www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Служил Ханс седем години на господаря си и накрая рекъл:
– Господарю, уреченото време мина. Искам сега да се прибера у дома при мама, та ми дай каквото ми се полага.
Господарят отвърнал:
Ти ми служи честно и почтено. Каквато беше службата ти, такова следва да бъде и заплащането.
И му дал една буца злато, голяма колкото главата на Ханс.
Извадил Ханс кърпа, увил златната буца в нея, сложил я на рамото си и поел към къщи. Но както крачел по пътя, видял един конник, който яздел бодър и весел пъргавия си кон.
– Ех – рекъл Ханс високо, когато конникът минал край него, – – хубаво нещо е ездата! Седиш си като на стол, няма да се препъваш в камъни, не късаш обувки и неусетно стигаш надалеко.
Чул конникът тия думи, спрял коня и викнал:
– Ей, Ханс, защо тогава ходиш пешком?
– Защото съм принуден отвърнал Ханс. Трябва да занеса тая буца у дома. Злато е наистина, но заради нея не мога да държа главата си право, пък и ме убива на рамото.
– Знаеш ли какво – – рекъл конникът, – – хайде да направим размяна: аз ще ти дам коня, а ти ще ми дадеш буцата.
– На драго сърце – – рекъл Ханс, – – но те предупреждавам, че не е никак лека.
Слязъл конникът, взел златото, помогнал на Ханс да яхне коня, после сложил поводите в ръцете му и рекъл:
– Ако искаш конят да препусне бързо, цъкни му с език и му подвикни: хоп, хоп!
Зарадвал се от душа Ханс, като седнал на коня, понесъл се волно напред, но след малко решил, че трябва да препусне още по-бързо. Почнал да цъка с език и да вика "хоп, хоп!". Препуснал конят в силен тръс и докато Ханс се опомни, изхвръкнал от седлото и се намерил в рова, който отделял нивите от пътя.
Конят щял и да побегне, ако не го спрял един селянин, който вървял по пътя и карал крава напреде си. Ханс поразкършил снага и отново се изправил на крака, но бил много сърдит и рекъл на селянина:
– Никакво удоволствие не е това, ездата де, особено когато налетиш на такава кранта, която само те тръска и те хвърля от седлото, та можеш да си строшиш главата. Никога вече в живота си няма да яхна кон. Виж, твоята крава е нещо хубаво! Вървиш си спокойно зад нея, а отгоре на това тя всеки ден редовно ти дава мляко, масло и сирене. Какво ли не бих дал да се сдобия с такава крава!
– Добре – отвърнал селянинът, – – ако кравата толкова много ти харесва, аз ще ти я дам, а ти в замяна ще ми дадеш коня.
Съгласил се Ханс и радостта му нямала край. Селянинът пък се метнал на коня и препуснал бързо по пътя.
Подкарал Ханс мирно кравата напреде си и почнал сам да се убеждава, че е направил добра размяна:
"Имам ли само къшей хляб, а той никога няма да ми липсва, та колчем ми се доще, мога да го ям с масло и сирене. Ожаднея ли, ще издоя кравата и ще пия мляко. Какво повече искаш, душо моя?"
Стигнал скоро Ханс една странноприемница, отбил се и в голямата си радост изял до троха всичко, каквото носел за обед и за вечеря, а за последните петачета си поръчал чаша бира. После пак подкарал кравата по пътя за майчиното си село.
Наближавало пладне, жегата ставала все по-непоносима, а Ханс се намирал сред пусто поле, през което трябвало да върви сигурно още цял час. Сгорещил се така, че от жажда езикът му залепнал за небцето.
"Лесна е работата – помислил си Ханс, – ще издоя кравата и ще се разхладя с млякото."
Вързал добичето за едно сухо дърво и понеже нямал ведро, подложил кожения си каскет. Но колкото и да стискал вимето, не се показала нито капка мляко. И тъй като бил много непохватен в доенето, нетърпеливото добиче най-сетне дигнало единия заден крак и го ритнало тъй силно по главата, че той се строполил на земята и дълго време не можал да дойде на себе си и да разбере къде се намира.
За щастие по пътя се задал един касапин, който карал в ръчна количка едно прасе.
– Какво те е сполетяло? – викнал той и помогнал на добрия Ханс да се изправи на нозе.
Разказал му Ханс какво си изпатил. Касапинът му подал едно стъкло и рекъл:
– Пийни първом една глътка, та да се посъвземеш. Кравата не пуска мляко, защото е старо добиче, бива го само за впрягане или за клане.
– Отде да знам! – – викнал Ханс и поопипал леко мястото на главата, дето го ритнала кравата. Наистина, хубаво е човек да си има в къщи такова добиче и да го заколи; колко месо ще падне! Но аз не обичам много кравешко месо, не е сочно. Виж, друго би било да имах такова прасенце! Свинското месо има по-друг вкус, да не говорим пък за надениците!
– Слушай, Ханс – – рекъл тогава касапинът, – – искам да ти помогна и съм готов да ти дам прасето срещу кравата.
Това се нарича приятелство! – викнал Ханс.
Дал му кравата, накарал касапина да свали прасето от количката и хванал края на въжето, с което било вързано прасето.
Продължил пътя си и почнал да разсъждава как всичко се нареждало според желанието му: щом му се случела някаква неприятност, веднага след нея идело нещо добро.
