www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

В едно време на брега на едно море живеел беден рибар на име Кендзо Синобу. Цялото му богатство било една схлупена колиба, стара лодка и бамбукова въдица.
Веднъж през един студен ветровит ден някой почукал на колибата на Кендзо. Кендзо отворил вратата и видял на прага изнемощял старец.
— Позволи ми да пренощувам тук — помолил му се странникът. — Дълъг път съм извървял без почивка и сега те моля да ми дадеш подслон и да утолиш моя глад.
Кендзо се смутил.
— Уважаеми учителю, аз съм твърде беден и мога да ви предложа за вечеря само една рибка — казал той и посочил огнището, където в едно котле се варяла някаква малка рибка.
— Но нали ти вариш тая риба за себе си? — попитал странникът.
Сега Кендзо за първи път в живота си излъгал:
— Аз току-що вечерях и съм съвсем сит — почнал да уверява той госта. — Не се отказвайте от скромното ми угощение и, моля ви се, не мислете за мене!
Когато странникът се навечерял, Кендзо го сложил да спи на своята рогозка, а сам, гладен, легнал направо на пръстения под.
През нощта Кендзо се разбудил от стенанията на странника.
— Какво ви е, учителю, да не сте болен? — обезпокоил се Кендзо.
— Студено ми е, много ми е студено. Ако не запалиш веднага огън, ще умра.
„Какво да правя? — помислил си Кендзо. — В къщи нямам вече нито съчка. Нима не ще мога да спася този почтен човек и той ще умре по моя вина?“
И Кендзо грабнал брадвата и изтичал на брега, където стояла неговата стара лодка. Рибарят вдигнал брадвата и скоро лодката му се превърнала в купчина трески. Върнал се в къщи Кендзо и запалил огън в мангала.
Когато в колибата се стоплило, странникът станал от рогозката и казал:
— Благодаря ти, сега отново съм здрав. Кажи ми какво е най-съкровеното ти желание?
Без да се колебае, Кендзо отговорил:
— Искам всички японци да притежават мъдрост, здраве, честно спечелено богатство, храброст, знания и веселие.
Като чул тези думи, странникът казал:
— Тези човешки блага се пазят в едно сандъче на върха на Златната планина. Над тях бди Синият дракон. Мнозина смели хора са се опитвали да изкачат Златната планина, но пътят е труден. Хиляди смъртни опасности дебнат онзи, който се опита да получи тези блага.
— Няма да се уплаша от нищо — казал Кендзо. — Само ми кажете къде се намира Златната планина.
Странникът отговорил:
— Върви все на юг, но помни едно: до Златната планина може да стигне само този, който обича своя народ повече от самия себе си и който няма да отстъпи и пред самата смърт!
Като казал това, странникът се сбогувал с Кендзо и се отправил към вратата. На прага той се обърнал и промълвил:
— Ние пак ще се видим с тебе. Сбогом.
Рано сутрин Кендзо тръгнал на път. Двадесет дни той вървял все на юг, както му казал странникът. На двадесет и първия ден стигнал до брега на една широка река. Нейните вълни с шум се разбивали в крайбрежните скали.
Кендзо се замислил: „Как да премина на отсрещния бряг?“ Изведнъж той забелязал наблизо нечий дом и се отправил към него. Там той попитал стопанина:
— Уважаеми господине, къде мога да намеря лодка, за да премина на другия бряг?
— Какво сте намислили, какво сте намислили! — замахал с ръце стопанинът. — Никой на света не е успял да преплава тази река! Нейното течение е толкова бързо, водовъртежите така ужасни, че всеки, който се е опитвал да мине на другия бряг, е загивал.
— Но аз непременно трябва да отида на другия бряг! — извикал Кендзо.
— Нито един смъртен не е успял да преплава тази река — повторил стопанинът.
— Да имах малко коприна, веднага бих преминал на другия бряг— извикал Кендзо.
— Аз ще ви дам коприна — казал стопанинът. — Само че все пак не разбирам как ще преминете реката.
Като взел коприната, Кендзо веднага започнал да прави от нея Огромно хвърчило. Когато хвърчилото било готово, Кендзо се обърнал към стопанина със следните думи:
— Моля ви се, завържете ме за хвърчилото и го пуснете във въздуха! Щом вятърът ме отнесе на другия бряг, аз ще прережа връвта и ще се спусна на земята.
Стопанинът започнал да разубеждава смелия момък:
— Можете да се пребиете. По-добре останете да живеете в моя дом и аз ще ви дам за жена своята единствена дъщеря красавица! А след моята смърт ще станете собственик на земите и горите ми.
В сърцето на Кендзо обаче горяло само едно желание — да направи своя народ щастлив. И той рекъл:
— Японската пословица казва: „Който иска да отнеме вълшебния камък от дракона, той трябва да се бие с дракона!“ Който пък е решил да направи своя народ щастлив, той не бива да се страхува за живота си!
— Нека бъде, както вие искате — казал стопанинът и се заловил за работа.
Привързал Кендзо за хвърчилото и то се издигнало в облаците. Носено от вятъра, то бързо прелетяло през широката и бурна река. В това време вятърът утихнал и Кендзо почнал да се спуска към земята. Щом краката му докоснали земята, той радостно възкликнал:
— По-скоро на път, не бива да губя нито минута!
Но не бил направил и няколко крачки, когато изведнъж от храстите изскочил тигър. И в същото време Кендзо чул зад гърба си странно съскане. Обърнал се и видял, че към него пълзи боа. За Кендзо нямало спасение: пред него бил тигърът, а зад него боата. И двете животни — и тигърът, и боата — искали да изядат бедния Кендзо и никой от тях нямал желание да отстъпи своята плячка на другия.
Внезапно се чул страшен шум и от небето като стрела се спуснал огромен орел. Орелът грабнал Кендзо и се издигнал толкова високо във въздуха, че Кендзо изгубил от поглед земята. Кендзо веднага разбрал: орелът го носел в гнездото си, за да го разкъса там.
Когато орелът започнал да се спуска, Кендзо видял под себе си бушуващ океан и крайбрежни скали. Оставало орелът да размаха още няколко пъти криле и щял да се намери в своето гнездо. Внезапно орелът забелязал, че в гнездото му е влязла една маймуна и се готви да изяде орлетата му. Орелът изпищял пронизително, пуснал от нок¬тите си човека и се стрелнал към маймуната.
Кендзо полетял надолу и огромните вълни го понесли далеч в океана.
„Нима ще загина, без да съм се сдобил с щастие за своя народ?“— тъжно помислил Кендзо.
В този миг той забелязал близо до себе си един кит. Като събрал последните си сили, Кендзо доплувал до кита и се покатерил на гърба му. Скоро на кита му омръзнало да лежи на едно място и като вдигнал наоколо си грамадни вълни, великанът се отправил на път.
Измореният Кендзо легнал на гърба на кита и сам не забелязал как заспал. Когато се събудил, той видял наблизо бряг. Без да мисли много, Кендзо се хвърлил във водата и заплувал.
Щом стъпил на песъчливия бряг, той паднал от умора и глад и изгубил съзнание. Лежал на земята, докато го забелязало най-после едно момче, което карало към брега един вол. Момчето видяло Кендзо и почнало да му духа с ветрило. Кендзо отворил очи, но не можел да се изправи на краката си. Тогава момчето му помогнало да се качи на вола и го повело към близката бамбукова гора.
В гората имало една голяма къща. От къщата излязъл стопанинът и попитал момчето:
— Кого си довел?
— О, татко! — извикало момчето. — Този човек лежеше без съзнание на брега на океана и аз не можех да не му дам помощ.
Тогава бащата похвалил момчето, помогнал на Кендзо да влезе в къщата, нахранил го и го сложил да спи.
Дълго спал Кендзо, а когато се събудил, в стаята му влязъл стопанинът на къщата и го попитал:
— Кажете, многоуважаеми, накъде сте тръгнал?
— Отивам на върха на Златната планина, за да получа за народа си мъдрост, здраве, богатство, знания, храброст и веселие.
— Чувал съм за тази планина — казал бащата на момчето. — Но ако ви е скъп животът, не ходете там! Никой не се е връщал жив оттам. Останете в къщата ми и живейте, колкото искате!
— Не! — казал решително Кендзо. — Не ме убеждавайте ! Докато съм жив, нищо не може да ме задържи на половината път.
И Кендзо отново тръгнал на юг.
Преминал той безлюдна степ, преплувал огромно езеро, промък¬нал се през непроходима гора и видял пред себе си безкрайна пустиня. Три дни вървял Кендзо по горещата пустиня, измъчван от глад и жаж¬да: на четвъртия забелязал в далечината върха на Златната планина.
Зарадваният Кендзо се спуснал към планината и по пладне бил вече в подножието й. Без да се спира, Кендзо започнал да се изкачва към върха.
Едва изминал малко път, и някъде отгоре ненадейно се раздал силен глас:
— Ни крачка напред! Иначе ще бъдеш разкъсан!
Но не било лесно да се изплаши Кендзо. Той извадил меча си и Се спуснал напред. И изведнъж от всички страни го заобиколили страшни кучета. Те стоели около Кендзо с разтворени уста и яростно светкащи очи.
Отново се чул глас отгоре :
– Обърни се гърбом към кучетата, махай се оттук и кучетата няма Да те закачат ! Но ако направиш макар и една крачка напред, те Ще те разкъсат на парчета.
Кендзо ударил най-близкото до него куче и то веднага избягало с подвита опашка. Останалите кучета пронизително завили и затракали със зъби. Кендзо отново ударил с меча си най-близкото куче и това куче също подвило опашка и се отдалечило.
Тогава Кендзо разбрал, че кучетата са страшни само за оногова, който пред опасността не тръгва напред, а назад, и затова стремително се втурнал напред. Свирепите кучета жално заскимтели и изчезнали. Но изпитанията на смелия Кендзо не се свършили. Не успял да направи той и няколко крачки, когато видял пред себе си една красива девойка. Девойката тичала срещу него, простирала ръце и повтаряла една-единствена дума:
— Помощ ! Помощ !
— Кой е посмял да те обиди? — попитал Кендзо.
— Избягах от Синия дракон. Той ме преследва, спасете ме!
— Не бой се, аз ще те защитя! — високо извикал Кендзо и вдигнал меча си нагоре.
— Знайте обаче, че никакъв меч не може да погуби Синия дракон! Но тук наблизо има пещера, в която някога са живели боговете. В нея Синият дракон не влиза…
— Тогава да побързаме към нея! — зарадвал се Кендзо.
Девойката изтичала напред, а Кендзо след нея.
Когато влязъл в пещерата, Кендзо дълго не можел да се опомни от изумление. Сред пещерата била сложена масичка, отрупана с множество ястия и кани с вино.
— Добрите богове са помислили за нас! — радостно извикала девойката. — Вижте какви прекрасни ястия, какви приятни вина са ни оставили те!
И като поканила Кендзо да седне на белоснежната рогозка, девойката започнала любезно да го угощава.
Тя му пълнела чашата ту от една кана, ту от друга. Такива вкусни вина Кендзо никога през живота си не бил пил.
Скоро Кендзо заспал. Когато се събудил, едва не умрял от ужас: девойката била изчезнала, а сам той бил прикован с дебела верига към стената на пещерата.
Горкият Кендзо лежал в пещерата и чакал появяването на ужасния дракон. Но драконът не се показвал.
Много дни изминали, откакто Кендзо се събудил прикован към стената на пещерата. Мъчели го глад и жажда; всеки ден силите на нещастника намалявали все повече и повече. И когато Кендзо се при¬готвил вече да умре, в пещерата изведнъж се извил вятър, стените потреперали и пред рибаря се появил Синият дракон.
Драконът бил страшен. Върху змийската му шия се въртяла огромна конска глава с волски уши. Коремът и гърбът на дракона били покрити със сини люспи.
— Върви си доброволно и аз няма да те пипна! — изхъркал драконът. — Ако не го сториш, ще те уморя от глад!
— Докато съм жив, аз няма да се откажа от мечтата си да направя своя народ щастлив! — отвърнал Кендзо.
Драконът отворил уста и пещерата се изпълнила със смрадлив дим. Отново се извил вятър и отново потреперали каменните сводове на пещерата. Когато димът се разсеял, дракона го нямало вече. Той изчезнал. Но в пещерата изведнъж нахълтали десет демона. Всеки от тях се приближавал към Кендзо и му казвал:
— Върви си доброволно и ние ще ти дадем толкова злато, колкото можеш да носиш!
И на всеки от тях Кендзо отговарял:
— По-добре да умра, отколкото да се върна в родината си без сандъчето с човешките блага!
Тогава демоните грабнали железни тояги и почнали да бият Кендзо. След всеки удар те го питали:
— Ще се махнеш ли оттук?
И всеки път той отговарял:
— Не!…
Нищо не могли да постигнат демоните и те побързали да отидат при своя покровител.
С бесен рев се втурнал Синият дракон в пещерата. Той разкъсал веригата, с която Кендзо бил прикован за стената, замъкнал го до един огромен водопад и го хвърлил във водната бездна. Но щом Кендзо изчезнал в бурните струи, драконът го измъкнал и му казал :
— Върви си и аз ще ти дам толкова бисери, колкото можеш да носиш!
— Не! — извикал Кендзо. — Не !
— Е, тогава краят ти е настъпил! — изръмжал разяреният дракон.
Той привързал Кендзо за една висока елха, а над главата му
с помощта на сто въжета прикрепил огромен камък. Като направил това, драконът казал :
— Този камък се държи на сто въжета. Всяка секунда аз ще прерязвам по едно въже. Ако след сто секунди ти не се признаеш за победен, камъкът ще ти смаже главата!
И като казал това, той започнал да прерязва въжетата. Изминали се деветдесет и девет секунди. Сега камъкът се държал само на едно въже.
— За последен път те питам: ще се махнеш ли оттук или не! – изревал драконът.
— Не! – отговорил отново Кензо – Не!
— Умри тогава! – извикал драконът разярен и замахнал с меча си да пререже и последното въже, на което се държал камъкът.
В този момент екнал страшен глас:
— Спри!
Кензо вдигнал очи и видял близо до дракона същия онзи странник, който му разказал за Златната планина и за съндъчето с човешките блага. Странникът бил облечен в червени копринени дрехи: в дясната си ръка държал златна пръчица.
Злият дракон дори не погледнал към странника. Той замахнал с меча си и разсякъл последното въже, на което се държал огромния камък. Но странникът, който всъщност бил могъщ вълшебник, докоснал камъка със златната си пръчка и той паднал в краката на привързания за елхата Кензо.
— Ще те разкъсам! – изревал драконът и бълвайки смъртоносен пламък се спуснал към вълшебника. Но вълшебникът изведнъж се превърнал в могъщ великан. Като видял това, драконът се превърнал в лъв.Тогава вълшебникът отново приел човешки образ, вдигнал нагоре златната си пръчка и от облаците върху лъва се посипали остри стрели.
Лъвът изревал от болка, подскочил нависоко и изчезнал:
— Вие победихте Синия дракон! – извикал привързания за дървото Кензо.
Но вълшебникът не бързал да се радва. Той извадил едно огледало, сложил го на земята и в него се отразило всичко, което ставало в облаците. Кендзо видял на небето дракона, който се прицелвал във вълшебника с отровна стрела. Вълшебникът отново вдигнал към небето златната си пръчица и драконът полетял надолу. Щом стъпил на земята, той се превърнал във вълк и се спуснал да бяга. Вълшебникът в миг приел образа на тигър и полетял след вълка. Тогава вълкът се превърнал в ястреб, а вълшебникът в могъщ орел. Но в същия миг, когато орелът настигнал ястреба, ястребът свил криле, паднал в тревата, превърнал се в къртица и се скрил дълбоко в земята. Веднага орелът се превърнал в глиган и почнал да разравя скривалището на къртицата. Къртицата изскочила изпод земята и се превърнала в камък, който се търкулнал надолу по планината. Тогава странникът отново приел своя образ, докоснал камъка със златната си пръчица и камъкът се пръснал на малки парчета, които се превърнали в отровни мухи. Странникът взел шепа пясък, подхвърлил го нагоре и във въздуха полетели множество врабци. Врабците се нахвърлили върху мухите, почнали да ги кълват и скоро от всички мухи оцеляла само една. Кендзо я забелязал, когато тя била вече високо в небето. Още миг и тя щяла да се скрие в облаците. Но странникът духнал към облаците и цялото небе се покрило с паяжина. Мухата се оплела в тази паяжина.
Кендзо видял как мухата се мъчела да се отърве от паяжината. Но колкото повече се мъчела тя, толкова повече се уплитала. Вълшебникът хвърлил върху мухата златната си пръчица, мухата изведнъж се превърнала в дракон, който разкъсал паяжината и полетял надолу. Като паднал на земята от такава височина, драконът се пребил.
Тогава странникът отвързал Кендзо от дървото и му казал:
— Ти не щадеше живота си, за да направиш щастлив своя народ, и затова аз ти се притекох на помощ. Ти не се уплаши от смъртта, не се отрече от мечтата си, затова злите сили не можаха да те погубят. Иди на върха на Златната планина! Сега пътят дотам е открит за тебе.
Кендзо така се зарадвал, че забравил умората си, и бързо се отправил към върха. Там той веднага видял златното сандъче, грабнал го и се затичал надолу.
Денем и нощем вървял сега Кендзо към родината си. Той бързал да стигне в Япония, за да дари своя народ с всички човешки блага. Като стъпил на родната земя, Кендзо отворил капака на сандъчето и оттам излезли Мъдростта, Здравето, Богатството, Храбростта, Знанието и Веселието.
Казват, че тези човешки блага и досега съществуват на земята, но може да ги получи само този, който никога не се грижи за себе си, а мисли само за щастието и благополучието на своя народ.

Вие питате отде се появила на земята костенурката ли? Слушайте тогава!
Един път на дъното на дълбокия океан се случило голямо нещастие. Великият дракон, господарят на морето, се разболял от тежка болест. Напразно придворният лекар — тюленът — разглеждал предългия му език, натискал му корема, обаче каквото и да правел, не можал да познае смъртоносната болест на своя господар и не знаел какви капки и прахове да му предпише. От ден на ден драконът отпадал и гаснел. Лекарствата на тюлена не само че не му помагали, а даже му вредели. Всички придворни ходели из двореца на пръсти и шепнели, когато говорели. Смехът и усмивката се наказвали със смърт. Виновният бивал изхвърлян на брега.
И ето веднъж в двореца дошъл пустинникът-октопод. Много години не бил напущал жилището си той, но като чул за смъртоносната болест на морския владетел, старият октопод се явил пред дракона и му казал:
— Господарю! Нито докторът, нито придворните, нито мъдреците, нито пък учените — никой не ще облекчи твоите страдания и не ще те избави от болестта. Само аз мога да те излекувам. Едно време много отдавна моят дядо боледувал от същата болест. Но една минута преди да умре, един мъдрец му донесъл чер дроб от жив заек. Той го изял и оздравял. Нека, господарю, да ти намерят чер дроб от жив заек и твоята болест ще мине! Разбира се, в морето не живеят зайци, но на брега, съвсем близо оттук, има много зайци.
Изслушал великият дракон думите на октопода и се натъжил.
— Аз съм цар на всички морета и океани, пред мене треперят китове и акули, аз потапям грамадни кораби и все пак не съм в състояние да уловя нищо и никакъв заек.
Тъгувал драконът ден-два, а на третия ден заповядал да повикат всички придворни.
Дълго мислили придворните как да хванат заек, но нищо не могли да измислят. Най-бъбривите съветници мълчали, като че ли си били глътнали езика. Но по едно време се обадил великанът кит. А ето какво казал той:
— Могъщи наш господарю драконе! Възложи на мене да ти уловя заек. Аз ей сегичка ще донеса в двореца този безделник.
Зачудил се драконът.
— Благодаря ти, ките. Но я кажи ти, мой верни служителю, как мислиш да хванеш тоя звяр?
— Много лесно — отговорил китът. — Ще изплувам на брега, ще срещна заека, ще го глътна и ще се върна тука.
— Ех, ките, ките — натъжил се царят, — главата ти е голяма, но умът ти е мъничък. Ами че как ще извадят заека от корема ти?
Сконфузеният кит замълчал и се помъчил да се скрие зад гърба на телохранителите-акули.
— Значи никой от моите мъдреци не знае как да донесе на дъното на океана едно мъничко зайченце — извикал драконът и китът се разтреперал от страх.
Тогава при дракона допълзяла една костенурка и казала:
— Господарю, възложи на мен да хвана заека. Аз имам четири крака и мога не само да плувам, но и цял ден да ходя по сушата. Утре ще ида в планините, ще намеря заек, ще го измамя и ще го доведа тук.
Помислил дракона и решил: нека костенурката се опита да хване заек. Тя е хитра. Не току-тъй главата й прилича на змийска.
— Твоят план е прекрасен — възкликнал той. — Още сега тръгвай за земята. Моят живот зависи от твоя ум.
Разтичала се костенурката, сбогувала се надве-натри с домашните си и изплувала на повърхността на морето. Брегът не бил далеч. Костенурката излязла на сушата и почнала да пълзи към планините. Много била доволна от задачата, която трябвало да разреши. И с право! Защото ако тя донесе заек на дъното на океана, господарят й сигурно щял да я направи главен съветник. Но изведнъж костенурката си спомнила, че никога не била виждала заек.
— Какво нещастие! — прошепнала тя. — Аз тъй бързах, че не попитах как изглежда заекът. Ще трябва да се връщам в къщи.
И костенурката припълзяла до брега, пльоснала се в морето и се спуснала на дъното близо до двореца. Както винаги тук се трупали придворните.
— Господа — казала смутена костенурката. — Не се ли е случвало на някого от вас да се срещне със заек?
В тълпата се чуло подсвирване. Смеел се с ококорени очи големият морски рак.
— Защо се смеете? — ядосала се костенурката. — Много сте дързък!
Морският рак запълзял на една страна, приближил се до костенурката и казал:
— Смея се на вашето невежество.
— Значи вие самият сте се срещали със заек?
— И още как! Аз ли не съм виждал заек? Колко пъти съм го срещал аз, когато съм се разхождал близо до планината.
— Ех, че ми провървя! Разкажете ми, моля ви се, как изглежда.
— Аз на драго сърце бих ви разказал това, но нали всички знаят каква забравана сте вие. По-добре ще бъде, ако ви нарисувам тоя звяр.
— Колко съм ви благодарна, скъпи раче! Когато стана пръв съветник, аз не ще забравя вашата любезност.
И като скрила рисунката под корубата си, костенурката пак излязла на брега. Тя веднага се заклатушкала към планината, на която много-много отдавна живеел един заек. Случило се така, че тъкмо по това време заекът намислил да се поразходи преди обед. Едва направил заекът няколко скока и изведнъж чул, че го викат.
— Кой ме вика? — попитал заекът, като се спрял.
Зад един камък се показала костенурката. Тя смело изпълзяла три заека, разгледала го и едва тогава го попитала:
— Я чуй! Ти си заекът, нали?
— Да, аз съм заекът! — казал важно заекът. — Ами ти що за звяр си? За пръз път виждам такова животно. Откъде и защо си благоволила да дойдеш по нашите места?
— Аз се казвам костенурка. Живея на дъното на океана. Ето защо не си ме виждал никога. Но днес трябваше да дойда тук по една важна работа.
— Но отде позна, че съм заекът, щом никога не си ме виждала?
— Ами че много просто. Аз имам твоя портрет!
Костенурката измъкнала рисунката и я показала на заека.
— Виж каква прилика! — провикнал се заекът. — Същински аз! Отде я взе?
— Придворният на морския цар — морският рак — ми подари този твой портрет.
Зачудил се заекът.
— За какво ти е потрябвал, костенурке, моят портрет?
— Скъпи зайко, аз дойдох при тебе, да ти предам поканата на моя господар. Царят на моретата те покани да му отидеш на гости.
— Благодаря ви за любезната покана — казал заекът и се поклонил. — Но не мога да ви последвам в морето. Нима не знаете, че аз не умея да плувам и че много се страхувам от водата?
— Глупости! — казала костенурката. — Не се безпокой за нищо. Аз ще те отнеса на дъното на океана в пълна изправност.
Но заекът никак не искал да се разделя с нивите, засети със зеле, със зеленчуковите градини, в които растял сладкият и сочен морков, да се разделя със своята тъй широка и удобна дупка. Затова той отново попитал:
— А не знаете ли защо съм потрябвал на вашия цар?
— Разбира се, че зная — почнала да лъже костенурката. — Работата е там, че царят на моретата е най-доброто и справедливо същество в целия свят. Той просто се облива в сълзи, ако някой от жителите на царството му се разболее. И ето че най-добрият от царете узна колко тежко живееш на земята. Той просто плака с глас, когато морският рак му разказваше, че тебе може да те убие с човката си някой орел, да те разкъса на парчета някой тигър, да те застреля някой човек. „Поканете го при мене! — провикна се през сълзи царят. — Защото тук, на морското дъно, никой никога не ще го закачи. Тук няма нито орли, нито хора, нито тигри!“ Ето защо дойдох да те взема — завършила своя разказ костенурката.
Натъжил се заекът от думите на костенурката.
— Това е истина! На земята всички ме преследват: и зверове, и птици, и хора! Колко пъти животът ми е висел на косъм. Даже в своята дупка не се чувствувам в безопасност. Речено-сторено. Отивам на дъното на океана, дето всички са тъй добри и любезни!
— Прекрасно — зарадвала се костенурката. — Да не губим време. Да тръгваме още сега!
— Да, да! Да тръгваме още сега!
Костенурката и заекът тръгнали към морето. Щастливият заек се усмихвал, постоянно мърдал уши и високо подскачал на едно място. И макар костенурката да бързала много, на заека се струвало, че тя пълзи като някой охлюв. Не се стърпял заекът и казал:
— Я се качете, уважаема костенурке, на гърба ми и за една минута ще бъдем на брега на морето. Там пък вие вече ще ме носите. Съгласна ли сте?
— Разбира се! Аз за пръв път в живота си идвам на сушата и виждам, че да се ходи по земята е цяло мъчение.
Качила се костенурката на заювия гръб и заю се затичал към морето. Той тичал тъй бързо, като че ли го гонел някой вълк. Докато костенурката скрие главата си в своята коруба, те стигнали в боровата гора, която се простирала до самия бряг на морето. Никога дотогава заекът не бил виждал море. И то му се видяло много страшно. Имало вятър и вълните с шум се пенели в стръмния бряг.
— Погледнете, госпожо костенурке, как се вълнува морето. В такава буря лесно можеш да се удавиш — казал уплашеният заек.
— Какво говорите! — засмяла се костенурката. — Веднага се познава, че не сте бил на море. То е неспокойно само на повърхността. Щом се гмурнете във водата и всичко ще тръгне добре. Качете се сега на гърба ми и нямайте грижа за нищо.
Но заекът се маел. Кой знае защо, го хванал страх да скочи в морската бездна. Изведнъж наблизо се появил старият познат на заека — язовецът. Язовецът много се зачудил, като срещнал заека тъй далеч от дупката му.
— Какво правиш тук? — попитал язовецът.
Заекът оправил с лапа мустаците си и важно казал:
— Госпожа костенурката ми съобщи, че морският цар желае да се запознае с мене. Аз отивам в неговото царство.
Язовецът сърдито завъртял глава и високо извикал:
— Глупост е това! Ти няма да преживееш нито един ден там.
— Празни приказки! Кой ще посмее да ме бутне в морското дъно, щом самият цар не може да живее без моето общество?
— Измамили са те! Морското дъно гъмжи от разни чудовища. Ти ще загинеш там. И помни: колкото и да викаш за помощ, никой от твоите приятели не ще може да ти помогне там. Послушай моя съвет: бягай далеч от морето и забрави костенурката.
Язовецът говорел тъй убедително, тъй разпалено, че заекът се смутил и казал на костенурката:
— Вижте, госпожо костенурке, аз си спомних, че в дупката ми остана едно снопче много хубави моркови. Тъй че не ще мога да дойда сега при вашия господар.
Като казал това, заекът се намерил с три скока при язовеца. И без да бързат, тръгнали за гората.
Щом видяла това, костенурката викнала жално:
— Олеле, какво нещастие! Колко ще се наскърби нашият цар. Нали съм глупава, забравих аз да кажа на заека най-важното: стар и бездетен е нашият господар и искаше той да предаде своето царство на умния заек.
Всички знаят колко дълги са ушите на заека. И, разбира се, зайко не пропуснал нито дума от това, което казала костенурката, а глухият язовец нищо не чувал.
— Я чуй, язовецо — казал заекът, — аз все пак ще ида за минутка при морския цар. Интересно е, разбираш ли, да се види как живеят там…
И той се затичал назад към брега, дето го чакала костенурката.
— Аз реших да не огорчавам твоя господар и да изпълня желанието му — казал заекът. — Освен това страхувам се, че царят ще ти се разсърди, ако се върнеш сама…
— Отдавна трябваше да сториш това! — зарадвала се костенурката. — Глупавият язовец от завист ти наприказва всякакви глупости. И тъй, да вървим!
И костенурката, като качила на гърба си треперещия от страх заек, се хвърлила във вълните. По земята костенурката едва пълзяла, затова пък във водата плувала бързо и уверено. Като стигнала до средата на морето, костенурката почнала да се спуска на дъното. Тя тъй добре познавала пътя, че се спуснала тъкмо пред двореца.
Като видели костенурката със заека на гръб, вратарите тозчас обадили на дракона за пристигането на дългоочаквания гост. Двете акули разтворили пред заека дворцовите порти и костенурката повела заека към трона, на който седял морският цар.
— Добри ми и могъщи драконе — казала костенурката. — Твоята заповед е изпълнена. Пред тебе стои един жив заек. Можеш да изядеш черния му дроб! Като чул тия думи, заекът едва не припаднал. Обаче никак не му се умирало, та казал вежливо, но тъй високо, че всички да чуят:
— Любезна костенурке, защо вие на земята не ми казахте, че добрият цар има нужда от моя черен дроб?
Костенурката се закикотила:
— Че ако аз ти кажех това по-напред, ти никога нямаше да се съгласиш да ме последваш.
— Вие постъпихте неразумно, госпожо костенурке. Аз с готовност бих ви дал за добрия господар не само единия си, но и двата си черни дроба. Аз нищо не ще пожаля за такъв могъщ цар. Но аз никога не нося със себе си черния си дроб. Пазя го в дупката си. Сега ще трябва отново да се изкачваме на земята, а после пак да се спускаме на дъното. Ето колко излишна работа създадохте вие, госпожо костенурке!
Когато драконът чул, че костенурката довела заека без чер дроб, ужасно се разсърдил: тая костенурка винаги забравяла най-главното. Драконът кихнал три пъти, което показвало, че е много разгневен, и изревал:
— Как посмя, глупачке, да не кажеш на заека за черния дроб! Още сега тръгвай с него обратно и на мръкване искам да видя тук заека с чер дроб! Инак ще заповядам на една акула да те глътне!
Пак се качил заекът на корубата на костенурката и изплували на брега. Щом костенурката стъпила на брега, заекът скочил от гърба й и се втурнал към гората.
— Сбогом, глупава костенурке! — извикал той. — Трябва ти моят чер дроб, ето го!
И като се изправил на задните си лапи, той се потупал с предните си крака по корема.
Нито го чула, нито го видяла вече костенурката. Къде ще стигне тя заека! Знаела костенурката, че драконът не обича да се шегува. Значи сега ще се намери в гърлото на акулата. Помислила, помислила костенурката и най-после решила: „Щом глупавият заек може да живее на земята, ще преживея и аз!“
И останала костенурката да живее на земята. И от нея започва целият род на костенурките, които живеят по земята. А оттогава зайците никога не се приближават до морския бряг и не говорят с костенурките.

