www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Много отдавна в Япония живял един от ония воини, които се наричали самураи. Той бил богат и силен, но много нещастен. От дълги години бил женен, а все не идвало дете, да донесе радост в дома му.
Но мъката му не била безкрайна. Един ден жена му добила момиченце. Родителите обградили своята дъщеричка с големи грижи и с цялата си любов. Те прекарвали по цели дни с нея. Не се уморявали да й се възхищават и да въздишат безкрай: „Нашата дъщеричка! Нашата малка Химе!“ Химе растяла и разцъфтявала като цвете. Тя била хубава, умна и надминавала всички момиченца на нейна възраст. Още съвсем малка пеела и свирела чудесно.
Но това семейно щастие не траяло дълго. Момиченцето едва било навъришило десет години, когато баща му загинал на война. След няколко години майката заболяла от тежка болест. Като почувствувала близкия си край, тя извикала Химе при себе си и й казала да коленичи. После сложила върху главата на детето едно малко ковчеже и над ковчежето голяма шапка с форма на купол, толкова голяма, че му слизала чак до брадата.
Тя погледнала Химе с нежност и промълвила:
— Не искай от мене да ти разкрия, защо сторих това. Един ден сама ще разбереш…
Едва произнесла тези думи, клетата жена издъхнала.
Химе много пъти се опитвала да махне тази чудновата шапка. Но напразно, не можела да я отдели. Сякаш се била сраснала с главата й.
Горката девойка станала за по смешище. Щом се появявала някъде всички почвали да й се подиграват.
„О! Хубавата шапка… Мини от тук, плашило!“
Замеряли я е камъни. Удряли я с пръчки.
Мъката й била вече толкова голяма, че един ден напуснала страната и нейните лоши обитатели и тръгнала безцелно по някакъв път. Стигнала до една река и се загледала в течащите води. Сторило й се, че дочува гласа на майка си, който сякаш идвал от средата на реката.
Тя се хвърлила в реката и дълбоката вода я погълнала. Само шапката не потънала и заплавала леко. Един лодкар я забелязал и си рекъл: „Я гледай, една голяма шапка, понесена от течението!“ Той се навел да я хване: „Колко е тежка! Но под нея има едно момиченце!“
Неговото учудване било толкова голямо, че безмалко не изпуснал шапката. За щастие той не го сторил и така Химе могла да се добере жива и здрава до брега и пак да подхване своето тъжно пътешествие. Тя вървяла, вървяла дълго, докато срещнала една карета, в която се намирал владетелят на тази страна…. Смаян от странния вид на Химе, той накарал да спрат каретата и запитал:
— Кажи ми момиче, коя си ти? И защо носиш тази голяма шапка?
— Казвам се Химе — отвърнала тя, без да разкрие знатното си потекло. — Невъзможно ми е да махна тази шапка. Тя е сраснала с главата ми. — И обяснила, че поради тази причина е избягала от своята страна.
— Бедното дете! — казал състрадателно владетелят. — Ела в моя палат. Аз ще ти дам работа и при мене никой няма да те тормози.
Химе приела и с благодарност последвала господаря до неговия палат, където й дали да приготвя водата за баните.
Тъкмо работа за нея, тъй като тя била свикнала всичко да върши самичка. Трябвало непрекъснато да пълни с ведра грамадни котли и да ги топли. И никой не се сещал да й помогне. Никой освен най-малкият син на владетеля, който се привързал към нея.
Но това не се харесало на родителите на младежа. Един ден заради някаква малка нейна грешка решили да я изгонят. Като узнал това, момъкът паднал в нозете на родителите си:
— Какво ще стане сега с Химе? — ги запитал той. — Такова очарователно момиче, толкова грациозно… Аз ви умолявам, дайте ми я за съпруга.
— Как? Една слугиня? Това чудовище със смешната шапка? — развикали се ядосани родителите. Но момъкът не отстъпвал. Той
ги заплашил, че ще напусне палата и ще тръгне с Химе.
Представете си мъката и изненадата на владетеля и жена му!
Страхувайки се да не загубят сина си, те се съгласили да задържат девойката още малко. А тайно свикали министрите и ги натоварили да намерят някакъв начин, та да накарат малката слугиня сама да си отиде. Но дните минавали, а министрите нищо не измисляли. В прославените им глави не се пораждало ни най-мъничко хрумване!
Една вечер жената на владетеля, страшно разядосана, извикала своята стара дойка.
— Кажи ми, дойке, не ще ли се намери някакъв начин, та девойката самичка да пожелае да си отиде?
— Разбира се, господарке — отвърнала дойката. — Защо не събереш в палата жените на другите си синове? Химе няма да има дързостта да се навира сред тези красиви дами. Ако ли пък има тази дързост, помисли си само за последиците от впечатлението, което тя ще направи и за пренебрежението, което ще си навлече твоят знатен син! Той ще бъде толкова унизен, че ще изостави своето глупаво намерение. Родителите решили да последват съвета на дойката. Когато вестта за това достигнала до Химе, тя навела глава и си казала тъжно: „Заради мене става това събиране. Аз разбирам. По-добре да си вървя.“
Момъкът напразно се опитвал да я задържи. Тя била решила да напусне палата. Младият човек я съпроводил отчаян до портата. Там той се спрял, гледайки я как се отдалечава под лунните лъчи.
Но в този миг станало чудо! Шапката се повдигнала сама и паднала на земята, откривайки лъчезарното лице на Химе с цялата му хубост. Но това не било всичко. Ковчежето се търкулнало от шапката, отворило се и в краката на смаяните млади хора се посипали злато, сребро, диаманти, перли… С една дума, всичко най-скъпо, каквото има на земята.
Преизпълнен от щастие, младият човек върнал незабавно Химе в палата.
Той я скрил от всеки поглед в очакване на съд¬боносния ден на приема.
— Какво безсрамие! — казвали приближените на палата, когато узнали, че девойката ще вземе участие в приема. И те се присмивали, като си мислели за онова, което щяло да стане.
Дългоочакваният ден най-после настъпил. Един по един, според възрастта си, синовете на владетеля влизали в голямата тържествена зала на палата, придружени от техните съпруги, една от друга по-хубави и великолепно облечени в богати кимона. Дошъл редът на младежа. Всички го изчаквали с готов презрителен израз на лицето. Но това презрение се преобразило бързо в изумление, когато различили прелестната девойка, която вървяла редом с него. Тя носела ослепително красиво кимоно, каквото никой досега не бил виждал.
— Това е небесна нимфа! — се провиквали от всички страни.
А това била Химе, Химе с голямата шапка.
Затъмнени от нейната красота, знатните дами, присъствуващи на приема, се надявали, че ще могат да си отмъстят, като накарат Химе да пее и свири. Как може една проста слугиня да познава това префинено изкуство, отредено само за знатните дами? Но Химе свирила и пяла като никоя друга. Безкрайно било учудването на всички.
Нейната музика била много нежна и малко по малко проникнала във всички сърца, като карала лошите чувства да изчезват. Презрението и ревнивостта се стопили в сърцата на младите дами и те почнали да сипят хвалебствия за бъдещата си снаха.
Родителите на драго сърце дали съгласието си за сватбата и радостта им била безкрайна, когато научили, че девойката е от знатен произход и във всяко отношение достойна за техния син.
Радостта обзела палата на принца. Всички се смеели, всички пиели за здравето на младоженците, както господарите, така и слугите. И за да не скрием нищо, трябва да добавим, че когато се зазорило, много нозе се подгъвали от умора и много глави се люшкали, люшкали…

Имало едно време един цар и една царица. Те си нямали деца и толкова тъгували, че с думи не може да се опише. Годините минавали и те все повече губели надежда. Но една сутрин всичките камбани в царството зазвънели радостно, за да известят раждането на едно момиченце. Подобавало да направят хубаво кръщене. За кръстници на малката принцеса поканили всичките феи, които могли да открият в страната /седем се намирали там/, та всяка от тях да я дари и по този начин принцесата да придобие всички дарби, каквито човек може да си представи. Най-сетне настъпил славният ден и след кръщенето всички се върнали в царския палат на голямо угощение в чест на феите. Пред всяка от тях сложили великолепен прибор в ковчеже от тежко злато — лъжица, вилица и нож от чисто злато, украсени с диаманти и рубини.
Когато всички насядали около масата и обща радост обхванала сътрапезниците, изведнъж вратата се отворила от само себе си с трясък.
За миг настъпило тревожно мълчание. Всички очи се обърнали към широко отворената врата. Оттам се появила, черна като сянката, от която изникнала, една стара гърбава фея, парцалива и сбръчкана.
Царят заповядал да й донесат прибор, но не моглида й дадат ковчеже от тежко злато, както на другите, защото били поръчали такива само за седемте феи. Старицата помислила, че не я зачитат, и процедила през зъби някаква заплаха. Обаче тя седяла на масата до една млада фея, може би не много прочута, но колкото красива, толкова и добра, и най-вече много предвидлива. Тя забелязала яростното изражение на новодошлата, чула я да изрича между жълтите си разклатени зъби думи, пълни със злоба, и се досетила, че онази може да отреди лош дар на малката принцеса.
Затова, щом станали от масата, тя побързала да се скрие зад една завеса, близо до кръщелничката, за да може да нарича последна и да поправи доколкото е възможно злото, което старицата би сторила.
След малко феите се събрали около люлката и почнали една след друга да произнасят чародейни думи, които да направят от невинното дете най-съвършената от всички принцеси в света. Най-младата й отредила да бъде най-хубавата на земята; следващата — да има благородна душа; третата — да прави всичко с удивителна прелест; четвъртата — да танцува чудно хубаво; петата — да пее като славей; шестата — да свири съвършено на всички инструменти. Дошъл редът на старицата. Тя се навела над люлката, заклатила глава повече от яд, отколкото от старост, отворила попуканите си устни и със съскащ глас предрекла, че един ден принцесата ще си убоде ръката с вретено и ще умре.
Като чули ужасното проклятие, всички изтръпнали. Шепот на негодувание се издигнал от напрегнатите редици на присъствуващите. Тогава младата фея се показала иззад завесата и заговорила високо:
— Успокойте се, царю и царице. Вашата дъщеря няма да умре. Вярно е, че аз нямам силата да отменя напълно онова, което старата вълшебница предрече. Принцесата наистина ще си убоде ръката с вретено — не мога да попреча на това, но наместо да умре, тя ще заспи дълбок сън. И този сън ще трае сто години. Изтекат ли стоте години, един царски син ще дойде и ще я събуди.
Като чула тези думи, старата фея побягнала с ужасен крясък, защото съвсем не й се искало да стане така, обаче нямала сила вече нищо да промени. Празникът продължил, но радостта секнала след появата на старицата.
За да избегне нещастието, предсказано от старата вълшебница, царят веднага издал указ. Той гласял, че смъртно наказание очаква всички жени, които се осмелят отсега нататък да предат с вретено или да държат вретено в къщи.
Минали петнадесет-шестнадесет години без нищо да се случи. Но един ден младата принцеса като обикаляла замъка, изкачвайки се по стълбите и любопитно надничайки от стая в стая, стигнала до най-високата кула, където в тясно килерче една бабичка предяла с хурка. Тя била много стара и живеела съвсем сама, та не била чула за забраната на царя да се преде с вретено.
— Какво правиш, бабо? — попитала принцесата и се приближила.
— Преда, хубавице моя — й отговорила бабичката.
— Ах, колко забавно! — извикала принцесата. — Дай да опитам!
И каквато била припряна и непредпазлива, пък и вълшебниците били предрекли така, щом хванала вретеното, си убола ръката и паднала в несвяст.
Бабичката съвсем се объркала и почнала да вика за помощ. Притекли се хора от всички страни. Напръскали лицето на принцесата с вода, разхлабили дрехите й, разтрили й ръцете те, разтъркали слепите й очи с благоуханна течност, но не могли да я свестят. Царят,като чул шума, дотичал. Спомнил си за предсказанието на феите. И тъй като знаел, че предреченото не може да се избегне, наредил да положат принцесата върху легло, извезано със злато и сребро, в най-хубавата стая на палата.
Макар и припаднала, тя била прекрасна: лицето й не било изгубило свежия си цвят, бузите й били алени, устните — корал. Само очите й били затворени, но се усещало лекото й дихание и по това личало, че не е умряла.
Когато нещастието сполетяло принцесата, добрата вълшебница, която й отредила да спи стогодишен сън, се намирала в царството Матакен, на дванадесет хиляди левги от замъка. Но тя била известена в същия миг от едно джудже; то имало седемлевгови ботуши /това били ботуши, с които на един разкрач се вземали седем левги/. Феята веднага тръгнала и след час я видели да пристига в огнена колесница, теглена от змейове.
Царят й подал ръка да слезе от колесницата Тя одобрила всичко, което били направили. И тъй като била много предвидлива, сетила се, че когато принцесата се събуди, ще й бъде много тежко съвсем самичка в този стар замък, затова направила следното:
Докоснала със своята вълшебна пръчица всички, които били в замъка /освен царя и царицата/: бавачки, придворни дами, прислужници, благородници, конници, домоуправители, готвачи, ратаи, пазачи, вратари, войска, лакеи. Докоснала също всичките коне в конюшнята, конярите, големите дворни кучета и малкото Пуфи, кученцето на принцесата, което било до нея в леглото. Щом ги докоснала, всички заспали, както си седели, без нищичко да усетят.
Тогава царят и царицата изтрили сълзите си, целунали своето дете, което не се пробудило, и излезли навън, като издали указ никой да не се приближава до замъка. Но тази забрана не била нужна, тъй като около парка за четвърт час изникнали толкова големи и малки дървета, къпини и трънаци, преплетени едни в други, че нито звяр, нито човек можела мине през тях. Цялата тази растителност образувала тайнствена преграда, която пазела входа на замъка и го скривала от хорските очи. Само много отдалеч можели да се забележат върховете на кулите.
Годините минавали. Царят и царицата умрели. Царството, останало без наследници паднало в други ръце. Новите владетели измрели на свой ред, също и техните синове. А принцесата все спяла.
Когато изтекли стоте години, синът на тогавашния цар излязъл един ден на лов. Попаднал във вековна гора, която не бил виждал дотогава. През върховете на дърветата забелязал кули и попитал какво е това. Никой нищо не знаел. Най-сетне един стар селянин му казал:
— Принце, преди повече от петдесет години чувах баща ми да разправя, че в замъка спяла най-хубавата принцеса на света. Тя щяла да спи сто години. Тогава царският син, за когото била предопределена, щял да я събуди.
При тези думи младият принц си помислил, че нему се пада да сложи край на това необикновено премеждие. Подтикван от желание да се прослави и привлечен от загадката, той решил веднага да види какво има там.
Едва пристъпил към гората и дърветата, къпините и трънаците сами се отдръпнали да му сторят път. Тръгнал по широка алея към замъка и доста се зачудил, като видял, че дърветата веднага се събирали зад него, та никой от хората му не могъл да го последва. За миг изпитал страх и поискал да се върне по стъпките си. Но си спомнил, че всеки млад принц трябва да бъде храбър. И навлязъл смело в страхотната дълбочина на тази жива гора. Стигнал най-сетне до замъка, влязъл в преддверието и това, което видял, можело да смрази кръвта в жилите и на най-големия храбрец. Тела, проснати по земята, безжизнени хора и животни. Все пак познал по зачервените лица на вратарите, че само са заспали. Чашите им, в които имало още по няколко капки вино, показвали ясно, че са заспали, както са пили. Принцът, без да се обезкуражи от видяното, прекосил големия двор с мраморна настилка, изкачил стълбите, влязъл в широката зала и видял стражите, застанали в редица, да хъркат с все сила. Минал през много стаи, пълни с благородници, всичките заспали — едни прави, други седнали. Най-сетне влязъл в една стая, цялата позлатена. И там пред очите му се открила чудна гледка: върху легло с повдигнати завеси лежала петнадесет-шестнадесетгодишна принцеса, красива като зората.
Той се приближил, изпълнен с трепет и възхищение.
Тогава, тъй като краят на чародейството бил настъпил, принцесата се събудила. Клепките й се повдигнали бавно и тя видяла принца, коленичил до леглото й.
Тя никак не се изненадала. А светлината на деня, която виждала след толкова години, й се сторила хиляди пъти по-хубава. Прикрила радостта си с лека прозявка.
— Ти ли си, мой принце? — промълвила тя. — Много дълго време ме остави да чакам. После се усмихнала и принцът дотолкова се развълнувал, че не знаел какво да каже.
Очарован от нейните думи и още повече от начина, по който били изречени, той не знаел как да изрази радостта си и любовта си. Но тя съумяла да посрещне както подобава онзи, когото й била изпратила най-предвидливата от кръстниците. После се разприказвали, цели четири часа непрекъснато говорили и не могли да си кажат и половината от нещата, които имали да си доверят.
Заедно с принцесата се разбудил целият палат и всеки се заловил за своята работа.Тъй като не всички били влюбени, почнали да усещат ужасен глад. Една нетърпелива придворна дама съобщила, че масата е сложена.
Принцът помогнал на принцесата да стане. Тя носела разкошна рокля. Но принцът не посмял да й каже, че е облечена като баба му. Дори високата яка не намалявала нейната прелест. Минали в салон, украсен с огледала, и там обядвали; поднасяли им прислужниците на принцесата.
Цигулките и обоите свирели чудесни мелодии отпреди сто години. След обяда извършили бракосъчетанието и младоженците се прибрали в покоите си.
