

Мнозина индиански племена вярвали в джуджета, горски духове и други малки същества с приказна сила: същества, които те понякога наричали Малки хора. Говорело се, че тези малки същества притежават магически сили. Ето защо към тях трябвало да се отнасят внимателно, в противен случай щяло да ги сполети нещастие. Индианците миджит имали всичко онова, което се харесвало на обикновените индианци в моменти на веселие и шеги. Затова били смятани за големи веселяци и пакостници.
Малките същества обикновено живеели в неголеми подземни жилища, но живеели и над земята в малки къщи, образувани от купчини камъни. Когато нормален човек премествал тези камъни или случайно ги бутнел, Малките хора събирали камъните и отново ги връщали на мястото им. Индианските деца, които забелязвали и най-дребните нещица, често оставали съвсем озадачени от това. Понякога те нарочно местели камъните, докато възрастните не ги предупредели, че е неразумно да се постъпва така, защото ще ги сполети беда.
Една сутрин, много, много отдавна, една микмакска девойка се къпела в реката. Внезапно тя видяла нещо, което приличало на къса вейка, или по-скоро купчинка листа, които явно се носели по течението. Когато приближили, тя с изумление видяла, че това е малко кану с един елф на греблата. Много внимателно тя взела кануто в ръце и го занесла в кожената колиба на родителите си. Родителите се изплашили.
— Това е нещо вълшебно — казали те — и ти не биваше да го докосваш. Върни го внимателно и го остави на мястото, където си го намерила. Момичето заплакало, тъй като не искало да се разделя с малката си жива кукла. Преди да успее да каже нещо, дребното човече заговорило за първи път.
— Направи както ти наредиха родителите! — извикало то с висок, пронизителен глас.
Изплашено, момичето изтичало до мястото, където наме¬рило кануто и малкия гребец в потока, и внимателно ги поставило обратно във водата.
— Моите благодарности — казало човечето, преди да отплу¬ва. — Някой ден ще се върна и отново ще се видим.
После малкото човече загребало нататък, през буйната вода и по малките водопади, като насочило майсторски нестабилното си кану през бързеите.
Момичето си помислило, че мъничкото човече е много любезно. То се изплашило да не стане нещо с него и затичало по брега на реката, за да го спаси, ако случайно кануто бъде потопено. Предполагало, че човечето се досеща защо тича след него покрай брега, защото, като стигнало спокойните води, то се обърнало и й махнало приятелски с малкото гребло. Момичето било сигурно, че елфът ще изпълни обещанието си и ще се върне; и затова всяка сутрин то отивало при потока, за да види дали ще го зърне някъде. Но то не идвало.
След няколко дена момичето събирало боровинки с няколко свои другарки, когато, за нейна радост, видяло десет мънички канута да плават надолу по течението, като гребели близко до брега, където стоели момичетата, зяпнали в почуда. Те били из¬умени, но не се изплашили, защото момичето, което вече било срещнало човечето, им разказало за приключението си. Водачът в първото кану размахал гребло и поздравил малката си приятелка с весело: „Хо!"
Джуджетата слезли на брега на потока, където стоели момичетата. Вождът на малката групичка, елфът, който малкото момиче вече познавало, отишъл настрана и заговорил с останалите дребосъци от групата на език, който момичетата не разбирали. Онова, което си казали, навярно било много смешно, защото те всички радостно заподскачали, разсмели се и замахали с ръце.
Отначало вождът сякаш не се съгласявал с това, което били решили да направят; на края обаче се усмихнал, подръпнал бялата си, дълга брада и на езика на микмаките запитал малкото момиче и другарките му дали биха искали да отидат на отсрещния бряг на реката.
— Там има повече боровинки — пронизително изпискал той.
Момичетата весело се разсмели, защото знаели, че и десетте
канута заедно няма да могат да поберат даже едно от момичетата. На края се съгласили да прекосят потока с малките хора. Тутакси дребосъците доближили канутата плътно до брега, като майсторски загребали с греблата.
— Елате в моето кану — казал вождът.
