www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Седяла лисицата върху брега на една река и си мислела: „Как да си похапна прясна рибица?“
Не щеш ли — по речицата се задал пън, а на пъна — две чайки. Лисицата попитала:
— Какво правите вие, чайки?
— Ловим риба.
— Вземете и мене със себе си!
— Скачай!
Скочила лисицата. Пънът се преобърнал, чайките отлетели, а лиса паднала във водата.
Течението я понесло надолу по речицата и я отнесло в морето. Погледнала лиса — наоколо вода. Рекла си:
— Хайде, лапи, бъдете ми весла! Хайде опашко, стани ми кормило!
И плувала лиса като в лодка. Лапите й — същински весла — загребвали водата, а опашката й се въртяла като кормило — насам-нататък, насам-нататък.
Само че лиса забравила да каже на опашката си да кара към брега и опашката карала в открито море.
Лисицата плувала, плувала, а брегът все го нямало. Стигнала до средата на морето. И вече не знаела накъде да плува.
Тогава срещнала тюлена.
Тюленът й рекъл:
— Накъде плуваш, лисо? Навярно си се заблудила в нашето море и няма да доплуваш до брега.
— Зная аз къде плувам — отвърнала лисицата. — Тръгнала съм да видя има ли още животни в морските води. Чух, че сте останали вече съвсем малко.
— Не — отговорил тюленът, — в морските води има още много животни — и тюлени като нас, и моржове, и китове.
— Как не — рекла лисицата, — докато сама не видя, да ме убиеш, няма да повярвам. Я излезте вие, всичките животни, от морската дълбочина и се наредете в една редица до самия бряг. А пък аз ще броя.
Тогава всички тюлени, моржове и китове, излезли и налягали по водата в една редица — до самия бряг.
А лиса хукнала по гърбовете им като по мост. Тичала и брояла:
— Един тюлен, два тюлена, три тюлена… Един морж, два моржа, три моржа.. . Един кит, два кита, три кита.. .
И тъй лиса дотърчала до брега. Изскочила на брега и викнала на тюлена:
— Право каза, тюлене : в морските води има още много глупави животни като вас. През цялото море може да се построи мост от
вас! А сега идете, където искате, пък аз ще почивам!
Морските животни отплували, а лиса си свалила кожухчето и го окачила да се суши на храстчето, а опашката си сложила на камъка — да съхне.

Някога, преди много години, на брега на морето живял беден рибар.
Той прехранвал семейството си с това, което ловял през деня. Но така се случило, че осем дни той не хванал нито рибка. Гладът го дебнел от всички ъгли.
И на деветия ден уловът не бил подобър от предишните.
Натъжил се рибарят, възвил лодката и се отправил към брега.
Изведнъж гледа лодка, а в нея — девет човека. Приближила се лодката и той видял, че това не са девет човека, а един с девет глави.
— Богат ли е уловът? — попитал го деветоглавият.
— Ето вече девет дена напразно хвърлям мрежата — отговорил рибарят. — Гладен съм като куче. С какво ли ще се нахраниш, щом няма риба!
— Може съвсем да умреш от глад — отговорил му деветоглавият. — Риба няма да хванеш дотогава, докато твоят син не ми стане
слуга. Не се плаши, при мене няма да му е зле. Ще му плащам добре, а и хубаво жилище ще му дам. Ако си съгласен, доведи го утре по това време тук. А за рибата, честна дума, веднага ще почнеш да я ловиш.
Върнал се в къщи рибарят, разказал какво му се случило и заплакал. Синът му взел да го утешава.
— Не плачи, татко, аз не се струхувам от деветоглавия, ще отида да му слугувам, пък и на вас да помогна.
Плакал, плакал рибарят, но няма как, трябвало да даде сина си.
Взел деветоглавият момчето и отплавал, а бащата гледал след тях и сърцето му се късало от мъка, но нямало какво да се прави. И така лошо, но ако не даде сина си на деветоглавия, тогава всички ще умрат от глад.
Плавали, плавали момчето и деветоглавият и накрая стигнали до една висока планина.
Деветоглавият скочил от лодката на брега и се скрил зад планината. Синът на рибаря чакал, чакал в лодката до вечерта, но никой не идвал. Той слязъл от лодката и тръгнал из планината да търси своя господар. Вървял що вървял, стигнал до една пещера. Влязъл вътре. Повървял малко и видял голяма медна врата. Почукал. На вратата се показала красива девойка.
— Ах, момко, как си попаднал тук?
— Наеха ме за слуга, но никой не ме потърси, никаква работа не ми дадоха. Трябва да намеря господаря. Няма ли го в къщи?
— Тука е, в къщи, само че сега спи. Но ти ми кажи: ще можеш ли да извършиш всичко, каквото ти заповяда?
— Дали ще мога или не — не знам. Но ще опитам.
— Да, виждам, че си смел момък. Трябва да ти помогна. Слушай какво трябва да правиш: като се събуди деветоглавият, веднага ще те повика при себе си и ще те изпрати на работа. Но ти трябва да му отговориш смело: „Господарю, аз съм се наел да ти работя през деня. Аз имам пилешки очи и през нощта не виждам". След тези думи той ще започне жестоко да те бие, но ти търпи и не искай милост. Тогава всичко ще бъде добре.
Както казала девойката, така и станало. Момъкът търпял колкото можел — нито дума не казал.
Накрая деветоглавият го оставил:
— Ех, ти !… И звук не пророни!
Щом деветоглавият заспал, дошла девойката. С целебни билки намазала раните и ги излекувала.
Усетил момъкът, че силите отново му се възвърнали и дори сякаш пораснал.
Девойката му рекла:
— Не се учудвай, момко! Колкото сили изхаби, докато те би деветоглавият, с толкова повече ти се сдоби. Потърпи още една нощ и
отговаряй, както съм те научила.
На следващата нощ деветоглавият накарал момъка пак на работа. А той му отговорил:
— Господарю, наел съм се да ти работя само през деня, а не през нощта. Аз имам пилешки очи, през нощта не виждам.
Като чул това, деветоглавият се нахвърлил върху момъка и започнал да го бие. Бил го, докато имал сили. Но момъкът стиснал зъби и не казал нито дума.
Уморил се деветоглавият и го оставил.
— Ех,ти!… И звук не отрони.
Той легнал да спи. Девойката пак дошла при момъка и пак му излекувала раните. И той пораснал, силите му се удвоили повече от предишната нощ.
На третата вечер се случило същото.
Изтрил потта си деветоглавият и избоботил:
— Ех, ти! … И една дума за милост не чух от тебе.
Дошла пак девойката да му излекува раните, а силите на момъка се утроили.
— Това е вече добре! — зарадвала се тя. — Ето ти този меч и това вълшебно биле. Отрежи главите на деветоглавия, докато не се е сдобил с нова сила. Той ще започне да бълва огън, но ти хвърли билето в огъня и размахвай меча колкото можеш по-силно. Огънят ще угасне.
Взел момъкът меча и с един замах отрязал трите глави. Завил от болка деветоглавият. Започнал да бълва огън. Но момъкът хвърлил от вълшебното биле и угасил огъня. Рязал, сякъл момъкът, отрязал и деветте глави. Когато отрязал деветата глава, планината се разтър¬сила, разпаднала се на парчета. Изведнъж на нейното място се появил дивен град.
Девойката казала:
— Деветоглавият държеше целия наш град и мене в неволя. Но сега всичко е добре. Можем и сватба да направим. Ти ще бъдеш цар, а аз — Царица. Аз съм единствената дъщеря на покойния морски цар, владетел на този град.
— Всичко това е чудесно — зарадвал се момъкът. — Ти си ми по сърце, добра девойко, но на сватбата аз трябва да поканя моите родители, роднини и приятели. Ще отида с лодката, ще ги поканя и ще ги доведа.
— Добре, покани ги, но вземи този мой пръстен. Като го завъртиш три пъти на пръста си, ще се намериш там, където поискаш. В къщи на никого не бива да казваш, че твоята годеница е хубава.
Завъртял момъкът пръстена и изведнъж се намерил в къщи. Поканил майка си и баща си за сватбата.
След това той поканил роднините, но пътят му минавал през господарския двор.
Господарят се разхождал из двора. Видял той момъка и го попитал:
— Момко, ти откъде си и къде отиваш? Разказал му всичко рибарският син.
— А как ще отидеш при царската дъщеря? — попитал богаташът. Синът на рибаря разказал за вълшебния пръстен.
— А красива ли е тази царска дъщеря?
— Не, господарю, не е красива.
— Значи, не е така красива, както моята по-голяма дъщеря?
— Не, господарю, не, в никакъв случай!
— Може би не така красива и като моята средна дъщеря?
— Не, господарю, не е така красива!
— Тогава моята най-малка дъщеря е по-красива от нея!
— Остави ме на мира с тези твои дъщери. Моята годеница е десет пъти по-красива от тях.
Последните думи той казал, без да иска. Но казана дума връща ли се назад? Момъкът погледнал пръстена, но той веднага изчезнал. Как ще отиде сега при годеницата си?
Тръгнал момъкът и едва не заплакал. Насреща си той видял една много стара жена. Тя носела на плещите си голям вързоп с дърва. От тежкия товар съвсем се била прегърбила. Съжалил я момъкът.
— Дай да ти помогна, бабо!
Бабата била най-мъдрата вълшебница, Лайма. Тя поблагодари-ла на момъка и попитала:
— Защо си така тъжен, момко?
Момъкът й разказал всичко.
А защо си пренебрегнал добрия съвет на годеницата, синко?
— Не съм го пренебрегнал, аз, без да искам, го казах. Стана ми обидно за нея.
— Е, добре, синко. Обуй ето тези обувки и бягай при луната, разпитай я за пътя към островната планина.
Отишъл момъкът при луната, но тя не могла да му помогне и го изпратила при слънцето.
— То — казала луната — ходи денем и повече неща е видяло. Отишъл момъкът при слънцето. Слънцето го изпратило при вятъра.
— Той — казало слънцето — навсякъде духа и всичко чува. Отишъл момъкът при вятъра. Поздравил го и го разпитал.
— Добре — казал вятърът, — ще се опитаме да намерим тази островна планина.
Взел вятърът дванадесет свирки, излязъл на големия път и започнал да духа. Веднага пристигнали неговите синове, единадесетте вятъра, а дванадесетият — северният, го нямало. Тогава неговият баща толкова високо го повикал, че всички планини забучали, а дърветата в горите се свели до земята.
Не минала и една минута и северният вятър пристигнал.
— Какво ще заповядаш, татко?
— Къде се бави толкова дълго време? — попитал го баща му.
— По далечни места бях, в самата островна планина.
— Отведи този човек там, на острова.
— Какво приказваш, татко, той не може да тича заедно с мене. Ще загине.
— Не говори празни приказки, не виждаш ли, че на краката си той носи обувките на добрата вълшебница Лайма.
Спуснал се вятърът да тича, а момчето — след него.
През цялото време северният вятър тичал на пети, за да може момъкът да го догонва.
Раз-два, раз-два, и се намерили на планината.
Тук момъкът се срещнал със своята годеница. Оженили се те и заживели щастливо.

На брега на Балтийско море, до самото устие на Неман, живеел един рибар с жена си. Дълги години живели те, но си нямали деца. Най-сетне им се родила ръщеря; лежи в люлката бяла, румена, здравичка. Мила била тя и веселичка като слънчицето, което сутрин играе по балтийските вълни.
Родителите нарекли дъщеря си Неринга.
Много ли, малко ли време минало, израсна Неринга по-висока от най-високата борика. Очите й били като синевата на лятното небе, а кехлибарените й коси — трийсет лакти дълги и вълнести като Неман във ветровито време. И сърцето на Неринга било добро: затъне ли човек в пясъците (а крайморските пясъци били ронливи и подвижни), като на шега ще го изтегли Неринга заедно с коня и колата. Или се разбушува буря в морето, подхване някой кораб и го тласка към брега, още малко и ще го метне върху скалите, а Неринга, като че ли нищо не се е случило, ще нагази в морето, ще го хване за котвеното въже и ще изтегли кораба на брега.
Затова и моряците не се страхували от бурите, които някога ставали в устието на Неман: знаели те, че Неринга е наблизо. Затова пък те й носели подаръци — и коприни, и Маргарит, и парчета сукно, и златни пояси ковани, и пръстени, и гривни. А славата за нейната добрина разнесли из целия свят.
Когато бурята в открито море запокитва към брега рибарските лодки, когато ги преобръща заедно с рибарите и улова, кой идва на помощ на рибарите? — Неринга. Ще улови тя в престилката си рибарите от водата, ще изцеди мрежите, ще излее водата от лодките и ще изнесе рибарите на брега да се сушат.
В тихо време заедно с рибарите тръгвала на риболов и Неринга. Рибарите плават в лодките, а Неринга крачи напред, само огромни вълни се гонят от двете й страни. На плещите й — прът от три бора. Ще хвърлят рибарите мрежи, а Неринга подгонва с този прът рибата към тях…
Само че рядко се случвало тихо време в устието на Неман. Бурята надигал царят на морето и на ветровете — деветоглавият змей. Така разправяли някога за него: като се разбушува, като се разиграе — обича той кораби да потапя и хора да погубва. Но и това му било малко — пращал той високи вълни на брега. Те заливали полята и нивята, отвличали рибарските хижи заедно с хората, добитъка и покъщнината.
Веднъж Неринга се къпела в устието на Неман, плискала се по вълните, гледала наоколо и намислила нещо.
Решила Неринга да насипе дига напреко на устието на Неман, да го огради от Балтика. Тогава вече деветоглавият няма да може да се добере до хорските къщи, до поляните и нивята, не ще потапя вече рибарските лодки.
Повикала Неринга рибарите и им казала:
— Трябва да се оградим от Балтика с дига. Ще имаме тогава тих залив за риболов; и полята, и нивята, и домовете ни ще бъдат цели.
Няма да се срахуваме от деветоглавия!
Зарадвали се младите рибари и завикали:
— Хубаво, Неринга, да насипем дига!
Завикали те така, защото млада сила бликала от тях.
А старците дълго мислили, мъдрували и се съветвали, но накрая също се съгласили:
— Хубаво, Неринга, да насипем дига!
Тяхната мъдрост и опитът им подсказали тия думи.
Много хора се събрали да помагат на Неринга: кой яздел, кой пешком вървял, кой с лодка плавал, всичките с брадви, с лопати, с кирки и въжета. Изравнявали хората цели планини, търкаляли камъни от сто версти наоколо. А Неринга хвърляла тези камъни на морското дъно и ги засипвала отгоре с пясък. Пясъка тя носела в престилката си — цяла дюна се побирала в нейната престилка. Ще я донесе, ще запрати дюната във водата и само далече-далече ще се издигнат вълни, високи колкото къща.
Дочул деветоглавият за хитрината на Неринга. Разярил се, изпратил на хората ветрове, развълнувал морските дълбини.
Дванайсет дни и нощи бушувала бурята. Дванайсет дни и нощи се трудили хората. И човешката воля преодоляла всичко. Опънали хората дълга-дълга ивица напреко на устието на Неман, оградили го от царството на деветоглавия змей.
Върнала се Неринга в къщи и проспала три дни и три нощи. А като се събудила, гледа — заливът спокоен, не се поклаща.
Разбрал деветоглавият, че не ще може да подрине насипа, здраво го направили хората. Но той не се усмирил — отишъл в Балтика да бушува: кораби да потапя, хора да погубва. Разгневила се тогава Неринга и казала:
— Трябва да се убие деветоглавият!
Вестта за Неринга се разнесла по цялата страна. Започнали да пристигат при нея храбри младежи, царски синове, князе и деца на прости хора. Искали й ръката, но все един и същ отговор получавали:
— Ще стана жена на този, който убие деветоглавия змей!
Но как да го убият, как да подмамят деветоглавия да излезе от своето царство? Ако някой знаеше името му, би го повикал и той може би щеше да изплува на брега.
Много смели младежи си отишли. Имало наистина и такива, които тръгнали да търсят змея, но не се върнали вече.
Натъжила се Неринга: нима никой не ще победи деветоглавия, нима няма да се намери такъв храбрец? Пък и взела да тъгува по младежа, който би й станал скъп на сърцето. Отивала понякога на морския бряг, сядала, подпирала глава на ръце и натъжена прекарвала там дълги часове. Често нощта я заварвала така.
Седяла веднъж Неринга на една дюна, опряла нозе о брега. Тихите вълни лижели белите й нозе, а вятърът рошел косите й. И видяла Неринга — сякаш облаче плава по вълните… Доплавало облачето по-наблизо. Гледа Неринга — то било корабно платно. Скоро и корабът се показал. И какъв кораб бил той! Мачтата му била от стълбове от най-високите борове, кърмата му позлатена, носът му пурпурен, а платната от бяла коприна. Спрял корабът далече в морето, врязъл се в пясъчното дъно.
Гледа Неринга — от кораба слязъл плещест юнак, напет, як, на дъб подобен.
А той бил ловецът Наглис от Жемайтия. Набраздил Наглис жемайтийската земя с реки и езера, издигнал планини и хълмове, а горите по тях сами порасли. Върви Наглис, а под краката му земята се проваля, в обувките му се набира вода и пясък с камъни. Където великанът се спре и изтърси пръста, там израства планина или хълм ; където излее водата от обувките си, там току виж се разлее езеро или река.
Прославил се Наглис и с други подвизи. Да убие мечка за него било дреболия, а глиган да убие дори не го смятал за лов. Рисовете и рогачите, треперейки от страх, се криели от погледа му: с дългата си ръка той ги хващал на шега от миля разстояние.
Хората обичали Наглиса. Той им помагал да изкореняват гори, да правят къщи от грамадни дървета, да прехвърлят мостове над широки реки.
Вестта за Неринга стигнала и до Наглис. Повикал той хора на морския бряг, построил кораб и ето че Наглис доплавал до устието на Неман.
Слязъл той от кораба; в морето се вдигнали вълни, една вълна дотичала до Неринга и се ударила в коленете й. Неринга също развълнувала водата и най-голямата вълна изпратила към Наглис. Вълната весело подскочила и обляла госта до пояс. Така те си прехвърляли вълни на няколко пъти. После Наглис изтеглил кораба на плитко място и бавно тръгнал към брега.
Отишъл Наглис при бащата на Неринга и рекъл:
— Аз съм ловецът Наглис. Дай ми дъщеря си за жена.
— Моята дъщеря ще се ожени само за онзи, който убие царя на морето и ветровете — деветоглавия змей — отвърнал бащата.
— Добре, аз ще убия деветоглавия.
Как ще го убиеш? Той живее в морето и никога не се показва на брега. Никой не му знае името. Казват, че един стар вълшебник го знае, но той живее на една висока планина в гъста гора и до него не може да се стигне ни пеша, ни на кон. — Аз ще узная името на деветоглавйя! — казал Наглис, сбогувал се и тръгнал да търси стария вълшебник.
Вървял той много дни и нощи през гъсталаци и блата, през широки реки. Глада си утолявал с лов на глигани и сърни, жаждата си утолявал с вода от ручейчетата, а си почивал под сянката на разлистените дървета.
Накрая Наглис стигнал до високата планина; тя била обрасла цялата с гъста гора, на върха й се виел дим. Изкачил се той на тази планина и гледа — седи един старец край огъня, цял обрасъл с мъх като стар пън.
Наглис му рекъл:
— Аз съм ловецът Наглис. Открий ми името на царя на морето и ветровете, искам да го убия.
Старецът само помръднал посивелите си вежди, погледнал изпод тях и се усмихнал:
— Идваха и други храбреци като тебе, но тук си и останаха. Виж
го ти, името да му кажа! — Вдигнал старецът мъхестия си пръст и посочил към един висок и як дъб: 
— Виждаш ли го? В хралупата на този дъб има една брадва. В брадвата е скрита мълния. Ако размахнеш брадвата три пъти над главата си, ще ти кажа името; не ти ли стигнат силите да я размахнеш, брадвата ще те убие.
Наглис се приближил до дъба, сграбчил брадвата, че като я размахал над главата си! Брадвата се тегли от ръцете му, иска да изскочи; мълнии от нея трещят. Но Наглис нищо не гледа, размахнал три пъти брадвата над главата си и с все сила я запратил в дъба. Блеснал огън, замирисало на сяра и дъбът се разсипал на прах.
— Е, момко — казал старецът, когато Наглис се върнал при него, — вземи брадвата! А името на царя на морето и ветровете е Галвирдас. Върви на морския бряг и го извикай три пъти.
Наглис метнал брадвата на рамо, благодарил на стареца и се отправил по обратния път — през гъсталаци и блата, през широки-широки реки.
