www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Отидох в старопиталището да видя един стар зидар. От много години не се бяхме виждали.
— Попътува ли? — попита ме той.
— Да, бях в Париж.
— Париж, а? И аз съм бил там преди много години. Строихме хубава къща точно на брега на Сена. Кой знае кой живее сега в нея. После къде беше?
— Бях в Америка.
— Америка, а? И аз съм бил там преди много години, кой знае преди колко. Бил съм в Ню Йорк, Буенос Айрес, Сан Паоло, Монтевидео, навсякъде строихме къщи и дворци и слагах знаме на покривите. В Австралия бил ли си?
— Не, още не съм бил.
— А аз съм бил. Тогава бях млад и още не зидах, но­сех кофата с вар и забърквах хоросан. Строяхме вила за един господин от ония места. Симпатичен господин. Спом­ням си, че веднъж ме попита как се готвят макарони и за­писваше всичко, каквото му казвах. В Берлин бил ли си?
— Не още.
— Ех, аз съм бил там, преди да се родиш. Хубави къщи строяхме, хубави и здрави къщи. Кой знае дали още са здрави. В Алжир бил ли си? А в Кайро, в Египет?
— Искам това лято да отида.
— Е, ще видиш навсякъде хубави къщи. Не ти се хваля, но моите стени винаги са били идеално прави и моите по­криви не пропускат капка вода.
— Кой знае колко къщи сте построили…
— Ех, има, не казвам, че няма, има някоя и друга по света.
— А вие имате ли си къща?
— Ех, от правене на къщи за другите останах си без къща. Нали виждаш, че съм в старопиталище? Тъй върви светът.
Да, тъй върви светът, ама не е справедливо.

Имало някога едно чудновато селце. Състояло се всичко на всичко от деветдесет и девет къщички. Всяка къщичка си имала градинка с ограда, зад оградата лаело куче.
Да дадем един пример. Фидо бил кучето на къщичка номер едно и ревниво пазел живеещите в нея. Той вършел работата си както трябва: усърдно лаел всеки път, когато виждал да минава някой от жителите на другите деветде­сет и осем къщички — мъж, жена или дете. Същото правели и другите деветдесет и осем кучета и се скъсвали да лаят ден и нощ, защото по улиците винаги се намирал някой.
Ето друг пример. Господинът, който живеел в къщич­ка номер деветдесет и девет, връщайки се от работа, тряб­вало да мине край деветдесет и осем къщички и значи девет­десет и осем кучета му показвали зъбите си, лаели след него и му давали да разбере, че с удоволствие биха раздрали дъното на панталоните му. Същото се случвало и на жите­лите на другите къщички и тъй винаги имало уплашен ми­нувач.
Представете си какво ставало, когато идвал някой другоселец. Тогава всичките деветдесет и девет кучета лаели едновременно, деветдесет и девет стопанки излизали да видят какво става, после изтичвали обратно в къщи, залоствали вратата, спускали ролетката и застанали смъл­чани зад прозорците, наблюдавали, докато външният човек си заминел.
От непрекъснатото слушане на кучешки лай жителите на това село малко по малко оглушали и отвикнали да раз­говарят помежду си. Освен това нямало кой знае какво да си казват.
И тъй като мълчали непрекъснато и се мусели, те се отучили да говорят. Накрая самите собственици на къщите започнали да лаят като кучетата си. Те може би вярвали, че говорят, но щом отворели уста, се чувало само нещо като «бау-бау», от което кожата на оня, който слушал, ставала като на гъска. И така, лаели кучетата, лаели мъжете и жените, лаели децата, докато си играели. Деветдесет и деветте къщички заприличали на деветдесет и девет куч­карника. Ама пък хубави били тия къщички, имали си чи­стички перденца зад стъклата и дори балконите били укра­сени с мушкато и кактуси!
Веднъж в селото попаднал Джованино Денгуба по време на едно от своите знаменити пътешествия. Девет­десет и деветте кучета го посрещнали с концерт, от който би започнал да нервничи и воденичен камък. Джованино попитал нещо една жена и тя му отговорила с лай. Обър­нал се към някакво детенце — то му отвърнало с вой.