Разправят, че спели малко и това е възможно, защото принцесата добре си била отспала. Колкото за принца, голямото щастие го държало буден, а към него се прибавял и страхът от неприятностите, които го очаквали заради тази прибързана сватба. Но защо да говорим за неприятни неща, когато никой не знае дали са се случили.
Едни ще ви кажат, че царят, неговият баща, изпаднал в ярост, защото не искал снаха, по-възрастна от прабаба му.
Други разправят, че принцът не открил пред родителите си причината, поради която толкова често ходел в гората на лов, и изчакал смъртта на майка си и баща си, които си отишли един след друг. Тогава извел жена си от нейния замък и й устроил тържествено посрещане в столицата. Младата царица пристъпвала щастлива между двете си деца – принцеса Зора и принц Ден.

Живял някога един цар. Земите му били обширни, богатствата – несметни. Но жена му умряла и той бил неутешим. Удрял си главата в стените, та трябвало да ги подплатят с дюшеци.
Всичките му поданици решили да го посетят един след друг и да се помъчат да облекчат мъката му. Между тях имало една много красива вдовица. Тя се появила цялата в жалейни воали и така оплаквала мъ¬жа си, че царят забравил своята мъка и почнал да я утешава. Минало време и той се оженил за нея. Царят имал една дъщеря от първата си женитба. Царската дъщеря се наричала Цветанка и минавала за осмото чудо на света. Дъщерята на вдовицата се наричала Пъстървка, за¬щото лицето й било осеяно с лунички като кожата на някоя пъстърва. Обаче майка й лудо я обичала. Когато дошло време принцесите да се задомят. царицата заявила:
— Аз искам моята дъщеря първа да вдигне сватба. Царят, понеже не обичал препирните, отстъпил.
Не минало много време и първият жених — цар Прекрасен, се появил. Царицата веднага свикала всичките шивачи от царството да ушият облекла за Пъстър¬вка, а тъй като Цветанка нямала вече какво да облече, тя й отмъкнала и всичките накити, до последната панделка.
Когато Прекрасен съгледал Пъстървка — още по-грозна с всичките тези труфила. кои то никак не й отивали, той извърнал очи. Но щом видял Цветанка, изчервена в своята про-ста рокля, той се стъписал.
Разочарованието на Пъстървка било голямо и царицата измолила от царя Цветанка да бъде отстранена, докато трае гостуването на цар Прекрасен.
Клетата принцеса много страдала, защото и тя обикнала цар Прекрасен от пръв пог¬лед. От своя страна и той не скърбял по-малко заради изчезването на хубавата принцеса, която бил решил вече да вземе за жена. Затова натоварил един принц от своята свита да разбере къде е тя.
Принцът без много труд намерил една от придворните дами. която му доверила тайно, че същата вечер Цветанка ще бъде на долния прозорец на кулата и че през него Прекрасен би могъл да й говори.
Принцът отишъл радостен да съобщи това на своя господар, без да подозира, че лоша¬та съветница е предала тайната на царицата.
В уречения час Прекрасен се намерил под кулата. Той забелязал някаква сянка на про зореца и тъй като нощта била съвсем непрогледна, не могъл да види колко грозно било ли цето на тази сянка, цялото в лунички, като кожата на пъстърва.
Като мислил, че говори на Цветанка, той й разкрил своята любов и й дал пръстена си Пъстървка му отговорила, както могла. Прекрасен забелязал, че не казва нищо особено, не го отдал на това. че е смутена и се страхува да не би някой да я види и да обади на царица¬та.
Той си тръгнал, като я уверил, че на следната нощ в същия час ще се върне да я отведе. Тя се съгласила на драго сърце.
На следната нощ, също толкова тъмна, както предишната, царят пристигнал с летяща каляска, теглена от хвърковати жаби, подарък от един вълшебник, негов приятел. Пъстър-вка, забулена с воал, излязла тайно от една малка вратичка и се хвърлила в обятията му.
— Къде да те заведа, хубава принцесо? – запитал Прекрасен. – Искам колкото може по-скоро да отпразнуваме нашата сватба.
Според съвета на майка си Пъстървка отвърнала:
— Да отидем при моята кръстница феята Грижа. Тя ще направи всичко за моето щас¬тие.
Цар Прекрасен трудно би намерил замъка на феята Грижа, но стигало само да каже на своите жаби да го закарат там, и те полетели по най-късия път.
Щом пристигнали, принцесата, все така забулена, отишла при кръстницата си. Разказала й своите преживелици и я замолила да склони Прекрасен да я вземе за жена. И така разпалено се молела, че воалът паднал от лицето й. Прекрасен чакал в съседната зала, чии¬то стени били от диаманти. Той познал Пъстървка и се възпротивил:
— Върнете ми моята принцеса! Не искам да се оженя за това чудовище!
— Ще се ожениш — казала Грижа, като се появила.—Не й ли даде пръстена си в знак на вярност?
— Аз бях излъган! — се провикнал царят гневно. —Хайде, мои жаби, да напуснем това място!
Но Грижа само махнала с ръка и краката на царя се сраснали с пода. Двайсет дни и двайсет нощи не могъл да мръдне оттам. Феята и кръщелницата непрестанно го увещава¬ли, заплашвали, умолявали със сълзи на очи. Най-сетне се уморили и се Отказали.
— Избирай — рекла Грижа — или да понесеш седем години изпитание, или да се ожениш за моята кръщелница.
Царят без колебание извикал:
— Всичко, само да се отърва от тази ужасна Пъстървка!
Веднага тялото му се покрило с перушина, ръцете му се изменили в криле и царят, станал Синя птица, излетял през прозореца.
Пъстървка се върнала при майка си. Обхваната от ужасен гняв, онази решила да си отмъсти на клетата Цветанка. Тя завела Пъстървка в булчинска рокля и с пръстена на царя да съобщи на сестра си, че се е оженила за Прекрасен. Цветанка не се усъмнила. Паднала в несвяст. Царицата и дъщеря й си излезли довол¬ни.
Като дошла на себе си, принцесата се облегнала на прозореца. Цяла нощ мислила за лошото отношение на мащехата си, за загубената надежда да се ожени за цар Прекрасен и се обливала в сълзи. Когато се зазорило, затворила прозореца. И плакала цели три дни и три нощи. Обаче цар Прекрасен, или по-добре да го наричаме хубавата Синя птица, непрекъснато летял около замъка, в който Цветанка била затворена. Той се приближавал до прозорците и надничал в стаите, но от страх да не го види Пъстървка бил предпазлив и не могъл да открие своята любима. Най-сетне една вечер долетат до един кипарис, който се издитал високо срещу една мрачна кула. Едва кацнал на него и чул плач и стенание. Заслушал се и се досетил, че това е неговата любима принцеса, която се окайва.
Той долетял до прозореца и казал:
—Очарователна Цветанке, ще имам ли най-сетне щастието да те видя?
Цветанка отначало силно се изплашила от говорещата птица, но нейните думи и красотата на перата й я успокоили.
— Коя си ти, прекрасна птицо? – запитала тя, като я погалила.
— Ти изрече моето име — казал царят и й разказал за
своето нещастие.
Като разбрала, че Прекра¬сен не се е оженил за Пъстърв¬ка. Цветанка толкова се зарадвала, та забравила за своето нещастие. Цялата нощ разго-варяли, слънцето вече изгряла те продължавали да си приказват. Разделили се с мъка и си дали дума пак да се видят. Оттогава Цветанка прекар¬вала дните в очакване на нощта, тръпнеща от страх да не се слу¬чи някое нещастие на птицата. А Прекрасен всеки ден отлитал до своя царски палат, влизал в своите покои през едно счупено стъкло и вземал по някое красиво украшение, за да го подари вечерта на Цветан-Девойката отказвала да се кичи. като го уверявала, че нейната обич няма нужда да бъде подхранвана с подаръци, но накрая приемала скъпоценностите, за да не наскърби Синята птица. Щом се съмнело и птицата отлитала, тя скривала украшенията в сламеника си. И така изминали две години. Цели две години, през които царицата все не успявала да ожени Пъстървка.
Пратениците си тръгвали все с един и същи отказ:
— Ако се отнасяше за принцеса Цветанка, бихме приели с радост, но за Пъстървка и дума да не става!
Оттогава ядът на царицата растял:
— Сигурно си има тайна поща с чужбина. Трябва да намерим начин да я обвиним в това й престъпление.
И тя решила да открие изобличаващите послания в тъмницата на своята жертва, като
се промъкнала там посред нощ.
Какво можела да стори Цветанка, като чула да се отваря вратата. Блъснала прозореца, за да накара царствената птица да отлети, много по-разтревожена за нейната съдба, откокото за своята. Но птицата отказала да се отдалечи и неспокойна кръжала наоколо.
Царицата и Пъстървка се втурнали като фурии:
— Знаят се твоите интриги срещу царството… — започнали те, но в миг изненадата прекъснала думите им: удивителната красота и необикновените украшения на Цветанка ги за шеметили. Обаче те се съвзели бързо:
— Откъде имаш тези скъпоценности? — се провикнала царицата. — Това ли е цената, на която продаваш царството на баща си? И за кого се гласиш толкова?
В това време Пъстървка, тършувайки навсякъде, опипвала сламеника и открила в него толкова много диаманти, перли, рубини, изумруди и топази, че не знаела накъде по-напред да гледа.
Царицата била не по-малко смаяна, като понечила да скрие фалшиви писма в камината и чула някакъв глас: „Пази се, Цветанке!“ Това била Синята птица, която, кацнала на покрива, бдяла зорко.
Двете зли жени най-сетне си тръгнали, силно развълнувани от онова, което току-що видели.
Тяхната ненавист растяла и те се решили на нова измама: царицата настанила в стаята на Цветанка едно момиче, което се преструвало на невинно. Цветанка предугадила клопка-та и не смеела да отваря прозореца. Всяка вечер Синята птица се блъскала в стъклата и напразно се молела и оплаквала.
Най-сетне шпионката, след като бдяла денонощно цял месец, я оборил сънят. Цветанка веднага отворила прозореца и извикала:
– Птицо с цвета на небето, долети при мене клета.
Прекрасен я чул бързо долетял и принцесата и Синята птица си приказвала до съм-ване.
На следващата нощ той пак дошъл, но през третата нощ шпионкатасе сьбудила,ала се престорила, че още спи. Видяла птицата, чула разговора и на другия ден дума по дума го повторила пред царицата. Такъв гняв обхванал злата жена, че не може да се опише. А Цветанка нищо не подозирала. Същата вечер, като видяла, че шпионката е заспала, отворила прозореца и отправила своя зов. Но напразно. И при все че цялата нощ го повтаряла, птицата не сепоявила.. Жестоката царица заповядала да навържат по кипариса саби, ножове, бръсначи, ками. Когато птицата кацнала на него, острията й наранили краката. Тя се повалила и други й посекли крилете. Цяла окървавена, едва се добрала до гората. Обаче вълшебникът, приятелят на царя, който видял да се връща празна каляската, теглена от хвърковати жаби, тръгнал да го търси. Вече осем пъти бил обиколил земята. Поел за девети път и като минавал през гората по стар обичай изсвирил със своя рог и се провикнал:
— Цар Прекрасен, къде си?
Чуло се стенание и той забелязал ранената птица. Няколко вълшебни думи били достатъчни, за да спре кръвта, която още бликала, и Прекрасен, здрав и читав, могъл да му разкаже своите тегла.
– Принцеса Цветанка сигурно е съучастница в това престъпление — заявил приятелят му, след като изслушал всичко. — Забрави тази неблагодарница!
И може би придружил тази клевета с някакво вълшебство, защото царят му повярвал. Вълшебникът отнесъл Синята птица у дома си и я затворил в златна клетка, после,
решен да спаси своя приятел, отишъл при фея Грижа. Те скроили един долен план: Прекрасен ще си възвърне предишния вид, когато приеме Пъстървка в своя дворец. И, ако много забави сватбата, пак ще се превърне в птица. Пъстървка приела спогодбата с радост. Наскоро царят, бащата на Цветанка, заболял тежко и умрял. Дъщеря му нищо не знаела.. Тя прекарвала дните и нощите на прозореца и зовяла птицата с цвета на небето, която все не й отговаряла. Отчаянието й било толкова голямо, че не обръщала внимание на нищо друго.
Eдин ден обаче чула да се приближават много стъпки и помислила, че царицата е из¬пратила свои хора да я хванат и умъртвят.
Колко голямо било учудването й, като видяла влизащите да се хвърлят в краката й, да я уверяват в своята преданост и да й честитят царската титла. След смъртта на царя наро¬дът се разбунтувал и изгонил недостойната му съпруга; никой не знаел къде изчезнала Пъстървка.
Изпълнена с мъката си, Цветанка приела новините , без да се развълнува. Но грижите, които положили за нейното здраве и желанието й да тръгне да търси Синята птица, скоро й върнали силите. Тя си определила съветници, взела най-хубавите си скъпоценности и обле¬чена като селянка, тръгнала през една безлунна нощ.
Дълго вървяла и все се страхувала, че докато държи една посока, нейната скъпа птица може да хване друга и сигурно цял живот щяла така да се скита, ако сестрата на феята Гри¬жа, трогната от злощастието й, не се смилила над нея. Явила й се като прегърбена бабичка и й открила, че царят, когото тя обича, не е вече птица. След това изчезнала, като й остави¬ла в ръката три яйца в случай на нужда.
Клетата царица тоз час счупила едното яйце и от него излязла каляска, запретната с гълъби; те я отнесли незабавно в царството на Прекрасен.
С разтуптяно от радост сърце Цветанка си начернила лицето, за да не я познаят ведна¬га, и влязла в столицата. Уви! За да научи, че царят се е съгласил да се ожени за Пъстър¬вка.
Отчаяна, Цветанка се подпряла на една мраморна колона пред палата и заплакала. В това време минали покрай нея царят, по-прекрасен от когато и да било, и Пъстървка. страшно грозна под своите разкошни накити.
— Коя си ти и как си позволяваш да се приближиш до моя златен трон? — извикала Пъстървка.
— Казвам се Парцалка — отвърнала тихо Цветанка. — Идвам отдалеч и продавам не¬виждани неша.
— И като поровила в платнената си торбичка, извадила две изумрудени гривни, които цар Прекрасен й бил дал. Пъстървка изтичала да ги покаже на царя, който тъжно рекъл:
— — Мислех, че на света има само един чифт от тях, излъгал съм се.
— Пъстървка настоявала да й ги купи, но той отказал, защото гривните щели да струват повече от цялото му царство.
— Обаче Парцалка ги дала евтино:
— — Позволете ми само да прекарам една нощ в стаята на Ехото.
— Тази стая била така построена, че всеки шум в нея да се чува в покоите на царя. Синята птискането забавно и се съгласила със смях. Цветанка си възвърнала надеждата.
— Но напразно. Цялата нощ в стаята на Ехото тя разказвала и преповтаряла своите нещастия.
— Царят не се появил.
— На сутринта Цветанка счупила второто яйце. От него излязла една колца, впрегната в сиви мишлета.Тя я отстъпила на Пъстървка за същата цена и още една нощ плакала и се окайвала. Царят пак не се появил.
— — Ти нареждаш много интересно — й казал един слуга. — Ако царят не вземаше опиум.
— за да спи, сигурно щеше да го трогнеш! Цветанка, която разбрала защо царят остава глух за нейните мъки, дала един рубин на слугата, за да не налее тази нощ опиум на царя. После счупила последното яйце. От него излязла една торта, върху която пеели птички.
— Като я видяла Пъстървка, отново я пожелала. Купила я за обичайната цена, като пак се смяла на странната глупост на Парцалка.
— Нощта настъпила. Цар Прекрасен не могъл да заспи. Жалбите стигали до него. Той станал и се отправил към стаята на Ехото.
— Щом намерил своята любима, Прекрасен веднага забравил всичките си съмнения. Цветанка
— забравила всичките свои мъки и тъй като имало много неща да си кажат, не помислила
— дори, че може да ги застрашават и други опасности. Не чули кога се отворила вратата на стаята на Ехото.
— Изведнъж се стреснали. Пред тях стоели Вълшебникът, приятелят на царя, и феята, по-кровителка на Цветанка. Тяхната мощ, обединена, била по-голяма от силата на фея Грижа. Цар Прекрасен не се превърнал пак в Синя птица.
— Той се оженил за Цветанка и вече нищо не смущавало тяхното щастие. За да накаже Пъстървка заради нейните злодеяния, вълшебникът я превърнал в свиня, която грухтяла в помийните ями. Но сестра й, макар и толкова изстрадала, не можела да я гледа в този вид. Тя се намесила в нейна защита и оттогава Пъстървка,станала пъстърва, се гмурка из реките и рони сълзи, по-многобройни от петната по самата й кожа.

Живял някога един цар, който се наричал Блажен, всички го обичали, защото бил добър и справедлив. Жена му, царица Ласка, също била добра. Имали една малка принцеска, която се наричала Русокоска заради разкошните й златисти коси. Тя била добро и прелестно дете.
За нещастие царицата умряла наскоро след раждането на Русокоска и царят плакал дълго и горчиво.
Русокоска била твърде малка, за да разбере, че е загубила своята майка. Царят обичал нежно дъщеря си, и Русокоска обичала царя повече от всичко на света. Тя била много щастлива.
Един ден, отстъпвайки пред настояването на поданиците си, царят казал на своя съветник Леконрав:
– Народът иска да се оженя повторно. Заеми се да ми намериш принцеса, която да направи щастлива клетата ми Русокоска. Друго не желая.
