Listen to this article

Гарванът и жената от мъгла

aКогато светът бил още много млад, Гарванът и неговите роби били на риболов в голям залив на Северозападния бряг с надежда да хванат малко есетра. Успели да уловят само бикоглавки и затова Гарванът и неговите помощници загребали обратно към лагера в устието на потока. Скоро тяхното кану се обвило в гъста мъгла и станало невъзможно да видят дори греблата пред себе си си. Внезапно мъглата малко се вдигнала и Гарванът и неговите роби с изненада видели в средата на лодката си една жена. Тя помолила Гарвана да й даде своята шапка от хвойнови корени. Взела я с лявата си ръка и я задържала пред себе си. Тутакси цялата мъгла се вляла в шапката и тъй те успели без труд да стигнат до своя лагер.
Гарванът знаел, че жената има шаманска сила и затова се оженил за нея. Веднъж той тръгнал на риболов и оставил един от робите си в лагера заедно с Жената от мъгла, както нарекъл той своята жена. Гарванът доста се забавил и Жената от мъгла се ядосала и помолила роба да напълни на извора един кош с вода и да й го донесе. Той го сторил, тя потопила пръст във водата, а сетне казала на роба да излее водата по посока на океана. Направил той и това, а заедно с водата навън изпляскала голяма есетра. Жената казала на роба да убие с тояга рибата, за да не се мъчи дълго, и тутакси я сготвила, още преди да се върне мъжът й. След като се нагостили с есетрата, тя наредила на роба хубаво да почисти зъбите си, да не би Гарванът да разбере какво са яли. Предупредила роба да не споменава за есетрата.
Когато Гарванът се върнал, робът изтичал да го посрещне. Човекът изглеждал тъй доволен, че Гарванът поискал да разбере какво се е случило, докато бил далеч. Робът го уверил, че нищо не се е случило, но Гарванът го заплашил и той му разказал за есетрата, която се появила от никъде.
Гарванът отишъл при Жената от мъгла и я запитал откъде всъщност е дошла есетрата. Тъй като обичала мъжа си. Жената от мъгла му разказала тайната си. Накарала го да напълни шап-ката си с вода от извора и да й я донесе. Гарванът с радост го сторил, защото нямал късмет с риболова и бил много гладен. Щом Гарванът донесъл водата в шапката, жена му потопила четири пръста в нея и когато той я излял, четири превъзходни червеин есетри с плясък паднали на земята. Робът ги убил и сготвил, а Гарванът и жена му се нагостили и запели. Щом привършили гощавката, Гарванът попитал Жената от мъгла дали би могла да сътвори с магия още големи риби като онези, които току-що изяли, защото за първи път виждал червена есетра. Тя му отвърнала, че има сили да стори това, но най-напред той трябва да построи склад за опушване с много рафтове, преди тя да сътвори есетрата.
Скоро Гарванът построил един голям склад за пушене на риба и радост послушал Жената от мъгла, когато му наредила да й донесе голям кош, пълен с вода. Измила тя косата си в коша и казала на Гарвана да излее водата в извора, откъдето я бил звел. Той направил това и тутакси вирът загъмжал от прелестни червени есетри. Гарванът и робите му уловили и почистили много есетри, а после ги окачили по рафтовете в склада да се сушат. Във вира имало достатъчно риба да се напълнят три такива склада.
Щастлив бил Гарванът, като си помислил за чудесните запаси за зимата, но не след дълго се скарал на жена си за нещо. Заспорили те и сприхавият Гарван ударил Жената от мъгла. Тя му заявила, че веднага ще си отиде в дома на своя баща. Отначало той не й повярвал. Тя започнала да реши косата си и в същото време откъм склада за сушене на риба долетял звук, подобен на плющене на вятър и вода. Жената от мъгла тихо излязла от къщата и се отправила към
океана, а шумът от вихрени ветрове се усилил и сякаш я последвал. Когато тя наближила водата, Гарванът затичал след нея и я молил да остане, но тя не отговорила и продължила да върви към океана. Гарванът се опитал да я хване, но ръцете му преминали през нея, сякаш преминавали през мъгла.
Тогава Гарванът завил от мъка. Разбрал каква била при¬чината за странния, подобен на вятър шум. Цялата риба, дори опушената и изсушената по рафтовете, следвала Жената от мъгла по брега. Гарванът и двамата му роби направили опит да хванат няколко есетри, но не успели. Без да бързат, всички червени есетри изчезнали заедно с Жената от мъгла в океана. През цялата зима Грванът щял да има за ядене само неколцина бикоглавки. Дори и с най-мощната си магия Гарванът не можал да върне нито Жената от мъгла, нито есетрата.
Оттогава Жената-поток, дъщерята на Жената от мъгла, призовава рибата от океана нагоре по планинските потоци.