Върнал се Наглис на морския бряг. Застанал на една дюна и викнал:
— Галвирдас, изплувай! Развълнувало се морето, надигнал се вятър. Извикал Наглис змея за втори път:
— Галвирдас, изплувай!
Още по-силно се развълнувало морето. Наглис извикал за трети път:
— Ралвирдас, изплувай!
Извил се вятър, чак до дълбините се развълнувало морето, чак до небето се надигнали водни урагани. Изплувал деветоглавият змей, обрасъл с тиня, покрит с раковини. Измъкнал се деветоглавият на брега, целият черен като нощта. От деветте му уста огън изригва, мълнии святкат. Измъкнал се и забоботил:
— Кой ме вика?
— Аз, ловецът Наглис! Дойде ти краят!
И Наглис ударил змея с брадвата. Блеснала мълния и трите глави на змея полетели във водата. Морето излязло от брега и Дошло до коленете на Наглис.
Отново замахнал Наглис, ударил с брадвата и отсякъл още три глави на змея. Още по-силно се разбушувало морето и вълните облели Наглис до пояс. Те блъскали ловеца в гърдите, удряли го в краката, теглили го към морската дълбина, а вихрите дърпали брадвата от ръцете му.
Набрал сили Наглис, опрял здраво крака в брега, отдъхнал си малко, че като ударил змея за трети път. Блеснали мълнии из топора и полетели във водата останалите три глави на змея. Изведнъж бурята утихнала, успокоило се морето, заблестяло светло слънце.
Победил Наглис змея и щастлив се върнал при рибарите. Радостно срещнала Неринга своя годеник. А наскоро направили и сватбата и заживели щастливо Наглис, Неринга и рибарите.
Благодарни били хората на Неринга и Наглис и нарекли на името на Неринга тясната ивица земя, която тя насипала да огради Куршяйския залив от Балтика, а на името на Наглис нарекли планината, която се издига близо до Паланга.

Случила се веднъж лоша година в едно рибарско село. От есента рибата престанала да влиза в мрежите, а през пролетта складовете се опразнили. За рибарите рибата е като хляба за селяните. Няма ли риба — цялото село гладува.
Събрали се всички рибари и започнали да се съвещават. Как да постъпят, що да сторят? Да излязат в морето — не било време, да останат у дома — още по-зле.
Мислили, мислили рибарите и решили да си опитат щастието.
— Може морето да се смили над нас и да изпрати нещо в мрежите ни А един рибар рекъл:
— Не зная приказка ли е това, или истина, но разправят, че старият Каарел бил някога приятел със самата господарка на морето. Ако туй е вярно, той ще знае как се примамва рибата.
— И аз си спомням такова нещо — казал друг рибар. — Бях още хлапе, когато дядо ми разказваше, че уж Каарел имал някакъв чуден предмет, който примамва по всяко време рибата. Я да отидем при стареца — може той да ни даде тоя предмет да си опитаме щастието.
Каарел живеел чак на края на селото. Някога той бил храбър и късметлия рибар. Но отдавна вече годините превили гръбнака му и старецът престанал не само да излиза в морето, но рядко прекрачвал и прага на колибата си. Когато рибарите похлопали на вратата му, Каарел излязъл при тях и рекъл:
— Зная, приятели, защо сте дошли при мене и ето какво ще ви кажа: добрият рибар не се надява на щастието, а на своето умение и на силата на ръцете си. Мъчна работа сте намислили. Вие излизате ненавреме в морето, а морето не обича това. Добре, вървете смело, аз ще ви помогна.
И старият Каарел свалил от шията си кърпата и я показал на рибарите:
— Виждате ли — тая кърпа има три възела. Първият възел ще ви донесе попътен вятър. Развържете го, като вдигнете платната. Вторият възел ще ви примами рибата. Развържете го, като хвърлите мрежите. Третият възел никак не развързвайте. Ако го развържете — чака ви беда. И още нещо ще ви кажа: бъдете доволни от това, което ще ви изпрати самото море. Колкото и риба да хванете, не хвърляйте втори път мрежите.
— Не бой се, Каарел — отвърнали рибарите. — Както каза ти, тъй ще направим. Даваме ти дума.
— Но внимавайте, думата на моряка е честна дума — рекъл старецът и дал кърпата на рибарите.
Цяла нощ рибарите насмолявали гемията и кърпели мрежите. Призори всичко било готово.
Рибарите скочили в гемията и отплавали от брега.
Скоро излезли от залива и опънали платната. Старшината извадил кърпата на стария Каарел и казал:
— Да развържем първия възел.
Развързали възела. И веднага задухал попътен вятър, надул платната и подкарал гемията напред.
Добре вървяла гемията. Без кормило извивала, като нож разсичала вълните. Отплавали рибарите далеч в открито море. И изведнъж вятърът утихнал, платната се свили, гемията спряла.
— Сигурно това е мястото, за което говореше старецът — казали рибарите. — Да поставим тук нашите мрежи.
Всички се заловили дружно за работа. Пуснали котва, разгънали мрежите и ги метнали в морето.
— Сега развързвай втория възел! — извикали рибарите.
Старшината измъкнал от пазвата си кърпата на стария Каарел и развързал възела. И тъкмо го развързал, в морето нещо запляскало, извили се кръгове по водата, тапите на мрежите потрепнали.
Рибарите почакали, докато всичко наоколо утихне, и започнали внимателно да събират мрежите. А мрежите никога не били тъй тежки. Рибарите ги дърпали с всичка сила. Най-сетне краищата им се показали над водата. Мрежите просто гъмжели от риба. Сребристите люспи блестели на слънцето и заслепявали очите.
— Раз, два! — изкомандувал старшината.
Рибарите изтеглили мрежите и рибата се посипала в гемията.
— Добър лов! — казал един рибар. — Да благодарим на стареца Каарел.
— Че е така, така е! — отвърнал друг рибар. — Но на нас ни трябват три такива ловитби, за да бъдем всички сити, докато настъпи времето за риболова. Да хвърлим ли, приятели, още веднъж мрежите?
— Що думаш! — рекъл най-младият рибар. — Спомни си какво ни каза Каарел: бъдете доволни от това, което ще ви изпрати самото море.
— Е, старите и младите се задоволяват с малко — засмял се старшината. — Срам ще бъде за нас, ако се върнем с гемия, която не е пълна догоре.
И рибарите отново метнали мрежите.
Но тоя път нямали късмет. Ловците измъкнали мрежите празни. Дори най-дребна рибка не хванали.
Рибарите се натъжили, а старшината казал:
— Туй е, защото не развързахме третия възел на кърпата на стария Каарел. Сами виждате, че неговата кърпа не е обикновена. Всеки възел носи щастие. Останал е още един, да развържем и него. Тогава вече нашата гемия ще се напълни догоре.
— Ох, старшина — рекъл най-старият рибар. — Нали Каарел поръча да не пипаме тоя възел.
Е, и ти си старец — отвърнал старшината, — а старците си имат поговорка: до три пъти не изпитвай съдбата. Но има и друга поговорка: глупците бягат от щастието.
— И туй е вярно — казали рибарите. — Да става, каквото ще! Развързвай, старшина, възела!
А предводителят отдавна вече бил приготвил кърпата. Дръпнал възела и го развързал. И тогава морето зашумяло, надигнали се вълни зад гемията, а тапите на мрежите започнали да подскачат.
— Ето я рибата! — рекъл предводителят. — Не ви ли казах истината.
Зарадвали се рибарите и едва дочакали да измъкнат мрежите. И пак както първия път мрежите им се сторили много тежки. Но риба¬рите са здрави хора. Дружно задърпали те въжетата — и що да видят. В мрежите се мятала една единствена риба. Тя била необикновено голяма щука, а опашката й — тъпа, сякаш прерязана с брадва.
— Брей, какво чудовище! — учудили се рибарите и хвърлили ядосано щуката в гемията.
В това време слънцето вече започнало да се спуска над водата. И вълните утихнали при залеза.
И изведнъж някакви гласове се разнесли по притихналото море. Рибарите наскачали и се огледали наоколо.
„Кого ли още нуждата е тласнала по никое време в морето?" — помислили си рибарите.
Но никъде не се виждала нито една лодка.
— Сигурно някоя чайка е изпискала — казал предводителят.
В тоя миг звучно и проточено засвирил рог, сякаш пастир в село събирал стадото си. После някакъв женски глас попитал:
— Всички ли са у дома?
А един звънлив момински глас отвърнал:
— Всички са у дома. Само козелът без опашка го няма! — И пак засвирил рогът — още по-силно и по-проточено.
Изведнъж щуката се замитала из гемията, разтворила широко зъбатата си уста и с всичка сила започнала да изтласква другите риби. Но старшината я блъснал с ботуша си, а ма другарите си високо извикал:
— Дигайте котвата! Тая риба нещо не ми харесва. Да се махаме по-скоро оттук.
Рибарите дигнали котвата и обърнали гемията към родния бряг.
Но какво е това чудо. Колкото и да натискали греблата — лодката не се помръдвала от мястото си. Сякаш морето било застинало като пихтия, сякаш дъното на гемията било сраснало с водата Рибарите дигали греблата, но гемията стояла като закована.
Цяла нощ се мъчили рибарите. Те ту оставяли отчаяни греблата, ту отново почвали да гребат, но нищо не помагало. Изглеждало, че никаква сила не можела да помръдне гемията.
А на разсъмване, едва зааленяло небето на изток, пак се чули странните гласове.
— Всички ли се събудиха, всички ли се събраха?
— Всички се събудиха, всички се събраха, само козелът без опашка го няма никакъв.
И пак засвирил рогът и лекичко задрънкали звънчета. А рибата изведнъж се размърдала в гемията. И отново от дъното се замятала и изпълзяла чудната щука, разтворила зъбатата си уста и запляскала с хриле.
— Какво е това неспокойно чудовище! — промърморил старшината и неочаквано си помислил. „Дали тая риба не е виновна за всичко? Дали там нея не чакат?"
И старшината скочил от пейката, сграбчил щуката и я хвърлил във водата.
И веднага далече някъде, може би от дъното на морето, някой заплескал с ръце и весело извикал:
— Гледайте, гледайте, козелът без опашка плува към къщи! Ех, как бърза, дори мехури пуска!
Рибарите не чули нищо повече. Задухал такъв страшен вятър, тъй силно забучали вълните, че рибарите не можели да се разберат помежду си.
Гемията се откъснала от мястото си и се понесла по вълните.
Цял ден се въртели рибарите из развилнялото се море. Гемията ту излитала високо нагоре, като че искала да се дигне към облаците, ту пропадала дълбоко-дълбоко надолу, едва ли не до самото морско дъно. Такава буря и старците не били запомнили през живота си. Привечер гемията стигнала до един скалист остров. Рибарите скочили на брега и с мъка се изтеглили на сушата.
— Какъв ли е тоя остров? — питали се те един друг, — Къде ни отнесе бурята?
Тогава иззад една скала се показало едно дребно старче. Гърбът му бил превит като обръч, а бялата му брада стигала чак до земята.
— Това е остров Хиу-маа — казал старецът. — Не е чудно, че не го знаете. Тук рядко идва човек по добра воля.
Старецът завел рибарите в една дървена колиба, сгрял ги, нахранил ги, а после рекъл:
— Кои сте вие и откъде сте? И защо тъй рано сте излезли на риболов?
— Какво да правим. Опразниха се складовете ни, настана глад в цялото село — отвърнали рибарите и разказали на стареца всичко, каквото се случило с тях. Само едно нещо премълчали — как развързали третия, забранения възел от кърпата на стария Каарел.
Старецът ги изслушал и казал:
— Познавах някога вашия Каарел. Той е храбър и мъдър рибар.
За него морето е като роден дом. Знаете ли накъде той е отправил вашата гемия? Право към пасбището на господарката на морето. Там пасе тя свеята риба. Но рибата й е умна и хитра — никога не влиза в мрежата. Във вашите мрежи са попаднали рибни ята, които идат отдалеч, за да се хранят заедно със стадата на морската владетелка. А как се е вмъкнала щуката без опашка в мрежите ви — никак не разбирам. Да не сте я примамили с нещо?
Разбрали рибарите от каква беда искал да ги предпази Каарел, но не казали нищо на стареца. Тежко било на сърцето им. Бурята в морето не стихвала, вятърът виел в комина и едри пръски обливали прозорчето. Лошото време навярно щяло да трае повече от един ден.
Старецът настанил рибарите в ъгъла на колибата върху старите мрежи и те заспали дълбок сън.
На разсъмване той ги събудил. Бурята все още ревяла зад прозореца и вълните се разбивали о камъните. Рибарите съвсем оклюмали глави.
— Какво да правим? — попитали те стареца. — Тъй ние никога не ще се измъкнем оттук. А у дома ни чакат гладни деца.
— Нищо — отвърнал старецът. — Може и да се измъкнете. Я ми дайте кърпата на стария Каарел.
Старшината извадил по неволя кърпата и я дал на стареца. Погледнал старецът кърпата и поклатил глава.
— Виждал съм я някога. Само че, доколкото си спомням, на нея
имаше три възела. Двата възела, както казвате, сте развьрзали, а къде е третият възел?
Нямало що да правят рибарите. Всичко разказали, както си било. Намръщил се старецът.
— Лоши моряци сте вие! — рекъл той. — Не послушахте стария Каарел, а и мене искахте да излъжете.
Засрамили се рибарите и навели глави.
— Е — казал старецът, — виждам, че и без туй сте наказани. Заради стария Каарел, заради вашите гладни деца ще ви помогна.
И старецът взел кърпата, вързал на нея възел и рекъл:
— Внимавайте занапред думата ви да бъде винаги твърда като тоя възел.
И едва затегнал възела — вятърът зад прозореца изведнъж утихнал и вълните в морето улегнали. Като че не е имало никаква буря.
Рибарите поблагодарили на стареца и тръгнали към гемията си.
Старецът ги изпратил чак до брега и когато те дигнали платната, махнал с ръка като за сбогуване. И тутакси лек вятър надул платната и гемията се понесла по тихото море.
Още същия ден рибарите пристигнали в селото си.
С радост ги посрещнали приятелите и близките.
А уловената риба им стигнала чак докато станало време за риболов.
Всичко е хубаво, което хубаво свършва. Но рибарите не забравили получения урок. Оттогава думата на моряка е твърда като морските възли, които той връзва на въжетата.
Пък и вие по-често си спомняйте тази приказка, защото не само моряците трябва да бъдат верни на своята дума!

Имало едно време придворен рибар. Всеки ден ловял риба за царския дворец. Една сутрин дълго чакал край морето с въдицата, но никаква риба не приближавала. Така чакал цял ден. Надвечер тръгнал да си отива. Но чул глас от водата:
— Не си отивай още. Ако ми обещаеш, че ще ми дадеш онова нещо, за което ще ти съобщи жена ти, като си идеш тази вечер, ще наловиш риба, колкото искаш.
— Съгласен съм — рекъл рибарят.
И наистина, за малко време той наловил много риба, която занесъл в двореца.
Като се върнал в къщи, жена му съобщила, че ще има детенце.
Рибарят разбрал колко скъпо ще трябва да заплати изобилния лов.
На другия ден гой отишъл в двореца и разказал на царя какво му се случило.
Царят се замислил и рекъл:
— Не бой се, рибарю! Като се роди детето, ще го донесеш в двореца. Аз не ще позволя да падне косъм от главата му.
Зарадвал се рибарят, отишъл си в къщи и съобщил радостната вест на жена си.
Като се родило детето, занесли го в двореца. Царят заповядал да го гледат като царско дете. Като порасло, не го пущали да ходи никъде само. Един де» то рекло на царя:
— Царю честити, моля те, пусни ме да отида с моя татко за риба. Много ми се иска да видя как татко хваща големите риби.
— Не бива — рекъл царят. — Ти не трябва да отиваш на морето, защото може да ти се случи лошо.
— Но аз ще бъда с моя обичан татко. Той ще ме пази по-добре от най-добрата стража.
Царят нямало що да стори и пуснал момчето.
То отишло с баща си край морето.
Цял ден ловили риба. Надвечер тръгнали да си отиват. Като повървели доста, момчето се сетило, че забравило шапката си в лодката. То се върнало да я вземе. Щом скочило в лодката, тоз миг тя тръгнала бързо навътре в морето. Момчето взело веслата, но колкото и да гребяло към брега, лодката отивала все по-навътре в морето.
Момчето плавало цяла нощ. На сутринта стигнало до бял бряг. Слязло от лодката и тръгнало навътре в бялата страна. Срещнало белобрад старец. Попитало го:
— Как се казва тая страна, дядо?
— Бялото царство, сине. А ти отгде идеш и какво дириш тука? Момчето разказало всичко, каквото се случило с него. Старецът му рекъл:
— Ако вървиш все направо, ще видиш три царски дъщери, заровени в земята. Само главите им се подават. Първата ще те повика да я изровиш. Същото ще направи и втората, но ти се престори, че не ги виждаш, нито ги чуваш. При третата царска дъщеря ще се спреш и ще направиш всичко, каквото те помоли. Така ще намериш щастието си.
Старецът изчезнал, а момъкът тръгнал към девойките. Като минал край първата, тя извикала:
— Моля ти се, момко, ела ме изрови!
Но момъкът се престорил, че не я чува, и отминал.
Отлитнал до втората царска дъщеря и тя извикала:
— Момко, момко, моля ге, изрови ме!
Но момъкът се престорил, че не я чува. Заминал нататък и стигнал до третата царска дъщеря. Тя извикала:
— Момко, моля ти се, ела при мене.
Той отишъл при царската дъщеря и тя му рекла:
— Ако направиш това, за което те помоля, ще можеш да се ожениш за една от нас.
Момъкът отвърнал:
— Готов съм да направя всичко, каквото ти поръчаш, хубаво девойко.
Тогава царската дъщеря добавила:
— Ние сме три царски дъщери, омагьосани от три змея да седим
зарове ни тука. По-рано живеехме в двореца, който се намира на края на гората. Сега ти трябва да идеш в омагьосания дворец и да се оставиш три нощи да бъдеш измъчван от трите змея. Ако издържиш на това мъчение, ще можеш да ни избавиш. Като стигнеш до вратата на двореца, ще видиш два лъва. Мини помежду им. Нищо лошо няма да ти сторят. Ще влезеш в тъмна стая. Легни там. След малко ще дойде змеят и ще почне да те бие. Ти гледай да полееш раните си с вода от стъклото, което виси закачено на стената. От това тозчас ще оздравеят раните ти. Грабни тогава меча, който виси до стъклото, и убий змея!
Момъкът направил така, както го научила царската дъщеря. Минал между двата лъва, влязъл в тъмната стая, легнал в леглото. Дошъл триглав змей и почнал да бие момъка с три тояги. Момъкът издържал боя. Когато змеят престанал да го бие, незабелязано се промъкнал до стената, взел скришом стъклото, намазал се с чудноватата вода и тоз-час раните му оздравели. Той скочил, грабнал меча и погубил змея.
На сутринта момъкът напуснал двореца. Отишъл при царските дъщери. Те били вече до пояс заровени в земята.
Втората нощ дошъл шестглав змей и почнал да бие момъка е шест тояги. Но момъкът и тоя път изтраял боя, намазал раните с лековитата ггчност, грабнал меча и погубил и втория змей.
На сутринта отишъл пак при царските дъщери. Видял ги, че били заровени до коляно.
Третата нощ дошъл змей с девет глави и с девет тояги. Започнал още по-жестоко да бие момъка. Тоя път момъкът не изтраял, паднал в несвяст. Змеят го вдигнал и го хвърлил към стената. Стъклото паднало, течността се изляла върху момъка и той тозчас оздравял, грабнал меча от стената и погубил змея.
На сутринта отишъл при царските дъщери и видял, че те били напълно изровени от земята.
Момъкът се оженил за най-малката царска дъщеря и заживял с нея честито. Като умрял баща й, той наследил престола.
Минали се много години и младият цар пожелал да отиде при родителите си. Царицата не го пущала. Но той настоявал да отиде. Тогава жена му рекла:
— Ще те пусна, ако ми обещаеш, че като отидеш при родителите
си, ще правиш само това, каквото ти каже баща ти, а няма да се вслушваш в съветите на майка си.
Царят й обещал. Тя му дала чудноват пръстен и рекла:
— Който притежава този пръстен, ще му се изпълнят две желания.
Младият цар пожелал да отиде при родителите си и тозчас се намерил в бащината си къща.
Майка му и баща му не можели да се нарадват на своя хубав син и на разкошната му премяна.
Като постоял синът няколко дена в къщи, майка му рекла:
— Слушай, сине, ти трябва да отидеш в двореца, за да те види царят какъв хубав юнак си станал.