Леконрав тръгнал веднага, посетил всички царе и видял много принцеси, но все грозни, гърбави и зли. Накрая се отбил при цар Размиран, който имал хубава, остроумна и любезна дъщеря.
Леконрав бил очарован от нея и я поискал за жена на своя цар, без да се увери дали наистина е добра. Размиран, предоволен, че ще се отърве от дъщеря си, която била лоша и завистлива, я дал веднага на Леконрав да я отведе с четири хиляди мулета, натоварени с нейните вещи и скъпоценности. Цар Блажен посрещнал принцеса Проклетия. Тя му харесала, но колко се различавала от добрата клета Ласка! И той веднага решил да внимава Русокоска да живее настрана от новата царица.
В края на първата година тя родила едно момиченце, което кръстили Чернокоска заради тъмните му като въглени коси.Чернокоска била хубава, но лоша като майка си. Тя ненавиждала сестра си и й причинявала всякакви злини.
Русокоска имала един паж на десет години, който се наричал Лакомчо и имал ужасен недостатък: бил толкова ненаситен и така обичал сладкишите, че бил способен да извърши злодеяние срещу кесия бонбони.
Царица Проклетия намислила да се възползува от лошия недостатък на пажа, за да погуби Русокоска.
И ето какво сторила: Градината, където Русокоска се разхождала в малката си колца, теглена от щрауси, с Лакомчо за кочияш, била отделена с желязна ограда от прекрасна и неизбродна гора, наречена Люляков лес, защото през цялата година в нея цъфтели люляци. Никой не ходел в тази гора. Знаело се, че който влезе веднъж в нея, никога не ще излезе.
Царят доста пъти се опитвал да издигне стена пред оградата, но колкото и камъни да трупали зидарите, някаква незнайна сила ги отнасяла и изчезвали без следа.
Царица Проклетия се заела да спечели приятелството на Лакомчо, като му давала всеки ден какви ли не бонбони. Когато лакомията му пораснала дотам, та не можел миг без сладко, тя го повикала и му казала, че завинаги ще го лиши от всякакви сладкиши, ако откаже да й се подчинява, но че ще може да си вземе цяло сандъче, ако откара Русокоска в Люляковия лес.
При тази вест Лакомчо пребледнял и се възпротивил колкото могъл. Но изкушението било много силно. Той се решил за жалост да пожертвува своята малка господарка заради няколко шепи бонбони.
На другия ден Русокоска поискала да й докарат колцата, качила се в нея и целунала царя на прощаване. Лакомчо подкарал щраусите в противоположна посока на решетката, но когато се отдалечили, изменил посоката. Щраусите спрели пред оградата на гората.
— О! Какви хубави люляци! — извикала Русокоска. — Колко ми се иска да занеса един голям букет на татко!
При тези думи тя скочила пъргаво от колцата,промъкнала се между пръчките на оградата и почнала да къса люляк.
В този миг Лакомчо усетил угризение на съвестта. Поискал да поправи всичко, като извикал Русокоска, но при все че тя била на десет крачки от него, при все че я виждал чудесно, тя не чувала неговия глас и лека-полека потъвала в омайната гора. Накрая се скрила от очите му. Лакомчо плакал заради своята слабост, проклинал лакомията си и царила Проклетия, но било вече късно.
Той трябвало да измоли прошка за своето злодеяние и я получил, обаче безполезно. Царицата била привързала сандъчето с бонбони върху едно муле и казала на Лакомчо да бяга от гнева на царя. Пажът не можел да язди муле. Животното почнало да рита и да се премята. Лакомчо паднал с главата надолу върху камъните и на часа издъхнал. Той не бил хапнал още нито един от бонбоните, които му дала царицата.
Но да се върнем при Русокоска в омагьосаната гора.
Колкото повече люляци късала, толкова по-хубави виждала. Изсипвала престилката в шапката си и ги пълнела отново.
Минал цял час, тя усетила умора и помислила, че е време да се прибира в двореца. Повикала Лакомчо. Никой не й отвърнал. Тръгнала да се връща. Виждала само люляци и люляци и почнала да я обхваща тревога. Страхувала се, че ще нажали баща си, че ще умре от глад и жажда, че ще я изядат вълци. Но умората надделяла. Тя сложила глава върху сноп чето си люляк и заспала.
Когато се събудила, все още била в гората, но край нея стоял един хубав бял котара и я гледал.
— Ах! Хубавелко, Хубавелко, колко си красив! — извикала Русокоска и взела да го гали. — Можеш ли да ме заведеш при моя татко?
Котаракът Хубавелко кимнал с глава и жално измяукал.
— Ето, ти ме разбираш — рекла Русокоска. — Съжали се над мене!
Котаракът Хубавелко станал, направил няколко крачки и се обърнал да види дали Русокоска го следва. Дълго вървяла така след него и накрая забелязала да се издига зад златна ограда великолепен замък. Русокоска не знаела как да влезе — нямало звънче, а вратата била заключена.
Котаракът Хубавелко бил изчезнал.
Изведнъж портата се отворила сама и дверите на замъка също. Русокоска влязла в трем, целият от бял мрамор, и забелязала в дъното на красив салон със сини и златни за¬веси една бяла сърна, легнала на постеля от благоуханни треви.
Сърната, щом зърнала Русокоска, станала и се отправила към нея с думите:
— Добре дошла, Русокоске, дълго те чакахме аз — сърната Добринка, и моят син — котаракът Хубавелко.
И тъй като Русокоска изглеждала уплашена, тя добавила:
— Аз познавам царя, твоя баща, и го обичам като тебе.
— Ох! Добра ми Добринке, ако познаваш моя баща, заведи ме при него!
— Скъпа Русокоске — отвърнала сърната Добринка, — ти си под властта на злия вълшебник от Люляковия лес, и аз самата съм подчинена на неговата мощ, по-силна от моята. Сега не мога да те върна на баща ти, но ще му пратя сънища, които ще го успокоят за твоята участ.
— Как! — се провикнала Русокоска. — Никога ли вече няма да видя баща си?
— Ще го видиш, но не веднага. Докато чакаш, бъди разумна и добра. Котаракът Хубавелко и аз ще направим всичко възможно да бъдеш щастлива.
Сърната Добринка трябвало да изпълни своето обещание от добре по-добре. Тя предложила на Русокоска прекрасен обед, поднесен от бели газели, после я завела в една стая, ця¬лата в розово и златно, където клетата принцеса, уморена от толкова премеждия, скоро заспала.
Когато Русокоска се събудила, сторило й се, че не е вече същата. Все пак стаята била точно онази, в която я завели сърната Добринка и котаракът Хубавелко.
Разтревожена, Русокоска станала, спуснала се към огледалото, видяла се пораснала и, трябва да признаем, по-красива от преди. Облякла се набързо и изтичала при сърната Добринка.
— Мила Русокоске — й казала тя, — твоят сън продължи цели седем години и сега ти си четиринадесетгодишна.
— Ох! — извикала Русокоска. — Какво ли е станало през това време с моя баща?
Без да й отговори, сърнатаДобринка й посочила едно огледало.Русокоска вдигнала към него очи и видяла баща си. Той бил тъжен и остарял. Косите му били побелели. Седял самотен. После огледалото се замъглило и тя не видяла повече нищо. Клетата Русокоска заплакала:
— Къде ли са сестра ми Чернокоска и царицата?
— Царица Проклетия — отговорила сърната Добринка — толкова малко се натъжила от твойта смърт (защото тебе те смятат за мъртва, скъпа Русокоске), че царят я възненавидял и я върнал на баща й цар Размиран, той я затворил в една кула, където умряла не след дълго от яд и скука. Колкото за сестра ти Чернокоска, тя станала толкова лоша, че царят я дал за жена на принц Грубиян. Той се отнасял с нея строго и тя малко се поправила.
Русокоска била толкова изненадана, че престанала да плаче. Сърната Добринка про¬дължила с усмивка:
— През седемте години на твоя сън моят син, котаракът Хубавелко, и аз ти спестихме трудностите на учението… Когато дойде при нас, ти не знаеше нищо, дори да четеш. Опитай се сега!
Още по-учудена. Русокоска вземала ту една, ту друга книга и си спомняла, че ги е чела почти всичките. Изтичала към пианото и разбрала, че свири доста добре. Докоснала арфата и изтръгнала от нея чаровни звуци. Взела четката и почнала да рисува с леснина. Опитала се да пише и сторила това умело, както всичко друго. Възхитена, тя се хвърлила на врата на сърната Добринка и нежно прегърнала котарака Хубавелко, който също й се погалил. Оттук нататък дните на Русокоска протичали мирно помежду новите й приятели. Нейните способности й давали възможност да се занимава, но тя можела да разговаря единствено със сърната Добринка, а сърната Добринка оставала при нея само в часовете за хранене или по време на уроците. Котаракът Хубавелко можел да се изразява само със знаци и доста често Русокоска се отегчавала. Имала право да се разхожда из парка, целият потънал в цветя, но й било забранено да преминава зад златната ограда. Когато Русокоска запитала каква е причината за това запрещение, сърната Добринка й отговорила:
—  Гората, която заобикаля парка, е гора на нещастието. Гледай никога да не стъпиш в нея.
Русокоска със съжаление се подчинявала на тази забрана. Гората била изпълнена с птички и разкошни дървеса. Но когато тя се застоявала загледана в нея, котаракът Хубавелко, който винаги я придружавал, почвал да я тегли за роклята.
Били изминали шест месеца откакто Русокоска се събудила от дългия си сън. Една сутрин, както си седяла самичка, ненадейно чула някой да почуква тихо три пъти на прозорец; Вдигнала глава и забелязала един красив зелен папагал. Пуснала го да влезе.
— Добър ден, Русокоске — й казал папагалът с малко остричък глас, — аз зная, че  се отегчаваш, и дойдох да си поприказваме. Но, моля ти се, не обаждай, че си ме виждала, защото сърната Добринка ще ми извие врата.
Русокоска се зачудила на неговия страх, защото знаела колко много сърната Добринка заслужава името си.
Все пак се зарекла да мълчи и се заслушала в думите на папагала.
Той я отрупал с куп хвалби за красотата й, за способностите й, за нейния ум.
Русокоска била очарована. Така папагалът идвал много дни наред и продължавал да я възхвалява и забавлява.
Най-сетне една сутрин той почукал на прозореца с думите:
— Аз видях баща ти, Русокоске, той непрестанно плаче, дето те няма.Обещах му, че ще употребя моята, макар и малка, мощ, за да те освободя от твоя затвор. Но аз не ще мога го сторя, ако ти не ми помогнеш.
— Моят затвор! — рекла Русокоска. — Но ти не знаеш всички добрини, които сърна Добринка и котаракът Хубавелко са ми направили.
— Ах! Русокоске, не си ги разбрала още. Те ме мразят, защото на няколко пъти успях да им изтръгна жертвите. Ти не ще видиш отново баща си, ако не отхвърлиш сама разковничето, което те задържа тук!
— Какво разковниче? — рекла Русокоска. — Аз не го знам.
— Една най-обикновена роза. Откъснеш ли я, тя ще те освободи от твоя затвор и ще те върне в прегръдките на баща ти.
— Но в парка няма никаква роза, как тогава да я откъсна?
— Това ще ти кажа друг път, Русокоске!
И папагалът отлетял предоволен, че е хвърлил в сърцето на Русокоска първите семена на неблагодарността и непослушанието.
На сутринта Русокоска изтичала към прозореца. Едва го отворила и папагалът влязъл.
— Обещах ти, че ще те науча как да откъснеш розата — казал той. — Ето: ти ще излезеш от парка, а аз ще те заведа в градината, където се намира тя.
— Но как бих могла да изляза от парка? Котаракът Хубавелко винаги ме придружава.
— Помъчи се да го отпратиш и ако се противи, напук на него, излез!
След закуската Русокоска слязла в градината. Котаракът Хубавелко я последвал. Като стигнала алеята,която водела към изхода на парка,Русокоска се опитала да отпрати котарака Хубавелко. Той се престорил, че не я разбира. Русокоска така се ядосала, че го ритнала. Котаракът Хубавелко надал тъжен вик и хукнал към двореца.
Чувайки този вик, Русокоска едва се сдържала да не извика котарака Хубавелко обратно, да се откаже от розата и всичко да разправи на сърната Добринка. Но някакъв безпричинен срам й попречил, тя продължила към портата, отворила я и се намерила в гората.
Папагалът на часа я застигнал. Прескачайки от клон на клон, той й показал кой път да държи.
Гората ставала все по-непроходима — храсти и камънаци се преплитали. Не се чували вече и птички. Русокоска почувствувала да я обхваща някакво необяснимо безпокойство. Папагалът я подканял:
— Бързо, бързо, Русокоске, времето минава. Ако сърната Добринка ни настигне, ще ми извие врата и ти никога не ще видиш баща си.
Русокоска, задъхана, с изподрани ръце и обувки на парцали, без малко щяла да се откаже да върври по-нататък, когато папагалът изкрещял:
— Стигнахме, Русокоске, ето градината, в която расте розата.
И Русокоска видяла при завоя на пътеката великолепен розов храст с една роза, по-красива от всички рози на света.
— Вземи я, Русокоске, ти я спечели — рекъл папагалът.
Русокоска хванала клончето и откъснала розата. Едва я взела в ръка и се чул остър смях. Розата се отскубнала от пръстите й и побягнала с вик:
— Благодаря ти, Русокоске, че ме освободи. Аз съм твоето злощастие. Сега ти ми принадлежиш.
— Ха, ха, ха! — подхванал на свой ред папагалът — благодаря ти, Русокоске, сега пак мога да си върна образа на вълшебник. Ти причини смъртта на приятелите си, чийто заклет враг съм аз. Сбогом, Русокоске! При тези думи папагалът и розата изчезнали. Русокоска останала съвсем сама и едва сега разбрала колко ужасна била постъпката й. Поискала да се върне при сърната Добринка, но на мястото на прекрасния замък намерила само развалини, трънаци и коприва.
Една градинска жаба изскочила от купчина камъни и й рекла:
— Какво търсиш тук? Не ти ли стига, че причини смъртта на твоите приятели? Върви си!
Дълго, дълго бродила Русокоска сред развалинитте и плакала заради своето непослушание, лекомислие и неблагодарност.
Най-сетне чула глас, който й казал:
— Не се оставяй да те победи мъката. Изкупи грешките си с разкаяние!
Тя вдигнала очи и зърнала един гарван, който в миг изчезнал. Русокоска се отправила към гората. „Разкаянието изкупва грешките“ — дочула тя още веднъж и видяла една блатна жаба. Но пленница на гората, в която властвувало нейното злошастие, Русокоска не намирала нищо за ядене. Тук ли трябвало да загине?
Изведнъж звук на хлопатар стигнал до ушите й. Една бяла крава се приближавала с ведро на врата. „Разкаянието изкупва грешките“ — казал нечий глас.
Благодарение на млякото, което кравата й донасяла всеки ден, Русокоска не умряла. Тя си направила колиба от преплетени клони и заживяла самичка и несретна в това диво място, като по цял ден плачела за умрелите си приятели и за мъката, която причинила на своя баща.
Така живяла цели шест седмици, после се появила една огромна костенурка.
— Русокоске — казала тя с дрезгав старчески глас, — аз мога да те изведа от тази гора.
— Защо да напускам гората? — отвърнала Русокоска.— Нали тук причиних смъртта на моите приятели, тук искам да живея в разкаяние.
— Сигурна ли си, че те са умрели, Русокоске?
— Ах, драга костенурке, ако ми кажеш истината, ако те още са живи, как да повярвам, че ще ги видя пак някой ден!
— Русокоске, ако имаш смелостта да се покачиш на гърба ми и там да останеш шест месеца, без да ме попиташ за нещо, аз ще те заведа на едно място, където всичко ще се разкрие.
— Ще сторя каквото поискаш, мила костенурке, само да узная какво е станало с моите скъпи приятели.
— Внимавай, Русокоске! Щом тръгнем веднъж и ти нямаш смелостта да издържиш докрай, завинаги ще останеш под властта на злия вълшебник папагала и неговата сестра розата.
Без да се поколебае, Русокоска се качила на гърба на костенурката.
Пътят бил дълъг толкова, колкото казала костенурката — три месеца, докато излязат от гората, и шест седмици през едно безводно поле, на края на което Русокоска забелязала замък, подобен на замъка на сърната Добринка. После още един дълъг месец, докато стигнат до алеята, която водела към замъка. Русокоска изгаряла от нетърпение. Ако можела да слезе от гърба на костенурката, би стигнала до замъка за десет минути, но това би значело отново да не се покори! Изглеждало, че костенурката забавя хода си, вместо да го ускори. Оставали още петнайсет дни, които се стрували на Русокоска петнайсет века, за да извърви тази алея. Най-сетне, след сто и осемдесет дни пътуване, костенурката се спряла и казала:
– Сега, Русокоске, слезни! Ти заслужаваш наградата, която ти бях обещала. Тука си в дома на феята Добротворка, влизай!
Русокоска влязла и се намерила в салон, досущ подобен на онзи от замъка в Люляковия лес. Забелязала само един мебел, какъвто нямало у сърната Добринка — един скрин, целият в злато и слонова кост. Русокоска го гледала, без да може да откъсне очите си от него, когато се отворила една врата и феята Добротворка влязла.