– Разбрах — заключил Джованино. — Това е епи­демия.
Пожелал да отиде при кмета. Казал, му:
– Бих могъл да ви предложа едно сигурно лечебно средство. Първо, накарайте да съборят всички огради: цветята могат да си растат прекрасно и без решетки. Второ, пратете кучетата на лов, ще им бъде по-весело и ще станат по-възпитани. Трето, обявете хубав празник с танци и след първия валс отново ще се научите да приказвате.
Кметът отговорил:
– Бау! Бау!
– Разбрах — казал Джованино, — най-зле е болен оня, който си мисли, че е здрав.
И отишъл да си гледа работата.
Нощем, ако чуете да лаят много кучета в далечината, знайте, че може би това са кучета като кучета, но може и да са жителите на онова необикновено селце.

Едно време в далечен град се родило прозрачно дете. През него можело да се вижда както през въздуха и водата. Било от плът и кръв, а изглеждало като от стъкло и ако паднело, не се строшавало, най-много на челото му из­лизала прозрачна цицина.
Виждало се как бие сърцето му, виждало се как мис­лите му играят като шарени рибки в басейна си.
Веднъж по погрешка детето казало една лъжа и вед­нага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава нататък през целия си живот то не казало нито една лъжа.
Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гър­дите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.
Детето пораснало, станало младеж, после мъж и всеки можел да чете мислите му и да отгатва отговорите му, ко­гато го питали още преди да е отговорил.
Той се казвал Джакомо, но хората го наричали «Кри­сталният Джакомо» и всички го обичали заради неговата честност и край него всички ставали по-добри.
За жалост в тая страна се издигнал да управлява един жесток диктатор. Започнал период на насилия, неспра­ведливости и нещастия за народа. Който посмеел да се въз­мущава, изчезвал, без да остави следа. Който.се бунтувал, бил разстрелван. Бедните били преследвани, унижавани и оскърбявани по стотици начини.
Хората мълчали и страдали поради страх от послед­ствията.
Но Джакомо не умеел да мълчи. Дори и да не отварял уста, неговите мисли говорели вместо него: той бил прозрачен и всички четели зад челото му мисли на възмуще­ние – Джакомо осъждал несправедливостите и насилията на тирана. После тайно хората си повтаряли мислите на Джакомо и се обнадеждавали.
Тиранът накарал да арестуват Кристалния Джакомо и заповядал да го хвърлят в най-мрачния затвор.
Но тогава се случило нещо изключително. Стените на килията, в която Джакомо бил затворен, станали прозрач­ни, след тях — стените на затвора, и най-после — външ­ните стени. Хората, които минавали край затвора, виждали Джакомо седнал на своето столче, сякаш и затворът бил от кристал, и продължавали да четат мислите му. Нощем затворът разпръсквал силна светлина и тиранът в своя дворец трябвало да спуска всички завеси, за да не я вижда, но пак не успявал да заспи. Кристалният Джакомо, макар и във вериги, бил по-силен от него, защото истината е по-силна от всяко нещо, по-светла от деня, по-страшна от ураган.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2646″]

Миналата година на Великден в дома на професор Тибола от шоколаденото яйце знаете ли какво изскочило? Изне­нада: космическо пиленце, подобно по всичко на земните пиленца, но с капитанска фуражка на главата и една теле­визионна антена на фуражката.
Професорът, госпожа Луиза и децата казали едновре­менно: «О!» и после не намерили други думи.
Пиленцето се оглеждало недоволно.
— Колко сте изостанали на тази планета — забеля­зало то. — Тука е още Великден, а при нас на Марс Осми е вече сряда.
— Този месец ли? —попитал професор Тибола.
— Само това оставаше! Сряда идущия месец. А колкото за годините — напред сме с двадесет и пет години.
Космическото пиленце се разхождало нагоре-надолу, за да си раздвижи крачетата, и мърморело:
— Каква неприятност! Каква отвратителна неприят­ност.
— Какво ви тревожи? — попитала госпожа Луиза.