За да му достави удоволствие, момичето, което преди го отнесло, се престорило, че стъпва в миниатюрното кану. За нейна най-голяма изненада и за изненада на останалите момичета, щом кракът й докоснал кануто, лодката се уголемила и заприличала на обикновена лодка на микмаките, а малките хора пораснали и станали като микмакски индианци, докато момичето сякаш започнало да се смалява.
Останалите момичета не искали да изглеждат по-малко храбри от своята другарка и всяко стъпнало в едно от канутата. По същия магически начин, приложен от вожда им, всяко кану сякаш изведнъж се уголемило до размерите на обикновено кану, докато човекът с греблото израснал толкова, че да може да се справи с гребането. Както се случило с първото момиче, което се покачило на едно от тези лодки, всяко момиче като че ли се смалило.
Един до друг, гребците сякаш останали недосегнати от течението и лодките стигнали до другия бряг на реката, на около сто ярда разстояние. Щом момичетата скочили на земята, отново придобили нормални размери. Гребците вдигнали гребла за поздрав и канутата бързо се смалили, докато приели миниатюрната си форма. Сетне те сякаш изчезнали по посока на бързеите.
Както казал вождът на джуджетата, на речния бряг, където слезли момичетата, имало много боровинки и скоро кошничките били пълни. И тогава най-голямото момиче изведнъж извикало:
— А как ще се върнем на другия бряг на реката?

Н
— икога да не постъпвате като Ловеца на орли от далечното минало — предупреди разказвачът от Източните тундри, когато започна своята приказка.
Животните и птиците са приятели на хората от тундрата и затова ловците никога не бива да са жестоки с тях, нито да ги изтребват, когато не им е нужна храна. Ловецът на орли правел точно това, докато не научил от един свой сън, че неговите тотемни духове не одобряват отношението му към дивите същества.
Ето как постъпвал той. От дядо си наследил дарбата да вика зверовете и птиците в скривалището си и там без труд да ги убива със своя лък и стрели. Това, разказвали ловците и хората от тундрата, било много лошо, освен по време на тежък глад. Предупреждавали го, че Великият дух сигурно ще го накаже за злината му, ако не промени своя начин на живот.
Той не обърнал внимание на тези предупреждения и продължил да вика орлите от висините, като им обещавал повече месо, което да занесат в гнездата си, където се излюпвали техните малки. Лошо било да се убиват орлите по това време, но Ловецът на орли постоянно ги примамвал от небето и ги убивал заради разкошните им пера.
Един ден голямата майка-орлица се спуснала от небето надолу, за да защити малките на всички орлици. Ловецът на орли я видял да се приближава и едва успял да се скрие пълзешком в една хралупа, когато чул плясъка на мощните орлови крила досами дървото. Огромната орлица сграбчила дървото със здравите си нокти и отлетяла към чукарите, където било гнездото й. Макар да летяла много бързо, множество стършели, мравки и други хапещи насекоми в хралупата нападнали ловеца и изпожилили цялото му тяло. Майката орлица пуснала дървото на просторната площадка, където се намирало гнездото й, и отлетяла да търси храна за трите си малки. Ловецът бързо излязъл от хралупата и видял, че е невъзможно да избяга от високата скала. Наложило се бързо да измисли как да се отърве от смър-тоносните нокти и свирепия клюн на орлицата.
Здравият му лък и стрели останали долу, но той носел със себе си тънък, здрав кожен сноп ремъци, с които връзвал малките животни и птици, убити от него. Бързо разделил снопчето и вързал поотделно клюновете на всяко орле. Скоро орлицата се върнала, понесла един заек. Като видяла какво е направил ловецът, понечила да го убие, но решила най-напред да развърже клюновете на своите малки. Не успяла да го стори, въпреки че дълго и упорито се борила с нокти и клюн. Два пъти настъпвала нощта, докато се опитвала да освободи децата си, но нищо не могла да направи. Тогава се зарадвала, че не убила веднага ловеца, защото се надявала, че ще го принуди да махне ремъците. С помощта на магическата си сила тя заговорила. Обещала му да не го разкъсва, стига той да се закълне в три неща: първо, да развърже клюновете на малките й; второ, никога вече да не убива повече елени, отколкото са му нужни за храна; и трето, най-главната клетва, никога да не убива орел, преди да е взел съгласието на своите тотемни духове.
