www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Две деца си играели в спокойния двор, като измисляли специален език, на който да разговарят, без другите да раз­бират.
— Бриф, браф — казало едното дете.
— Браф, броф — отговорило другото. И двете шумно се разсмели.
На балкона на първия етаж бил седнал стар добър гос­подин, който си четял вестника, а на прозореца отсреща се била показала една възрастна госпожа — ни добра, ни лоша.
— Колко са глупави тия деца — казала госпожата. Старият господин не бил съгласен:
— Не смятам.
— Да не искате да кажете, че разбрахте какво си казаха?
— Смятам, че всичко разбрах. Едното дете каза: «Ка­къв хубав ден». Другото отговори: «Утре ще бъде по-ху­бав».
Госпожата се намусила, но си замълчала, защото де­цата отново заговорили на своя език.
— Мараски, барабаски, пипиримоски — казало ед­ното.
— Бруф — отговорило другото. И отново избухнали в смях.
— Да не кажете, че и това разбрахте! — обадила се възмутена старата госпожа.
— Да, разбира се! Всичко разбрах — отговорил ус­михнат старият господин. — Едното дете каза: «Колко сме доволни, че живеем». А другото отговори: «Светът е пре­красен».
— Ама дали пък наистина е чак прекрасен? заяла се старата госпожа.
— Бриф, бруф, браф! — отвърнал старият господин.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2614″]

П
улчинела бил най-неспокойната марионетка на целия стар театър. Винаги намирал причина да се бунтува: по време на представление му се искало да ходи на разходка или собственикът на театъра му давал смешна роля, докато той предпочитал драматична.
– Тия дни — поверил той на Арлекино — ще духна — и дим да ме няма! — Така и направил, но не било денем. Една нощ той успял да се сдобие с чифт ножици, забравени от собственика на марионетките, и отрязал един по един конците, за които били вързани главата, ръцете и краката му, и предложил на Арлекино:
– Ела с мене.
Арлекино не искал да се разделя с Коломбина, но Пулчинела нямал намерение да мъкне след себе си и тая глезла, която в театъра му била изиграла хиляди номера.
– Сам ще вървя – решил той. Храбро скочил на земя­та и запрашил по пътя.
«Каква красота — мислел си, докато тичал, — да не чувствуваш, че си вързан за тия проклети конци. Колко е хубаво да можеш да стъпваш със собствения си крак, където искаш.»
Светът за една самотна марионетка е голям и страшен и населен, особено нощем, с кръвожадни котки, готови да сметнат, че всичко, което тича, е мишка, която трябва да се улови. Пулчинела успял да убеди котките, че си имат работа с истински артист, но за всеки случай избягал в една градина, прислонил се до една ограда и заспал.
Като изгряло слънцето, той се събудил и почувствувал глад. Но около него, докъдето се губел погледът, имало само карамфили, лалета, циний и хортензии.
– Търпение – си казал Пулчинела, като откъснал един карамфил и малко недоверчиво започнал да хрупка листенцата.
Не било като да ядеш пържоли на скара или филе от костур. Цветята са много ароматични, но не са вкусни. Но за Пулчинела вкусът на цветята бил вкусът па свободата и при втората хапка той бил вече сигурен, че в живота си не е хапвал нищо по-сладко. Решил да остане завинаги в тая градина. Така и направил. Спял, защитен от една голяма магнолия, твърдите листа на която не про­пускали дъжда, нито града, и се хранел с цветя: днес карам­фил, утре роза. Пулчинела сънувал планини от макарони и равнини от бяло сирене, но не се предавал. Станал сух, мършав, но така ухаел, че понякога пчелите кацали на него, за да смучат нектар. Отдалечавали се разочаровани едва след като напразно се опитвали да забият жилото си в неговата дървена глава.
Дошла зимата, градината очаквала първия сняг и бедната марионетка нямала какво да яде. Не казвайте, че Пулчинела би могъл да продължи пътешествието си: клетите му дървени крачета не биха го завели далече.
«Търпение — казал си Пулчинела, — ще умра тук. Не е лошо мястото за умиране. Освен това ще умра свобо­ден: никой няма да може да ми върже с конец главата, за да казвам да или не.»
Първият сняг го покрил с мека бяла покривка.
Напролет точно на това място израснал карамфил. Под земята, спокоен и щастлив, Пулчинела си мислел: «Ето, над главата ми израсна цвете. Има ли някой по-щастлив от мене?»
Не бил умрял, защото дървените марионетки не мо­гат да умират. Той е още там долу, но никой не знае това. Ако го намерите, не му връзвайте главата с конец: за царете и цариците в малкия театър този конец не е досаден, но Пулчинела просто не може да го търпи.

Н
а тринадесетгодишна възраст Ромолето бил приет на работа като помощник-келнер в кафене «Италия». Поверили му службата за домашни поръчки и цял ден той тичал нагоре-надолу по улиците и по стълбите, като па­зел равновесие с таблички, опасно претоварени с чашки, чаши и купички. Най-много му досаждали стълбите: в Рим, както впрочем и по други места на света, портиерките ревниво пазят своите асансьори и забраняват личния до­стъп до тях на разни кафеджии, млекари, зарзаватчии и други подобни.
Една сутрин телефонирали в кафенето от апартамент четиринадесет на номер сто и три. Искали четири бири и един леден чай. «Но веднага или ще ги изхвърля през про­зореца» — прибавил един сприхав глас, който бил на ста­рия маркиз Венанцио, ужаса на продавачите.
Асансьорът на номер сто и три бил от най-недостъп­ните, но Ромолето знаел как да издебне портиерката, която дремела в своята будка: вмъкнал се незабелязано в каби­ната на асансьора, пуснал пет лири в машинката, натиснал бутона за петия етаж и скърцайки, асансьорът потеглил. Ето първия етаж, втория, третия. След четвъртия етаж, вместо да забави ход, асансьорът увеличил скоростта, профучал край площадката на маркиз Венанцио без да спре и преди Ромолето да има време да се учуди, целият Рим лежал в краката му и асансьорът се издигал със скорост на ракета към небето, което било толкова синьо, че изглеждало черно.