Някога, твърде отдавна, живял на един остров рибар със своята жена. Те имали дъщеря, красавицата Чин. Майката я обичала повече от живота си, а бащата — лош човек — никога не помислял за нея.
Веднъж рибарят и жена му отишли в морето да ловят риба. Три ъти хвърлили те мрежата, три пъти я изваждали празна. И всеки път при това рибарят злобно казвал:
— Проклета риба! Дано да изпука до една!
А жена му друго думала:
— Поне една рибка да хванем за обед на щерката.
И ето, когато по пладне те извадили мрежата, видели в нея да блести една-единствена рибка.
— Няма да продаваме тази рибка, ще я оставим за щерка ни — казала жената.
— Я виж ти! — ядосал се рибарят. — Аз сам ще я изям! Хвърлили те отново мрежата и уловили още една рибка.
— Тази непременно ще оставим за щерка ни – казала жената.
— И през ум не ми минава! — извикал рибарят. — Нека си направи чорба от листа! Тази рибка аз също ще изям сам!
Още веднъж хвърлил рибарят мрежата и пак извадил една рибка.
— Тази вече аз непременно ще сваря на щерка ни! — казала жената и посегнала към рибката.
— Да не си посмяла да я пипнеш! — извикал рибарят и така силно блъснал жена си, че тя не се удържала на краката си, паднала в морето и потънала.
Бедната жена обаче не загинала, а се превърнала в голяма морска костенурка. А когато се завърнал в селото, рибарят казал, че жена му се удавила.
Нещастната Чин плакала дни и нощи, спомняйки си за своята добра майчица.
Минало се година и рибарят се оженил за съседката си. Той и не подозирал, че тази съседка била най-лошата жена в света.
Новата жена на рибаря имала дъщеря с толкова грозно и сипаничаво лице, че от него отвръщали поглед дори горските маймуни.
Още от първите дни мащехата и дъщеря й намразили красилата и трудолюбива Чин. Те я заставяли да им работи, постоянно й се карали и дори я биели.
И ето че веднъж, когато мащехата жестоко набила Чин, бедната девойка отишла на морския бряг, седнала на един крайбрежен камък и горчиво заплакала.
Изведнъж Чин видяла пред краката си една морска костенурка. Костенурката гледала разплаканата девойка и от очите й също се ронели сълзи.
Тогава Чин разбрала, че това е майка й. Тя коленичила, прегърнала костенурката и почнала да я целува. Оттогава Чин започнала всеки ден преди залез слънце да идва на морския бряг и да се среща с костенурката. Мащехата се учудила: къде се губи това момиче всеки ден? Почнала тя да следи Чин. И когато видяла как заварената й дъщеря милва морската костенурка, колко нежно костенурката гледа девойката, жената се досетила коя е тази костенурка,
И мащехата решила да причини мъка на омразната си завареница. Напекла тя препечени питки, сложила ги под дюшека си и легнала. Щом рибарят влязъл в хижата, жената почнала да се обръща ту на едната, ту на другата страна. Захрущели под дюшека препечени питки, а хитрата мащеха запъшкала и занареждала:
— Обърна се наляво — костите ми пращят! Обърна се надясно — костите ми трещят! Приближава се смъртта ми, ох-ох! Приближава се смъртта, ох-ох!
— Как да те излекувам? — попитал рибарят. Жената отговорила:
— Стига само да изям една лъжица чорба от морска костенурка, и ще се оправя. Иди на брега, там винаги има костенурки!
Отишъл рибарят на морския бряг, гледа — на пясъка седи Чин, а до нея една голяма костенурка. Доближил се рибарят дебнешком до костенурката, ударил я с веслото и я убил. Девойката заплакала горчиво, спуснала се към костенурката, почнала да я прегръща и целува… Но бащата отблъснал дъщеря си, метнал костенурката на гръб и се отправил към къщи.
Жената видяла мъжа си с мъртвата костенурка, скочила от рогозката и казала:
— Аз съм вече здрава: хвърли костенурката на гладните кучета!
Мъжът така и направил — дочакал да се свечери и хвърлил костенурката накрай село. Но кучетата дори не успели да се доближат до костенурката, тъй като до нея стояла Чин. Тя внимателно отнесла костенурката до в къщи, изкопала край пътната врата гроб и погребала в него майка си.
Горчиво плакала Чин през цялата нощ. А на сутринта, щом изгряло слънцето, девойката изведнъж чула нежен звън. Тя изтичала навън от хижата и видяла, че на гроба на майка й израснало чудно мангово дърво. Всичките плодове на това дърво били златни и сребърни.
Ветрецът полюлявал клонките, плодовете се докосвали един до друг и нежно звънели.
Цялото село се събрало пред хижата на рибаря да гледа чудното дърво.
В това време се зачули звуци от ловджийски рогове и лай на кучета. Императорът отивал в джунглите на лов за диви слонове. Пътят му минавал покрай хижата на рибаря.
Когато се приближил до чудното дърво, императорът попитал:
— На кого принадлежат тези чудесни плодове?
— Това дърво е на моята дъщеря, милостиви господарю! — извикала мащехата. — Тя го е отгледала!
— Покажи ми дъщеря си — заповядал императорът. — Тя заслужава награда…
Доведената дъщеря бързо изскочила напред и се поклонила.
— Това дърво твое ли е? — попитал императорът.
— Мое, добри ми господарю, мое…
— Тогава откъсни ми десет сребърни и десет златни плода и аз щедро ще те наградя!
Доведената дъщеря се спуснала към дървото и почнала да го друса. Но колкото и да се мъчела, нито един плод не паднал на земята. Те дори престанали да звънят. Тогава тя се покатерила на дървото и се опитала да откъсне плодове от клонките. Но щом докоснела някой плод, той веднага повяхнал, ставал сух и набръчкан.
Императорът се намръщил и сърдито казал:
— Слизай на земята, лъжкиньо! Това не е твое дърво. Но аз искам да зная кому принадлежат сребърните и златните плодове!
Тогава Чин излязла напред и казала:
— О, мое дърво! Дай ми десет златни и десет сребърни плода!
Още не изрекла тия думи, и в краката й паднали десет златни и десет сребърни плода.
— Ето кой е истинският стопанин на дървото! — извикал императорът и заповядал на слугите си да покачат Чин на неговия слон.
— Ще те заведа в моя дворец — казал императорът на девойката. — След три дни ще стане нашата сватба.
Щом императорът и свитата се отдалечили от селището, мащехата грабнала брадвата и започнала да сече дървото със сребърните и златните плодове. Когато дървото рухнало, от хралупата му изхвръкнала една кукувица и полетяла след императорската процесия.
Императорът удържал думата си. След три дни дъщерята на рибаря станала негова жена.
Мащехата се научила за това и решила да погуби завареницата си. Тя заповядала на своята дъщеря да изрови дълбока яма сред къщи, а сама заминала при завареницата си.
Лошата жена пристигнала в двореца, прегърнала завареницата си и почнала да й говори:
— Не можем да живеем без тебе. Много ни домъчня. Ела ни на гости поне за три дни!
Завареницата повярвала на думите на мащехата си, тръгнала за родното си село. Пристигнала в къщи и мащехата почнала да угощава завареницата си с различни сладкиши. Угощавала я, угощавала я и изведнъж изпуснала една лъжица в ямата.
— Ей сега ще я извадя — казала дъщерята на рибаря и скочила
долу за лъжицата.
В същата минута мащехата грабнала котел с вряла вода и го изляла в ямата. Но преди още лошата жена да пипне котела, отвън три пъти изкукала кукувица. В миг врялата вода се превърнала в обикновена вода, а Чин изчезнала. Вместо нея от ямата изхвръкнала птичка — земеродно рибарче.
Минали се пет дни и императорът изпратил пратеници за жена си. Мащехата видяла пратениците на императора и казала:
— Вашата господарка заповяда да я чакате на кръстопътя на четирите пътища!
Пратениците тръгнали към кръстопътя на четирите пътища. А в това време мащехата пременила дъщеря си в дрехите на Чин, покрила лицето й с копринена кърпа и я завела при пратениците на императора.
Пратениците почтително настанили дъщерята на лошата жена върху украсения със злато слон и бързо се отправили обратно.
Императорът с нетърпение очаквал завръщането на своята жена. Той заповядал на слугите си да се покатерят на най-високата палма и ла гледат към пътя. И когато в далечината се показал слонът, който носел на гърба си доведената дъщеря, слугите изтичали при императора и радостно извикали:
— О, повелителю! Радвай се и ликувай! След малко нашата госпо¬дарка ще прекрачи прага на твоя дворец.
Зарадваният император побързал да посрещне жена си. Но ко¬гато махнал покривалото от лицето й, той ядосано извикал:
— Жено, коя си ти?
— Нима не ме позна, господарю мой? Аз съм твоята покорна жена – отговорила доведената дъщеря.
— Лъжеш, жено! — извикал отново императорът. — Прекрасното лице на моята жена приличаше на цвета на лилията. А твоето лице е сякаш утъпкан от слонове път.
— О, господарю! — казала доведената дъщеря. — Докато бях в моето село, постигна ме голямо нещастие. Заболях от шарка и лицето ми стана грапаво и грозно!.. Ако ме прогониш, аз ще умра от скръб!
— Не, ти не приличаш на жена ми — казал императорът. – Очите на моята жена са ясни, големи и спокойни, сякаш езера на разсъмване. А твоите очи са мътни и неспокойни.
— О, господарю, аз се страхувах, че ще ме разлюбиш, и плаках толкова много, че очите ми потъмняха!
— Добре — казал императорът .— Моята жена е изкусна тъкачка. Ако ти си Чин, изтъчи ми до утре парче плат за дрехи!
Доведената дъщеря влязла в стаята за тъкане, приближила се до чекръка и заплакала от страх. Тя никога през живота си не била работила и сега в ужас очаквала да открият измамата й.
Но изведнъж през прозореца влетяло рибарчето. То кацнало на чекръка и започнало бързо да преде преждата с човчицата и крачетата си. Това било Чин. Тя чула желанието на своя добър мъж и за да му достави радост, решила сама да изпреде преждата и да му ушие дрехи.
Злобната доведена дъщеря като омагьосана наблюдавала работата на малката птичка.
Когато птичката привършила, измамницата грабнала вретеното, ударила с него птичката и я убила. После извикала готвача и му заповядала:
— Изпечи тази птица и я поднеси на императора за вечеря!
След тези думи тя грабнала новите дрехи на императора, изтичала при него и му казала:
— Изпълних твоята заповед, господарю мой. Виж как съм изтъкала и ушила дрехите ти!
Императорът погледнал и се учудил: така хубаво тъчала само Чин!
Когато императорът седнал да вечеря, слугата му поднесъл иа златно блюдо изпечената птичка. Доведената дъщеря казала:
— Тази отвратителна птица ми пречеше, когато тъчех дрехите ти. Аз я убих и заповядах да ти я поднесат за вечеря.
В този момент императорът чул как надалече печално кука кукувица и, кой знае защо, му станало мъчно за птичката; той не ял от нея и заповядал на слугата да отнесе обратно блюдото.
— Хвърли я навън на котките! — извикала след него доведената дъщеря.
Когато слугата изнесъл блюдото, той също чул печално кукане. Кой знае защо, и на него му станало толкова мъчно за птичката, че не я хвърлил на котките, а я заровил недалеч от двореца.
Сутринта придворните видели близо до двореца голямо дюлево дърво. Всички се учудили: как е могло такова голямо и красиво дърво да израсне за една нощ! Единствен само слугата знаел, че на това място е погребана птичката.
След известно време покрай двореца минала една бедна бабичка. И когато седнала да си почине на сянка под дюлевото дърво, в кра¬ката й паднала голяма дюля.
— Боговете са ми изпратили вкусна вечеря — казала бабичката.
Но като погледнала в къщи дюлята, видяла, че плодът е още съвсем зелен.
— Ще я сложа в глиненото гърне, там ще доузрее — решила старата жена.
Така и направила.
На другия ден рано сутринта бабичката отишла в гората за съчки.
Когато се върнала, тя се смаяла. В бедната колиба всичко било прибрано, изметено, дори огънят в огнището запален. Що за чудо е това!
И старата жена решила да разбере кой й помага.
На другия ден на разсъмване жената се престорила, че отива пак в гората. А всъщност се скрила зад вратата и почнала да гледа през пролуката какво става в колибата.
Щом слънчевите лъчи огрели земята, бабичката видяла от глиненото гърне да излиза една съвсем мъничка девойка. Девойката бързо започнала да расте и за минута се превърнала в млада жена с невиждана красота.
— Но това е нашата господарка, жената на императора! — възкликнала бабичката и се затичала право към двореца.
Първият, когото видяла в двореца, бил готвачът.
— Господин готвач — извикала старата жена, — моля ви се, елате по-бързо в моята колиба!…
Когато готвачът стигнал до жилището на бабичката и погледнал през пролуката на вратата, не повярвал на очите си: жената на императора метяла колибата на бабичката!
Готвачът и бабичката дълго придумвали Чин да се завърне в двореца. Когато тя се завърнала, императорът извикал радостно:
— О, моя жено, ти отново си станала прекрасна!
В това време се появила доведената дъщеря. Тя блъснала Чин и закрещяла:
— Не ти, а аз съм жената на императора! Ти си магьосница, която е откраднала моя образ! О, мъжо, заповядай да хвърлят магьосницата в клетката на леопардите!
А Чин казала:
— Нека съдбата ни бъде решена по старинния обичай! Дайте ни два меча и ние ще се бием! Правият винаги ще победи!
Императорът се съгласил и заповядал да донесат два меча: единия дървен, другия железен. Доведената дъщеря веднага грабнала железния меч. А дъщерята на рибаря се подпряла на дървения меч и казала:
— Истината е по-силна от меча! В ръцете на правия дървеният меч е по-здрав от железния!
Доведената дъщеря замахнала с меча и ударила с всичка сила жената на императора. Но мечът не причинил никаква вреда на Чин. Щом като докоснал Чин, железният меч станал по-мек от лебедов пух.
И всички извикали радостно:
— Ето нашата истинска господарка! Ето жената на императора!
Доведената дъщеря видяла, че истината е разкрита, и се спуснала да бяга.
Тогава Чин хвърлила след нея дървения меч. И щом дървеният меч докоснала злата измамница, тя се строполила на земята, разсечена на две.
Така възтържествувала правдата.
Оттогава императорът и дъщерята на рибаря заживели в мир и щастие. В тяхната градина се поселила кукувицата. И достатъчно било тя да зърни само жената на императора, за да започне весело да кука. Императорът и Чин толкова обикнали кукувицата, че заповядали на слугите си да я хранят с отбрани зърна върху златен поднос и да я поят с изворна вода от сребърно блюдо.

Живял някога на брега на океана снажен и работлив момък. Казвал се Ванг-Чо-Лин. Ванг-Чолин бил рибар. Той излизал призори с малката си лодка в океана и се връщал към залез слън¬це. Момъкът продавал своя улов на богатите търговци. Ала уловът не всякога бивал голям. Дори един ден Ванг-Чо-Лин не можал да хва¬не нито една рибка. Още първия път, когато хвърлил мрежата, в нея попаднала само една раковина. Той я взел и я хвърлил обратно в оке¬ана. Ала до вечерта всеки път, когато изтеглял мрежата, момъкът не намирал в нея нищо друго освен същата златиста раковина. Колкото и далеч от лодката да я запращал, тя пак попадала в мрежата му.
Слънцето залязло. Настъпил здрач. Ванг-Чо-Лин не преставал да мята и изтегля мрежата и всеки път връщал черупката наново във водата. Свечерило се съвсем. Океанът притъмнял. Момъкът хвърлил за последен път мрежата. Когато я изтеглил, златистата раковина пак била в нея. Разбрал най-сетне Ванг-Чо-Лин, че не ще се отърве от тази черупка, взел я и я задържал в ръката си. Раковината заблестяла като малка Звездица в безлунната нощ. Момъкът я сложил в пазвата си и загребал към брега. Подухвал лек ветрец. Потната риза застудяла на гърба на Ванг-Чо-Лин, ала в пазвата си той усещал топлинка.
Било късно през нощта, когато Ванг-Чо-Лин стигнал у дома си. Той сложил раковината в една делва, а сам, уморен и гладен, се тръшнал на твърдото легло. Момъкът притворил очи, ала не можал да заспи.
По едно време стаята се озарила от някаква силна светлина. Погледнал младият рибар и що да види: светлината излизала от делвата, в която бил сложил раковината. А след малко в сиянието се поя¬вила чудна хубавица! Тя пристъпила към момъка и проговорила:
— Дойдох да стана твоя жена, Ванг-Чо-Лин. Моето име е Ра. Искаш ли ме?
Ра била феята на раковините, една от стоте дъщери на богинята па Морския лазур. Стоте феи никога не напускали своя кристален дворец на Острова на коралите. Ра била най-малката и най-хубавата от всички.
— Толкова хубост не е на хубаво! — казвала често богинята на Морския лазур, като гледала замечтаните очи на Ра.
Ра обичала да гледа от прозореца. И ето, един ден тя съгледала в океана лодката с младия рибар. Ра почнала да чака всеки ден и всеки ден виждала момъка. Виждала тя колко е снажен и сръчен. Разбрала колко е силен и весел. Та как няма да разбере? Ванг-Чо-Лин по цял ден мятал и изтеглял мрежата, като пеел с топлия си кадифен глас.
„Ако всички смъртни са толкова хубави, работливи и весели, све¬тът на хората навярно е прекрасен!“ — завидяла Ра и замечтала да отиде при хората.
Една нощ Ра излязла скритом от двореца, изтичала до края на скалата, превърнала се в раковина и се търкулнала във водата. Така тя достигнала хижата на Ванг-Чо-Лин.
— Искаш ли ме за жена? — повторила въпроса си Ра.
Ванг-Чо-Лин разтъркал очите си и пак погледнал:
— Истина ли е това, или сънувам? — попитал той с пресъхнали от изненада устни.
Ра го прегърнала и сложила глава на младите му, силни гърди… И заживели щастливо рибарят Ванг-Чо-Лин и неговата прекрасна невяста. Работели те и пеели заедно.
Три години богинята на Морския лазур търсела изчезналата си дъщеря — феята на раковините. Най-сетне открила следите й в малкото рибарско селце на брега на океана. Богинята на Морския лазур не можела да повярва, че в света на хората, с този беден рибар нейната дъщеря, нейната фея на раковините може да бъде по-щастлива, отколкото на Острова на безсмъртието. Тя заповядала на Ра още същата нощ, преди да настъпи утринната зора, да се върне на острова. Ако ли не стори това, богинята на Морския лазур ще накара океана да се надигне от бреговете си, да залее и да унищожи целия свят на смъртните.
Ра вече била толкова обикнала своя мъж и всички хора, че от страх да не загинат се подчинила.
Когато се събудил заранта, Ванг-Чо-Лин видял, че е сам. Той веднага отгатнал какво се е случило, влязъл в лодката си и загребал с все сила към Острова на коралите.
Като го видяла да приближава, богинята на Морския лазур страшно се разгневила. От нейния гняв засвистял вятър. Оловни облаци закрили изгряващото слънце. Забушувал океанът. Малката рибарска лодка се носела като орехова черупка върху яростните вълни, ала Ванг-Чо-лин здраво стискал кормилото.
В това време в кристалния дворец на Острова на коралите Ра плачела и молела майка си да смири гнева си и да спре бурята. Ала нейните сълзи и молби още повече разгневили богинята на Морския лазур. Светкавици като огнени змии се застрелкали над малката лодка. Гръмотевици разтърсили натежалото небе и заплашвали да го сгромолясат върху младия рибар. Ала Ванг-Чо-Лин бил неустрашим. Неговата вяра в обичта на Ра му давала сили да се бори с водната стихия и да дочака победата на справедливостта!
И наистина, богинята на Морския лазур се уморила да беснее, а Ванг-Чо-Лин, здрав и читав, все още сновял в яростната буря и вече трето денонощие неговата лодка обикаляла Острова на коралите. Богинята на Морския лазур била изумена от любовта на младия рибар, от смелостта и волята му, от неговите неизчерпаеми сили. Тя била трогната от голямата обич на Ванг-Чо-Лин, от огромната човешка обич!
Богинята на Морския лазур се тръшнала победена.
В този миг облаците се разнесли, вятърът утихнал, укротил се океанът. Заблестяло небето в чудна утринна синева.
— Върви, моя малка фейо на раковините! — казала най-сетие богинята на Морския лазур. — Иди, Ра! Иди завинаги при своя избраник! Иди… при хората…

Преди стотици години под синия купол на небето, в къщурката на края на гората, живели мъж и жена. Тяхното момченце по цял ден си играело с децата, тичало из гората. А вечер баща му го учел да чете и пише. Един ден майка му казала:
— Вече е време да помагаш на баща си, сине. Днес няма какво да ядем. Иди на морето и налови малко риба.
Момченцето взело мрежата и се запътило към брега на морето. То хвърлило мрежата, а когато я извадило, видяло малка, трицветна рибка — златисточервеносиня. Рибката го погледнала жално и заговорила с човешки глас:
— Пусни ме в морето, момченце! За награда пък аз ще ти дам вълшебна ножица: всичко, каквото изрежеш с нея, ще стане истинско.
Момченцето се усмихнало, съжалило рибката и я пуснало в морето.
И изведнъж в ръцете му се появила ножица. То се огледало и видяло как от съседното дърво паднал голям жълт лист. Взело го момченцето и си изрязало от него дворец. И какво да види! Дворецът почнал да се увеличава, да расте, докато се превърнал в огромен златен дворец. Само че наоколо било пусто. Тогава момченцето събрало други листа — жълти, зелени, червени, кафяви — и започнало да изрязва от тях цветя, треви, дървета… и ето че около двореца се разстлала цветуща градина.
Момченцето изтичало у дома. Изрязало от хартия дрехи за майка си, баща си и себе си и всички се облекли в копринени и кадифени премени. Пренесли се в двореца и заживели по-богато от всички.
Не минало много време и момченцето почнало да тъгува. Не го пускали навън в градината, не му разрешавали да дружи с предишните си другарчета-беднячета. Нямало с кого да си играе. Отгоре на това майка му непрекъснато му подвиквала: „Пази скъпите си дрехи, не се търкаляй по пясъка, не се цапай, не прави това, не върши онова!“
Не го пускали ни в гората, ни в полето, нито дори до морето — майка му се страхувала, че рибката ще си вземе вълшебната ножица.
Този живот омръзнал на момченцето. Когато то слушало отдалече смеха и виковете на децата, искало му се да бъде с тях, да играе, да събира съчки в гората и да помага на баща си в полето.
Една нощ тихичко се измъкнало от стаята си, минало през градината и се затичало към морето.
Там то високо извикало:
— Рибке моя, златисточервеносиня! Къде си? Дойдох да ти кажа, че твоят златен дворец не ми е нужен! Помогни ми, рибке, върни
ми предишния живот!
В същия миг трицветната рибка изплувала и казала:
— Нека бъде по твоему, мой малък приятелю! Сега ти си богат и знатен, но си прав: парите и богатството, които не са добити с труд, не носят щастие и радост. На изгрев слънце хвърли ножицата в морето, свирни три пъти — и ще бъдеш щастлив както по-рано.
С първите лъчи на утринното слънце момченцето хвърлило ножицата в морето и свирнало три пъти.
Когато то се върнало у дома, от двореца нямало и следа. Пред вратата на къщата стояла майка му и както преди се усмихвала и го чакала.