Гарванът и танцьорката

aЩ„е трябва да си построя едно кану" — казал си Гарванът. В мързеливия си човешки вид вълшебникът бавно се опитвал да гребе с едно много старо кану, зле закърпено отвсякъде и пропускащо вода, за да влезе в устието на малка рекичка в земите на хайда, която се вливала в океана. Отдавна Гарванът не бил правил кану, защото много луни наред все успявал да си изпроси или да вземе от някого на заем, а когато не можел да го стори почти винаги намирал хитър начин да си намери някое кану, почти готово да бъде пуснато във водата.
Мокър до кръста, Гарванът се добрал и изкачил на брега Чул биене на барабан в гората и разбрал, че недалеч има някакво селище. Гарванът внимателно се промъкнал по брега, който в разстояние на километри заобикалял голяма кедрова гора. Търсел кану, което лесно да отмъкне, но не намерил.
На края се отказал от търсенето и като избрал едно местенце край брега, където океанът бил най-близко до гората, наял се до насита и започнал да дялка и обгаря един кедър, подходящ за кану, с удобна за него големина. Заработил здравата, като постепенно оформял и дълбаел ствола така, че с помощта на въ-глени и главни да обгори кануто от вътрешната страна. Щял да го пусне по-късно с помощта на неколцина селяни. Гарванът знаел, че поне ден-два ще трябва да го обгаря. Продължил упорито да работи, без да приема нито една покана от почтееите, ала недоверчиви хора от селото да се чувствува като у дома си.
Жената на вожда на селото била особено внимателна с Гарвана и непрестанно му разказвала за някаква красива и умна танцьорка, която щяла да танцува в селото две вечери поред. Тя не само описала картината на танца, която накарала Гарвана да се замисли, но заръчала на двете си момчета да споменат пред Гарвана за танца и танцьорката, когато идат да го гледат как работи над кануто си.
— Отвсякъде ще дойдат много вождове и други хора — рявали те Гарвана. — Никой не иска да пропусне нейното преставление. Майка ни казва, че ще запази почетното място за теб близо до мястото, където ще танцува красавицата.
— Кажете й, че там няма да ме има. Трябва да си наглеждам кануто. Утре, когато се спусне тъмнината, то трябва да е готово — обяснил Гарванът.
— Когато момчетата си отишли, той стъкмил малко дърва за опушване по вътрешните извивки на бъдещото си кану и легнал наблизо в очакване на утрото. Късно на следващия ден видял, че има още доста да обгорява, преди да постигне желаната дебелина на стените на лодката. Заработил усърдно по скелета около носа и кърмата, макар че звуците на барабаните и песните откъм селото силно го изкушавали, когато се спуснала тъмнината.
— На моменти богатото въображение на Гарвана понасяло пред очите му танцьорката, тънка, красива и бляскава, примамливо извила тяло на брега под ритъма на музика, която сам си измислял. Когато момичето на неговите мисли минало край него, за да се промъкне в гората по посока на селото, той я последвал. Като пристигнал до голямата къща, видял, че истинската танцьорка тъкмо се готвела да започне. Отвели Гарвана до почетното място и докато сядал, поръсили отгоре му орлова перушина според ритуала. Танцът започнал.
— Очите на Гарвана се разширили, като гледал красивата танцьорка да пристъпва, да се извива и носи изкусно в такт с барабаните и дървените дъсчици, отмерващи ритъма. Дълго танцувала тя и Гарванът не забелязал как минавало времето. Когато танцьорката понечвала да спре за миг, зрителите удряли с пръчки и жезли по пода и тя завъртявала още по-изкусно и гъвкаво тялото си отпреди. Нощта почти била отминала, когато Гарванът поел по пътечката през голямата кедрова гора към брега. Вървял в унес, докато най-сетне стигнал мястото, където трябвало да бъде кануто му. И тогава изведнъж се сепнал. „Навярно крадци са отнесли лодката" — помислил си той. Но истината се стрелнала през ума му като мълния, когато видял само няколко греди и пръти да димят върху пясъка. Викнал тъй силно, та го чули чак в селото.
Хората очаквали този вик! Докато гледал танцьорката, огънят безнаказано свършил съвсем добре своята работа. Гредите и прътите пръснати наоколо, били единствените останки от неговото кану.