Скоро редом с него тръгнал един момък, който носел хубава бяла гъска под мишница. Рекли да си скъсят времето и Ханс почнал да разправя за щастието си:как винаги правел изгодна размяна.
Момъкът пък му обадил, че носи гъската за угощение на детска кръщавка.
– Повдигни я само – – рекъл той и я хванал за крилата – да видиш колко е тежка! Цели два месеца съм я угоявал здравата. Който хапне от нея, когато я опечем, дълго ще си облизва пръстите.
– Да – рекъл Ханс и претеглил гъската с една ръка, – тежка е, но и моето прасе си го бива.
През това време момъкът почнал да се оглежда тревожно на всички страни и после заклатил глава.
– Слушай – рекъл той, – работата с твоето прасе не е твърде чиста. В селото, през което минах, откраднали днес едно прасе от кочината на кмета. Опасявам се, че е същото, което държиш за въжето. Разпратили са на всички страни хора да го търсят и лошо ще изпатиш, ако те пипнат с прасето. Най-малкото ще те тикнат в дранголника.
Изплашил се простодушният Ханс и рекъл:
– Тю, да се не види макар! Помогни ми в бедата! Ти си от този край и ще се оправиш по-лесно. Вземи прасето и ми дай гъската!
– Излагам се на голяма опасност – отвърнал момъкът, – – но не искам да те сполети нещастие по моя вина.
Хванал края на въжето и бързо подкарал прасето по един обиколен път.
Отървал се простодушният Ханс от грижите си и с гъската под мишница продължил пътя за своето село.
Като поразмисля добре – рекъл той сам на себе си, – – аз печеля повече от размяната. Първо, хубавото печено; второ, многото мас, която ще пусне гъската и с която ще си мажем хляба цели три месеца; накрая хубавата бяла перушина, с която ще ми напълнят възглавницата, та ще заспивам, без да ме люлеят. Пък и мама има да се радва!
Като минавал през последното село, видял един точилар с количка. Колелото бръмчало и той му пригласял:
– Въртя колелото и ножици точа, и хората срещам радушно и с почит.
Спрял се Ханс да го погледа как работи, а накрая го заговорил и рекъл:
– Върви ти работата, щом точиш и ти е толкова весело на душата!
– Така е – – отвърнал точиларят, – – златен ми е занаятът. Добрият точилар е човек, който, колчем бръкне в джоба си, набарва пари в него. Ами ти къде купи тая хубава гъска?
– Не съм я купил, а я размених за прасе.
– Ами прасето?
– Взех го срещу крава.
– Ами кравата?
– Взех я срещу кон.
– Ами конят?
– За него дадох една буца злато, голяма колкото главата ми.
– Ами златото?
– То ми беше заплатата за седем години служба.
– Намирал си му всеки път леснината – рекъл точиларят. – – Но истинското щастие за човека е това: в джобовете му всеки път да дрънкат пари.
– Как да се сдобия с пари? – попитал Ханс.
– Стани точилар като мене. Не ти е необходимо кой знае какво, само един брус! Другото ще дойде от само себе си. Имам един тука, малко е повреден наистина, но затова пък няма да ти искам нищо друго освен гъската. Съгласен ли си?
– Иска ли питане? – – отвърнал Ханс. – Та аз ще бъда най-щастливият човек на земята! Какво повече ще му мисля, щом колчем бръкна в джоба, ще вадя пари?!
Подал му гъската и взел бруса.
– Ето ти в добавка още един здрав камък – рекъл точиларят и дигнал един обикновен полски камък, който лежал на земята до него. На този камък можеш да чукаш здравата, да речем, ако имаш да изправяш стари пирони. Вземи го и го пази добре!
Натоварил се Ханс с камъка и с весело сърце продължил пътя си. Очите му греели от радост.
Но тъй като бил на крака от зори, скоро усетил умора. Почнал да го мъчи глад, защото от радост за спечелената крава бил изял всичката си храна. Накрая едва-едва се влачел по пътя и трябвало всеки миг да спира и да си отдъхва. Пък и камъните били ужасно тежки.
И ето че почнала да го терзае мисълта колко хубаво би било, ако точно сега не трябва да ги носи. Домъкнал се бавно като охлюв до един полски кладенец, та да си отдъхне край него и да се освежи с глътка прясна вода. Но за да не повреди камъните като сяда, сложил ги внимателно до себе си в края на кладенеца. После седнал и се навел да пие вода, но по невнимание бутнал малко камъните и те цамбурнали долу. Като видял със собствените си очи как потъват в дълбоката вода, Ханс подскочил от радост и викнал:
– На света няма по-щастлив човек от мене!
С олекнало сърце и без всякакъв товар затичал той сега по пътя и скоро стигнал у дома си при своята майка.

В старо време, когато желанията още се сбъдвали, живял един цар, който имал няколко дъщери и всички до една били хубави. Но най-малката била толкова хубава, че дори слънцето, видяло толкова хубост по света, се удивявало, колчем озаряло лицето й.
Близко до царския дворец се разстилала голяма тъмна гора и в гората, под една стара липа, имало кладенец. Когато денят бил много горещ, царкинята отивала в гората и сядала на зида на хладния кладенец. Ако пък я обхванела досада, вземала една златна топка, хвърляла я във въздуха и пак я улавяла, и тази топка била най-любимата й играчка.