– Русокоске — казала феята тъжно, — отвори този скрин и ще узнаеш съдбата на твоите приятели. При тези думи тя подала на Русокоска един златен ключ.
Цяла разтреперана, Русокоска отворила скрина и какво да види в него? Кожите на сърната Добринка и котарака Хубавелко, приковани с диамантени гвоздеи! При тази гледка тя извикала сърцераздирателно и паднала в несвяст.
Вратата пак се отворила и един принц, хубав като зората, се спуснал към Русокоска. Феята Добротворка я докоснала с пръчицата си и тя дошла на себе си.
— Искам да отида при моите приятели — извикала тя през сълзи. — Оставете ме да умра!
— Русокоске, скъпа Русокоске — казала феята, като я прегърнала крепко, — не плачи повече. Твоите приятели са живи и те обичат. Аз съм сърната Добринка, ето го и моят син, котаракът Хубавелко. Вълшебникът от Люляковия лес успя да ни направи магия — да не можем да възвърнем предишния си вид, преди ти да си освободила розата, твоето злощастие, което аз задържах в плен. Моят син и аз доброволно бяхме приели цял живот да останем сърната Добринка и котаракът Хубавелко само и само да осигурим твоето щастие. Точно това вълшебникът не можеше да понесе. В образа на папагала той те поведе към твоята гибел въпреки нашето усърдие. Русокоска непрестанно целувала и прегръщала феята и й благодаряла, както и на принц Идеал.
Те й казали още, че гарванът и жабата с окуражителните думи, както и добрата крава с ведрото, са й били изпратени от тях, да я подкрепят, но че царицата на феите наложила двете тежки изпитания, преди да даде на Русокоска своята прошка. Първото било пътешествието върху гърба на костенурката, толкова дълго и отегчително. Второто — самичка да разкрие в скрина доказателството за смъртта на своите приятели.
Този смайващ разказ поглъщал Русокоска, но предусещайки нейното желание, принц Идеал го прекъснал и рекъл:
– Ела, цар Блажен те чака.
В същия миг Русокоска се намерила седнала между феята и принц Идеал в една каляска, цялата в перли и злато, теглена от четири изумително бели лебеда.
Когато каляската се спуснала пред голямата стълба на двореца, царят се затичал към Русокоска. която се хвърлила в прегръдките му.
Цели осем дни продължили празненствата за завръщането на Русокоска. На края на осмия ден царят се оженил за феята и Русокоска — за принц Идеал. Всички ги обичали и били честити край тях.

Живял някога благородник, който се оженил повторно за толкова надменна и горделива жена, каквато хората не били виждали дотогава.
Тя имала две дъщери, които по всичко й приличали. Благородникът пък имал едно момиче, нежно и мило като своята майка — най-прелестното създание на света.
Сватбата не била още свършила и мащехата показала лошия си нрав. Не можела да понася хубавото и добро момиче, защото редом с него дъщерите й изглеждали още по-противни. Тя го карала да върши в къщи най-тежката работа: да мие съдовете и стълбите, да чисти стаите на госпожа майката и на госпожиците — нейните дъщери. Момичето спяло на тавана върху старсламеник, докато сестрите му били настанени в разкошни стаи с най-модни легла и огледала, в които се оглеждали от главата до петите.
Горкото момиче страдало търпеливо и не смеело да се оплаче пред баща си, за да не го мъмри, тъй като жена му заповядвала в къщи.
Когато свършело работата си, то отивало в ъгъла край огнището и сядало пред пепелта, затова всички почнали да му викат Пепеляшка.
Веднъж царският син устроил бал. Нашите две госпожици били поканени, нали били от знатен род. С колко радост и усърдие захванали да избират дрехите и прическите, които да им стоят най-добре.
— Аз — казала по-голямата — ще си облека червената кадифена рокля с английска бродерия.
— Аз — рекла по-малката — ще си облека скромна рокля, но затова пък ще си сложа наметалото от златни цветя и шапчицата с диаманти, които веднага се забелязват.
Повикали Пепеляшка да се посъветват с нея, защото тя имала усет за хубавото. Пепеляшка им дала най-добри съвети и дори им предложила сама да ги среши, което сестрите приели на драго сърце.
— Пепеляшке, ще ли ти се да отидеш на бала?
— Ех, сестрици, вие ми се подигравате, не ми е там мястото на мене.
— Права си. Хората ще има да се смеят, като видят, че на бала е отишло слугинче като тебе.
Друга на Пепеляшкино място би ги сресала нехайно, но тя била добра и им направила чудесни прически.
Най-сетне щастливият ден дошъл. Сестрите тръгнали и Пепеляшка дълго гледала след тях.
Когато ги изгубила от поглед, тя се разплакала.
Дошла кръстницата й и като я видяла обляна в сълзи, попитала я защо плаче.
— Толкова ми се искаше, толкова ми се искаше…
Тя плачела така силно, че не можела да довърши думите си. Кръстницата, която била вълшебница, добавила:
— Много ти се искаше да отидеш на бала, нали?
— Да — отвърнала Пепеляшка и въздъхнала.
— Е добре, ако ми помогнеш — казала кръстницата й, — ще направя така, че и ти да отидеш на бала. Върви в градината и ми донеси една тиква.
Пепеляшка отишла веднага, откъснала най-хубавата тиква, която могла да намери, и я занесла на кръстницата си, като недоумявала как тази тиква ще я закара на бала.
Кръстницата издълбала тиквата до кората, докоснала я с пръчицата си и тя на часа се превърнала в прекрасна каляска, цялата позлатена.
След това отишла да види капана, в който намерила шест живи мишки. Казала на Пепеляшка лекичко да вдигне вратичката му. Като почнали мишките да изскочат от капана, тя ги докосвала една по една с пръчицата си и те веднага се превръщали в хубави коне. И ето ти един прекрасен впряг от шест сребристобели коня.
Тъй като кръстницата не се сещала кого да направи кочияш, Пепеляшка рекла:
— Ще отида да видя дали не се е хванал някой плъх в другия капан, та от него да направим кочияш.
— Права си — казала кръстницата, — върви да видиш.
Пепеляшка й донесла капана. В него имало три големи плъха.
Вълшебницата избрала един от тях и докосвайки го с пръчицата си, го превърнала в дебел кочияш с невиждано хубави мустаци. Накрая рекла:
— Върви в градината. Зад лейката ще намериш пет гущера. Донеси ми ги.
Щом Пепеляшка ги донесла, кръстницата ги превърнала в шест лакея с хубави дрехи, обшити с галони, които веднага се качили отзад на каляската и застанали изправени като струни сякаш цял живот само това са вършили. Тогава вълшебницата рекла на Пепеляшка:
— И така, ето с какво ще отидеш на бала. Не си ли доволна?
— Да, но така ли ще отида, с моите грозни дрехи?
Кръстницата само я докоснала с пръчицата си и в миг дрехите й се превърнали в премяна от златна и сребърна тъкан, цялата обшита със скъпоценни камъни. После й дала чифт стъклени пантофки, каквито никой не бил виждал на света.
Така натъкмена, Пепеляшка се качила в каляската. Но кръстницата й заръчала да стои само до полунощ, като я предупредила, че ако остане на бала една минутка повече, каляската ще се превърне в тиква, конете — в мишки, лакеите — в гущери, а дрехите й ще добият прежния си вид.
Пепеляшка обещала на кръстницата си, че непременно ще напусне бала преди полунощ и потеглила, замаяна от щастие.
Каляската на Пепеляшка едва прекосила портите на двореца и царският син бил известен, че е пристигнала непозната принцеса.
Той се затичал да я посрещне,подал й ръка да слезе от каляската и я завел в балната зала.
В миг настъпило дълбоко мълчание: гостите престанали да танцуват, цигулките спрели да свирят, всички съзерцавали чудната красота на незнайната принцеса.
Разнасял се само неясен шепот:
„Ах! Колко е красива!“
Дори самият цар непрекъснато я гледал и шепнел на царицата, че от дълго време не бил виждал толкова мила и хубава девойка.
Царският син я настанил на най-лично място, после й подал ръка за танц. Тя танцувала така изящно, че гостите още повече се възхитили от нея.
Пепеляшка, увлечена в танца, дочула часовникът да бие единадесет часа и три четвърти. Веднага направила дълбок поклон и бързо си тръгнала.
Щом се прибрала в къщи, намерила кръстницата си и след като й благодарила, си приз нала, че много й се иска да отиде и на другия ден на бала, още повече, че сам царският син поканил.
Докато разказвала на кръстницата си какво се случило на бала, ето че двете сестри затропали на вратата.
— Колко късно се връщате! — рекла им тя, като си триела очите, сякаш ей сега се е събудила.
А пък, откакто се били разделили, и през ум не й минавало за сън.
— Ако беше дошла на бала — рекла й една от сестрите, — нямаше да ти е досадно. Там дойде най-хубавата принцеса на света, невиждана красавица.
Пепеляшка се зарадвала от все сърце и попитала как се казва принцесата, но те й отговорили, че никой не я познавал, че царският син бил много натъжен и че давал всичко света, само и само да узнае коя е тя.
Пепеляшка се усмихнала и рекла:
— Значи тя беше много хубава? Божичко, колко сте щастливи! Дали ще мога и аз да я видя? Надали! Госпожице Жамота, заемете ми вашата жълта рокля.
— Виж ти, какво си е намислила! — отвърнала госпожица Жамота. — Да не съм луда да си дам роклята на такава мръсна Пепеляшка като тебе!
Пепеляшка очаквала отказа и толкова по-добре, защото какво щяла да прави, ако сестра й се съгласяла да даде роклята си.
На другия ден двете сестри отишли на бала и Пепеляшка също, и то още по-нагласена от предишния път.
Царският син бил постоянно край нея и непрекъснато й се възхищавал.
Девойката се забавлявала дотолкова добре, че забравила заръката на кръстницата, и си помислила, че е единадесет часа, когато чула часовникът да бие полунощ. Скочила веднага и побягнала пъргаво като сърна.
Принцът се спуснал подир нея, но не могъл да я настигне.
Тя си изтървала едната стъклена пантофка. Царският син я взел и грижливо я прибрал.
Пепеляшка пристигнала в къщи запъхтяна, без каляска, без лакеи, в грозните си дрехи От цялото й великолепие била останала само другата пантофка, чифтът на онази, която пуснала.
Попитали стражите пред портите на двореца не са ли видели да излиза една принцеса. Те отговорили, че са видели да минава само една зле облечена девойка, която по-скоро приличала на селянка, отколкото на госпожица. Когато двете сестри се върнали от бала, Пепеляшка ги попитала дали пак тъй добре са се забавлявали и дали хубавата принце са е била там.
Казали й, че е била, но щом ударило дванайсет часа, тя побягнала толкова бързо, че изпуснала едната си невиждано хубава стъклена пантофка, която царският син прибрал и само нея си гледал до края на бала.
Сигурно било, че той е много влюбен в прекрасната девойка, на която принадлежала пантофката. Те казали истината, защото само след няколко дни царският син разпратил глашатаи да разгласят навред, че той ще се ожени за онази девойка, на чийто крак прилепне пантофката. Започнали да мерят пантофката. Принцесите, графините и всичките придворни дами се надпреварвали да я надянат на крака си, но никоя не успяла, толкова тясна нежна била тази обувчица.
Взели да я носят из града, а двете се три, полудели да се оженят за царския си какво ли не сторили да намъкнат крака си пантофката. Но скоро, разплакани от яд трябвало да се откажат. Пепеляшка, която ги гледала, се засмяла и казала:
— Я да видя дали няма да ми стане!
Сестрите й почнали да се смеят и да подиграват с нея.
Царедворецът, който мерел пантофката, се загледал в Пепеляшка, много му
допаднала и казал, че това ще бъде справедливо, защото му било заповядано да я мери на всичките девойки.
Накарал Пепеляшка да седне и само като доближил пантофката до малкия й крак видял, че влиза свободно.
Учудването на двете сестри било голямо, но станало още по-голямо, когато Пепеляшка извадила от джоба си другата пантофка и си я обула. В този миг дошла и кръстницата, докоснала с пръчицата си дрехите на Пепеляшка и ги направила още по-разкошни от предишните.
Тогава двете сестри познали в нейното лице красивата девойка, която видели на бала. Хвърлили се в краката й да искат прошка, задето се държали зле с нея. Тя ги вдигнала, целунала ги и им казала, че им прощава на драго сърце.
Отвели Пепеляшка при младия принц, той я харесал още повече и след няколко дена вдигнал сватба.
Пепеляшка, която била колкото хубава, толкова и добра, настанила двете си сестри в двореца и ги омъжила в същия ден за двама знатни царедворци.
Разказват, че това им било за поука и че техните мъже никога не се оплаквали от тях, защото били станали внимателни и скромни като тази, на която вече никой не викал Пепеляшка.

Живял някога един дървар с жена си и седемте си деца, все момчета.
Дърварят бил много беден и седемте деца още повече затруднявали живота на семейството, защото никое от тях не можело само да си изкарва прехраната. Най-малкото, което било на седем години, им създавало най-много грижи. Когато се родило, детето било съвсем дребно, колкото палец, затова го нарекли Малечко-Палечко. С време дребосъчето пораснало мъничко, но си останало слабичко, при това било и мьлчаливо. Като вземали за глуповатост това, което било белег за неговия разум, родителите се натъжавали, а братята му се подигравали. Нещастното, то било мъченик в къщи. А всъщност било най-хитрото и най-досетливото от братчетата и ако говорело малко, то слушало много.
Годината, през която се случила тази история, била много тежка за голямото семей¬ство, та нещастните родители решили да се отърват от своите деца.
Една вечер, след като децата си легнали, мъжът седнал при жена си край огъня и със свито от болка сърце й рекъл:
— Ти виждаш добре, че не можем повече да изхранваме децата си. Не бих могъл да гледам как умират от глад пред очите ми. Реших да ги заведем утре в гората и там да ги изоставим. Това ще стане лесно, защото, докато си играят и събират съчки, ние ще избягаме незабелязано.
— Ах! — извикала жената. — Ще ти даде ли сърцето да заведеш децата си в гората и да ги изоставиш?
Мъжът как ли не й описвал голямата им беднотия, а тя все не се съгласявала да последва съвета му.
Но като размислила каква мъка ще бъде да гледа как децата им умират от глад под собствения им покрив, тя склонила и отишла разплакана да си легне.
Малечко-Палечко бил в леглото, когато започнала тази ужасна препирня. Понеже не бил заспал, чул как родителите им си говорят тихо за неговата и на братята му участ. Станал тихо и се промъкнал под столчето на баща си, за да може по-добре да чува, без да го видят. И хубаво сторил, защото след като чул и разбрал всичко, не заспал цяла нощ и си блъскал главата да намери някакъв начин, та той и братята му да избягнат този тъжен край.
Рано сутринта решението било взето. Станал, отишъл на брега на потока, напълнил джобовете си с малки бели камъчета и се върнал в къщи. Тръгнали, но Малечко-Палечко не открил на братята си това, което знаел.
Отишли в една много гъста гора, на десет крачки не се виждали един друг. Дърварят почнал да сече дървета, а децата да събират съчки и да ги правят на снопчета. Като ги видели улисани в работата, бащата и майката се отдалечили незабелязано и избягали по една странична пътека.
Децата разбрали, че са останали самички и почнали с все сила да викат и да плачат. Малечко-Палечко ги оставил да повикат. Той знаел откъде да минат, за да се върнат в къщи, защото през целия път пущал бели камъчета от джобовете си.
— Не бойте се, братя! — им казал той – Татко и мама ни оставиха тук, но аз ще ви заведа пак у дома. Само вървете подир мене.
Те го последвали и Малечко-Палечко лесно намерил пътя, по който били дошли.
Като стигнали до тяхната къща, отначало не посмели да влязат, ами се спрели пред вратата да чуят какво си приказват родитилите им.
А докато ги нямало, ето какво се било случило: господарят на селото изпратил на дърваря по свой човек десетте екю, които му дължал толкова отдавна, че той вече не се надявал да ги получи.
Това много го зарадвало и дърварят изпратил жена си в месарницата. Тъй като отдавна не били яли както трябва, тя купила три пьти повече месо, отколкото било нужно за вечерята на двамина. Щом наситили глада си, жената заплакала и занареждала:
— Ех, къде са сега клетите ни деца?…
Тя говорела толкова силно, че децата, които били пред вратата, я чули и викнали в един глас:
— Тука сме! Тука сме!
Майката изтичала да им отвори, прегръщала ги и им говорила:
— Милите ми деца! Колко се радвам, че ви виждам! Вие сте уморени и гладни. И ти, Пиеро, какъв си се изцапал! Идвай бързо да
те измия!
Този Пиеро бил най-големият й син и тя го обичала повече от другите, защото бил рижав като нея.
Децата насядали около масата и започнали да ядат така лакомо, че и бащата, и майката се развеселили. Момчетата разправяли едно след друго колко ги било страх в гората. Добрите хорица се радвали, че децата им отново при тях, но тази радост траяла, докато траяли и десетте екю. Щом изхарчили парите, те отново изпаднали в отчаяние и пак намислили да изоставят децата в гората. За да не пропадне отново техния план, решили да ги заведат много по-далече от първия път. Колкото и да се старали да приказват тихо, Малечко-Палечко пак ги чул и решил, че ще се оправи и сега, както се бил оправил първия път.
