www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Имало петима братя. Четиримата от тях били едри и снажни, а петият — дребничък като кратунка. Така му и викали. И това име толкова му подхождало, че никой не си спомнял как бил кръстен.
Един ден снажните братя си рекли:
— Предстои ни дълъг път. Щи ни срещнат много хора. Защо ни е Кратунката, само да ни грози? Така сме си лика-прилика.
И не го взели със себе си. Като стигнали до една дълбока река, най-старият брат се усмихнал:
— Видяхте ли, ако беше с нас Кратунката, трябваше да го носим на ръце.
На другата нощ влезли в една висока гора. Вторият брат рекъл:
— Представяте ли си да беше с нас Кратунката, щяхме да го изгубим в гъсталака. Дългият път е за високи хора.
Като свършила гората, започнали да се катерят по едни големи камъни. Третият брат не се сдържал и се обадил:
— Добре, че Кратунката остана в къщи.
Трябваше да го носим на гръб из този камънак. Върнели, вървели, най-после изгубили пътя. А наоколо — широко поле. Открай докрай, докъдето ти видят очите, само трева и ниски храсти. И нямало нито една височинка, за да погледнат от нея. Какво да правят? Само едно тънко високо дръвце стърчало, но който и да се опитвал да се качи, то се огъвало и той тупвал на тревата. Тогава четвъртият брат казал:
— Това тънко дърво може да издържи само най-малкия ни брат. Само Кратунката би се изкачил на високия му връх и би намерил пътя. Трябваше да го вземем с нас. Сбъркахме.
— Сбъркахме! — отвърнали братята и навели виновно глави.

Веднъж Марийка се разболя. Болеше я главата. Цял ден лежи в къщи — не поглежда дори през прозореца. Дълго лежа тя. Стана й мъчно за дърветата, за жълтите лалета и шарените пеперуди и заплака. А от горе, отвисоко, я забеляза слънцето — слънцето, което вижда всичко. Застана то до прозореца и потропа.
— Кой хлопа?
— Аз — отговори слънцето.
— Какво желаеш?
— Пусни ме при тебе.
— Защо?
— Да си поприказваме. Отвори прозореца!
— Мама ще ми се скара.
— Няма. Аз я питах.
Бутна слънцето прозореца и влезе в стаята, разпиля се, заблестя. Седна на възглавницата до главата на Марийка и започна да се смее от радост.
— Какво ще ми кажеш? — запита го тя.
— Дай да ти погаля косичката.
— Ще ме опариш.
Не се плаши. И слънцето погали косичката й.
— Сега бузичките
И погали бузичките. А Марийка го попита:
— Какво ще ми разправиш? Слънцето стана сериозно и каза:
— Цветята ми са сърдити.
— Истина ли?
— Да. И пеперудите ми са сърдити.
— Защо?
— Казват, че не съм искал да те излекувам.
— Нима ти можеш да ме излекуваш?
— Разбира се.
— Как?
— Това е тъй просто. Пускай ме всеки ден да влизам при тебе през прозореца. И аз ще ти разкажа приказки, които научих през време на моите далечни пътешествия.
— Но ако не ме излекуваш?
— Тогава никога вече няма да изгрявам.
И слънцето започна да й разказва чудни приказки, а Марийка притвори дългите си клепки и заслуша. Разказваше слънцето за сините планини и бурните морета, за хората и животните, с които е разговаряло по своя път…
Марийка заспа. Дълго спа. А когато се събуди, беше вече здрава. Вън цветята и пеперудите шумяха. Шумяха и казваха: – Слава на слънцето! Слава на слънцето! То излекува нашата Марийка! Слава!

Поповата лъжичка живееше в една много хубава локва. Тя си плуваше по цял ден, гмуркаше се, подскачаше, играеше си. Около нея имаше много жаби — те спореха помежду си, надвикваха се, но поповата лъжичка не им обръщаше внимание. Пък и тя бе много мъничка, за да се интересува за какво се карат жабите. „Нека се карат, тяхна си работа! Ние си имаме цяла локва и много хубава опашка, затуй не трябва да обръщаме внимание на жабешката врява!" — тъй си мислеше поповата лъжичка и си играеше в локвата.