Не щеш ли, веднъж златната топка не паднала в протегнатите нагоре ръчици на царкинята, ами тупнала на земята, отскочила и паднала право във водата. Царкинята я проследила с очи, но топката изчезвала, а кладенецът бил толкова дълбок, че не се виждало дъното му. Тя заплакала и плачела все по-силно и по-силно и не можела да се успокои.
Но както плачела, някой й викнал:
– Какво ти е, царска дъще? Ридаеш така, че ще покъртиш и камък.
Тя погледнала наоколо да види откъде иде гласът и зърнала един жабок, подал дебелата си грозна глава над водата.
– А, ти ли си, стари мокрьо? – рекла тя. – Плача за златната си топка, дето ми падна в кладенеца.
– Хайде, не плачи! – отвърнал жабокът. – Аз бих ти помогнал, но какво ще ми дадеш, ако ти донеса играчката?
– Каквото искаш, драги жабоко – – викнала тя. – Роклята, бисерите, скъпоценните камъни, дори златната корона, която е на главата ми. Жабокът рекъл:
– Не ми трябват роклята, бисерите, скъпоценните камъни и златната корона. Но ако склониш да ме обикнеш, ако ме приемеш за другар в твоите игри, ако ми разрешиш да сядам на масата до тебе, да ям от твоята златна чинийка, да пия от твоята чашка, да спя в твоето креватче, ако ми обещаваш всичко това, аз ще сляза в кладенеца и ще ти донеса златната топка.
– О, да – – рекла тя, – – обещавам ти всичко, каквото искаш, стига само да ми донесеш топката.
Но си помислила: "Виж го какво дърдори глупавият жабок! Неговото място е във водата, при другите жаби, и работата му е да кряка, а не да бъде другар на човек."
Като чул обещанието, жабокът гмурнал глава във водата, спуснал се надолу и след малко отново изплавал горе – носел топката в устата си и я сложил на тревата.
Царкинята много се зарадвала, като видяла пак хубавата си топка, дигнала я и се завтекла назад към двореца.
– Чакай, чакай – викнал жабокът, – вземи ме със себе си, аз не мога да тичам като тебе!
Но напусто квакал подире й, колкото му глас държал. Тя не го слушала, прибрала се бързо-бързо у дома си, забравила скоро клетия жабок и той трябвало отново да слезе в кладенеца.
На другия ден, като седнала с царя и всички придворни на трапезата и почнала да яде от златната си чинийка – пляс-плюс, пляс-плюс, – някой зашляпал по мраморната стълба, стигнал горе, похлопал на вратата и викнал:
– Най-малка царска дъще, отвори ми!
Изтичала тя да види кой е вън, но като отворила, видяла жабока. Затворила бързо вратата и се върнала на трапезата, но цялата треперела от страх.
Видял царят, че е разтревожена, и я попитал:
– Защо толкова се изплаши, чедо? Да не е дошъл някой великан да те грабне?
– Не – – отвърнала тя, – – не е великан, а мръсен жабок.
– Какво иска този жабок от тебе?
– Ох, мили татко, като бях вчера в гората и играех край кладенеца, златната ми топка падна във водата. Разплаках се и плачех, без да мога да спра, и тогава този жабок я извади от кладенеца и ми я донесе. Но тъй като много настояваше, обещах му да го взема за другар в игрите си, без да помисля, че може да живее вън от водата. Стои сега отвън и иска да влезе при мене.
Похлопало се втори път и се чуло:
– Хайде, малка царска дъще, отвори, пусни ме в къщи! Та забрави ли, че вчера твойта топка аз намерих и че ти ми дума даде там, до кладенеца хладен? Хайде, малка царска дъще, отвори, пусни ме в къщи!
Тогава царят рекъл:
– Каквото си обещала, трябва да го изпълниш. Иди и отвори на жабока!
Отишла царкинята и отворила вратата. Жабокът с един скок влязъл, тръгнал по петите й и спрял до нейния стол. Почакал малко, и викнал:
– Дигни ме да седна до тебе!
Тя се двоумяла, но накрая царят й заповядал да изпълни желанието на жабока.
Като се намерил на стола, жабокът поискал да се качи на масата и пак й рекъл:
– Бутни златната си чинийка към мене, та да ядем заедно!
Направила тя и това, но се виждало, че го прави без желание. Усладила се гозбата на жабока и той си хапнал добре, а царкинята едва преглъщала. Накрая жабокът рекъл:
– Ядох до насита и се уморих. Занеси ме сега в стаята си. Оправи коприненото креватче, та да си легнем.
Разплакала се царкинята, защото я било страх от студения жабок. Тя не смеела да го докосне, а той искал да спи в нейното хубаво чисто легло. Но царят се разгневил и рекъл:
– Не бива да презираш онзи, който ти е помогнал в беда.
Нямало що, уловила го тя с два пръста, занесла го в стаята си и го оставила в един ъгъл. Но щом се мушнала в леглото, той допълзял и рекъл:
– Уморен съм и искам да спя удобно като тебе. Ако не ме дигнеш, ще те обадя на баща ти.
Тогава тя ужасно се разсърдила, хванала го и с всички сили го запратила в стената.
Най-сетне ще ме оставиш на мира, отвратителен жабоко!
Но като паднал на пода, жабокът се превърнал в царски син с хубави и весели очи.