Но бащата се намесил:
— Няма за какво да отива. Щом иде в двореца, царят ще му завиди на хубостта и на премяната, та може да му стори нещо лошо.
— Не — рекла майката, — той трябва да отиде. Царят беше толкова добър да го отгледа в двореца! Бил му е като баща. Как може сега да не го зачете и да не отиде при него?
И майката настоявала и се молила дълго на сина си да отиде в двореца. Най-после той се съгласил и отишъл.
Но младият цар бил толкова добре облечен, че по премяна над¬минавал царя. Явила се и царицата. Царят я представил на момъка и рекъл:
— Ето моята царица. Навярно и твоята жена е толкова млада и хубава като моята.
Без да размисли, младият цар отговорил:
— Да, царю честити. Ех, защо не е сега тя при мене, да видите каква е хубава!
Щом изрекъл тия думи, тоз миг жена му застанала край него. Тя била много натъжена и му рекла:
— Защо не удържа обещанието си? Защо не послуша баща си?
Сега трябва веднага да си отида. А ти не можеш да пожелаеш повече нищо от чудноватия пръстен.
тя му подала друг пръстен, на който било издълбано името й, па добавила:
— Запази този пръстен за спомен. Аз си отивам в Бялото царство, което мъчно се намира. Сбогом!
Като казала тия думи, младата царица изчезнала.
Младият цар се натъжил много и всеки ден мислел какво може да направи, та да се върне при своята царица.
Един ден той напуснал двореца и тръгнал да дири Бялото царство.
Вървял, вървял, стигнал до една планина. Сред планината срещнал млад човек.
— Добра среща, човече!
— Добра стига, момко! Къде така из планината?
— Тръгнал съм да диря Бялото царство. Можеш ли ми каза къде се намира?
— Не зная, момко — отговорил човекът, — но ще свикам всички животни от гората. Аз съм техен господар. Може би някое животно ще знае къде се намира Бялото царство.
Човекът изсвирил с рог.
Надошли всички жители на гората.
Господарят им ги попитал:
— Знае ли някой къде се намира Бялото царство?
Но никое животно не знаело.
Господарят на животните дал на пътника чудновати обуща и рекъл:
— Като обуеш тия обуща, тозчас ще се намериш много далеч от тука, при моя брат. Той е господар на птиците и може би знае
къде се намира Бялото царство. Като стигнеш при брат ми, обърни обущата към моето господарство и те сами ще си дойдат.
Пътникът стигнал до господаря на птиците с помощта на обущата. Обърнал обувките и те сами се върнали при господаря на животните.
Пътникът попитал господаря на птиците дали знае къде се намира Бялото царство.
— Не — отговорил той, — не зная. Но ще свикам всички птици, може някоя да знае.
Свикал птиците. Попитал ги, но никоя не знаела къде се намира Бялото царство.
Господарят на птиците дал на пътника обуща и му рекъл:
— Щом обуеш тия обуща, тозчас ще отидеш в царството на брат ми. Той е господар на рибите. Попитай него. Той може би ще знае
Но не забравяй да ми върнеш обущата, както върна братовите ми обуща.
Пътникът благодарил, обул обущата, стигнал при господаря на рибите. Върнал обущата и рекъл:
— Не знаеш ли, господарю на рибите, къде се намира Бялото царство?
— Не знам, пътниче, но ще попитам рибите.
Той свикал всички риби и ги попитал:
— Знае ли някоя от вас къде се намира Бялото царство?
Никоя не знаела. Най-после пристигнала най-старата риба, Попитали и нея:
— Зная къде се намира. Оттам ида. Тамошната царица, чийто мъж отдавна е изчезнал, ще се омъжи утре за втори път.
И рибата разказала на своя господар къде се намира Бялото царство. Тогава господарят рекъл на пътника:
— Тръгни по същия път, по който си дошъл, и върви нататък. Ще стигнеш кръстопът. Ще видиш трима момци, които се карат за една шапка. Тя е чудновата. Като я наложиш, ставаш невидим и каквото пожелаеш, тозчас ще се изпълни. С помощта на тази шапка ще отидеш в Бялото царство. Но гледай с хитрост да вземеш шапката.
Пътникът стигнал при момците, които се карали за шапката. Той им рекъл:
— Защо се карате, бе хора? Дайте да държа шапката, а вие се надбягвайте! Който надбяга, той ще вземе шапката.
Момците се съгласили. Дали шапката на пътника и се нагласили и тримата да хукнат по даден знак и да видят кой най-напред ще стигне до отсрещното дърво.
Но пътникът наложил шапката, станал невидим и пожелал да отиде при царицата в Бялото царство.
И наистина, тозчас се намерил в двореца. Отначало царицата не го познала. Той бил много слаб и бледен от дългия път и големите грижи. Но пътникът й показал пръстена и тя разбрала, че той е нейният мъж. Много се зарадвала. Съобщила на момъка, за който щяла да се омъжи втори път, че мъжът й се върнал, и заживели си пак младият цар и хубавата царица радостно и честито.

Един цар имал едничък син, който бил на три години. Царят обявил война на друг цар и трябвало да замине с много кораби да се бие по море.
Царят победил врага и тръгнал да се връща с корабите си в своето царство. По пътя се извила страшна буря. Всички кораби щели да потънат. Тогава царят извикал:
— Кълна се в царската си корона, че ще подаря на морската царица първото мъжко същество, което ме срещне на брега, когато стъпя в моята столица.
Бурята утихнала.
Царят наближил пристанището на своята столица. Загърмели топове от корабите. В това време малкият син на царя се разхождал по брега и чакал да посрещне баща си.
Щом царят слязъл от кораба, момчето се хвърлило в прегръдките му. В тозя миг царят трепнал, като си спомнил за морската царица, но си рекъл:
„Аз обещах мъжко същество, а син ми е дете. Първият мъж, който ме срещне на брега, ще дам на морската царица.“
Но от този ден всеки моряк или пътник от царството, който тръгвал на море, не се връщал вече. Нещастията зачестили. Народът почнал да негодува.
„Това е, защото царят не удържа думата си — казвали всички. — Навярно много се е разсърдила морската царица.“
Царят и царицата не пущали никога детето да отива край морето. То много желаело да се качи на кораб, но родителите не давали да се изрече. След време царицата и царят забравили за морската царица.
Когато князът станал на десет години, царицата родила друг син.
Един ден десетгодишният царски син тръгнал с царедворци да се разхожда в царската градина край морето. Стигнали до морския бряг. Изведнъж се задал черен облак. Полазил по брега, обгърнал царския син и след това изчезнал. Но отнесъл и царското момче. Изплашили се царедворците. Съобщили на царя и царицата. Те се разплакали и дълго след това не можели да прежалят своето чедо.
Вторият царски син пораснал и станал на шестнадесет години. Царят и царицата искали да го оженят за дъщерята на някой могъщ цар, който да бъде силна подкрепа на царството през време на война. Те изпратили пратеници в различни царства. Но през това време почнало да се чува шум край морето и силен глас, що се носел надалече:
„Който първи е роден, пръв ще бъде задомен!“
Никой не смеел да се доближи до брега. Който се приближел, отнасяли го морските вълни.
Съобщили на царя какво става на брега. Царят събрал съветниците си. Те решили да повикат най-мъдрата бабичка в царството, която и в други подобни случаи им казвала какво да правят. Каквото им кажела, все се сбъдвало.
Умната баба дошла при царя и рекла:
— Аз зная защо ме викаш, царю честити. Вашият първороден син вика от морските вълни. За да се укроти морето, трябва да му намерите млада и хубава девойка, която да се омъжи за него.
Царят обявил по цялото царство, че ще даде всичко, що поже лае, на оная млада и хубава девойка, която се реши да се омъжи за първородния му син, който се обажда от морето. Никоя девойка не се решила.
Тогава умната бабичка посъветвала царя да построят малка къщичка с две стаи край морето, та да опитат дали не ще престане този шум. Във всеки случай, докато се строи къщата, няма да се чува гласът и хората ще могат свободно да ходят край морето.
Почнали да строят къщата. И наистина, докато строели, гласът стихнал и хората можели да приближават до брега и да си вършат работата.
Построили къщичката. В спалнята сложили огледало. Който лежал в леглото, можел да вижда вратата, без да се обръща. Вратата между двете стаи трябвало да бъде винаги отворена. Когато всичко било наредено в къщата, гласът пак почнал да се чува:
„Който първи е роден, пръв ще бъде задомен!“
Тогава умната бабичка казала на царя :
— Трябва да изберем три млади и хубави момичета от видни семейства, да ги приберете в двореца и да се отнасяте с тях като с княгини. Една по една ще ги заведете в къщата край морето. Ще опитате дали царският син няма да се ожени за някоя от тях, за да престанат виковете и шумът.
Царят заповядал да изберат три момичета и да ги доведат в двореца.
През туй време гласели да оженят и по-малкия царски син. Чакали вече да пристигне избраната девойка.
Довели момичетата. Те били много тъжни. Още по-тъжни били родителите им, но нямало що да сторят. Трябвало да жертвуват децата си за доброто на целия народ.
Най-напред трябвало да отиде най-голямата от девойките. Дош¬ла при нея мъдрата бабичка и й рекла:
— Ще отидеш в къщичката при морето! Ще легнеш на леглото в спалнята с лице срещу огледалото и никога няма да се обръщаш да гледаш какво става край тебе! Ще се задоволиш само с това, що виждаш в огледалото! Ако се обърнеш, ще те сполети нещастие!
Към десет часа вечерта завели девойката в къщичката.
Роднините на царедворците се разделили с нея със сълзи на очи. Заключили вратите и занесли ключа в двореца. Майката на девойката плачела и не можела да си намери място от мъка. Мъдрата бабичка я утешавала:
— Не плачи и не се тревожи, добра жено! Ако дъщеря ти изпълни точно съветите ми и не се обръща на леглото, когато влезе
някой в къщичката, а гледа само в огледалото, ще излезе сутринта жива и здрава.
Девойката останала самичка. Плакала и не могла да заспи.
В полунощ чула, че външната врата се отворила, отворила се и вратата на стаята. Девойката погледнала в огледалото. Видяла млад, хубав и висок момък. От дрехите му течала вода по пода. Той потреперал и рекъл:
— Ху-ху!
Сложил една хубава ябълка на малката масичка и закачил едно шише върху дръжката на прозореца. Приближил се до леглото на девойката, която се престорила, че спи. Гледал я дълго. Разходил се пак, отново се приближил до нея. Пак я гледал дълго, станал, отишъл в съседната стая, легнал си и заспал.
Девойката искала много да види отблизо момъка. Тя забравила какво я посъветвала мъдрата бабичка. Зарадвала се много, като раз¬брала, че момъкът е заспал.
Тихичко се обърнала, станала и отишла в другата стая. Доближила се до момъка. Но той скочил, хванал дясната й ръка, отсякъл я и я хвърлил под кревата:
След това той си легнал и заспал.
Щом се съмнало, станал, взел ябълката и шишето, па си излязъл, като затворил вратата след себе си.
Клетото момиче страдало неизказано много.
Когато дошли сутринта нейните близки да я вземат, намерили я да плаче и с една ръка. Завели я в двореца, привързали ръката й и повикали умната бабичка. Щом видяла момичето без ръка, тя рекла:
— Ти не си изпълнила каквото ти поръчах. Затова сега ще страдаш. Не бива вече никога да се доближаваш до къщичката, защото,
ако доближиш, ще изгубиш и живота си.
Другите две момичета се обезсърдчили още повече, като видели какво се случило с другарката им.
Но умната бабичка им рекла:
— Не бойте се! Нищо лошо няма да се случи с вас, ако изпъл¬нявате точно каквото ви кажа.
И тя поръчала на втората девойка да не се обръща и да не по¬глежда момъка, който ще дойде в полунощ. Ако го погледне, и тя ще пострада като първата девойка. И втората девойка отишла в къщичката. Легнала срещу огледалото. В полунощ дошъл момъкът, оставил ябълката на масичката, закачил шишето на прозореца, навел се над леглото на девойката, раз¬ходил се няколко пъти, изтърсил водата от дрехата си, казал „ху-ху“. съблякъл се, легнал и тозчас заспал.
Любопитството на девойката растяло всеки миг. Тя искала да види отблизо момъка. Като разбрала, че е заспал, желанието да се доближи до него още повече се усилило. Тя забравила какво й поръчала бабичката. Обърнала се, тихичко станала, отишла при момъка, но тоз миг той скочил, хванал я за дясната ръка, отсякъл я и я хвърлил под леглото. След това си легнал и заспал.
Призори станал, облякъл се, взел ябълката и шишето, па си излязъл, като заключил след себе си вратата.
На сутринта дошли близките на момичето. Намерили го да плаче и с отсечена ръка. Завели го в двореца. Повикали бабичката. Тя, щом видяла, че и това момиче е с една ръка, рекла:
— И ти, девойко, не си послушала съвета ми, затова си пострадала. Не биваше да поглеждаш момъка.
Дошло ред на най-малката и най-хубавата девойка да отиде в морската къщичка. Завели я. Умната баба я заклела да не погледне момъка. Само така ще се разтури магията. Момичето дало клетва да устои на любопитството си и да изпълни съвета на бабичката.
Посред нощ дошъл момъкът мокър, изтърсил водата от дрехите си, оставил ябълката на масичката, закачил шишето на прозореца, влязъл в спалнята, разходил се, отишъл при момичето, погледнал го, върнал се пак в спалнята, казал „ху-ху“, съблякъл се, легнал и тозчас заспал.
Клетата девойка умирала от страх. После, като се посъвзела, дощяло й се да погледне момъка, но си спомнила за клетвата и устояла на силното любопитство. После заспала и се събудила призори, когато момъкът станал и почнал да се облича. След това той се навел над девойката, погледнал я, взел ябълката и шишето, излязъл и затворил вратата след себе си.
На сутринта дошли близките на девойката и царедворците да я вземат. Тя ги посрещнала, като плачела от радост. Завели я в дво¬реца. И всички царедворци и царедворки почнали да се отнасят към нея като към царска снаха. През това време пристигнала и годеницата на по-малкия царски син, който щял да наследи престола.
По съвета на умната бабичка девойката трябвало всяка вечер да спи в крайморската къщичка. И всяка вечер идвал момъкът с ябълката и шишето, и всяка сутрин си отивал. На девойката се струвало, че всяка вечер момъкът се спира при нея все по-дълго и по-дълго време. Но тя лежала мълком и не смеела да се обърне, за да погледне. Виждала го само в огледалото, когато идвал и си отивал.
Другите две девойки, които загубили ръцете си, й завидели много. Те я заплашили, че ще я погубят, ако не им върне ръцете.
Девойката се разплакала. Отишла при умната бабичка и всичко й разказала. Бабичката рекла:
– Когато си легне царският син, ти го помоли да върне ръцете на твоите другарки. Но не го поглеждай, а само му кажи:
„Девойките съжали и ръцете им върни.“
Девойката отишла вечерта в къщичката. В полунощ дошъл царският син. Тоя път той стоял по-дълго над леглото на девойката, въздъхнал, отищъл си в спалнята, съблякъл се и си легнал. Тогава девойката извикала с треперещ глас:
„Девойките пожали и ръцете им върни!“
Момъкът отговорил:
— Ръцете са под леглото. Вземи водата в шишето. Прикрепи ръцете на девойките, полей ги с чудноватата вода и те тозчас ще станат като здрави.
Девойката не продумала нито дума повече и заспала. На сутринта царският син станал и няколко пъти се навеждал над нея, но тя не посмяла да го погледне и се преструвала на заспала.
Царският син въздъхнал, взел ябълката, оставил шишето, па си излязъл.
Като станала, тя отишла при двете девойки и ги довела в къщичката. Прикрепила им ръцете, поляла ги с чудноватата вода и те тоз¬час станали здрави, каквито били, преди да ги отрежат.
През това време почнали да гласят за сватбата по-малкия царски син. На девойката се срамели както на царска снаха. Царят и царедворците ги уважавали еднакво. Това още повече ядосало другите две девойки. Те отишли при най-малката девойка, па й рекли:
— Ако не вземеш ябълката от царския син и не ни дадеш да хапнем от нея, ще те погубим!
Девойката се разплакала и отишла при умната бабичка. Разказала й какво искат другите две девойки. Бабата й казала:
— Като си легне царският син, ти му кажи:
„Девойките си спомни, ябълка им подари!“
Девойката отишла пак в крайморската къщичка и когато царският син си легнал, тя изговорила :
„Девойките си спомни, ябълка им подари!“
— Вземи ябълката от масичката! Излез вън, търкулни ябълката и тръгни след нея! Тя ще те отведе до ябълково дърво. Набери си, колкото щеш, ябълки и пак се върни тук, без да се бавиш при ябълковото дърво!
Царският син заспал. Заспала и девойката. На сутринта царският син станал, няколко пъти се навеждал над девойката, въздишал и се разхождал из стаята. После излязъл и затворил вратата след себе си.
Девойката станала, взела ябълката, излязла вън, сложила ябълката на земята и тя почнала да се търкаля. Търкаляла се, търкаляла и девойката тичала след нея. Най-сетне ябълката стигнала до висока ограда. Зад оградата имало ябълкови дървета, окичени с плод. Ябълката се спряла до златна врата, която сама се разтворила. Ябълката се търкулнала навътре. И девойката влязла в овощната градина. Ябълката се спряла до най-хубавото ябълково дърво. Девойката си напълнила престилката. Тръгнала да си отиде, но толкова много й харесала овощната градина, че се спряла да й се порадва. Без да ще, тя побутнала с крак ябълката. Същия миг златната врата се затворила.
Момичето се изплашило много. Чак тогава то си спомнило, че царският син й бе поръчал да не се бави никак при ябълковото дърво. Тя погледнала ябълката, която се търкаляла навътре в градината. Тръгнала след нея. Ябълката се спряла до голямо огнище, гдето имало два котела, пълни с вода. Единият бил голям, другият — малък. Под големия котел горял голям огън, а под малкия — съвсем слаб.
Девойката взела дървата под големия котел и засилила огъня под малкия. Изведнъж малкият котел почнал да ври, а водата в голе¬мия престанала да се движи.
Девойката побутната ябълката и тя започнала да се търкаля. Спряла се сред една полянка. Там лежали две дечица, които спели. Силно слънце ги печело. Девойката се съжалила над клетите деца, завила ги с престилката си, за да ги запази от слънцето, а взела само толкова ябълки, колкото побирала кошничката й. Но тука не можела да стои дълго. Тя побутнала ябълката и тръгнала след нея. Скоро се намерила край морето. На сянка под голямо дърво спял царският син до морската царица, която била стройна и хубава. Щом девойката се приближила, и двамата скочили. Царският син погледнал девойката мило и тъжно, па скочил в морето. Бяла пяна го покрила. Морската царица погледнала гневно. Девойката паднала на колене и извикала:
— Аз зная, че ще ме погубиш, но моля ти се, не ме мъчи дълго! Морската царица я запитала:
— Кой ти позволи да отидеш по-далече от ябълковото дърво?
— Аз сама си позволих, но не съм мислила нищо лошо да върша — отвърнала девойката.
— Ела с мене — рекла морската царица, за да провери как се е държала.
Морската царица побутнала ябълката. Тя се търкулнала и спряла при огъня. Морската царица видяла, че малкият котел ври, а големият бил почти изстинал. Тя хванала девойката и запитала ядосана:
— Какво си направила тука? Как можа да махнеш огъня под моя котел и да го сложиш под твоя?
Девойката отговорила:
— Аз не знаех, че с това правя нещо лошо!
— Сега трябва да узнаеш, че големият котел означава любовта на царския син към мене, а малкият — неговата обич към тебе. Ти си махнала огъня под моя котел и си го сложила под твоя. Сега царският син те обича от цялото си сърце, а мене почти ме е забравил. Виж, водата в моя котел е почти изстинала, а водата в твоя — ври! Но сега ще видя какво още лошо си направила, та тогава за всичко ще те накажа!
Морската царица побутнала пак ябълката. Тя се търкулнала и спряла при спящите деца, които били покрити с престилката. Морската царица побутнала пак ябълката:
— Ти ли зави децата с престилката?
— Да — отвърнала девойката плачешком. — Но аз нищо лошо не съм помислила. Завих децата с престилката, за да ги запазя от горещото слънце. А ябълките оставих при децата, защото не се побраха в кошничката ми.