Но при все, че станал много рано да събере камъчета, не успял, защото вратата била здраво заключена. Тъкмо се чудел какво да прави, майката им раздала по парче хляб за закуска. Малечко-Палечко се успокоил. Сметнал, че ще може да си послужи с хляба вместо с камъчетата, като пуща трохи по пътя, затова го мушнал в джоба си.
Бащата и майката ги завели навътре в го¬рата, там,където била най-гъста и тъмна. Оставили ги и се върнали по една тайна пътека.
Малечко-Палечко не се разтревожил много. Той смятал, че лесно ще намери пътя по хляба, който бил натрошил. Но много се изненадали, защото не намерили ни трошица. Птичките били изкълвали всичко.
Децата започнали да се тревожат; колкото повече вървели, толкова повече се обърква¬ли и навлизали в гъстата гора. Настъпила нощта. Излязъл силен вятър, който ужасно ги изплашил. Струвало им се, че от всички страни чуват воя на вълците, които идват да ги изядат. Не смеели да си проговорят, нито да погледнат назад.
Малечко-Палечко се покатерил на върха на едно дърво, за да види дали не ще открие нещо. Като се оглеждал на всички страни, забелязал слаба светлина, сякаш свещ горяла много далеч, отвъд гората. Слязъл от дървото, но щом стъпил на земята, светлинката изчезнала и това го отчаяло.
Все пак.като вървял с братята си по посока на светлинката, отново я зърнал в края на гората. Стигнали най-сетне до къщата, в която горяла свещта. Потропали на вратата и една добра женица им отворила. Попитала ги какво искат. Малечко-Палечко й казал, че са бедни деца, които са се загубили в гората и я молят да ги пусне в къщи да преспят.
Като ги видяла такива нещастни, жената заплакала и им рекла:
— Ето, дечица, къде сте попаднали! Знаете ли, че тая къща е на един човекоядец, който яде малки деца?
— Стрино — отвърнал Малечко-Палечко, който цял треперел, като братята си. — Какво да сторим? И без това вълците ще ни изядат тази нощ в гората, ако не ни приютиш. Щом е тъй, ние предпочитаме да ни изяде твоят мъж. А може пък и да се смили над нас, ако много го помолиш.
Жената на човекоядеца си помислила, че ще съумее да скрие децата от мъжа си до сутринта, пуснала ги да влязат и ги настанила да се стоплят край хубавия огън, на който се печел на шиш цял овен за вечерята на човекоядеца.
Тъкмо започнали да се посгряват, чули три-четири силни удара по портата. Това бил човекоядецът, който се завръщал. Жената бързо ги скрила под леглото и отишла да отвори.
Човекоядецът веднага попитал дали е готова вечерята, има ли наточено вино и побързал да седне на масата.
Овенът бил още съвсем кървав и затова му се усладил още повече. Но докато го поглъщал, той душел наляво и надясно и все повтарял, че му мирише на прясно месо.
— Трябва да усещаш миризмата на телето, което току-що приготвих и го надянах на шиша — казала жената.
— Мирише ми на прясно месо, ти думам — отвърнал човекоядецът. — Тука се върши нещо скрито от мене.
Като казал това, станал от масата и отишъл право към леглото.
— Аха! — викнал той. — Ето как ме мамиш, проклета жено! Ето го дивеча да нагостя тримата си приятели човекоядци, които ще ми дойдат на гости тези дни.
И измъкнал изпод леглото едно подир друго седемте деца на дърваря. А те клетите палнали на колене и почнали да го молят за милост. Но той не знаел какво е милост, защото бил един от най-жестоките човекоядци. Разкъсвайки ги с очи, казал на жена си, че от тях ще излезе вкусно ястие с хубав сос.
Взел голям нож и като го точел на дълъг камък, който държал в лявата си ръка, се приближил до децата. Дори хванал едно от тях, но жената му рекла:
— Какво ще правиш посред нощ? Утре ще имаш достатъчно време.
— Права си — казал човекоядецът. — Дай им хубава вечеря да не измършавеят и ги заведи да си легнат.
— Добрата жена се зарадвала много и сложила на децата хубава вечеря. Но те не могли нищичко да хапнат, защото треперели от страх. А човекоядецът бил радостен, че ще има с какво да ногости приятелите си. Скоро главата му се завъртяла и отишъл да си легне.
Човекоядецът имал седем дъщери.Те били още малки.Имали хубав цвят на кожата защото се хранели с прясно месо като баща си. Сивите им очи били малки и съвсем кръгли, носът орлов, а устата извънредно голяма, с дълги, много остри и редки зъби.
И седемте отдавна си били легнали в голямото легло. Всяка била със златна коронка на главата си.
— В стаята имало още едно легло, също такова голямо. Тъкмо в него жената на човекоядеца настанила седемте момченца, след което отишла и тя да легне до мъжа си.
— Малечко-Палечко бил забелязал, че дъщерите на човекоядеца имат златни коронки на главите си.
— Той се страхувал да не би човекоядецът да се разкае, че не ги е заклал още същата вечер, затова станал в тъмното, събрал шапчиците от братята си, като не забравил и своята, полекичка ги нахлупил на главите на седемте дъщери на човекоядеца, след като им снел коронките.
— После сложил коронките върху главите на братята си и върху своята, та човекоядецът да ги вземе за своите дъщери, а дъщерите си — за момченцата, които искал да заколи.
— И добре станало, защото човекоядецът, като се събудил в полунощ, съжалил, че е оставил за другия ден това, което можел да свърши още същата вечер.
Скочил бързо от леглото, взел голям чувал и се качил пипнешком в стаята на дъщерите си. Приближил се до леглото, в което били синовете на дърваря.
Но като напипал една коронка, той бързо се дръпнал и си рекъл:
—  Брей, каква щях да я свърша! Изглежда, че снощи добре съм си пийнал.
След това се приближил до леглото на дъщерите си и като напипал шапчиците на момчетата, добавил:
—  Аха, ето ги нашите юнаци! Смело на работа!
Като изрекъл тези думи, той прерязал гърлата на седемте си дъщери и ги натъпкал в големия чувал, който добре завързал.
Малечко-Палечко треперел от страх да не се разбере измамата му. Чул как човекоядецът слязъл в избата. Но явно много бил пил, защото нищо не забелязал. Доволен, че тъй бързо си свършил работата, той се върнал да легне до жена си и след няколко мига захъркал силно. Тогава Малечко-Палечко събудил братята си, казал им да се облекат набързо и да го последват. Слезли тихичко в градината и прескочили оградата. Тичали почти цялата нош. разтреперани от страх, без да знаят накъде отиват.
Рано сутринта човекоядецът се събудил и рекъл на жена си:
— Напали силно огъня и опечи месото, което ще намериш в големия чувал в избата.
Жената отишла, без да се досеща за какво месо й приказва. Но едва развързала чувала, разпознала мъртвите си дъщери и паднала в несвяст. Човекоядецът, като видял, че жена му се бави, слязъл долу да й помогне. Щом като видял ужасното зрелище, и той се ужасил.
—  Ах, какво съм сторил! — извикал той. — Тези малки хитреци са ме изиграли, но скъпо ще ми платят нещастниците, и то незабавно!
Плиснал една кана вода в лицето на жена си и като я свестил, й казал:
—  Дай ми веднага седемлевговите ботуши да отида да ги хвана.
Излязъл на полето. След като тичал в разни посоки, най-сетне намерил пътя, по който вървели синовете на дърваря; те били вече на стотина крачки от бащината си къща.
При шума, който вдигали ботушите, се обърнали и видели човекоядеца да стъпва от планина на планина и да прескача реките лесно, сякаш са малки поточета.
Малкият Палечко забелязал пещера в една скала наблизо и се скрил с шестимата си оратя там.
Изморен от дългия, напразно извървян път, защото седемлевговите ботуши тежали много, човекоядецът решил да си почине и случайно седнал на скалата, под която се били скрили момчетата.
Капнал от умора, той веднага заспал.
Малечко-Палечко не се изплашил чак толкова. Накарал братята си да изтичат бързо до къщи, като им заръчал да не се безпокоят за него. Те послушали съвета му и скоро стигнали бащината си къща.
Малечко-Палечко се приближил до човекоядеца, измъкнал полекичка ботушите му и веднага ги намъкнал. Ботушите били много големи и широки, но тъй като били вълшебни, имали свойството да се уголемяват или смаляват според краката на онзи, който ги обуел, така, че му станали, сякаш били правени за него.
Малечко-Палечко отишъл право в къщата на човекоядеца. Намерил жена му, която оплаквала закланите си дъщери, и й казал:
—  Твоят мъж е в голяма опасност. Пленен е от банда крадци, които са се заклели да го убият, ако не им даде всичкото си злато и сребро. Случайно ме забеляза и ме помоли да дойда при тебе. Ако не ми предадеш на часа цялото му имане, ще бъде безжалостно убит. Тъй като работата е много бърза, даде ми седемлевговите си ботуши, ей ги на, което е и доказателство, че не съм лъжец.
Добрата жена много се изплашила и му дала всичко, каквото имала.
Малечко-Палечко нарамил цялото имане на човекоядеца и се върнал в бащината си къща, където го посрещнали радостно.
Благодарение на богатството, което донесъл, цялото семейство заживяло охолно. Той отрупал с благодеяния своите братя, които преди му се подигравали и го тормозели.
Малечко-Палечко не пораснал много, но си останал предвидлив и разумен. Забравил тъжното минало и често ходел без страх в гората на разходка.

Имало едно време един цар и една царица. Народът ги обичал, съседите им ги почитали и могло да се каже, че били най-щастливите от всички владетели. Родила им се дъщеря, надарена с такива добродетели и прелести, че родителите не съжалявали, гдето нямали син.
Великолепие, изящество, пищност царели в техния палат. Но това, което най-много учудвало посетителите, било магарето, настанено на лично място. То било необикновено, защото природата го била създала такова. Всяка сутрин намирали постилката му, покрита не с нечистотии, а с купчини блестящи златни и сребърни монети.
Но голямото щастие не винаги е дълготрайно. Тежка болест сломила царицата, та и най-прочутите лекари не могли да й помогнат. Всички скърбели.
Като почувствувала последния си час, царицата казала на своя мъж, обляна в сълзи:
— Искам, преди да умра, да ти поверя нашата дъщеря и грижата да я задомиш. Тя беше най-скъпото ми съкровище на земята и аз ще си отида със спокойна душа, ако ми обещаеш, че ще направиш всичко, за да бъде щастлива тя — и издъхнала в ръцете на своя съпруг.
Като останал вдовец, царят се заел да осъществи едно свое намерение, което не смеел да сподели с царицата, докато била жива, понеже знаел, че тя няма да даде съгласието си. От дълго време синът на един съседен цар искал да се ожени за принцесата. Подобен съюз бил твърде изгоден и царят се надявал да извлече от него значителни облаги, като някоя и друга богата област, в замяна на неговото съгласие. Принцът обаче съвсем не бил такъв, че да се хареса на една млада принцеса. Той бил гърбав, имал груби обноски, а на всичко отгоре и лицето му не било приятно. Някои казвали дори, и то с право, че бил отвратителен, защото не могъл да заговори, без да изтърси някоя глупост. В цялата страна се ползувал с лошо име и напълно заслужено. Бедните напразно отправяли молби към неговата кесия; вместо смирено измолената милостиня те получавали груб отказ, подсилен с обида и придружаван с ритник. Този грубиян сякаш изпитвал удоволствие, като карал да страдат не само по-слабите от него, но дори и безобидните животни. Дотегнал на приятелите си в игрите и забавите, той скоро останал сам.
Без да обръща внимание на всичко това, царят съобщил на престолонаследницата своето намерение.
Принцесата едва не припаднала. Тя се хвърлила в нозете на своя баща, умолявала го да се откаже от ужасното си решение. Но нищо не могло да го отклони и дори определил деня на сватбата.
Принцесата решила да отиде за съвет при Люляковата фея, нейна кръстница. Тръгнала съ¬щата нощ с хубав кабриолет, впрегнат в едър овен, който знаел всички пътища.
— Скъпо дете — й казала феята, — голяма грешка ще бъде да се ожениш за онзи принц. Без да противоречиш на баща си, ти можеш да избегнеш тази грешка. Кажи му, че за сватбата трябва да ти подари рокля с цвета на времето. Той не ще успее да задоволи тази твоя прищявка.
Принцесата благодарила на кръстницата си и още на сутринта казала на баща си това, на което я научила феята.
Царят събрал най-прочутите си майстори и им поръчал такава рокля. За зла чест още на втория ден роклята била готова: синьото небе, опасано от златисти облаци, не било по-хубаво от тази рокля, като я раздиплили.
Тъй като принцът бързал да се ожени, нещастната принцеса пак потърсила помощ от кръстницата си. Тя доста се зачудила, че уловката й не сполучила, и казала на кръщелницата си да поиска рокля с цвета на луната.
И този път царските майстори успели да направят чудото.
Принцесата много плакала, когато останала с придворните си дами и своята дойка.
Люляковата фея, която всичко знаела, се притекла сама на помощ, като казала:
— Поискай рокля с цвета на слънцето. Баща ти ще се откаже от решението си, защото подобна рокля никой не ще успее да направи. А пък ще спечелим и време.
Принцесата се съгласила и поискала роклята. Царят дал без колебание всичките диаманти и рубини от короната си със заповед нищо да не се жали, за да стане роклята равна по красота на слънцето. Като я донесли, тези които я видели, си затворили очите. Така ослепително блестяла.
Престолонаследницата се объркала и под предлог, че очите й не могат да издържат на блясъка, се оттеглила в стаята си. Феята я чакала там, едновременно засрамена и ядосана.
— Ох! — рекла на престолонаследницата. — Сега ще изправим баща ти пред ужасно изпитание: ще му кажеш, че ти е нужна кожата на магарето, което му задоволява всичките разходи. Хайде, побързай.
Принцесата отишла при баща си и ясно изразила желанието си да получи като подарък кожата на това ценно животно.
Тази прищявка така смаяла владетеля, че той не се поколебал нито за миг. Клетото магаре било пожертвувано и тържествено занесли кожата му на принцесата. Като видяла, че няма вече възможност да избегне тежката си съдба, тя се отчаяла. Скубела си косите, хапела си устните. Но ето че нейната кръстница още веднъж й се притекла на помощ.
— Какво правиш, мое дете? — й казала тя. — Напротив, тъкмо сега настъпва най-щастливият момент от твоя живот. Обвий се с тази кожа, излез от палата и върви накрай света. Аз ще се погрижа роклите ти да не те затрудняват. Накъдето и да вървиш, това сандъче, в което ще бъдат заедно със скъпоценностите ти, ще те следва под земята. Ето моята пръчица. Чукнеш ли пръстта, сандъчето веднага ще се появи пред очите ти.
Престолонаследницата разцелувала хиляди пъти кръстницата си, намъкнала грозната кожа, намазала се със сажди и излязла от богатия палат, без никой да я познае. Отишла надалеч, много надалеч и все търсела подслон. Но при все че от милосърдие й давали по нещо за ядене, никой не искал да я приюти, защото намирали, че е много мръсна.
Най-сетне стигнала в един хубав град, при портите на който имало чифлик. Чифликчийката имала нужда от слугиня да мие съдовете, да пасе пуйките, да чисти кочината на свинете и поискала да я наеме. Престолонаследницата приела на драго сърце, толкова била изморена от дългия път.
Един ден, както се окайвала, седнала край един кладенец, видяла образа си в него. Грозната магарешка кожа, която й покривала главата и тялото, я ужасила.
За щастие на другия ден било празник и тя имала достатъчно свободно време да изка¬ра с един удар на пръчицата своето сандъче от земята. След като се измила и сресала дългите си коси, тя се нагиздила със скъпоценностите и облякла роклята с цвета на времето. Изпитала такова задоволство, че оттогава всеки празничен ден се превръщала за собствено удоволствие в най-очарователната принцеса на света.
Един ден Магарешката кожа си била сложила роклята с цвета на слънцето. Царският син, на когото принадлежал този чифлик, се отбил да си почине на връщане от лов.
Предложили му селска закуска и той приел. После тръгнал да обикаля задните дворове и всичките им скрити кътчета. Видял една колиба, чиято врата била затворена. Любопитството му го накарало да надзърне през ключалката. Но какво било учудването му, когато съгледал една девойка, красива и богато облечена. Той изпитал толкова силно желание да узнае каква е тази девойка, която се крие в колибата, че сигурно щял да изкърти вратата, ако не било уважението, което му вдъхнало това очарователно същество.
Отдалечил се със съжаление, и то за да попита незабавно кой живее в тази колиба.
Отговорили му, че това е една слугиня, която се нарича Магарешката кожа, заради кожата, с която се облича.
Принцът се върнал в палата на баща си. Но смущението, в което го хвърлил образът на непознатата девойка, било толкова силно, че през нощта получил ужасна треска. Имало опасност за живота му.
Той бил единствен син на майка си — царицата, която просто се отчаяла. Обещавали големи награди на лекарите. Те употребили цялото си изкуство, но нищо не помагало.
Накрая решили, че някаква странна мъка гнети принца, и съобщили това на царицата. Тя. изпълнена с нежност към своя син, го замолила да й каже причината за своето страдание.
— Е добре, царице — рекъл принцът. — Нищо няма да скрия. Искам, майко, Магарешката кожа да ми направи баница и щом бъде готова, да ми я донесат.
Царски хора отишли бързо в чифлика, повикали Магарешката кожа и й заповядали да направи баница за принца.