Гарванът и хората-сенки

Гарванът летял над бурните води на пролива Хекат стрейтс, когато забелязал далече под себе си селце на племето хайда. Видял удобен случай за нова пакост, той кацнал на брега. Вълшебникът приел формата на човек, веднага щом се приземил близо до неколцина други гарвана, които търсели малки парченца за ядене по пясъка. Гарванът се мислел за толкова умен, че въобще не подозирал как откъм селото го наблюдават зорки очи. Макар все още да не ги познавал, той се готвел да премери ум с хората-сенки.
Без да бърза, Гарванът закрачил по широкия скалист бряг. Краката му, несвикнали с такава груба земя, се изподраскали от множеството мидени черупки и се наранили от скалите и камъните. Помислил за миг отново да се превърне в гарван, да литне и се приземи по-близко до селото, но решил, че няма да е много разумно, тъй като някой можел да види или преобразяването му от човек в гарван, или обратното. Запътил се към голямата къща от червени кедрови трупи. Приличала на къща на вожд. В жилището зашепнали гласове: „Оня пакостник, Гарванът, пристига. Пазете се от лукавите му номера.“
Гарванът влязъл в просторната къща и останал изненадан, като видял колко е подредено. Гредите на покрива били тъй преплетени, че слънчевите лъчи огрявали всяко кътче на дома. Още повече се учудил, като не намерил никой вътре в къщата. А какви ли не храни имало там! Корени за ядене, кори и дребни плодове, наредени в строен ред по лавиците, сушена есетра и камбала висели по куките, готови да бъдат свалени и изядени. „Прилича ми на място, където дори един вълшебник би се чувствувал щастлив, особено ако го оставят да се наяде до насита с хубава храна!“ — помислил си Гарванът.
Макар да не бил гладен, след като задоволил любопитството си и разгледал хубаво всичко в тази къща, Гарванът решил да се нагости. Докато обикалял от едно място на друго, озадачила го някаква сянка, която го следвала по петите. Забързал колкото може с наранените си крака, после пак тръгнал тъй бавно, че едва помръдвал, но сянката не го изоставяла. Замахнал с ръка по нея. Тъмната форма не помръдвала и той чул наблизо кикот.
Гарванът се върнал до мястото с окачената риба и взел една червена есетра. Огледал се за място, където да изяде рибата на спокойствие. Открил един красиво гравиран червен кедров сандък, покрит с меки кожи от морски видри, поставен върху една площадка, обичайното място за почивка на вожд. Поставил есетрата до себе си и заразглеждал издраните си крака. Сетне посегнал за рибата. Но там нямало нищо!
Гарванът доста често използвал ума си за вълшебства и за¬това не можел да реши дали си представя нещата, или е станал обект на измама от страна на някаква неизвестна, силна магия. Отишъл отново до мястото с окачената риба и взел друга хубава есетра. Този път я оставил наблизо и решил да я държи под око за миг-два, преди да започне гощавката. Предишната нощ тъкмо се чудел дали умът му слабее,или волята му намалява. Затворил очи за момент, за да може по-лесно да се съсредоточи по този въпрос, който му създава големи грижи. Когато отворил очите си, есетрата я нямало.
Още веднъж Гарванът се върнал при рибата. Още веднъж си избрал хубава есетра. Още веднъж се върнал на мястото за вожда, за да си хапне от рибата, удобно настанен. Поставил я между краката си и я хванал с ръка, като се оглеждал предпазливо. Тъмна сянка се движела по пода пред него. С див вик на ярост Гарванът вдигнал ръка от рибата и разгневен подскочил към сянката. Ритниците и подскоците не донесли нищо добро на изнурените му нозе, но поне сянката изчезнала. Въздъхнал и се отправил към есетрата. Ала тя не била вече там! Отново закуцукал Гарванът към окачалката за риба, където висели вкусните съкровища. Този път не си взел есетра, защото, за негово изумление, трите чудесни парчета, които преди си избрал, отново висели на куките, откъдето ги бил откачил.
Гарванът усещал, когато е победен. Поел, накуцвайки към вратата, сянката плътно зад него и тутакси се превърнал в птица. Отлетял и оставил сянката зад себе си. Да, размишлявал Гарванът, неговата магия не била тъй силна, колкото предполагал преди приключението му в селото на хората-сенки.