— Много ти здраве, маркизе Венанцио — измърморил Ромолето, като потреперал. С лявата си ръка той още дър­жал таблата с поръчките и цялата работа била доста смеш­на, като се има предвид, че около асансьора се ширело на всички страни междупланетното пространство и Земята, ей там долу, в дъното на небесната бездна, се въртяла около себе си и влачела по своя път маркиз Венанцио, който чакал четирите бири и ледения чай.
«Поне няма да пристигна сред марсианите с празни ръце» помислил си Ромолето, като затворил очи. Когато ги отворил, асансьорът бил започнал да се спуска и Ромолето въздъхнал облекчено:
— В края на краищата чаят пак ще пристигне леден.
За съжаление асансьорът се приземил в сърцето на една дива тропическа гора и Ромолето, като гледал през стъклата, видял, че го заобиколили странни маймуни с бради, които си го сочели възбудени и бъбрели с изклю­чителна бързина на неразбираем език. «Може би паднахме в Африка» — помислил си Ромолето. Но ето, че кръгът на маймуните се отворил, за да пропусне едно неочаквано действуващо лице: един маймун в синя униформа, възкачил огромен велосипед на три колела.
— Полицай! Давай, Ромолето!
И без да брои: едно, две, три — младият помощник-келнер на кафене «Италия» натиснал един бутон на асан­сьора, първия, който му попаднал под пръста. Асансьорът потеглил със свръхзвукова скорост и чак когато се отдалечил на известно разстояние, Ромолето си дал сметка, че планетата, от която избягал, не можела да бъде Земята: нейните континенти и морета имали съвсем други очерта­ния и докато Земята от космоса му изглеждала нежно-синя, цветовете на тази планета преливали от зелено до виолетово.
— Сигурно е Венера — решил Ромолето, — но на маркиза Венанцио какво ще кажа?
Докоснал с кокалчетата на пръстите си чашите на под­носа — те били ледени, както като излизал от кафенето. В края на краищата не били изтекли повече от няколко минути.
След като преминал с огромна скорост безбрежно пусто пространство, асансьорът отново започнал да слиза. Този път Ромолето не се съмнявал:
— Я гледай! — извикал той. — Слизаме на Луната.
Какво ще правя тук?
Знаменитите лунни кратери бързо се приближавали. Пръстите на свободната ръка на Ромолето се преместили от чашите към бутоните на асансьора, но:
— Стоп! — изкомандувал си сам той преди да на­тисне който и да е бутон. — Чакай да помислим малко.
Разглеждал редицата бутони. Най-долният носел над­пис «3», което значи Земя.
— Да опитаме — въздъхнал Ромолето.
Натиснал бутона за партера и асансьорът веднага сменил посоката. След няколко минути прекосил римското небе, покрива на номер сто и три, стълбището и се приземил точно до известната вече портиерка, която, неподозираща междупланетната драма, продължавала да дреме.
Ромолето се спуснал навън, без да се обърне да затвори вратата. Тоя път изкачил стълбите пеш. Почукал на апарта­мент четиринадесет и изслушал мълчаливо, с наведена глава маркиз Венанцио:
— Хей, къде беше през всичкото това време? Знаеш ли, че откакто поръчах тези проклети бири и този свръхпроклет леден чай, минаха цели четиринадесет минути? На твое място Гагарин щеше да стигне до Луната.
«И по-нататък» — помислил си Ромолето, но не обелил зъб. За щастие напитките все още били съвсем ледени.
Ех, много нещо трябва да обиколи за един ден помощник-келнерът на кафене «Италия», който изпълнява до­машните поръчки…

В Сант Антонио, на езерото Маджоре, живеела една женица, която така хубаво умеела да прави мармалад, че нейните услуги били търсени и от Валкувия, и от Валтра-валия, и от Вал Дументина, и от Вал Поверина.
Хората пристигали от всички долини, когато настъпвал сезонът, сядали на оградата да се любуват на езерото, откъсвали си по някоя малина от храстите и извиквали женицата, която умеела да прави мармалад.
— Аполония!
— Какво има?
— Ще ми сварите ли мармалад от боровинки?
— На драго сърце.
— Ще ми сварите ли един хубав мармалад от сини сливи?
— Веднага.
Тази женица, Аполония, имала просто златни ръце и правела най-вкусните мармалади в областта на Варезе и на Кантона Тичино.
Веднаж при нея дошла една жена от Аркумеджа, тол­кова бедна, че за да си направи мармалад, нямала дори ке­сия със зарзали и затова, като идвала, по пътя си напълнила престилката със зелени кестени, които приличали на таралежчета.
— Аполония, ще ми направите ли мармалад?
— От таралежчета?
— Нямам друго…
— Добре, ще опитам.
И Аполония така се постарала, че от зелените кестени
направила чуден мармалад.
Друг път тази женица от Аркумеджа не намерила дори кестени, защото сухите листа, като падали, ги били покрили, затова пристигнала с престилка, пълна с коприва.
— Аполония, ще ми направите ли мармалад?
— От коприва?
— Не намерих друго…
— Ех, добре, ще видим какво ще излезе. И Аполония взела копривата, сложила захар, сварила както си знаела и направила мармалад да си оближеш пръститете. Защото тази женица — Аполония, имала златни и сребърни ръце и би могла да направи мармалад и от камъни. Веднъж оттам минал императорът и поискал да опита и мармалада на Аполония. Тя му дала една чинийка, но императорът след първата лъжичка направил гримаса, защото вътре била паднала една муха.
— Отвращава ме — казал императорът.
— Ако мармаладът не беше вкусен, мухата нямаше да падне вътре — казала Аполония.