Морската царица рекла:
— Виждам, че имаш добро сърце. Това ще те спаси. Тия деца са мои. Те са от царския син. Но сега той те обича повече от мене. И аз ти го отстъпвам. Иди в двореца, извести, че се омъжваш за царския син и че вашата сватба ще се отпразнува заедно със сватбата на по-малкия царски син. Същия миг, когато ви благословят, аз не ще имам вече власт над царския син. Но аз съм го подготвила за цар. Той трябва да наследи бащиния си престол. А по-малкият царски син ще царува в царството на своята съпруга. Всичко това ще кажеш на царя. И ако изпълни, каквото искаш, ще освободя царския син. Като облечеш булченската премяна, ела да видя как ще изглеждаш! Ето ти ябълката! Тя ще ти покаже пътя и никой няма да забележи накъде отиваш. Сега сбогом.
Морската царица бутнала ябълката. Тя се търкулнала. Девойката тръгнала след нея. Като стигнала до златната врата, тя сама се отворила. Ябълката завела девойката право в царския дворец.
Тя отишла при царя и му казала каквото поръчала морската царица. Царят обещал да изпълни всичко с радост.
Почнали да се приготвят за две сватби. Когато облекли премените на младоженките, девойката излязла вън, сложила ябълката на земята, побутнала я и тръгнала след нея. Ябълката я отвела на същото място, гдето почивали морската царица и царският син. Там я чакала морската царица.
— Много добре направи, че дойде — рекла тя, — защото най-мал¬кото непослушание би ти донесло нещастие. Еднаква ли е твоята премяна с тая на другата царска снаха?
— Еднакво сме облечени, царице.
Морската царица разкъсала премяната на девойката и извикала:
— Аз искам невястата на моя любим царски син да е по-добре облечена! Ще ти дам своята сватбена премяна!
Морската царица ударила с пръчица близкото дърво. Изведнъж от дървото излязъл златен ковчег, в който била сватбената премяна, украсена със скъпоценни камъни. Тя греела като слънце. И короната блестяла, украсена от най-скъпите смарагди. Девойката облякла премяната и сложила короната.
Морската царица й рекла:
— Иди сега в двореца и разкажи на всички сватбари как съм била облечена, когато съм се омъжила за царския син! Всичко ти подарявам на драго сърце. Но ти трябва да се държиш добре с царския син. Живей само за негово щастие!
Девойката се разплакала чистосърдечно и рекла:
— Обещавам ти, царице, че ще живея само за радост и щастие на царския син!
— Така и ти ще бъдеш щастлива. Иди сега в двореца, хубава девойко!
Девойката отишла в двореца. Всички останали смаяни от блестящата й премяна. Тя греела като слънце. Другата царска снаха бледнеела пред нея. Всички съкровища от цялото царство не биха стигнали да се купи тая скъпоценна премяна.
Дошъл уреченият час на сватбата. И както били събрани всички, изведнъж се появил млад и хубав момък — царският син. Радостен и щастлив, той прегърнал своите родители и брат си и поздравил сърдечно всички царедворци. После прегърнал и целунал своята хубава невяста, която за пръв път се осмелила да го погледне.
И заживели младият княз и хубавата девойка честити и доволни.

Било отдавна, много отдавна, преди хиляди години. На дъното на дълбокото море на разкошен трон седял морският цар и всичките му поданици идели от разни страни, за да му засвидетелствуват верноподаническите си чувства. Морските лъвове се търкаляли в краката му, китовете идвали да му изкажат своята покорност, а хвърчащите риби оглаждали с перките си бръчките по царското чело. Всичко това се отразявало в царския трон, който бил направен от най-чист кристал и бил украсен с милиони водни капки. Облеклото на морския цар се състояло от дълга дреха, избродирана от риби люспи, над която морските жители се трудили две хиляди години, и мантия, изтъкана от морски трендафили, конците на които се разстилали на хиляди километри. В ръцете си царят държал скиптър, а на главата си имал корона от ясночервени корали, и макар царският трон да бил на морското дъно, силната и величествена фигура на царя се издигала до повърхността, а короната му излизала над самото море, обвита във водорасли, както казвали хората — всъщност това били дългите коси на царя, които се люлеели по морските вълни.
Морският цар седял на трона, седял и управлявал, но там долу, на морското дъно, правосъдието вървяло тъй бавно, както и у нас, на земята, и затова морският цар седял дълго време, много столетия, без да се вдигне от трона си. Най-сетне толкова се уморил, че решил да си почине. Сложил скиптъра и снел короната от главата си. Но каква приказна картина се явила пред очите на царя! Какво чудо станало с короната му? Червените корали се били покрили с черна земя и по нея били порасли гори, повдигали се планини, зеленеели се ливади; в горите се били навъдили четириноги животни, а в долините се били разположили хора. Всичко се усмихвало весело на морския цар и било пълно с живот и красота. Морският цар плеснал с ръце от радост — никога не бил виждал подобно нещо, та не можел да отдели очите си от чудесната картина.
Но след малко — може би минали няколко години, които се сторили на морския цар като няколко часа — той с ужас забелязал, че хубавата картина изчезва; скоро животът на короната спрял, виждали се само голи скали и се белеели скелети, обвити в морска трева.
Тогава царят се натъжил:
— Ах, картината бе тъй хубава! Защо не успях да я запазя?
И той повикал всичките си съветници, годни за работа, и им заповядал да направят такъв стълб, който да достигне до повърхността на водата. Тутакси се заловили за работа и когато стълбът бил готов, царят турил отгоре короната си, като я украсил със злато и елмази.
Веднъж в хилядата година морският цар имал право да си повдигне главата над морската повърхност и да види залязването на слънцето. Но дотогава той нито веднъж не се бил ползувал от своето право.
„Нищо — мислел си, — не може да има нещо по-хубаво от моето царство.“ А сега чакал с нетърпение, чакал този час, в който ще може да се порадва на своето творение. Трябвало да се чака почти цял век, но за морския цар то не било много. Най-сетне дошъл очакваният ден. Изпълнен с радост, царят взел арфата си, за да изпее химна на щастието пред своето творение, и повдигнал главата си над морската повърхност. Струвало му се, че короната му станала още по-красива, още по-многолюдна, още по-светла, отколкото преди. Големи кораби плавали по вълните и богати градове се издигали по бреговете. Но над тези градове, села и селца се чувал непонятен шум, който изплашил царя, и когато той се приближил към короната, видял, че хората се убиват едни други за златото, с което я бил украсил. Брат отивал против брата си, син против баща си, чували се викове на проклятия, охкане на умиращи… Навсякъде царели страшна скърб и безкрайни бедствия, и всичко това било само заради златото. Тогава разгневеният морски цар ударил с арфата тъй силно короната си, та няколко кораба се разбили о скалистите брегове. Пламнало от гняв царското сърце, развълнувало се морето, зафучало около короната, а вълните с див рев се удряли в скалите. А морският цар хванал с две ръце стълба и започнал да го клати, за да свали короната на морското дъно. Но стълбът стоял здраво, непоколебимо — само от земетресението се разрушили някои градове и загинали няколко хиляди души… Но що значела тази шепа хора? Останалите живи се хвърлили върху новата плячка, върху имота на умрелите и враждата се увеличила…
Тогава морският цар заплакал силно и препълнен със скърб, слязъл в подводното си царство, като се разкаял дълбоко, загдето украсил короната си със злато и елмази.

Някога в глъбините на Балтика се издигал дворецът на кралица Юрата. Стените на този дворец били от чист кехлибар, праговете му от злато, покривът от рибени люспи, а прозорците от диаманти. Веднъж кралицата изпратила своите щуки да поканят най-прочутите богини от приказките да дойдат в двореца за съвет и пиршество. Дошъл насроченият ден и поканените богини пристигнали. В същия миг в залата се появила кралицата, заобиколена от придворната си свита. С учтив по клон тя поздравила гостите и като седнала на кехлибарения трон, рекла:
— Мили ми приятелки! Знаете добре, че моят всевластен баща Праамжимас, господар на небето, земята и морето, остави под моя власт и закрила тези води и всички техни обитатели; сами сте свидетели на моето мъдро и щастливо владичество. Дори и най-мъничкото червейче, дори и най-дребната рибка нямат причина да се оплачат — всички живеят в мир и съгласие, никой не се осмелява да посегне на другиго. Но сега по бреговете на моите владения — там, където река Швента се присъединява към моето кралство, — един нечестив рибар, наричан Каститис, един нечестив и простосмъртен човек се осмелява да наруши спокойствието на невинните ми поданици, да ги хваща в мрежа и да ги осъжда на смърт, след като самата аз не смея да уловя за своята трапеза нито една рибка — дори от калкана, който тъй обичам, изяждам само половината, а другата половина пущам пак обратно в морето. Такава дързост не бива да се остави ненаказана. Ето, чакат ни приготвени лодките, нека тръгнем към бреговете на Швента, защото тъкмо по това време оня хвърля мрежите си. Нека го примамим с нашите песни и танци на морското дъно и там да го удавим в прегръдките си, да засипем очите му с пясък.
Казала кралицата на Балтика това и мигновено потеглили сто кехлибарени лодки, за да извършат жестокото отмъщение.
Плавали, слънцето греело приятно, морето било тихо, а ехото разнасяло по крайбрежието думите на тяхната песен:
„О, рибарю млад, горко ти!“
Като спрели близо до устието на реката, богините съгледали как рибарят развива мрежата си, приседнал на брега. Улисан в работата, той нищо не забелязвал в началото. Но когато прекрасната песен докоснала слуха му, обърнал поглед към водата и видял стоте кехлибарени лодки, стоте чудесни лодки, а пред всички плавала кралицата с корона на главата, с кехлибарен жезъл в ръката. Все по-примамлив звън се разливал, морските девойки го заобиколили и със своята прелест го примамвали към себе си:
„О, рибарю, млад красавец, тук ела, във наште лодки.
Своите грижи ще забравиш в танци, в песни и разходки.
Божи сан ще ти дариме, с нас когато заживееш.
А щом бъдеш наш любимец — и морето ще владееш.“
Слушал рибарят и помамен от коварната съблазън, се канел да скочи в обятията на богините, когато кралицата дала знак на своите приятелки да млъкнат и се обърнала към него, който бил изумен.
— Спри, безразсъдни човече! Твоето престъпление е голямо и заслужава наказание, ала аз ще ти простя при едно условие. Хареса ми твоята хубост, обичай ме и ти и ще бъдеш щастлив. Но ако отхвърлиш любовта на Юрата, тогава ще ти запея такава песничка, че в същия миг ще бъдеш в моя власт, а докосна ли те с жезъла си — ще загинеш.
Момъкът й се заклел във вечна любов. Кралицата му отговорила:
— Сега вече си мой. Не се приближавай към нас, защото ще загинеш. Но запомни, че аз ще идвам всяка вечер при теб и ще се виждаме на тая скала, която отсега ще носи твоето име и ще се нарича Каститис.
И кралицата веднага изчезнала с цялата си свита.
Година вече минавала, откакто кралицата Юрата излизала всяка вечер на брега и горе на скалата се виждала със своя любим. Но като научил за тия срещи, всемогъщият Перун страшно се разгневил, загдето богиня се е влюбила в простосмъртен. И когато веднъж кралицата се върнала в своя дворец, той хвърлил от небето гръмотевица, която разсякла морските вълни, паднала върху дома на кралицата, убила я, а кехлибарения дворец раздробила на късчета. После Праамжимас приковал рибаря на морското дъно под скалата и сложил пред него трупа на любимата му, за да го гледа вечно и да бъде принуден вечно да оплаква нещастието си. Затова сега, когато морският вятър надигне вълните, се чува далечно стенание — стене бедният рибар, а водата изхвърля кехлибарени късчета — късчета от двореца на балтийската кралица.

Далече, далече в откритото море водата е синя като листата на най-хубавия синчец и прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока — толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното. Трябва да поставят една върху друга много камбанарии, за да се стигне дъното на морето. Там долу живее морското население.
Защото ние не трябва да си мислим, че на морското дъно има само бял пясък. Не, там растат най-чудни дървета и растения, които имат толкова гъвкави листа и стъбла, че при най-малкото поклащане
на водата мърдат като живи. Между клоните се гмуркат големи и малки риби, както у нас на земята прелитат птички по дърветата. На най-дълбокото място пък се издига палатът на морския цар. Стените му са коралови, високите му островърхи прозорци са направени от най-чист кехлибар, а покривът е от раковини, които ту се отварят, ту се затварят — според течението на водата. И туй изглежда великолепно, защото в раковините се крият прекрасни бисери, всеки от които може да служи за украса.
От дълги години вече морският цар беше вдовец, затова за домакинството му се грижеше неговата стара майка. Тя беше умна жена, но се гордееше много с високия си произход. Поради тая причина тя носеше на опашката си двайсет охльова, когато на другите знатни госпожи бе позволено да носят само шест. Разбира се, за всичко дру¬го тя заслужаваше похвала, особено за грижите си по своите внучки — малките морски русалки. Те бяха шест и всички бяха хубавици, ала най-малката беше най-хубава: кожата й бе чиста, нежна и прозрачна като розов листец, очите й — сини като дълбокото море. Но както всички други русалки и тя нямаше нозе и тялото й свършваше с рибя опашка. Малките русалки можеха да играят цял ден из палата в големите зали, по чиито стени растяха жълти цветя. Големите кехлибарени прозорци се разтваряха широко и тогава в залата идваха риби — също както лястовичките идват при нас, когато отворим лете прозорците. Ала там рибите отиваха право при русалките, ядяха от ръцете им и им позволяваха да ги милват.
Пред палата се простираше голяма градина с огненочервени и ясносини дървета. Техните плодове блестяха като злато, а цветовете — като буен пламък. Почвата, върху която растяха тия дървета, беше от най-ситен пясък, който изглеждаше синкав като горяща сяра. Изобщо всяко нещо на морското дъно имаше някаква особено синкава отсенка, та човек можеше да помисли, че се намира не в морето, а високо във въздуха, където гледа небе и отгоре, и отдолу. Когато времето е тихо, от дъното на морето се вижда дори слънцето. Тогава то изглежда като пурпурно цвете, из чиято чашка бликат потоци светлина.
Всяка от русалките имаше в градината по едно свое кътче, където можеше да копае и да сади цветя, когато си иска. Една от тях си беше направила цветна леха във форма на кит, друга искаше нейната леха да прилича на мъничка морска русалка. Най-малката пък изкопа своята леха, кръгла като слънцето, и посади в нея червени като слънцето цветя. Тя беше странно дете — тиха и замислена. Докато нейните сестри се радваха на разни любопитни неща, паднали при тях от разбитите кораби — тя освен яркочервените си цветя, прилични на слънцето, обичаше само една хубава мраморна статуя, изобразяваща прекрасен момък. Статуята бе чудесно изработена от бял мрамор и беше паднала на морското дъно след едно корабокрушение. Малката русалка посади около тая статуя червена плачеща върба, която израсна във великолепно дърво. Прекрасните й клони се свеждаха над мраморния момък и стигаха до синкавото пясъчно дъно, дето сянката им изглеждаше теменужна. Корените и върхът на върбата сякаш си играеха помежду си и искаха да се целунат. Нямаше по-голямо удоволствие за русалката от това да слуша приказки за хората, които живееха горе, над морето. Нейната стара баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за корабите и градовете, за хората и животните. Ала най-много й харесваше туй, че на земята цветята ухаят, когато на морското дъно те бяха без мирис, че горите там са зелени и рибите, които се виждат по тамошните дървета, пеят тъй силно и тъй хубаво, че човек ги слуша прехласнат. Бабата наричаше риби малките птички, защото иначе русалката не можеше да я разбере. Да, тя никога не бе виждала птици.
— Когато навършите петнайсет години — каза баба й, — ще получите позволение да излезете на морската повърхност, да седите на лунна светлина по скалите и да гледате плаващите край вас големи кораби. Тогава ще видите също гори и градове.
На следната година една от сестрите навършваше петнайсет години. Всички останали бяха с година по-малки една от друга, тъй че най-малката трябваше да чака пет години, за да изплува из морското дъно и да види какво става на земята. Ала всички сестри обещаваха да си разкажат една на друга това, което ще видят в първия ден, а също и туй, което най-много ще им хареса, защото тяхната баба не им приказваше много, а пък имаше толкова неща, които трябваше да се узнаят по-отблизо.
Нито една от русалките не гореше тъй силно от нетърпение да изплува на морската повърхност, както най-малката — същата оная, която трябваше да чака най-много и която беше винаги тиха и замислена. Често пъти нощем тя стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, из която пляскаха с опашки и перки рибите. Тя виждаше месечината и звездите, които наистина изглеждаха твърде бледни, но затова пък много по-големи, отколкото ги виждаме ние. Ако някога под тях минеше облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над главата й, или кораб, пълен с хора. А на хората, разбира се, и на ум не им идваше, че под тях на морското дъно живее прекрасна малка русалка, която простира белите си ръчички към кормилото.
Най-сетне най-голямата сестра навърши петнайсет години и получи позволение да излезе на морската повърхност.
Когато се върна в морето, нейните разкази нямаха край. Ала най-хубавото, както каза тя, е да лежиш в тихо време при лунна светлина върху някой пясъчен насип и да гледаш големия крайбрежен град, дето святкат безброй свещи като звезди, да слушаш, музика и шум от коли и хора, да се радваш на многобройните камбанарии и кули и да се вслушваш в камбанния звън.
И тъй като всичко това беше недостъпно за най-малката сестра, тя желаеше много повече от другите да го види със собствените си очи. О, как жадно слушаше тя думите на сестра си й късно вечер, когато малката русалка стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, тя си представяше големия град с всичкия му шум и движение и тогава й се струваше, че звънът на черков¬ните камбани стига чак до нея — на дъното на морето.
На следната година и втората сестра получи позволение да напусне морското дъно и да плува, където си иска. Тя излезе на повърхността тъкмо в оная минута, когато слънцето залязваше, и тая гледка й се стори най-хубава от всичко. Цялото небе, разказваше сетне тя, блестяло като златно, а облаците… по туй не можело да се опише с думи. Червените и теменужни облаци се носели ту като дълго бяло покривало, ту като ято диви лебеди, които пътували нататък, дето залязвало слънцето. Русалката заплувала насреща им, ала в тоя миг слънцето се скрило и неговото отражение върху морската повърхност и по облаците угаснало.
След една година изплува и третата сестра. Тя беше най-реши¬телна от всички и заплува нагоре по една голяма река, която се вливаше в морето. Чудни зелени хълмове, обкичени с лози, ограждали брега на реката. Кули и великолепни летни къщи се показвали сред прекрасни гори. Русалката слушала как пеели птичките, а слънцето греело толкова силно, че тя трябвало да се гмурка често във водата, за да разхлажда пламналото си лице. В един малък залив русалката съгледала купчина деца. Те били съвсем голи и пляскали с ръце във водата. На русалката се приискало да си поиграе с тях, ала децата побягнали уплашени. Тогава срещу нея изтичало едно малко черно животно — тя не знаела, че това било куче — и залаяло тъй яростно, че русалката се изплашила и заплувала бързо назад в широкото море. Ала въпреки преживения страх тя не могла да забрави великолепните гори, зелените хълмове и хубавите дечица, които можели да плуват във водата, макар да нямали рибени опашки.
Четвъртата сестра не беше толкова решителна. Тя се поразходи из широкото море и после разказа, че там било най-хубаво отвсякъде; наоколо — докъдето окото ти вижда — само море, а небето синее над главата ти като захлупен стъклен звънец. Кораби тя също видяла, но толкова далеч, че й се сторили като чайки. Игриви делфини изскачали във въздуха, големи китове изхвърляли вода из ноздрите си, сякаш наоколо имало стотина водоскоци.
Най-сетне дойде ред и на петата сестра. Нейният рожден ден беше през зимата и затова тя видя туй, което сестрите й не видяха, когато за първи път излязоха на морската повърхност.
Морето имаше зеленикав цвят и по него плаваха големи ледени планини.
Всяка от тях, както разказваше после царкинята, светела като бисер, а по големина надминавала дори кула, построена от хората. Тия планини имали най-различни форми и блестели като елмази. Русалката седнала върху най-високата ледена планина и всички кораби със страх се отдалечавали от това място, дето седяла тя и дето вятърът си играел с нейните дълги коси.
Ала привечер небето се покрило с облаци. Засвяткали мълнии и затрещяла гръмотевица, а морето издигало високо ледените планини, които се откроявали ярко при блясъка на светкавиците. Корабите сгънали платната си, хората тичали по палубите уплашени и смутени. Ала морската русалка седяла спокойно върху плаващата ледена планина и гледала как бялата светкавица бразди на криволици бурното море.
Всяка от сестрите, когато за първи път излизаше над морската повърхност, изпитваше безкрайно щастие при гледката, що се откриваше пред очите й. Но понеже след туй русалките можеха да излизат на повърхността винаги когато си искат, лека-полека те свикнаха с всички гледки. Не мина и месец, сестрите почнаха да казват, че никъде не се чувствуват тъй добре и спокойно, както у дома си, на морското дъно.