Един ден тя реши да излезе на брега на локвата. Бяха й пораснали вече крачета, можеше да се поразходи и по сушата. Щом изпълзя на брега, тя се огледа в локвата и видя, че й няма опашката.
— Къде ми е опашката? — попита поповата лъжичка.
Но жабите не й отговаряха нищо, а продължаваха да се гмуркат в локвата и да се карат помежду си. Никои пък правеха от брега такива големи скокове, че свят да ти се завие.
Поповата лъжичка тъй и не разбра къде й е опашката! Тя не знаеше, че е пораснала вече, че е станала жаба и че жабите нямат опашки. Как тъй преди имаше опашка, а сега няма опашка! Сигурно е останала в локвата.
Като реши, че опашката й е останала в локвата, младата жаба скочи от брега. Започна да се гмурка и да обикаля, стигна чак до дъното, разрови там тинята, но не намери нищо. Всички жаби се мятаха из локвата, ровеха тинята по дъното, излизаха на повърхността, колкото да вземат въздух, и пак се гмуркаха. Беше такава голяма мътилка, че нищо не се виждаше наоколо. Нашата жаба се ядоса, почна да се кара на другите жаби да не мътят толкова много водата, но като се ослуша, разбра, че й другите жаби й викаха същото и всяка крещеше в ушите на съседката си да не мъти толкова много локвата, че не може да си намери опашката.
Така жабите се караха до вечерта, прегракнаха от викане, но нито една от тях не млъкна. Всяка си искаше опашката и всяка си мислеше, че опашката й е останала в локвата. Макар и жаби, те много добре си спомняха колко хубави опашки имаха, когато бяха попови лъжички.
На другия ден пак продължиха караницата; караха се и през нощта и не дадоха никому да заспи. И на следващия ден направиха същото, и на следващата нощ, и през деня след нощта, и през нощта след деня, та чак до днес. И днес, ако минете край локвата, ще видите там жабите да вдигат врява, да се лутат из локвата, да ровят тинята по дъното и да търсят опашките си. Някои ще кажат, че жабите са глупави… Я си помислете, ако и ние имахме опашки и бяхме ги загубили, няма ли да ги търсим? Сигурен съм, че ще ги търсим и дори по-голяма врява ще вдигаме.
Хубаво е, че нямаме опашки!

Тих ветрец повя и рече:
— Ясна пролет иде вече!
Чу го ранното кокиче — мило белокрило птиче, щом го чу — и кукуряка разцъфтя из храсталака. Чу го още минзухара и зашепна на овчаря:
— Иде пролет разцъфтяла, посрещни я ти с кавала!
И по пъстрите баири старият овчар засвири.
Скача бистрото поточе, скача, пее и клокочи, а кавалът му приглася — кръшна песен се разнася.
Веселушката лисица ситно ситни ръченица, гледа рунтавата мечка и подрусва се полечка. Па се хвана за играта Зайо Байо от гората. Рипа, скача като булка пъргавата невестулка. Катеричката юнашка вири дългата опашка.
Еква горската поляна от играта разлюляна…
Надойдоха китни дружки — тъмнооки теменужки, надойдоха минзухари, техни весели другари.
Радостна от веселбата пъпчици разви гората и от всеки клон надвесен се разнесе птича песен.
Както с трепет някой гледа сватба в двора на съседа, тъй и Слънчо се навежда и зад хребета поглежда тая веселба в гората — ръченицата, хората. Веселбата му хареса, та отиде да калеса по обичаите хорски гости от страни задморски.
В тоя край така познат щърк пристигна като сват, а под родните стрехи лястовиците-снахи долетяха неусетно, зачирикаха приветно. Кацнала на млада бука, кукувицата закука, сойка се разшета първа като весела свекърва.