Във времето на халиф Харун ар-Рашит в град Багдат имало човек, когото наричали Синдбад-хамалина. Той живеел сиромашки. Случило се така, че един ден той носел тежък товар, а тоя ден бил много горещ — и се уморил Синдбад от своя товар, и се изпотил, а жегата се усилила. И минавал той покрай портата на един търговец, пред която било поливано и пометено, и въздухът там бил прохладен, а до портата имало широка пейка. И сложил хамалинът товара си на тази пейка, за да си почине и да подиша чист въздух, а от портата повял към него нежен ветрец и благоуханен мирис и хамалинът, като седнал на края на пейката, се наслаждавал и слушал откъм жилището струнни звуци на лютня и гласове, които го изпълвали с вълнение и разни стихове и чувал пение на птици, които се обаждали и славели аллах с разни гласове, на всевъзможни езици, и това били гургулици, персийски славеи, горски гълъби и пойни яребици.
И хамалинът изпаднал в голям възторг, и като се приближил до портата, видял вътре в къщата голяма градина и зърнал там слуги и разни неща, които могат да се намерят само у царете и султаните; и го облъхнал благоуханен мирис на всевъзможни прекрасни ястия и прекрасни напитки. И вдигнал той поглед към небето, и възкликнал: „Слава на тебе, творецо, ти надаряваш безмерно когото искаш. Ти отсъждаш на тварите онова, което пожелаеш: едни са щастливи, а други като мене тънат в безкрайна умора и унижение“. И казал едно стихотворение.
А като свършил стиховете, Синдбад-хамалинът рекъл да вдигне своя товар и да си тръгне, но изведнъж при него от портата излязъл млад слуга с красиво лице и прекрасна снага, в разкошни дрехи. И хванал той хамалина за ръката, и му рекъл: „Влез да поприказваш с моя господар, той те вика“. И хамалинът искал да откаже — да не влиза със слугата, — но не можал да направи това. Той оставил товара си у вратаря при входа на къщата и влязъл със слугата, и видял прекрасен дом, върху който лежал отпечатък на гостоприемство и достойнство, а като погледнал в голямата приемна зала, видял там благородни господа и знатни търговци; и имало в залата всевъзможни цветя и разни благовонни растения, и закуски, и плодове, и множество разнообразни ястия, и вина от отбрани грозда. И имало инструменти за музика, и веселба, и прекрасни робини, и всички те стоели на местата си, а сред залата седял човек знатен и почтен, с побеляла от годините брада; той бил красив на лице и прекрасен по външност и имал вид величествен, достоен и почтен.
И слисал се Синдбад-хамалинът, и възкликнал на себе си: „Кълна се в аллаха, тоя кът е райска градина, дворец на султан или цар!“ И после учтиво пожелал на присъствуващите мир и благоденствие и призовал над тях благословение; и като целунал земята пред тях, се спрял и навел глава.
И стопанинът на къщата му позволил да седне, и той седнал, а стопанинът се приближил до него и му рекъл: „Добре дошъл!“
После заповядал да му поднесат разкошни ястия и Синдбад-хамалинът се приближил, и след като произнесъл името на аллах, почнал да яде и ял, докато се наял до насита, а после рекъл: „Слава на аллах!“ — и си измил ръцете, и поблагодарил на присъствуващите. „Добре дошъл — рекъл му стопанинът на къщата, — денят на твоето дохождане е благословен. Как се казваш ти и с какво се занимаваш? — „Господарю — отговорил Синдбад, — аз се наричам Синдбад-хамалинът и нося на главата си чужди неща срещу заплащане“.
И стопанинът на къщата се усмихнал и му рекъл: „Знай, хамалино, че ти се наричаш така, както и аз — Синдбад-мореплавателят. Но аз искам да ми повториш стиховете, които каза, когато стоеше на портата“. И хамалинът се смутил и възкликнал: „В името на аллах, не ми се сърди! Умората и трудът, и лошият поминък научават човека на неучтивост и безразсъдство“ — „Не се смущавай — отговорил му стопанинът на къщата, — ти стана мой брат. Кажи ми тези стихове, те ми харесаха много, когато чух как ги изговаряш, застанал до портата.“
И хамалинът казал на стопанина на къщата тези стихове и те му допаднали, и той се възхищавал от тях, като ги слушал.
„О, хамалино — рекъл той, — знай, че моята история е чудна. Аз ще ти разкажа за всичко, което стана и се случи с мене, преди да достигна това щастие и да седна на това място, дето ме виждаш. Аз достигнах това щастие и това място само след голям труд, силна умора и много ужаси. Колко умора и труд изпитах едно време! Аз извърших седем пътешествия и за всяко пътешествие има по един чуден разказ, който смущава умовете.

Първо приключение:

Знайте, благородни хора, че баща ми беше богат търговец и умря, когато бях малко момче, като ми остави пари и земи.
А като пораснах, аз сложих ръка върху всичко това и взех да ям прекрасни ястия и да пия прекрасни напитки. Водех дружба с младежи и се обличах в прекрасни дрехи, и се разхождах с приятели и другари, и мислех, че всичко това ще трае вечно. И прекарах така известно време, а после се опомних от безгрижието си и се върнах към разума, и видях, че парите ми са се свършили и положението ми се е изменило. Изплаших се и се смутих.
И станах, и събрах всички неща и дрехи, които имах, и ги продадох, а после продадох земите и всичко, което владееха ръцете ми, и събрах три хиляди дирхеми. И дойде ми наум мисълта да замина в чужди страни.
И тогава реших и си накупих стоки и неща, и разни принадлежности, и онова, което беше нужно за пътешествието. И се качих на един кораб, и слязох в град Басра заедно с тълпа търговци, и ние пътувахме по морето дни и нощи, и плавахме покрай острови, като преминавахме от море в море и от суша към суша; и навсякъде, откъдето минавахме, продавахме и купувахме, и разменяхме стоки. И се впуснахме в морето, и достигнахме един остров, подобен на райска градина, и стопанинът на кораба спусна котва до този остров, и всички, които бяха на кораба, слязоха на този остров. И те си направиха мангали, и разпалиха на тях огън, и се заеха с разни работи: някои готвеха, други перяха, а трети се разхождаха; и аз бях между онези, които се разхождаха из острова.
И пътниците се събраха и почнаха да ядат, да пият, да се веселят и да свирят; и така прекарвахме ние времето си, когато изведнъж стопанинът на кораба се изправи на края на палубата и извика, колкото му глас държи: „Побързайте, мирни пътници, да се качите на кораба! Оставете нещата си и бягайте, ако искате да спасите душата си. Бягайте, докато сте здрави и живи и не сте загинали. Островът, на който се намирате, не е остров, а голяма риба, която се е потопила в морето, и пясъкът се е насъбрал върху нея, и станала е тя като остров, и дървета растат по нея от древни времена. А когато вие запалихте огън върху нея, тя усети топлината и се размърда, и ей сега ще се спусне с вас в морето, и вие всички ще се издавите. Търсете спасението на душата си, преди да ви е настигнала гибелта, и оставете нещата си!“
И пътниците чуха думите на капитана, и побързаха да се изкачат на кораба, и оставиха всичките си неща и партушини, и казани, и мангали. И някои от тях достигнаха кораба, а някои не го достигнаха; и островът се размърда и се спусна на дъното на морето с всичко, което имаше на него, и се сключи над него ревящото море, където се биеха вълните. А аз бях между онези, които остаха на острова, и потънах в морето заедно с тези, които потънаха, но великият аллах ме спаси и запази от удавяне, и ми изпрати голямо дървено корито, от ония, в които хората перяха. И аз се хванах за коритото и го яхнах, като се оттласквах с крака като с весла, и вълните играеха с мене и ме подхвърляха насам-натам. А капитанът вдигна платна и отплава с онези, които се бяха качили на кораба, без да обръща внимание на давещите се; и аз гледах този кораб, докато той се скри от очите ми, и тогава се убедих, че ще загина. И настана нощ, и аз прекарах в коритото така един ден и една нощ, и вятърът и вълните ми помогнаха, й коритото стигна до един висок остров, на който имаше дървета, надвесени над морето. И аз се хванах за един клон на най-високото дърво.
И видях, че краката ми са отекли и рибите са изхапали пищялите ми, но не усещах това — толкова големи бяха моята скръб и умора. И изгубил съзнание, лежах на острова като мъртъв и прекарах в това състояние до другия ден.
И изгря над мене слънцето, и аз се събудих на острова, и тръгнах въпреки всичко станало с мене, ту като лазех, ту като се влачех по колене; а на острова имаше много плодове и ручеи със сладка вода и аз ядох от тези плодове.
И прекарах няколко дни и нощи, и душата ми се съживи, и движенията ми закрепнаха. И се залових да мисля и да се разхождам по брега на острова, като си направих от клоните на дърветата гега, на която се опирах, и живях дълго така.
И веднъж вървях по брега на острова, и ми се привидя отдалеч някакво същество. Помислих, че е див звяр или морско животно, и тръгнах към него, като не преставах да го гледам; и изведнъж излезе, че това е кон, огромен на вид, привързан до брега на морето. И аз се приближих до него, и конят изцвили високо, и аз се уплаших и рекох да се върна назад; но изведнъж изпод земята излезе човек и взе да ми вика, и тръгна след мене, и попита: „Кой си, откъде си дошъл и защо си попаднал на това място?“ — „Господине — отговорих му, — знай, че аз съм чужденец и пътувах в един кораб, и взех да потъвам заедно с някои от онези, които бяха на него, но аллах ми прати дървено корито и аз седнах в него, и то плаваше с мене, докато вълните ме изхвърлиха на този остров.“
И като чу думите ми, човекът ме хвана за ръка и рече: „Ела с мен“; и аз тръгнах с него, и ние влязохме в едно подземие, и той ме въведе в голяма стая, а после ме покани да седна и ми донесе ястия, А аз бях гладен и почнах да ям, и ядох, докато се наситих, и душата ми се съвзе.
И после този човек почна да ме разпитва за случилото се с мене; и аз му разказах всичко от начало до край, и той се зачуди на моята повест.
А като свърших разказа си, извиках: „Господине, не ми се сърди! Разказах ти за истинското си положение и за случилото се с мене, а сега ти ми разкажи кой си и защо седиш в тази стая, която се намира под земята. По каква причина си завързал оня кон за края на острова?“ — „Знай — отговори ми човекът, — че сме мнозина и сме се пръснали по този остров. Ние сме коняри на цар ал-Михрджан и под наша власт се намират всичките му коне. Всеки месец при новолуние довеждаме и привързваме на този остров чистокръвни кобили, а сами се крием в тази стая под земята, за да не ни види никой. И дохождат жребците на морските коне и искат да отведат кобилите със себе си, но те не могат да отидат с жребците, тъй като са привързани. И жребците цвилят лудо, и ги удрят с глава и нозе, и ние чуваме тяхното цвилене, и тогава излизаме и викаме, и те се уплашват от нас и си отиват в морето, а кобилите раждат по-късно жребец или кобилка, които стру¬ват цяла торба пари, и няма подобни на тях по цялата земя. Сега е време да излязат жребците и ако великият аллах поиска, аз ще те взема със себе си при цар ал-Михрджан и ще ти покажа нашата страна. Знай, че ако не беше се срещнал с нас, ти нямаше да видиш на този остров никого другиго и щеше да умреш от мъка, и никой нямаше да узнае за тебе. Ти дължиш на мене живота си и аз ще ти помогна да се върнеш в родината си.“
И пожелах аз щастие на коняра, и му поблагодарих за неговото благодеяние; и докато ние така разговаряхме, изведнъж един жребец излезе от морето и зацвили високо, и поиска да вземе кобилата със себе си, но кобилата почна да рита и цвили. И конярят взе в ръце меч и кожен щит, и излезе от вратата на стаята, като повика другарите си и им каза: „Излезте при жребеца!“ — и удряше с меч по щита. И дойде тълпа от хора с копия, викайки, и жребецът се уплаши от тях и се спусна в морето като бивол, и се скри под водата. И тогава конярят поседя малко, и надойдоха другарите му, всеки от които водеше по една кобила; и те ме видяха до коняря, и почнаха да ме разпитват, и аз им разказах същото, което бях разказал на коняря, и тези хора насядаха по-близо до мене, и сложиха трапеза, и взеха да ядат, и ме поканиха, и аз хапнах с тях, а после те станаха, възседнаха конете и ме взеха със себе си, като ме качиха на един кон.
И ние потеглихме, и пътувахме дотогава, докато стигнахме в града на цар ал-Михрджан, и конярите влязоха при него, и му обадиха за моята история; и царят ме повика при себе си. И ме въведоха при царя, и аз му пожелах мир и благоденствие; и той ми върна моето пожелание, и ми рече: „Добре дошъл!“ — и ме приветствува с уважение. Попита ме какво е станало с мене и аз му разказах за всичко, което ми се беше случило и което бях видял, от начало до край; и царят се зачуди на случилото се с мене й рече: „Чадо мое, кълна се в аллах, че ти си се спасил от смърт!“
И после ми оказа милост и уважение, и ме приближи до себе си, и взе да ме насърчава с думи и ласкаво обръщение. Направи ме началник на морското пристанище и ми заповяда да описвам всички кораби, които се приближават до брега; и аз живях при царя, и изпълнявах работите му, и той ме облагодетелствува щедро. Облече ме в прекрасни дрехи и аз станах негов приближен в ходатайствата и изпълняването на хорските работи.
И прекарах дълго време при него. Но всеки път, когато отивах на брега на морето, питах странствуващите търговци и моряци в коя по¬сока се намира град Багдад, като се надявах, че някой ще ми каже за него и аз ще замина за Багдад, и ще се върна в родината си. Но никой не знаеше къде е Багдад, нито кой заминава за там и аз изпаднах в смущение, и взех да се измъчвам от дългия си престой в чужбина.
И прекарах така известно време; и веднъж влязох при цар ал-Михрджан, и заварих при него тълпа индийци. Пожелах им мир и благоденствие и те ми върнаха моето пожелание, и рекоха: „Добре дошъл!“ — и почнаха да ме разпитват за родината ми, и казаха, че между тях има шакирити и те никого не обиждат и никого не принуждават, и има между тях хора, които се наричат брахмами, и те никога не пият вино, но се наслаждават и живеят мирно, като се развличат с музика, и имат камили, коне, добитък, и ми разказаха, че народът на индийците се дели на седемдесет и две класи, и аз се учудих на това много.
И видях аз в царството на цар ал-Михрджан един остров между другите острови, наречен Касил, и там цялата нощ се чуваха звуци на дайрета и барабани; познавачите на островите и пътешествениците ми разказаха, че жителите на този остров са разсъдливи хора. И видях аз в това море риба, дълга двеста лакти, и видях също тъй риба, муцуната на която беше като муцуна на кукумявка, и видях в това пътешествие много чудеса, но ако почна да ви разказвам за тях, разказът ми ще се проточи.
И аз огледах тези острови и онова, което имаше на тях, и веднъж се спрях край морето както винаги с гега в ръката, и изведнъж се доближи голям кораб, в който имаше много търговци. И когато корабът пристигна в пристанището на града и доплава до кея, капитанът сви платната и долепи кораба до брега, и спусна стълби, и моряците почнаха да Пренасят на сушата всичко, което имаше на кораба, и се затуткаха, като изнасяха стоките, а аз стоях и ги записвах.
„Останало ли е още нещо на твоя кораб?“ — попитах аз капитана на кораба и той ми отговори: „Да, господине, аз имам стоки в трюма на кораба, но техният стопанин се удави в морето до един от островите, когато пътувахме по морето, и стоките му останаха на съхранение у нас. Ние искаме да получим сведения за цената им и да ги продадем, за да занесем парите на близките му в град Багдад, средище на света“. — „Как наричат собственика на стоките?“ — попитах аз капитана; и той рече: „Наричат го Синдбад-мореплавателя“. И като чух думите на капитана, аз се вгледах, както трябва в него и го познах, и извиках силно, и рекох : „Знай, капитане, че аз съм собственикът на стоките, за които спомена. Аз съм Синдбад-мореплавателят. И тези стоки са мои стоки и мой имот“. Капитанът извика: „Не остана у никого вече ни чест, ни съвест!“ — „Капитане, защо говориш така?“ — „Ами затова — отговори капитанът, — защото ти чу, че има у мене стоки, стопанинът на които се е удавил, и искаш да ги вземеш, без да имаш право. Ние го видяхме, когато потъна и с него много пътници, нито един от които не се спаси. Как тогава казваш, че ти си стопанинът на тези стоки?“—„Изслушай, капитане, историята ми и разбери думите ми — моята правота ще ти стане ясна, защото наистина лъжата е черта на лицемерите“ — рекох аз и разправих на капитана всичко, което се беше случило с мене, откакто заминах с него от град Багдад, додето стигнахме оня остров, до който потънахме, и му разказах някои обстоятелства, които бяха се случили помежду ни; и тогава капитанът и търговците се уве¬риха в моята правота и ме познаха, и ме поздравиха за спасението, и всички рекоха: „Кълнем се в аллах, не вярвахме, че си се спасил от удавяне, но аллах ти е подарил нов живот!“ И после ми върнаха стоките, и аз видях, че името ми е написано върху тях и нищо не липсва. И разгънах стоките, и извадих някои и други прекрасни и скъпи неща, и моряците на кораба ги свалиха след мене и ги занесоха на царя като подарък. Аз осведомих царя, че това е оня кораб, на който съм бил, и му разказах, че стоките ми са пристигнали непокътнати и че този подарък съм взел от тях; и царят се зачуди много, и му стана ясна вер¬ността на всичко, което му бях казал. И царят ме обикна, и ми подари много неща в замяна на моя подарък. И после аз продадох денковете и стоките, и получих голяма печалба. Аз купих в този град стоки, предмети и храни и когато търговците от кораба поискаха да тръгнат на път, натоварих всичко, което имах, на кораба и като влязох при царя, му поблагодарих за неговото благодеяние и поисках от него позволение да заминазародината, при близките си. И царят се сбогува е мене, и когато заминавах, ми подари много стоки от този град и аз се простих с него, и се качих на кораба, и ние заминахме с благоволението на великия аллах.
И съпътствуваше ни щастието, и ни помагаше съдбата, и ние пътувахме нощем и денем, докато не пристигнахме благополучно в град Басра. И слязохме в този град, и прекарахме там малко време, и аз се радвах на спасението и връщането си в родината. След това заминах за град Багдад, средище на света (а с мене имах много денкове, предмети и стоки на голяма стойност), и пристигнах в своя квартал, и си отидох в къщи, и се явиха, и дойдоха всичките ми роднини и другари, и приятели. И после наех слуги, и накупих къщи, земи и чифлици повече, отколкото имах по-рано, и почнах да се събирам с приятели и да дружа с другари по-усърдно, отколкото едно време, и забравих всич¬ко, което бях изтърпял: и умората, и живота в чужбина, и трудностите, и ужасите из пътя. И се развличах с прекрасно ядене и със скъпи напитки, и продължавах да живея така. Ето какво стана с мене при първото ми пътешествие. А утре, ако рече великият аллах, ще ви разкажа повестта за второто от седемте си пътешествия.“
После Синдбад-мореплавателят оставил сухопътния Синдбад на вечеря у себе си и заповядал да му дадат сто мискала злато, и му рекъл: „Ти ни развесели днес“; и хамалинът му поблагодарил, и взел онова, което му подарили, и си тръгнал като размислял върху онова, което се случва с хората, и се чудел много.
Той спал тази нощ у дома си, а когато настъпило утро, отишъл в къщата на Синдбад-мореплавателя и влязъл при него, а Синдбад-мореплавателят му рекъл: „Добре дошъл!“ — и му оказал уважение, и го поканил да седне до него. А когато дошли останалите му приятели, той им предложил ястия и напитки и времето за тях било безоблачно, и ги обзел възторг.
И Синдбад-мореплавателят почнал да говори и рекъл:

Второ приключение:

„Знайте, братя, че живеех един весел живот и изпитвах безоблачна радост, докато не ми дойде веднъж наум да замина в чужди страни и не ме обзе желание да потъргувам и да погледам земи и острови, и да спечеля пари.
И се реших на тази работа, и извадих много пари, и купих с тях стоки и предмети, подходящи за пътешествие, и ги вързах, и видях един прекрасен нов кораб с платна от красива тъкан, дето имаше много хора и отлично снаряжение. И заедно с множеството търговци сложих в него своите денкове, и ние заминахме същия ден, и нашето пътешествие протичаше добре, и преминавахме от море в море и от остров към остров. И на всяко място, където слизахме, ние се срещахме с търговците и велможите на царството, с продавачите и купувачите и прода¬вахме и купувахме, и разменяхме стоки.
И постъпвахме така, докато съдбата не ни захвърли на един прекрасен остров, дето имаше много дървета, зрели плодове, благоуханни цветя, пойни птици и чисти потоци, но нямаше ни жилища, ни хора. И капитанът стигна до този остров, и почнаха да гледат там дърветата и птиците, като прославяха великия аллах и се чудеха на могъществото му. И аз излязох на острова с всички останали, и седнах между дърветата до един ручей с чиста вода.
А със себе си имах някое и друго ядене и седнах на това място, и почнах да ям; и ветрецът беше приятен, и времето ми се стори безоблачно. И ме обори дрямка, и си отдъхнах на това място, и се унесох в сън, като се наслаждавах на приятния вятър и благоуханията, а после станах, но не видях на острова ни човек, ни дух: корабът беше заминал с пътниците и никой не беше си спомнил за мене — нито търговец, нито матрос.
И взех да се оглеждам наляво и надясно, но не видях на острова никого освен себе си и ме налегна силна скръб, по-силна от която няма, и едва не ми се пръсна жлъчният мехур от голяма грижа, мъка и тегло.
А аз нямах със себе си нищо от благата на този свят — ни ястия, ни напитки — и бях останал сам, и душата ми беше уморена. И се отчаях от живота, и рекох на себе си: „Не всеки път остава здрава стомната и ако аз оцелях първия път и срещнах хора, които ме прибраха със себе си от острова, този път няма да намеря никой, който да ме отведе в населени места“.
И почнах да се разкайвам, че съм излязъл от град Багдад и съм тръгнал да пътешествувам по море, след като претърпях толкова теглила в първото си пътешествие и едва не загинах. И станах, и тръгнах да ходя по острова, защото не можех вече да седя на едно място, и после се покатерих на едно високо дърво, и взех да гледам от него на¬ляво и надясно — но не виждах нищо освен небе, вода, дървета, птици, острови и пясъци.
И погледнах внимателно, и изведнъж пред мене блесна на острова нещо бяло и голямо; и тогава слязох от дървото, и тръгнах към този предмет, и вървях към него дотогава, докато не достигнах до него, и изведнъж се оказа, че това е голям, бял купол, който се губеше във ви¬синето и беше кръгъл и огромен. И се приближих до този купол, и го заобиколих, но не намерих в него врати и не намерих у себе си сила и пъргавина да се изкача на него, тъй като беше много мек и гладък.
И отбелязах онова място, дето стоях, и обиколих купола, за да измеря неговата окръжност, и той се оказа петдесет пълни крачки. И почнах да измислям някаква хитрост, която би ми помогнала да проникна там (а наближаваше краят на деня), и изведнъж слънцето се скри, и въздухът потъмня. И аз помислих, че облак е затулил слънцето (беше лятно време), и се зачудих, и вдигнах глава, и като погледнах, видях една голяма птица с огромно тяло и широки криле, която летеше по въздуха — и тя беше закрила окото на слънцето, и беше го затулила над острова.
И се зачудих още повече, а после си спомних една история, която едно време ми разправяха пътници и странници: че на някои острови живее огромна птица, наречена рух, която храни рожбите си със слонове.
И се убедих, че куполът, който бях видял, е яйце на рух , и взех да се чудя на сътвореното от аллах.
И докато се чудех, птицата изведнъж се спусна над този купол и го обгърна с крилата си, и изпружи зад него нозе, и заспа на него (сла¬ва на оня, който не спи); и тогава аз станах, и като развързах чалмата си, свалих я от главата и я сгъвах и свивах, докато тя заприлича на въже, а после, като го вързах около кръста си, привързах се към краката на тази птица и здраво затегнах възела, като си казах: може би тази птица ще ме занесе в страни, дето има градове и население. Така ще бъде по-добре, отколкото да седя тук, на този остров.
И прекарах тази нощ без сън, защото се страхувах, че ще заспя и птицата неочаквано ще отлети от мене, а когато се развиделя и изгря денят, птицата се вдигна от яйцето и нададе голям крясък, и се изви с мене във въздуха, летя нагоре и се издига дотогава, докато не помислих, че е достигнала небесните облаци, а после почна да се спуска и се спусна на някаква земя, и кацна на едно високо, издигнато място; и достигнал земята, аз бързо се отвързах от нозете й, защото се страхувах от птицата, но тя не знаеше за мене и не ме усети.
И развързах чалмата си, и се отвързах от птицата, треперейки, и тръгнах по тази местност, а птицата грабна с ноктите нещо от земята и полетя към небесните облаци. И аз погледнах онова, което беше взела, и видях, че е огромна змия с голямо тяло, и се зачудих на това.
И взех да ходя по тази местност, видях, че се намирам на възвишение, под което лежи голяма, широка и дълбока долина, а на края й се издига огромна планина, която се губи във висинето, и никой не може да види върха й, никой няма сила да се издигне на билото й — толкова е висока.
И почнах да се коря за онова, което направих, и се провикнах: „Да бях останал на острова! Той е по-добър, отколкото тази пуста местност, тъй като на острова можеше да се намерят за мене разни плодове за ядене и аз бих пил от реките, а на това място няма ни дървета, ни плодове, ни реки. Всеки път, когато се освобождавам от една беда, попадам в друга, по-голяма и тежка!“
И станах, като си давах кураж, и тръгнах из тази долина, и видях, че земята там е от елмазен камък, с който пробиват металите и скъпоценните камъни и просвърдляват порцелана и оникса. Той е як и сух камък, не го реже ни желязо, ни кремък и никой не може да отсече от него парче или да го разчупи с нещо друго освен с оловен камък. И цялата тази долина беше пълна със змии и усойници, всяка от които беше като палма, и те всички бяха така големи, че и слон да дойдеше при тях сигурно биха го глътнали. И тези змии се появяват през нощта и се скриват през деня, тъй като се боят, че птицата рух или някой орел ще ги грабне и после ще ги разкъса, и аз не знаех причината за това.
И останах в гази долина, като се разкайвах за онова, което бях направил, и си думах: „Кълна се в аллах, аз ускорих гибелта си!“ И денят взе да клони на залез, и взех да ходя из долината и да си търся място, където да пренощувам, и се боях от змиите, и забравих за ядене и пиене, погълнат от мисли за себе си. И зърнах недалеч една пещера, и когато се приближих до нея, видях, че входът на пещерата е тесен, и влязох там, и намерих на входа голям камък. Бутнах го и заградих с него отвътре входа в пещерата, и си рекох: „Аз съм в безопасност, тъй като влязох тук, а когато изгрее денят, ще изляза и ще видя какво ще стори всемогъществото на аллах“.
И се огледах в пещерата, и видях огромна змия, която беше легнала сред нея върху яйца, и тогава косите ми щръкнаха, и аз вдигнах глава, и предадох живота си в ръцете на съдбата.
Прекарах цялата нощ, без да мигна, докато не изгря зората, и тогава отместих камъка, с който бях преградил входа на пещерата, и излязох от нея; и бях като пиян, и ми се виеше свят от дългото безсъние, глада и страха. И в това състояние ходих из долината, и изведнъж пред мене падна един голям къс месо. Но аз не видях никого и се зачудих много на това, и си спомних една история, която бях чувал едно време от търговците, пътешествениците и странниците. Те разправяха, че в планините от елмазен камък има големи ужаси и никой не може да стигне до този камък; но търговците на елмази употребявали една хитрост, за да се доберат до него: те взимат овцата, заколват я и я одират и месото й нарязват на парчета и ги хвърлят от планината в долината — и месото пада там още влажно, и по него полепват тези камъни. И търговците остават месото да падне, и се спущат върху него птици — орли и ястреби, — и го хващат с ноктите си, и се издигат на върха на планината; и тогава дохождат търговците, и с викове отпъждат птиците от месото, и откъсват полепналите по него камъни; те оставят месото на птиците и зверовете, а камъните отнасят в родината си. И никой не може да стигне до елмазените планини другояче освен с тази хитрост.
И като погледнах този къс месо, спомних си тази история и се приближих до месото, и избрах много камъни, и ги напъхах в пазвата, в пояса, в чалмата и из дрехите си.
И изведнъж видях още един голям къс месо, и тогава се вързах с чалмата за него, и легнах по гръб, като сложих месото на гърдите си. И изведнъж един орел се спусна към този къс месо и го сграбчи с ноктите си, и се издигна с него във въздуха, и аз се вкопчих за това месо; и орелът летя дотогава, докато не се издигна и не кацна на върха на планината. И искаше да откъсне от месото парче, и изведнъж зад него се зачу страшен, силен вик, и в планината заудряха с нещо по дърво. И орелът трепна и се изплаши, и излетя във въздуха, а аз се отвързах от месото (дрехата ми беше изцапана с кръв) и застанах до него; и изведнъж оня търговец, който викаше на орела, се приближи до месото и видя, че аз стоя, но се изплаши и не заприказва с мене.
И когато се приближи до месото, заобръща го, но не намери по него нищо и тогава се развика силно. И тъгуваше, и кършеше ръце, като казваше: „О, нещастие, какво означава това!“ И аз се приближих до него, и той попита: „Кой си и защо си дошъл на това място?“ — „Не се страхувай — отговорих, — аз съм добър човек, бях търговец и с мене се случи ужасна история, и чудна е повестта за причината на моето идване на тази планина. Не се страхувай, ти ще получиш от мене нещо, което ще те зарадва. Аз имам много елмази и ще ти дам толкова, колкото искаш, и всяко мое парче е по-добро от всичко, което можеше да ти се падне.“
И тогава този човек ми поблагодари, и призова над мене благо¬словение, и почна да разговаря с мене; и изведнъж останалите търговци чуха, че аз разговарям с техния другар. И като дойдоха при нас, те ме поздравиха със спасението ми и ме взеха със себе си, и аз им разправих цялата си история — какво съм претърпял през време на пътешествието и защо съм попаднал в тази долина. И после дадох на собственика на онова месо, за което бях се завързал, много от онова, което имах със себе си, той се зарадва и ми благодари за това. „Кълнем се в аллах — рекоха търговците, — той ти е подарил нов живот! Никой от достигналите на това място преди тебе не се е спасил.“ И те прекараха нощта в едно прекрасно и безопасно място, и аз заедно с тях, като се радвах, че съм останал здрав и читав и съм се спасил от долината на змиите. А когато изгря денят, ние станахме и тръгнахме по голямата планина, и видяхме в долината множество змии. И вървяхме дотогава, докато не стигнахме в градината на един голям и прекрасен остров, и в тази градина растяха камфорни дървета, под всяко от които можеха да намерят сянка сто души. А когато някой иска да добие камфор, той пробива на върха на дървото дупка с нещо дълго и събира камфорната вода, която тече от нея и се сгъстява като клей — това е сокът на камфоровото дърво. И след това дървото изсъхва и се използва за огрев. На този остров има една порода животни, които наричат ал-каркадан; те пасат там, както пасат кравите и биволите в нашата страна, но тези зверове имат по-едро тяло от тялото на камилата и се хранят с трева. Това са големи зверове и имат дебел рог в средата на главата, дълъг десет лакти, и на него има изображение на човек. И има на този остров също тъй животни от породата на кравите. А моряците, пътешествениците и странниците, които скитат по планини и земи, ни разказаха, че звярът, наречен ал-каркадан, може да носи на своя рог голям слон и да пасе с него из острова, и лойта на слона тече от слънчевия пек върху главата на ал-каркадана, и попада в очите му, и ал-каркаданът ослепява. И той лежи на брега, и долита при него птицата рух, и го отнася в ноктите си при своите рожби, и ги храни с този звяр и онова, което той има на рога си. Аз видях на този остров много животни от породата на биволите, каквито у нас няма.
И търговците ми дадоха в замяна на елмазите стоки и предмети, и ги носиха за мене със себе си, и ми дадоха дирхеми и динари, а аз вървях с тях, гледах чуждите страни и преминавах от долина в долина и от град в град, и ние продавахме и купувахме, докато достигнахме град Басра. И престояхме там малко дни, а после аз отидох в град Багдад, средище на света, прибрах се в своя квартал и влязох в къщата си, като носех със себе си много елмазени камъни, а заедно с тях пари, и предмети, и стоки. Срещнах се с роднините и близките и взех да раздавам милостиня, и направих подаръци на всичките си роднини
и приятели, и почнах да ям и да пия добре, и да се обличам в хубави дрехи, и да дружа с хора. И всеки, който чуеше за моето завръщане, дохождаше при мене и ме разпитваше за подробностите по моето пътешествие и за състоянието на чуждите страни.
Ето и краят на онова, което се случи с мене през второто пътешествие. А утре, ако рече великият аллах, аз ще ви разкажа за третото си пътешествие.“
И когато Синдбад-мореплавателят завършил своя разказ, всички се зачудили и вечеряли у него, и той заповядал да дадат на сухопътния Синдбад сто мискала злато. И Синдбад ги взел и си тръгнал, като се чудел на онова, което е трябвало да изтърпи Синдбад-мореплавателят.
И той го възхвалил, и се помолил за него у дома си, а когато настъпило утрото, станал и след като направил утринната си молитва, се упътил към къщата на Синдбад-мореплавателя, както му бил заръчал той.
Влязъл при него и му пожелал добро утро; и Синдбад-мореплава¬телят му рекъл : „Добре дошъл!“ — и седял с него, докато не дошли останалите му приятели и тълпа другари. И когато те хапнали, пийна¬ли, насладили се, поиграли и се повеселили, Синдбад-мореплавателят почнал да говори и рекъл:

Трето пътешествие:

Знайте, о братя, и изслушайте разказа за моето трето пътешествие. Той е по-чуден от разказите, чути в предшествуващите дни. Отдавна бях се върнал от второто пътешествие и живеех в охолство и веселие, като се радвах на благополучието. Натрупах много пари и аллах ми възвърна всичко, което ми се беше изгубило; и прекарах в Багдад известно време, като живеех в голямо щастие, радост, охолство и веселие, и поиска моята душа да пътешествува и да се поразходи, и затъгува тя за търговия, добив и печалба — нали душата иска злато.
И аз реших и купих много стоки, подходящи за пътуване по море, и гн вързах, и заминах с тях от град Багдад За град Басра. Пристигнах на брега на реката и видях голям кораб, дето имаше много търговци-пътници — все добри хора, милостиви и праведни; и се качих с тях на този кораб, и ние тръгнахме с благословението на великия аллах. И пътувахме ние от море в море и от остров към остров и от град в град, и на всяко място, отдето минавахме, се веселяхме и продавахме и купувахме. И един ден пътувахме сред ревящото море, където се биеха вълните, и изведнъж капитанът, който стоеше на края на палубата и гледаше морето, почна да се бие по лицето, сви платната на кораба, хвърли котва, изскуба си брадата и си раздра дрехите, и се завайка. „Какво има, капитане?“ — попитахме го ние, и той рече: „Знайте, мирни пътници, че вятърът ни надви и ни отби отсред море, и съдбата ни захвърля за наш лош късмет при планината на косматите. А те са хора, прилични на маймуни, и никой от достигналите това място не се е спасил. И предчувствува сърцето ми, че ние всички сме загинали.“
И незавършил още капитанът думите си, дойдоха при нас маймуните и обкръжиха кораба от всички страни, и бяха те многобройни като скакалци, и се разпространиха на кораба и на сушата. И ние се страхувахме, че ако убием или ударим, или прогоним една от тях, те ще ни избият поради своята многочисленост; и се страхувахме, че ще разграбят имуществото и стоките ни. А те са най-гадните зверове: и косите им приличат на черно кече, и видът им е страшен, и никой не разбира техния език и не знае нищо за тях. Те странят от хората и имат жълти очи и черни лица; малки са на ръст и всеки от тях е висок четири педи.
И маймуните се покатериха по въжетата, и ги разкъсаха със зъби, и също тъй скъсаха всички въжета на кораба от всички страни, и корабът се наклони и спря до тяхната планина; и когато корабът дойде ю брега, маймуните изкараха на острова всички търговци и пътници и взеха кораба с всичко, което имаше на него, и си тръгнаха по своя път, като ни оставиха на острова; и корабът се скри от нас, и ние не знаехме къде са го откарали.
И ние останахме на този остров, и се хранехме с плодовете му и пиехме от реките, които протичаха през него, и изведнъж пред нас се показа една сграда, която се издигаше насред острова. И ние се запътихме към нея — и изведнъж видяхме, че това е дворец с яки стълбове и високи стени; двукрилата му порта, направена от черно дърво, беше разтворена. И ние влязохме през портата на този дворец, и пред нас се откри широко пространство, подобно на широк голям двор и около този двор имаше много високи врати, а в средата му се намираше висока, голяма пейка, до която се намираха съдини за готвене, окачени над мангали, а около тях се търкаляха много кости. Но ние не видяхме тук никого и се зачудихме много на това. И поседяхме малко в двора на този дворец, а после заспахме и спахме от зори до залез слънце; и изведнъж земята под нас затрепера, и ние чухме във въздуха бучене, и излезе от двореца едно огромно същество с вид на човек — то имаше черен цвят и висок ръст и приличаше на грамадна палма. Очите му бяха подобни на две горящи главни и имаше той зъби като на глиган и огромна уста като кладенец, а бърните му бяха като бърните на ка¬мила и висяха на гърдите му, и двете му уши като грамадни камъни се спущаха на раменете му, а ноктите на ръцете му бяха сякаш нокти на лъв. И щом видяхме това същество, усили се нашият страх и се увеличи нашата уплаха, и едва не умряхме от силен страх, мъка и ужас. И когато този човек стъпи на земята, той поседя малко на пейката, а после стана и се приближи до нас. Избрал мене между моите другари-търговци, хвана ме и ме вдигна с една ръка от земята, и взе да ме опипва и обръща, и аз бях в ръката му като мъничко късче. И човекът ме опипа, както касапинът опипва овцата за клане, и видя, че съм отслабнал от голяма скръб и измършавял от умора и път и съвсем нямам месо, и ме пусна от ръцете си, и взе друг от другарите ми, и почна да го обръща като мене и да го опипва, както опипваше мене, и също го пусна; и не преставаше да ни пипа и обръща един след друг, докато не стигна до капитана, с чийто кораб пътувахме. А той беше човек тлъст, дебел, широкоплещест, силен и се хареса на людоеда, и людоедът го хвана, както касапинът хваща жертвата си, и го тръшна на земята. После донесе дълъг шиш и намуши капитана, запали силен огън, и окачи над него шиша, и го въртя на въглените дотогава, докато месото му не се изпече. И го свали от огъня, и го сложи пред себе си, и го разкъса, както човек разкъсва пиле, и почна да ръфа месото му с нокти и да яде, и продължи това дотогава, докато не изяде месото и не огложди костите. И този човек хвърли останките от костите върху въглените, и после, като поседя малко, се строполи и заспа на пейката — и взе да хърка, както хърка овен или заклано добиче, и спа до сутринта, а после стана и си отиде.
И когато ние се убедихме, че той е далече, почнахме да разговаряме помежду си и да се окайваме, и рекохме: „Да бяхме се издавили в морето или да бяха ни изяли маймуните! Това би било по-добре, отколкото да се печем на въглени! Ние ще умрем от тъга и никой няма да узнае за нас, и няма за нас вече спасение от това място!“ И после станахме, и отидохме на острова, за да издирим място, където бихме могли да се скрием или да избягаме, и ни се стори лесно да умрем, стига месото ни да не пекат на огън.
Но не намерихме място, където можехме да се скрием, настигна ни вечерта и ние се върнахме в двореца с голям страх.
И поседяхме малко, и изведнъж земята под нас затрепера, и дойде черният човек, и като се приближи до нас, взе да ни обръща един след друг както първия път. И ни опипва, докато един от нас не му хареса, и тогава го сграбчи и направи с него същото, което беше направил с капитана първия път: и заспа на пейката, и спа цяла нощ, хъркайки като заклано добиче. А когато изгря денят, той стана и си тръгна по своя път, като ни остави; и ние се събрахме всички заедно и почнахме да разговаряме, и си рекохме един другиму: „Ако се хвърлим в морето и умрем от удавяне, това ще бъде по-добре, отколкото да умрем от изгаряне, защото такава смърт е отвратителна!“ — „Изслушайте думите ми — рече един от нас. — Ние трябва да се изхитрим и да убием човека.“ — „Послушайте, братя — рекох аз, — ако трябва непременно да го убием, ние трябва да пренесем тези греди на брега и да замък-нем част от тези дървета и да си направим нещо като кораб, а след това ще се изхитрим и ще го убием, ще се качим на кораба и ще заминем по морето, където аллах поиска, или ще седим на това място, докато не мине покрай нас някой кораб. Ако не успеем да убием този човек, ние ще тръгнем по морето — па дори и да потънем, ние ще се избавим от изпичането на огъня. Ако се спасим, ще се спасим, а ако потънем, ще умрем като мъченици.“ — „Кълнем се в аллах, ти мислиш правилно“ — рекоха всички; и ние се сговорихме и пристъпихме към тази работа.
Изнесохме гредите от двореца и построихме кораб и го привързахме до брега на морето, а после сложихме в него някоя и друга храна и се върнахме в двореца; и когато настана вечер, земята изведнъж затрепера, излезе същият черен людоед. И почна той да ни обръща и опипва един след друг, и като хвана един от нас, направи с него същото, което направи с предшествуващия и заспа на пейката, и хъркането му приличаше на гръмотевица. И ние станахме, и взехме два железни шиша от шишовете, които бяха пред нас, и ги заровихме в силната жарава, така че те почервеняха и заприличаха на въглени, и ние силно ги стиснахме в ръце и се приближихме до този човек, който спеше и хъркаше, и като допряхме шишовете до очите му, натиснахме ги всички заедно със сила и решителност и ги забихме в очите му, когато той спеше. И очите му хлътнаха навътре и той завика силно, така че нашите сърца се уплашиха, а после стана решително от пейката и почна да ни търси, а ние избягахме от него наляво и надясно; но той не видя това, тъй като очите му бяха ослепели. И нас ни обхвана голям страх, и изгубихме надежда за спасение; и този човек тръгна опипом към вратата, и излезе, викайки, и нас ни обхвана страх, и земята тре¬переше под нас от гръмотевичния му вик.
И този човек излезе от двореца (а ние вървяхме подире му), и тръгна, като ни търсеше, а после се върна и с него беше една жена, по-огромна от него и още по-дива наглед.
И щом ни видяха, те побързаха към нас, а ние станахме, отвързахме кораба, който бяхме направили, и като се качихме в него, го изтласкахме в морето. А всеки от онези двамата държеше в ръцете си къс скала и те хвърляха по нас камъни, и повечето от нас умряха от ударите; и останахме само трима души: аз и още двама.
И корабът стигна с нас до брега, и ние вървяхме до края на деня, и настана нощ. И като поспахме малко, събудихме се от сън и изведнъж един дракон с огромни размери ни прегради пътя, и като се насочи към един от нас, глътна го до раменете, глътна и останалото и ние чухме как ребрата му се трошат в корема на дракона, и драконът си отиде по своя път. Зачудихме се на това много и почнахме да тъгуваме за нашия другар, като изпитвахме голям страх за себе си, и рекохме: „Чудно нещо: всяка смърт е по-отвратителна от предишната. Радвахме се, че сме се спасили от чернокожия, но радостта ни излезе преждевременна. Спасихме се от чернокожия людоед и от удавянето, но как да се спасим от тази зловеща напаст?“ И после станахме, и тръгнахме из острова, като се хранехме с плодове, пиехме вода от вадите, и прекарахме там до вечерта. И видяхме едно голямо и високо дърво, и като се покачихме на него, заспахме на върха му, и аз се изкачих на най-горния клон. А когато настъпи нощта и се стъмни, дойде драконът и като се огледа наляво и надясно, насочи се към онова дърво, на което ние седяхме, и той пълзя дотогава, докато не стигна до моя другар; глътна го до раменете и се обви около дървото, и аз чувах как костите на изядения се трошеха в корема на дракона, а после драконът го глътна докрай и аз видях това с очите си.
След това драконът слезе от дървото и си отиде, а аз прекарах на дървото остатъка от нощта: а когато изгря денят, слязох от дървото, заприличал на мъртвец от силен страх и уплаха, и исках да се хвърля в морето и да се избавя от земния живот, но животът ми беше скъп. И аз вързах напреки на краката си едно широко парче дърво, и вързах още едно такова — на лявата си страна, и друго – на дясната си страна, и също такова вързах на корема си и друго, дълго и широко, вързах на главата си — напреки, както онова, което беше на краката ми, и легнах на земята с всичките тези аарчета дърво, и лежах между тях като в стая. И когато настана нощ, дойде драконът както обикновено и ме погледна, и се запъти към мене, но не можа да ме преглътне, тъй като аз бях ограден от всички страни с парчета дърво. И драконът ме обиколи отвсякъде, но не можеше да се добере до мене, а аз виждах това и бях като умрял от страх и уплаха, и драконът ту се отдалечаваше от мене, ту се връщаше, и не преставаше да прави това, но всеки път, когато искаше да се добере до мене и да ме глътне, пречеха му парчетата дърво, с които бях вързан от всички страни. И прави той това от залез слънце дотогава, докато не изгря зората, и си тръгна разгневен, а аз извадих ръката си и отвързах от себе си тези парчета дърво. И станах, и тръгнах из острова, и като стигнах края му, хвърлих поглед към морето и видях в далечината кораб посред вълните, и взех един голям клон, и махах с него към пътуващите, викайки; и те ме видяха и си рекоха: „Ние непременно трябва да видим какво е това, може би е човек.“ И се приближиха до мене, и като чуха, че им викам, дойдоха и ме взеха на кораба си. Те почнаха да ме раз¬питват какво се е случило с мене, и аз им разказах за всичко от начало до край; и търговците се зачудиха на това, а после ме облякоха в свои дрехи и закриха срамотата ми, и ми дадоха да ям, и ядох, докато се наситих. И ме напоиха със студена сладка вода, и сърцето ми се съживи, и ме обхвана голямо спокойствие. И аз прославих великия аллах за обилните му милости, и му поблагодарих, и моята решителност укрепна, след като се бях убедил, че ще загина, и ми се стори дори, че всичко, което става с мен, е сън. И ние продължавахме да пътуваме, и вятърът беше попътен, докато не се приближихме до острова, наречен ас-Салахита, и капитанът спря кораба до този остров, и всички търговци и пътници слязоха и изнесоха стоките си да продават и купуват.
И стопанинът на кораба се обърна към мене и ми каза: „Ти си чужденец и бедняк и ни разказа, че си изпитал много ужаси. Искам да ти бъда полезен и да ти помогна да достигнеш до родината си, и ти ще се молиш за мене“. — „Добре — отговорих му, — моите молитви ти принадлежат“. — „Знай — рече капитанът, — че с нас имаше един пътешественик, когото ние изгубихме, и не знам жив ли е той, или умрял, и не сме чули за него известия. Аз искам да ти дам неговите денкове, да ги продаваш на тоя остров и да ги пазиш, а ние ще ти дадем нещо за труда и службата. А онова, което остане, ние ще го вземем и когато се върнем в град Багдат, ще попитаме къде са роднините на този човек и ще им върнем остатъка от стоките и парите от онова, което е продадено. Не желаеш ли ги да ги вземеш и да излезеш с тях на този остров да ги продаваш, както продават търговците?“ — „Слушам, господине, на тебе ти са присъщи милостта и благодеянието“ — отговорих аз и пожелах на капитана шастие, и му поблагодарих; и тогава юй заповяда на носачите и моряците да изнесат стоките на острова, и ми ги предаде. И писарят на кораба го попита: „Капитане, какви денкове изнасят моряците и носачите и на името на кого от търговците да ги запиша?“ — „Запиши ги на името на Синдбад-мореплавателя, който беше с нас и потъна при острова — рече капитанът. — Ние искаме този чужденец да ги продаде и да ни донесе парите от тях; част от тях ние ще му дадем за неговия труд при продажбата, а останалите ще за¬несем в град Багдад; ако там намерим стопанина, ще му ги дадем, а ако не го намерим, ще ги дадем на роднините му в град Багдад“. — „Думите ти са прекрасни и мнението ти е превъзходно“ — отговори писарят.
И когато чух думите на капитана, който каза, че тези денкове са на мое име, аз извиках на себе си: „Кълна се в аллах, аз съм Синдбад-мореплавателят!“ После се въоръжих с твърдост и търпение и когато търговците слязоха от кораба и се събраха, за да разговарят по покупките и продажбите, аз се приближих до стопанина на кораба и му рекох: „О, господине мой, знаеш ли ти кой е бил стопанинът на денковете, които ти ми даде да продавам вместо него?“ — „Аз не знам какво е неговото състояние, но той беше човек от град Багдад и го наричаха Синдбад-мореплавателя — отговори капитанът. — Ние достигнахме до един остров и край него изчезна той и ние нямаме известия за него и досега.“
И тогава извиках и рекох: „О, мирни капитане, знай, че аз съм Синдбад-мореплавателят! Когато ти спря до острова и търговците и пътниците излязоха на сушата, аз излязох с останалите хора и със себе си носех едно-друго, което изядох на брега на острова. И после си почивах на това място, и ме обори дрямка и заспах, и се унесох в сън, а когато станах, не видях кораба и не намерих до себе си никого. Това имущество и тези стоки са мои стоки и всички търговци, които търгуват с елмазен камък, са ме видели, когато бях на елмазената планина и ще засвидетелствуват, че аз съм Синдбад-мореплавателят, тъй като аз им разказах своята история и им казах за онова, което се беше случило с мене и вас на кораба, и им казах, че сте ме забравили на острова, като съм спал“.
Чули думите ми, търговците и пътниците се събраха около мене и някои от тях ми вярваха, а други ме смятаха за лъжец; и изведнъж един от търговците, щом чу какво казвам за долината на елмазите, стана, приближи се до мене и рече на търговците: „Изслушайте, хора, думите ми! Аз ви разказах за най-удивителното нещо, което съм видял в пътешествията си, и казах, че когато хвърлихме късове месо в до¬лината на елмазите, аз хвърлих моя къс според обичая; и с моя къс долетя човекът, който се беше вкопчил за него. И вие не ми повярвахте, а напротив, ме обявихте за лъжец.“ — „Да — отговориха му, — ти ни разказваше за това и ние не ти повярвахме.“ — „Ето човекът, който се беше вкопчил в моето парче месо — рече търговецът. — Той ми подари елмазните камъни, които струват скъпо и подобни на които не може да се намерят, и ми даде повече камъни, отколкото по-рано се полепваха по моето парче месо. Аз го взех със себе си и ние достигнахме град Басра, и след това той замина за родината си, и се сбогува с нас, а ние се върнахме в нашите страни. Това е същият човек и той ни съобщи, че името му е Синдбад-мореплавателят, и ни разказа как корабът си бил отишъл, когато той седял на острова. Знайте, че този човек е дошъл тук при нас само за да потвърди думите, които аз ви казах. Всички тези стоки са негово достояние : той ни разказваше за тях, когато се срещна с нас, и правдивостта на думите му е ясна.“
И като чу думите на този търговец, капитанът стана и като се приближи до мене, се вглежда в мене известно време, но после попита: „Какви са признаците на твоите стоки?“ — „Знай — отговорих, — че признаците на моите стоки са такива и такива.“ И разказах на капитана за една работа, която аз имах с него, когато се качих на кораба му в Басра, и той се убеди, че аз съм Синдбад-мореплавателят, и ме прегърна, и ми пожела мир и благоденствие, и ме поздрави със спасението ми. „Кълна се в аллаха, господине мой — възкликна той, — твоята история е чудна и дивна твоята работа, но слава на аллах, който ни събра с тебе и ти върна твоите стоки и имущество.“ И тогава се разпоредих умело със стоките си; моят товар ми донесе в това пътешествие голяма печалба и аз се зарадвах много, и се поздравих със спасението си и с връщането на богатствата ми. И ние търгувахме на островите, докато не достигнахме страните на Синд. И там продавахме и купувахме и видях аз в тамошното море много чудеса, които не могат да се изброят. И между онова, което видях в това море, имаше една риба с вид на крава и друга с вид на магаре и видях птици, които излизат от морските раковини и снасят яйца, и измътват пиленца на повърхността на водата, без никога да излязат от морето на сушата.
А след това продължихме Да пътуваме. И вятърът, и пътуването бяха добри, докато не стигнахме в Басра. И там прекарах малко дни, а след това отидох в град Багдад и се прибрах в своя квартал и когато дойдох у дома си, поздравих роднините, приятелите и другарите; и се радвах на своето спасение и възвръщане, и раздавах милостиня, и да¬рявах и обличах вдовици и сираци, и събирах приятелите си, и прекар-вах така времето си в ядене и пиене, развлечения и забави. Ето най-удивителното, което видях през това странствуване. А утре, ако рече великият аллах, ти ще дойдеш при мене и аз ще ти разкажа за четвъртото си пътешествие; то е по-чудно от онези пътувания.“
После Синдбад-мореплавателят заповядал по своя обичай да дадат на сухопътния Синдбад сто мискала злато и поръчал да сложат трапезата; и я сложили, и всички събрани вечеряли, като се чудели на разказа на Синдбад и на онова, което се било случило с него. А след вечерята всички се разотишли и Синдбад-хамалинът взел златото, кое¬то бил заповядал да му дадат Синдбад-мореплавателят, и си тръгнал, като се чудел на онова, което чул от Синдбад-мореплавателя. Той прекарал нощта у дома си, а когато настъпило утрото, станал и след като извършил утринната молитва, отишъл при Синдбад-мореплавателя. И Синдбад-мореплавателят го поздравил, и го посрещнал радостно и весело, и го поканил да седне до него; а когато дошли останалите другари на Синдбад, поднесли им ядене и всички яли и пили, и се разве¬селили, и тогава Синдбад почнал своя разказ.