Но императорът вече се бил разядосал и наредил на войниците си да отрежат ръцете на Аполония.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2611″]

След като Гарванът прелетял около света, отново кацнал на територията на цимшианите и приел човешки вид. Бил много уморен след продължителните си полети и приключенията, които му се случили по пътя. И преди всичко бил много гладен, както обикновено.
Видял да се издига дим над гората и като се запътил в тази посока, открил една колиба, сгушена под високите дървета. Там живеела красива цимшианска девойка заедно със своята майка, която се оказала много гостоприемна. В къщата имало големи запаси от вкусна и разнообразна храна и след като се наял до насита, Гарванът изпаднал в блажено настроение. Започнал да приказва предимно за себе си, без да забрави да спомене колко е умен и да се похвали за майсторството си, действително или измислено, да прави разни неща. И тогава плодовитият му, изпълнен с трикове ум родил една идея.
— Ако ми дадеш дъщеря си, ще се оженя за нея — казал той на вдовицата, която веднага се съгласила.
Няколко луни Гарванът живял щастливо с жена си в дома на вдовицата. Когато усетил, че най на края тъща му се зачудила защо не подхваща никаква работа, освен да яде, той се заел със занаята, който познавал най-добре — измамата. Една нощ заявил на жена си, че толкова много я обича, тя е готов да построи чудесно ново кану за нейната майка. Не забравил да добави, че тъй като е майстор по лодките, кануто ще бъде самата изящност и красота. Толкова прекрасно ще бъде кануто, уверявал я той, че те вече няма да посегнат към старата си лодка.
— Кажи на скъпата си майка, — тук Гарванът за мент надминал себе си, защото се сетил за умението на своята тъща да прави хубави гостби, — че утре, щом изгрее слънцето, ще ида в гората и ще потърся червено кедрово дърво, достойно да стане нейно кану. При следващото слънце ще оформя ствола на дърво вото, което съм избрал.
Дъщерята гордо предала съобщението на Гарвана на своята майка, която с радост го изслушала.
На следната сутрин, след обилна закуска, Гарванът казал на жените, че тръгва за близката гора да търси подходящо дърво за кану. Той наистина навлязъл навътре в гората, почивал си докато слънцето захванало да се крие зад дърветата, а след се върнал при жена си. Като се навечерял още по-добре от обикновено, той обяснил, че апетитът му се е изострил поради търсенето на дърво за кануто и добавил на жените, че след като огледал много дървета, открил тъкмо онова, което му трябва.
Той уверил жените, че рано на другата сутрин ще поеме отново към гората, за да отсече дървото и да започне работа. Жена му с нетърпение очаквала този момент, особено след като той и разказал колко щастливи мигове да прекарат в прекрасното ново кану. По природа разказвач, той обрисувал с думи ярка картина на близкото бъдеще, когато шели да направят бърза обиколка на островите, жена му на кърмата, майка й по средата, а той на носа. На сутринта, малко преди да се зазори, тръгнал към гората, за да се заеме със задачата си. Взел си не само обидна закуска, която тъща му приготвила за него и която той сетне изгълтал като някой вълк, но и доста храна, за да се подкрепя, докато работи през деня; взел също и каменните сечива на вдовицата.
Когато горещината на деня попреминала, жените дочули ударите на теслата навътре в гората. След малко до тях стигнал трясъкът на падащо дърво. Очевидно Гарванът не престанал да работи и след това. Жените чували нестихващото ехо на усърдна тесла. Майсторът на канута, мислели те, навярно е започнал трудната част с издълбаването на ствола. Когато се спуснала тъмнината, Гарванът едва-едва повлякъл крак към дома, изморен от работата си по кануто, както обяснил. Седнал пред богатата трапеза, която двете приготвили за него. Изтощението му очевидно не влияело на неговия апетит, което накарало майката все по-често да поглежда към бързо намаляващите хранителни запаси. Същата нощ Гарванът помолил жена си да подсети своята майка, че най-подходящата храна за един строител на лодки би била някоя голяма сушена есетра, която да се приготвя специално за него всяка вечер.
След още четири дни тежък труд Гарванът съобщил пред вечерната трапеза с есетра, че скоро лодката ще бъде завършена. „Скоро“-то се проточило много дни и на края майката заръчала на дъщеря си:
— Иди скришно в гората. По ударите на теслата ще стигнеш до твоя строител. Виж колко му остава до края. Бързо се върни и ми кажи, без твоят съпруг да разбере това. Майсторите на канута обикновено не обичат да ги гледа жена, докато работят, преди всичко да е готово.
Дъщерята послушала майка си и се запътила по посока на звуците от теслата малко затруднена, тъй като с всеки ден звуците се чували все по-малко и по-малко. Когато младата жена предпазливо приближила мястото, където работел строителят на лодки, спряла да погледа иззад голямо кедрово дърво. Гарванът току-що се бил покачил на люлката си от кедрови клони в дървото и сега лежал безгрижно по гръб, като си тананикал някаква песничка, която майсторите на канута пеят по време на работа. Не си оставял работата и Гарванът. От време на време изпълзявал от люлката и няколко пъти почуквал с тъпото на теслата лекичко един стар кедров пън, който лежал наблизо. Една дупка в края на прогнилия пън понасяла ехото и увеличавала звуците, та на известно разстояние човек веднага да реши, че някой усилено се труди в гората.
Безшумно като валмо дим от дърва жената се промъкнала обратно. Когато стигнала до дома си, засрамено разказала на своята майка как върви работата по новото кану. Тази нощ строителят на канута се върнал в къщи уморен като куче, но щастлив при мисълта за чудесната вечеря, която го очаква. Щастието му секнало, когато побутнал тежката кедрова врата на жъщата. Изчезнало било всичко: и запасите от храна, и красивата му жена, и щедрата му тъща. Излязъл и хукнал към брега, кьдето било на котва старото кану. Нямало го. Разбрал, че жените са се върнали при племето си.
Натъжил се Гарванът, много се натъжил, защото бил безкрайно гладен.