Сега по волята на нейния баща той й станал мил другар и съпруг. Разказал й, че бил омагьосан от зла вещица и само тя, най-малката царска дъщеря, могла да го избави от кладенеца. Скоро си легнали, понеже на другия ден щели да заминат заедно за неговото царство.
На заранта, щом слънцето се събудило, пред двореца спряла каляска, в която били впрегнати осем бели коня с бели пера от камилска птица на главата и със златни синджири отстрани; а отзад на каляската стоял прав прислужникът на младия цар, верният Хайнрих.
Когато господарят му бил превърнат в жабок, такава голяма мъка обзела верния Хайнрих, че той накарал да стегнат с три железни обръча сърцето му, за да не се пръсне от скръб и жалост. Сега каляската трябвало да заведе младия цар в царството му.
Верният Хайнрих помогнал на двамата да се качат, изправил се отзад на каляската и сърцето му преливало от радост, че господарят вече е избавен от магията.
Като изминали малко от пътя, царският син чул силен пукот отзад, като че се строшило нещо. Обърнал се и викнал:
– Изпуска, Хайнрих, нещо става, каляската ти не е здрава.
А верният Хайнрих отвърнал:
– Не, падна обръч от сърцето, от моето сърце, което усещаше се много зле
и чезнеше от жал, докле вий в оня кладенец дълбок живеехте като жабок.
Изпукало втори и трети път и царският син все мислел, че става нещо с каляската, а то били железните обръчи, които се пукали и падали от сърцето на верния Хайнрих поради радостта, че господарят му се избавил от магията и бил честит.

В едно малко японско селце живеел преди много години един старец със своята жена. Веднъж мъжът отишъл в планината за сухи съчки. Като се уморил да ги прави на вързопи, той седнал върху един дънер да похапне. Тогава едно мършаво бяло куче кротко се приближило до него.
— Горкото куче — рекъл той, — трябва да си гладно. Дръж, хапни това. Малко е, но нямам друго. В къщи ще се наядеш до насита.
Той дал на кучето каквото му било останало от яденето, после нарамил съчките и се върнал у дома си със своя нов приятел.
Когато жена му, която била много добра, видяла кучето, възкликнала:
— Горкото животно! Виж колко е умно! То вече се е привързало към нас.
Тя му направила набързо една чудесна баничка. После решили да го нарекат Сиро, заради цвета на козината му, защото на японски „сиро" значи „бяло". И тъй като нямали деца, те се грижели за кучето с много нежност. Давали му най-отбрани ястия и то за кратко време порасло и се охранило. Сиро, от своя страна, толкова обикнал своите стопани, че не се отделял нито на крачка от тях.
Един ден добрият старец отишъл да работи на своята нива. Сиро се забавлявал да тича насам-натам. Изненадан, той се спрял, наострил уши и започнал силно да лае.
— Сиро, какво ти стана? — попитал старецът. — Какво нередно нещо видя? Чакай, аз идвам — продължил той, приближавайки се.
А какво било неговото учудване, като чул Сиро да говори:
— Бау-бау! Копай тука! Бау-бау! Копай тука! — и в същото време ринел твърдата земя със задните си лапи.
Старецът копал, кучето ринало… докато накрая се появило на бял свят едно гърне, пълно със злато.
Малката нивица била отделена от нивата на съседа с плет. Онзи през една пролука на плета видял как стопанинът и кучето изровили гърнето. Позеленял от яд, той отишъл в къщата на добрите старци.
— Добър ден, съседе. Жена ми и аз Сме все сами. Може ли да ни отстъпите Сиро да поседи с нас няколко часа?
— Разбира се — отвърнал стопанинът. — Вземи го.
Но това не се харесало никак на Сиро, който лаел и се теглел така силно, че старият сребролюбец трябвало да му върже връв на врата и да го влачи чак до своята нива. Като стигнали там, той го попитал:
— Къде се намира съкровището? Бързо казвай!
И с грубите си ръце почнал да натиска главата на кучето надолу. Сиро, за да се освободи по-скоро, започнал да рине земята.
— Аха! Значи тук! — рекъл сребролюбецът. И като вързал кучето за едно дърво, почнал на свой ред да копае с всички сили, накрая успял да изрови нещо, но това ило купчинка стари кости, парчета желязо, глинени чирени. Разярен, алчният човек викнал:
— Лошо животно, ти се подиграваш с мене!
И като грабнал една копачка, почнал да бие бедното куче така, че жалният му лай разкъсвал сърцето. Добрият старец дотичал и Сиро, като видял да идва стопанинът му, скъсал връвта и се спуснал към него, като се люлеел на треперещите си лапи. Старецът задържал ръката на съседа си, който замахнал пак да удари кучето.
— Моля те да извиниш Сиро — рекъл той — и да му простиш.
Като казал това, взел внимателно кучето на ръце и си го занесъл в къщи. На другия ден двамата нещастни старци погребали Сиро с плач и посадили над гробчето му едно младо борче. Оттогава ходели всеки ден на гробчето на Сиро и го поливали със сълзите си.
И сигурно сълзите на старците имали вълшебна сила, защото борчето видимо растяло и за кратко време станало толкова голямо, че двама души, уловени за ръце, едва можели да обгърнат стеблото му. Всички хора от селото идвали да се дивят на това чудо. Но най-озадачен все пак бил старецът.