Четвърто приключение:

„Знайте, братя, че когато се върнах в град Багдад, аз се срещнах с приятели и роднини и живях в най-голяма наслада, веселие и почивка. Забравих всичко, което се беше случило с мене. И моята зла душа ми подсказа да замина в чужди страни, и ми се прищя да завързвам дружба с разни хора и да продавам, и да трупам пари. И аз се реших на това, и купих прекрасни стоки, подходящи за морето, и като вързах много денкове, повече от друг път, заминах от Багдад за град Басра.
Аз сложих денковете си на един кораб и се присъединих към няколко знатни хора от Басра, и ние потеглихме на път. И корабът пътуваше с благословението на великия аллах по ревящото море, където се биеха вълните, и ние пътувахме така дни и нощи, като преминавахме от остров в остров и от море в море. Но един ден ни нападнаха ветрове, които духаха от разни страни, и капитанът хвърли котва и спря кораба посред морето, защото се страхуваше, че ще потъне в морската бездна.
И когато бяхме в това положение и молехме великия аллах, изведнъж връхлетя върху нас стремителен и силен вятър, който откъсна платната и ги раздра на парчета, и потънаха хората с всички денкове; и аз също взех да се давя заедно с давещите се, и плувах по морето половин ден, и вече се отказах от себе си, но великият аллах ми изпрати една дъска от разбития кораб и аз се качих на нея заедно с няколко други търговци. И ние се притискахме един към друг, и плувахме на тази дъска, като се оттласквахме с крака в морето, и вълните и вятърът ни помагаха.
И така прекарахме един ден и една нощ, а когато настъпи следващият ден, призори изви вятър срещу нас и морето забушува, и вълнението и вятърът се засилиха, и водата ни изхвърли на някакъв остров ; и ние бяхме умрели от голямото безсъние, умората, студа, глада, страха и жаждата.
И тръгнахме из този остров, и видяхме на него множество растения, и си похапнахме от тях, за да задържим духа в тялото. И прекарахме нощта на края на острова, а когато настана утро и засия слънцето, станахме и тръгнахме из острова, и в далечината се показа някаква постройка.
И тръгнахме към постройката, и вървяхме дотогава, докато не се спряхме пред портата; и когато стояхме там, изведнъж от портата излязоха тълпа голи хора и те не взеха да разговарят с нас, а ни хванаха и отведоха при своя цар. И той ни заповяда да седнем, и ние седнахме, и ни донесоха ястие, каквото не бяхме виждали в живота си. И душата ми не пожела това ядене, и аз ядох малко за разлика от другарите си — и заради това, че ядох малко от това ядене, аз по милост на великия аллах доживях досега.
И когато моите другари почнаха да ядат от това ядене, техният разум се помрачи, а външният им вид се промени; а след това им донесоха кокосово масло и ги напоиха и намазаха с него, и когато другарите ми изпиха това масло, очите им се избърнаха и те започнаха да ядат не така, както ядяха обикновено. И аз не знаех какво да мисля за това, и почнах да тъгувам за тях, и ме обхвана голяма грижа, гъй като много се страхувах от тези голи хора да не ми сторят зло.
И се вгледах в тях, и излезе, че те са магьосници, а царят на техния град людоед и всички, които дохождат при тях в града, които те виждат и срещат в долината или на пътя, отвеждат при своя цар, хранят ги с това ядене и ги мажат с това масло, и коремът на тези хора се разширява, за да могат да ядат много. И те изгубват ума си и заприличват на слабоумни, а магьосниците ги карат да ядат още повече от това ядене и масло, за да напълнеят, и после ги заколват и хранят с тях царя; а що се отнася до приближените на царя, те ядат човешко месо, без да го пекат, нито варят.
И щом видях това, почувствувах голяма скръб за себе си и за другарите си, а техният разум беше така замаян, че те не разбираха какво правят с тях.
И ги предадоха на един човек, и той ги взимаше всеки ден и ги извеждаше да пасат на острова като добитък; а аз от силен страх и глад станах слаб и болнав и месото ми изсъхна на костите; и магьосниците, като видяха моето положение, ме оставиха и забравиха.
И изведнъж аз се изхитрих и излязох от това място, и тръгнах по острова, като се отдалечих оттам, дето бях по-рано. И видях един пастир, който седеше на нещо високо сред морето, и се вгледах в него — и изведнъж виждам: това е човекът, на който бяха предали другарите ми, за да ги пасе.
И щом ме видя, този човек разбра, че владея ума си и не ме е постигнало нищо от онова, което е постигнало другарите ми, и ми направи отдалеч знак и рече: „Върни се назад и върви по пътя, който се пада от дясната ти страна. Ще излезеш на султанския път“. И аз се върнах назад, както ми беше казал човекът, и като видях отдясно път, тръгнах по него и вървях, без да си почивам — ту тичах от страх, ту вървях полека. И си отдъхнах, и вървях така, докато не се скрих от очите на оня човек, който ми посочи пътя, и слънцето се скри, и настъпи мрак.
И седнах да си почина, и исках да заспя, но сън не ме хващаше тази нощ от силен страх, глад и умора, а когато настъпи полунощ, станах и тръгнах из острова, и вървях дотогава, докато не изгря денят.
И настъпи утрото, и засия слънцето над хълмове и долини; а аз бях уморен и усещах глад и жажда. И взех да ям трева и растения, а после станах и тръгнах, и вървях така целия ден и цялата нощ; и всеки път, когато усетех глад, ядях растения.
И се скитах дни и нощи, а в зори на осмия ден погледнах и видях нещо далеч пред мене. И тръгнах към онова, което бях видял, и вървях дотогава, докато не стигнах до него след залез слънце; и тогава се вгледах в онова, което бях видял отдалеч, и се оказа изведнъж, че това е тълпа хора, които събират зрънца пипер; и се приближих, и като ме видяха, те побързаха да дойдат при мене и ме наобиколиха от всички страни, и попитаха: „Кой си и откъде си дошъл?“ — „Знайте, хора, че аз съм беден човек“ — отговорих аз. И им разказах за всички ужаси и бедствия, които се бяха случили с мене. И те рекоха: „Кълнем се в аллах, странна е тази работа! Как си се спасил от черните и как си минал покрай тях на този остров? Те са много и ядат хора, и никой не се спасява, и ни един човек не може да мине покрай тях“. И аз им разказах за онова, което ми се беше случило с черните, и как те взеха другарите ми и ги нахраниха с онова ядене, а аз не ядох от него, и хората ме поздравиха със спасението ми, и се зачудиха на онова, което се беше случило с мене.
И тези хора ме поканиха да остана с тях, а като свършиха работата си, донесоха ми хубаво ядене и аз ядох (а бях гладен) и си починах при тях известно време; а после ме взеха и ме качиха на една лодка, и ме прекараха на техните острови, в техните жилища.
И ме представиха на техния цар, и аз му пожелах мир и благоденствие, и той ми рече: „Добре дошъл!“ — и прояви към мене ува¬жение, и ме попита какво е станало с мене. И аз му разказах всичко, което беше се случило с мене от оня ден, когато излязох от град Багдад, до времето, когато дойдох при царя. И царят на тези хора, както и онези, които присъствуваха в неговата зала, се зачудиха много на моя разказ; а после царят ми заповяда да седна до него и аз седнах, и той заповяда да ми поднесат ядене, и го донесоха, и аз ядох толкова, колкото беше необходимо, и си измих ръцете, и поблагодарих на великия аллах за неговата милост, и му въздадох хвала. А после излязох от царя и се заскитах из града, и видях, че той е благоустроен, и има много жители и богатства, и там немалко са яденетата, пазарите и стоките, и продавачите, и купувачите; и се зарадвах, че съм достигнал до този град. И аз свикнах с тези хора и се ползвах от тях и царя им с уважение и по-голяма почит, отколкото жителите на неговото царство и велможите на неговия град.
И видях аз, че всички хора — и малки, и големи — яздят на чистокръвни коне без седла, и аз се зачудих на това, и попитах царя: „Защо, господарю мой, ти не яздиш на седло? Седлото дава отдих на конника и укрепва силата му“. — „А какво нещо е седлото? — попита царят. — Ние не сме виждали в живота си такова нещо и никога не сме яздили на него“. — „Ще ми разрешиш ли да ти направя седло? Ти ще яздиш на него и ще видиш колко е приятно това“ — рекох. И царят ми отговори: „Направи!“ Тогава рекох: „Заповядай да ми донесат малко дърва“. И царят заповяда да ми донесат всичко, което поискам, и аз повиках един човек дърводелец, и почнах да го уча как се изработват седла и как ги правят.
И взех вълна и я разчесах, и направих от нея кече, а после донесох кожа, облякох с нея седлото, придадох й блясък, а след това нагласих към седлото ремъчета и привързах към него подпръги.
А после повиках ковач и му описах как изглежда стремето, и ковачът изкова големи стремена, и аз ги полирах, и ги споих с олово, и вързах на тях копринени ресни и пискюли. И след това станах, доведох един кон от най-добрите царски коне и като превързах към него това седло, окачих стремената, турих юзда на коня и го отведох при царя. И седлото се хареса на царя и му допадна на сърцето, и той ми благодари, и възседна седлото, и го обзе от това голяма радост, и ми даде много пари за моята работа. И когато везирът на царя видя, че направих това седло, той поиска от мене още едно такова; и аз му направих същото седло, и всички велможи от управлението и притежатели на длъжности взеха да искат от мене седла, и аз им ги правех.
Аз научих дърводелеца да прави седла и стремена и ги продавах на велможите и господарите, и натрупах по такъв начин много пари, и моето място при тези хора стана голямо; и те ме обикнаха силно; и заех аз високо положение при царя и неговите приближени, и велможите на града, и знатните хора на царството.
И един ден седях при царя радостен; и както седях, царят изведнъж ми рече: „Знай, че ти стана един от нашите хора, ние не можем да се разделим с тебе и не сме в състояние да понесем твоето заминаване от нашия град. Аз искам от тебе нещо, в което ти ще ме послушаш“. — „А какво искаш от мене, царю? — попитах аз. — Аз ще те послушам, тъй като ти ми оказа милост и аз, слава на аллах, станах един от твоите слуги.“ — „Аз искам — рече царят — да ти дам една прекрасна жена, обладателка на богатство и красота. Ти ще се заселиш у нас завинаги и аз ще ти дам да живееш в моя дворец. Не ми възразявай и не отхвърляй думата ми.“
Като чух думите на царя, засрамих се и премълчах, и не му отговорих от велико смущение; и царят ме попита: „Защо не ми отговаряш, чедо мое?“ — „О, господарю — отговорих, — твое право е да заповядваш.“
И царят още същата минута прати да доведат съдията и свидетелите и ме ожени за една жена, благородна по сан и от висок род, с много пари и богатства, рядка хубавица и притежателка на чифлици, имущества и имения.
А после ми даде прекрасен отделен дом и ми подари прислуга, и ми определи заплата и дажба; и заживях аз в голямо спокойствие, веселие и радост, и забравих за всички тегла, затруднения и беди, кои¬то ме бяха сполетели. „Когато ида в родината си, ще взема жена си със себе си“ — помислих аз.
И обикнах жена си, и тя също ме обикна, и между нас настъпи съгласие. И живяхме така известно време, и аллах лиши от жена моя съсед, който ми беше приятел, и аз отидох при него, за да го утеша за загубата му, и видях, че той е угрижен и угнетен. И почнах да му изказвам съболезнованията си, и да го утешавам, и му рекох: „Не скърби за жена си! Великият аллах ще ти даде блага и жена, по-добра от нея, и твоят живот ще бъде дълъг“. И моят съсед заплака силно и ми рече: „О, приятелю мой, как ще се женя за друга жена и как ще ми даде аллах по-добра, когато ми остана да живея само един ден?“ — „Брате — отговорих му, — върни се към разум и не си предричай смъртта: нали си здрав и читав.“ „Приятелю мой — извика съседът ми, — кълна се в твоя живот, днес ти ще ме изгубиш и няма да ме видиш вече!“ — „Че как така!“ — попитах аз. И съседът ми отговори: „Днес ще погребват жена ми и мене заедно с нея в гроба. В нашата страна има такъв обичай: ако умре жената, погребват с нея мъжа й жив, а ако умре мъжът, с него погребват жива жена му, за да не се наслаждава от живота нито един от тях след съпруга си“. — „Кълна се в аллах — извиках аз, — това е много мръсен обичай и никой не може да го изтърпи !“
И докато водехме този разговор, изведнъж дойдоха много жители от града и почнаха да утешават моя приятел за загубата на жена му и неговия собствен живот. И взеха да обличат мъртвата според своя обичай. Те донесоха ковчег и понесоха в него жената (а мъжът й беше с тях) и излязоха от града, и стигнаха в някаква местност до планината, край морето; и тогава ние се приближихме и вдигнахме един голям камък, а под камъка се показа каменен капак, и те хвърлиха жената в отвора — и се оказа, че това е голям кладенец под планината.
А после доведоха мъжа й и като му вързаха гърдите с въже от пал¬мово лико, спуснаха го в този кладенец и заедно с него голяма стомна с прясна вода и седем питки. И когато го пуснаха, той отвърза въжето и измъкнаха въжето и покриха отвора на кладенеца със същия голям камьк както и по-рано и всички си отидоха, като оставиха моя приятел при жена му в кладенеца.
И рекох аз на себе си: „Кълна се в аллах, тази смърт е по-тежка от първата смърт!“ А после отидох при техния цар и рекох: „Господари), как така погребвате жив човек заедно с мъртъв във вашата страна?“ И царят отговори: „Такъв е обичаят в нашите страни: когато умира мъжът, ние погребваме заедно с него жена му, а когато умира жената, ние погребваме с нея жив мъжът й, за да бъдат нераз¬делни в живота и в смъртта ; и този обичай иде от нашите деди“. — О, царю, ами ако жената на един чужденец като мене умре — попи¬тах аз, — вие също ли тъй постъпвате с него, както постъпихте с оня човек?“ — „Да — отговори царят, — ние ги погребваме заедно с нея и постъпваме с него така, както видя.“
Когато чух от него тези думи, от огорчение ми се пръсна жлъчният мехур и моят ум се смути, и взех да се страхувам, че жена ми ще умре преди мене и ще ме погребат с нея приживе. Но после почнах да се утешавам : „Може пък аз да умра преди нея“.
И почнах да се разсейвам с някакви работи. Но мина малко време и жена ми заболя, и като поживя няколко дни, умря, и много жители дойдоха да ме утешат и да утешат роднините на жена ми за загубата й, и царят дойде да ме утеши според обичая. А после дойдоха да умият жена ми и я облякоха в най-хубавите й дрехи, накичиха я с украшения, огърлици, скъпоценни камъни и метали, а след като я облякоха, сложиха я в ковчега и я понесоха и тръгнаха с нея към онази планина, и повдигнаха камъка от отвора на кладенеца, и хвърлиха в него умрялата. А после до мене се приближиха всичките ми приятели и роднини на жена ми и взеха да се прощават с мене, а аз виках, застанал между тях: „Аз съм чужденец и нямам сили да по¬неса вашите обичаи!“ Но те не слушаха думите ми и не обръщаха внимание на приказките ми.
И ме хванаха, и насила ме вързаха, и завързаха с мене седем питки и стомна прясна вода, както се полагаше по обичая, и ме спуснаха в кладенеца, и изведнъж се оказа, че това е огромна пещера под планината. „Отвържи въжето!“ — рекоха ми те; но аз не се съгласих да се отвържа и те ми хвърлиха въжето, а после затвориха отвора на кладенеца с оня голям камък, който лежеше върху него, и си отидоха.
Аз видях в тази пещера много умрели, които издаваха зловонен и противен мирис, и взех да се осъждам за това, което бях направил, и извиках: „Кълна се в аллах, заслужавам всичко това, което се случи с мене!“ И престанах да отличавам нощта от деня, и ядях само тогава, когато гладът едва не ме разкъсваше, и не пиех, преди жаждата да стане много силна, защото се страхувах, че храната и водата ще се свършат.
И така живях, докато гладът не изсуши сърцето ми и не ме изго¬ри жаждата, и тогава седнах и като намерих опипом хляба, хапнах малко и пих няколко глътки вода. А след това се изправих на крака и тръгнах из тази пещера, и видях, че тя е широка, с празни пространства, и на земята й лежат много мъртъвци и кости, които гният отдавна. И си подредих едно местенце на края на пещерата, далеч от новите мъртъвци и взех да спя там, и храната ми се намали и ми остана много малко.
И ето веднъж спях, и се събудих от сън, и чух, че някой мърда в ъгъла на пещерата. „Какво ли може да бъде?“ — попитах се и станах, и тръгнах по посока на шума, като взех бедрената кост на умрял мъж; и когато оня, който шумеше, усети моето присъствие, той избяга и се оказа, че е див звяр. И аз вървях след него до средата на пещерата, и пред мене се появи светлина, която светеше от малка пролука като звезда и ту се появяваше, ту се скриваше.
И щом видях светлината, насочих се към онова място и като се приближих до него, видях през него светлината, която все повече се разширяваше. И се убедих тогава, че това е пролом в пещерата, който излиза навън, и си казах: „Или това е друг отвор, също такъв, какъвто е онзи, през който ме спуснаха, или на това място има пролом“. И като поразмислих, тръгнах по посока на светлината; и изведнъж се оказа, че това е дупка в билото на планината, която са пробили ди¬вите зверове. И те влизаха през нея на това място и ядяха умрелите, а после излизаха през тази дупка.
И когато видях това, духът ми се успокои и аз се уверих, че ще живея след смъртта, и се почувствувах като насън. И се трудих до¬тогава, докато не излязох през пролома; и се озовах на брега на солено море, на върха на голяма планина, която отделяше морето от острова и града, та никой не можеше да се добере до нея.
И възславих великия аллах, и му благодарих, и сърцето ми се развесели, а после се върнах през дупката в пещерата и изнесох цялата храна и вода, която бях натрупал. Взех дрехите на умрелите и навлякох някои от тях върху онези, които бяха на мене, и взех от умрелите много и различни огърлици, драгоценни камъни, бисерни верижки и накити от сребро и злато, украсени с разни метали и камъни. Завързах в дрехата си дрехите на мъртъвците и ги пренесох па планината, и стоях до морето, очаквайки аллах да прати кораб, който да мине покрай мене.
И ето, когато седях на брега на морето и размишлявах за съдбата си, изведнъж виждам — плава кораб посред ревящото море, където се бият вълните. И взех в ръка една бяла дреха от умрелите, и като я завързах за една тояга, изтичах на брега на морето и почнах да правя с тази дреха знаци на пътниците, докато те не хвърлиха по¬глед и не ме видяха, застанал на върха на планината. И те се приближиха до мене, и чуха моя глас, и ми пратиха лодка, в която имаше много хора, и когато дойдоха до мене, попитаха : „Кой си и защо седиш на това място? Как си достигнал тази планина, когато ние в жи¬вота си не сме видели да се приближи до нея никой?“ — „Аз съм търговец — отговорих им. — Корабът, на който пътувах, потъна, но аз се спасих на една дъска и с мене бяха нещата ми, и аллах облекчи излизането ми на това място с нещата благодарение на старанието и ловкостта ми.“ И те ме взеха със себе си в лодката, и натовариха всичко, което бях взел от пещерата и бях завързал в дрехите и саваните, и ме заведоха на кораба при капитана заедно с всичките ми неща. „Как си се промъкнал на това място — попита ме капитанът, — когато това е голяма планина, зад която стои голям град, а аз цял живот плавам по това море и минавам покрай тази планина, но не виждам на нея никого освен зверове и птици?“ — „Аз съм търговец — отговорих — и бях на един голям кораб, който се разби, и всичките ми неща — тези платове и дрехи — взеха да потъват, но аз ги сложих на една голяма дъска, останала от кораба, и моята съдба и щастие ми помогнаха да се изкача на тази планина.“
Аз не разказах на тези хора какво се беше случило с мене в гра¬да и пещерата, защото се страхувах, че на кораба може да се намери някой от този град. После предложих на стопанина на кораба много неща от моето имущество и му рекох: „Ти си виновник за моето спасение от тази планина, затова вземи от мене това за милостта, която ми оказа“. Но капитанът ми рече: „Ние от никого не взимаме нищо. Когато видим някой претърпял корабокрушение на брега на морето или на острова, ние го взимаме със себе си и го храним и поим, и ако той е гол, го обличаме, а когато стигнем в безопасно пристанище, даваме му нещо от себе си и му оказваме милост и благодеяние заради ве¬ликия аллах“.
И тогава аз му пожелах дълъг живот, и ние тръгнахме от остров към остров и от море в море, и аз се надявах да се спася, и се радвах на моето благополучие, но всеки път, когато помислех за времето, прекарано в пещерата заедно с жена ми, разумът ме напускаше. И ние благополучно достигнахме град Басра, и аз излязох в града, и останах там малко дни, а после отидох в град Багдад и се прибрах в своя квартал, и влязох в къщата си, и срещнах роднини и приятели, и ги попитах какво е станало с тях; и те се зарадваха на моето спасение, и ме поздравиха.
Ето най-чудното, което стана с мене при четвъртото пътешествие, но вечеряй с мене, брате мой, и вземи, което ти се пада по обичай, а утре ще дойдеш при мене и аз ще ти разкажа какво е станало с мене през време на петото пътешествие — то е по-чудно и удивително от предшествуващите.“
И после Синдбад заповядал да дадат на хамалина сто мискала злато, и заповядал да сложат трапезата; и всички вечеряли и се разотишли, като се чудели: всеки разказ бил по-страшен от предишния.
А Синдбад-хамалинът отишъл в жилището си и прекарал нощта Бесело и радостно, а когато изгряло утрото и засияло слънцето, станал и след като извършил утринната си молитва, тръгнал и стигнал в къ¬щата на Синдбад-мореплавателя. Той му пожелал добро утро и Синдбад-мореплавателят отговорил: „Добре дошъл!“ — и го поканил да седне до него. И когато дошли останалите негови другари, те похапнали и попийнали, и се повеселили, и се завързал помежду им разговор. И Синдбад-мореплавателят подхванал разказа си за онова, когто беше му се случило през време на неговото пето пътешествие.