Ето как започва една приказка за вълшебства и магии, разказвана в днешно време от изкусните разказвачи от индианското племе стоуни в Алберта, Канада. Мнозина от тях вярват, че в основата й лежи достоверна история.
Много отдавна и все пак не чак толкова отдавна голямо стадо бизони — или бъфълоу, както по-често наричат тези едри животни — пасяло кротко в прерията, недалеч от днешната Бау ривър. В далечината се извисявали Скалистите планини. Голям бял вълк обикалял стадото, но нито тромавите мъжкари-пазачи, нито женските, много от които с малки бизончета-сукалчета, проявявали неспокойствие от близостта му.
Нещо друго изглеждало странно тази нощ в прерията, докато стадото пасяло и дремело под лъчистите звезди. Някакво необикновено, дребно същество, далече по-малко от тях, се движело несигурно сред стадото. Мъничето пълзяло, после неуверено се изправило под търбуха на един женски бизон. Със слабо сумтене и непознати звуци, хванало за опора косматия заден крак на женската, то се приближило до едно малко бизонче и захванало шумно като него да сучи мляко от майката. В далечината виели койоти, а от време на време големият бял вълк вдигал глава, надавайки проточен, треперлив вой.
Късно следобед в лагера на индианците стоуни настанала суматоха. Бойците, жените от племето и децата търсели нещо.
Прегледали навсякъде и всичко: в палатките типи, под кожите и в храсталаците, сред високата трева наоколо. Не намерили нищо.
Един вожд разпитал жена, която ридаела безутешно пред шарена палатка, заобиколено от други жени от племето. Сред риданията жената и другарките й разказали какво се било случило. Малко преди това загубеното момченце, с дрешка от еленова кожа и мокасини, се търкаляло по тревата и се боричкало с овчарските кучета току пред палатката на баба си. После изведнъж изчезнало! Било съвсем малко, току-що проходило и се придвижвало главно пълзешком; затова и хората от племето се питали: как е могло да изчезне тъй внезапно от центъра на големия стан?
Че в това имало мистерия, а навярно и магия, били убедени както вождовете, така и всички останали, след като на другия ден претърсили цялата гориста местност край лагера.
През нощта вождовете и един жрец се събрали край огъня на съвет, а индианците от племето образували широк кръг около тях. Жрецът, облечен за церемонии и с накит от врани крила на главата, дал знак за тишина. Простирайки напред ръце за молитва, той заповядал всички да отправят песен към Великия дух с молба да се върне загубеното момченце. Казал на вождовете и старейшините от племето да запушат лулите си, за да могат молитвите за спасяването и завръщането на загубеното дете да стигнат до Великия дух. След това жрецът извикал високо, питайки дали момчето е живо и ако е тъй, къде е сега.
Чувало се единствено лекото пукане на искрите в огъня, докато жрецът чакал отговор. В гората, отвъд огъня на съвета, нежно въздишал ветрец. Внезапно той се усилил с бесен вой. който прозвучал като човешки глас. Жрецът се навел ниско и за момент започнал да се гърчи, а сетне подскочил във въздуха.
— Великият дух проговори — извикал той. — Гласът каза:
„Момчето ще бъде намерено живо в стадото на бизоните".
Тъй като много стада се движели без посока по необятните равнини, жрецът се помолил за знак, който да поведе спасителната група към вярното стадо. Жрецът почакал с наведена глава. Внезапно той отправил взор към звездното небе, оглеждайки го с жадни очи.
— Стадото бизони, което търсим, пасе на изток — заяви, той. — Така ми казва една синя звезда.
На другата сутрин, тъкмо след като тъмнината си тръгнал за да стори място на слънцето, голяма група индианци стоуни на коне излезли от лагера и се запътили на изток. Пътували целия ден и част от нощта, без да видят бизони. На следващата сутрин и на по-следващата все още пътували, преди зорките очи на разузнавачите да съгледат бизони. Но тези стада пасели на север и на юг от индианската група; и тъй, предвождани от жреца, те продължили да яздят на изток. Всеки нов ден ги отвеждал все по-навътре в неприятелската територия на племето блекфути. Нощните сенки вече забулвали земята в мрак, когато стоуните забелязали многобройно стадо бизони бавно да се движи на изток. Вождът на групата решил, че вече е много тъмно, за да опитват да обградят стадото с надежда да намерят момченцето. затова останали на лагер през нощта, като изпратили четирима души да не изпускат стадото от поглед, но и да не го плашат.
Стоуните знаели, че в тъмното бизоните няма да отидат далеч.
Когато първите бледи зари на утрото просветнали откъм изток. разузнавачите се върнали. С по един разузнавач отпред и отзад на дългата редица конници стоуните препуснали в галоп плътно един до друг. Знаели, че бизоните не се плашат от хора на коне, стига конниците да се движат безшумно и на известно разстояние от тях. Скоро редицата от конници заобиколила леко разлюляното стадо, а ездачите, излезли начело на напредващите бизони, задържали конете си, за да спрат бавния ход.
Когато ловните вождове видели колко е голямо стадото, удвоили старанието си да не подплашат бизоните. Постепенно, като затваряли все повече кръга около стадото, един от вождовете, близко до бащата на момченцето, съзрял детето да си играе с телетата. Обладан от радост, забравил, че трябва да внимава, щастливият баща извикал сина си. Гласът му стреснал животните и те с вдигнати опашки полетели в галоп. Останала само една женска. Близо до нея стояло малко бизонче и детето, което вместо да запълзи към своите, се опитало да последва бизонското стадо.