Магарешката кожа се зарадвала, че ще може да покаже какво знае да върши. И така, затворила се в стаичката си, хвърлила магарешката кожа, измила си лицето, ръцете, сложила блестящо елече и подобна пола и захванала да меси баницата от най-чисто брашно, яйца и прясно масло. Както месила, един пръстен паднал от ръката й в тестото, може би случайно, а може и нарочно?
Щом се опекла баницата, тя намъкнала ужасната кожа и я предала на един от царедворците, когото запитала за новини от принца. Но той дори не пожелал да й отговори и изтичал при своя господар да му занесе баницата.
Принцът я грабнал от ръцете му и така бързо я изял, та лекарите, които били край леглото му. намерили тази лакомия за лош признак.
Всъщност принцът едва не се задавил с пръстена, но ловко го извадил от устата си и гладът му понамалял. Взел да разглежда украшението: един фин смарагд, прикрепен на златна халка, толкова тясна, че можела да се сложи само на най-нежното пръстче на света.
Целунал пръстена и го сложил под възглавницата си, откъдето го изваждал всеки миг, когато смятал, че никой не го вижда, и прекарвал времето си в търсене на начин, как да види тази, чиято ръка е украсявал пръстенът. Но това никак не било лесно: ако кажел, че иска да види Магарешката кожа, съмнявал се, че ще му я доведат; ако кажел какво е видял през ключалката, щели да му се подиграват и да го сметнат за отнесен. Тези мисли го измъчвали и треската се засилвала. Лекарите не знаели вече какво да правят и заявили на царицата, че принцът сигурно страда от любовна болест.
Царят и царицата веднага дотичали при сина си:
— Сине мой, мили сине — се провикнал владетелят развълнуван, — кажи само името на тази, за която искаш да се ожениш, заклевам се, че ще ти я дадем, дори да е най-простата слугиня.
Царицата потвърдила клетвата на царя и принцът, трогнат от сълзите и обещанията на своите родители, им казал:
— Не желая да взема жена, която няма да ви хареса.
И като извадил смарагда изпод възглавницата си, добавил:
— Искам да се оженя само за тази, на чийто пръст стане този пръстен.
Тогава царят прегърнал сина си и се заклел, че ще го излекува. На часа заповядал вестителите му да разгласят по целия град с барабани, пиколи и тромпети, че всички млади момичета трябва да дойдат в двореца, за да премерят един пръстен, и че тази, на която прилегне точно, ще се ожени за престолонаследника.
Първи дошли принцесите, после дукесите, маркизите и баронесите, но колкото и да изтънявали пръстите си, никоя не могла да си надене пръстена. Трябвало да извикат скромните работнички, които макар че били хубавички, имали дебели пръсти. Принцът, който вече се чувствувал добре, сам мерел пръстена.
Най-сетне завели камериерките. Те също не успели. Всички вече били мерили пръстена без успех, когато принцът извикал готвачките, прислужничките, овчарките. И те дошли, но на дебелите им, къси и зачервени пръсти халката влизала само до нокътя.
— Повикахте ли Магарешката кожа, която ми направи тези дни баница? — запитал принцът.
Всички прихнали в смях. Казали му, че не са я викали, защото била мръсна и размъкната.
— Веднага я доведете — рекъл царят. — Аз заповядах всички девойки да дойдат.
Като научила, че търсят пръст, на който да стане нейният пръстен, престолонаследницата, сгряна от надежда, се сресала грижливо, сложила си хубавия сребърен корсаж и набраната пола със сребърни дантели, изпъстрени със смарагди. Щом чула, че тропат на вратата и я викат да отиде при принца, тя наметнала магарешката кожа. Хората й казали на подбив, че царят я вика да я жени за сина си и превивайки се от смях, я завели при принца, който също се учудил на смешното й облекло и не можел да повярва, че това е същата блестяща и красива девойка, която видял през ключалката. Натъжен и смутен, дето така жестоко се е излъгал, я запитал:
— Ти ли живееш на края на пътеката в третия заден двор на чифлика?
— Да, принце — отговорила тя.
— Покажи си ръката — казал той, като въздъхнал дълбоко.
Колко се изненадали царят и царицата, както и всички царедворци. когато изпод тази черна и мръсна кожа се подала малка изящна ръка. Тя била бяла, с лека розовина и на тънкия й пръст съвсем свободно влязъл пръстенът. Престолонаследницата изведнъж отметнала кожата, която се свлякла на земята, и девойката се появила в цялата си красота. Принцът, както бил отслабнал от болестта, се свлякъл на колене. Царят и царицата я прегърнали и я запитали иска ли да се ожени за сина им.
Смутена от този прием, принцесата още не била успяла да благодари на владетелите и на сина им, когато таванът се разтворил и Люляковата фея се появила в колесница от цъфнали клонки на цветето, чието име носела. Тя разказала от игла до конец историята, която току-що чухте от мене.

Един воденичар оставил на тримата си сина скромно наследство своята воденица, магарето си и своя котарак. Делбата станала бързо:
Най-големият получил воденицата.
Средният — магарето.
За най-малкия останал котаракът. Той не можел да се помири, дето му се паднал такъв нищожен дял.
— Братята ми, като се сдружат — казал той, — ще могат честно и почтено да си изкар-ват прехраната. А пък аз, като изям котарака и си направя ръкавици от кожата му, ще трябва да умра от глад.
Котаракът като чул тези думи, пристъпил важно и му рекъл със сериозен тон:
— Не съжалявай, господарю, дай ми само една торба и ми поръчай чизми, да мога да ходя из храсталаците, и ще видиш, че не ти се е паднал толкова лош дял, както си мислиш.
Господарят на котарака не повярвал много на думите му, но тъй като го бил виждал да прибягва до какви ли не хитрости, като ловял плъхове и мишки — да увисва на лапите си или да се зарива в брашното и да се преструва на умрял, — все пак се надявал, че котаракът и на него ще помогне в неволята му. Дал му,каквото поискал. Котаракът се обул чевръсто, метнал торбата през рамо, хванал вървите й с предни лапи и отишъл на горската полянка, където имало много зайци.
Заложил торбата с трици и трева, проснал се на земята като умрял и зачакал някой млад заек, незапознат още с хитростите на този свят, да дойде и да се пъхне в нея, за да похапне от онова, което се намирало вътре.
Едва легнал и желанието му се сбъднало: един млад, глупавичък заек влязъл в торбата. Котаракът бързо дръпнал вървите, хванал го и го убил, без да му мигне окото.
Много доволен от лова си, той отишъл в двореца и поискал да говори с царя.
Въвели го в царските покои. Като влязъл, той се поклонил ниско пред царя и казал:
— Царю честити, маркиз дьо Караба — така котаракът намислил да нарича господаря си. — ме изпраща да ти поднеса този заек.
— Кажи на господаря си — отвърнал царят — че съм много доволен от подаръка и му благодаря.
Друг път котаракът се скрил в една житна нива, като пак заложил торбата си щом влезли в нея две яребици, дръпнал вървите и ги хванал и двете. След това отишъл и ги поднесъл на царя, както направил със заека.
Царят и този път приел със задоволство двете яребици и наредил да почерпят котарака.
Два-три месеца наред котаракът носил от време на време на царя дивеч от страна на своя господар.
Един ден котаракът научил, че царят щял да излезе на разходка с дъщеря си, най-хубавата принцеса на света, и казал на своя господар:
— Ако се вслушаш в моя съвет, ще бъдеш щастлив за цял живот. Трябва само да отилеш да се окъпеш в реката на онова място, което аз ти посоча, и след това да не ми се бъркаш в работата.
Маркиз дьо Караба направил всичко, според съвета на котарака. Както се къпел спокойно, царят се задал. Тогава котаракът се развикал с всичка сила:
— Помощ! Помощ! Маркиз дьо Караба се дави!
При този вик царят подал глава от вратичката на каляската и като познал котарака, който толкова пъти му бил носил дивеч, заповядал на слугите веднага да се притекат на помощ на маркиз дьо Караба.
Докато слугите вадели клетия маркиз от реката, котаракът се приближил до каляската и разправил на царя как дошли крадци и задигнали дрехите на господаря му, докато се къпел.
А той, хитрецът, ги бил скрил под един голям камък.
Царят веднага заповядал на своите гардеробиери да отидат и донесат от най-хубавите царски дрехи за маркиз дьо Караба. После му изказал своите благодарности.
Когато воденичарският син облякъл хубавите дрехи, които му донесли, станал още по-красив, защото и без това си бил хубавеляк. Царската дъщеря го харесала много. Той също си помислил, че не е виждал по-красива принцеса. И така, едва разменили няколко погледа, младите хора се влюбили.
Приказката не разкрива дали царят забелязал това, но той поканил маркиза да се качи в каляската да се разходи с тях.
Котаракът не можел да си намери място от радост, като виждал как всичко се нарежда тъй, както го бил намислил и побягнал напред. По пътя видял селяни, които косели една ливада, и им казал:
— Ей вие, косачи, ако не кажете на царя, че ливадата, която косите, е на маркиз дьо Караба, с ноктите си — раз-два — ще ви сторя на кайма.
Царят не пропуснал да попита косачите чия е ливадата, която косят.
— На маркиз дьо Караба — отвърнали те в един глас.
— Хубав имот имате — казал царят на маркиз дьо Караба.
— Така е, царю честити — отвърнал маркизът. — Тази ливада дава всяка година богат сенокос.
Котаракът, който вървял все напред, срещнал жътвари и им казал:
— Ей вие, жътвари, ако не кажете на царя, че всичките тези ниви са на маркиз дьо Караба с ноктите си — раз-два — ще ви сторя на кайма.
След малко минал царят и поискал да узнае кому принадлежат нивите.
— На маркиз дьо Караба — отвърнали жътварите.
Царят похвалил и за тях маркиза.
Котаракът вървял се пред каляската и заръчвал ан всички хора, които срещал същото нещо. Царят бил смаян от големите имоти на маркиз дьо Караба. Най-сетне котаракът стигнал до хубав замък. Той принадлежал на един човекоядец, който имал несметни богатства.
Котаракът първо се погрижил да узнае какъв е този човекоядец и какво знае да прави. После поискал да му се представи, като казал, че не би желал да мине покрай замъка му без да има честта да го поздрави.
Човекоядецът го посрещнал толкова учтиво, колкото може да бъде учтив един човекоядец и го настанил да си почине.
—  Хората разправят — рекъл котаракът, — че имаш дарбата да се превръщаш във всякакви животни, че можеш да се превърнеш например в лъв, в слон…
—  Това е вярно — отвърнал грубо човекоядецът — и ще ти го докажа.
Котаракът толкова се изплашил, като видял пред себе си лъв, че веднага се озовал на покрива при все че с ботушите трудно се вървяло по керемидите. След някое време, като видял, че човекоядецът се превърнал пак в човек, котаракът слязъл и си признал, че много се изплашил.
—  Разправят също — казал той, — но аз не мога да повярвам, че можеш да се превърнеш и в малки животинчета, например в плъх или мишка. Казвам ти, че това ми изглежда съвсем невъзможно.
—  Невъзможно ли? — отвърнал човекоядецът. — Ей сега ще видиш!
И в миг се превърнал в мишка, която почнала да бяга по пода.
Щом я видял, котаракът се хвърлил върху нея и я изял.
А в това време царят стигнал до замъка и пожелал да влезе вътре.
Котаракът чул шума на каляската по подвижния мост, излязъл отпред и рекъл на царя:
-— Добре дошъл, царю честити, в замъка на маркиз дьо Караба.
— Как, маркизе — се провикнал царят, — и този замък ли е твой? Не съм виждал втори като този двор и като постройките, които го заобикалят. С голямо удоволствие ще ги посетя.
Маркизът подал ръка на принцесата. Последвали царя, който се качвал пръв по стълбата, и влезли в голяма зала. Там ги чакала великолепна трапеза. Човекоядецът я бил сложил за приятелите си, които този ден щели да му гостуват, но като узнали, че царят бил в замъка, не посмели да влязат.
Царят бил очарован от добрите обноски на маркиза, също като дъщеря си. Не му излизали от ума и неговите големи богатства, та след петата или шестата чаша превъзходно вино, казал:
— Маркизе, от тебе зависи да станеш мой зет.
Маркизът се поклонил ниско, приел честта, която му направил царят да му даде за жена хубавата принцеса, което го изпълнило с неочаквано щастие. Вдигнали сватбата още същия ден. Котаракът станал благородник и вече само за развлечение тичал подир мишките.

Живял някога един много богат търговец. Той имал шест деца — три момичета и три момчета. Тъй като бил разумен човек, не жалел нищо за възпитанието и обучението на децата си и им наемал какви ли не учители. Дъщерите му били много хубави, но най-малката била чудесна. Когато била мъничка, всички я наричали Хубавка и това име й останало. Сестрите й завиждали. Освен, че била най-хубава, била и най-добра. Двете по-големи ходели почти всеки ден на балове, на представления, на разходки и се подбивали с малката, която прекарвала времето си в четене на добри книги.
Тъй като се знаело, че тези девойки имат богати зестри, много видни търговци ги искали за жени, но двете по-големи отвръщали, че никога не ще се омъжат, освен ако се намери някой дук или поне конт. Хубавка благодарела почтително на онези, които я искали за жена казвала, че е много малка и че иска да остане при баща си още няколко години.
Внезапно търговецът изгубил всичкото си богатство и му останала само една селска къщица далече от града. Трябвало да се пренесат в тази къща и да си изкарват прехраната с полска работа.
Като се настанили в селската къща, търговецът и синовете му се заловили да обработват земята. Хубавка ставала в ранни зори и чевръсто се залавяла да чисти къщата и да готви обяда за семейството. Като свършвала работата, сядала да почете или пък предяла и си пеела. Двете й сестри, напротив, много се отегчавали. Събуждали се късно, разхождали се по цял ден и се вайкали, че нямат вече хубави дрехи.
Изминала цяла година, откакто семейството живеело усамотено. Но търговецът попучил писмо, в което се казвало, че един от корабите му, натоварен със стока, е пристигнал невредим. Тази новина замаяла главите на по-големите сестри и като видели баща си да се стяга за път, заръчали му да им донесе рокли, шапки и какви ли не дрънкулки. Хубавка не поискала нищо, защото разсъдила, че парите от стоката няма да стигнат за покупките на сестрите й.
— Ти не искаш ли да ти купя нещо? — я запитал бащата.
— Тъй като сам се сети за мен — отвърнала тя, — моля ти се да ми донесеш една роза, защото тука не цъфтят.
Човекът тръгнал. Но като пристигнал, го осъдили за изгубените стоки и той потегли обратно толкова беден, колкото бил преди. Оставали десет левги до къщи; тъй като пътят минавал през гъста гора, той се изгубил. Завалял сняг, вятърът се засилил и той на два пъти падал от коня си.
Свечерило се. Помислил, че ще умре от глад и от студ, но изведнъж забелязал в края на една дълга алея силна светлина. Отправил се нататък и видял, че светлината струи от прозорците на обширен замък, целият осветен. Търговецът побързал да се подслони в него, но се зачудил, че в двореца нямало никой.
Конят му, който го следвал, видял отворена конюшня и влязъл вътре. Търговецът вързал и се отправил към замъка, но и там не видял никого. Влязъл в широка зала, къде намерил напален силен огън и маса, отрупана с ястия; на нея бил сложен само един прибор. Часовникът отброил единадесет удара, без никой да се появи. Не могъл повече да се бори с глада си, взел едно пиле и го изял на две хапки. Изпил също и няколко купи вино, та се окуражил, излязъл от залата и тръгнал да обикаля разкошно наредените салони. Най-сетне влязъл в една стая, където имало постлано хубаво легло. Тъй като минавало полунощ и бил много уморен, решил да затвори вратата и да си легне.
Събудил се на другия ден в десет часа сутринта. Много се зачудил,като намерил чиста дрехи вместо своите, които били доста износени. Излязъл да потърси коня си. Тъй като ми-нал под един свод от рози, спомнил си какво му била поръчала Хубавка и откъснал едно клонче с няколко цвята. В същия миг се чул страшен шум, видял да се задава ужасно чудовище и едва не изгубил съзнание.
— Ти си неблагодарен — му рекло чудовището с грозен глас. — Спасих ти живота и те приех в замъка си, а ти ми се отплащаш, като ми крадеш розите, които обичам повече от всичко на света! Трябва да умреш, за да изкупиш грешката си. Давам ти четвърт час да се простиш с този свят.
Търговецът се хвърлил на земята, скръстил ръце и казал на звера:
— Господарю мой, прости ми. Не знаех, че ще те засегна, като откъсна роза за една от дъщерите си.
— Не ме наричай господар—отвърнал зверът,—а чудовище и не се надявай да ме умилостивиш с ласкателства. Но ти ми каза, че имаш дъщери. Аз ще ти простя, ако една от дъщерите ти дойде доброволно да умре вместо тебе. Не ми възразявай, върви и ако твоите дъщери откажат да умрат вместо тебе, закълни се, че ще се върнеш до три месеца.
Горкият човек се заклел и чудовището му казало, че може да тръгне, когато пожелае
— Но аз не искам — добавило то — да си отидеш с празни ръце. Върви в стаята, където спа, там ще намериш празен сандък. В него можеш да сложиш всичко, което ти хареса. Аз ще ти го изпратя в къщи.
При тези думи чудовището се оттеглило и човечецът си казал:
— Ако трябва да умра, поне ще съм спокоен, че мога да оставя на децата си с какво да преживяват.