Славеят — певец чудесен, пък закърши звънка песен и разцъфналата круша го унесено заслуша.
Нивата си бодна пак китки алени от мак и на слънце за орача почна да пече погача.

Дойде есента. Заваляха дъждове. Задухаха ветрове. На заека му омръзна да студува. Дощя му се под покрив да живее. Тръгна из гората да дири подслон.
Стигна до един стар дъб. Почука на кората веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук? Аз търся дом!
Отвори се една вратичка. Показа се главичка.
Катерицата помисли и каза:
— Направи си в дъба къща. Ще ми станеш съсед. Ще живеем в дружба занапред!
Заекът я послуша. Задраска с нокти, загриза със зъби — дупка ще дълбае, в дъба ще живее.
Не щещ ли, наблизо кацна Сойка. Видя Зая, закрещя. Сто свраки събра. Нападнаха заека. Прогониха го от дъба.
Тръгна Зайо омърлушен из гората. Разбра — в дърво не се живее. Ще трябва другаде да се подслони. На някое скрито място, де няма зверове, де няма врагове. Вървя, вървя, пред къщичка се озова. Почука на вратата веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук? Аз търся дом!
Излезе Ежът. Покани Зая жилището да разгледа, отвред да го огледа.
Вътре топло и приятно. Ни вали, ни духа. Сладко може да се спи. Всякакви удобства — постели меки, килимчета и дюшеци.
Ежът нагости Зая. Съвет му даде:
— Остани при мен. Ще живеем братски в мир!
Остана Зайо при таралежа. Живя с него ден, два, три. На четвъртия дойде Лисана. Разби вратата. Събори стената…
Ежко се сви на кълбо, покри се с бодли. А Зайо изскокна вън като стрела…
Заподскача из гората. Размишлява:
„И такава къща не е за мен. Трябва да диря здрав дом. На някое скрито място, де няма зверове, де няма врагове."
Насреща му пещера тъмнее. Почука на скалата веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук? Аз търся дом! Отвътре се обади глас:
— Влизай без покана. Бъди ми гост! Горската сова замижа с едното си око.
Изслуша мъдро Зая и отвърна:
— Живей с мен. Аз прекарвам тук по цял ден!
Остана заекът в пещерата. Живя ден, два, три. На четвъртия пристигна Мецана. Зарева, размаха страшни лапи. Глава замята. Прогони ги, па легна да спи сама…
Разбра Зайо — и в пещера не се живее. Ще трябва свой дом да си строи. На някое скрито място, де няма зверове, де няма врагове. Вървя заекът, вървя. Цяла нощ го дъжд валя. Осъмна в дола. Гледа — здраво жилище в брега.
Почука на стената веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук? Аз диря дом!
Дебелият стопанин се показа. Изслуша Зая.
Почеса се по тила, па отсече:
— Не влизай! Не нанасяй смет! Вземи от мен съвет. Направи си дом ей там в брега. Копай, сложи основи! Забий подпори и гради зид по зид!
Послуша заекът язовичия съвет. Залови се на работа. Стаичка изгради. Прозорец й постави. Издигна комин. Тавана обкова. Сред стаята сложи стара гъба вместо маса. Столове нареди, дома си подреди. Паякът му изплете завеска. Горската мишка коренишка килим му изтъка. Кълвачът изляла закачалка, проби ключалка.
Заживя Зайо щастлив. Живя седмица, две, три А на четвъртата се случи беда. В къщи се вмъкна Порът, стар разбойник. Нападна Зая па кревата. Сънят му прекъсна. Половин ухо му откъсна…
Отърва се заекът, но остана без дом.
Избяга пак в гората. Мисли, разсъждава:
„Добре, че влезе Порът, а не Лисана… Скрито място трябва да се дири, де няма торове, де няма врагове."
Не щещ ли — напреде му селце.