— Счупихте летящото яйце и сега не мога да се върна на Марс Осми.
— Но ние купихме това яйце от сладкарницата.
— Нищо не разбирате вие. Това яйце в действител­ност е космически кораб, маскиран като великденско яйце,
а аз, неговият комендант, маскиран като пиленце.
— А екипажът?
— Аз съм и екипажът. Но сега ще ме разжалват, дори може да ме направят полковник.
— Ех, полковник е повече от капитан.
— Така е при вас, защото у вас чиновете са наопаки. При нас най-високият чин е на обикновен гражданин. Но да оставим това настрана. Моята мисия пропадна.
— Можем да ви кажем, че много съжаляваме, но не знаем за каква мисия става дума.
— Ах, и аз дори не зная това. Трябваше да чакам на онази витрина, докато се обади нашият таен агент.
— Интересно — казал професорът, — имате и тайни агенти на Земята. А ако отидем да разкажем това на поли­цията?
— Идете, идете, моля ви се, да разказвате за косми­ческото пиленце и ще видите как всички ще ви се смеят.
— И това е право. Тогава, тъй като сме си между наши, кажете ни нещо повече за тия тайни агенти.
— Те са натоварени да разпознават земните жители, които ще долетят на Марс Осми след двадесет и пет години.
— Това е доста глупаво. Ние засега не знаем дори къде се намира Марс Осми.
— Вие забравяте, професоре, че там горе ние сме на­пред във времето с двадесет и пет години. Например знаем вече, че капитанът на земния звездолет, който ще стигне до Марс Осми, ще се казва Джино.
— Я! — казал най-големият син на професор Тибола. — Също като мене.
—Чисто съвпадение — отсъдило космопилението. — Ще се нарича Джино и ще бъде на тридесет и три години. Значи в този миг на Земята той е точно на осем години.
— Я гледай, гледай —казал Джино.— тъкмо моята възраст.
— Не ме прекъсвайте непрекъснато — извикал строго комендантът на космическото яйце. — Както ви обяснявах, ние трябва да намерим този Джино и другите членове на бъдещия екипаж, да ги надзираваме, без те да забележат, за да ги възпитаме както трябва.
— Какво, какво? — рекъл професорът. — Значи ние не възпитаваме добре нашите деца?
— Не чак толкова добре. Първо, не ги привиквате към мисълта, че трябва да пътуват между звездите, второ, не ги учите, че трябва да бъдат граждани на вселената, трето, не ги учите, че думата неприятел вън от Земята не съще­ствува, четвърто…
—Извинявайте, коменданте — прекъснала го госпожа Луиза, — как се нарича по презиме този ваш Джино?
— Моля ви се, ваш, а не наш. Нарича се Тибола. Джи­но Тибола.
— Но това съм аз!- подскочил синът на професора. – Ура!
— Какво ура? – извикала госпожа Луиза. – Да не мислиш, че баща ти и аз ще разрешим…
Но космическото пиленце вече било кацнало на ръката на Джино.
— Ура! Мисията ми е изпълнена. След 25 години ще мога да си ида у дома!
— А яйцето? – попитала с въздишка сестричката на Джино.
— Веднага ще го изядем, разбира се.
Така и направили.

Един мой приятел космонавт е бил на планетата X 213 и ми донесе за спомен листа с менюто от един тамошен ре­сторант. Ще ви го препиша, както си е:
Ордьоври:
Речен чакъл със сос от тапи. Пържена попивателна хартия. Резенки от въглища.
Супи:
Рози бульон
Сухи карамфили в мастилен сос
Крачка от маси, варени
Фиде от розов мрамор с масло от чукани лампи
Топчета олово
Готвени ястия:
Бифтек от железобетон
Трифтек на скара
Съжаление на шиш
Печено от тухли със салата керемиди
До от гърдите на пуяк
Автомобилна каросерия, варена с бутала
Пържени кранове за чешми (студени и топли)
Клавиатура от пишещи машини (в стихове и проза)
Аламинути:
По желание
За да обясня последния израз, малко общ и неясен, ще прибавя, че на планетата X 213, както изглежда, всяко нещо може да се яде и да се усвои от организма, дори асфалтът на улицата. Дори и планините ли? Да, дори и те. Жителите на X 213 вече са излапали цели алпийски вериги. Някои, да кажем, е на екскурзия с велосипед: огладнява, сваля и изяжда седлото или помпата. За децата звънчетата са голямо лакомство.