— Жено — рекъл той, — това чудо се дължи пак на нашия добър Сиро. Мисля, че не се лъжа, като казвам, че има частица от него в цялата тази работа.
— Аз също мисля така — отвърнала тя. — Спомняш ли си колко обичаше той оризена баница? Защо не направиш от това дърво чутура, в която да счукам достатъчно брашно за една голяма баница?
— Ще я сложим върху гроба му. 
Какво хубаво хрумване!
И добрият старец направил една чудесна чутура, в която почнали да чукат ориз. Но с всеки удар на чукалото, оризът се увеличавал, дори започнал да изскача навън. И вместо брашно по земята падали жълтици! Старият сребролюбец, като научил за новото чудо, дотичал при съседите си и им рекъл:
— Искам да направя оризена баница, та да я занеса на гроба на Сиро. Но нямам чутура. Ще ми заемете ли вашата?
— На драго сърце — отвърнал старецът.
Алчният човек останал много доволен, той занесъл чутурата у дома си и почнал да чука ориз. Извикал и жена си да му помага, но колкото повече чукали ориза, по-малко оставал. И ако случайно паднело малко брашно на пода, превръщало се в червеи. Старият сребролюбец побеснял от яд и като грабнал една брадва, насякъл на парчета чутурата и я изгорил в печката си.
На другия ден неговият услужлив съсед го навестил.
— Извинявай, че те безпокоя — казал той. — Но не би ли ми върнал чутурата.
— Твоята чутура се счупи й аз я изгорих. Ако искаш, вземи пепелта й: това е всичко, което мога да ти върна.
И той му обърнал гръб, за да скрие яда си. Добрият старец почнал да събира натъжен пепелта в един панер, като си мислел: „Сиро беше убит, чутурата унищожена. Защо има толкова лошевина на тоя свят?"
След като събрал пепелта в панера, старецът го вдигнал и си тръгнал бавно. Но едно внезапно подухване на вятъра отнесло няколко прашинки, които попадали по оголените клони. Пепелта в миг накарала клонките да цъфнат, като че ли не било през зимата, а през пролетта. Учудването на добрия старец било толкова голямо, че той се разтичал из селото, като викал колкото му глас държи:
— Аз накарах да цъфнат сухите клони!
Така той срещнал един принц, който яздел великолепен кон, съпровождан от свитата си. Като чули стареца, дворцовите хора му казали:
— Това е любопитно. Я да видим, накарай да цъфнат клоните на онази череша.
Старецът се покатерил на черешата и я поръсил с малко пепел, пошепвайки чудотворните думи:
„Арамбоши, парамбоши, акадиномото". И дървото в миг разцъфтяло.
— Това е чудесно! Ти накара черешата да цъфне посред зима — рекъл принцът и дал за награда на стария човек пълна торба с жълтици.
Ядът на стария сребролюбец, който узнал за новото чудо, бил безмерен. Той скочил, грабнал един панер, сложил в него малко пепел от печката си и тръгнал, като казал на жена си:
— Радвай се! Като се върна, ти ще бъдеш най- голямата богаташка в страната!
Отишъл на края на селото, покатерил се на едно дърво, което растяло край пътя, и зачакал принца да се върне от своята разходка. Когато зачул конски тропот, той се развикал из цяло гърло:
— Аз карам да цъфтят сухите клони!
Принцът рекъл:
— Виж ти, още един вълшебник!
И като се обърнал към него, казал:
— Щом като притежаваш тази сила, накарай това дърво да цъфне.
— Арамбоши, парамбоши, акадиномото — изрекъл сребролюбецът.
И като повтарял това заклинание, той пръскал пепелта по дървото.
Но този път нищо не станало. Той помислил, че не е хвърлил достатъчно пепел. Загребал с пълни шепи и я разпръснал във въздуха. И то така, че наместо да попада на клоните, влязла в очите, носа и устата на принца и на хората от неговата свита. Принцът, разбира се, много се разгневил и заповядал на войниците си да му доведат виновника.
Старият сребролюбец се хвърлил в краката на принца и се разплакал:
— Това е справедливо наказание за моята лошевина! Това е отмъщението на Сиро! Аз искам да се поправя. Няма да бъда вече алчен, скъперник и зъл. Накажи ме, принце, после ме остави да изкупя своите грешки. Милост, милост!
Принцът го смъмрал строго. Но после, трогнат от сълзите му, го пуснал да си върви, без да му наложи наказание.
Старият сребролюбец се разкаял и станал добър, като своите съседи, които му простили всичкото зло, което им бил причинил.
Така завършва и чудната приказка за Сиро.

Имало в старо време един наемен войник, който дълги години служил вярно на царя. Но войната свършила, пък и войникът поради много рани, получени в битките, не можел вече да служи, та царят му рекъл:
– Нямам вече нужда от тебе и можеш да си вървиш у дома. Няма да получаваш пари занапред, защото плащам само на онези, които са на служба при мен.
Не знаел войникът с какво ще преживява отсега нататък, тръгнал си угрижен, вървял цял ден и по мръкнало стигнал в една гора. Когато притъмняло съвсем, видял някаква светлина, запътил се към нея и спрял пред една къща, в която живеела вещица.
– Дай ми да похапна и пийна и ме остави да пренощувам, иначе ще загина – – рекъл й той.
– Охо – отвърнала тя, – кой дава нещо на избягал войник? Но аз ще се смиля над тебе и ще те приютя, ако извършиш, каквото ти поискам.