Често пъти петте сестри се хващаха за ръце и изскачаха на морската повърхност. Те имаха прекрасни гласове, каквито хората нямат, и когато се дигнеше буря и крушение застрашаваше много кораби, русалките се приближаваха до тях и пееха сладко за хубостите на морското дъно и за напразния страх на хората да слязат долу. Но хората не разбираха думите им и мислеха, че бурята вие. Пък те никога не можеха да видят всички чудеса на морското дъно, защото, когато се разбиеше някой кораб, хората се удавяха и слизаха мъртви в палата на морския цар.
Вечер, когато сестрите излизаха, хванати за ръце, над морската повърхност, най-малката оставаше самичка в кораловия палат и гледаше подире им. Искаше й се да плаче, но русалките не знаят що е сълзи и затова страдат повече.
— Ах, дано навърша по-скоро петнайсет години! — въздишаше тя. — Аз зная, че ще обикна от все сърце света над водата и хората,
които живеят там.
Най-сетне и тя навърши петнайсет години.
— Ето, виждаш ли, и ти стана вече голяма и постигна това, което желаеше — каза баба й. — Ела тук, аз ще те пременя като другите ти сестри!
И тя сложи на главата й венец от бели кринове и завърза на опашката й дванайсет охльова, за да познават всички знатния й произход.
— Ох, боли ме! — рече русалката.
— Така е. Който иска да бъде нагизден, трябва да търпи!
О, тя би захвърлила на драго сърце и премяната си, и тежкия си венец! Червените цветя от нейната градина й прилягаха много повече, ала нямаше що да прави.
— Прощавайте! — извика тя и изплува нагоре, лека и светла ка¬то воден мехур.
Слънцето току-що залезе, когато тя подаде глава над водата. Ала облаците все още светеха в пурпур и злато и в нежнорозовия въздух мигаше вечерницата. Въздухът беше тих и свеж, морето — спокойно. Насреща тя съгледа голям кораб с три мачти. Беше дигнато само едното му платно, защото наоколо не подухваше ни най-лек ветрец. От кораба се носеха музика и песни, а когато се стъмни, там светнаха стотици разноцветни фенери. Русалката доплува до самото прозорче на една каюта и винаги когато вълните я подигаха, тя надникваше вътре през хубавите огледални прозорци и виждаше много нагиздени хора. Ала най-хубав от всички беше един млад княз с черни очи и мургаво лице. Той навярно нямаше повече от шестнайсет години. Тъкмо днес празнуваха рождения му ден и затова на кораба ки¬пеше такова веселие. На палубата танцуваха моряци и когато князът отиде при тях, стотици ракети се извиха във въздуха и около кораба стана светло като ден. Малката русалка се уплаши и бързо се гмурна във водата. Но скоро тя подаде отново глава и тогава й се стори, че всички звезди на небето са паднали при нея във водата. Никога досега тя не бе виждала такова вълшебно зрелище. Големи слънца се вър¬тяха около нея, прекрасни огнени риби изхвръкнаха в синия въздух и всичко туй се оглеждаше в бистрата неподвижна вода. На самия кораб пък беше толкова светло, че там можеше да се види дори игла. О, колко хубав беше младият княз! С усмивка той стискаше ръцете на всички, а музиката гърмеше сред чудната нощ.
Ставаше вече късно, но малката морска русалка не можеше да откъсне очи от кораба и хубавия момък. Разноцветните фенерчета из¬гаснаха, нямаше вече ракети из въздуха, топовните гърмежи бяха престанали. Само долу под водата се чуваше някакъв глух шум. Ала русалката продължаваше да се люлее върху вълните и да гледа през прозорците на каютата.
Но ето духна вятър и заклати кораба. Едно след друго платната започнаха да се издуват. Вълните ставаха все по-големи, по небето плъзнаха черни облаци, в далечината заблестяха светкавици. Идеше страшна буря и моряците бързаха да приберат платната. Корабът се разлюля като черупка в развълнуваното море. Вълните растяха като големи черни планини и сякаш искаха да съборят високите мачти, ала корабът плаваше като лебед между тях и възлизаше отново върху гребена им. За малката русалка такова плуване беше твърде приятна разходка, но хората от кораба мислеха иначе. Корабът скърцаше и пращеше, дебелите му дъски се огъваха под напора на вълните. Главната мачта се пречупи като тръстика и тогава корабът полегна на една страна и започна бързо да се пълни с вода. Едва сега русалката разбра, че хората са в опасност. Тя сама трябваше да се пази от дъските и дърветата, които плаваха из водата. От време на време настъпваше такава тъмнина, че нищо не можеше да се види. Когато пък блеснеше светкавица, наоколо ставаше тъй светло, че се виждаше ясно всичко на кораба. Но русалката търсеше с очи само младия княз и когато корабът се разби, тя видя как той потъва във водата.
Отначало малката русалка дори се зарадва, че князът отива при нея на дъното. Ала тя си припомни веднага, че хората не могат да живеят във водата и че той ще стигне мъртъв пред палата на баща й. Не, той не биваше да умре! И тя заплува между дъските и дърветата, като забрави, че те могат да я смажат. Русалката ту се гмуркаше надолу, ту се издигаше отново над вълните, докато най-сетне стигна до давещия се човек, който не можеше да се държи повече над водата. Ръцете и нозете му бяха изгубили сили, хубавите му очи се бяха затворили. Той щеше да умре, ала русалката го обгърна с ръце. Тя го издигна над водата и се остави на волята на вълните да я носят с него, където си искат.
На сутринта бурята утихна, ала от кораба не бе останало нито следа. Слънцето изгря из водата, пурпурно и бляскаво. Бледното лице на княза се обагри с лека руменина, ала очите му стояха все още затворени. Малката русалка го целуна по високото хубаво чело и отметна назад влажните му коси. Стори й се, че младият човек прилича на мраморния момък в нейната градина. Тя го целуна още веднъж, обхва¬ната от силното желание да го съживи.
Тогава русалката съгледа наблизо твърда земя с високи синкави планини, по чиито върхове светеше бял сняг, сякаш отгоре почиваха ята лебеди. Долу край брега растяха прекрасни зелени гори, а пред тях се издигаше някаква голяма бяла постройка. В градината й растяха лимонови и портокалови дървета, а край вратите се виж¬даха високи палми. Там морето образуваше малък залив, който беше тих, но много дълбок. Точно на това място до скалата, покрита с бял пясък, доплува русалката с младия княз. Тя го сложи на пясъка, ка¬то повдигна главата му, за да го огреят топлите слънчеви лъчи.
В същото време в бялата постройка забиха камбани и в градина¬та влязоха много млади момичета. Тогава русалката заплува назад, скри се зад няколко високи камъка, които стърчаха над водата, и по¬кри косите и гърдите си с морска пяна, за да не вижда никой лицето й. Оттам тя следеше какво става с момъка.
Скоро при скалата дойде едно младо момиче. Отначало тя сякаш се уплаши много, но страхът му трая само миг. Момичето извика хора и русалката видя как князът се събуди и се усмихна любезно на всички наоколо. Той не се усмихна само на малката русалка, защото не знаеше, че тя му бе спасила живота. Туй я много огорчи и ко¬гато заведоха момъка в голямото здание, русалката се гмурна натъ¬жена в морето и се върна в палата на баща си.
И по-рано русалката беше тиха и замислена, но от тоя ден нататък тя стана още по-мълчалива. Нейните сестри я питаха какво е видяла първия път, когато е излязла на морската повърхност, ала тя не им казваше нищо.
Неведнъж след това русалката отиваше ту сутрин, ту вечер на мястото, дето остави младия княз. Тя гледаше как узряват плодовете в градината и как хората ги берат. Тя гледаше как белият сняг се топи по планинските върхове, но не виждаше княза — и винаги когато се върнеше в къщи, ставаше още по-тъжна. Русалката имаше само една утеха — да седи в своята градинка и да прегрьща хубавата мраморна статуя, която приличаше на младия човек. Тя престана да се грижи за цветята си. Те пуснаха корени като в пущинак по всич¬ки пътечки и вплетоха тъй гъсто стеблата и листата си в клоните на дърветата, че в градината стана съвсем тъмно.
Най-сетне русалката не можа да се стърпи и разказа на една от сестрите си всичко. Това узнаха веднага и другите й сестри, а така също и още две-три русалки, но те не обадиха никому тайната освен на най-близките си другарки. Една от тях познаваше княза. Тя също беше видяла празника на кораба и разправи откъде е хубавият момък и де се намира родината му.
— Хайде, сестрице, води ни! — рекоха й другите русалки, като се прегърнаха и заплуваха към онова място, дето се издигаше палатът на княза.
Тоя палат беше изграден от блестящ жълтеникав камък и имаше широки мраморни стълби, една от които слизаше право в морето. Великолепни позлатени кубета се издигаха над покривите, а между колоните, които ограждаха цялата постройка, имаше мраморни фигури — също като живи. През бистрите стъкла на високи прозорци се виждаха разкошни зали със скъпи копринени завеси и килими, а стените бяха украсени с такива чудни картини, че да ти е драго да ги гледаш. Посред най-просторната зала имаше голям водоскок. Струите му стигаха чак до стъкления покрив на тавана, през който слънчевите лъчи падаха върху водата и върху прекрасните растения около водоскока.
Сега малката русалка знаеше къде живее князът и често пъти привечер започна да идва тук сама. Тя се приближаваше до сушата много повече от сестрите си и дори се осмели да плува нагоре по тесния канал под великолепния балкон, който хвърляше дълга сянка върху водата. Там тя дълго седеше и гледаше младия княз, който мислеше, че е съвсем сам на лунната светлина.
Понякога вечер момъкът се разхождаше под звуците на музика във великолепна лодка, украсена със знамена. Тогава русалката поглеждаше из зелената трьстика и когато вятърът развееше нейното дълго сребърно було, ония, които го виждаха отдалеч, си мислеха, че туй е лебед с разперени криле.
Често пъти нощем, когато рибари със запалени факли ловяха риба в морето, русалката слушаше техните разкази за добрината на младия княз и се радваше, че беше спасила живота му. Тя си спомни колко силно бе притискала главата му до гърдите си и колко горещо го бе целувала тогава. А той нищо не знаеше за това й дори насън не можеше да си спомни за нея.
Всеки ден хората й ставаха по-мили, всеки ден се усилваше же¬ланието й да живее между тях на земния свят, който й се струваше много по-голям от подводния. Та нали хората можеха да преплават морето с корабите си и да се качват по планините по-високо от обла¬ците. А земите, които те владееха, се разстилаха с полята и горите си по-далеч, отколкото виждаха очите й. И имаше още много неща, които тя искаше да узнае, ала сестрите й не можеха да отговорят на всичко.
Затова русалките отидоха при старата си баба, която познаваше много добре света над водата.
— Ако хората не се удавят, могат ли да живеят вечно? — попита малката русалка. — Не умират ли и те като нас?
— Да, те също умират, даже животът им е по-къс от нашия. Ние можем да живеем триста години, но когато умрем, превръщаме се във водна пяна и нямаме дори гробища, за да отиват там нашите роднини.
— Аз на драго сърце бих дала всичките триста години на тукашния си живот, стига само да стана за един ден човек! — рече тъжно русалката.
— Я по-добре не мисли за това — каза бабата. — Тук ние си жи¬веем много по-хубаво и сме по-щастливи, отколкото хората на земята.
— Значи аз ще умра и ще се превърна на проста пяна? Няма да чувам песента на вълните, няма да виждам повече моите мили цветя и червеното слънце? Мигар нищо не може да се направи, за да получа човешка душа?
— Не — отвърна бабата. — Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш по-мила от баща му и майка му, ако всичката му обич и всичките му мисли принадлежат само на теб и ако той ти обещае вечна вярност, само тогава неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще изпиташ човешко блаженство. Той ще ти даде Душа, но ще запази и своята. Ала това никога не се случва. Туй, което тук в морето се смята за много хубаво — рибята опашка, — там, на земята, се струва на всички много грозно. Такъв чуден вкус имат земните хора: за да бъдат хубави, те бездруго трябва да при¬тежават две смешни подпорки, наречени крака.
Малката русалка въздъхна и погледна натъжено своята опашка.
— Бъди доволна от съдбата си! — каза баба й. — По-добре да пеем и се веселим през тия триста години, които са ни определени за живот. Това време наистина не е малко. После ще ни бъде приятно и да си починем. Тая нощ в нашия палат ще има бал.
Наистина балът беше необикновен. Такава забава не можеше да стане на земята. Стените и таванът на голямата танцувална зала бяха направени от дебело, ала прозрачно стъкло. Безброй грамадни рако¬вини, розови и зелени, стояха край двете страни на залата и изригваха сини огньове, които осветяваха не само вътрешността, но блестяха и през стените, тъй че цялото море наоколо беше силно осветено. Виж¬даха се всички риби — големи и малки, — които идваха до стъклените стени. На някои риби люспите бяха пурпурно червени, на други изглеждаха златни и сребърни. По средата на залата течеше широк шумен поток и в него морските кавалери и дами танцуваха под звуците на собствените си чудни песни. Такива прекрасни гласове хората нямат. Малката морска русалка пееше най-хубаво и всички й ръкопляскаха с ръце и с опашки. За миг тя усети в сърцето си голяма радост. Тя знаеше, че никой няма по-хубав глас от нея — нито в морето, нито на земята. Ала скоро русалката си спомни пак за земния свят и не можеше вече да се откъсне от мислите си за хубавия княз, не можеше да прогони тъгата си, че няма човешка душа. Незабелязана от никого, тя излезе от бащиния си палат и докато другите се веселяха, тя седеше натъжена в своята малка градинка. Изведнъж русалката чу над водата звуци от рог и си помисли : „Ето, той се разхожда сега там горе — тоя, който ми е по-скъп от баща и от майка, тоя, за когото мисля непрестанно и в чиито ръце с радост бих отдала цялото щастие на моя живот. Аз бих се решила на всичко, стига само да спечеля любовта му и да се сдобия с човешка душа. Докато сестрите ми играят в татковия палат, аз ще ида при морската магьосница, от която винаги съм се страхувала. Може би тя ще ми даде някакъв съвет и ще ми помогне.“ И малката морска русалка излезе от градинката си и заплува към шумния водовъртеж, зад който живееше магьосницата. Досега тя никога не бе плувала по тоя път. Тук не растяха нито цветя, нито морска трева — само голо пясъчно дъно се разстилаше до самия водовъртеж, дето водата кръжеше със страшен рев като воденично колело и завличаше в дълбочината всичко, що попаднеше в нея. Русалката трябваше да мине през тоя грозен водовъртеж, за да влезе във владенията на морската магьосница. Оттам нататък пътят водеше през топли извори, из които клокочеше кал и които магьосницата наричаше свои торфени блата. Зад тях се намираше нейната къща посред една вълшебна гора: всички дървета там бяха полипи, сиреч наполовина животни, наполовина растения. Те изглеждаха като стоглави змейове, израснали из Земята. Клоните им приличаха на дълги лигави ръце с пръсти като жилави червеи. От корена до върха си полипите мърдаха всичките си стави и всичко, що им попаднеше, те обвиваха силно с ръце и вече не го пущаха. Малката русалка застана пред тях, цяла скована от ужас. Сърцето й тупкаше от страх. Тя беше вече готова да се върне назад, ала изведнъж си спомни за княза и за човешката душа и почувствува нов прилив на решителност. Тя свърза здраво на главата си дългите си коси, за да не ги уловят полипите, притисна ръце към гърдите си и се стрелна бързо като риба край мръсните полипи, които протягаха към нея жилавите си ръце и пръсти. Тя забеляза, че всеки полип държеше със стотина малки ръце като с железни клещи всичко, що бе успял да хване. Хора, загинали в морето и потънали на дъното, стърчаха с белите си скелети в техните прегръдки. Кормила, сандъци, кости на земни животни — всичко туй те държаха и не пущаха, ала най-страшното бе, че русалката видя в ръцете им дори една малка русалка, която полипите бяха уловили и удушили.
Най-сетне тя доплува до едно голямо блато в гората. Големи тлъсти змии и жаби се търкаляха тук и показваха отвратителните си жълтеникавобели кореми. Посред блатото имаше къща, изградена от белите кости на удавници. Тук седеше морската магьосница и хранеше от устата си една жаба точно тъй, както у нас хранят със захар канарчетата. Отвратителните тлъсти змии тя наричаше свои пиленца и им позволяваше да играят върху широките й надупчени гърди.
— Зная какво ти трябва — рече магьосницата. — Макар желанието ти да е много глупаво, аз все пак ще го изпълня, защото то ще ти донесе нещастие, моя хубава русалко. Ти искаш да се избавиш от своята рибя опашка и да получиш вместо нея две подпорни, с каквито хората си служат при ходене, за да спечелиш любовта на хубавия момък. Но ти не само искаш да спечелиш неговата любов, а да получиш още и човешка душа.
И при тия думи магьосницата се разкисна тъй силно и тъй отвратително, че жабите и змиите изпопадаха изплашени от гърдите й и започнаха да се търкалят по земята.
— Ти идеш тъкмо навреме — продължаваше магьосницата. — Утре След изгрев слънце аз не бих могла да ти помогна чак до края на годината. Аз ще ти приготвя едно питие, с което ти ще отплуваш към земята преди изгрев слънце. Седни на брега и го изпий. Тогава твоята опашка ще се раздели на две части и всяка от тях ще се превърне в това, което хората наричат хубаво краче. Разбира се, ти ще изпиташ от туй силни болки и ще ти се стори, че някой те е разсякъл с остър меч. Всички, които те видят, ще почнат да говорят, че ти си най-прекрасното създание на земята. Ти ще запазиш своя въздушен вървеж и нито една танцувачка в света не ще може да се движи тъй леко като теб. Ала при всяка стъпка, която ще правиш, ще ти се струва, че стъпваш върху остри ножове и нозете ти ще се обливат в кръв. Ако си съг¬ласна да изтърпиш всичко това, готова съм да ти помогна.
— Да — каза малката русалка с треперещ глас и помисли за княза и за човешката си душа.
— Но ти трябва да знаеш — рече бабата, — че щом веднъж получиш човешки образ, не ще можеш да станеш пак русалка и няма да се върнеш никога при сестрите си в бащиния палат. И ако не сполучиш да спечелиш любовта на княза дотолкова, че той да забрави заради тебе баща си и майка си, да се привърже към тебе с душата и тялото си и да те вземе за своя жена, ти не ще получиш човешка душа. Още на другия ден след сватбата му с друга жена твоето сърце ще се пръсне и ти ще станеш морска пяна.
— Съгласна съм! — каза русалката и побледня като мъртвец.
— Ала ти трябва да възнаградиш и мен — продължаваше магьосницата. — И туй ще ти струва твърде скъпо. Ти имаш най-прекрасния глас в цялото подводно царство и, разбира се, мислиш с него да омагьосаш момъка. Ала тоя глас ти ще трябва да дадеш на мен. За скъпото си питие аз искам най-хубавото, което имаш. Нали аз ще влея в това питие капки от моята кръв, за да бъде то остро като меч.
— Но ако ти ми вземеш гласа — рече малката морска русалка, — тогава какво ще ми остане?
— Прекрасното ти лице — отвърна магьосницата, — твоят въздушен вървеж и твоите говорещи очи. Това е достатъчно, за да се омагьоса едно човешко сърце. Е как, да не ти е минало вече желанието? Изплези езичето си, аз ще го отрежа и ти ще получиш чудотворното питие.
— Тъй да бъде — каза русалката и магьосницата приготви котлето, за да свари вълшебното си питие.
— Чистотата е хубаво нещо — рече тя и изтърка котлето със змии, които свърза в голям възел. Сетне одраска гърдите си и вля в котлето няколко капки от своята черна кръв. Дигна се пара и в нея се очертаха най-чудновати образи.
Всяка минута магьосницата хвърляше все нови неща в котлето и когато то завря, човек можеше да помисли, че плаче някой крокодил. Най-сетне питието беше готово. То беше прозрачно като най-бистрата вода.
— Ето, вземи го — извика магьосницата и отряза езика на малката морска русалка.
Русалката онемя и не можеше вече нито да пее, нито да говори.
— Ако полипите искат да те хванат, когато се връщаш през гората — каза магьосницата, — пръсни им само една капка от това питие и ръцете и пръстите им ще се пръснат веднага на хиляди късчета.
Ала малката морска русалка не почувствува нужда да си послужи с това средство. Полипите сами се дърпаха уплашено от нея, щом съглеждаха прозрачното питие, което светеше в ръцете й като ясна звезда. Така русалката бързо преплува гората, блатото и шумния водовъртеж.
