Кладенецът на Кашина Пиана

Насред пътя между Сароно и Леняно в покрайнините на една голяма гора била махалата Кашина Пиана, която се състояла само от три двора. Там живеели единадесет семейства. В Кашина Пиана имало само един кладенец за вадене на вода и той бил особен кладенец, защото макарата за навиване на въжето си била на мястото, а нямало нито въже, нито верига. Всяко от единадесетте семейства край кофата за вода в къщи си държало, и свое въже. Който оти­вал да тегли вода, го откачал, навивал го на ръката си и го носел на кладенеца. Когато си извадел вода, откачал го от макарата и ревниво си го отнасял в къщи. Един-единствен кладенец и единадесет въжета. Ако не вярвате, идете да питате и ще ви разкажат, както разказаха на мене, че тези единадесет семейства не се погаждали, непрекъснато се дразнели и били готови, вместо да си купят заедно една хубава верига, да я закрепят на макарата и да си служат всички с нея, по-скоро да запълнят кладенеца с пръст и плевели.
Избухнала войната и мъжете от Кашина Пиана отишли под знамената, като поръчали на жените си много неща и между другото да внимават да не им откраднат въже­тата. После дошло германското нашествие, мъжете били да­лече, жените се страхували, но единадесетте въжета били винаги на сигурно място в единадесетте къщи.
Веднаж едно дете от махалата отишло в гората, за да събере наръч дърва, и чуло стон от един храст. Стенел един партизанин, ранен в крака, и детето изтичало да повика майка си. Жената се уплашила, закършила ръце, но после казала:
— Ще го занесем в къщи и ще го крием. Да се надяваме, че някой ще помогне на татко ти – войника, ако има нужда. Не знаем дори къде е, ако е още жив.
Скрили партизанина в хамбара и повикали лекаря, като му казали, че го викат за старата баба. По жените от махалата били видели бабата сутринта, тя била здрава като петле, и разбрали, че има нещо скрито-покрито. Преди да изтекат двадесет и четири часа, цялата махала узнала, че има ранен партизанин. Един стар селянин казал:
— Ако узнаят немците, ще дойдат тук и ще ни избият. Всички ще свършим зле.
Но жените не разсъждавали така. Те мислели за далеч­ните си мъже и мислели, че и те може би са ранени и трябва да се крият, и въздишали. На третия ден една жена взела една наденичка от току-що заклано прасе, занесла я на Катерина, която била жената, дето скрила партизанина, и й казала:
— Бедничкият, навярно има нужда да закрепне. Дайте му тази наденичка.
След малко дошла друга жена с бутилка вино, после трета с плик жълто брашно за качамак, после четвърта с парче сланина и преди да падне вечерта, всички жени от махалата посетили къщата на Катерина, занесли по някакъв подарък за партизанина, видели го и си избърсали по една сълза.
И през цялото време, докато раната заздравявала, всичките единадесет семейства на махалата се отнасяли към партизанина, като че бил техен син. Не му липсвало нищо. Партизанинът оздравял, излязъл на двора да се погрее на слънце, видял кладенеца без въже и много се учу­дил. Жените, като се изчервявали, му разказвали, че всяко семейство си има въже, но обясненията им не го задоволили. Трябвало да кажат още, че се мразят, но това вече не било вярно, защото били страдали заедно и заедно били пома­гали на партизанина. Следователно, без да знаят още, били станали приятелки и сестри и нямало вече причина да държат единадесет отделни въжета.
Тогава решили да купят една верига с пари, събрани от всички семейства, и да я закрепят на макарата. Така и направили. Партизанинът изтеглил първата кофа вода и било много тържествено, като откриване на паметник. Същата вечер партизанинът, напълно оздравял, за­минал за планината.