– Какво искаш? – попитал войникът.
– Да прекопаеш утре градината ми.
Съгласил се войникът и работил на следния ден, колкото му държали силите, но не успял да свърши до вечерта.
– Виждам, че днес не можеш повече – рекла вещицата. – Ще те оставя още една нощ тука, но утре ще ми насечеш и нацепиш една кола дърва.
Войникът употребил за тая работа целия ден и вечерта вещицата му предложила да остане още една нощ.
– Утре ще ми свършиш само една дребна работа. Зад къщата има стар пресъхнал кладенец и в него ми падна свещта. Тя гори със син пламък и не угасва. Ще слезеш да ми я извадиш.
На другия ден старицата го завела до кладенеца, накарала го да влезе в един кош и го спуснала долу. Намерил той свещта със синия пламък и дал знак на старицата да го изтегли пак горе. Тя го изтеглила, но когато наближил отвора на кладенеца, протегнала ръка да му вземе свещта.
– Не – рекъл той, защото разбрал лошото й намерение, – няма да ти дам свещта, докато не стъпя с двата крака на земята.
Вещицата се разярила, пуснала го да падне в кладенеца и си отишла.
Паднал клетият войник на влажното дъно, без да пострада, и свещта продължавала да пръска синя светлина, но какво можела да му помогне тя? Разбрал, че няма да избегне смъртта, поседял известно време в безмерна тъга, после случайно бръкнал в джоба и напипал лулата си, която още била наполовина пълна.
"Това ще бъде последното ми удоволствие" – помислил си той, извадил я, запалил я от синия пламък и запушил. Но щом пушекът почнал да се вие в кладенеца, пред войника неочаквано се изправило едно дребно, черно човече и го попитало:
– Какво ще заповядаш, господарю?
– Откъде-накъде ще ти заповядвам аз? – отвърнал изумен войникът.
– Длъжен съм да изпълня всичко, каквото поискаш – рекло човечето.
– Добре – – рекъл войникът, – – тогава ми помогни най-напред да се измъкна от кладенеца.
Човечето го уловило за ръка и го повело през един подземен проход, но не забравило да вземе свещта, която пръскала синя светлина. Из пътя му показало всички съкровища, натрупани скритом от вещицата, и войникът си взел толкова злато, колкото можел да носи.
Като се намерил отново горе на земята, той рекъл на човечето:
– Сега иди да вържеш дъртата вещица и я заведи при съдията.
След малко тя префучала като вихър край войника – била яхнала един див котарак и непрекъснато надавала ужасни писъци. Не минало дълго време и ето че човечето се върнало.
– Всичко е наред – рекло то, – вещицата е вече в затвора. – И попитало:
– Какво друго ще заповядаш, господарю?
– Сега засега нищо – рекъл войникът, – можеш да се прибереш у дома. Но повикам ли те, пристигай незабавно!
– Нужно е само да си запалиш лулата от свещта със синия пламък и аз начаса ще се изправя пред тебе – рекло човечето и после изчезнало от очите му.
Войникът се върнал в града, откъдето бил дошъл. Купил си хубави дрехи, влязъл в най-скъпата странноприемница и заповядал на съдържателя да му нареди една стая колкото е възможно по-разкошно. Приготвили стаята, настанил се войникът в нея, повикал черното човече и му рекъл:
– Аз служех вярно на царя, но той ме отпрати и ме остави да гладувам. Искам да му отмъстя.
– Какво да сторя аз? – попитало Човечето.
– Късно тази вечер, щом царската дъщеря си легне и заспи дълбоко, донеси я тук да ми послугува.
Човечето рекло:
– За мене тази работа е лесна, но ще бъде опасно за тебе, ако се разчуе. Може лошо да си изпатиш.
Щом ударило полунощ, вратата изведнъж се отворила сама и човечето внесло царкинята в стаята.
– Аха, пристигна ли? – викнал войникът. – Веднага на работа! Иди да вземеш метлата и измети!
След като помела, той й заповядал да дойде пред креслото му, протегнал нозете си и рекъл:
– Изуй ми ботушите!
После ги запратил по главата й, а тя трябвало да ги дигне, почисти и лъсне. Тя изпълнила всичко, каквото й заповядал, без съпротива, мълчаливо и с полузатворени очи.
А щом пропели първи петли, човечето отново я занесло в царския дворец и я положило в леглото й.
Събудила се царкинята на другата заран, отишла при баща си и му рекла, че сънувала чудноват сън.
– Понесоха ме със светкавична бързина по улиците и ме оставиха в стаята на един войник, на когото трябваше да слугувам, да върша най-черната работа, да му мета стаята и да му чистя ботушите. Беше само насън, а пък съм толкова уморена, като че наистина съм вършила всичко това.
– Може да не е било сън, а действителност – рекъл царят, – та ще ти дам следния съвет: направи малка дупка на джоба си и го напълни с грахови зърна. Ако те отнесат пак, зърната ще изпадат през дупката и ще оставят следа по пътя.
Докато царят я наставлявал така, човечето стояло невидимо отстрани и чуло всичко. През нощта, като понесло пак спящата царкиня по улиците, няколко грахови зърна наистина изпадали, но не могли да оставят следа, тъй като хитрото човече предварително осеяло всички улици с грахови зърна. И царкинята трябвало повторно да слугува, докато пропели първи петли.