Орлицата му казала също, че ще го отведе невредим там, откъдето го била взела. Изнемогващ от глад и удивен от добротата на огромната птица, той тържествено обещал да направи всичко, за което го помолила. След като нахранила орлетата си с храната, която донесла, тя взела внимателно Ловеца на орли в своите нокти и като полетяла стремително надолу към земята, го оставила почти на същото място, където го била грабнала, скрит в хралупата.
Ловецът изпълнил трите си обещания и както елените, така и орлите били доволни. Той така се променил след премеждието си с орлицата-майка, че помолил всички ловци от племето да щадят елените и орлите, когато им се удаде такава възможност, и дори да им дават храна, когато задухат зимните ветрове и сняг покрие земята като огромно яло одеяло. Потомците му също спазвали неговите обещания и когато храната станела оскъдна и племето едвам смогвало да се изхрани, семейството на Ловеца на орли винаги викало елените и орлите, за да похапнат от храната, отделена за тези зверове и птици.

Цимшианският Вожд, който се съмнява, сторил нещо лошо. Скарал се с един стар мъдрец и в битката, която последвала, го убил. Започнала вражда, която докарала много неприятели на племето на Вожда, който се съмнява. Враговете от другата страна на река Стайкин били твърде многобройни, за да бъдат победени от малката войска на вожда.
— Само с бягство ще се спасим — решили Вождът, който се съмнява, и неговите съветници. Спуснали се по бързата река с шест големи канута, пеейки погребални напеви. Бързото течение на широките води ги спасило от преследвачите и всичко вървяло добре за малката войска до мига, в който стигнали до огромна ледена бариера, преградила реката пред тях.
Бягството можело да продължи само с кану и така Вождът, който се съмнява, скочил на речния бряг с неколцина свои съветници, за да видят какво могат да сторят. Един от зорките му съветници помислил, че вижда пенлива вода да тече под бляскащата ледена бариера. Сякаш тунел минавал под голямата ледена стена, но не можело да се разбере колко е широк или висок.
Вождът, който се съмнява, решил все пак да разбере дали той и групата му могат безопасно с големите си лодки да минат под ледения мост. Изпратил неколцина от хората си надолу по брега да видят какво има от другата страна на бариерата, а тези отсам отсекли една топола и тя паднала в реката. Не отрязали клоните й и буйните води завъртели дървото надолу по течението. Когато тополата стигнала до ледената стена, хората от лодките я загубили от поглед. Но най-зорките от тях забелязали, че тя като че изчезнала отдолу, към средата на потока. Когато мъжете се върнали от отсамната страна на бариерата, обяснили на вожда как видели една голяма топола да минава спокойно под бариерата, без да й се счупят клоните.
— Дървото заедно с клоните минава невредимо отдолу — казал вождът. — И ние ще минем.
Седнал тогава на носа на първата от шестте лодки. На главата си носел голяма конусовидна шапка, която стърчала високо нагоре. Гребците повели кануто към бурното течение и следвани от другите канута, се отправили към разпенената вода, която се белеела сред бариерата от синкав лед.
Когато приближили, забелязали, че лодките се насочват към нещо като вход на огромна, тъмна пещера. Гребците напрегнали мишци и насочили лодките напред, право към средата на отвора. Сторило им се, че дълго време се носят устремено през зеленикавата тъмнина; после като стрели, изстреляни от силен лък, те сякаш полетели напред към ярката слънчева светлина.
Продължили пътя си, докато стигнали солена вода в реката и тогава пред тях се открил океанът. Днес на върха на някои тотемни стълбове може да се види висока конусовидна шапка като онази, която носел Вождът, който се съмнява. Тези стълбове са издялани в чест на опасното пътешествие през ледения мост.

Един рибар от племето на цимшианите, който три слънца поред хвърлял напразно мрежата си да улови риба, много се натъжил. Докато изтеглял от водата каменната си котва, за да потърси ново място, той отправил молитва към океанските същества. Помолил се поне веднъж да има късмет.