Примъкна се Зайо край един плет на сушинка. Гледа — зад плета колиба. И хубава, и здрава. Почука на вратата веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук?
Домакинът изръмжа, излая. Погна грозно Зая.
Гони го по баири и рътлини. Най-сетне му омръзна да лае. Остави го, в селцето се върна.
Зимата дойде, сняг заваля. Вредом побеля. Остана заекът без подслон. Легна под един трън в полето. Зъзне, размишлява:
„Сега накъде? Навсякъде зверове, навсякъде врагове… Разбра се — ще се мре!"
Поплака си заекът, поплака, па заспа от умора под тръна.
През нощта снегът валя, валя. Затрупа гори, затрупа поля. Навред насипа, и тръна засипа. Събуди се заекът. Що да види? В бяла къщица лежи. С бели стени, с бял таван, от никого не кован. Няма маса, стол, ни печка. Няма дори вратичка. Но вътре топло, светло. В къщичката нито вее, нито духа.
Зарадва се Зайо. Зашъта.
Направи си под снега врата. Душник в покрива издълба. Ледени стъкла постави. Нищо не забрави. Па се разположи в своя дом. Нощем скита за храна, сутрин се прибира. Следите си крие, никой къщата да не открие. Така доживя до пролетта, на скрито място, де няма зверове, де няма врагове…

Едно черно птиче с жълтеникава човка и жълти крачета, не много голямо, но не и малко, кацна на старата круша.
Старата круша беше на сто и една година. Плодовете й бяха обрани през лятото. Само една жълта круша беше останала, затулена в шумата й като кадънка.
Черното птиче заскача пъргаво от клон на клон, обърна се на една страна, после на друга, разперило опашчица като метличка. Златно огънче трепна в очите му — беше от есенното слънце. Птичето радостно изчурулика:
—  Тю-тюк, чи-чи-чири, чик-чик, трулюлю-люк, чи чи-чи!…
То видя жълтата крушка на старото дърво — може би оттам идеше и радостта му.
С жълтеникавата си човка птичето клъвна  сладкия плод, захапа късче от крушката. Една свежа капка се свлече по перушината на гушата му. То леко се отръска, наведе се и политна към близката габърова горица. В края на гората на мъхесто камъче, което едва се подаваше от тревата, черното птиче постави късчето от зрялата крушка.
— Тю-тюк, чи-чири, чик, чи-чи… — отново изчурулика то весело, раздроби с човката си сладкото парченце, заобръща се насам-нататък с разперената си опашчица като метличка и почна бързо и лакомо да гълта.
Боеше се може би някой да не му отмъкне храницата.
Една кафява лъскава семка от крушката изхвръкна под човката му. Търкулна се по камъчето и потъна в малка копка в меката земя, където бе стъпвало голямо горско животно. Стъпката беше дълбока и когато валеше дъжд, на дъното й се утаяваше вода.
Птичето не забеляза семката или не искаше да знае за нея. То напълни гушката си, изтри с крилце човката си, отръска отново перушината си и изчурулика, вече по-кратко:
— Тю-тюк, чи-чири-чик…
Стрелна се като захвърлена бучка пръст, издигна се високо, високо зад габъровата гора.
Кафявата лъскава семка остана на дъното във влажната стъпка. Над гората надвечер започна да вали тих дъжд. Мътно ручейче, потекло край корените на дръвчетата, свлече мека земя, окапали шумки.
Стъпката нагизна от водата, изравни се с пръст, затрупа се с шума и малката семка потъна вдън земя, притихна, спотаи се.
Дълга, дълга зима беше покрила със снежна покривка габъровата горица.
Една измършавяла катеричка се свлече по стъблото на високо дръвче до стъпката, където кафявата лъскава семчица се спотайваше под меката шума.