Женската, която никак не се изплашила от индианците, затичала в тръс към тях и им препречвала пътя, но бащата вдигнал детето и го притиснал здраво към гърдите си. После тя побързала да се присъедини към отминаващото в галоп стадо. Детето пръхтяло и се опитвало да се освободи от своя баща и да тръгне след стадото, което като че ли считало за родно семейство. Жрецът знаел, че детето е прекарало няколко дена в компанията на бебето-бизон и че дори за това кратко време може да е започнало да мисли като бизон и затова веднага свикал съвет край лагерния огън. Когато индианците насядали около огъня на жреца, запален със сладка трева и с магическа билки, пламъци нагоре, жрецът заговорил на детето и му изпял вълшебна песен, притискайки го здраво в прегръдките си. Поднесли димящи билки под носа на детето, а сетне изгорили тържествено в огъня протегнало ръчички към своя баща.
Групата разузнавачи се върнали триумфално в селцето на стоуните, вдигнал се голям празник в чест на намереното сред бизоните момченце.
По-късно на това дете, когато пораснало, се присънил сън: той говорел с голям бизон-мъжкар, който му дал съвет. Още по-нататък, когато станал юноша, той изпълнил съвета на тотемното животно на своя дух и осъществил видението от съня си. Направил си палатка типи от бизонова кожа, боядисал я в охра, после нарисувал на покрива й планинска верига с една редица от палатки пред хълмовете, които ги заслонявали и били обърнати на запад. Един кръг, който описал по покрива, представлявал слънцето. На края на палатката било изобразено името му, Двукракия бизон (роден през 1871г., умира през 1967г), във формата на двукрак бизон. Този тотем му давал сила и дарбата да предвожда и лекува.

В едно цимшианско село растяло малко сираче. Макар че племенният вожд в селото бил брат на неговата майка, с момчето се отнасяли много зле, защото не било здраво и страдало от някаква болест по кожата. Другите момчета му се подигравали и не го приемали да играе с тях.
Единствена старата му баба, която била много бедна, за да му помогне, се грижела за него.
— Моли се често и ще се пречистиш — казвала му тя, — така ще станеш силен и ще играеш с момчетата.
Послушало момчето съвета на баба си, често се молело на Небесния вожд, къпело се редовно в океана и ледените потоци, за да се пречисти, и тичало из гората и по пясъчния бряг. Извивало клоните на дърветата и храстите да заякчи ръцете, мишците и рамената си и плувало в океана и езерата. С всеки нов сняг ставало малко по-силно и по-чисто, но кожата му била все така неизлекувана. Когато пораснало и станало юноша, все още никой не му обръщал внимание. То било много тъжно, но баба му настоявала да се моли и да вярва — така Небесният вожд сигурно щял да го съжали и да му помогне.
Една нощ чичото на бедния младеж, който още бил вожд на селото, отишъл на брега. Вдигнал поглед към небето и видял огнени стрели да осветяват селото. Ярка светкавица се спуснала право надолу като огнен език. Увиснала на края на един клон, щръкнал от върха на голям кедър точно зад къщата му. Когато се появило слънцето, вождът видял къде пламъкът е закачен на клона, но до това време пламъкът се бил превърнал в огромен меден щит. Знаелвождът, че щитът струва много видрови кожи, и се опитал да го стигне. Покатерил се високо на дървото, но не успял да го доближи. Решил да го повали от клона с камъни и тояги, които донесъл до кедъра, но нито могъл да уцели медния щит, нито успял да ги хвърли достатъчно високо. Свикал на съвет своите съветници. Те се страхували, че ако опитат да стрелят, ще развалят метала, дори ако използват притъпени стрели. Посъветвали вожда да помоли младежите от селото на другия ден на светло да се мъчат да го повалят с обли камъни.
После вождът повикал хората си и им казал:
— На един клон на голямото дърво до моя дом виси меден щит. Утре, когато изгрее слънцето, младежите от селото трябва да опитат да го повалят от клона с обли камъни. Обещавам да дам дъщеря си, принцесата, на оня, който ми свали медния щит. Същата нощ бедният младеж отишъл на брега. Висок странник дошъл при него откъм океана и запитал:
— Как вьрвят нещата във вашето село? Младежът разказал за тайнствения щит и обещанието на вожда за младежите от селото.
— Трябва да се опиташ да свалиш щита — казал странникът,
— Много е високо и не ми се вярва да успея да хвърля каъмка толкова силно, че да го сваля от клона — отвърнал бедния младеж.
— Имай вяра и ще го сториш — рекъл странникът. Вдигнал от земята четири големи, обли камъка и ги подал на младежа.
— Когато се появи слънцето, ще видиш, че единият от тези камъни е бял, другият черен, третият син, а четвъртият червен.
Хвърли ги в този ред, но не ги показвай никому.
После странникът се запътил към океана и изчезнал.
На следната сутрин всички хора от селото се събрали пред високия кедър. Много камъни запратили младежите по медния кръг. Хвърляли, докато се уморили, но никой не улучил. Когато младежът поискал също да хвърли няколко камъка, другите млади хора го избутали назад, докато на края един стар мъдрец заповядал:
— Осгавете го да опита!
Бедният момък се прицелил тъй добре с белия камък, че едва не улучил метала, но камъкът профучал и се изгубил от погледа. Другите два камъка също минали съвсем близко до щита. Тогава той взел последния, червения камък, засилил се и го хвърлил. Камъкът уцелил медния щит със силен звън и го повалил на земята.
Преди да успее младежът да стигне до металния кръг, останалите млади хора го сграбчили и го понесли към дома на вожда. Всеки казвал: „О, вожде, аз повалих щита от дървото".
Вождът отговорил:
— Много от вас говорят с раздвоен език; почакайте аз да реша кой е.
Бедният момък, който тръгнал след другите към дома на вожда, не казал нищо.
Когато нощта започнала да отстъпва място на утрото, грамадна мечка заръмжала в селото. Един ловец, който се опитал да я застреля и не успял, заявил, че мечката е голяма и бяла. На следния ден вождът съобщил на хората от селото, че не може да реши кой младеж е свалил медния щит, но обещава да даде дъщеря си на оня, който убие бялата мечка.
Същата нощ, когато звездите вече бродели по небето, бедният момък отишъл на брега. Странникът отново се появил безшумно и запитал:
— Как вървят нещата в селото?