Насреща й се виждаше вече бащиният палат. В голямата танцу-вална зала факлите бяха изгаснали. Изглеждаше, че там всички спяха дълбоко. Но тя не смееше да влезе при домашните си, защото беше няма и се готвеше да ги напусне завинаги. Сърцето й се сви от болка. Русалката се промъкна тихичко в градината, откъсна по едно цветче от всяка леха на сестрите си, изпрати хиляди въздушни целувки на бащината си къща и се издигна на повърхността на тъмносиньото море.
Слънцето не беше изгряло, когато тя видя палата на княза и се изкачи по великолепната мраморна стълба. Месецът ръсеше чудно сияние. Русалката изпи горчивото, парливо питие на магьосницата и почувствува като че двуостър меч прониза нежното й тяло. Тя падна в несвяст и се простря като мъртва. Когато слънчевите лъчи целунаха морето, русалката се пробуди и усети остра болка. Ала пред нея стоеше хубавият княз. Той впи в нея черните си като въглени очи, а тя наведе поглед. Едва сега русалката забеляза, че рибята й опашка бе изчезнала и че на нейно място се белееха най-хубавите крачета, каквито можеше да има едно момиче. Но русалката беше съвсем гола и затова се покри с дългите си прекрасни коси.
Князът я попита коя е тя и как е попаднала тук, ала русалката му отвърна само с кротък и тъжен поглед, защото не можеше да приказва. Тогава момъкът я хвана за ръка и я заведе в палата си. Както й бе предсказала магьосницата, русалката изпитваше при всяка стъпка такава болка, сякаш стъпваше върху остри игли и ножове. Ала тя търпеше с радост всичко. Лека като перце, вървеше под ръка с княза и той, както и всички други, се любуваше на нейния чуден, въздушен вървеж.
Нагиздиха русалката в скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Тя беше най-хубава от всички в палата, но беше няма и не можеше нито да говори, нито да пее. Прекрасни девойки, облечени в злато и коприна, дойдоха и запяха пред момъка и родителите му. Една от тях пееш най-хубаво от всички и момъкът й ръкопляскаше и й се усмихваше. Мъчно стана на бедната морска русалка. Тя знаеше, че бе пяла много по-сладко от другите, и си мислеше: „О, ако той знаеше, че заради него пожертвувах завинаги гласа си!“
След пеенето девойките започнаха да танцуват под звуците на чудна музика. Тогава и русалката издигна хубавите си бели ръце, застана на върха на пръстите си и се понесе из залата в чудна игра, каквато дотогава никой не бе виждал. При всяко нейно движение хубостта й изпъкваше по-ясно, а очите й говореха много повече на сърцето, отколкото всички песни на девойките.
Всички бяха доволни и радостни. Ала най-доволен беше князът, който нарече русалката своя малка намереница. И русалката танцуваше и танцуваше, макар че всеки път, когато нозете й докосваха земята, тя изпитваше нетърпима болка, сякаш вървеше по остри ножове. Момъкът й каза, че тя ще остане завинаги при него и ще спи пред вратата му на кадифени възглавници.
По негово желание й ушиха мъжки дрехи, за да може тя да ходи на езда с него. Заедно бродеха те из благоуханни гори, където зелените клончета докосваха раменете им и малките птички пееха сред свежите листа. Заедно се изкачваха по високи планини и макар че неж¬ните нозе на русалката се обливаха в кръв, тя се смееше и с радост следваше момъка там, дето се рееха само облаци като птичи ята, които отлитат в чужди страни.
Нощем, когато всички в палата спяха, русалката излизаше на широката мраморна стълба. Приятно й беше да потапя изранените си нозе в студената морска вода, която ги разхлаждаше и облекчаваше парливата болка. Тогава русалката си спомняше за своите близки на моркото дъно.
Една вечер нейните сестри плуваха ръка за ръка край това място. Те пееха тъжни песни. Русалката им кимна с глава, сестрите я познаха и започнаха да й разказват колко много е натъжила тя всички. На следната нощ сестрите й дойдоха пак при нея, а веднъж тя видя в далечината и старата си баба, която години наред не бе излизала на морската повърхност, видя и баща си — морския цар — с корона на главата. Те протягаха ръце към нея, но не смееха да дойдат тъй близо до сушата, както сестрите й.
Всеки ден князът се привързваше все повече към малката русалка. Той я обичаше, както се обича добро дете, но да я направи своя жена — това и на ум не му идваше. А тя трябваше да стане негова жена, за да получи човешка душа и да не се превърне в морска пяна още на другата сутрин след сватбата му.
— Мигар ти ме обичаш повече от всички? — говореха сякаш очите на малката морска русалка, когато той я хващаше за ръцете и я целуваше по хубавото чело.
— Да, ти си ми най-скъпа от всичко — отвръщаше князът, — защото имаш добро сърце. Ти си ми вярна повече от всички други и приличаш на едно младо момиче, което видях веднъж и което навярно никога няма да видя. Аз бях на един кораб, който се разби в бурята. Вълните ме изхвърлиха на брега близо до някакъв манастир, дето живееха няколко млади момичета. Най-младото от тях ме намери на брега и ми спаси живота. Аз го видях само два пъти и то е едничкото, което бих могъл да залюбя. Но ти приличаш на него и почти изместяш неговия образ от сърцето ми. Онова момиче е обречено на манастира и затова моята щастлива съдба ми изпрати тебе. С тебе никога не ще се разделим.
„Ах, той не знае, че аз му спасих живота! — мислеше русалката. — Аз го пренесох в гората край манастира. Аз седях, покрита с морска пяна, и гледах дали не ще дойдат хора. Да, аз познавам оная прекрасна девойка, която той обича повече от мене.“ — И русалката въздъхна дълбоко, защото не можеше да плаче. Князът каза, че момичето принадлежи на манастира. То никога не ще се върне в света и те няма да се срещнат. А тя живее при него, вижда го всеки ден, тя го обича и би му дала целия си живот.
Ала ето разнесе се мълва, че князът ще се ожени за хубавата царкиня от съседното царство. С него щели да пътуват много придружници. А русалката клатеше глава, като слушаше тия разговори, и се усмихваше, защото отгатваше най-добре мислите на княза.
— Аз трябва да замина — каза й той. — Аз трябва да видя хубавата царкиня. Такава е волята на родителите ми. Но те не ще ме на¬карат да се оженя насила за нея. Тя не прилича на оная чудна хубавица от манастира, на която ти тъй много приличаш. Ако някога трябва да се оженя, ще взема само теб за жена, мое мило намерениче с говорещи очи.
И князът целуваше кораловите й устни, милваше дългите й прекрасни коси и притискаше главата си към гърдите й. А в сърцето на русалката пламваше надежда за човешко щастие и за човешка душа.
— Нали ти не се страхуваш от морето, мое нямо дете? — попита я той, когато те стояха заедно на палубата на великолепния кораб, който ги отнасяше към съседното царство. И князът й разказваше за бурите и за спокойното море, за чудните морски риби и за това, което водолазите виждат в дълбочината на морето. А тя слушаше с усмивка разказите му, защото знаеше най-добре от всички какво става на морското дъно.
През една светла, лунна нощ, когато всички на кораба спяха освен кормчията, русалката седна на борда и се загледа долу в прозрачната вода. Стори й се, че вижда палата на баща си. Високо горе стоеше нейната стара баба със сребърна корона на главата и гледаше през водата носа на кораба. Ала ето че сестрите й изплуваха на повърх-ността. Те гледаха тъжно и кършеха белите си ръце. Тя им кимна с глава и поиска да им разкаже колко е щастлива. Но в тоя миг до нея се приближи един моряк от кораба и сестрите й се гмурнаха веднага в дълбочината. Морякът пък помисли, че бялото, що е видял да плава над водата, е било морска пяна.
На следната сутрин корабът влезе в пристанището на великолепната столица на съседното царство. Всички камбани биеха. От високите кули се разнасяха тръбни звуци, а войниците с развети знамена и със святкащи щикове се строиха в редица, за да посрещнат княза. Всеки ден имаше нови тържества. Ала царкинята още не беше дошла в града. Разправяха, че тя се възпитавала някъде далеч, където изучавала всички добродетели. Най-сетне тя пристигна. Малката морска русалка гореше от нетърпение да види дали наистина царкинята е тъй хубава и от пръв поглед трябваше да признае, че по-прекрасно създание от нея никога не бе виждала. Кожата на младото момиче бе нежна и прозрачна, а изпод дългите му тъмни клепки светеха тъмносини кротки очи.
Князът прегърна заруменялата си годеница.
— О, аз съм много щастлив! Това, за което не смеех дори да меч¬тая, се изпълни сега! — И като се обърна към русалката, добави: — Аз зная, че ти ще се зарадваш на щастието ми, защото ме обичаш най-много от всички тук.
Русалката целуваше ръката на княза и й се струваше, че сърцето й вече се пръска от мъка. Нали на другата сутрин тя трябваше да се превърне в морска пяна.
Отново се разнесе камбанен звън. Вестители тръгнаха из града да разгласят сред народа новината за сватбата. В черквите димеше тамян из скъпоценни кандилници. Младоженецът и невястата си подадоха ръце. Малката морска русалка, облечена в злато и коприна, държеше роклята на невястата. Ала тя не чуваше празничната музика, не виждаше тържествения обред. Тя мислеше само за смъртта, която я очакваше, и за всичко, що бе изгубила на тоя свят. Още същата вечер младоженците се запътиха към кораба. Гърмяха топове, развяваха се знамена, а в средата на кораба се издигаше скъпа палатка от злато и пур¬пур, с великолепни възглавници. Тук младоженците трябваше да прекарат тихата прохладна нощ. Вятър наду платната и корабът заплава леко и бавно през прозрачното море. Когато мръкна, запалиха разноцветни фенери. Моряците заиграха весело на палубата. Русалката си спомни оная вечер, когато изплува за пръв път на повърхността на морето и видя същото великолепие. И тя се завъртя и затанцува с дру-гите. Тя се носеше по палубата като подгонена лястовичка, а наоколо се чуваха възторжени похвали. Никога досега русалката не бе танцувала тъй хубаво. Наистина нежните й нозе се прорязваха сякаш от остри ножове, ала тя не усещаше никаква болка, защото болката в сърцето й беше много по-остра. Тя знаеше, че вижда за последен път княза, заради когото бе напуснала семейство и родина, бе жертвувала чудния си глас и бе търпяла всеки ден безкрайни мъки, за които той нищо не знаеше. Тая нощ тя за последен път дишаше с него един въздух, гледаше дълбокото море и звездното небе. Сега я чакаше вечна нощ, без мисли и без сънища, защото тя нямаше душа и никога вече не можеше да има.
А върху кораба дълго след полунощ кипеше веселба. Русалката се смееше и танцуваше с горчива мъка в сърцето. Момъкът целуваше хубавата си жена, която милваше черните му коси, и двамата влязоха ръка за ръка в прекрасната палатка.
На кораба настана тишина. Само кормчията стоеше при корми¬лото. Малката морска русалка се облегна с ръце върху борда на кораба и се загледа на изток, откъдето трябваше да изгрее слънцето. Тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Ала изведнъж из дълбините на морето изскочиха нейните сестри. Те бяха също тъй бледни като нея. Дългите им прекрасни коси не се развяваха вече от вятъра — те бяха отрязани.
— Ние ги дадохме на магьосницата, за да те спасим и да не те оставим да умреш тая нощ. А тя ни даде ето тоя нож. Виж колко е остър! Преди да изгрее слънцето, ти трябва да го забиеш в сърцето на княза и когато неговата топла кръв опръска твоите крака, те отново ще станат рибя опашка и ти ще се превърнеш пак в русалка, ще слезеш при нас на дъното на морето и ще изживееш своите триста години, преди да станеш мъртва солена пяна върху морската повърхност. Бързай! Един от двама ви трябва да умре преди изгрев слънце. Нашата стара баба тъжи непрестанно за тебе и белите й коси опадаха от скръб, както паднаха нашите под ножицата на магьосницата. Убий княза и се върни при нас! Побързай! Виждаш ли червената черта там на небето? След няколко минути слънцето ще се покаже и ти ще умреш.
Сестрите въздъхнаха дълбоко-дълбоко и се скриха под водата. Малката морска русалка дръпна пурпурната завеса пред входа на палатката и видя хубавата невяста, която бе склонила глава върху гърдите на княза. Тя се наведе над момъка, целуна го по челото, погледна небето, където утринната заря се разгаряше все по-силно и по-силно, погледна острия бляскав нож и отново впи поглед в княза, който шепнеше в съня си името на младата си жена. И ръката, която държеше ножа, потрепера… С бързо движение русалката го захвърли надалеч в озарените от червена светлина вълни. Още веднъж русалката погледна с угаснали очи княза, сетне се хвърли от кораба в морето и мигом почувствува как тялото й се разтапя на пяна.
Ето, слънцето изгря над морето. Топлите му лъчи огряха студената мека пяна и малката морска русалка не усещаше смъртта. Тя видя ясното слънчице и над главата й се понесоха стотици чудни, прозрачни същества. През тях тя можеше да различава белите платна на кораба и румените облаци по небето. Гласовете им бяха тъй сладки и тъй нежни, че ничие човешко ухо не можеше да ги чуе — също тъй, както ничие човешко око не можеше да види вълшебните същества. Те летяха без криле из въздуха — само с лекотата си. Сега русалката забеляза, че и тя има също такова тяло като тях и че все повече и повече се отделя от морската пяна.
— Къде ли съм попаднала? — попита тя. Гласът й прозвуча тъй неуловимо и нежно, както гласовете на чудните същества.
— При дъщерите на въздуха — отвърнаха съществата. — Русалките нямат човешка душа и могат да я спечелят само с човешка любов. Техният вечен живот е във властта на друг. Дъщерите на въздуха също нямат човешка душа, но те могат да я заслужат с добри дела. Ние летим в топлите страни, където задушният, зноен въздух убива хората, и носим там благодатна прохлада. Ние пръскаме из въздуха уханието на цветята и даваме на хората утеха и изцеление. Ако в продължение на триста години ние вършим добри дела, тогава ще бъдем надарени с безсмъртна душа. Ти, малка, клета русалко, се стремеше към същото. Ти страда и търпя, възнесе се в царството на въздушните духове и след триста години можеш сама, с добри дела, да придобиеш безсмъртна душа.
Малката русалка вдигна светналия си поглед към слънцето и за пръв път очите й се наляха със сълзи. В това време на кораба настана отново оживление. Русалката видя как князът и хубавата му жена я търсят навсякъде. Те гледаха тъжно пяната, която бягаше по вълните, сякаш знаеха, че русалката се е хвърлила в морето. И тогава русалката невидимо целуна челото на хубавицата, усмихна се на княза и за¬едно с останалите дъщери на въздуха се издигна към розовите облаци, които плаваха по небето.
— След 300 години тъй ще се възнесем в царството небесно.
— А може и по-рано! — прошепна една от дъщерите на въздуха. — Невидими ще долетим в къщите на хората, дето има деца, и ако намерим там някое дете, което радва родителите си и е достойно за тяхната обич, ние ще се усмихнем и тристагодишното ни блуждаене ще се намали с една година. Ако пък срещнем лошо, непослушно дете, тогава ще заплачем от мъка и всяка сълза ще добави по един ден към дългия срок на нашето изпитание.

Всяка вечер младият рибар влизаше навътре в морето и хвърляше мрежите си във водата.
Когато вятърът духаше от брега, той не улавяше нищо или съвсем малко, защото това беше лош, чернокрил вятър, и яростни вълни се надигаха насреща му. Но когато вятърът духаше към брега, рибата излизаше от дълбините и се заплиташе в дупките на мрежата му. Той я занасяше на пазара и там я продаваше.
Всяка вечер рибарят влизаше навътре в морето, а веднъж мрежата му беше така пълна, че едва можа да я изтегли в лодката. Той се засмя и си каза:
„Навярно съм уловил всичката риба, която плува, или съм впримчил някое чудовище за чудо и приказ, или някоя страхотия, която Великата кралица би пожелала да види.“ — И като напъна силите си, той затегли грубите въжета, докато дългите вени на ръцете му се издуха като линии от син емайл върху бронзова ваза. Той теглеше тънките въжета и все по-близо по-близо идваше кръгът от плоски коркове, докато най-сетне мрежата се издигна над водата.
Но в нея нямаше никаква риба, нито пък някое чудовище или ужасяващо същество, а само една малка, заспала русалка. Нейната коса беше като мокро златно руно и всеки отделен косъм като нишка от чисто злато в стъклена чаша. Нейното тяло беше бяло като слонова кост, от сребро и седеф беше опашката й, обвита със зелени морски водорасли. Ушите й бяха като морски раковини, а устните й — същински морски корали. Студените вълни заливаха студените й гърди и солта блестеше върху клепките й.
Тя беше толкова красива, че когато младият рибар я видя, ахна от изумление, протегна ръка и придърпа мрежата до себе си и като се наведе над борда, взе русалката в прегръдките си. Но щом я докосна, тя извика като изплашена чайка и се събуди, погледна го ужасена със своите, бледоморави аметистови очи и се опита да се отскубне. Но той я държеше така здраво притисната, та не се страхуваше, че ще си отиде.
И когато русалката разбра, че няма да може да избяга от него, разплака се и каза:
— Моля ти се, пусни ме, защото аз съм единствена дъщеря на царя, а моят баща е стар и самотен.
Но младият рибар отвърна:
— Няма да те пусна, ако преди това не обещаеш, че когато те повикам, ще идваш и ще ми пееш, защото рибата обича да слуша песните на морските хора и моите мрежи ще бъдат винаги пълни.
— Заклеваш ли се, че ще ме пуснеш, ако ти обещая това? — извика русалката.
— Заклевам се, че ще те пусна!- отвърна младият рибар.
И тя му обеща това, което той искаше, и се закле с клетвата на морските хора.
Тогава той отпусна ръцете си, които я притискаха, и тя потъна във водата, разтреперена от непонятен страх.
Всяка вечер младият рибар навлизаше навътре в морето и извикваше русалката, а тя се показваше от водата и му пееше. И докато тя пееше, всички риби-тон излизаха от дълбините, за да я слушат, а младият рибар хвърляше мрежите си и едни ловеше, а други пронизваше с копието си. И когато лодката се напълваше, русалката му се усмихваше и се гмурваше във водата. Но нито веднъж тя не се доближи до него, за да я докосне. Често той я викаше и я молеше, но тя не се съгласяваше и когато той се опитваше да я хване, тя се потапяше дълбоко във водата, както само тюлените могат да се потопяват, и повече не я виждаше този ден.
И с всеки изминат ден гласът й ставаше все по-сладък за неговите уши. Така сладък беше нейният глас, че рибарят забрави своите мрежи и своите хитрини и вече не се грижеше за работата си. С яркочервени перки и с изпъкнали златни очи рибите-тон преминаваха на цели пасажи, но той не ги забелязваше. Неговото копие лежеше неизползвано настрани, а кошниците от плетена тръстика бяха празни. С отворена уста и очи, замъглени от удивление, той седеше без работа в лодката и слушаше, слушаше, докато морските мъгли пропълзяваха край него и скитницата луна посребряваше мургавите му крака.
И една вечер той извика русалката и й каза:
— Малка русалке, малка русалке, аз те обичам. Вземи ме за свой жених, защото те обичам.
Но русалката поклати глава,
— Ти имаш човешка душа — отвърна тя. — Само ако пропъдиш душата си, тогава бих могла да те обичам.
И младият рибар си каза: „Каква полза имам от душата си? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам. Наистина, трябва да я пропъдя и ще стана най-щастливият човек!“ И от устата му се изтръгна радостен вик и като се изправи в изрисуваната лодка, той протегна ръце към русалката.
— Ще пропъдя душата си — извика той — и ти ще бъдеш моя невеста, а аз ще бъда твой жених. И в дълбините на морето ще живеем и всичко това, за което ми пееше, тогава ще ми покажеш, и всичко, което желаеш, ще правя и ние няма никога да се разделим.
А малката русалка се засмя от удоволствие и закри лицето си с ръце.
— Но как да пропъдя душата си? — извика младият рибар. — Кажи ми какво да направя и то веднага ще бъде сторено.
— Уви! Не зная! — отвърна малката русалка. — Морските хора нямат души. — И тя го погледна тъжно и изчезна в дълбините.
И младият рибар отиде на пазарището в града и вървеше бавно с наведена глава като човек, изпълнен с голяма скръб.
И когато търговците го видяха, че идва, те си зашушукаха, а един го пресрещна, извика го по име и му рече:
— Какво имаш за продан?
— Ще ти продам душата си — отвърна рибарят. — Моля ти се, купи я, защото ми е омръзнала. За какво ми е душата? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам.