Беше й студено, не обичаше зимата. Но лешниците, орехите, жълъдите в хралупата й, които бе събирала през есента, се бяха свършили. Катеричката беше гладна. И тя слезе на земята, помириса снега, запъпри с крачета. Светлият сняг я ослепяваше. Пръснаха се по гърдите й ледени иглици, бял снежен прашец се полепи по муцунката й. Тя потрепера, сви горната си устна, два предни зъба като теслички се лъснаха — по-лъскави от безценни камъчета. Но семката тя не намери.
Под бялата снежна покривка на топло в меката земя семката остана в копката цяла-пеленичка до края на зимата.
Гладната катеричка се покатери пъргаво по стъблото па габъра, преметна се по клоните, запрехвърля се от дърво на дърво по-дълбоко в гората. Дългата й мъхната опашка събаряше снега от клонките.
Една ледена шушулка, голяма колкото дръжка на камшиче, тупна върху гръбчетата на две зайчета, сгушени под снежен храст едно до друго. Те се топлеха и си приказваха за било и не било, свиваха муцунките си, надлъгваха се. Изплашени от шушулката, скочиха като попарени. Първото зайче побягна на изток към горната гора, другото на запад към долната гора. Една шарена сврака-присмехулка врътна опашка и изкрещя подире им:
— Бягайте, бягайте, хей! Белите великани събарят гората Триста вълци точат зъбите си на мермер камък за кожите ви!…
През планината от юг духаше добрият стар вятър. От очистеното небе през светналите клонки в горичката навлизаше пролетно слънце. Снегът се затопли, потекоха на разни страни мътни поточета. Гората почна да шуми, да шушнат в нея сто млади и добри ветрове.
Ден след ден напъпилата гора се разлисти, спуснаха се от леските реси като котешки лапички. Разпукпаха се цветове, поникнаха нови треви, бурени. Пойните птичета напълниха-гората. Зажужукаха диви пчели с мъх по крачетата, по коремчетата. Запълзяха бръмбари, запрелитаха мушици, пеперуди. Ниско в дола, над рекичката, полетяха водни кончета с крилца от тънка коприна. ..
От гората закука кукувица.
Три бабички, тръгнали за млада коприва, се спряха на припек покрай гората — да слушат. Заброиха на пръсти: колко години ще живеят? Броиха, броиха… до три — сбъркаха! Бяха забравили да броят…
Беше дошъл април и в Зелената планина, и в Синята планина. В габъровата горица гугукаха Гълъби… И един ден там, дето кафявата лъскава семка се беше търкулнала в стъпката на голямото горско животно, от меката пръст под гнилите шумки изскокна на бял свят млада фиданка. Поникна тя в затоплената плажна земя от кафявата лъскава семка, далеч от майка си — от старата круша — хубава, стройна, жилава…
Така черното птиче с жълтеникавата човка и жълтите крачета пося, без да иска, покрай дръвчетата наоколо да разберат какво става, тя се източи, порасна като момиченце, със зеленикаво гладко стъбло, с разперени клонки, окичени с кръгли листенца.
Тъй хубаво почна животът на младата круша в края на габъровата гора — в ранната пролет! И добрият стар вятър запърпа в младата й коронка от сутрин до вечер, а стоте млади ветрове засвириха в клоните й със сто медени сребърни свирки…
Какво се случи по-нататък с младата круша? Това ще научите в следващата приказка.
*
Пак беше дошъл април в края на габъровата гора, където черното птиче с жълтеникава човка и жълти крачета изяде късчето от сладката круша. Вие помните, нали, какво стана с кафявата семка в стъпката на голямото горско животно? От нея беше изникнала млада фиданка. Колко пролети, лета, есени, зими бяха минали оттогава — знае ли някой? Много: една, две… повече!
Дръвчето беше пораснало — стройно, хубаво, с много, много лъскави клонки, с разперена коронка. В нея добрият стар вятър пъпреше от сутрин до вечер, а стоте млади ветрове през нощта беше тихо. Спеше цялата планина. Звездите светеха на небето. Само ниско в дола пееше планинската рекичка, шумеше по праговете, слизаше, слизаше — бързаше да стигне равнината. Тя отиваше да напои житните блокове на стопанството, люцерните, ябълковите градини, лозята, доматите, бостаните.