Пето приключение:

„Знайте, братя, че когато се върнах от четвъртото пътешествие, аз потънах във веселие, радост и развлечения и забравих всичко, което бях изпитал: така силно се радвах на печалбата и дохода си. И моята душа ме придума да попътешествувам и да погледам чужди страни и острови, и станах аз, и като купих разкошни стоки, подходящи за морето, и свързах денкове, излязох от град Багдад и заминах в град Басра. И тръгнах по брега, и видях голям, висок и прекрасен кораб, и той ми се хареса, и аз го купих, и наех капитани и матроси, и Оставих робите и слугите си да ги надзирават. И сложих в кораба денковете си, и при мене дойдоха няколко търговци, и те сложиха денковете си в моя кораб, като ми заплатиха, и ние тръгнахме безкрайно весели и доволни, радвайки се на надеждата за благополучие и печалба. И ние пътувахме от един остров до друг и от едно море до друго, като гледахме островите и страните, и излизахме на сушата, и продавахме и купувахме, и продължавахме да пътуваме така, докато не достигнахме един голям остров, и този остров беше разоран и пуст. И на острова имаше бял купол с огромен обем, и ние излязохме да го видим, и изведнъж виждаме: това е голямо яйце на рух! И когато търговците се приближиха до него и го погледнаха (а те не знаеха, че е яйце на рух), почнаха да го удрят с камъни и яйцето се счупи, и оттам изтече много вода. И от яйцето се показа пилето на рух, и те го измъкнаха от яйцето, и го извлякоха оттам, и го заклаха, и получиха от него много месо : а аз бях през това време на кораба. И един от пътниците ми рече: „Стани, господине, и виж това яйце, което ти взе за купол.“ И аз станах, за да погледна, и видях, че търговците чупят яйцето. „Не правете това — викнах им, — ще дойде птицата рух, ще разбие нашия кораб и ще ни погуби!“ Но те не ме послушаха. И когато това стана, слънцето изведнъж се скри и денят потъмня, и над нас се появи облак, който засенчи въздуха. И ние вдигнахме глави, за да видим какво се е изпречило между нас и слънцето — и видяхме, че крилата на рух са затулили от нас слънчевата светлина и въздухът е потъмнял. А когато долетя рух, той видя, че яйцето му е счупено, и закрещя срещу нас, и долетя другарката му, и двете птици се завъртяха над кораба и завикаха срещу нас с глас, по-силен от гръмотевица. И аз извиках на капитана и на матросите и им рекох: „Отвържете кораба и търсете спасение, докато не сме загинали!“ И капитанът побърза, и когато търговците се качиха на кораба, отвърза го и ние тръгнахме покрай острова. И като видя, че ние сме отплавали по морето, рух се скри за някое време; и ние поехме по-нататък, и ускорявахме хода на кораба в желанието си да се спасим от птиците и да излезем от тяхната земя; но изведнъж птиците ни сподириха и се приближиха до нас, и в лапите на всяка имаше по един голям камък от планината. И рух хвърли върху нас камъка, който държеше, но капитанът отмести кораба настрана и камъкът падна наблизо в морето. И корабът се заиздига и заспуща (с такава сила падна камъкът в морето), и ние видяхме морското дъно от силата на удара му.
А после другарката на рух хвърли по нас камъка, който държеше (а той беше по-малък от първия), и камъкът падна върху кърмата на кораба и я разби, и кормилото се разхвърча на двайсет парчета. И всичко, което имаше на кораба, потъна в морето, а аз потърсих спасение от обич към живота и великият аллах ми прати дъска от разбития кораб, и аз се вкопчих в нея и седнах, и се залових да греба с крака, и вятърът, и вълните ми помагаха да се движа. А корабът потъна близо до един остров посред морето и съдбата ме изпрати на този остров; и аз се измъкнах на него с последен дъх на уста, почти мъртъв — такава силна умора усетих.
И лежах на морския бряг известно време, докато сърцето ми се успокои, и после тръгнах из острова и видях, че той прилича на райска градина: дърветата зеленееха в него, вадите се разливаха и птиците чуруликаха и прославяха оня, комуто принадлежат величието и вечността. И имаше на този остров много дървета и плодове, и разни цветя; и ядох от тези плодове, докато се наситих, и пих от тези вади, докато се напих, и тогава въздадох хвала на великия аллах.
И поседях така на острова, додето настъпи вечерта и дойде нощта, и тогава станах, почти убит от обхваналата ме умора и страх, и не чух на този остров гласове, и не видях никого. И лежах на острова до сутринта, а после се изправих на крака и взех да се разхождам между дърветата.
И видях един оросителен кладенец до ручей с течаща вода, а до него седеше красив старец; и беше този старец покрит с плащ от дървесни листа. И аз си рекох: „Може би този старец е от число¬то на потъналите, с които се разби корабът?“ — и се приближих до стареца, и го поздравих; а той ми отговори на поздрава със знаци и нищо не рече. „Старче — попитах го аз, — защо седиш на това място?“ И старецът поклати тъжно глава и ми направи знак с ръка, сякаш искаше да каже: „Вдигни ме на врата и ме пренеси на другата страна на кладенеца“. И аз си рекох: „Ще направя услуга на този човек и ще го пренеса там, където иска; а може би ще получа за това награда“. И се приближих до стареца, и го вдигнах на раменете си, и стигнах до това място, което ми беше посочил, а после му рекох: „Слез полека“; но той не слезе от раменете ми и обви шията ми с крака. Погледнах краката му и видях, че те са черни и корави като кожа на бивол.
И се изплаших, и исках да сваля стареца от раменете си, но той се беше вкопчил с крака в шията ми и взе да ме души така, че ми причерня пред очите, и аз изгубих съзнание и паднах на земята. И старецът повдигна крака, и почна да ме удря по гърба и по раменете, и аз усетих силна болка и се изправих на краката си, а старецът все Седеше на раменете ми и аз се уморих от него.
И той ми направи знак с ръка: „Иди при дърветата с най-хубави плодове!“ И ако аз не го слушах, той ми нанасяше с крака удари, по-силни от удари с бич, и през цялото време ми правеше знаци с ръка, като сочеше мястото, където искаше да отиде, а аз ходех с него. И ако се забавех, биеше ме и аз бях сякаш негов пленник.
И ние влязохме в горичката насред острова, и старецът не слизаше от раменете ми ни денем, ни нощем, а когато искаше да спи, обвиваше шията ми с крака и поспиваше малко, а после ставаше и ме биеше. И аз бързо ставах, и не можех да не му се покорявам, тъй като много изтърпях от него, и само себе си осъждах за онова, което бях претърпял.
И живях така, капнал от умора, и си думах: „Направих му добро, а то се обърна към мене в зло. Кълна се в аллах, цял живот вече
няма да правя никому добро!“ — И молех аллаха да ми прати смърт всеки час и всяка минута, така голяма беше умората ми. И прекарах така известно време; но ето че веднъж стигнах със стареца на едно място от острова и видях там много тикви, между които имаше и доста изсъхнали. И взех една голяма суха тиква, отворих я отгоре и я почистих, а после отидох с нея до една лоза и я напълних с грозде и запуших отвора, и оставих тиквата на слънцето няколко дни, докато гроздето не се превърна в чисто вино. И почнах всеки ден да пия от него, за да си помогна с него против умората от този пакостен шейтан, и всеки път, когато се опивах от виното, ставах по-решителен. И старецът ме видя веднъж, когато пиех, и ми направи знак с ръка, като ме питаше: „Какво е това?“ И аз му отговорих: „Това е прекрасно нещо, укрепва сърцето и развлича ума“. И взех да тичам и да танцувам със стареца между дърветата, и ме обхвана веселост от опиянението, и почнах да пляскам ръце и да пея и да се веселя. И като ме видя в това състояние, старецът ми направи знак да му подам тиквата, за да пие и той от нея, и аз се уплаших от него, и му дадох тиквата, и той изпи всичко, което беше останало, и я хвърли на земята.
И го обхвана веселие, и почна той да се върти на раменете ми, а после се опи и всичките му крайници и стави отслабнаха, така че той почна да се клатушка на раменете ми. И когато разбрах, че се е опил, посегнах към краката му и ги откопчих от шията си, а после се наведох и седнах, и го тръшнах на земята. И не ми се вярваше, че съм се избавил от онова положение, в което се намирах.
И се уплаших, че старецът ще се свести от опиянението и ще почне да ме оскърбява, и взех един голям камък, който лежеше между дърветата, и като се приближих до стареца, го хряснах по главата, когато спеше, и той издъхна. А после аз тръгнах из острова и стигнах до онова място на брега на морето, където бях по-рано. И поживях на този остров някое време, като се хранех с плодовете му и утолявах жаждата си от ручеите, и дебнех да видя кораб, който би минал наблизо. И ето веднъж седях и мислех за онова, което беше се случило с мене, и си рекох: „Да видим ще ме запази ли аллах здрав и читав и ще се върна ли в родината, и ще се срещна ли с роднини и приятели“. И изведнъж се показа кораб сред ревящото море, където се биеха вълните, и плаваше той, докато стигна до острова.
И слязоха пътници от кораба на острова, и аз се приближих към тях; и като ме видяха, те бързо-бързо дойдоха при мене и ме наобиколиха, и почнаха да ме разпитват какво е станало с мене и защо съм дошъл на този остров; и аз им разказах за моите теглила, и те се зачудиха много и рекоха: „Оня човек, който е седял на раменете ти, се нарича шейх на морето и никой от онези, които са попадали под краката му, не се е спасил освен тебе. Слава на аллах за твоето спасение!“
И после ми донесоха ядене, и аз ядох, докато не се наситих, и ми дадоха дрехи, които облякох; а после ме взеха със себе си на кораба, и ние пътувахме дни и нощи. И съдбата ни запрати към един град с високи постройки, дето всички къщи гледаха към морето — а този град се наричаше град на маймуните и когато настанеше нощ. жителите на този град излизаха от портите, които водеха към море¬то, качваха се в лодки и на кораби и нощуваха в морето, защото се страхуваха маймуните да не се спуснат през нощта от планините при тях. И аз излязох да погледам този град, и корабът си отиде, отплава, а аз не знаех това; и почнах да се разкайвам, че съм излязъл, и си спомних за другарите си и за всичко онова, което беше се случило с мене заради маймуните първия и втория път.
И седях печален, и плачех; и се приближи до мене човек от жителите на тази страна и ми рече: „Господине, ти като че си чужд в тези земи?“ — „Да — отговорих му, — аз съм чужденец и сиромах. Бях на кораба, който беше спрял на този бряг, и слязох от него, за да погледам града, а когато се върнах, не видях кораба.“ — „Стани — рече човекът, — ела с мене и се качи в лодката. Ако останеш в града през нощта, маймуните ще те погубят.“ — „Слушам“ — рекох и тозчас станах и се качих в лодката с хора, и те се отдалечиха на една миля от сушаха. И така прекараха нощта, и аз заедно с тях, а когато на¬стъпи утрото, върнахме се с лодката в града и излязохме, и всеки от нас тръгна по своята работа — такъв беше неизменният обичай. При всеки, който останеше през нощта в града, дохождаха маймуните и го погубваха, а през деня маймуните си отиваха от града. Те се хранеха с плодове в градините и спяха по планините до вечерта, а после се връщаха в града и този град се намираше в най-далечните страни на чернокожите.
Ето едно от най-удивителните неща, което се случи с мене в този град. Един човек, от онези, с които бях прекарал нощта в лодката, ми рече: „Господине, ти си чужд в тези земи, знаеш ли занаят, с кой¬то би могъл да поминуваш?“ — „Не, кълна се в аллах, брате, аз нямам занаят и не знам да правя нищо — отговорих. — Аз съм само търговец, притежател на пари и богатства, и имах царствен кораб, на¬товарен с много пари и стоки, и той се разби в морето, и потъна всичко, което имаше там, и аз се спасих от удавяне само по волята на аллах. Аллах ми прати една дъска, на която се качих, и благодарение на нея се спасих от удавяне.“ И този човек стана и ми донесе един чувал и рече: „Вземи този чувал и го напълни с камъчета и излез с тълпата градски жители, а аз ще те запозная с тях и ще им възложа да се грижат за тебе. Прави това, което правят те, и може би ще спечелиш нещо, което ще ти помогне да заминеш и да се върнеш в родината си“.
И после този човек ме взе и ме изведе от града, и аз набрах малки камъчета и напълних с тях чувала; и изведнъж виждам : тълпа хора излиза от града. И този човек ме запозна с тях и ме повери на тях, и рече: „Той е чужденец, вземете го със себе си и го научете да събира; може би той ще припечели нещо, за да се изхранва, а за вас това ще бъде награда“; и те рекоха: „Слушаме и сме съгласни!“ — и ме приветствуваха, и ме взеха със себе си, и всеки имаше от тях чувал като моя, пълен с камъчета. И ние вървяхме, докато не стигнахме една широка долина, където имаше много високи дървета, на които никой не можеше да се качи, и в тази долина имаше много маймуни, и като ни видяха, те побягнаха и се покатериха по дърветата. И хората почнаха да хвърлят по маймуните камъните, които имаха в чувалите си, а маймуните късаха от дърветата плодове и замерваха с тях хората.
И аз погледнах плодовете, които хвърляха маймуните, и изведнъж виждам — индийски орехи. И като видях какво правят тези хо¬ра, избрах едно голямо дърво, на което имаше много маймуни, и се приближих до него, и почнах да хвърлям камъни по тях, а маймуните почнаха да късат орехи и да хвърлят от тях по мене, и аз ги събирах, както правеха другите хора; и преди още да извадя всички камъни от моя чувал, аз бях вече набрал много орехи. А като свършиха работата си, хората събраха всичко, което имаха, и всеки от тях понесе, колкото можа, а после се върнахме в града и аз отидох при оня човек, моя приятел, който ме беше запознал с хората, и му дадох всичко, което бях събрал, и му поблагодарих за неговата доброта. „Вземи това — рече ми той — и го продай, и се ползвай от парите“. И ми даде ключ от едно помещение в къщата си, и рече: „Сложи на това място онези орехи, които са ти останали, и излизай всеки ден с хората, как¬то излезе днес, и от орехите, които ще донасяш, отбирай лошите и ги продавай, а останалите пази на това място: може би ти ще набереш толкова, че ще можеш да заминеш“. — „Да те възнагради великият аллах !“ — рекох му аз.
И почнах да правя така, както ми беше казал, и всеки ден пълнех чувала с камъни, и излизах с хората, и правех това, което правеха те, и хората почнаха да се грижат за мене, и ми посочваха дърветата, на които имаше най-много плодове.
И прекарах така известно време, и натрупах много хубави индийски орехи, и продадох голямо количество от тях и спечелих много пари, и почнах да купувам всичко, което виждах и което ми харесваше; и времето ми беше безоблачно, и навсякъде в града имах сполука, и продължавах да живея така.
И веднъж стоях на брега на морето, и към града се приближи кораб, и спря до брега, и на кораба имаше търговци със стоки, и те почнаха да продават и купуват индийски орехи и друго, и аз отидох при моя приятел и го осведомих за пристигането на кораба, и му ре¬кох, че искам да замина в родината си. „Ти самият ще си решиш“ — рече той. И аз се сбогувах с него, и му благодарих за неговата доброта към мене, а после отидох при кораба и като се срещнах с капи¬тана, наех от него кораба, сложих в него всички мои орехи и други неща и корабът отплава, и ние пътувахме от остров към остров и от море до море, и на всеки остров, дето спирахме, аз продавах орехи и ги разменях, и аллах ми даде в замяна на това повече от онова, което бях изгубил.
И ние минахме край един остров, дето имаше канела и пипер, и хората ни разправяха, че са виждали на всеки кичур пипер един голям лист, който му пазел сянка и го защищавал от дъжда, а когато дъждът преставал, отвивал кичура и увисвал отстрани. И аз взех със себе си от този остров много пипер и канела срещу индийските орехи. И ние минавахме покрай острова ал-Асират (а на този остров расте камарско алое), а след него покрай друг остров, по който трябваше да вървим пет дни (и там расте китайско алое, което е по-добро от камарското).
Жителите на този остров по начина на живота си и по вярата си стоят по-долу от жителите на острова с камарското алое: те обичат да развратничат и пият вино и не знаят що е азан и молитва.
А после наближихме местата, дето ловят бисери, и аз дадох на водолазите няколко индийски ореха и им рекох: „Гмурнете се за мой късмет!“ И те се гмурнаха в залива, и извадиха много големи и скъпи бисери, и ми рекоха: „Господарю наш, кълнем се в аллах, имаш голям късмет.“
И аз взех всичко, което те извадиха, на кораба, и ние отплавахме, и плавахме дотогава, докато не стигнахме Басра. И излязох в града, и останах там някое време, а после заминах оттам за град Багдад и се прибрах в своя квартал, и влязох в къщата си, и приветствувах роднините и приятелите си, и те ми честитиха спасението ми. И сложих в складовете всички стоки и неща, които бях занесъл, и обличах сираци и вдовици, и раздавах милостиня. И аллах ми даде четири пъти повече, отколкото бях изгубил. И забравих за всичко, случило се с мене, и изтърпяната умора заради голямата печалба, и се върнах към онова, което бях правил по-рано, като дружех и общувах с хората. Ето най-удивителното, което се случи с мене през време на петото пътешествие. А сега вечеряйте“.
Когато завършил вечерята, Синдбад-мореплавателят заповядал да дадат на Синдбад-хамалина сто мискала злато и Синдбад-хамалинът ги взел и си отишъл, като се чудел на тези работи. И прекарал нощта у дома си, а когато настъпило утрото, станал и извършил утринната молитва, и тръгнал, и дошъл в къщата на Синдбад-мореплавателя. Когато влг.зъл при него, пожелал му добро утро и Синдбад-мореплавателят го поканил да седне, и те през цялото време разговаряли, докато не дошли останалите му приятели. И поприказвали, и сложили трапезата, и взели да ядат, да пият и да се веселят и Синдбад-мореплавателят почнал да разказва за шестото пътешествие.

Шесто приключение:

Знайте, братя, любими и приятели, че когато се върнах от петото пътешествие, забравих всичко, което бях изпитал, като се радвах и се наслаждавах, и живеех в голямо щастие и радост.
И ето един ден седях много доволен, радостен и весел и изведнъж покрай мене мина тълпа търговци, по които личаха следи от пътешествие. И аз си спомних тогава деня на връщането ми и моята радост от срещата ми с роднините и от стъпването ми на родна земя, и поиска душата ма да попътешествува и да потъргува.
И купих ся прекрасни и разкошни стоки, пригодни за морето, и като натоварих денковете си, заминах от Багдад за град Басра. И видях голям кораб, на който имаше търговци и велможи с прекрасни стоки, и сложих денковете си заедно с техните в този кораб, и ние благополучно заминахме от град Басра. И пътешествувахме от място до място и от град на град и продавахме и купувахме, и разглеждахме чуждите страни, и щастието ни благоприятствуваше.
И ето, когато пътувахме, изведнъж капитанът на кораба почна да се вайка и да вика и свали от главата си чалмата, и почна да се удря по лицето и да си скубе брадата, и падна в трюма на кораба от силна скръб и огорчение. И около него се събраха всички търговци и пътници и го питаха: „Какво има, капитане?“ — и той им отговори: „Знайте, хора, че нашият кораб е сбъркал пътя и ние сме излезли от морето, в което бяхме, и сме влезли в море, където не знаем пътищата, и ако аллах не ни прати нещо, което да ни освободи от това море, ние всички ще изгинем“.
После капитанът се изправи на крака и се качи на мачтата, и искаше да спусне платната, и вятърът се засили и обърна кораба с кърмата напред, и кормилото се счупи близо до една висока планина. И слезе капитанът от мачтата, и извика: „Кълна се в аллаха, ние попаднахме в голяма беда и за нас няма вече спасение!“
И всички пътници взеха да се окайват и да се прощават един с друг, тъй като животът им беше свършил и надеждите им бяха изчезнали. И корабът свърна към тази планина и се разби в нея, и дъските му се пръснаха, и всичко, което беше на кораба, потъна, а търговците паднаха в морето и някои от тях се издавиха, а други се хванаха за планината и излязоха на нея. И аз бях между онези, които излязоха на планината, и видях, че тя се намира на голям остров, близо до който има много разбити кораби, и на острова по морския бряг се търкаляха разни богатства от разбитите кораби, и имаше там изхвърлени от морето на брега на острова много неща и имущества, които взимаха ума и разсъдъка на човека.
И излязох аз на този остров, и тръгнах по него, и видях на средата му ручей със сладка вода, която изтичаше от близкия склон на планината и изчезваше на другия й край; и всички пътници излязоха на тази планина и този остров, и се пръснаха по него, и изгубиха разума си, обсебени от нещата, които бяха видели на морския бряг. И аз видях по средата на този ручей множество разни скъпоценни камъни, метали, яхонти и големи царствени бисери, и те лежаха като камъчета в коритото на ручея, който течеше посред горичката, и цялото дъно на ручея блестеше от метали и други скъпоценности. И видяхме ние на този остров много китайско и камарско алое, и имаше на острова пълноводен извор от особен вид амбра, която от силния слънчев пек течеше като восък по бреговете на ручея и се разливаше по брега на морето.
И излизаха от морето зверове, и я поглъщаха, и се гмурваха с нея в морето; и амбрата се стопляше в корема им, а после те я из¬хвърляха от устата си в морето, и амбрата застиваше на повърхността на водата, и нейният цвят и вид се променяше.
И вълните я извърляха на морския бряг, и пътешествениците и търговците, които знаеха какво е амбра, я събираха и продаваха. Що се отнася до чистата непогълната амбра, тя течеше по бреговете на този ручей и застиваше на дъното му, а когато изгрееше слънце, почваше да тече и оставяше след себе си из цялата долина мирис като от мускус. А когато слънцето залязваше, амбрата застиваше на онова място, в което се намира суровата амбра, никой не може да се приближи и да проникне, тъй като планините обкръжават този остров, а ни¬кой не е в състояние да се изкачи на тях. Ние насъбрахме на брега на острова малко храна и почнахме да я пестим и да ядем всеки ден веднъж или дваж от страх, че храната ни ще се свърши и ние ще измрем от глад и страх. А онези от нас, които умираха, ние умивахме и завивахме в дрехите или тъканите, които морето беше изхвърлило на брега на острова, и от нас умряха много хора, и останаха живи само шепа хора. И най-сетне аз се оказах сам на този остров, и остана с мене малко храна; и почнах да се оплаквам и извиках: „Да бях умрял преди моите другари и те да ме умиеха и погребяха!“ И прекарах така още малко време, а после станах и си изкопах дълбока яма на брега на острова, и си помислих: „Когато отслабна и усетя, че е дошла смъртта, ще легна в този гроб и ще умра в него, и вятърът ще навее пясък върху мене и ще ме закрие, и така аз ще бъда погребан в гроба“. И взех да се осъждам, задето съм излязъл от родината си и съм тръгнал по чужди страни след всичко, което пренесох първия, втория, третия, четвъртия и петия път, и нямаше пътешествие, в което да не бях изпитал по-тягостни ужаси от предишните. И не вярвах, че ще се спася, и се каех, задето съм пътешествувал по морето, и отново правех това; а не се нуждаех от пари и от онова, което имах, не можех да похарча дори половината през остатъка от живота си.
И помислих, и рекох: „Кълна се в аллах, тази река трябва да има начало и край и на нея непременно трябва да има място, през което може да се излезе в населена страна. Ще взема правилно реше¬ние, ако си направя малка лодка в такъв размер, че да мога да седна в нея и я пусна по реката, и ако намеря освобождение, това ще бъде по волята на великия аллах, а ако не намеря, по-добре да умра в тази река, отколкото тук“.
После станах и тръгнах да събирам по острова греди и клони от китайско и камарско алое, и ги връзвах на морския бряг с въжета от разбитите кораби. И донесох еднакви дъски от корабите, и ги сложих върху тези греди, и си направих лодка, широка колкото реката или по-малка от нейната ширина, и здраво ги завързах.
И взех със себе си благородни метали, скъпоценни камъни, богатства, големи бисери и по нещо от всичко друго, което имаше на острова, а също тъй сурова амбра и сложих всичко това в лодката заедно с всичко, което бях събрал, и с останалата ми храна, а после пуснах тази лодка в реката и сложих от двете й страни две тояги вместо весла. И тръгнах с тази лодка по реката, без да се спирам, към онова място под планината, в което се вливаше реката. И вкарах лодката в този проход, и се оказах под планината в дълбок мрак, и лодката ме отнасяше по течението в теснината под планината, където страните на лодката почнаха да се търкат о бреговете на реката, и аз се блъсках с глава в сводовете на клисурите, и не можех да се върна назад. И почнах да се коря за онова, което съм направил със себе си, и помислих: „Ако това място стане твърде тясно за лодката, тя едва ли ще излезе от него, а не може да се върнем назад и аз без¬друго ще загина тук“.
И легнах в лодката с лице надолу — така ми беше тясно в реката, — и продължавах да се движа, като не отличавах нощта от деня поради мрака, който ме заобикаляше под планината. И продължавах да пътувам по тази река, която ту се разширяваше, ту се стесняваше, и тъмнината силно ме измори, и ме обори дрямка от силно огорчение. И аз заспах в лодката, и продължаваше тя да ме вози, докато спях; а после се събудих и изведнъж видях около себе си светлина. И тогава отворих очи и видях просторна местност, и моята лодка беше привързана към брега на острова, и наоколо ми стоеха тълпа индийци и абисинци. И щом видяха, че станах, те се приближиха и заприказваха с мене на своя език, но аз не разбирах какво говорят и мислех, че това е сън — така големи бяха моята мъка и моето огорчение. И когато те заговориха с мене, аз не разбрах тяхната реч и не им отговорих нищо; тогава към мене приближи един човек и ми рече на арабски език: „Мир на тебе, брате наш ! Кой си ти, откъде си дошъл и по каква причина си пристигнал на това място? Къде си влязъл в тези води и каква страна има зад тази планина ? Ние знаем, че никой не може да дойде оттам при нас“. „А кои сте вие и каква е тази земя?“ — попитах аз. И човекът ми каза: „Брате мой, ние сме собственици на посеви и горички и дойдохме да поливаме нашите гори и посеви, и видяхме, че спиш в лодката, и я уловихме, и я завързахме, като очаквахме да се събудиш спокойно. Разкажи ни по коя причина си дошъл на това място“. „Заклинам те в аллах, господине — рекох му, — донеси ми нещо за ядене, аз съм гладен, а после ме питай за каквото искаш.“ И той бързо ми донесе храна, и аз ядох, докато се наситих, и си починах, и страхът ми се успокои, и смелостта ми се върна. И рекох : „Слава на аллах!“ — и се зарадвах, че съм излязъл от реката и съм стигнал до тези хора, и им разказах за всичко, което беше се случило с мене, и за изпитаното в тази тясна река, а после тези хора заприказваха помежду си и рекоха: „Ще го вземем без друго със себе си и Ще го покажем на нашия цар — нека той му разкаже за всичко, случило се с него“.
И те ме взеха със себе си, и поведоха заедно с мене лодката ми с всички пари, богатства, скъпоценни камъни, благородни метали и накити, които имаше в нея, и ме заведоха при своя цар. И царят ме поздрави, и рече: „Добре дошъл!“ — и ме попита за положението ми, и аз му разказах за всички работи, които бяха станали с мен, от край до край, и царят се зачуди много на този разказ, и ми честити спасението. И после аз излязох, и донесох от лодката много метали, скъпоценни камъни, алое и сурова амбра, и подарих това на царя, и той прие от мене този подарък, и ми оказа голямо уважение. Той ме настани у себе си, и аз завързах приятелство с най-добрите хора, и те ме издигнаха, и аз не напущах царския дворец. И хората, които пристигаха на този остров, ме питаха за моята родина и аз им разказвах за нея, и също ги питах за техните страни, и те ми разказваха. И веднъж царят ме попита за положението на родината ми и за управлението на халифа, и аз му разказах за неговата справедливост и закони, и царят се зачуди на делата му, и рече: „Кълна се в аллах, деянията на халифа са разумни и поведението му е угодно на аллах! Ти ме накара да го обикна и аз искам да приготвя за него подарък и да го пратя с тебе“. — „Слушам, господарко наш ! Аз ще му занеса подаръка и ще му разкажа, че ти искрено го обичаш“ — отговорих аз.
И ето веднъж седях в царския дворец, и чух, че някои хора от града приготовляват кораб и се канят да отпътуват с него в град Басра. „Това пътуване с тези хора е добре дошло за мене!“ — рекох си аз и бързо, още същия час, целунах ръка на царя и му обадих за желанието си да замина с тези хора на кораба, който те бяха приготвили, тъй като бях затъгувал по близките и роднините си.
„Ти сам ще решиш — рече царят. — Ако искаш да останеш при нас, остани ; твоето стоене у нас ни доставя радост.“ — „Кълна се в аллах, господарко — отговорих, — ти ме обсипа с твоите милости и благодеяния, но мене ми домъчня за близките, родината и семейството.“ И като чу думите ми, царят повика търговците, които бяха при¬готвили кораб, и им поръча да се грижат за мене. Той ми даде много подаръци и плати вместо мене за кораба, и прати с мене голям подарък за халиф Харун ар-Рашид в град Багдад; и после аз се сбогувах с царя и с всичките ми приятели, и седнах на кораба с търговците, и ние потеглихме.
И вятърът през време на пътуването беше добър, и ние пътувахме от море в море и от остров към остров, докато не стигнахме благополучно в град Басра. И аз слязох от кораба, и останах в Басра няколко дни и нощи, докато се приготвих, а после натоварих денковете си и заминах за град Багдад, средище на света.
И влязох при халиф Харун ар-Рашид, и му поднесох този подарък, и му разказах за всичко, случило се с мене, а после сложих всичките си богатства и неща в складовете и отидох в своя квартал; и дойдоха при мене роднините и приятелите ми, и аз раздадох на всички роднини подаръци, и почнах да давам милостиня. А след известно време халифът прати да ме повикат и взе да ме разпитва каква е причината на този подарък и откъде е той. И аз му рекох: „О, повелителю на правоверните, кълна се в аллах, не знам нито името на онзи град, отдето е този подарък, нито пътя за него, но когато потъна корабът, на който бях, аз излязох на острова и си направих лодка, и се спуснах с нея по реката, която течеше през средата на острова“. И разказах на халифа за случилото се с мене през време на това пътешествие ; и халифът се учуди много, и заповяда на летописците да запишат моя разказ и да го сложат в хазната, за да извлече от него поука всеки, който го види.
А после той ми оказа голямо уважение и аз живях, като се веселях и развличах, и ето какво се случи с мене през време на шеетото ми пътешествие, братя. Ако рече великият аллах, утре ще ви разкажа за седмото си пътешествие; то е още по-странно и чудно от всички предшествуващи“. И после Синдбад казал да сложат трапезата, и всички вечеряли, и той заповядал да дадат на Синдбад-хамалина сто миска-ла злато ; и Синдбад-хамалинът ги взел, и си тръгнал, и всички гости също си отишли, като се чудили много. А Синдбад-хамалинът прека¬рал нощта в жилището си и после извършил утринната молитва, и отишъл в къщата на Синдбад-мореплавателя, и дошли останалите госги; а когато всички се събрали, Синдбад-мореплавателят започнал да разказва за седмото пътешествие.