Но търговците му се присмяха и казаха:
— За какво ни е човешка душа? Тя не струва пукната пара, Продай ни тялото си в робство и ние ще те облечем в морскосиньо, ще ти сложим пръстен върху пръста и ще те направим любимец на Великата кралица. Но не говори за душата, защото за нас тя е нищо и няма никаква стойност.
— И младият рибар отново се върна край морето и се замисли какво да прави.
Към пладне рибарят си спомни за един свой другар, който събираше морски водорасли. Той му бе разказвал за една млада магьосница, която живеела в една пещера на носа на залива и била много изкусна в магиите си. И той стана и се затича, и толкова голямо беше желанието му да се отърве от душата си, че облак прах се дигаше подире му, когато тичаше по пясъка на брега.
— По сърбежа на дланта си младата магьосница узна за неговото идване, засмя се и разпусна червените си коси. С червената коса, която я обгръщаше, тя застана пред входа на пещерата и в ръката си държеше клонче от цъфнал див бучениш,
— Какво ти липсва? Какво ти липсва? — извика тя, когато той дойде задъхан по стръмнината и се поклони, — Риба за мрежата ти при насрещен вятър? Аз имам една малка тръстикова свирка и когато свирна с нея, кефалите идват към залива. Но тя има цена, прекрасни момко, тя има цена. Какво ти липсва? Какво ти липсва? Буря да потопи корабите и да изхвърли сандъците с несметни съкровища на брега? Аз имам власт над повече бури от вятъра и със сито и ведро вода мога да изпратя големите галери на дъното на морето. Но аз имам цена, прекрасни момко, аз имам цена. Какво ти липсва? Какво ти липсва? Аз знам едно цвете, което расте в долината и никой освен мене не знае за него. То има пурпурни листа и звезда в сърцевината си, а неговият сок е бял като мляко. Ако само докоснеш с това цвете твърдите устни на кралицата, тя ще дойде с тебе и накрай света. И това има своята цена, прекрасни момко, това има своята цена. Какво ти липсва? Какво ти липсва? Аз мога да счукам жаба в хаван и да направя питие, разбъркано с мъртва ръка. Напръскай с течността твоя враг, докато спи, и той ще се превърне в черна усойница и неговата рождена майка ще го убие. С колело мога да смъкна луната от небето и в един кристал мога да ти покажа смъртта. Какво ти липсва? Какво ти липсва? Кажи ми твоето желание и аз ще го изпълня. Но ти ще трябва да ми го заплатиш, прекрасни момко, ти ще трябва да ми го заплатиш!
— Моето Желание е много скромно — каза младият рибар. — Толкова е скромно, че търговците ми се присмяха и отказаха да го купят. Затова съм дошъл при тебе, макар хората да казват, че си зла, и каквато да е цената, аз ще я заплатя.
— Какво искаш? — попита магьосницата, като се приближи до него.
— Искам да пропъдя душата си — отвърна младият рибар.
Магьосницата пребледня, потрепера и скри лицето си в синьото наметало.
— Прекрасни момко, прекрасни момко — промълви тя, — това, което искаш, е ужасно!
Той тръсна кестенявите си къдрици и се изсмя: — Моята душа не значи нищо за мене — отвърна той. — Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам.
— Какво ще ми дадеш, ако ти кажа? — попита магьосницата и го погледна с хубавите си очи.
— Пет златни монети — отвърна той — и моите мрежи, и колибата от плет, където живея, и изрисуваната лодка, с която плавам. Само ми кажи как да се отърва от душата си и аз ще ти дам всичко, което притежавам.
Магьосницата се засмя подигравателно и го удари с клончето бучениш.
— Аз мога да превръщам есенните листа в злато — отвърна тя
и ако пожелая, мога да изтъка бледите лунни лъчи в сребро.
— Какво да ти дам тогава — възкликна рибарят, — щом твоята цена не е нито злато, нито сребро?
Магьосницата поглади косата му със своята тънка, бяла ръка.
— Ти трябва да танцуваш с мене, прекрасни момко — прошепна гя и му се усмихна при тези думи.
— Как, само това ли? — учуди се младият рибар и се изправи.
— Само това — отвърна тя и отново му се усмихна.
— Тогава при залез ще отидем да танцуваме на някое потайно място — съгласи се рибарят — и след като танцуваме, ще ми кажеш това, което искам да знам.
Магьосницата поклати глава.
— При пълнолуние, при пълнолуние — промърмори тя. После се огледа и ослуша. Не се чуваше никакъв друг шум освен шумът на
вълната, която долу гризеше гладките камъчета. Тогава магьосницата протегна ръка, привлече рибаря към себе си и доближи сухите си устни до ухото му.
— Тази нощ ги трябва да дойдеш навръх планината — прошепна тя. — Застани под клоните на габъра и ме чакай. Ако едно черно
куче изтича насреща ти, удари го с върбова пръчка и то ще се махне.
Ако ти се обади един бухал, не му отвръщай. Когато настъпи пълнолуние, аз ще бъда с тебе и ние ще танцуваме на тревата.
— Но ще се закълнеш ли, че ще ми кажеш как да пропъдя душата си? — запита я рибарят.
Магьосницата пристъпи напред а слънчевата светлина и вятърът зашумоля в червената й коса.
— Заклевам се в копитата на козела! — отвърна тя.
— Ти си най-добрата магьосница! — извика младият рибар. — И аз наистина ще танцувам с тебе тази нощ навръх планината. Стига да поискаше, бих ти дал злато или сребро. Но щом като такава е твоята цена, ти ще я получиш, защото тя е съвсем малка. — И той свали шапката си, поклони се дълбоко и изтича към града, изпълнен с голяма радост.
А магьосницата го следеше и когато той се загуби от погледа й, гя влезе в пещерата, взе едно огледало от кутия от кедрово дърво с резба и го сложи на поставка. После изгори върху запалените дървени въглища пред него върбинка и се вгледа във вълмата от пушек. Ала след малко стисна юмруци от яд.
— Той трябва да бъде мой! — промърмори тя. — И аз съм красива като нея!
Вечерта, когато луната изгря, младият рибар се изкачи навръх планината и застана под клоните на габъра. Като щит от излъскан метал кръглото море лежеше в краката му и сенките на рибарските лодки се движеха в малкия залив. Един голям бухал с жълтосернисти очи го извика по име, но той не му отвърна. Едно черно куче се спусна насреща му и заръмжа. Той го удари с върбовата пръчка и то заскимтя и избяга.
В полунощ пристигнаха магьосниците, като летяха във въздуха подобно прилепи.
— Вай! — изкрещяха те, щом кацнаха на земята. — Тук има някой, когото не познаваме! — И те задушиха наоколо, говореха помежду си и си правеха знаци.
Последна дойде младата магьосница с развята от вятъра червена коса. Тя носеше златотъкана дреха, бродирана с паунови очи, а на главата си имаше шапчица от зелено кадифе.
— Къде е той? Къде е той? — развикаха се магьосниците, когато я видяха, яля тя само се усмихна, изтича по габъра, хвана рибаря за ръка, изведе го на лунната светлина и двамата започнаха да танцуват.
Те се въртяха и въртяха, а младата магьосница подскачаше така високо, че той можеше да види яркочервените токчета на обувките й.
— По-бързо! — извика магьосницата и обви ръцете си около врага му, а нейният дъх парна лицето му.
— По-бързо, по-бързо! — викаше тя и земята сякаш се завъртя под краката му, и умът му се помъти. Той чу как магьосницата се смее, хвана я през кръста и я завъртя лудо около себе си.
Изведнъж в гората излая куче и танцуващите спряха. После магьосниците изпищяха като ястреби и отлетяха. Младата магьосница с червената коса също се опита да избяга, ала рибарят я хвана за китките.
— Няма да те пусна, докато не ми откриеш тайната.
— Каква тайна? — попита магьосницата, боричкаше се като дива котка и хапеше своите покрити с пяна устни.
— Ти знаеш — отвърна той.
Нейните тревистозелени очи се замъглиха от сълзи и тя каза на рибаря:
— Искай от мене всичко друго, само не и това!
Той се засмя и я стисна още по-силно.
И когато разбра, че няма да се откопчи, тя му пошепна:
— И аз съм толкова хубава, колкото дъщерята на морето, и приятна като тези, които живеят в синята вода! — И тя се заумилква в него и приближи лицето си до неговото. Но той я отблъсна начумерено и каза:
— Ако не удържиш на думата си, която ми даде, аз ще те убия като вероломна магьосница.
Тя пребледня като цвета на дивия рошков и потрепера.
— Нека бъде волята ти — промърмори тя. — В края на краищата това е твоята душа, а не моята. Прави с нея, каквото искаш! —И тя извади от пояса си малък нож с дръжка от зелена змийска кожа и му го даде.
— За какво ше ми послужи това? — попита я той учудено.
Тя помълча няколко мига и върху лицето и се изписа ужас. После отметна косата си от челото и като се усмихна странно, каза:
— Това, което хората наричат сянка на тялото, не е сянка на тялото, а е тялото на душата. Застани на морския бряг с гръб към луната и отрежи около краката сянката, която е тяло на твоята душа.
Тогава заповядай на душата си да те напусне и тя ще го стори. Младият рибар потрепера.
— Истина ли е това, което казваш? — прошепна той.
— Истина е и бих искала да не ти го казвам — извика магьосницата и се притисна разридана в коленете му.
Той я отстрани от себе си, остави я в буйната трева и като стигна ръба на склона, затъкна ножа в колана си и започна да слиза.
А душата му, която беше в него, го призоваваше:
— Чуй! Аз живях с тебе през всичките тези години и бях твой слуга. Не ме пропъждай сега, защото какво лошо съм ти сторила?
А младият рибар се изсмя :
— Ти не си ми сторила нищо лошо, ала аз нямам нужда от тебе — отвърна той. — Светът е широк, а има също и рай и ад, и неясният здрачен дом между тях. Върви, където искаш, но не ме безпокой, защото моята любов ме зове.
И неговата душа го умоляваше жалостиво, ала той не й обръщаше внимание и ловко скачаше от скала на скала бързоног като дива коза и най-сетне стигна равнината и жълтия бряг на морето.
С бронзови крака и ръце и строен като статуя, изваяна от елин, той застана на пясъка с гръб към луната и от пяната се протегнаха бели ръце, които го викаха, и от вълните се надигнаха неясни очертания, които му се поклониха. Пред него лежеше сянката му, която беше тялото на неговата душа, а зад него в медноцветния въздух висеше луната.
И душата му каза:
— Ако наистина ти трябва да ме пропъдиш, не ме отпращай без сърце. Светът е жесток, дай ми и сърцето си.
Рибарят поклати глава и се усмихна:
— С какво ще обичам моята любима, ако ти дам сърцето си?
— Моля те, бъди милостив! — каза неговата душа. — Дай ми сърцето си, защото светът е много жесток и аз се страхувам.
— Моето сърце принадлежи на любимата ми — отвърна рибарят, — затова не се бави, а тръгвай!
— А аз не трябва ли също да обичам? — попита душата.
— Отивай си, защото нямам нужда от тебе! — извика младият рибар и като взе малкия нож със зелена змийска кожа, отряза сянката около краката си, а тя се изправи, застана пред него и го изгледа. Приличаше съвсем на него.
Той се отдръпна назад, затъкна ножа в колана си и го обзе едно чувство на страхопочитание.
— Отивай си — прошепна той — и да не виждам повече лицето ги!
— Не, ние трябва пак да се срещнем — каза душата. Гласът й беше тих като на флейта, а докато говореше, устните й едвам се раздвижваха.
— Как ще ме срещнеш? — извика младият рибар. — Нали няма да ме последваш в дълбините на морето?
— Веднъж в годината аз ще идвам на това място и ще те повиквам — каза душата. — Може би ти ще имаш нужда от мене?
— Каква ли пък нужда ще имам от тебе? — извика младият рибар, — но нека бъде, както казваш. — И той се гмурна във водата и
тритоните надуха роговете си, а малката русалка излезе да го посрещне, обви ръце около врата му и го целуна по устата.
А душата стоеше на самотния бряг и ги наблюдаваше. И когато те изчезнаха в дълбините на морето, тя тръгна разплакана над блатата.
И след една година душата дойде на брега на морето и повика младия рибар, а той изплува от дълбините и попита:
— Защо ме викаш?
А душата отвърна:
— Ела по-близо, за да ти разкажа, защото видях чудни неща.
И той се приближи, легна в плитчината, подпря глава на ръката си и се заслуша.
А душата му заразказва :
— Когато те напуснах, аз обърнах лице към изток и тръгнах натам.
От изток иде всичко, което е мъдро. Шест дни пътувах и на седмия, когато луната изгря, забелязах в равнината лагерен огън и се отправих към него. Група търговци седяха върху килими около огъня. Камилите им бяха вързани зад тях, а негри слуги опъваха палатки от щавена кожа върху пясъка и правеха висока ограда от бодлива круша.
Когато се приближих, водачът на търговците стана, извади сабята си и ме попита какво търся. Отвърнах, че съм принц в моята страна и че съм избягал от татарите, които са искали да ме направят свой роб.
Един негър ми донесе кобилешко мляко в дървен съд и парче печено агнешко месо.
На разсъмване ние потеглихме. Аз яздех отстрани на водача. В кервана имаше четиридесет камили, а мулетата бяха два пъти по четиридесет на брой.
На четвъртия месец пристигнахме в град Илел и почукахме на градската порта. Тя беше изкована от червен бронз и инкрустирана с морски дракони и дракони, които имат криле. Стражите погледна¬ха от своите бойници и ни попитаха какво искаме. Преводачът на кервана съобщи, че идваме от остров Сирна с много стока.
Те отвориха портите и щом влязохме, хората наизлизаха от домовете си да ни гледат, а един глашатаи тръгна из града, като викаше през раковина. Ние стояхме сред пазарния площад и негрите развързваха вързопите от пъстроцветни платове и отваряха инкрустираните сандъци от явор. И когато изпълниха своите задължения, търговците изложиха чудните си стоки: навосъчени ленени платове от Египет и рисувани ленени платна от страната на етиопите, пурпурни сюнгери от Тир и сини завеси от Сидон, чаши от студен кехлибар, изящни съдове от стъкло и чудновати съдове от печена глина.
И на първия ден дойдоха жреците и размениха с нас. на втория ден дойдоха благородниците, а на третия — занаятчиите и робите, защото такъв е обичаят им с всички търговци, които стоят в града.
А ние чакахме новолуние и докато луната намаляваше, аз скучаех и скитах из улиците на града и така стигнах до градината на неговия бог. Между зелените дървета жреците се движеха тихо в своите жълти одежди и върху настилка от черен мрамор се издигаше червен като роза дом, в който живееше богът. Вратите на този лом бяха напръскани с лак и бикове, и пауни бяха изработени върху него от масивно полирано злато. Полегатият покрив беше от морско-зелен порцелан и издадените навън стрехи бяха опасани със звънчета. Когато белите гълъби прелитаха край тях, закачаха с крилцата си звънчетата и те звъняха.
Пред храма имаше басейн с бистра вода и дъно от пъстрожилест оникс. Легнах край него и с бледите си пръсти докоснах широките листа. Един от жреците дойде насреща ми и застана зад мене. На краката си носеше сандали — едната беше от мека змийска кожа, а другата от птичи пера. На главата си имаше митра от черна плъст, украсена със сребърни полумесеци. Седем жълти цвята бяха втъкани в одеждата му и накъдрената му коса беше боядисана синкавобяло.
След малко той проговори и ме попита какво желая. Казах му, че моето желание е да видя бога.
Той наведе глава от учудване и като ме взе за ръка, повдигна ме и ме въведе в храма.
И ето, там нямаше идол, нито някакво изображение, а само едно огледало от кръгъл метал, поставено върху каменен олтар.
И аз попитах жреца:
— Къде е богът?
А той ми отвърна:
— Няма друг бог, а само това огледало, което виждаш, защото
това е огледалото на Мъдростта. То отразява всичко, което е на небето и на земята освен лицето на този, който гледа в него. Лицето му не се отразява, така че този, който гледа, да бъде мъдър. Много други огледала има, но те са огледала на Мнението. Това е единственото огледало на Мъдростта. И тези, които притежават това огледало, знаят всичко и нищо не е скрито за тях. А тези, които не го притежават, нямат мъдрост. Затова то е богът и ние му се кланяме.
И аз погледнах в огледалото и беше точно така, както ми каза жрецът.
И аз сторих нещо необикновено, но какво сторих, няма значение, защото в една долина на един ден път оттук аз скрих огледалото на Мъдростта. Позволи ми да вляза отново в теб и да стана твой слуга и ти ще бъдеш по-мъдър от всички мъдреци и Мъдростта ще бъде твоя. Позволи ми да вляза в тебе и никой няма да бъде така мъдър като тебе.
Но младият рибар се изсмя:
— Любовта е по-хубава от Мъдростта — извика той, — а малката русалка ме обича.
— Не, няма нищо по-хубаво от Мъдростта — каза душата.
— Любовта е по-хубава! — отвърна младият рибар и се гмурна в дълбините, а душата тръгна разплакана над блатата.
И като мина втората година, душата дойде на морския бряг и повика младия рибар, а той изплува от дълбините и попита:
— Защо ме викаш?
А душата отвърна:
— Ела по-близо, за да ти разправя какви чудни неща съм видяла.
И той се приближи, легна в плитчината, подиря глава върху ръката си и се заслуша.
И душата му зар аз казва :
— Когато те напуснах, аз обърнах лице към юг и тръгнах натам
От юг идва всичко, което е безценно. Шест дни пътувах но широките пътища, които водят към град Аштър, по прашните червени пътища, по които поклонниците обикновено вървят, вървях и аз и на сутринта на седмия ден повдигнах очи и ето — градът лежеше в краката ми, защото той е разположен в една долина.
Девет порти има този град и пред всяка порта стои бронзов кон, който цвили, когато бедуините слизат от планините. Стените са обли-цовани с мед и наблюдателните кули са покрити с пиринч. Във всяка кула стои по един стрелец с лък в ръка. При изгрев слънце той удря със стрела в един гонг, а на залез надува рог.
Когато поисках да вляза, стражите ме спряха и ме попитаха кой съм. Отвърнах им, че съм дервиш, тръгнал за Мека. Те се учудиха и ме поканиха да вляза.
Вътре е като в базар. Наистина ти трябваше да бъдеш с мене. По тесните улички като големи весели пеперуди трептят книжни фенери. Когато вятърът духа над покривите, те се издигат и спускат като цветни водни мехурчета. На копринени килимчета пред дюкяните седят търговците. Те имат прави черни бради и техните тюрбани са покрити със златни пайети. Дълги броеници от кехлибар и костилки от праскови, покрити с резба, се плъзгат между спокойните им пръсти. Някои от тях продават ароматен сок и валерианова трева, редки парфюми от островите на Индийското море и гъсто масло от червени рози, смирна и заострени като нокти карамфилчета. Когато някой се спре да говори с тях, те хвърлят щипка тамян върху мангал с дървени въглища и въздухът се изпълва със сладка миризма.
Наистина ти трябваше да бъдеш с мене. С големи черни мехове на рамо продавачите на вино си проправят път през навалицата. Много от тях продават вино от Шираз, което е сладко като мед. Те то поднасят в метални чашки и го наръсват с розови листенца. На пазара стоят продавачите на плодове и предлагат всички видове плодове; узрели смокини с омекнала пурпурна сърцевина, пъпеши, които миришат на мускус, жълти като топаз, особен вид лимони и райски ябълки, и чепки бяло грозде, кръгли червенозлатисти портокали, зелено-златисти овални лимони. Не можеш да си представиш колко странни са тия хора. Когато са радостни, отиват при продавачите на птици, купуват си птица в клетка и я пускат на свобода, за да стане радостта им по-голяма, а когато са тъжни, шибат се с тръни, та да не намалее скръбта им.
Наистина ти трябваше да бъдеш с мене. На празника по случай новолунието младият император излезе от двореца си и отиде в джамията да се моли. Неговата коса и брада бяха боядисани с розови листа, а бузите му бяха напудрени със ситен златен прашец. Стъпалата на краката му и дланите на ръцете му бяха боядисани ярко жълти.
При изгрев слънце той излезе от двореца в одежда от сребро, а на залез се върна в дреха от злато. Хората се хвърляха на земята и криеха лицата си, но аз не сторих така. Стоях край сергията на един продавач на фурми и чаках. Когато императорът ме видя, той повдигна своите боядисани вежди и спря. Стоях съвсем спокоен и не му се поклоних. Хората се учудваха на моята дързост и ме съветваха да избягам от града. Ала аз не им обърнах внимание.