Младежът му съобщил за бялата мечка и казал, че скоро вождът ще раздаде хубави лъкове и стрели на младите хора, които дръзнат да гонят бялата мечка.
— Иди в къщата на вожда и го помоли за лък и една стрела.
Ти ще убиеш мечката — казал странникът. После навлязъл в мъглата и изчезнал.
Бедният момък отишъл в къщата на вожда. Вождът тъкмо раздавал по един здрав лък и две стрели на всеки млад ловец, който приближел огъня. Когато бедният момък помолил чичо си за лък и стрела, останалите младежи му се присмели. Ако не бил старият мъдрец, който посъветвал вожда да му даде оръжието, вождът не би му дал. Старият мъдрец се усмихнал на бедния момък, когато той взел лъка и стрелата, но нищо не казал.
Ловците излезли и зачакали мечката. Когато се появило слънцето, те видели огромния звяр отвъд селото. Затичали към него, но бедният момък, който бил тъй заякнал от упражненията, с лекота ги изпреварил и пръв стигнал на една стрела разстояние от едрата бяла мечка. Пуснал стрелата си, тя пронизала сърцето
на мечката и затрептяла на едно дърво зад животното. Тогава той извадил стрелата от дървото. Била извита и покрита с лой. Докато взимал стрелата си, младежите потопили своите стрели в кръвта на мъртвия звяр и повлекли трупа към дома на вожда. Един ловец подал стрелата си на вожда и казал:
— Аз убих мечката. Виж, кръвта още се стича по стрелата.
Друг младеж, а после трети, също заявили, че са убили мечката. Всеки искал да се ожени за принцесата, но нито един не казвал истината.
Вождът се ядосал на младежите, защото знаел, че някои лъжат.
— Дайте ми стрелите си — заповядал той. — Ще ги разгледам и ще реша кой е убил мечката.
Вождът разгледал хубаво стрелите. Видял, че всичките са прави. После вдигнал очи и видял бедния момък, застанал отзад.
— Твоята стрела в мене ли е? — запитал той.
— Не, вожде — отвърнал младежът, който не смеел да нарече вожда „чичо".
Вождът взел стрелата от племенника си и разгледал изкривеното й, покрито с лой стебло. Тогава той разбрал кой всъщност е убил мечката.
Старият мъдрец, който преди посъветвал вожда да даде лък и стрела на бедния момък, поговорил с вожда. Казал му, че онзи, който е убил мечката, е свалил и медния щит.
Вождът свел поглед и не казал нищо. Засрамил се, защото бедният момък победил всички — и знатните, и останалите младежи от селото. Засрамили се и младежите не защото излъгали, а защото били победени от някакъв бедняк без военна подготовка. Вождът разпратил хората по домовете си. Но нали имал зла душа, решил да напусне селото и да вземе със себе си всички хора освен бедния момък и неговата баба. Изпратил вождовете на различните кланове и робите си да съобщят на семействата да се приготвят за пътешествие с лодки при изгрев слънце. На следното утро хората от селото безшумно загребали с лодките си, защото заповедите на племенния вожд винаги са били изпълнявани. Останали само трима души: принцесата, бедният момък и неговата стара баба. Вождът не оставил никаква храна в селото, но бабата имала няколко къса изсушена, пушена сьомга. Принцесата не искала да яде, младежът също отказал, за да има храна за бабата. Тъй като бил беден и понеже болестта по кожата му още не била изчезнала напълно, принцесата не желаела да говори с него. През нощта тя останала в голямата къща на своя баща, а младежът седял край огъня до бедната къщурка на своята баба. През цялото време той се молел за помощ от Небесния вожд. Когато нощта си тръгвала, за да даде път на утрото, присънил му се необикновен сън. Вече знаел какво да направи!
Затичал по тясна горска пътека покрай реката. Движел се срещу течението, докато най-сетне излязъл на една полянка на брега на голямо езеро, заобиколено от кедри. Било същото езеро и същата полянка, които му се присънили. Застанал до водата и извикал. Скоро водата се развълнувала. Големи вълни се затъркаляли към брега, където стоял младежът. От вълните се по¬явила гигантска жаба. Била много по-голяма от него. Очите й били от мед и имала дълги, остри медни нокти. Преди да успее да го сграбчи, младежът бързо побягнал обратно към пътечката. Жабата го подгонила, но не могла да го хване, и се върнала при езерото.
Момъкът се върнал тичешком в селото. Когато стигнал изоставените къщи, претърсил ги и намерил каменна брадва. Направил й здрава дръжка, заострил брадвата и се върнал на полянката край езерото. Отсякъл един кедър, така че да падне напреко на пътеката. Единият край на дървото се опрял на голям камък до пътя. После младежът придвижил нагоре другия край на ствола и го поставил в чатала на стройна хвойна. Вкарал един клин, за да закрепи капана неподвижно. Тогава се покатерил под капана и открил, че ще трябва да се извие, за да се промъкне отново на пътечката.
Отишъл младежът на брега на езерото. Помолил се на Небесния вожд, после извикал силно няколко пъти. Почти веднага огромната жаба се появила на повърхността на водата и незабавно заплувала към брега. Младежът, преследван от жабата, ловко се спуснал към клопката и се промушил през големия дънер. Жабата се опитала да го последва, но не успяла да се провре. И преди да може да се върне заднешком и да излезе изпод тежкия дънер, младежът грабнал брадвата и избил клина, който при¬държал капана неподвижен. Дървото с трясък паднало върху жабата и я убило.
Младежът набил клинове между камъка и дънера, за да може да извади гигантската жаба. Бавно и много трудно той освободил тялото от капана. Одрал кожата заедно с ноктите и влязъл в нея. Била му доста голяма, но ръцете и краката му станали точно. Зашил я отпред с жилав, тънък кедров корен.