Загребал с веслата си до мястото, където подножието на висока планина се губело под водата на края на океана. Пуснал тежката си котва до кануто. Не знаел, че котвата му паднала с трясък върху покрива на къщата на един кит-убиец, най-могъщия от всички океански същества. Когато китът чул шума на покрива си, излязъл да види какво се е случило. Хванал въжето на котвата и притеглил кануто с рибаря в дома си.
Рибарят се изплашил. Помислил, че ще го убият или ще го направят роб. Но не станало тъй. Китът-убиец искал индианците да го използват като тотемен кръст, за да украсят къщите си, и затова посрещнал рибаря като уважаван гост. Много луни наред китът-убиец учил рибаря да рисува и оцветява фигурите на кита. Показал му как се танцува китовият танц и как се правят маските и накитите за глава на китовете. Когато човекът усвоил всичко това, китът го поставил в кануто и го отвел до повърхността на водата.
Рибарят останал с впечатление, че не се е забавил повече от една луна, когато изведнъж забелязал къщата си. Била почти разрушена от океана. Бил останал само скелетът й, покрит с водорасли. Построил си рибарят нова къща и отпред нарисувал кит. После нарисувал кит и върху една постилка за танци; дори измайсторил маска за танци във формата на кит-убиец. Забил тогава барабана и поканил хората от селото. За тяхно учудване изиграл пред тях китовия танц.
От тази вечер нататък той и неговите потомци приели знака на кита-убиец, който поставяли на фасадите на къщите си и по тотемните стълбове.

По планинските зъбери на Реката на мъглите създавали домовете си много семейства планински кози. В равнините, в подножието на планините, живеело племе цимшиански индианци. Както индианците, така и козите водели безгрижен живот. Храната била в изобилие и всичко било наред, докато индианците не започнали да пренебрегват заръките на Небесния вожд, който бил наредил на своите деца да ходят на лов и риболов само когато им е нужна храна. Никой нямал право да убива неговите създания,
След време индианците нарушили този закон и започнали да избиват планинските кози по високите върхове просто от удоволствие. Ловците знаели как козите по високите места почти винаги гледат надолу, за да търсят врагове. Възползвали се индианците от тази тяхна привичка и захванали да пускат стрелите си от най-високите върхове, убивали и ранявали много кози по канарите под тях. Ловците не се нуждаели от месо, затова ранените животни били оставяни да умират. Когато козите се научили да гледат както надолу, така и нагоре за жестоките си врагове, индианците обучили кучета, та заедно с тях да гонят козите. Кучетата преследвали козите през високите планински проходи, тревожели ги и често ги принуждавали да прескачат високите зъбери, за да намерят смъртта си по камъните в пропастта.
Един млад вожд на племето, който изпълнявал желанията на Небесния вожд и ходел на лов само когато му била нужна храна, обичал да се катери по планините. Катерел се по най-високите върхове само за да се наслаждава на козите стада, които играели и прескачали от канара на канара. Животните се научили да не се плашат от Татко-гарван, както било името на младия вожд. Изглежда, разбирали, че той не таи лоши мисли в сърцето си; но всичко това било забравено в момента, в който индианските ловци започнали жестоко да избиват козите без причина.
Един ден, когато Татко-гарван се изкачвал между високите зъбери, видял купища мъртви кози в клисурите и сърцето му се свило. В една пещера заварил тъжно да блее малко планинско козле, застанало край мъртвата си майка. От гърба й стърчали три стрели, а красивата й бяла козина била покрита с алени петна от нейната кръв. Младият вожд взел козлето на ръце и с риск да падне от високите и хлъзгави чукари го занесъл внимателно в селото.
По-старите хора се присмели на Татко-гарван и го нарекли „вожд на козите", ала той не им обърнал внимание, защото някакъв вътрешен глас му казвал, че е постъпил както иска Небесният вожд. Татко-гарван хранел добре козлето и се грижел за него, а то вървяло по петите му като куче. Често кучетата от селото се опитвали да нападнат козлето, но младият вожд ги отпъждал с тежка тояга и скоро те се отказали да закачат малкото козле.