Разходката на един разсеян

aМамо, отивам да се разходя.
— Добре, Джовани, но внимавай, като пресичаш ули­цата.
— Добре, мамо. Довиждане, мамо.
— Винаги си разсеян.
— Да, мамо. Довиждане, мамо.
Джованино весело излиза и в началото много внимава. От време на време спира и се пипа.
— Цял ли съм? Да — и сам се смее.
Тъй е доволен, загдето внимава, че заподскачва като врабче, но после се заплесва по витрините, колите, обла­ците и, разбира се, почват неприятностите.
Един господин много учтиво го порицава:
— Колко си разсеян. Виждаш ли? Вече си загубил едната си китка.
— У, вярно. Колко съм разсеян.
Почва да търси китката си, но намира вместо нея една консервена кутия. Дали наистина е празна? Я да видим. А какво ли е имало вътре, преди да стане празна? Навярно не е била празна още от началото…
Джовани забравя, че търси китката си, после забравя и кутията, защото вижда куцо куче и ето, за да настигне куцото куче, преди то да завие зад ъгъла, изгубва цялата си ръка. Но дори и не забелязва, а продължава да тича.
Една добра жена го вика:
— Джовани, Джовани! Ръката ти!
Къде ти, той изобщо не чува.
— Ех, нищо — казва добрата жена, — ще я занеса на майка ти.
Отива в къщата на Джовани.
— Госпожо, ето ръката на синчето ви.
— Ах, този разсеян син. Не зная вече какво да правя и какво да казвам.
— Е, да, всички деца са такива.
След време пристига друга добра жена.
— Госпожо, намерих това стъпало, дали не е на Джовани?
— Да, разбира се, че е негово, познавам го по проби­тата обувка. Ах, какъв разсеян син ми се падна. Не зная вече какво да правя и какво да казвам.
— Е, да, всички деца са такива.
След малко пристига една старица, после чиракът на чрурнаджията, после един трамвайджия, дори една пенсионерка учителка и всички те носят по някое парченце от Джовани: крак, ухо, нос.
— Ама може ли да има по-разсеяно момче от моето?
— Е, госпожо, всички деца са такива.
Най-после пристига Джовани, подскачайки на един крак, без уши, без ръце, но весел както винаги, весел като врабче, и майка му клати глава, стъкмява го и го целува.
— Нищо ли не липсва, мамо? Послушен ли бях, мамо?
— Да, Джовани, наистина беше много послушен.
 