Седмо приключение:

„Знайте, хора, че когато се върнах от шестото пътешествие, аз почнах да живея отново така, както живях преди това, като се весе¬лях и се наслаждавах, и така прекарах някое време.
И поиска моята душа да погледа чужди страни, и да попътува по морето, и да завърже дружба с търговци, и да послуша разкази ; и се реших аз, и вързах денкове от разкошни стоки, и ги откарах от град Багдад в град Басра. И видях кораб, готов да отпътува, на който имаше тълпа богати търговци, и се качих на кораба, и се сприятелих с тях, и ние заминахме здрави и читави. И вятърът беше за нас добър, докато не пристигнахме в град, наречен град Китай, и изпитах¬ме там голяма радост и веселие, и разговаряхме един с друг за пътуването и търговията.
И изведнъж духна откъм носа на кораба стремителен вятър, и заваля дъжд, така че ние покрихме денковете с кече и платно, защото се страхувахме, че стоките ще се похабят от дъжда, и се замолихме на великия аллах да пръсне постигналата ни беда. И капитанът на кораба стана, и като си стегна пояса, подбра пешовете на дрехата си и се качи на мачтата, и погледна наляво и надясно, а после търговците на кораба, и взе да се удря по лицето, и си изскуба брадата. „Какво има, капитане?“ — попитахме го ние; и той отговори: „Молете великия аллах да ни спаси от онова, което ни е постигнало! Простете се един друг и знайте, че вятърът ни надмогна и ни захвърли в последното море на света.“
И после капитанът слезе от мачтата и като отвори своя сандък, извади оттам една торба и я развърза, и изсипа оттам прах, подобен на пепел, и намокри праха с вода и като почака малко, помириса го, а после извади от сандъка малка книжка и чете в нея, и ни рече: „Знайте, пътници, че в тази книга има чудни неща, които показват, че всеки достигнал тази земя, ще загине. Тази земя се нарича Климат на царете и в нея се намира гробът на нашия господар Сулейман, син на Дауд (мир и на двамата!). И там се въдят змии с огромно тяло, ужасни на вид, и щом някой кораб достигне тази земя, излиза от морето риба и го поглъща с всичко, което има на него“.
Чули от капитана тези думи, ние се зачудихме много на разказа му; и преди да свърши още капитанът думите си, корабът почна да се издига върху водата и да се спуща, и ние чухме страшен вик, приличащ на боботеща гръмотевица. И се изплашихме, и се убедихме, че ей сега ще загинем. И изведнъж се приближи до кораба риба, подобна на висока планина, и ние се уплашихме от нея, и почнахме да се окайваме, и се приготвихме да мрем, и гледахме рибата, като се чудехме на ужасяващия й вид. И изведнъж се приближи към нас още една риба, а ние не бяхме видели по-огромна риба от нея и взехме да се прощаваме помежду си, плачейки за себе си.
И изведнъж се приближи трета риба, още по-голяма от първите две, и тогава престанахме да разбираме, и умът ни беше зашеметен от силен страх. И тези три риби взеха да се въртят около кораба, и третата риба зина уста, за да глътне кораба с всичко, което имаше на него, но изведъж духна голям вятър и вдигна кораба, и го запрати върху една голяма планина, и корабът се разби, и всичките му дъски се разхвърчаха, и всички Денкове и търговци, и пътници потънаха в морето. И аз свалих всичките си дрехи, така че на мене остана само една риза, и поплувах малко, и настигнах една дъска от разбития ко-раб и се вкопчих за нея, а после се покачих на тая дъска и седнах на нея, и вълните и ветровете си играеха с мен на повърхността на водата, ту ме издигаха, ту ме сваляха, а аз се държех здраво за дъската и изпитвах силна мъка, уплаха, глад и жажда.
И взех да се осъждам за онова, което направих, и си казвах: „О, Синдбаде, о, мореплаватели), ти още не си се разкаял и всеки път изпитваш бедствия и умора, но не се отказваш от пътуването по море, а ако се откажеш, твоят отказ е лъжлив. Затуй търпи онова, което изпитваш, ти си заслужил всичко, което ти се случва. Всички твои теглила произтичат от твоята алчност — нали имаш достатъчно много пари“.
И аз се върнах към разума и си рекох: „В това пътешествие аз се кая пред великия аллах искрено и няма да пътешествувам, и през целия си живот няма да споменавам дума за пътешествие“.
И аз не преставах да моля аллах и да плача, като си спомнях в какво спокойствие и радост живеех. И прекарах така първия ден, и втория, и най-сетне излязох на един голям остров, дето имаше много дървета и вади, и почнах да ям плодове от тези дървета и да пия вода от вадите, докато се съживих.
И после тръгнах из острова, и видях на противоположния му край голям поток със сладка вода, но течението на този поток беше силно. И си спомних за лодката, с която бях пътувал по-рано, и си рекох: „Без друго ще си направя такава лодка, може да се спася пак. Ако се спася, желаното е достигнато и аз се разкайвам пред великия аллах, и няма да пътешествувам, а ако загина — сърцето ми ще си отдъхне от умора и труд“. И после станах, и взех да събирам клони от дърветата — скъпо сандалово дърво, подобно на което не може да се намери (а аз не знаех, че е такова); и като набрах такива клони, намерих клончета и трева и като ги усуках във вид на въже, вързах с тях лодката си и си рекох: „Ако се спася, ще го дължа на аллах!“
И се качих в лодката, и тръгнах с нея по потока, и стигнах до другия край на острова, а после се отдалечих от него и като напуснах острова, плавах един и друг, и трети ден. И все лежах, и нищо не ядях през това време, а когато ми се припнеше, пиех от потока. И лодката доплава с мене до една висока планина, под която се вливаше реката; и там видях това, уплаших се, че ще се случи същото, което се случи миналия път в предишната река, и исках да спра лодката и да изляза от нея на планината, но водата надделя и повлече лодката, и лодката се понесе под планината, и като видях това, убедих се, че ще загина. А лодката измина малко разстояние и излезе на просторно място; и изведнъж виждам: пред мене голяма река и водата бучи с шум, подобен на гръм, и лети като вятър. И се хванах с ръце за лодката от страх, че ще изскоча от нея, и вълните играеха с мене, като ме подхвърляха насам-натам посред реката: и лодката се спущаше с течението на водата по реката, и аз не можех да я задържа, и не бях в състояние да я насочвам към сушата. И най-сетне лодката се спря с мене до един голям град с прекрасни постройки, в който имаше много народ. И когато хората видяха, че се спущам с лодката по течението сред реката, те хвърлиха мрежа и въжета в лодката и изтеглиха лодката на суша, и аз паднах сред тях като мъртъв от силен глад, безсъние и страх.
И от събраните насреща ми излезе човек, стар на години, велик шейх, и ми рече: „Добре дошъл!“ — и метна върху мене прекрасни дрехи, с които аз закрих срамотата си; а после той ме взе и тръгна с мене , и ме отведе на баня; донесе ми съживителен напитък и прекрасни благовония. А когато излязохме от банята, отведе ме в къщи и обитателите на къщата му ме зарадваха, и той ме тури да седна на почетно място, и ми приготви разкошни ястия, и аз ядох, докато се наситих, и прославях великия аллах за спасението си.
А след това слугите ми донесоха гореща вода и аз си измих ръцете, и робините донесоха копринени кърпи, и аз си обърсах ръцете, и си изтрих устата; и после шейхът тозчас стана, и ми отреди отделно, уединено помещение в къщата си, и заповяда на слугите и слугините да ми прислужват и да изпълняват всичките ми желания, и слугите почнаха да се грижат за мене.
И живях така у този човек три дни, и ядох хубаво, и хубаво пих. и вдъхвах прекрасни ухания, и душата ми се върна, и страхът ми утихна, и сърцето ми се успокои. А когато настъпи четвъртият ден, шейхът дойде при мене и ми рече: „Ти ни възвесели, чедо мое! Слава на аллах за спасението ти! Искаш ли да дойдеш с мене на брега на реката и да слезеш на пазара? Ти ще продадеш стоката си и ще получиш пари, и може би ще купиш с тях нещо, с което ще почнеш да търгуваш“.
И аз помълчах малко, и си помислих: „А откъде стока у мене и защо говори той така!“ А шейхът продължи: „Не скърби и не се замисляй чедо! Да идем на пазара; и ако видим, че някой дава за стоката ти цена, на която си съгласен, аз ще взема парите за тебе, а ако стоките не донесат нищо, което да те задоволява, аз ще ги сложа в складовете си и ще ги държа там, докато настъпят дните за покупка и продажба“. И аз помислих и рекох на разума си: „Послушай го, за да видим за каква стока говори той“; и после рекох: „Слушам и съм съгласен. Онова, което ти правиш, е благословено и не може чо¬век да ти възрази в нищо“.
И после тръгнах с него на пазара, и видях, че той е разглобил лодката, с която бях дошъл (а лодката беше от сандалово дърво), и видях посредника, който се стараеше да продаде дървото.
И дойдоха търговци, и взеха да наддават за лодката, докато цената й не достигна хиляда динара, а после търговците престанаха да наддават и шейхът се обърна към мене, и рече: „Слушай, чедо мое, такава е цената на твоята стока в такива дни като този. Ще я продадеш ли на тази цена, или ще чакаш и ще я сложа аз в складовете си, докато дойде време да се увеличи цената й?“ — „Ти знаеш по-добре от мене, прави каквото искаш“ — отговорих аз; и старецът рече: „Ще ми продадеш ли ти, чедо, това дърво, ако прибавя сто динара злато към онова, което дадоха за него търговците?“ — „Да — отговорих, — ще ти продам тази стока.“ И тогава старецът заповяда на слугите си да занесат дървото в неговите складове, и аз се върнах с него в къ¬щата му. И ние седнахме, и старецът ми брои всички пари за дървото, и заповяда да донесат кесии, и сложи в тях парите, и ги заключи с железен катинар, ключа от който ми даде.
А след няколко дни и нощи старецът ми рече: „Чедо мое, ще ти предложа нещо и искам ти да ме послушаш“. — „А какво е то?“ — попитах го аз. И шейхът отговори: „Знай, че аз съм стар и нямам дете от мъжки пол, но имам млада дъщеря, обладателка на големи пари и красота, и искам да я омъжа за тебе, за да останеш с нея в нашата страна; а по-късно ще ти дам във владение всичко, което имам, и всичко, което владеят ръцете ми. Нали съм стар, ти ще заемеш моето място“. И аз премълчах и не казах нищо, а старецът рече: „Послушай ме, чедо мое, с онова, което ти говоря, аз ти желая доброто. Ако ти ме послушаш, ще те оженя за дъщеря си и ти ще ми станеш наместо син, и всичко, което е в ръцете ми и ми принадлежи, ще бъде твое, а ако искаш да търгуваш и да заминеш в родината си, никой няма да ти попречи, ти имаш парите си на ръка. Прави така, както поискаш и избереш“. — „Кълна се в аллах, чичо мой шейх, ти ми стана наместо баща и аз изпитах много ужаси, и не ми остана ни мнение, ни знание! — отговорих аз. — Ти ще кажеш какво да направя.“ И тогава шейхът заповяда на слугите си да доведат съдия и свидетели, и те ги доведоха, и той ме ожени за дъщеря си, и вдигна за йас великолепен пир и голямо тържество. И ме въведе при дъщеря си, и аз видях, че тя е безкрайно красива, и има строен стан и множество накити, дрехи, скъпи метали, огърлици и скъпоценни камъни, които струват хиляди-хиляди жълтици. И когато влязох при тази девойка, тя ми хареса и възникна между нас любов, и преживях известно време в голяма радост и веселие.
И бащата на девойката се представи пред лицето на великия аллах, и ние го облякохме и погребахме, и аз сложих ръка на всичко, което той имаше, и всичките му слуги станаха мои слуги. И търговците ме назначиха на неговото място, а той беше техен старейшина и ни един от тях не добиваше нищо без знанието и разрешението му, тъй като той беше техен шейх — и аз заех мястото му. И когато почнах да общувам с жителите на този град, видях, че видът им се мени всеки месец и на раменете им се появяват криле, с които те отлитат към небесните облаци, и остават да живеят в този град само децата и жените; и си рекох: „Когато дойде началото на месеца, ще помоля някого от тях и може би те ще ме отнесат там, където сами отиват“.
И когато дойде началото на месеца цветът на жителите на този град се промени и видът им стана друг, и отидох аз при един от тях и рекох: „Заклинам те в аллах, отнеси ме със себе си и аз ще погледам и ще се върна заедно с вас“. — „Това е невъзможно“ — отговори той. Но аз не преставах да го придумвам, докато той не ми направи тази милост, и аз се срещнах с този човек, и се залових за него, и той полетя с мене във въздуха, а аз не бях обадил за това на никого от домашните или приятелите си.
И този човек летя с мене, а аз седях на раменете му, докато той не се издигна с мене високо във въздуха, и аз чух славословие на ангелите в купола на небосвода, и се зачудих на това, и извиках: „Хвала на аллах, да бъде славата му!“
И преди още да завърша славословието си, от небето падна огън и едва не изгори тези хора. И всички те се спуснаха и ме хвърлиха на една висока планина, разгневени силно срещу мене, и отлетяха, и ме оставиха, и аз останах сам на тази планина, и почнах да се осъждам за онова, което направих, и извиках: „Всеки път, щом се освободя от беда, попадам в още по-жестока“.
И останах на тази планина, не знаейки накъде да се запътя; и изведнъж покрай мене минаха двама младежи, подобни на луни, и в ръката си всеки държеше златна патерица, с която се подпираше. И се приближих аз до тях, и ги поздравих, и те ми отговориха на поздрава, й тогава им рекох: „Заклинам ви в аллаха, кои сте и каква е вашата работа?“ И те ми отговориха: „Ние сме роби на великия аллах“ — и ми дадоха патерица от чисто злато, и си отидоха. И аз останах на върха на планината, като се подпирах с патерицата и мислех за тези младежи.
И изведнъж изпод планината изпълзя змия, която държеше в устата си човек, погълнат до пъпа, и той викаше: „Който ме освободи, него аллах ще освободи от всяка беда!“
И се приближих аз до тази змия, и я ударих със златната патерица по главата, и тя изхвърли от устата си този човек.
И човекът се приближи до мене, и рече: „Щом твоите ръце ме спасиха от тази змия, аз няма да се разделя вече с тебе и ти ще ми бъдеш другар на тази планина“. — „Добре дошъл!“ — отговорих му аз; и ние тръгнахме по планината.
И изведнъж се приближиха до нас някакви хора, и аз ги поглед¬нах, и видях оня човек, който беше ме отнесъл на раменете си и летеше с мене.
И се приближих до него, и почнах да се оправдавам пред него и да го предумвам, и рекох: „Приятелю мой, не постъпват така приятелите с приятелите си!“ — и този човек ми отговори: „Ти ни погуби, като прославяше аллах на гърба ми!“ — „Не ми се сърди — рекох, — не знаех това, но сега никога няма да говоря.“
И този човек се съгласи да ме вземе със себе си, и ми постави условие, че няма да споменавам аллах и няма да го прославям, когато съм на гърба му. И той ме понесе, и полетя с мене както първия път, и ме отведе в жилището ми; и жена ми излезе насреща ми, и ме поздрави със спасението ми, и рече: „Пази се занапред да излизаш с тези хора и не води с тях дружба: те са братя на шейтаните и не знаят как да споменават великия аллах“. „А защо живееше с тях баща ти?“ — попитах аз; и тя ми рече: „Баща ми не принадлежеше към тях и не постъпваше така, както те; а според мене, щом баща ми е умрял, продай всичко, което имаме, и вземи за получените пари стоки, и замини за родината си при своите роднини, и аз ще дойда с тебе; не е нужно да седя в този град след смъртта на майка ми и баща ми“.
И взех аз да продавам нещата на този шейх едно след друго, като чаках някой да замине от този град, за да тръгна с него; и неколцина в града искаха да заминат, но не намираха кораб.
И те купиха греди, и си направиха голям кораб, и аз го наех заедно с тях, и им заплатих своя дял напълно, а после сложих на кораба жена ми и всичко, което имахме, и ние оставихме нашите владения и чифлици, и заминахме.
И пътувахме по море, от остров към остров, като преминавахме от море в море, и вятърът беше добър през цялото време на пътуването, докато благополучно пристигнахме в град Басра. Но аз не останах там, а наех друг кораб и прехвърлих на него всичко, което носех със себе си, и заминах за град Багдад, и се прибрах в своя квартал, и влязох в къщата си, и срещнах роднините и приятелите си. И сложих в складовете всичките си стоки; и роднините ми пресметнаха колко време съм бил на седмото пътешествие, и излезе, че са минали двайсет и седем години, така че те бяха престанали да се надяват на за¬връщането ми. А когато се върнах, разказах им за приключенията си и всички много се зачудиха на това, и ме поздравиха със спасението ми, и аз се заклех пред великия аллах да не пътешествувам по суша и по море след това седмо пътешествие, което сложи край на пътуванията ми и пресече моята страст към пътешествия. И възблагодарих на аллах, и го прославих, задето ме е върнал при роднините в родината ми. Виж, о, сухопътни Синдбаде, какво се случи с мене и какви бяха приключенията ми!“
И рекъл сухопътният Синдбад на Синдбад-мореплавателя: „Заклевам те в аллаха, не ми се сърди за онова, което направих спрямо тебе!“ И те живели в дружба и обич, и велико веселие до края на живота си.

Имало едно време един рибар. Той бил вдовец, нямал деца. Живеел сам. Веднъж отишъл на риболов, но не уловил нито една риба. Само една костенурка попаднала в мрежата му. Рибарят си казал:
— Ех, това ми било късметът! Ще я занеса в къщи.
И рибарят занесъл костенурката у дома си.
Докато преди това къщата му била потънала в нечистотия, на другия ден, след като уловил костенурката, той заварил дома си изметен и много хубаво подреден. Бедният рибар се зачудил кой е сторил това.
Един ден донесъл в къщи риба. Когато на обед отишъл да запали огън, за да изпържи рибата и да се наяде, видял, че я нямало на пирона, на който я бил окачил.
— Брей! Досега котката никога не е изяждала рибата. Този път как е могла да я достигне?
Обърнал се и що да види в ъгъла. В тенджерата — варена риба, в една чиния — пържена, а в друга — печена. Гледа — къщата пак изметена и подредена и се учудил.
— Кой ли е този, който прави всичко това?!
На другия ден рибарят се скрил и видял, че от черупката на костенурката излиза една девойка с невиждана хубост. Щом излязла, той я хванал и казал:
— А-а-а-а! Значи ти шъташ в моята къща, без да знам?!
Рибарят счупил черупката на костенурката. Девойката останала при него и той се оженил за нея.
Царят на тази страна не бил женен. Той заповядал да дадат на всички девойки да извезат по едно було и казал, че която го извезе най-хубаво, тя ще му стане жена. Дали и на жената на рибаря едно було, понеже мислели, че му е дъщеря. А тя, без да разбере защо й го дават, седнала и извезала върху булото морето с рибите и корабите. Извезали своите була и другите девойки. Царят заповядал всички девойки в един и същ ден сами да му занесат булата си. Отишла и жената на рибаря.
Като я видял, царят просто загубил и ума, и дума от нейната красота. Видял и извезаното було. То било най-хубаво от всички. Царят поискал да я вземе за жена, но тя му отговорила, че е омъжена за един рибар.
— Тогава защо извеза булото? — попитал я царят.
— Не знаех защо си заповядал да го извеза. Аз го изработих, за да не прекърша царската ти дума.
— Кажи на мъжа си да дойде тук! — заповядал той.
— Твоя воля, царю-господарю — отговорила му тя. Отишла в къщи и обадила на мъжа си: „Иди при царя, че те вика“.
Бедният рибар отишъл при царя и го запитал:
— За какво ме викаш, царю-господарю?
— Тази жена не е за тебе. Или ще приготвиш такава голяма трапеза с риба, че да се нахрани цялата ми войска, или ще ти взема жената!
— Добре, царю-господарю — отвърнал рибарят.
Върнал се в къщи и се оплакал на жена си:
— Ах, жено, твоето було ни донесе беда! Царят ми заповяда или да нахраня някой ден цялата му войска с риба, или щял да те вземе от мен, защото, казва, не си била за мене.
— Царят да има да взема — рекла жена му. — Я иди веднага на мястото, където ме улови, повикай майка ми и й поискай малката тенджерка!
Рибарят отишъл край морето и извикал:
— Майко, покажи се, че искам нещо да ти кажа!
От морето веднага излязла една жена и му казала:
— Добре дошъл, зетко, добре дошъл. Какво искаш?
— Изпрати ме дъщеря ти да ми дадеш малката тенджерка.
— Добре, зетко — отговорила морската жена. Гмурнала се в морето и след малко му донесла една тенджерка.
Рибарят я взел и се върнал при жена си.
— Е, жено — рекъл, — ако сготвиш в тая тенджерка, то на мене само няма да стигне, та камо ли за войската на царя.
— Бъди спокоен, мъжо! Тази тенджерка може да нахрани десет пъти повече войска от царската. Ти иди да поканиш царя да дойде утре с войската си да ги нагостим!
Дигнал се рибарят, отишъл при царя и го поканил:
— Утре, царю-господарю, заповядайте и трапезата ще бъде готова!
На другия ден царят дошъл с войската си и всички седнали на една поляна. Със себе си водел трима души, за да поднасят яденето. Те отишли при рибаря и той им казал:
— Попитайте царя какво ядене иска най-напред!
Отишли те и попитали царя. Той заповядал да поднесат най-напред рибена супа.
Бръкнала жената на рибаря с лъжица в тенджерката и извади¬ла толкова хляб, колкото било нужно. След това извадила толкова чинии супа, колкото души брояла войската.
Като изяли супата, царят заповядал да донесат варена риба. Жената бръкнала пак с лъжицата в тенджерката и извадила за всички варена риба. След това царят поискал наред — риба с лук, пържена, печена, сготвена най-различно. И всички тия гозби излизали от тенджерката, докато цялата войска на царя се нахранила. Тогава той вдигнал войската си и заминал. И тъй рибарят отървал жена си.
След като се минало малко време, царят повикал пак рибаря при себе си и отново му казал:
— Тази жена не е за тебе. Или ще нахраниш утре цялата ми войска с грозде, или ще ти я взема!
А то било през януари.
— Добре, царю-господарю — отговорил рибарят и си отишъл.
Върнал се натъжен в къщи и разказал на жена си:
— Жено, царят ти е хвърлил око и прави и струва всичко, за да те вземе за жена. Сега ми е заповядал да нагостя цялата му войска с грозде.
— Бъди спокоен, мъжо! Аз няма да стана жена на царя, но тебе ще направя цар. Иди веднага при майка ми и й поискай една кошничка грозде!
Рибарят отишъл край морето и извикал:
— Майко, покажи се, че искам нещо да ти кажа! От морето излязла същата жена.
— Добре дошъл, зетко, добре дошъл. Какво искаш?
— Изпрати ме дъщеря ти да ми дадеш кошничка грозде.
— Ей сега, зетко — казала тя. Гмурнала се в морето и му донесла кошничка грозде.
В тази кошничка имало около ока грозде. Рибарят я занесъл на жена си и й рекъл:
— Това грозде на мене само няма да стигне.
— Бъди спокоен! Тази кошничка е вълшебна. Иди при царя и му кажи да дойде с войската си, за да се наядат всички с грозде!
Рибарят отишъл и поканил царя.
— Гроздето е готово! Заповядай с войската си!
На другия ден царят пристигнал с войската си и всички седнали пак на същата поляна. Хората на царя отивали до къщата на рибаря, вземали чиниите с гроздето, а жената на рибаря вадела грозде от кошничката, но тя не се изпразвала. Най-сетне войската се наяла и си заминала заедно с царя.
Рибарят казал на жена си:
— Спасихме се и днеска, жено. Да видим какво друго ще измисли нашият цар.
— Не бой се, мъжо! Щом съм с тебе, да не те е страх от нищо!
Минало се пак малко време и царят повикал отново рибаря.
— Тази жена не е за тебе. Тя е само за мене. Сега искам да ми доведеш един човек, който да е две педи висок, а брадата му да е три-педи дълга!
— Твоя воля, царю-господарю! — отговорил рибарят и си отишъл.
Върнал се при жена си и й казал:
— Сега вече, жено, загазихме. Царят иска да му заведа един човек, който да е две педи висок, а брадата му да бъде три педи дълга.
— Бъди спокоен, мъжо! И това ще нагласим. Аз имам един такъв брат. Иди при майка ми и я помоли да ти изпрати моя брат Ревитакис, за да люлее детето ни!
Рибарят огишъл край морето и извикал:
— Майко, покажи се, че искам нещо да ти кажа!
Морската жена пак се явила.
— Твоята дъщеря те моли — казал й рибарят — да изпратиш Ревитакис, за да люлее детето ни.
— Добре, зетко — отговорила тя и извикала: — Ревитакис, хайде да отидеш при сестра си да люлееш бебето й!
— Ще отида, майко. Почакай само да нахраня кокошките — обадил се Ревитакис от морето.
Като нахранил кокошките си, той се качил на един петел и излязъл над морето. Гледа рибарят — Ревитакис бил наистина две педи висок, а брадата му три педи дълга и се влачела по земята.
Рибарят поел напред, а Ревитакис на петела тръгнал след него. Стигнали в къщи.
— За какво ме викаш, сестро?
— Иди при царя да те види! После му извади очите и направи зет си цар!
— Добре, сестро — отвърнал Ревитакис.
Тръгнали пак — рибарят напред, а подир него Ревитакис на своя петел. Явили се пред царя.
— Какво ще заповядаш, царю-господарю? — попитал Ревитакис.
— Извиках те да те видя.
— Е, видя ли ме сега? — пак го запитал Ревитакис.
— Видях те — казал царят.
Тогава Ревитакис заповядал на своя петел:
— Я, петльо, скочи и извади очите на царя!
Подскочил петелът и изкълвал очите на царя. А от отровата на човката му царят умрял.
След това Ревитакис сложил на трона своя зет.
И така рибарят станал цар. Довел и жена си и тя станала царица. При тях заживял и Ревитакис и се разхождал по цял ден из двореца, яхнал своя петел.