Сутрешната закуска се прави така: звъни будилникът, ти се събуждаш, грабваш будилника и го изяждаш на две хапки.

Някога имало четирима братя. Тримата били дребнич­ки, но доста хитри, а четвъртият бил великан с огромна сила, но бил много по-малко хитър от другите.
Силата му била в ръцете, а умът — в косите. Неговите хитри братчета му подрязвали косите късо, за да е винаги глупак, карали го да върши цялата работа, че бил много силен, а те го надзиравали и натъпквали в джобовете си печалбата.
Той трябвало да оре нивите, той трябвало да цепи дърва, да върти колелото на мелницата, да тегли каруцата като кон, а неговите хитри братчета седели на капрата и го подкарвали с плющене на камшик.
И докато седели на капрата, държали под око главата му й казвали:
— Колко ти отиват късите коси!
— Ах, истинската красота не в къдриците!
— Гледайте този кичур, който е провиснал: довечера трябва да го подрежем с ножиците.
И през това време си намигали, весело се побутвали с лакът, а на пазара натъпквали парите в джобовете си, оти­вали в кръчмата и оставяли великана да пази колата.
Давали му достатъчно да яде, за да може да работи, а да пие му поднасяли винаги когато бил жаден, но само вино от чешмата.
Един ден великанът се разболял. Неговите братчета от страх, че ще умре, докато още е способен да работи, довели най-добрите лекари на селото да го лекуват, давали му да гълта най-скъпите лекарства и му носели закуската в леглото.
Един му нагласял възглавниците, друг поправял одея­лото и му говорели:
– Виждаш ли колко те обичаме? Затова не умирай, не ни натъжавай.
Толкова се тревожели за него, че забравили да наблюдават косите му. Косите имали достатъчно време да порастат, както не били расли никога, и заедно с косите се върнал и умът на пеликана. Той започнал да разсъждава, да наблюдава своите братчета, да смята колко прави две и две и четири и четири. Накрая разбрал колко са били подли, и той глупав, но нищо не казал. Почакал да му се възвърнат силите и една сутрин, докато братчетата му още спели, той станал, вързал ги като салами и ги натоварил на каруцата. Къде ни караш, скъпи братко, къде караш любимите си братчета?
– Сега ще видите. Завел ги на гарата, набутал ги във влака така, както били вързани, и на прощаване им казал само:
– Вървете си и не се показвайте вече по тия места. Достатъчно сте ме лъгали. Сега сам съм си господар.
Влакът изсвирил, колелетата се завъртели, но трите братчета кротко си останали по местата и оттогава никой не ги е видял.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2644″]

Насред пътя между Сароно и Леняно в покрайнините на една голяма гора била махалата Кашина Пиана, която се състояла само от три двора. Там живеели единадесет семейства. В Кашина Пиана имало само един кладенец за вадене на вода и той бил особен кладенец, защото макарата за навиване на въжето си била на мястото, а нямало нито въже, нито верига. Всяко от единадесетте семейства край кофата за вода в къщи си държало, и свое въже. Който оти­вал да тегли вода, го откачал, навивал го на ръката си и го носел на кладенеца. Когато си извадел вода, откачал го от макарата и ревниво си го отнасял в къщи. Един-единствен кладенец и единадесет въжета. Ако не вярвате, идете да питате и ще ви разкажат, както разказаха на мене, че тези единадесет семейства не се погаждали, непрекъснато се дразнели и били готови, вместо да си купят заедно една хубава верига, да я закрепят на макарата и да си служат всички с нея, по-скоро да запълнят кладенеца с пръст и плевели.
Избухнала войната и мъжете от Кашина Пиана отишли под знамената, като поръчали на жените си много неща и между другото да внимават да не им откраднат въже­тата. После дошло германското нашествие, мъжете били да­лече, жените се страхували, но единадесетте въжета били винаги на сигурно място в единадесетте къщи.