На другата заран царят пратил хората си да търсят следата, но техните усилия били напразни, защото по всички улици сиромашки деца събирали граховите зърна и викали:
– Тази нощ е валял грах.
Тогава царят рекъл:
– Трябва да измислим нещо друго. Легни си тази вечер с обувките и като си тръгваш оттам, скрий едната някъде. Аз ще я намеря.
Черното човече пак подслушвало и узнало намеренията на царя, затова вечерта, когато войникът му поръчал да донесе пак царкинята, то се помъчило да го раздума и му рекло, че не знаело средство против тая хитрина; а пък ако намерели обувката у войника, щял лошо да изпати.
– Прави, каквото ти рекох – отвърнал войникът. И царкинята трябвало трета нощ поред да прислужва.
Ала преди да я отнесат обратно в двореца, тя скрила едната си обувка под леглото.
На другата заран царят пратил да дирят обувката на дъщеря му из целия град. Намерили я у войника, който по молба на човечето бил напуснал града, но скоро го настигнали, хванали го и го хвърлили в тъмницата. В бързината си той пък бил забравил най-важните неща: свещта, която пръскала синя светлина, и златото. Имал в джоба си само една жълтица.
Но както стоял окован до прозореца на тъмницата, зърнал едного от другарите си да минава по улицата. Почукал тогава на стъклото, приближил се другарят му и той му рекъл:
– Забравих в странноприемницата едно вързопче. Имай добрината да ми го донесеш, ще ти дам една жълтица.
Отърчал неговият другар и му донесъл вързопчето. Отпратил го войникът, запалил лулата си и черното човече веднага се вестило.
– Не се страхувай! – – рекло то на господаря си. – Върви, където те водят, и се остави в ръцете им. Вземи само свещта, която пръска синя светлина, със себе си!
На другия ден изправили войника пред съда и макар че не бил извършил никакво престъпление, съдията го осъдил на смърт. Но като го извеждали от съда, той помолил царя за една последна милост.
– Каква? – попитал царят.
– Разреши ми да изпуша на път към лобното място още една лула.
– Можеш да изпушиш и три – отвърнал царят, – но не си въобразявай, че ще ти подаря живота.
Извадил войникът лулата си, запалил я от свещта със синия пламък и щом се дигнали няколко колелца пушек, човечето се явило. Държало малък бич в ръката си и попитало:
– Какво ще заповядаш, господарю?
– Набий тоя продажен съдия и стражарите му така, че да се натъркалят по земята! Но недей забравя и царя, който се отнесе тъй лошо с мене.
Развъртяло се светкавично човечето насам-натам и всеки, когото само докоснело с бича си, падал веднага на земята и не смеел да мръдне. Изплашил се царят, ударил го на молба и само за да запази живота си, отстъпил царството си на войника и му дал дъщеря си за жена.

Един баща повикал веднъж тримата си сина да дойдат при него и подарил на първия петел, на втория коса, на третия котка.
– Аз съм вече стар – рекъл той – и смъртта ми наближава, затова реших, докато съм още жив, да ви осигуря. Пари нямам и това, което ви давам сега, явно няма голяма цена. Важното е да го употребите разумно. Ако намерите страна, дето подобни неща още не са известни, те ще ви донесат щастие.
След смъртта на бащата големият син тръгнал по света с петела си, но където и да отидел, петелът бил вече известен. В градовете го виждал още отдалеко по кулите, дето се въртял наспротив вятъра, а по селата го чувал да кукурига във всеки двор и никой не се дивял на неговата птица. Ето защо той не можел да се надява, че петелът ще му донесе щастие.
Но най-сетне се случило да попадне на един остров, дето хората никога не били виждали петел, а също така не умеели да разпределят времето си. Знаели наистина кога било сутрин и кога вечер, но през нощта, ако не спели, никой не можел да се оправи в тъмното за времето.
– Вижте – рекъл им той – каква горда птица! Носи рубиненочервена коронка на главата, а на нозете има шпори като истински рицар. Ще ви повиква три пъти през нощта в точно определено време и като ви повика за последен път, да знаете, че слънцето скоро ще изгрее. Обади ли се пък посред ясен ден, времето сигурно ще се развали.
Това много се харесало на хората. Те не спали цялата нощ и слушали с голяма радост как петелът обаждал високо и ясно времето в два, в четири и в шест часа. Попитали го може ли да им продаде птицата и колко иска за нея.
– Горе-долу толкова злато, колкото може да носи едно магаре – рекъл той.
– Нищо пара за такава скъпа птица – викнали всички и на драго сърце му дали исканата цена.
Когато се завърнал с богатството у дома си, братята му се смаяли и средният рекъл:
– Тогава и аз ще тръгна по света да видя дали не мога да продам косата си също така изгодно.
Но скоро загубил надежда, защото на всяка крачка срещал селяни, които също като него носели коси на рамо. Ала накрая все пак попаднал на един остров, дето хората не знаели какво е коса. Когато там житото узрявало, те докарвали топове пред нивите и поваляли стръковете със стрелба. Но тази работа била много несигурна: един стрелял високо над класовете, друг улучвал не стръковете, а самите класове и ги разпилявал на вятъра, пък и на всичко отгоре стрелбата дигала нетърпим шум.