Имало едно време един рибар. Той имал жена и три деца. Всеки ден отивал да лови риба и каквото улавял, продавал го на царя. Един ден между рибите намерил един златен рак. Като се върнал в къщи, турил рибите в една тава. а рака, който бил тъй хубав, поставил на лавицата. Жената на рибаря се заловила да чисти рибите и като повдигнала полата си, та й се виждали краката, тя чула някакъв глас, който казал:
— Спусни си бързо роклята и покрий краката си!
Погледнала наоколо, видяла рака горе и му рекла:
— Ха! Ти си знаел да приказваш, глупаво раче! — И го снела, та го турила в една чиния.
Когато се върнал мъжът й, седнали на трапезата да вечерят.
Изведнъж ракът се обадил от чинията:
— Дайте и на мене да си хапна!
Смаяли се мъжът и жената и му сложили малко от гозбата на една тарелка. Като се наял ракът, погледнали и какво да видят? — тарелката била пълна със злато. Оттогава рибарят и жена му обикнали много рака, още повече че всеки ден се повтаряло същото и тарелката била все пълна със злато.
Един ден ракът казал на жената на рибаря:
— Върви при царя и му кажи, че искам да се оженя за малката му дъщеря!
Жената отишла и обадила на царя каквото й поръчал ракът. Царят се засмял, но си помислил, че ракът може да бъде някой омагьосан царски син, и затова казал:
— Иди, бабо, и кажи на рака, че ще му дам дъщеря си, ако утре заран пред палата ми се вдигне един зид, по-висок от палата, и ако на този зид поникнат всички цветя на света.
Жената се върнала в къщи и обадила на рака каквото чула. Той й дал тогава една златна пръчка и казал:
— Иди пак при царя, удари три пъти на мястото, където са ти показали, и утре там ще стои стената!
Жената отишла и направила, както й заръчал ракът. Като се събудил заранта царят, какво да види? Всичко, което поискал, станало пред палата му. Жената дошла пак при него и му казала:
— Каквото заповяда, е направено.
— Вярно — отговорил царят, — но аз няма да дам дъщеря си, докато пред палата ми не стане една градина и в нея не се появят три извора: от първия да тече злато, от втория диаманти, а от третия брилянти.
Жената ударила с магическата пръчка и на другата заран всичко било, както пожелал царят. Тогава той се съгласил да даде дъщеря си за жена на рака и на другия ден трябвало да стане сватбата.
Тогава ракът казал на стария рибар:
— Ето ти една пръчка, иди и почукай на планината три пъти! Ще излезе един арапин и ще те полита какво искаш. Ти му кажи:
„Прати ме твоят господар, царят, да му дадеш златната му дреха със слънцето“. После ще му поискаш златната рокля с цяла градина цветя и още златната възглавничка. И донеси всичко тук!“
Старецът отишъл, направил, както му било поръчано, и донесъл всичко. Ракът се облякъл в златната дреха и се качил на златната възглавничка. Рибарят го взел и го понесъл към царя.
Като пристигнали в палата, ракът дал другата дреха на царската дъщеря, после останал насаме с нея и разказал своята тайна: той бил син на най-големия цар на света, но бил прокълнат да бъде през деня рак и само ноще човек; а когато пожелаел, можел да се превръща и в орел. Едва казал това, ракът се поотърсил и изведнъж се превърнал в хубав момък. Но на другата заран той пак навлякъл рачешките черупки. И това се повтаряло всеки ден.
Всички в двореца се чудели как царската дъщеря може да бъде тъй любезна и внимателна към рака. Те дебнели и дебнели, но не могли да открият нищо. Изминала така цяла година и царската дъщеря родила син. Кръстили го Венеамин.
Царицата се ядосвала много, че има такъв зет, и един ден рекла на царя:
— Я попитай дъщеря си дали не иска да се омъжи за другиго и да остави рака!
Като попитали царската дъщеря, тя отговорила:
— Този ми е отреден, само него искам!
Царят казал:
— Ще направя събор, ще повикам всички царски синове и който ти хареса, за него ще те омъжа!
Вечерта царската дъщеря разправила всичко на рака и той й казал,
— Вземи тази пръчка, иди и почукай в градината! Ще излезе един арапин и ще попита: „Защо ме викаш, какво искаш от мен, девойко?“ Ти тогава ще му кажеш: „Прати ме твоят господар. Дай му златната дреха, сабята и сребърната ябълка.“ И ми донеси всичко.
Тя отишла и получила всичко. На другата вечер ракът — царският син — се облякъл и отишъл на събора. Преди да тръгне, рекъл на жена си:
— Да не би, като ме видиш, да кажеш, че съм рак. Защото тогава трябва да те напусна. Седни със сестрите си до прозореца, аз
ще мина край вас и ще ти подхвърля сребърната ябълка. Ти я хвани и я вдигни. Ако те попитат кой съм аз, ти кажи, че не ме познаваш.
После я прегърнал, повторил заръката си още веднъж и заминал. Царската дъщеря отишла със сестрите си на прозореца и гледала събора на царските синове. Изведнъж нейният мъж минал на кон под прозореца и подхвърлил ябълката. Тя я хванала и се върнала в стаята си. След малко дошъл там и мъжът й. Баща й се чудел много, загдето тя не харесала ни един царски син. Затова той свикал втори събор. Ракът поръчал пак същото както преди, само че вместо сребърна ябълка царската дъщеря поискала от арапина златна. Преди да тръгне за събора, ракът казал на жена си:
— Тоя път ти ще ме издадеш!
Тя отвърнала, че няма да стане туй, и му се заклела. Но той повторил думите си и тръгнал.
Вечерта царската дъщеря стояла с майка си на прозореца. Изведнъж мъжът й минал на кон под прозореца и й подхвърлил златната ябълка. Майка й се разгневила много, ударила й плесника и извикала:
— И тоя ли не ти харесва, глупачко такава!
Дъщерята отвърнала уплашено:
— Че нали това е ракът!
Тогава майка й се разгневила още повече, загдето не й обадила това по-рано, отишла бързо в стаята й, взела черупките на рака, и ги хвърлила в огъня. Горката царска дъщеря плакала много, но нищо не помагало: мъжът й изчезнал безследно.
Но да оставим царската дъщеря и да видим друго.
Един старец вървял край реката и потопил парче сух хляб във водата, за да може после да го изяде. Но се притекло едно куче, грабнало хляба от ръката му и избягало. Старецът го подгонил. Но кучето достигнало до една врата, блъснало я и влязло вътре. И старецът подир него. Слязъл по една стълба и отпреде му се изпречил палат. Влязъл в палата и намерил сложена трапеза за дванайсет души. Скрил се старецът зад една завеса, за да види какво ще стане. Към обед чул голям шум и от страх затреперал. Иззад завесата видял да прелитат дванайсет орли. Обзел го още по-голям страх. Орлите се спуснали в един мраморен басейн, окъпали се и излезли дванайсет чудно хубави момци. Тогава седнали на трапезата, един от тях взел чашата, напълнена с вино, и рекъл:
— За здравето на баща ми!
Така се изредили всички да вдигат наздравица. А последният казал:
— За здравето на обичната ми жена! Проклета да е майка й, че изгори черупките ми! — И заплакал горчиво.
Момците станали, окъпали се пак в басейна, превърнали се отново на орли и отлетели. Старецът излязъл, изкачил се пак на горния свят и си отишъл у дома. Но като ходел из града, чул, че царската дъщеря е болна и много обича да й разправят приказки. И той отишъл в палата.
Пуснали го при царската дъщеря и той разказал всичко, каквото се случило с него. Едва свършил и царската дъщеря го попитала знае ли пътя за подземния палат.
— Много хубаво — отвърнал старецът и тя пожелала да я заведе там.
Старецът я завел и заедно с нея пак се скрил зад завесата. Дошли орлите, превърнали се на хора и царската дъщеря тутакси познала мъжа си между дванайсетте момци. Искала да излезе и му се обади, но старецът я задържал. Момците седнали на трапезата и мъжът й пак вдигнал чашата с думите:
— За здравето на обичната ми жена. Да е проклета майка й, че изгори черупките ми!
Царската дъщеря не могла да трае повече, спуснала се и прегърнала мъжа си. И той я познал веднага и казал:
— Спомняш ли си как ти казах, че ще ме издадеш? Сега виждаш колко съм бил прав. Но миналото е минало. Слушай какво ще ти
кажа! Още три месеца ще бъда прокълнат. Ако искаш, можеш да живееш дотогава тук.
Царската дъщеря останала и рекла на стареца:
— Иди в палата и обади на родителите ми, че съм останала!
Старецът отишъл и направил, както му поръчали. Родителите й много се натъжили. Но трите месеца минали бързо, царският син станал най-сетне човек и те се завърнали у дома.
И сега още си живеят щастливо, а ние — дваж по-щастливо!

Имало едно време един рибар. Той станал на петдесет години, но все още нямал деца. По цял ден ловял риба и капвал от умора.
„Ех — мислел си рибарят, — да имах и аз едно детенце, та поне малко да ми помага“.
Един ден, като ловял риба, от преумора му се завило свят и той се строполил в лодката си.
— Ах, боже мой! — изохкал старият рибар. — Да имах и аз едно детенце.
Тогава от морето изплувала една сирена и му казала:
— Какво ти е, та охкаш?
— Какво ли? — отвърнал той. — Станах вече на толкова години, а нямам нито едно дете да ми помага в работата, та да не се измъчвам по цял ден сам.
— Аз ще ти дам едно детенце, но ще ми го върнеш ли, когато стане на дванадесет години?
— Добре — съгласил се с радост рибарят, като си мислел, че докато стане на дванадесет години, сирената ще го забрави.
— Вземи тази ябълка — казала му сирената, — изяж я и догодина жена ти ще роди момченце.
Взел рибарят ябълката и я изял.
След година жена му родила момченце, както му казала сирената. Колкото повече растяло детето, толкова по-красиво ставало. От радост баща му съвсем забравил какво му заръчала сирената.
Един ден, когато детето седяло на задната част на лодката, от морето неочаквано изскочила сирената, грабнала го и го отнесла в своя дворец на морското дъно. Тъй бедният рибар изгубил детето си и отново останал сам.
Сирената задържала детето, докато станало на седемнадесет години. Тогава тя пак го извадила на морския бряг, дала му една от своите люспи и му рекла:
— Хайде сега върви, където искаш!
Момчето тръгнало направо за родната си къща. Когато го видели, майка му и баща му ахнали от изненада.
Веднъж на момчето му омръзнало да стои в къщи и казало:
— Ще ида да се поразходя малко из полето.
Вървяло, вървяло и стигнало до един дол. Гледа — една свиня, един орел и безброй големи крилати мравки наобиколили една мърша и се карат помежду си.
— Добре, че дойде, юначе, та да ни поделиш тази мърша, защото ние щяхме да се избием помежду си — казали му животните.
— Откъде да знам как да ви я поделя? — отговорило момчето.
— Подели ни я, както искаш, и ние ще бъдем доволни!
Тогава момчето дало кокалите на свинята, месото на орлите, а шкембето и червата оставило на мравките.
— А сега — казали му животните — за доброто, което ни стори, ще ти дадем и ние по нещо.
Свинята му дала косъм от своята четина, орелът — перо, а една от мравките му подала едно крилце.
— За какво ми е това крилце? — казало момчето на мравката. — С какво можеш да ми помогнеш ти?
— Вземи крилцето ми, някой ден може да ти потрябва. Ти ме смяташ за нищо, но аз ще ти намеря жена.
Момчето взело и крилцето на мравката.
— Когато ти потрябваме, нагрей нещата, които ти дадохме, и ние ще пристигнем веднага — казали животните.
— Добре — рекло момчето.
Взело подаръците, скрило ги в пазвата си и се върнало в къщи. Един ден баща му го повикал при себе си и му казал:
— Ние, синко, вече остаряхме и имаме нужда от човек да ни гледа. Време е да се ожениш.
Момчето обаче не харесвало нито една девойка от селото. Не минало много време и един ден царският глашатай разгласил:
„Който иска да се ожени за царската дъщеря, да отиде при нея и да й отговори на три въпроса. Ако отговори правилно, царят ще му даде дъщеря си за жена, ако ли не, ще му вземе главата.“
Хиляди момци отивали при царската дъщеря, но никой не можел да отговори на нейните въпроси и да се ожени за нея.
Момчето чуло това и казало:
— Ще отида и аз.
Заплакали баща му и майка му и започнали да го увещават:
— Остани си, синко, още не сме ти се нарадвали, а ще те загубим.
— Ще отида — казало момчето, — не може иначе. Благословете ме и да тръгвам.
Благословили го родителите му и то тръгнало за царския дворец. След няколко дни пристигнало там и отишло при царската дъщеря, която била толкова красива, че човек не можел да я гледа. Тя взела едно огледало в ръцете си и казала:
— Скрий се, където искаш, аз ще те открия. Ако не те открия до девет часа утре сутринта, ще ти стана жена!
— Добре — отговорил момъкът, — съгласен съм!
Тогава той отишъл край морето, нагрял люспата и ето ти я сирената пред него.
— Какво искаш? — попитала го сирената.
— Искам да ме скриеш така, че никой да не може да ме види до девет часа утре сутринта.
Сирената грабнала момъка, отнесла го в своя дворец на дъното на морето и го скрила там. След това взела, че натрупала пред него като планина всички риби. Момъкът не се виждал никак.
На сутринта царската дъщеря станала, измила се, взела после огледалото и започнала да гледа. Погледнала към планините — не го видяла. Огледала навсякъде по земята — не го открила никъде. Обърнала се към звездите — и там не го намерила. Погледнала тогава в морето, забелязала натрупаните на едно място много риби и си казала:
— Сигурно се е скрил там.
И започнала да наблюдава, без да откъсва погледа си оттам. Свят й се завило от взиране, но решила да гледа до вечерта.
Привечер рибите започнали да се разотиват. По едно време царската дъщеря забелязала момъка да лежи в двореца на сирената.
— Ах, хванах те — казала си тя. — Без малко щеше да ми се изплъзнеш.
И след това отишла да спи спокойно.
На другата сутрин момъкът отишъл при царската дъщеря.
— Е — попитала тя, — къде се беше скрил?
— Познай — отговорил момъкът. — Защо питаш мене.
— Ти беше в морето, в двореца на една сирена.
Момъкът се смаял.
— Добре — казал той. — Ще се скрия и утре и ако можеш, намери ме.
На другия ден момъкът нагрял перото на орела и той пристигнал веднага.
— Какво искаш? — попитал го орелът.
— Искам да ме скриеш така, че да не се виждам отникъде!
Събрали се орлите, грабнали момъка и го отнесли чак в Африка.
Скрили го в една планина. Струпали се около него и направили с телата си цяла крепост.
На сутринта царската дъщеря станала, измила се, взела огледалото и почнала да гледа.
— Я да видим — казала си тя — какво ще направим днес! Вчера много ме измъчи този момък.
Погледнала най-напред в морето, огледала насам-натам, но нищо не видяла. Погледнала към небето — нищо. Към звездите — пак нищо. Обърнала се към планината и видяла много орли, събрани на едно място.
— Сигурно е там — казала си царкинята и не откъсвала вече погледа си от планината.
Привечер, когато започнало да се смрачава, орлите се разотишли един по един. Тогава царската дъщеря забелязала да се червенее фесът на момъка.
— А, сега няма да ми избягаш вече! Когато се върнеш ще те направя на парченца, защото много ме измъчи — заканила се тя и отишла да спи.
На другия ден сутринта момъкът отишъл при нея.
— Къде се беше скрил? — попитала го тя. — Много ме измъчи ти, но знаеш ли какво ще те направя?
— Познай къде съм бил — казал момъкът.
— Беше в Африка. Орлите те бяха скрили в една планина.
— Добре — казал момъкът. — Ще се скрия още веднъж и ако ме откриеш вземи ми главата!
— Добре. Скрий се, но ако те намеря, утре ще те направя на парченца!
Но царската дъщеря само го заплашвала на думи, защото вече го обичала:
„Какъв ли е този човек — помислила си тя, дето отива ту при рибите, ту при птиците?“
На другия ден момъкът нагрял косъма на свинята и тя веднага пристигнала при него.
— Какво искаш? — попитала го свинята.
— Искам да ме скриеш така, че да не се виждам отникъде!
Събрали се всички свине, изкопали набързо една голяма яма, легнал момъкът вътре, а свинете отгоре, и така нищо не се виждало. На сутринта царската дъщеря се събудила, взела пак огледалото и започнала да гледа. Гледа към планината — няма го. Гледа към звездите — нищо. Гледа към морето — и там не могла да го намери.
— Ех — казала си тя, — къде ще го намеря сега?
Тъкмо щяла да остави вече огледалото, и забелязала на едно място събрани много свине. Погледнала по-внимателно и видяла, че свинете се разотиват вече, защото се смрачавало. Почакала още малко и забелязала да се червенее фесът на момъка.
— А, хванах ли те най-после! Тук си бил, а аз никак и не предполагах!
След това отишла да спи.
На сутринта момъкът отишъл радостен при нея, защото си мислел, че не го е открила.
— Къде беше? — попитала тя.
— Познай — отговорил момъкът.
— Беше в една яма, свинете те бяха скрили.
— Добре — рекъл той. — Позволи ми да се скрия за последен път и ако ме откриеш, отрежи ми главата!
— Съгласна съм — отговорила царската дъщеря.
Отишъл си момъкът, нагрял крилцето на мравката и тя пристигнала веднага.
— Какво искаш? — попитала го мравката.
— Искам — рекъл — да ме скриеш така, че царската дъщеря да не може да ме намери никога.
— Сложи това крилце в устата си — казала мравката. — Внимавай да не го глътнеш! Щом го сложиш в устата си, ще се превърнеш в мравка. Покатери се тогава по стената и се скрий зад царската дъщеря!
Сложил момъкът крилцето в устата си и се превърнал веднага на мравка. Покатерил се по стената и се скрил зад царската дъщеря.
Царската дъщеря взела пак огледалото и започнала да гледа. Погледнала насам, погледнала натам — не го открила. Погледнала към морето, не видяла нищо. Погледнала към звездите — нищо Към планината — също.
Стояла от сутринта до вечерта пред огледалото, без да откъсва поглед от него. Просто се побъркала.
„Къде ли се е скрил?“ — мислела си тя.
Чак до залез слънце гледала в огледалото. Като видяла, че не може да го открие никъде, така се разсърдила, че грабнала огледалото и го направила на парчета.
— Къде си? — извикала тя. — Ела, ще ти стана жена!
Тогава момъкът извадил крилцето от устата си, превърнал се пак на човек и я прегърнал.
— Ето ме! — извикал той.
Така момъкът се оженил за царската дъщеря и по този начин спасил живота на много хора.

Едно време имало един човек на име Мехмед рибаря. Тоя човек през деня ловял риба, а вечер я продавал и от това преживявал.
Веднъж той заболял и като не се надявал да остане жив, рекъл на жена си:
— Когато умра, не казвай на сина ми, че съм бил рибар.
Както и да е, дните му се свършили и той умрял.
След това синът на рибаря се опитал да се залови за някаква работа. Но за каквото и да се хванел, с нищо не можел да се справи
После дошъл смъртният час и на майка му: тя умряла. Тая нощ момчето с мъка дочакало утрото.
А на утрото видяло, че няма какво да яде, и почнало да тършува из цялата къща, дано намери някаква дребна вещ, за да я продаде и си купи с тия пари нещо за ядене. Докато търсело, в ръцете му попаднала бащината въдица. Щом я видяло, момчето решило: „Баща ми сигурно е бил рибар“. Взело въдицата и отишло право на морския бряг
Там уловило две риби: едната от тях продало, с тия пари си купило хляб и въглища и си отишло в къщи, а другата опекло на въглени и я изяло.
Момчето намерило това занятие сгодно за себе си и ето че се захванало да лови ката ден риба, продавало я и с тия пари живеело.
Един път уловило такава красива риба, че не се решило нито да я продадe, нито да я изяде. Тозчас се прибрало в къщи, изкопало яма, напълнило я с вода и пуснало в нея рибата.
Тая нощ синът на рибаря останал гладен, а сутринта отново отишъл на морето.
Вечерта се върнал в къщи — и какво да види? — всичко в къщи разтребено, подът пометен.
„Това ще да са направили съседите“ — помислил си той и им пожелал здраве и живот.
На другата сутрин момчето станало, полюбувало се на своята риба, после излязло, а когато се върнало в къщи, видяло, че къщата му чак до самата порта на улицата добила съвсем друг вид.
Момчето влязло в къщи, пак се полюбувало на рибата и си легнало да спи.
На другия ден се запътило за кафенето, седнало в един кът и се замислило. Приближил се един от приятелите му и го попитал:
— За какво си се замислил?
Момъкът му разказал каква е работата.
Приятелят го попитал пак у кого е ключът от къщата и не остава ли там някой, а момчето му обяснило, че ключът е у него, а в къщи освен рибата няма друга жива душа.
Приятелят му отново го попитал:
— А каква риба е тая?
Момъкът му разказал. Тогава приятелят го посъветвал да се скрие в къщи и да я проследи. Синът на рибаря си отишъл у дома.
И ето, един ден той се престорил, че излиза: отворил и затворил вратата, а сам се скрил. И изведнъж вижда — рибата излиза от щерната, отърсва от себе си люспите и се превръща в необикновено хубава мома. Той грабнал рибените люспи и ги хвърлил в огъня.
— Не трябваше да правиш това — укорила го тя, — но стореното си е сторено!
Момъкът поискал да се ожени за нея, момата се съгласила и те тозчас вдигнали сватба.
И ето, всички съседи дошли да огледат момата, захласнали се по нея, само се чувало да казват, че такава мома подхожда и на самия падишах. Слуховете за хубостта на момата стигнали до шаха и когато той пожелал да види хубавицата, довели я в двореца.
И ето, падишахът решил да отнеме момата от сина на рибаря. Но да направи това току-така, без какъвто и да е предлог, той не можел — тогава всеки би имал право да каже, че шахът отнема жените на своите поданици. Затова трябвало да се обвини в нещо рибарят.
Тогава шахът повикал при себе си момъка и му рекъл:
— Ако построиш за четиридесет дни сред морето дворец от злато и елмази, няма да взема момата, не сполучиш ли — ще я взема!
Младежът си отишъл в къщи разплакан и натъжен. Момата го попитала какво му е и той й разказал каква задача му е задал падишахът.
— Не плачи — утешила го тя, — това е лесна работа! Иди на онова място, дето ме хвана, хвърли там един камък; пред тебе ще излезе един арапин и ще рече: „Заповядай!“ А ти му речи:
„Най-младата царска дъщеря ти праща поздрав, иска вързопчето за баня“. Вземи това вързопче, хвърли го насред морето и се
върни в къщи!
Синът на рибаря направил така, както му заръчала момата: отишъл при арапина, получил вързопчето, хвърлил го в морето и се върнал в къщи.
На заранта, когато станал, що да види — на онова място, дето хвърлил вързопчето, се издигал дворец и по-хубав, отколкото искал падишахът. Отишъл радостен право при падишаха и му обадил новината.
Падишахът видял, че от морето наистина се издига дворец. Тогава той поискал мост от кристал да съедини двата двореца.
Момъкът си отишъл в къщи и пак почнал да плаче.
— Не плачи! — рекла му момата. — Иди при арапина, поискай от него възглавница и я хвърли пред двореца.
Синът на рибаря направил всичко, както рекла момата. И ето, като се отдалечил малко, той се обърнал и видял: до самия дворец се проснал мост от кристал и по-хубав, отколкото искал падишахът.
Момъкът отърчал право при шаха, а той погледнал, видял, че мостът наистина е построен. Тогава рекъл на момъка:
— Сготви ми за четиридесет дни такава гозба, че всички хора, колкото са на света, да ядат от нея, а гозбата все да се увеличава.
Момъкът се върнал в къщи, седнал и се замислил. Тоя път момата го изпратила при арапина да поиска воденичка за кафе.
— Само гледай да не мелиш — заръчала му тя.
Момъкът взел от арапина воденичката и по пътя към къщи случайно я завъртял и що да види: излетели седем-осем блюда с гозби. Той пъхнал воденичката в пазвата си и се затекъл към къщи.
На другия ден съобщили на падишаха, че младежът е готов да изпълни повелята му, и шахът заповядал на глашатая да разгласи: „Нека всеки дойде в къщата на сина на рибаря!“
Накъсо казано, всички дошли в къщата му и се наяли до насита. И ето, на света не останал никой, който да не е бил там, а гозбата ставала все повече и повече.
Но падишахът не мирясал. Той заповядал на момъка да излюпи муле от яйце. Момъкът разправил за това на момата, а тя пак го изпратила при арапина и му заръчала да вземе от него три яйца.
— Но гледай да не ги счупиш — предупредила го тя.
Момъкът отишъл и взел яйцата. По пътя той си помислил: „А какво ще стане, ако счупя едно яйце?“ — и го пуснал на земята; от яйцето изскочило грамадно муле — препуснало насам, препуснало натам, а после се хвърлило в морето. Останалите яйца момъкът отнесъл в къщи.
— Къде е едното? — попитала момата, а той отговорил, че го е счупил.
— Не трябваше да правиш това! Но стореното е сторено!
Момъкът взел едното яйце, отишъл в покоите на падишаха и рекъл:
— Позволете ми да се кача на скамейката!
Шахът се съгласил. Момъкът се качил на скамейката, счупил яйцето и пуснал мулето. Мулето се нахвърлило върху падишаха, а той крещи: „Ай-ай-ай !“ — но момъкът го спасил и мулето избягало в морето.
След това падишахът му заповядал:
— Донеси ми такова неродено дете, което би могло да ходи и да говори.
Младежът разказал и това на момата.
— Иди при арапина — казала момата — и кажи: „Най-малката царска дъщеря праща поздрав; ако сестра й е родила, кажи й, че тя иска да види детето“.
Момъкът отишъл при арапина.
— Още не е родила, почакайте малко — като роди, ще го донеса — отговорил той.
Няма да приказваме надълго и нашироко. Арапинът донесъл детето. Синът на рибаря го взел и го занесъл в къщи. Щом видяло леля си, новороденото я прегърнало и рекло:
— Лелко!
После младежът взел момчето и отишъл в двореца. Там детето се приближило до падишаха и му ударило една плесница.
— Може ли за четиридесет дни да се построи дворец от злато и елмази? Ами мост от кристал? Мигар мулетата се раждат от яйца?
Мигар някой на света може да роди възрастен, а? — дума новороденото и с все сила бие падишаха.
Не изтърпял падишахът и взел да се моли:
— За бога! Нека момата си остане на рибаря, аз не я искам! Но махнете от мене това дете!
Синът на рибаря взел момчето и си отишъл в къщи. След това той се оженил за момата и те празнували сватбата четиридесет дни и четиридесет нощи.