Скоро младежът се почувствувал съвсем удобно в жабешката кожа. Скочил в езерото и заподскачал по дъното. С медните си нокти уловил хубава едра пъстърва и заплувал към брега. Излязъл навън, свалил кожата и я скрил хубаво в едно кухо дърво, преди да се върне по здрач в селото. Оставил пъстървата на брега пред къщата на вожда.
На сутринта на брега високо заграчил гарван. Събудил принцесата Отишла тя на вратата и извикала бедния момък. Викала така, като че той бил роб. Когато момъкът пристигнал, тя му заповядала да провери за какво грачи гарванът. Отишъл той на брега и се върнал с пъстървата.
– Гарванът я е намерил — казал на принцесата. Предложил й да сготви пъстървата, ала тя отказала и мо-мъжът я дал на баба си. Зарадвала се старицата. Била много гладна.Изяла я цялата, след като внукът й казал, че не е гладен. Той бил гладен, но постел, за да стане по-силен. Същата нощ той облякъл жабешката кожа и уловил по-голяма пъстърва от предния ден. Оставил я отново на брега пред къщата на вожда. На сутринта гарванът отново изграчил и принцесата го повикала. Момъкът отишъл и донесъл рибата. Зарадвал се много, когато принцесата му обърнала внимание и поговорила
малко с него, защото, макар и горделива, каквато имала право да бъде като дъщеря на вожд и от знатен произход, тя била много красива и момъкът бил много влюбен в нея. Принцесата от своя страна започнала да заглежда младия мъж, тъй като болестта на кожата му почти изчезнала и той изглеждал чист, строен и силен.
През нощта момъкът отново се помолил на Небесния вожд да му могне, преди да облече жабешката кожа на брега на езерото. След това заплувал към дъното на езерото и по него стигнал до реката, която отвеждала водите му в океана. Заплувал по течението на реката и стигнал до океана. Тук уловил голяма есетра и по пясъка я довлякъл пред къщата на вожда. Този път, когато гарванът изграчил, принцесата отишла сама да види защо. Момъкът изтичал при нея и тя с радост хапнала от рибата. Момъкът останал доволен.
Когато се стъмнило, принцесата се скрила зад един голям кедър и видяла как момъкът станал от мястото си при огъня и затичал към гората. Тя го последвала и останала край океана чак до изгрев слънце. Много се учудила, като видяла огромна жаба да излиза от океана, носейки едра есетра, и да тръгва по брега.
Още повече се учудила, когато видяла момъка да излиза от жабешката кожа. Той повлякъл есетрата, оставил я пред нейната къща и се скрил в гората.
Малко по-късно, когато гарванът изграчил, принцесата изтичала на брега и срещнала младежа до есетрата. Сега той сияел от чистота и дъщерята на вожда разбрала, че го обича.
— Зная, че ти улавяше пъстървата и есетрата. Не гарванът, Ти си добър рибар — казала принцесата.
— Вярно е, принцесо — отвърнал той, — а сега, когато вече ми обръщаш внимание, аз съм радостен и горд и ще стана добър ловец и войн.
Тъкмо привършвали гощавката с есетра, когато момъкът забелязал тайнствения странник, който го бил посъветвал как да улучи медния щит и как да стреля по мечката. Той идвал към тях откъм океана, но кану не се виждало. Облечен бил в празнични одежди и висока, конусовидна шапка на шаман и вожд.
— Ветровете ми казаха, че този, който има право да направи от двете едно, по това време трябва да е тук — казал той с ведра
усмивка.
Венчал ги и бедният момък заживял щастливо със своята принцеса. Станал вожд на хората си, когато те се върнали в своето далечно село, след като техният жесток вожд бил убит от някаква бяла мечка.
Младият вожд правилно избрал за свои тотеми меден щит мечка и жаба. Тотемният му стълб, издигнат с големи празненства, потлачи и угощения, в основата си представлявал огромна бяла мечка с меден щит в лапите. Върхът на високия стълб от червен кедър бил издялан и боядисан във форма на грамадна жаба с дълги, остри нокти. Бабата на новия вожд живяла гордо и щастливо в красива нова кедрова къща, която той построил за нея.

М
акар че Гарванът правел много бели на помощниците на Великия маг, той бил такава умна птица, че го изпратили на земята с магически сили, за да помага на хората да се справят с трудностите си. Понякога той успявал да свърши работата много добре, но често и не успявал. Навярно защото едновременно бил много мъдър и много глупав, много схватлив и много тъп, а най-често се проявявал като глупак тъкмо когато искал да покаже колко е умен. Било като гарван, било като маскиран човек, той се появява в много приказки, където се вижда каква чудновата стара птица бил всъщност Гарванът-магьосник.
Когато индианец от Северозападния бряг каже „черен като гарван", това означава „много, много черен". Индианците от племето бела кула разказват тази легенда: защо Гарванът е черен като най-черната нощ.
Гарванът бил много суетна птица. Преди да го изпрати на земята, Великият маг заръчал на помощниците си да го направят най-живописната от всички птици. Те здраво се потрудили, за да изпълнят заповедта на своя господар, но задачата се оказала много мъчна. След много луни тежък труд решили, че са свършили добра работа. Гарванът бил така красиво оцветен, че дори синята птица и кардиналът били невзрачни пред него. Но когато Гарванът видял отражението си в небесния вир, останал недоволен. Отначало поискал да му сменят цветовете на крилата Когато това било изпълнено, решил, че перата на опашката му трябва да получат друт отенък.
Помощниците търпеливо правели всички промени. Гарванът обаче все не бил доволен. Помощниците споделили с Великия маг своите неволи и той отишъл до голямата работилница да види тяхната работа. Гарванът приличал на небесната дъга, но пред Великият маг заявил, че според него са необходими още много поправки, преди да слезе долу при хората. Великият маг слушал спокойно, докато голямата птица му разказвала какви поправки би искала.
— Такава суетна и недоволна птица заслужава само още една поправка — казал той.