Един ден в индианското селце пристигнали двама чужденци. Макар хората от селото да не знаели от кое племе са гостите им, дали им храна и подслон, тъй като били облечени в скъпи дрехи и по държането си приличали на вождове и шамани. Селските кучета свирепо ръмжели и заплашвали двамата непознати, но щом странниците ги стрелвали с поглед, те отскачали назад с подплашено скимтене. Гостите останали две слънца, а когато си тръгнали, поканили всички индианци от селото на голям потлач и танц с маски в тяхното село високо в планината. Дори старейшините на селото не се досещали къде е селото на странниците, но всички очаквали с такова нетърпение да идат на потлача, с надежда да получат скъпи подаръци, че единият от непознатите решил да остане до новото слънце и да им послужи като водач. Другият гост си заминал, за да съобщи на своя вожд и хората си, че преди залез слънце на другия ден ще имат гости от долината.
Когато на следващата сутрин племето поело на път, Татко-гарван взел козлето със себе си. То било вече поизрасло, но не се отделяло от младия вожд. Хората му се смеели и подигравали, че е помъкнал козле на потлача.
— Онези, дето ни поканиха, ще си помислят, че си майка-коза, а не вожд — присмивали му се те. Младият вожд само се усмихвал.
— Може да ги вземете — казал непознатият водач, когато ловците, като видели Татко-гарван да си взима козлето, попитали дали могат да си вземат и те кучетата.
Ловците се надявали да уловят някой и друг козел по пътя към селото на непознатия водач, но въпреки че пътешествието към високите места продължило от момента на изгрева до момента, когато то се спуснало ниско над планинските върхове н запад, не видели нито един козел. Хората от племето пристигнали в едно село с хубави къщи в равнинна местност високо в планината. Две големи общински къщи били украсени и готови за празненството, а вътре се виждали купища най-отбрана храна. След като вождът и шаманът на селото ги поздравили, гостите седнали на трапезата. Изненадали се, когато видели, че Татко-гарван е поканен да седне до вожда на селото на другия край на къщата, далече от останалите членове на племето им. Козлето, което сякаш се чувствувало у дома си, седнало до него. След като се нагостили, вождът на селото казал:
— Сега ще излезем да се приготвим за танците с маски. Нашите хора са доволни, че сте тук.
Докато гостите продължавали да се гощават, през вратата занадничали хора с маски-кози и дрехи от козя козина. „Танцьорите се готвят за танца" — помислили те. Единствено ловните кучета проявявали неспокойствие. Те се гушели разтреперани в нозете на господарите си, скимтели тихичко и отказвали да ядат парчетата, които им подхвърляли. След малко вождът на селото и танцьорите се върнали. Били облечени като кози и толкова приличали на тях, че подскачали и се въртели в танца с маски също като истински. Един снажен танцьор с големи крака рипнал високо във въздуха.
— Сега ще видите как ще ритна планината! — извикал той.
— Ей сега!
Кучетата високо завили и един стар вожд от гостите се изправил бързо на крака.
— Тука има някаква магия! — казал той. Както говорел, големият танцьор прескочил огъня, засилил се над главите на гостите и избягал навън. Ритнал планината и в този миг нещо затрещяло. Тогава планината сякаш се разпукала. Стените на къщите изчезнали, а обзетите от паника гости видели, че вече не се намират на високопланинската равнина. Намирали се на края на дълбока пропаст, която започвала да се срутва стремглаво надолу по скалистия скат.
Козлето задърпало празничната дреха на Татко-гарван. Той разбрал, че не може да помогне на хората си, тъй като между него и тях се разтворила огромна бездна. Последвал козлето, което, без да се бави, сръчно го извело по една теснина, виеща се в дефилето, до планинския склон на безопасно място.
Всички останали от племето, заедно с кучетата, загинали. Хората-козли си отмъстили.
Днес големите говорещи кедрови стълбове, тотемните стълбове на младия вожд и неговите потомци са украсени с планински козел на почетното място, защото Татко-гарван възприел планинския козел за свой родов крест.