Пътят, който не водел никъде

aОт края на селото почвали три пътя: единият водел към морето, другият — към града, а третият не водел никъде.
Всички, които Мартино запитвал, казвали все това. Отговорът бил един и същ:
— А, оня път ли? Никъде не води. Няма смисъл да се тръгва по него.
— Ама докъде стига?
— Доникъде не стига.
— Но тогава защо са го правили?
— Никой не го е правил — винаги си е бил там.
— Ама никой ли не е ходил да погледне накъде се отива по него?
— Ей че си твърдоглав! Казва ти се — няма нищо за гледане…
— Да, ама щом никога не сте били, откъде знаете това?
Бил тъй настойчив, че започнали да го наричат Мар­тино Твърдоглавия, но той не се обиждал и продължавал да се интересува от пътя, който не водел никъде.
Когато пораснал достатъчно, та почнал да пресича улицата, без да подава ръка на дядо си, една сутрин станал рано, излязъл от селото и без да се колебае, поел по тайн­ствения път. Платното било осеяно с дупки и бурени, но за щастие отдавна не било валяло, та нямало локви. Отляво и отдясно се ширели пространства с храсталаци, но скоро започнали горите. Клоните на дърветата се сплитали над пътя и образували тъмен и прохладен тунел, в който само тук-там прониквал слънчев лъч, за да свети вместо фенер.
Мартино вървял, вървял, тунелът бил безкраен, пътят нямал свършване. Заболели го краката и вече започвал да си мисли, че ще е добре да се върне и ето, че видял куче.
«Където има куче, има къща или поне човек» — по­мислил си Мартино.
Кучето изтичало срещу него, замахало опашка и му близнало ръцете. После тръгнало по пътя и на всяка крачка се обръщало да види дали Мартино го следва.
— Ида, ида! — обаждал се Мартино, обвзет от любо­питство.
Най-после гората се разредила, показало се небето и пътят свършил пред прага на голяма желязна порта.
През решетките Мартино видял замък; вратите и про­зорците били отворени, пушек излизал от всички комини, а от един балкон прекрасната стопанка махала с ръка и ве­село се провикнала:
— Заповядай, заповядай, Мартино Твърдоглави!
— Я гледай! — зарадвал се Мартино. — Аз не знаех, че пристигам, а тя знае.
Блъснал вратата, прекосил парка и влязъл в салона на замъка тъкмо навреме, за да се поклони на хубавата сто­панка, която точно тогава слизала по стълбището. Тя била хубавица, облечена по-гиздаво и от феите и от принцесите, освен това била много весела и все се смеела.
— Значи ти не повярва.
— На какво?
— На приказките, че пътят никъде не води.
— Глупави приказки. Според мене, на тоя свят има повече места, отколкото пътища.
— Разбира се, стига да имаш желание да тръгнеш. Сега ела да ти покажа замъка.
Имало повече от сто зали, пълни със съкровища от всякакъв вид, също както в замъците от приказките, където спят принцеси или великани пазят своите богатства. Имало диаманти, разни скъпоценни камъни, злато, сребро и ху­бавата стопанка постоянно повтаряла:
— Вземи, вземи, каквото искаш. Ще ти заема кола, за да откараш товара.
Сами решете дали Мартино чакал да го молят много-много. Количката била добре натоварена, когато си тръг­нал обратно. На капрата седяло кучето, което било дреси­рано куче, знаело да държи юздите и да лае по конете, ко­гато задрямвали или излизали от пътя.
В селото — там вече били оплакали момчето — при­стигането на Мартино Твърдоглавия предизвикало голяма изненада. Кучето стоварило на площада всичките му бо­гатства, махнало два пъти с опашка за сбогом, качило се на капрата и — дий! — изчезнало сред облак прах. Мартино направил големи подаръци на всички приятели и неприятели и трябвало да разкаже сто пъти своето приключение. Всеки път, когато историята свършвала, някой изтичвал в къщи, за да вземе каруцата си, и препусвал надолу по пътя който не водел никъде.
Но още същата вечер всички един след друг се вър­нали с увиснал нос от срам: пътят за тях свършвал насред гората, пред стена от дървета или сред море от храсталаци. Нямало вече нито желязна порта, нито замък, нито хубава стопанка. Защото някои съкровища съществуват само за оня, който пръв тръгне по нов път, а тогава първият бил Мартино Твърдоглавия.
 