Ала средният брат запретнал ръкави и почнал да коси тъй тихо и тъй бързо житото, че хората зяпнали от почуда. Съгласни били да му дадат за косата всичко, каквото поиска. И му дали кон, натоварен с толкова злато, колкото можел да носи.
Тогава и третият брат решил да намери добър купувач за котката си. С него се случило същото: докато стоял на сушата, не постигнал нищо, защото навсякъде имало толкова много котки, че хората обикновено давели новородените котенца в реките. Накрая заминал с кораб за един остров и там за щастие никой още не бил виждал котка. Мишките били се наплодили тъй, че просто танцували по масите и столовете, все едно дали стопанинът си бил в къщи, или не. Хората пищели страшно от тая напаст, но и сам царят в двореца не знаел как да се отърве от нея. Мишките цвъртели на всички страни и изгризвали всичко, каквото успявали да докопат.
Но ето че котката тръгнала на лов, скоро очистила няколко зали от мишките, и хората помолили царя да купи чудотворното животно за царството. Царят на драго сърце дал на момъка каквото поискал: един катър, натоварен със злато. Така и третият брат се завърнал у дома с голямо съкровище.
Котката се забавлявала чудесно с мишките в царския дворец и изподавила толкова много от тях, че хората вече не могли да ги броят. Но след толкова работа накрая се сгорещила и ожадняла. Спряла се, дигнала глава и измяукала:
– Мяу, мяу!
Царят и цялата му придворна свита чули тоя странен звук и толкова се изплашили, че побягнали от двореца навън. На двора се състоял коронен съвет: какво най-разумно би могло да се направи. Накрая взели решение да изпратят при котката вестител, който да я покани да напусне доброволно двореца, в противен случай щели да я изгонят насилствено. Съветниците рекли:
– Предпочитаме да страдаме от мишките, с тая напаст вече сме свикнали, отколкото да търпим тоя звяр, който застрашава живота ни.
Един паж се изкачил горе и попитал котката ще напусне ли доброволно двореца. А котката, която била ожадняла още повече, отвърнала само:
– Мяу, мяу!
Пажът разбрал "не, не" и предал отговора й на царя.
– Добре – рекли съветниците, – тогава ще употребим сила.
Докарали топове и почнали да стрелят по двореца, докато го подпалили. Когато огънят стигнал до залата, в която била котката, тя скочила благополучно през прозореца навън, но обсадителите не спрели стрелбата, докато не изравнили двореца със земята.

Един младеж от Валтелина, като не намерил работа в родината си, емигрирал в Германия и тъкмо в Берлин го приели на една постройка като строителен работник. Ма­рио – така се казвал младежът – бил много доволен: работел много, ядял малко и това, което припечелвал, отделял настрана, за да се ожени. Веднъж обаче, докато изливали основите на една нова постройка, скелето се счупило, Марио паднал в кофража с железобетон, загинал и не било възможно да извадят тя­лото му.
Марио умрял, но не усещал никаква болка. Бил за­творен в една от колоните, които крепели голямата по­стройка, малко му било тясно, но като изключим това, мислел и чувствувал както преди. Когато свикнал с новото си положение, можал дори да отвори очи и да погледне къщата, която растяла около него. Имал чувството, че сам крепи новото здание и от това му олеквало, загдето не можел да изпрати вест за себе си нито в къщи, нито на кле­тата си годеница.
Тъй както бил скрит в дълбочината на основите, никой не можел да го види или дори да предположи, че той е там, по това за Марио нямало значение.
Къщата израснала до покрива, сложили й врати и прозорци, апартаментите били продадени и купени, об­заведени с мебели и накрая дошли да живеят много се­мейства. Марио опознал всички живущи — възрастните и децата. Когато децата лазели по пода и се учели да ходят, гъделичкали го по ръката. Когато девойките излизали по балконите или се показвали на прозорците, за да видят своите любими, Марио чувствувал върху собствената си буза мекото докосване на русите им коси. Вечер чувал разговорите на семействата, събрани около масата, нощем каш­лицата на болните, преди зори звъненето на будилника на един фурнаджия, който ставал пръв. Животът на къщата бил животът на Марио, радостите на къщата, етаж по етаж, и нейните болки, стая по стая, били негови радости и болки.
Но ето, че един ден избухнала войната. Започнали бом­бардировките над целия град и Марио чувствувал, че и неговият край приближавал. Една бомба ударила къщата и я съборила. Останала безформена купчина от развалини, счупени мебели, смачкана покъщнина, под която останали да спят завинаги жени и деца, изненадани в съня си.
Чак тогава Марио наистина умрял, защото умряла къщата, родена от неговата гибел.

В началото земята била цялата сбъркана. Да се направи по-обитаема коствало много усилия. Нямало мостове, за да се минава по тях над реките. Нямало пътеки, за да се изкачва човек по планините. Искаш да седнеш? И сянка от пейки нямало. Умираш за сън? Не съществувало такова нещо като легло. За да не си убодеш краката — нито обу­ща, нито ботуши. Ако виждаш слабо — не се опитвай да намериш очила. Нямало топки, за да поиграеш на футбол, липсвали тенджера и огън, за да си свариш макарони, дори като помисли човек — липсвали и макарони. Изобщо ня­мало нищо. Нула без нула и толкова. Имало само хора с две ръце за работа и най-големите неизправности могли да се поправят. Но за оправяне остава още много: запрет­нете ръкавите, има работа за всички!