Върнал се в стаята и намерил много златни предмети. Напълнил големия сандък и го затворил. Извел коня си от конюшнята и напуснал палата с тъга, голяма колкото радостта, която изпитал, когато влязъл в него. За няколко часа стигнал в малката си къща. Децата му го наобиколили, но вместо да се зарадва на техните ласки, търговецът се разплакал. Той държал в ръка клончето с рози, което донесъл на Хубавка. Подал й го и рекъл:
— Хубавке, вземи тези рози. Те струват скъпо на твоя нещастен баща.
И разказал на децата си тъжното приключение, което му се случило. Двете по-големи сестри се развикали и се нахвърлили с обидни думи върху Хубавка, която не плачела.
— Защо да плача? — рекла тя. — Баща ми няма да умре. Нали чудовището е съгласно да замени с една от дъщерите му? С радост ще спася баща си и ще му докажа своята обич.
Каквото и да говорили, Хубавка държала на своето. Търговецът така бил обзет от мъка,че ще загуби дъщеря си, та не се и сетил за сандъка, който бил напълнил със злато. Влязъл в своята стая да си легне и се зачудил, като го намерил до кревата си. Той доверил тайната си само на Хубавка; тя го помолила да използува това богатство, за да ожени сестрите й за двамина благородници, които били идвали, докато го нямало.
Когато Хубавка тръгнала с бащата, двете лоши сестри си натъркали очите с лук, за да могат да заплачат. Но братята много плакали, както и търговецът. Само Хубавка не плачела, за да не увеличава тяхната скръб.
Поели към палата и привечер го съзрели осветен както първия път. Конят се отправил към конюшнята, а горкият човек влязъл с дъщеря си в голямата зала; намерили сложени великолепна трапеза с два прибора. Като се навечеряли, чули ужасен шум и търговецът взел да се сбогува през сълзи с клетата си дъщеря, защото разбрал, че чудовището пристига.
Хубавка се разтреперала, като видяла ужасния му образ, но бързо се съвзела. Чудовището я запитало дали е дошла по своя воля.
— Да! — отвърнала тя.
— Ти си твърде добра — й казало то — и аз съм ти много задължен. А ти, човече, си тръгни утре сутринта и да не си посмял да се върнеш тук. Сбогом, Хубавке.
— Сбогом, чудовище — отвърнала тя.
И чудовището си отишло веднага. Търговецът и дъщеря му си легнали. Те мислили, че не ще могат да мигнат цяла нощ, но едва се намерили в леглата и очите им се затворили. В съня си Хубавка видяла една красива жена, която й казала:
— Аз съм доволна от доброто ти сърце, Хубавке. Благородната ти постъпка — да дадеш живота си, за да спасиш своя баща, няма да остане невъзнаградена.
Като се събудила, Хубавка разказала съня на своя баща, който малко се поуспокил. Но пак заридал, когато дошло време да се раздели с дъщеря си.
След като заминал, Хубавка седнала в голямата зала и също заплакала, защото мислила, че чудовището сигурно ще я изяде вечерта. Тя решила все пак да се разходи из замъка и неволно почнала да се възхищава на неговата красота. Много се зачудила, като видяла на една врата надпис: „Покоите на Хубавка“. Отворила бързо вратата и била очарована от великолепието, което царяло там. Най-силно впечатление й направили голямата библиотека, клавесинът и нотните тетрадки.
— Не иска да скучая — рекла си тихичко тя.— Ако трябваше да живея тука само един ден, щеше ли да струпа толкова неща?
Тази мисъл й възвърнала куража. Отворила библиотеката и видяла една книга, върху която било написано със златни букви: „Пожелавай, заповядвай, тука ти си господарка“.
— Ех — казала си тя с въздишка, — не желая нищо друго, освен да видя своя клет баща и да узная какво прави сега.
И за свое най-голямо учудване, като погледнала в едно голямо огледало, видяла тяхната къща и баща си, който се връщал с тъжно лице! Сестрите й излезли да го посрещнат и въпреки гримасите, които правели, за да изглеждат натъжени, радостта от загубата на сестра им личала по техните лица. След миг всичко изчезнало.
На пладне намерила трапезата сложена и докато обядвала, се разнасяла прекрасна музика, при все, че не се виждал жив човек. Вечерта, като се отправила към масата, чула стъпките на чудовището и неволно затреперала.
— Мога ли да те погледам, като вечеряш? — запитало чудовището.
— Ти си господарят тук — отговорила Хубавка.
— Не — отвърнало чудовището, — тука има само една господарка и това си ти. Стига да ми кажеш да си отида, ако те отегчавам, и аз ще изляза на часа. Кажи ми, нали ме намираш отвратителен?
— Това е вярно — казала Хубавка, — защото аз не умея да лъжа. Но вярвам, че ти си добър.
— Имаш право — рекло чудовището. — Но освен, че съм отвратителен, аз нямам и разум. Зная само, че съм звяр.
— Не може да си звяр — отвърнала Хубавка, — щом съзнаваш, че нямаш разум. Глупакът е винаги самодоволен.
— Храни се, Хубавке — й рекло чудовището, и дано не се отегчаваш в своята къща. Защото всичко тук е твое и ще ми бъде много мъчно, ако не си доволна.
Хубавка вечеряла с охота. Тя вече не се страхувала от чудовището, но се изплашила до смърт, когато то я запитало:
— Хубавке, искаш ли да ми станеш жена?
Тя му отговорила разтреперана:
— Не, чудовище.
В този миг клетото чудовище въздъхнало и се чуло такова страхотно свистене, което оттекнало по целия палат. После се надигнало и казало тъжно:
— Сбогом, Хубавке!
И като напуснало стаята, от време на време се обръщало да я погледне пак.
Хубавка прекарала три месеца в този палат. Всяка вечер чудовището идвало да я посети. И всеки път Хубавка откривала по нещо добро в него. От честите срещи тя свикнала с грозния му вид. Само едно нещо причинявало мъка на Хубавка: винаги преди лягане то я запитвало дали иска да му стане жена и мъката му се увеличавала, когато тя отвръщала, че не желае.
Един ден Хубавка видяла в огледалото баща си болен от мъка, дето я е загубил. И когато чудовището й рекло:
— Обещай ми, че никога няма да ме напуснеш.
Тя му отвърнала с думите:
– Аз бих ти обещала да не те напускам никога, но толкова ми се иска да видя баща си, че ще умра от мъка, ако не ме пуснеш.
— Предпочитам по-скоро аз да умра — рекло чудовището. — Ще те изпратя при твоя ба-ща, ти ще останеш там и твоето клето чудовище ще умре от мъка.
— Не, твърде много те обичам, за да искам да ти причиня смъртта — отвърнала Хубавка през сълзи. — Обещавам да се върна след осем дена.
— Ще бъдеш там утре заранта — рекло чудовището. — Но помни обещанието си. Кога то пожелаеш да се върнеш, трябва само да сложиш своя пръстен на масата. Сбогом. Хубавке.
При тези думи чудовището въздъхнало и Хубавка си легнала тъжна, че го е наскърбила. На сутринта се събудила в бащината си къща; разклатила звънчето, което висяло до леглото й и дошла прислужницата, която надала вик на изненада. Бащата дотичал и едва не умрял от радост, като видял отново скъпата си дъщеря. Хубавка се облякла, съобщили на сестрите й и те пристигнали с мъжете си.
И двете сестри били нещастни. По-голямата се била оженила за много хубав благородник, но той бил увлечен в собствената си красота, от сутрин до вечер се занимавал само със себе си и не обръщал никакво внимание на своята жена. Втората се оженила за човек с остър ум, но той си служел с него само да вбесява хората, най-вече собствената си жена.
Сестрите на Хубавка едва не умрели от яд, когато я видели облечена като принцеса, по-красива от зората. И веднага скроили план как да я погубят.
— Сестро — рекла по-голямата, — хрумна ми нещо: да я задържим тука повече от осем дни. Глупавото й чудовище ще се разгневи, дето не е удържала думата си, и ще я разкъса.
— Имаш право, сестро — отвърнала другата.
След като взели това решение, те отишли при сестра си и били толкова ласкави с нея. че Хубавка се просълзила от радост. Когато осемте дни изминали, двете сестри почнали да си скубят косите и изглеждали толкова натъжени от нейното заминаване, че тя обещала да остане още осем дни.
Но Хубавка се терзаела при мисълта, че причинява мъка на своето клето чудовище. През десетата нощ тя сънувала, че е вече в градината на палата и че вижда чудовището полумъртво простряно на тревата. Хубавка се стреснала и заплакала. Сложила пръстена си върху масата и на сутринта с радост видяла, че се намира в палата на чудовището. Но то не се появило. Хубавка прекосила целия палат, като го зовяла силно. След като претърсила всички кътчета, спомнила си своя сън, изтичала в градината към потока, където го била ви¬дяла насън. Намерила клетото чудовище паднало в безсъзнание и го помислила за мъртво. Хвърлила се върху него, без да изпитва ужас от неговия вид, усетила, че сърцето му още бие, гребнала вода от потока и напръскала главата му. Чудовището отворило очи и казало на Хубавка:
— Ти не удържа обещанието си, мъката ми по теб ме погуби и реших да умра от глад. Но аз се разделям с живота спокойно, защото имах щастието да те видя още веднъж.
— Не, мое скъпо чудовище, ти няма да умреш — извикала Хубавка, — ти ще живееш. В този миг аз ти давам ръката си.
Едва изрекла тези думи, замъкът заблестял в светлини, бенгалски огньове, музика, всичко било празнично. Тя се обърнала към милото си чудовище. Но то било изчезнало и на негово място стоял един красив принц, който коленичил, за да й благодари, че е премахнала чародейството, което тежало над него. При все че принцът заслужавал внимание, тя не могла да не попита къде е нейното чудовище.
— Ето го в краката ти — й рекъл принцът. — Една зла фея ми отреди да остана в онзи вид, докато някоя девойка се съгласи да се ожени за мен. Предлагам ти короната си, без да забравям колко много ти дължа.
Отправили се заедно към замъка. Хубавка едва не умряла от радост, като срещнала в голямата зала баща си и цялото си семейство, както и красивата жена, която видяла в съня си и която била пренесла всички в замъка.
— Хубавке — й казала жената, която била фея, — ела да получиш наградата за своя избор. Ти предпочете добродетелта пред красотата и разума и заслужаваш да намериш всичките тези качества събрани у едно същество. Затова ще станеш велика царица. Колкото за вас, госпожи — казала феята на двете сестри, — тъй като познавам вашите сърца и всичката злоба, която се таи в тях, превърнете се в две статуи! Вие ще стоите край портите на двореца на своята сестра и ще можете да възвърнете прежния си вид само ако осъзнаете грешките си. Но аз се боя, че завинаги ще останете статуи.

Имало едно време една бедна вдовица, която живеела сама със своя малък Анри. Тя много го обичала. И как да не го обича, като нямало по-добро дете от него на света.
При все, че още не бил изпълнил седем години, Анри вършел всичко в къщи, докато клетата му майка работела своите ръкоделия, които после продавала, за да изхранва своя малък Анри и себе си. Той метял, миел пода, готвел, прекопавал и обработвал градината и когато свършвал всичката работа, се залавял да изкърпи майчините си обувки, да скове пейка или маса и всякакви други неща, които били по силите му.
Къщицата им била усамотена. Срещу прозореца се издигала висока планина, толкова висока, че никой досега не могъл да се изкачи до върха й. Покрай стръмните й скатове се виел поток, от другата страна се спускала бездънна пропаст.
Те били доволни и щастливи. Но един ден бедната майка легнала болна. Тя не познавала никой лекар, а пък и нямала с какво да заплати, ако се намерел някой да дойде. Клетият Анри не знаел какво трябва да прави, за да я излекува. Когато ожаднеела, давал й водица.
Седнал край леглото, той едва похапвал някое парченце сух хляб. Когато майка му заспивала. Анри я гледал и тихо си плачел.
Болестта се влошавала от ден на ден, бедната жена вече си отивала. В своето отчаяние Анри извикал:
— Фейо Добротворке, ела ми на помощ, спаси клетата ми майка!
Едва изрекъл тези думи, вратата се отворила и той видял да влиза една разкошно облечена жена.
Анри се хвърлил на колене и рекъл:
— Ако ти си феята Добротворка, спаси моята майка, която умира!
Феята се приближила до болната жена, навела се над нея, духнала в лицето й и казала:
— Не е по силите ми да спася твоята майка, клето дете. На теб е отредено да я излеку-ваш, ако имаш смелостта да тръгнеш по пътя, който аз ти посоча.
— Говори, фейо, готов съм на всичко, за да спася майка си.
— Трябва да намериш — казала феята — животворната билка; тя расте горе на плани ната. която виждаш от прозореца си. Като донесеш стрък от тази билка, ще изцедии няколко капки сок в устата на майка си и тя ще се съвземе веднага.
— Ей сега тръгвам, фейо. Но кой ще се грижи за клетата ми майка, докато ме няма? И после — прибавил той през сълзи — тя ще умре, преди да съм се върнал.
— Бъди спокойно, мило дете. Докато търсиш животворната билка, майка ти не ще има нужда от нищо, ще си остане така, както я виждаш сега. Но ти трябва да преминеш много препятствия, преди да стигнеш до тази билка. Ще ти трябва много смелост и упоритост, за да донесеш стръкче от нея.
— Не се страхувам, фейо, че няма да ми достигнат смелостта и упоритостта. Кажи ми само как да разпозная тази билка между всичките тревици, които покриват планината?
— Ако стигнеш до гора, ще повикаш доктора, който е избран за пазител на билката. Ще му кажеш, че аз те изпращам и той ще ти даде едно стръкче.
Анри благодарил на феята, целунал майка си, взел си малко хляб и тръгнал. Упътил се право към планината, която се оказала много по-далече, отколкото изглеждало от прозореца. Вместо да стигне до нея за половин час, както си мислел, трябвало да върви цял ден докато стигне до подножието й.
На третината от пътя той видял един гарван, кракът на който бил попаднал в примка. Анри изтичал, срязал връвта, която стягала крака на гарвана, и го освободил. Гарванът размахал криле, но преди да отлети, извикал:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри много се изненадал, като чул гарванът да говори, и продължил пътя си.
След някое чвреме, както си почивал в една гъста горичка и похапвал хлебец, видял как една лисица гонела петел и без малко щяла да го хване. Петелът минал съвсем близо до Анри, който го хванал ловко и го пъхнал под дрешката си, без лисицата да забележи това. Лисицата продължила да тича, като мислела, че петелът е излетял напред. Анри не помръднал, докато лисицата не се скрила от погледа му. Тогава пуснал петела, който му казал с тъничък глас:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри си бил починал, станал и продължил да върви. Бил изминал вече доста път, когато видял как една змия се канела да нагълта някаква злощастна жаба.
Анри грабнал голям камък и го запратил точно в устата на змията, тъкмо когато се канела да нагълта жабата. Камъкът влязъл в гърлото й и я задавил. Жабата скок-подскок побягнала, като извикала на Анри:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри, който вече бил чул да говори и гарванът, и петелът, не се зачудил, като чул да говори жабата, и си продължил пътя.
Скоро стигнал подножието на планината, но видял, че там тече река, дълбока и широка, толкова широка, че не се виждал другият й бряг.
Анри се спрял объркан.
„Може би — рекъл си той — ще намеря някой мост или брод, или лодка.“
Тръгнал покрай реката, която обикаляла планината. Навсякъде била широка и дълбока и нямало ни мост, ни лодка. Клетият Анри седнал и заплакал.
— Фейо Добротворке, фейо Добротворке, ела ми на помощ! Защо ми е да знам, че горе на планината има билка, която може да спаси бедната ми майка, щом не мога да стигна до там?
На часа се появил петелът, който бил спасил от лисицата, и му рекъл:
– Феята Добротворка нищо не може да стори за тебе, защото тази планина не е под нейната власт. Но ти ми спаси живота и аз искам да ти докажа своята признателност.
Качи се върху гърба ми, Анри, и честна петльова дума, ще те отнеса на другия бряг.
Анри не се поколебал. Метнал се върху гърба на петела, макар да очаквал, че ще падне във водата. Но дори не се намокрил, защото петелът го поел така ловко на гърба си. че той седнал сигурно, сякаш яхнал кон. Анри се вкопчил здраво в шията на петела, когато полетели над реката. Тя била толкова широка, че летели цели двадесет и един ден, докато стигнат на другия бряг и през тези двадесет и един ден Анри не усетил нито глад, нито жажда, нито му се доспало.
Когато стигнали, Анри благодарил учтиво на петела, който наперил разкошните си пера и изчезнал.
След миг Анри се обърнал. Реката също била изчезнала.
„Сигурно планинският дух е искал да ми попречи да дойда — рекъл си Анри. — Но с помощта на феята Добротворка ето ме близо до целта.“ Вървял, вървял, но все си оставал в подножието на планината и върхът бил все така да лече, както когато преминал реката.
Друго дете на негово място би се върнало. Смелият малък Анри обаче не се разколебал, въпреки голямата умора вървял двадесет и един ден, без никак да напредне. И тогава смелостта му не намаляла.
— Ако трябва и сто години да вървя — казал той, — ще вървя, докато стигна върха.
Елза изрекъл тези думи, видял пред себе си едно дребно старче, което го гледало злобно.
— Много ли ти се иска да се изкачиш, дребосъче? — рекло то. — Какво ще търсиш на върха на планината?
— Животворната билка, добри ми дядо, да спася милата си майка, която умира.