Поучителни бонбони

aНа планетата Бу няма книги. Науката се продава и се консумира в бутилки.
Историята е една червена течност, която прилича на сок от нар. Географията — течност, зелена като мента, граматиката е безцветна и има вкус на минерална вода. Няма училища, учи се в къщи. Всяка сутрин децата, спо­ред възрастта, трябва да гаврътнат чаша история, няколко лъжици аритметика и т.н.
Но ще повярвате ли? Пак се глезят.
— Хайде — бъди послушен — казва майката, — не знаеш колко е вкусна зоологията. Сладка е, много е сладка.
Питай Каролина (това е електронният робот, който помага в къщната работа).
Каролина великодушно предлага да опита първа съ­държанието на бутилката. Налива си един пръст в чашата, изпива го, цъква с език:
— Ух, че е хубаво! — и веднага започва да декламира зоологията. «Кравата е преживящо четириного, храни се с трева и дава мляко с шоколад.»
— Видя ли? — пита ликуващата майка.
Ученичето се колебае. Подозира все още, че не се касае за зоология, а за рибено масло. После се примирява, за­тваря очи и нагълтва целия урок наведнъж. Ръкопляскане.
Има, разбира се, старателни и ученолюбиви ученици, дори лакоми. Стават нощем, открадват си история — сок от нарове, и я изблизват до последната капка от чашата. Стават много учени.
За децата от яслите има поучителни бонбончета: имат вкус на ягода, на ананас, на карамел и съдържат лесни стихчета, имената на дните на седмицата, числата от едно до десет. Един приятел космонавт ми донесе за спомен едно от тези бонбончета. Дадох го на моето момиченце и то започна веднага да декламира едно смешно стихотворение на езика на планетата Бу, което гласеше горе долу така:
Анта анта перо перо
Пента пинта пим перо

И аз нищо не разбрах.

Подвижният тротоар

aНа планетата Ех са открили подвижен тротоар, който обикаля целия град. Също като ескалатор, само че не е стълба, а тротоар и се движи бавно, за да могат хората да по­гледнат витрините и за да не губят равновесие, като слизат и се качват. На тротоара има и пейки за ония, които искат да пътуват седнали, особено за старци и госпожи с пазарски торби. Старците, които са се уморили да седят в градските градини и да гледат все едно и също дърво, отиват да направят една разходка с тротоара. Седят си удобно и сияят. Един чете вестник, друг пуши пура.
Благодарение на изобретяването на този тротоар са били премахнати трамваите, тролеите и автомобилите. Все още има улици, но те са празни и служат на децата да играят на топка, и ако някой общински пазач се опита да им я отнеме, глобяват го.

Плашило за врабчета

aГонарио бил най-малкият от седмина братя. Родителите нямали пари да го пратят на училище, затова го изпроводили да работи в един голям чифлик. Гонарио трябвало да работи като плашило за врабчета, да пъди птичките далече от нивите. Всяка сутрин му давали торбичка барут и Гонарио цял ден трябвало да обикаля нивите и от време на време да гърми с малко барут. Гърмежите плашели птичките и те бягали, като се страхували от ловци.
Веднъж барутът подпалил палтото на Гонарио и ако то не се било хвърлило веднага в едно блато, сигурно щяло да умре сред пламъците. Гонарио цамбурнал във водата и уплашил жабите. Те се разквакали и избягали, шумът, който те вдигнали, уплашил щурците и скакалците, които за малко престанали да пеят.
Но най-уплашен от всички бил Гонарио, той плачел сам на брега на блатото, мокър като грозно пате, дребен, дрипав и гладен. Плачел така отчаяно, че врабчетата се накачулили на близкото дърво да го гледат и записукали състрадателно, за да го утешат. Но врабчетата не могат да утешат едно плашило за врабчета. Това не е приказка, а истинска случка, станала в Сардиния.
 