Спеше в голямата пещера и добрият стар вятър. Но кукувицата закука на ранина от клона на старата бука — събуди планината.
Скочи добрият стар вятър, протегна се от единия край на гората да другия, въздъхна. Заслиза от планината през папратите, смрадликата и зеленият здравец към габъровата гора, в края на която растеше младата круша. От небето светеше златното слънце. Два бели гълъба се връщаха от село, отлитаха към гората.
Затоплиха се клонките на крушата, разпукнаха се китчиците с цветните пъпки. Цъфна младата круша, покри се с бял цвят от горе до долу, заприлича на облаче. Тогава крушата разбра, че е хубава. Огледа се наоколо — към горичката. Никъде не видя дръвче с толкова хубава бяла премяна. И от голяма радост изведнъж й се дощя да проговори… това нямаше нищо лошо. Всички дървета, билки, цветя, птички, калинки, пчелици, мравки, от край свят се бяха учили да говорят. Всяка на своя език. Дали те се разбираха помежду си, не мога да ви кажа. Но добрият стар вятър разбираше езика им. Спираше се до тях, слушаше ги какво приказват, какво искат, от какво се страхуват. Понякога им шепнеше хубави думички, а друг път ги мъмреше и съветваше. Всички го познаваха, обичаха го, но се страхуваха от него. Бояха се от гнева му — когато е сърдит, когато се разлудува из планината.
И тъй младата круша поиска да проговори и проговори.
Вятърът се заслуша в нея, пошепна й нещо, помилва я — разбра я.
Какво му каза крушата?
Аз седях на камъка в края на горичката, гледах цъфналата млада круша, цялата в бяло като бяло момиченце — с бяла блузка, с бяла поличка, с бяла шапчица, с ръкавички, стъкмена, накичена като за голям празник. Радвах й се. Тогава вятърът ми пришепна на ухото какво му приказваше крушата:
Тя иска да порасте още, висока, висока. Да разпери клонките си над габъровата горичка. Всички да я видят колко е хубава и най-много — слънцето. Не иска да е малка… След туй й се ще да се накичи още повече: китчица до китчица от бели цветчета, такива, каквито ги няма нийде другаде по света. И да светят денем и нощем като звезди. По-бел! по-светли, по-едри от звездите. Всички да й се радват, да й се чудят, да я обичат — да няма по-хубава от нея в гората, по планината, по цялата горна и долна земя, от изток до запад, от север до юг…
И добрият стар вятър поиска да се изпълни желанието на крушата. Издигна се той над гората на лакът, на два — на сто лакти. Завъртя се насам-натам. Нашироко се разшета от единия край на планината до другия. От Зелената планина до Синята планина. Докато се разбере какво става, от планината се спуснаха сиви мъгли и черни облаци. Понесе се хладен полъх над гората. Листата зашушнаха. Птичките се умълчаха. А калинки! се скриха под зелените шумки. Двата бели гълъба се спотаиха под стряхата на крайната къща в селото под планината. Тогава започна да вали. Валя ден и нощ, огизна габъровата гора. Намокриха се крилцата на птичките. Намокриха се и калинките. Само мравките останаха сухи — те се бяха скрили в мравчените си къщички, в купчинките пръст до гората.
А какво стана с крушката?
Сведоха се клоните й от дъжда, свиха се цветчетата, увиснаха надолу. Изплашена заплака тя с едри сълзи. Закапаха от клонките, от цветните китчици сълза след сълза: една, две… хиляда.
— Сега какво ще стане с мене? — завайка се рушата. — Отиде ми бялата премяна. Съвсем се измокрих. — А сълзите се стичаха като ручейчета по лъскавата кора на стъблото й. Достигаха до коренчетата. Попиваха, попиваха.