Старчето поклатило глава, подпряло брадата си върху златната ябълка на своя бастун и казало, след като дълго се взирало в Анри.
— Твоето мило и открито лице ми харесва, момченце. Аз съм един от духовете на планината. Ще те пусна да продължиш, ако се наемеш да ожънеш всичкото ми жито, да го очукаш, да го смелеш и да го умесиш на хляб. Когато всичко бъде ожънато, очукано, смляно и изпечено, повикай ме. Нужните ти сечива ще намериш в оная яма. Старчето изчезнало. Анри загледал с уплаха безкрайните житни ниви, които се ширели пред него. Но бързо се съвзел, извадил един сърп от ямата и се заловил смело да жъне. Изминали сто деветдесет и пет дни и толкова нощи.
Когато всичко било ожънато, Анри се заловил да очука житото с една бухалка, която намерил подръка. Той го очуквал цели шестдесет дни. Като свършил, започнал да го меле в една мелница, която се издигала току до житото. Млял го цели деветдесет дни. Щом смлял всичко, почнал да меси и да пече и месил и пекъл цели сто и деветдесет дни.
Когато всичко било готово, Анри не можал място да си намери от радост и извикал планинският дух. Духът веднага се появил, преброил четиристотин шестдесет и девет хи¬ляди триста двадесет и девет хляба, схрускал по едно крайче от първия и от последния, приближил се до Анри, шляпнал го по бузата и му рекъл:
— Ти си добро момче и аз искам да ти се отплатя за работата.
Извадил от джобчето си дървена табакера, подал я на Анри и му казал закачливо:
— Като се върнеш в къщи, отвори табакерата и ще намериш в нея тютюн, какъвто не си виждал до ден днешен.
Анри нали не пушел, подаръкът на дребното човече му се сторил безполезен. Но той бил много възпитан, за да покаже какво си е помислил и благодарил на старчето, както подобава.
Старчето избухнало в смях и изчезнало.
Анри продължил пътя си и с радост забелязал, че с всяка стъпка се приближава до вър¬ха на планината. За три часа взел втората третина на пътя, но се намерил пред една доста висока стена, която не бил забелязал. Тръгнал покрай нея и го хванало страх, защото след три дена ходене разбрал, че стената обикаля планината и на нея няма ни вратичка, ни про¬цеп дори, през който да се мине.
Анри седнал на земята и заплакал.
Чакал цели четиридесет и пет дни. Накрая рекъл:
— Ако трябва и сто години да чакам, няма да помръдна оттук.
Едва изрекъл тези думи — тряс! — част от стената се съборила и той видял през отвора да се приближава един великан, който размахвал огромна сопа.
— Искаш да минеш ли, момченце? Какво търсиш край стената ми?
— Търся животворната билка, уважаеми великане, за да излекувам майка си, която умира. Ако е в твоята власт да ме пуснеш да мина зад стената, ще направя всичко, каквото ми заповядаш.
— Истина ли? Е добре, слушай: твоето лице ми харесва, аз съм един от духовете на планината и ще ти позволя да преминеш стената, ако ми напълниш избите. Ето всичките ми лозя. Обери гроздето, смачкай го, налей сока в бъчвите и ги нареди в избите. Всичко, което ти е нужно, ще намериш до стената. Когато свършиш работата, повикай ме!
— И великанът изчезнал, като отново затворил стената.
— Анри се огледал наоколо: докъдето погледът му стигал, се простирали лозята на великана.
— Аз прибрах житото на старчето — рекъл си Анри, — ще мога да обера и гроздето на великана.“
— Снел си дрешката, взел косерчето, което намерил до краката си, почнал да реже гроздовете и да ги хвърля в кошовете. За тридесет дни прибрал реколтата.
— Когато всичко било обрано, почнал да мачка гроздето, да налива сока в каците и да ги реди в избите. Цели деветдесет дни приготовлявал виното. Щом всичкото вино било готово, бъчвите напълнени, избите подредени, Анри повикал великана, който в миг се появил. Огледал бъчвите, опитал виното от първата и от последната, обърнал се към Анри и му казал:
—  Ти си храбро момче и аз искам да ти се отплатя за труда. Не бива да се каже, че си работил даром за великана от планината.
— Извадил от джоба си един магарешки бодил, подал го на Анри и рекъл:
— Като се върнеш в къщи, всеки път, когато пожелаеш нещо, пипни бодила си.
Анри намерил, че подаръкът не е дотам щедър, но го приел с любезна усмивка.
В същия миг великанът така свирнал, че планината се разтреперала. Стената и великанът изчезнали и Анри продължил пътя си.
— Бил на половин час път от върха на планината, когато се спрял пред една пропаст, толкова широка, че било невъзможно да се прескочи, и толкова дълбока, че дъното й не се виждало. Анри тръгнал покрай пропастта и вървял, докато стигнал до същото място, от което тръгнал. Тогава разбрал, че пропастта обикаля планината.
—  Какво да сторя? — рекъл Анри. — Едва преминах едно препятствие и ето ти друго.
От очите на бедното дете бликнали сълзи. Как да премине пропастта? Анри мислил, мислил, но не намерил начин. Седнал тъжно на земята. Изведнъж чул страхотен рев. Обърнал се и видял на десетина крачки един огромен вълк.
—  Какво дириш в моите владения? — казал вълкът със страшен глас.
Уважаеми вълчо, дойдох да търся животворната билка за клетата ми майка, която умира. Ако ми помогнеш да премина тази пропаст, ще ти стана предан слуга и ще извърша всичко, което ми заповядаш.
—  Е добре, момче, ако можеш да изловиш всичкия дивеч, който се е развъдил из моите гори — птици и четирикраки — и да ми ги поднесеш печени или варени, давам ти честната си дума на планински дух, че ще те пренеса на другата страна на пропастта. Зад онова дърво ще намериш всичко, което ти е нужно за лова и готвенето. Когато свършиш, повикай ме.
— При тези думи вълкът изчезнал.
— Анри се окуражил. Взел лъка и стрелите, които видял на земята, и почнал да стреля по яребиците, дивите петли, които прелитали. Но тъй като не знаел добре да стреля, нищо не улучвал.
— Цели осем дни стрелял напразно и вече му дотегнало. Тогава се появил гарванът, когото спасил в началото на пътя.
— Ти ми спаси живота — изгракал гарванът — и аз ти казах, че ще ти се отплатя. Идвам да удържа обещанието си, защото, ако не изпълниш заповедта на вълка, той ще те схруска вместо дивеча. Последвай ме! Аз ще ловя, а ти само ще събираш дивеча и ще го печеш.
Като казал това, той литнал над дърветата и почнал да избива с клюн и нокти дивеча. който населявал тази гора.
Така ловувал цели сто и петдесет дни и изловил един милион осемстотин и шестдесет хиляди седемстотин двадесет и шест парчета: сърни, яребици, бекаси, лещарки,  диви петли, пъдпъдъци.
Докато гарванът ги избивал, Анри ги изкормял, оскубвал или одирал и ги варил или пекъл. Като наготвил всичко, той го наредил чистичко покрай гората. Тогава гарванът му казал:
—  Прощавай, Анри. Остава ти още едно
препятствие да преминеш, но там не мога да ти помогна. Не губи кураж. Феите покровителствуват синовната любов!
Анри не успял да поблагодари на гарвана и той изчезнал. Тогава извикал вълка и му казал:
— Уважаеми вълчо, ето всичкият дивеч от твоите гори. Наготвих го, както ти ми нареди.
— Моля те да ме прехвърлиш през пропастта.
— Вълкът прегледал дивеча, хруснал от едно печено, хапнал от едно варено, облизал се и казал на Анри:
—  Ти си добро и храбро момче. Не бива
да се разправя, че си работил даром за вьлка от планината.
— При тези думи подал на Анри една тояга, която откършил от гората, и му рекъл:
— Като откъснеш животворната билка и поискаш да се пренесеш на друго място, яхни тази тояга.
Анри понечил да хвърли в гората простата тояга, но си помислил, че няма да е уч¬тиво, взел я и благодарил на вълка.
— — Качи се на гърба ми, Анри! — казал вълкът.
— Анри се метнал на вълчовия гръб. Изведнъж вьлкът направил такъв скок, че се намерил на другата страна на пропастта. Анри слязъл, благодарил му още веднъж и си продължил пътя.
— Най-сетне забелязал оградата на градината, зад която растяла животворната билка и усетил как сърцето му затуптяло радостно. Той вървял и гледал все нагоре и така бързал, че без малко не паднал в една яма, пълна с вода, толкова дълга и широк че двата й края не се виждали.
— Това ще е последното препятствие, за което ми каза гарванът — рекъл Анри. — Тъй като преминах другите с помощта на феята Добротворка, тя сигурно не ще ме остави и този път.
Анри тръгнал да обикаля ямата с надеждата да й намери края. Вървял два дни и накрая пак се озовал на същото място, откъдето тръгнал.
Но не се обезкуражил. Седнал край ямата и зачакал.
— Няма да мръдна оттук — рекъл той, — докато планинският дух не ме пренесе през
ямата.
Тъкмо изрекъл тези думи, видял пред себе си огромен котарак, който замяукал така страхотно, че Анри без малко не оглушал. Котаракът рекъл:
— Какво търсиш тука? Знаеш ли, че мога да те разкъсам на парчета с ноктите с ноктите си?
— Не се съмнявам, уважаеми котаране, но ти не ще го сториш, като узнаеш, че съм дошъл за животворната билка, за да спася живота на моята клета майка, която умира.
— Истина ли? — рекъл котаракът. — Слушай тогава. Твоето лице ми харесва. Ако можеш да наловиш всичката риба, която се е развъдила в тази яма, след това да ми я изпържиш или осолиш, ще те прехвърля оттатък, честна котарашка дума! Каквото ти е нужно, ще намериш на пясъка. Като свършиш, повикай ме.
Анри направил няколко крачки и видял на земята мрежи, пръчки, въдици.
Той взел мрежа, като си мислел, че с едно хвърляне ще налови много риба и че работата ще върви по-бързо, отколкото с въдица. И така хвърлил мрежата, изтеглил я внимателно: в нея нямало нищо. Объркан, Анри помислил, че лошо я е теглил. Отново хвърлил мрежата, изтеглил я бавничко — пак нищо. Анри бил търпелив. Той хвърлял мрежата цели десет дена, без да хване нито една рибка. Тогава оставил мрежата и хвърлил въдицата.
Чакал час, два: никаква риба не захапала стръвта. Сменял мястото си, докато обиколил цялата яма. Не уловил нито една рибка. Хвърлял въдицата цели петнадесет дни. Не знаел вече какво да прави и седнал тъжно загледан в ямата. Изведнъж водата забълбукала и видял да се появява главата на една жаба.
— Анри — рекла жабата, — ти ми спаси живота, аз искам да те спася на свой ред. Ако не изпълниш заповедта на планинския котарак, той ще те разкъса за обяд. Ти не можеш да изловиш рибите, защото ямата е много дълбока и те се крият на дъното. Но остави на мене, аз ще ти ги изнеса всичките.
При тези думи жабата се гмурнала в ямата. Анри видял как водата заклокочила, като че на дъното се подхванала голяма битка. След минута жабата се показала и скочила на брега, като сложила на земята една великолепна сьомга. Анри не успял да вземе сьомгата и жабата изскочила с един шаран в лапките си. И така продължила да лови риба цели шестдесет дни.
Анри пържел едрите риби, а ситните хвърлял в качета и ги осолявал. Най-сетне, в края на втория месец, жабата изскочила от ямата и рекла на Анри:
— Не остана нито една рибка в ямата. Можеш да повикаш планинския котарак.
Анри горещо поблагодарил на жабата, която му протегнала дружелюбно мократа си лапка. Анри я стиснал приятелски и жабата изчезнала.
Цели петнадесет дни той подреждал фибите и качетата, пълни с осолени рибки. Тогава повикал котарака.
— Уважаеми, котаране – казал Анри, — ето ти всичките пържени риби и качетата с осолени рибки. Бъди така добър да изпълниш обещанието си и да ме прехвърлиш през ямата.
Котаракът прегледал рибите и качетата, хапнал една пържена и една солена рибка, облизал се и рекъл усмихнат:
— ТИ си храбро момче. Искам да възнаградя твоето търпение. Не желая да разправят, че планинският котарак не ти се е отплатил за услугата. При тези думи котаракът си изтръгнал един нокът и го подал на Анри.
— Когато си болен — казал му той — или почувствуваш, че остаряваш, потъркай челото си с този нокът — болестта, страданието, старостта ще изчезнат.
Анри горещо поблагодарил на котарака, взел ценния нокът и поискал да го изпита веднага, защото се усещал уморен и неразположен. Едва нокътът докоснал челото му и той се почувствувал свеж и бодър, сякаш току-що е станал от сън.
Котаракът се усмихнал и казал:
— Сега възседни опашката ми.
Анри послушал. Щом седнал на опашката. тя се удължила толкова, че той се намерил на другия край на ямата. Анри се сбогувал вежливо с котакът И се затичал към градината с животворната билка, която се намирала само на стотина стъпки от него. Треперел от страх да не би някое ново препятствие да го забави. Най-сетне стигнал до оградата на градината. Потърсил вратичка и бързо я намерил, защото градината не била голяма. Но там имало толкова растения, които той не познавал, че му било невъзможно да намери животворната билка.
За щастие си спомнил, че феята До-бротворка му заръчала да потърси доктора, който се грижел за градината на феите; той го повикал.
Тоз час чул някакво шумолене между растениятя и видял да излиза едно човече високо колкото ръжен. То държало голяма книга под мишница и носело дълга докторска мантия.
— Какво търсиш, момченце? — запитал докторът. — И как можа да стигнеш до тук?
— Уважаеми докторе, идвам от името на феята Добротворка да ти поискам от животворната билка, за да излекувам моята клета майка, която умира.
— Всички, които идват от името на феята Добротворка — рекъл дребничкият доктор, — са добре дошли. Ела, момченце!
Той влязъл в градината. Анри го следвал със страх, защото докторът много често съвсем се изгубвал под стъблата.
Най-сетне стигнали до едно растение, по-настрана от другите. Дребничкият доктор извадил малко косерче от джобчето си, отрязал едно стръкче и го дал на Анри:
— Ето, направи, както те е посъветвала феята. Но не го изпускай от ръка, защото оставиш ли го където и да е, стръкчето ще ти избяга и ти никога няма да можеш да върнеш.
Анри поискал да му благодари, но дребното човече било вече изчезнало сред лечебните билки и Анри останал сам.
— Какво да сторя сега — рекъл той, — за да се върна бързо в къщи? Ако на слизане срещна същите препятствия, както на изкачване, мога да изгубя стръкчето, а само то може да върне живота на моята майка.
Тогава си спомнил за тоягата, която му дал вълкът.
— Да видим — казал си — дали наистина притежава силата да ме отнесе у дома.
При тези думи той яхнал тоягата и пожелал да си бъде у дома. В същия миг той усетил, че се издигнал във въздуха, понесъл се с бързината на светкавица и се намерил до леглото на майка си.
Навел се над нея и я целунал, но тя не го чувала. Анри незабавно притиснал животворната билка върху устните на своята майчица. Тозчас тя отворила очи и обвила с ръце врата на Анри.
— Мое дете, мой скъпи Анри, аз бях много болна, но сега се чувствувам добре. Гладна съм.
После го изгледала учудено.
— Колко си пораснал, мое скъпо дете! — се провикнала тя.
Анри наистина бил пораснал с цяла глава, защото се били изминали две години седем месеца и шест дена, откакто тръгнал. Сега бил почти на десет години.
Преди той да успее да отговори на майка си, прозорецът се отворил и феята Добротворка се появила. Тя прегърнала Анри и като се приближила до леглото на майката, й разказала от игла до конец всичко, което малкият Анри сторил, за да я спаси.
След първите мигове на щастие и нежности феята казала:
— Сега, Анри, можеш да използуваш подаръците на старчето и на великана от планината.
Анри извадил табакерата и я отворил. Изведнъж от нея излезли безброй майсторчета. които изпълнили стаята. Те се заловили за работа с толкова сръчност и с такава бързина, че за четвърт час построили и обзавели хубава къща сред голяма градина; от едната стра-на тя опирала до гъста гора, а от другата — до красива поляна.
— Всичко това е за тебе, мой храбри Анри — рекла феята. — Сбогом, живей щастливо и никога не забравяй, че добродетелта и синовната любов винаги се възнаграждават.
Анри се хвърлил на колене пред феята. Тя му подала ръката си да я целуне, усмихнала се и изчезнала. Майката на Анри станала от леглото да обиколи къщата. Нищо не липсвало.
Анри пипнал своя бодил и пожелал хубав обяд. Веднага се появила сложена маса, той седнал заедно с майка си и двамата яли с такава охота, както хора, които не били хапвали залък близо три години. Изгълтани супата, печеното отишло всичкото, после пилето, салатата. Когато се наситили, те си легнали, мислейки с благодарност за феята Добротворка.
Така си заживели щастливо, никога нищо не им липсвало благодарение на магарешкия бодил. Нито боледували, нито стареели благодарение на котешките нокти. С тоягата не си служели,. защото им било добре в къщи и не желаели да ходят никъде другаде. Анри поискал от своя бодил две крави, два хубави коня и някои ноебходими неща за своята майка и за себе си, но никога не прекалявал и така го запазил за цял живот. Колко дълго са живели, приказката не открива. Може сто години, може повече, а може и до ден днешен да са живи.