Накратко обяснил на помощниците си какво да направят. Тогава те започнали да хвърлят сажди и пепел по Гарвана, докато станал черен като нощта. Черен бил и когато го изпратили долу при хората, и досега все е черен.

Един жабок-измамник от Северозападния бряг шумно се хвалел на неколцина свои приятели жабоци за голямата си бързина.
— И елен да има смелост да се мери с мен, ще остане много назад — заявил той.
Силен смях се дочул от края на поляната, близо до мястото, където се намирали жабоците. Обърнали се и видели голям елен-самец.
— Защо се смееш, Елене? — запитал Жабокът-самохвалко.
— Защото дългият ти език върви много по-бързо от дългите ти крака, Жабок — отвърнал Еленът.
— Значи се страхуваш да се надбягваш с мен? — попитал Жабокът.
— Не — отвърнал Еленът, когато престанал да се смее.
И тъй решили да уредят състезание между Жабока и Елена. Намислили да започнат при изгрев слънце на следния ден. Състезанието щяло да бъде дълго, през поля и блата, през потоци и ручеи, та чак до един голям камък в подножието на висок хълм. Когато се спуснал здрач, надлъж и шир се разнесло високото крякане на насъбраните жабоци.
На другия ден, когато слънцето изгряло, на мястото, където щяло да започне състезанието, се събрали много жаби. Нито един елен обаче не дошъл да гледа надбягването, тъй като Еленът се срамувал да каже на приятелите си, че ще се надбягва с Жабока.
Един жабешки водач дал сигнал „Старт!" и Еленът се втурнал напред тъй стремително, че не видял дали Жабокът тръгнал. След първите няколко големи скока Еленът забавил бяг и си помислил колко бил глупав да склони да се надбягва с един жабок. Другояче помислил обаче, когато видял Жабока да подскача бързо до пътечката, недалеч пред него. Еленът се затичал бързо и решил, че Жабокът вече е останал далеч зад него. Тъкмо тогава видял Жабока отново да подскача току пред краката му.
Тогава Еленът се затичал колкото може по-бързо, но докато се носел по пътеката край блатата и бреговете на потоците, тук и там виждал Жабока да подскача пред него. Един път Жабокът дори се обърнал и махнал с ръка на Елена, сякаш да му каже: „Бързай!" Това много ядосало Елена.
Когато изминали по-голямата част от разстоянието. Еленът се понесъл пред Жабока и повече не го видял. Тогава той със сигурност решил, че за последен път изпреварва Жабока. И бил прав. Не го изпреварил повече. Но когато стигнал до големия червен камък, Жабокът вече го чакал под него.
— Много бавно тичаш, Елене — изсмял се той.
Еленът тъй се засрамил, че не отговорил. Запътил се към гората с наведена глава.
Онова, което Еленът не знаел, било, че жабата, която изпреварвал по пътя си, не бил Жабокът, нито била една и съща жаба. Много жаби помогнали на лукавия Жабок да спечели състезанието с подскачане тук и там, влизайки в състезанието на различни места по пътеката. А Жабокът се запътил към червения камък веднага щом започнало надбягването. Той тръгнал по една кратка и лесна пътека и стигнал до мястото, където зачакал Елена дълго преди измаменото животно да пристигне на финала.

Преди да започне сътворението на света, на земята нямало никой. Когато били създадени хората пуебло, светът им бил тъмен и нищо не се виждало. Най на края станало светло, но всички се изплашили от онова, което съгледали; дълго време не можели да свикнат с непознатото място, където живеели. Но скоро това се променило. Когато хората видели колко са необикновени, направили си наметки от листа и трева, за да покрият тялото си, и обвили краката си, за да ги предпазят от камъните по земята. Но минало много време и всеки започнал да иска да притежава повече и по-хубави неща от съседа си.
Небето-баща и Земята-майка забелязали това и се натъжили. Изпратили Янаулуха, велик и мъдър жрец, да помага и работи между хората. Той им донесъл вода и растения и много други неща, които направили живота им по-лесен. Сред магическите му вещи имало един красив вълшебен жезъл с най-различни пъстри цветове. Бил покрит с украшения, мидени черупки, разноцветни пера и скъпоценни неща, които изпускали искри при всяко движение. Мидените черупки не само украсявали вълшебния жезъл, но звънтели силно като камбани, когато жрецът го вдигал над главата си. Щом хората чуели звъна, те се събирали, за да разберат какво иска техният предводител.
Един слънчев ден хората се събрали да чуят какво ново ще им каже жрецът. Но той стоял безмълвен, после хванал вълшебния жезъл в дясната си ръка и отривисто го заудрял с лявата.
От неговата магия тутакси се появили две бели и две сини яйца. Той обяснил на хората, че яйцата всъщност са семена на живи същества, които ще им помогнат да направят света по-плодороден. Втурнали се тогава хората да грабнат яйцата. Те не се счупили, защото съдържали нечувана магия. Но хората, които най-много ги искали, се борили най-упорито за яйцата и на края успели да вземат двете сини яйца преди останалите. Другите се задоволили само с двете бели яйца.
Когато настъпил дългоочакваният ден, в който се пропукали двете сини яйца, от черупките се показали малки тъмноцветни птички с груба кожа. На вид пилетата давали надежда, че ще станат хубави, като пораснат. Белите яйца не давали никакви признаци за излюпване и тъй хората започнали да се грижат за пилетата от сините яйца и да им дават много храна. Пилетата били много алчни и се боричкали кое да изяде повече. Когато се покрили с пера, станали смолисточерни и лъскави и хората видели, че това са гарвани. Скоро птиците отлетели с прегракнали, подигравателни крясъци към хората, които очаквали толкова много от тях.
И тогава един слънчев ден белите яйца се пропукали и тозчас оттам изскочили ярко оцветени папагали. Щом тези птици се отправили в полет на юг, хората се зарадвали, защото разбрали, че птици с необикновена красота скоро ще залеят с ярки багри техния свят, а перата на тези птици ще украсят племенните молитвени стълбове.