— Удавих се. Нищо не остана от мене, от хубостта ми — плачеше с голяма скръб младата круша.
Едно синьо синигерче с жълта гушка и черна опашчица се криеше в клоните и. Съжали я. Попита я:
— Чур-цюр-псиит-чиип! Какво-ти-е, какво-ти-е?
Умирам, умирам, синигерче! Защо съм на тоя свят без премяна, без хубост!… Ох, по-добре да умра, да се затрия от лоши свят…
Но добрият стар вятър беше наблизо. Той се разхождаше из гората, газеше из мокрите бурени, по нагизналите мъхове. Чу той плача на крушката. Усмихна се. Проговори на себе си:
— Нали е младо-глупаво… бои се и от сянката си!
Изтегна се добрият стар вятър, дълъг, предълъг — от единия край на планината до другия, от Зелената планина до Синята планина. Задуха. Подгони облаците. Измете ги чак зад Зелената планина и зад Синята планина. Небето се очисти — синьо, високо, дълбоко. По-синьо, по-дълбоко от езеро. А слънцето огря планината, габъровата гора, младата круша. Стана топло. В гората зачуруликаха птички. Двата бели гълъба полетяха високо, високо. Калинките и мравките изпълзяха пак на белия свят.
— Колко е хубаво! — засмя се младата круша през сълзите, които още капеха от клонките и. — Светло, топло.
И тя разтвори китчиците си. Белите едри цветчета засветиха с листенцата си — по светли, по-едри от зяездите, както бе поискала крушката. Издигна се бялата й корона над горичката. Погледна нагоре, погледна надолу. Погледна към слънцето. Беше пораснала още — с една педя, с две педи.
— Какво стана сега? — зарадва се младата круша. — И по-голяма съм, и по-хубава! От единия край на планината до другия, от Зелената планина до Синята планина аз съм най-хубавото дръвче. По-хубава от мене няма нийде-никъде!…
А старият добър вятър, доволен, че е зарадвал младата круша, запъпри пак в бялата й корона и от планината се спуснаха стоте млади ветрове, зашушнаха в цветчетата, засвириха в клонките със сто медени сребърни свирки…

Когато шареното човече дошло на този свят, даже черните котки били сиви, а да не говорим за сивите котки — те си били такива, но си представяли, че кой знае какви са били. А човечето се спряло и се чудело накъде да тръгне — всичко било толкова сиво, че нищо не се виждало. Сивият път бил точно пред човечето сред сивите поляни и сивата гора, ала то си мислело, че това пред него може и да е блато.
— Хей, шарено човече! — чуло се тънко гласче.
— Кой писука?
— Аз, пилето.
— Къде си ти?
— Тук съм! Шарено човече, дай ми мъничко кафявичко за крилцата. И мъничко червеничко за опашката. И съвсем, съвсем мъничко жълто за човката.
— Добре! Вземи си, колкото ти трябва.
Пилето си взело по мъничко от цветовете.
Полетяло нагоре, нагоре, много нагоре. Изведнъж се чуло „даннн!" и малкото пъстро пиленце паднало и записукало:
— Ох, шарено човече, виж каква цицина ми излезе на главата! Ударих се в слънцето. Моля ги се, дай малко синичко за небето и малко златничко за слънцето…
— Лесно е да се каже „малко синичко" — с толкова малко могат да се направят две сини очички, но цяло небе? — И шареното човече си дало всичкото синьо и всичкото златно. Небето се вдигнало високо, много високо. Блеснало слънцето.
Тогава дошла сърничката:
— Шарено човече, хайде, кажи ми — кое е трева и кое камъни? Зъбите си ще строша, ще умра от глад.
— Това е много лошо! — казало доброто човече.
Погледнало се и си рекло:
— Дадох си синьото, дадох си златното, ноимам още много цветове. Ще дам зеленото на тревата.
И вече не чакало да го молят. Нашарило цветята с червено, жълто, виолетово. А някои и сами си взимали. Един папагал си взел от всичките цветове и другите папагали направили същото.