Планетата на Истината

aСтраницата, която следва, е преписана от един учебник по история за училищата на планетата Мун и разказва за големия учен на име Брун (забележете, че там всички думи завършват на «ун»: например не се казва «луна», а «лун», не — "качамак", а «качамун» и т. н.). Ето тази страница: «Изобразителят Брун живял две хиляди години, сега е консервиран в един хладилник, от който ще бъде размра­зен след 49 000 века и отново ще заживее. Още бил пеленаче, когато открил машина за правене на дъга, която работела с вода и сапун, само че вместо обикновени сапунени мехури излизали дъги — всякакъв размер, които можели да се опват от единия до другия край на небето и служели за разни неща, например за сушене на пране. В забавачницата, като играел с две пръчици, той открил бургия за правене на дупки във водата. Това откритие било високо оценено от рибарите, които го използували, за да убиват времето, когато рибата не кълвяла.
В първо отделение изобретил: машина за гъделичкане на крушите, тиган за пържене на лед, везни за теглене на облаците, телефон за разговаряне с камъните, музика­лен чук, който свирел прекрасни симфонии, докато забивали пирони с него, и направил още многб други открития.
Твърде дълго ще е да изреждаме всичките му изобре­тения. Ще споменем само най-прочутото — машината за казване на лъжи, която работела с жетони. За всеки жетон можело да се чуят четиринадесет хиляди лъжи. Машината била заредена с всички лъжи на света; тези, които вече са казани, ония, които хората измислят сега, и всички други, които биха могли да бъдат намислени по-нататък. След като машината издекламирала всички възможни лъжи, хората били принудени да казват винаги истината. Затова нашата планета Мун наричат още „Планета на истината”.

Одеалото на войника

aКато свършили всички войни, войникът Винченцо Ди Джакомо се върнал в къщи с парцалива униформа, силна кашлица и военно одеяло.
Кашлицата и одеялото били всичко, което спечелил за дългите години война.
— Сега ще си почина — казал той на домашните си. Но кашлицата не му позволявала да си почива и скоро го замъкнала в гроба. На жена му и на синовете останало само одеялото за спомен. Синовете му били трима и най-малкият, роден между две войни, бил на пет години. Одея­лото на войника се паднало на него. Когато той се завивал с него, за да спи, майка му разказвала една дълга приказка. В приказката имало фея — тя плетяла една толкова голяма завивка, че можела да завие всички деца на света, които студували. Но винаги оставало навън някое детенце, което плачело и напразно се молело за едно крайче от завивката, за да се стопли. Тогава феята трябвало да разплете цялата завивка и да започне отново да плете, за да я направи малко по-голяма, защото завивката трябвало да бъде от едно парче цялата и по нея не можели да се добавят внадки. Добрата фея работела ден и нощ, плела и разплитала, ни­кога не се уморявала и малкият заспивал винаги, преди да свърши приказката, така и не узнавал края.
Малкият се казвал Дженаро, а семейството живеело около Касино. Зимата била много сурова, нямало нищо за ядене, майката на Дженаро се разболяла. Дженаро бил поверен на едни близки, които били скитници, имали фургон и пътували по селата да просят, да свирят на хар­моника и плетели кошници от върбови клонки, когато спи­рали за по-дълго някъде. На Дженаро дали клетка с папагал, който с човката си измъквал от едно сандъче листче цифри за игра на Лото*. Дженаро трябвало да показва папагала на хората и, ако му дадели някоя монети, карал папагала да измъкне билетче. Дните били дълги и скучни, често пребивавали в села, където хората били бедни и нямали какво да им дадат за милостиня. Тогава па Дженаро се падал по-тъничък резен хляб и по-празна паница чорба. Но когато нощта наставала, Дженаро се завивал в одеялото на татко си, войника – то било цялото му богатство и в неговата топлина сънувал папагал, който му разказвал приказка…
Един от скитниците бил служил войник заедно с бащата на Дженаро. Привързал се към детето и започнал да му обяснява стотиците неща, с които се сблъсквали по пътя. За развлечение го учел да чете надписите на селата и градовете.
— Виждаш ли? Това е А. Онова геврече е О. Този бастун с гърбица е Р.
Дженаро бързо се учел. Скитникът му купил тетрадка и молив и го учел да преписва пътните надписи. Дженаро пълнел цели страници с името на Анкона или Пезаро и един ден успял сам да напише собственото си име, буква по буква, без грешка. Какви хубави сънища сънува тази нощ в одеалото на татко си войника.
И каква хубава история е тази, макар и да не свършва и увисва насред път като питанка без отговор.

*Лото — игра, подобна на томбола.