През нощта лежах на възглавницата в чайната, която се намира на улицата на наровете, когато стражите на императора влязоха и ме поведоха към двореца. Вътре те затваряха всяка врата зад мене и слагаха верига на нея.
Когато прекосявах двора, две забулени жени погледнаха от един балкон и ме проклеха. Стражите забързаха и задният край на копията им кънтеше по излъскания под. Те отвориха вратата от обработена слонова кост и аз се намерих в градина на седем тераси. Тя беше засадена с лалета, огромни маргарити и сребристо поръсени алоета.
В дъното на градината се издигаше малък павилион.
Началникът на стражите ми даде знак да вляза в павилиона. Аз пристъпих, без да треперя и като дръпнах тежката завеса, влязох вътре.
Младият император лежеше изтегнат върху диван от боядисани лъвски кожи и един исландски сокол беше кацнал на китката му. Зад него, гол до кръста, стоеше нубиец с пиринчен шлем и тежки обеци на продупчените си уши. На масата до дивана имаше голям ятаган от стомана.
Когато императорът ме видя, намръщи се и ме попита:
— Как е твоето име? Не знаеш ли, че аз съм императорът на този град?
Ала аз не отговорих.
Той посочи с пръст ятагана и нубиецът го взе, втурна се напред и ме удари със страшна сила. Острието изсвири през мене, но не ме нарани. Нубиецът падна и се просна на пода, а когато стана, зъбите му тракаха от ужас и той се скри зад дивана.
Императорът скочи на крака и като взе копие от една стойка за оръжия, хвърли го срещу мене. Аз го хванах във въздуха и счупих дръжката на две. Той изстреля към мен стрела, но аз вдигнах ръце и тя спря по средата на пътя си. Тогава той извади кинжала си от белия кожен колан и преряза гърлото на нубиеца, за да не издаде робът неговия позор.
Когато нубиецът издъхна, императорът се обърна към мене и като обърса блясналата пот от челото си с везана кърпичка от пурпурна коприна, той ме попита:
— Ти пророк ли си, та аз не мога да те нараня? Моля те, напусни тази нощ моя град, защото докато си тук, аз не съм негов господар!
А аз му отвърнах:
— Ще си отида, ако ми дадеш половината от богатствата си. Дай ми половината от богатствата си и аз ще си отида.
В двореца има една зала с осем стени от червен порфир и таван от пиринчеки плочки, от които висят лампи. Императорът докосна една от стените, тя се отвори и ние минахме по коридор, осветен от много факли. От всяка страна в нишите стояха големи делви за вино, пълни със сребърни монети. Когато стигнахме до средата на коридора, императорът изрече думата, която не бива да се изрича, и гранитната врата се отвори широко посредством тайна пружина и той закри с ръце очите си, за да не се заслепят.
Няма да повярваш какво чудно място беше това. Там имаше огромни костенурчени черупки, пълни с бисери, и огромни издълбани лунни камъни, пълни с червени рубини. Златото беше насипано в ковчежета от слонска кожа, а златният прах — в кожени торби. Имаше опали и сапфири — едните в чаши от кристал, а другите в чаши от нефрит. Кръгли зелени изумруди бяха наредени по големина върху тънки блюда от слонова кост, а в единия ъгъл имаше копринени торби, напълнени някои с тюркоази, а други с берили. Роговете от слонова кост бяха отрупани с пурпурни аметисти, а пиринчените рогове с други скъпоценни камъни. Колоните на залата бяха от кедър, накичени с нанизи от жълти сапфири. В плоските кръгли щитове имаше александрийски камъни, оцветени едновременно като вино и като трева. И все пак аз ти споменавам само една десета част от това, което имаше там.
И когато императорът дръпна ръцете си от лицето, той ми каза:
— Това е моята хазна и половината е твое, както ти обещах. И ще ти дам камили и водачи за камилите и те ще изпълнят твоите заповеди, и ще занесат твоя дял от съкровищата, в която част на света пожелаеш. И това ще бъде извършено тази нощ, защото не искам слънцето, което е мой баща, да види, че в града ми има човек, когото не мога да убия.
Ала аз му отговорих:
— Златото, което е тук, е твое, и среброто също е твое, и твои са скъпоценните камъни и всички скъпи неща. Ала аз нямам нужда от тях. Нито пък ще взема от тебе каквото и да е освен този малък пръстен, крито носиш на пръста на ръката си.
А императорът се намръщи.
— Това е прост оловен камък — възкликна той — и няма никаква стойност. Затова вземи половината от съкровищата и напусни града ми.
— Не — отвърнах аз, — няма да взема нищо друго освен оловния пръстен, защото аз зная какво е написано от вътрешната му стра¬на и за какво служи.
И императорът се разтрепера и се замоли:
— Вземи всичките съкровища и напусни моя град! Моята поло-вина ще бъде твоя също.
И аз сторих нещо странно, но това, което сторих, няма значение, защото в една пещера, която е на един ден път от онова място, аз скрих пръстена на Богатството. Само един ден път е до онова място и той те чака да идеш. Този, който притежава този пръстен, е по-богат от всички царе на света. Затова ела и го вземи и богатствата на света ще бъдат твои.
Ала младият рибар се изсмя:
— Любовта е по-хубава от Богатството — извика той, — а малката русалка ме обича.
— Не, няма нищо по-хубаво от Богатството — каза душата.
— Любовта е по-хубава — отвърна младият рибар и се гмурна в дълбините, а душата си тръгна разплакана над блатата.
И като измина третата година, душата дойде на брега на морето и повика младия рибар, и той излезе от дълбините, и попита:
— Защо ме викаш?
А душата отвърна:
— Ела по-близо, за да мога да говоря с теб, защото аз видях чудни неща!
Рибарят се приближи и легна в плитчината, подпря глава на ръката си и се заслуша.
И душата заразказва:
— В хана край реката на един град седях с моряци, които пиеха от два вида на цвят вина и ядяха хляб, направен от ечемик, и малки солени рибки, поднесени с оцет и дафинови листа, и както седяхме и се веселяхме, при нас влезе един старец. В ръцете си носеше кожен килим и лютна с два кехлибарени рога.
И щом постла килима на пода, удари с паче перце по струните на своята лютна и едно момиче със забулено лице дотича и започна да танцува пред нас. Нейното лице беше забулено с прозрачен воал, ала краката й бяха боси. Боси бяха краката й и те се движеха по килима като малки, бели гълъби. Никога не съм виждал нещо по-прекрасно, а градът, в който тя танцува, е само на един ден път оттук.
Младият рибар чу думите на своята душа и се досети, че малката русалка няма крака и не може да танцува. И един силен копнеж го изпълни, и той си каза: „Само един ден път е до там и аз мога да се върна при моята любима!“ И той се засмя, стана от плитчината и тръгна към брега.
И когато стигна до сухия бряг, той се засмя отново и протегна ръце към душата си. А душата му нададе силен радостен вик, изтича да го пресрещне и влезе в него. Тогава младият рибар видя пред себе си върху пясъка сянката на тялото, която е тялото на душата. А душата му каза:
— Нека не се бавим, а да се махаме оттука, защото морските богове са завистливи и имат чудовища, които изпълняват заповедите им.
И те забързаха и през цялата нощ пътуваха под луната и през целия следващ ден пътуваха под слънцето, а вечерта пристигнаха в един град. И младият рибар попита душата си:
— Това ли е градът, където танцува тази, за която ми говори? А душата му отвърна:
— Не е този град, друг е. Въпреки това нека влезем.
И те влязоха, и тръгнаха по улиците, и когато минаваха по улицата на златарите, младият рибар видя прекрасна сребърна чаша, изложена на една сергия. И неговата душа му каза:
— Вземи тази сребърна чаша и я скрий!
И той взе чашата и я скри в гънките на наметалото си, а после побързаха да напуснат града и след като извървяха около една левга, младият рибар се намръщи, захвърли чашата и рече на душата си:
— Защо ме накара да взема тази чаша и да я скрия? Нали това е лоша постъпка?
Ала неговата душа му отвърна.
— Успокой се! Успокой се!
И вечерта на втория ден те пристигнаха в друг град и младият рибар попита душата си:
— Това ли е градът, в който танцува тази, за която ми говори?
— Не е този град, друг е. Въпреки това нека влезем.
Така те влязоха и минаха по улиците, и когато минаваха по ули-цата на продавачите на сандали, младият рибар видя едно дете да стои край съд с вода. А душата му каза:
— Удари това дете!
Тогава той заудря детето, докато то се разплака, и след кйтв стори това, побързаха да излязат от града. И след като бяха изминали една левга, младият рибар се разгневи и рече на душата си:
— Защо ме накара да ударя детето? Нали това е лоша постъпка?
Ала неговата душа му отвърна:
— Успокой се! Успокой се!
И вечерта на третия ден те стигнаха до един град и младият рибар попита душата си:
— Това ли е градът, в който танцува тази, за която ми говори?
А душата му отвърна:
— Може да е в този град, затова нека влезем.
И те влязоха и тръгнаха из улиците, но никъде младият рибар не видя реката или хана, който се намира край нея. А хората от града го гледаха любопитно и той се уплаши, и каза на душата си:
— Да си вървим оттук, защото тази, която танцува с бели крака, я няма.
Ала неговата душа отвърна :
— Не, нека останем, защото нощта е тъмна и можем да срещнем но пътя разбойници.
И тя го накара да седне на пазарището и да си почине, и след малко край тях мина търговец с татарско наметало, понесъл фенер от надупчен рог, завързан на коленчата тръстика. И той попита:
— Защо седиш на пазарището, като виждаш, че дюкяните са затворени и вързопите стегнати?
А младият рибар му отвърна:
— Не мога да намеря хан в този град, нито пък имам сродник, който да ми даде подслон.
— Не сме ли всички сродници? — рече търговецът. — И не сме ли създадени от един бог? Затова ела с мене, защото аз имам стая за гости.
И младият рибар стана и последва търговеца в дома му. И след като прекоси една градина с нарове и влезе в къщата, търговецът му донесе розова вода в меден съд, за да си измие ръцете, и зрели дини, за да утоли жаждата си, и сложи пред него купа с ориз и парче печено ярешко месо.
И след като той се изми и наяде, търговецът го заведе в стаята за гости и му пожела да спи и да си почине. И младият рибар му благодари и целуна пръстена, който носеше на ръката, и се хвърли на килимите от боядисана козя вълна. И когато се покри със завивките от черна агнешка вълна, той заспа.
Три часа преди изгрев, още докато беше нощ, неговата душа го събуди и му каза:
— Стани и иди в стаята на търговеца, в стаята, в която спи, убий
го и вземи златото му, защото то ни е нужно!
И младият рибар стана и се промъкна в стаята на търговеца. Върху краката му лежеше крива сабя, а на таблата до него имаше девет кесии със злато. И той простря ръката си и докосна сабята и когато я докосна, търговецът се сепна, събуди се, скочи, грабна сабята си и извика на младия рибар:
— Със зло ли отвръщаш на доброто и с пролята кръв ли се отплащаш за услугата, която ти направих?
А душата каза на младия рибар :
— Удари го!
И той го удари така, че търговецът падна в несвяст. Тогава грабна деветте кесии със злато и изтича бързо през градината с нарове и обърна лицето си към звездата, която е звездата на утрото.
И когато бяха изминали една левга от града, младият рибар се заудря в гърдите и каза на душата си:
— Защо ме накара да убия търговеца и да взема златото му?
Сега зная, че си лоша.
Ала неговата душа му отговори
— Успокой се! Успокой се!
— Не — извика младият рибар. – Не мога да се успокоя, защото всичко, което ме накара да правя, ми е омразно. Мразя те и тебе и искам да ми кажеш защо постъпи така с мене?
А неговата душа му отвърна :
— Когато ме пропъди по света, ти не ми даде сърце, затова аз се научих да правя всички тези неща и на мене те ми харесват.
— Какво говориш? — прошепна младият рибар.
— Ти знаеш — отвърна неговата душа, — ти знаеш това добре. Забрави ли, че не ми даде сърце? Вярвам, че не си. И затова сега не се тревожи, нито пък тревожи мене, а се успокой, защото няма да има мъка, от която да се откажеш, нито някое удоволствие, което да не получиш.
И когато младият рибар чу тези думи, потрепера и каза на душата си:
— Не, ти си лоша! Ти ме накара да забравя моята любима, съблазни ме с изкушения и ме вкара в пътя на греха.
А неговата душа му отвърна:
— Ти не си забравил, че когато ме пропъди по света, не ми даде сърце. Ела, нека да отидем в друг град и да се повеселим, защото имаме девет кесии със злато.
Ала младият рибар взе деветте кесии със злато, захвърли ги на земята и ги стъпка.
— Не! — извика той. — Аз нямам нищо общо с тебе, нито пък ще ходя някъде с тебе и така както съм те пропъдил, така ще те
пропъдя и сега, защото ти не си ми сторила нищо добро.
И той се обърна гърбом към луната и с малкия нож, който имаше дръжка от зелена змийска кожа, се опита да отреже от краката си тази сянка на тялото, която е тяло на душата. Но душата не се помръдна от него, нито дори обърна внимание на заповедта му, а каза:
— Магията, която ти откри магьосницата, вече е безсилна, защото аз не мога да те оставя, нито пък ти можеш да ме пропъдиш. Само веднъж в живота си човек може да пропъди душата си, но този, който си я възвърне, остава завинаги с нея и това е неговото наказание и отплата.
И младият рибар пребледня, стисна ръцете си и извика:
— Тя е вероломна магьосница, щом не ми каза това!
И когато младият рибар узна, че никога няма да може да се отърве от душата си и че това беше една лоша душа, която ще остане завинаги в него, той падна на земята и горчиво заплака. И когато настъпи денят, стана и каза на душата си:
— Ще си завържа ръцете, за да не изпълнявам твоите заповеди, и ще стисна устните си, за да не ти говоря, и ще се върна в мястото, което тази, която обичам, обитава. При морето ще се върна и край малкия залив, където тя обича да пее, и ще я повикам и ще й разправя за злото, което съм сторил, и злото, което ти си ми сторила.
А неговата душа продължаваше да го изкушава.
Ала младият рибар не отвърна на душата си, а запечата устните си с печата на мълчанието и завърза със здрава връв ръцете си. После се запъти към мястото, откъдето беше дошъл, на същия този малък залив, където неговата любима обичаше да пее. И колкото и да се мъчеше неговата душа да го изкуши по пътя, той не й отвръщаше, нито пък правеше някои от злините, които тя го караше да върши. Толкова голяма беше силата на любовта, която беше в него. И когато стигна до брега на морето, той свали връвта от ръцете си и махна печата на мълчанието от устните си и повика малката русалка. Но тя не дойде на неговия повик, макар че той я вика и я умолява цял ден. А неговата душа му се подиграваше:
— Както изглежда, малко радост получаваш от твоята любов. Ти си като тоя, който по време на суша налива вода в счупен съд. Ти раздаваш това, което имаш, а нищо не получаваш в замяна. По-добре да дойдеш с мене, защото аз знам къде е Долината на удоволствията.
Ала младият рибар не отвърна на душата си, а в една цепнатина на скалата си направи колиба от плетени пръчки и живя там цяла година. И всяка сутрин той зовеше русалката, и по пладне я зовеше отново, а нощем произнасяше нейното име. Но тя никога не се показа от морето, за да го срещне, нито пък някъде в морето можа да я намери той, макар че я търси в пещерите и зелената вода, в локвите на прилива и кладенците, които са на дъното на дълбините, А през цялото време неговата душа го изкушаваше и му нашепваше ужасни неща. Ала тя не успя да го подчини, така голяма беше силата на неговата любов.
И след като измина годината, душата се замисли: „Аз изкушавах господаря си със злини, а неговата любов е по-силна от мене. Се¬га ще го изкушавам с добро и може би така той ще дойде с мене“, И тя каза на младия рибар:
— Аз ти разправях за радостите на света, но ти не ме слушаше.
Позволи ми сега да ти разправя за болките в света и може би тогава ти ще слушаш. Защото истинската болка е господарката на този свят, нито има някой, който може да избяга от нейната мрежа. Някои нямат дрехи, а други нямат хляб. Има вдовици, които седят в пурпур, и вдовици, които седят в дрипи. Напред и назад по мочурищата вървят прокажени и те са жестоки един към друг. Просяците се скитат нагоре-надолу по пътищата и техните торби са празни. По улиците на градовете шествува гладът и чумата седи на техните врати. Ела, нека отидем и поправим тези неща, за да не съществуват повече. Защо трябва да си губиш времето тук и да зовеш своята любима, като виждаш, че тя не отговаря на зова ти? И каква е тази любов, на която толкова много държиш?
Ала младият рибар не отговори, толкова голяма беше силата на неговата любов. Всяка сутрин той продължаваше да зове русалката, и на пладне я зовеше наново, и нощем произнасяше нейното име. Ала нито веднъж тя не излезе от морето да го срещне, нито в някое кътче на морето той можа да я намери, макар че я търсеше в морските реки и в долините, които са под вълните и в морето, което нощ¬та прави пурпурно, а утринта — сиво.
И след като измина втората година, една вечер душата каза на младия рибар, седнал сам в плетената колиба:
— Ето, аз те изкушавах със злини, изкушавах те с добрини, а твоята любов е по-силна от мене. Затова няма повече да те изкушавам, но те моля, позволи ми да вляза в твоето сърце, за да стана както преди едно цяло с тебе.
—Разбира се, че можеш да влезеш! — отвърна младият рибар. — Навярно, когато вървя без сърце, ти си изстрадала много.
— Уви! — извика душата. — Не мога да намеря място, откъдето да вляза, така преизпълнено с любов е твоето сърце.
— Все пак бих искал да ти помогна — каза младият рибар.
И щом изрече това, от морето се чу силен жалостен вик като вика, който хората чуват, когато някой от морските жители е мъртъв. И младият рибар скочи — излезе от своята плетена колиба и изтича долу на брега. Черните вълни дойдоха забързани до брега и носеха със себе си товар, който беше по-бял от сребро. Бял като морския прибой и като цвете, той се мяташе върху вълните. И прибоят го взе от вълните, а пяната го пое от прибоя и брегът го получи, и младият рибар видя в краката си тялото на малката русалка. Мъртво то лежеше в неговите крака.
Като някой покосен от болка той се хвърли върху тялото, зацелува студената червенина на устата и омота около ръката си мокрия кехлибар на косата. Той се хвърли край него на пясъка и плачеше като някой треперещ от радост, а с мургавите си ръце го притискаше до гърдите си. Студени бяха устните, ала той ги целуваше. Солен беше медът на косата, но той го вкусваше с горчива радост. Той целуваше затворените клепачи и пръските от буйните вълни, които оставаха в техните чашки, бяха по-малко солени от неговите сълзи. И той се изповяда пред мъртвата. В раковините на нейните уши той изля тръпчивото вино на своя разказ. Той обви малките ръце около врата си и със своите пръсти докосна тънкото като тръстика гърло. Горчива, горчива беше неговата радост и изпълнена със странно доволство беше неговата мъка.
Черното море се приближаваше все по-наблизо и бялата пяна застена като прокажена. С бели нокти от пяна морето се впиваше в брега.
От двореца на морския цар се издигна отново жалостивият вик и далече в морето огромните тритони надуха дрезгаво своите рогове,
— Бягай! — каза душата. — Защото морето ще идва по-близо и ако се забавиш, то ще те убие. Бягай, защото аз се страхувам, като виждам, че твоето сърце е затворено за мене поради голямата ти любов! Бягай на безопасно място! Ти нали не искаш да ме изпратиш без сърце на оня свят?
Ала младият рибар не слушаше своята душа, а продължаваше да зове малката русалка и да й приказва:
— Любовта е по-добра от мъдростта, по-скъпа от богатствата и по-хубава от краката на човешките дъщери. Огньовете не могат да я погълнат, нито пък водите да я угасят. Аз те зовях от зори и ти дойде на зова ми. Луната чу твоето име, а ти още не ми обръщаше внимание. За зло те напуснах, за своя собствена болка си отидох от тебе. Все пак твоята любов беше постоянно с мене и винаги тя беше силната, и нищо не взе надмощие над нея, макар че, аз гледах и злини, гледах и добрини. И сега, когато си мъртва, ще умра с тебе и аз.
А душата му го умоляваше да тръгне, ала той не искаше, толкова голяма беше неговата любов. И морето се приближи и търсеше да го покрие със своите вълни и когато той разбра, че идва краят, целуна с безумни устни студените устни на русалката и сърцето, което беше вътре в него, се пръсна. И понеже преливаше от любов, сърцето се пръсна, душата му намери отвор, влезе и стана едно цяло с него, както преди. А морето покри младия рибар с вълните си.