Веднаж едно дете от махалата отишло в гората, за да събере наръч дърва, и чуло стон от един храст. Стенел един партизанин, ранен в крака, и детето изтичало да повика майка си. Жената се уплашила, закършила ръце, но после казала:
— Ще го занесем в къщи и ще го крием. Да се надяваме, че някой ще помогне на татко ти – войника, ако има нужда. Не знаем дори къде е, ако е още жив.
Скрили партизанина в хамбара и повикали лекаря, като му казали, че го викат за старата баба. По жените от махалата били видели бабата сутринта, тя била здрава като петле, и разбрали, че има нещо скрито-покрито. Преди да изтекат двадесет и четири часа, цялата махала узнала, че има ранен партизанин. Един стар селянин казал:
— Ако узнаят немците, ще дойдат тук и ще ни избият. Всички ще свършим зле.
Но жените не разсъждавали така. Те мислели за далеч­ните си мъже и мислели, че и те може би са ранени и трябва да се крият, и въздишали. На третия ден една жена взела една наденичка от току-що заклано прасе, занесла я на Катерина, която била жената, дето скрила партизанина, и й казала:
— Бедничкият, навярно има нужда да закрепне. Дайте му тази наденичка.
След малко дошла друга жена с бутилка вино, после трета с плик жълто брашно за качамак, после четвърта с парче сланина и преди да падне вечерта, всички жени от махалата посетили къщата на Катерина, занесли по някакъв подарък за партизанина, видели го и си избърсали по една сълза.
И през цялото време, докато раната заздравявала, всичките единадесет семейства на махалата се отнасяли към партизанина, като че бил техен син. Не му липсвало нищо. Партизанинът оздравял, излязъл на двора да се погрее на слънце, видял кладенеца без въже и много се учу­дил. Жените, като се изчервявали, му разказвали, че всяко семейство си има въже, но обясненията им не го задоволили. Трябвало да кажат още, че се мразят, но това вече не било вярно, защото били страдали заедно и заедно били пома­гали на партизанина. Следователно, без да знаят още, били станали приятелки и сестри и нямало вече причина да държат единадесет отделни въжета.
Тогава решили да купят една верига с пари, събрани от всички семейства, и да я закрепят на макарата. Така и направили. Партизанинът изтеглил първата кофа вода и било много тържествено, като откриване на паметник. Същата вечер партизанинът, напълно оздравял, за­минал за планината.

Един ден малкият Клаудио си играел във входа на къ­щата и по улицата минал хубав старец със златни очила, който вървял приведен, като се подпирал на бастун. Тъкмо пред входа на къщата бастунът му паднал.
Клаудио с готовност го вдигнал, подал го на стареца, но той се усмихнал и казал:
— Благодаря, не ми е нужен. Прекрасно мога да вървя и без него. Ако ти трябва, задръж го.
И без да чака отговор, се отдалечил и изглеждал много по-прегърбен от преди. Клаудио останал с бастуна в ръце и не знаел какво да го прави. Бастунът си бил обикновен дървен бастун, с извита дръжка и железен шип, нямало нищо друго по-особено за отбелязване.
Клаудио ударил два-три пъти с шипа по земята, после почти без да забележи, възседнал бастуна и ето, че това вече не било бастун, а кон — един чуден жребец с бяла звезда на челото, който взел да обикаля в галоп двора, като цвилел, а изпод подковите му хвърчали искри.
Когато Клаудио учуден и малко уплашен успял да стъпи пак на земята, бастунът отново се превърнал в ба­стун и нямал вече подкови, а ръждясал шип, нямал грива, а обикновена извита дръжка.
— Искам пак да опитам — решил Клаудио, щом си поел дъха.
Отново възседнал бастуна и тоя път това не било кон, а една тържествена двугърба камила и дворът се превърнал в безкрайна пустиня, която трябвало да се премине, но Клаудио не се страхувал и се взирал в далечината, за да открие оазис.
— Сигурно е вълшебен бастун — си казал Клаудио, като го възседнал трети път. Сега бастунът се превърнал в автомобил за надбягване, червен, с номер, изписан с бяла боя на каросерията, а дворът станал гърмяща писта — Клаудио пристигал винаги пръв на финиша.
После бастунът станал моторница, дворът — езеро със спокойни зелени води, после звездолет, който раздирал пространствата, оставяйки след себе си бразда от звезди. Всеки път, когато Клаудио стъпвал на земята, бастунът отново приемал миролюбивия си вид, с лъскава дръжка и стар шип.
Следобедът бързо изтекъл в тия игри. Към вечерта Клаудио погледнал случайно на улицата и ето, че се връщал старикът със златните очила. Клаудио го погледнал с любопитство, но не видял в него нищо особено: старец като всеки старец, малко уморен от разходката.
— Харесва ли ти бастунът? — попитал той усмихнат Клаудио.
Клаудио помислил, че си го иска, и му го подал, като изчервил. Но старият господин направил отрицателен знак.
— Задръж го, задръж го — казал той, — какво да правя на моята възраст с един бастун? С него ти можеш да летиш,
а аз бих могъл най-много да се подпирам. Ще се подпирам на стената и ще е все същото.
И си отишъл усмихнат, защото няма по-щастлив човек на света от оня старец, който може да подари нещо на някое дете.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2637″]

Големият пътешественик и известен изследовател Джованино Денгуба попаднал веднаж в Страната на маслените хора. Огреело ли слънцето тия хора — те се размеквали. Трябвало да стоят винаги на хладно и живеели в град, където вместо къщи имало хладилници. Джованино вър­вял по улиците и виждал тук-там да се показва някой от прозорчето на своя хладилник с торба лед на главата. При вратичката на всеки хладилник имало телефон, за да се говори с живущия в него.
— Ало.
— Ало.
— Кой там?
— Аз съм царят на маслените хора. Целият — сме­тана първо качество. Мляко от швейцарска крава. Раз­гледахте ли внимателно моя хладилник?
— Я виж! Той бил от злато. Но никога ли не излизате от него?
— Зиме, ако е достатъчно студено, в автомобил от лед.
— Ами ако случайно слънцето се покаже между обла­ците, докато ваше величество прави своята разходчица?
— Не може да се покаже, забранено е. Ще наредя на моите войници да го набутат в затвора.
— Хайде де! — казал Джованино. И взел, че отишъл в друга страна. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2635″]

Господин Мързелан бил много чувствителен, но тол­кова чувствителен, че ако една стоножка ходела по сте­ната, той не можел да спи поради шума и ако някоя мравка изпуснела кристалче захар, скачал изплашен и викал:
— Помощ! Земетресение!
Разбира се, не можел да понася децата, бурите, мото­циклетите, но повече от всичко го дразнел прахът под краката му, затова не вървял никога дори у дома си, а карал много здрав слуга да го носи на ръце. Този слуга се наричал Гулиелмо и от сутрин до вечер господин Мързелан викал по него:
— Полека, Гулиелмо, по-полека, ще се счупя!
Понеже никога не вървял, ставал все по-дебел и колкото по-дебел ставал, толкова повече се увеличавала и чувстви­телността му. Дори мазолите по ръцете на Гулиелмо го дразнели.
— Но, Гулиелмо, колко Пъти трябва да ти повтарям, че е нужно да си слагаш ръкавички.
Гулиелмо пухтял и си слагал с мъка големи ръкавици, които щели да бъдат широки дори и на хипопотам.
Господин Мързелан всеки ден ставал все по-тежък, бедният Гулиелмо се потял и зиме и лете и веднаж му дошло на ума:
— Какво ще стане, ако хвърля от балкона господин Мързелан?
Случило се, че тъкмо тоя ден господин Мързелан си бил сложил костюм от бял лен и когато Гулиелмо го хвър­лил от балкона, господин Мързелан паднал върху плочника, наплют от муха, и му останало петънце на панталоните.
Петънцето можело да се забележи само с лупа, но Мързелан бил толкова деликатен, че умрял от неудоволствие. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2634″]