— Аз искам да съм чисто беличка — казала зебрата и си взела от бялото. — Не, черното ще ми отива повече. Бяла черна, бяла, черна — станала на черти.
Вървяло човечето по света и целият свят ставал пъстър и радостен. Когато го срещнало момиченцето, доброто човече имало съвсем малко от цветовете и само от розовото имало повече.
— Шарено човече, дай ми малко цветове! — помолило се момиченцето.
— Вземи ги всичките! — казало човечето. 
И изведнъж останало без цветове, изчезнало.
А розовото момиче затанцувало от радост. Поискало му се за благодарност да целуне човечето.
— Шарено човече! Хей, шарено човече, къде си?
Изтичало до цветята:
— Мили цветя, не видяхте ли едно шарено човече?
— Виолетово като мене ли? — попитала виолетката.
— Червено като мене ли? — попитала розата.
— То беше синьо! — казало небето.
— Не, то беше златно! — казало слънцето.
Натъжило се момиченцето. Уплашило се. Ами ако светът отново стане сив? …
Не тъжи и не се страхувай, розово момиченце Ако светът отново стане сив, пак ще дойде едно шарено човече, за да му даде всичките си цветове.

На тоя свят стават много чудни неща. Така например на нашата улица живееше едно момче, което никак не обичаше аритметиката. В първи клас то едвам-едвам се научи да брои до десет, а във втори клас се заседя. Просто не можа да премине в трети клас, а само го преместиха от втория на третия чин — за разнообразие. Толкова много мразеше това момче да решава задачи, че чуеше ли само буквата„з", заплакваше.Защото с буквата „з" започва думата„задача". Един ден момчето си рече:
„Защо ли си губя времето в училище? Мога прекрасно да си живея без задачи! Ще отида някъде да се хвана на работа и — край на мъките!"
Откъсна един лист от тетрадката си и написа до майка си:
„Не иЗкам да уча арЕтметика!"
От това писмо всеки можеше да разбере, че то не знае и правописа.
И тръгна момчето на път. Най-напред обиколи нашия град. И, разбира се, огладня. Изправи се пред една сладкарница.
„Я да постъпя тук на работа! — помисли си го. — Готов съм да работя цял ден за една паста на закуска и една баклава на вечеря!"
И влезе вътре.
— Какво желаеш, момченце? — попита го сладкарят.
— Искам да постъпя на работа! — отговори момчето.
— Тъй ли? Ами свидетелство за образование имаш ли?
— Ннне!… За.. .за.. .губих го! — извика момчето и изхвъркна навън.
Вървя, вървя, излезе извън града. Озова се в голяма тъмна гора. Ох, колко се плашеше момчето! Привиждаха му се в тъмнината вълци, мечки, та дори и тигри, защото освен аритметиката, то не беше изучавало добре и географията и не знаеше, че в нашите гори не се срещат тигри.
Изведнъж забеляза в мрака светлина. Приближи се. Гледа — една къща. Прозорецът свети, а зад него седи старец дългобрад и чете голяма книга.
„Дали да му се обадя? — подвоуми се момчето. — Кой го знае добър човек ли е, или пък – някой злодей! Ама щом чете книги, не ми се вярва да е лош човек!"
Тъкмо в това време старецът отвори прозорчето, подаде навън тънкия си нос и извика:
— Аз съм старец белокос,
аз съм дядо Тънконос!
Хей, момче, бъди ми гост!
Аз познах по миризмата, че дошъл е гост в гората. 
Хей, вратичке, раз-два-три, с две крила се разтвори!
Хъррр — разтвори се портата и момчето влезе. И що да види: трапезата беше наредена за двама. Нахраниха се със стареца богато-пребогато. Тогава той плесна с две ръце:
— Лъжички, панички,
послушни бъдете,
сами се дигнете, в легена скочете!
Хоп-хоп-хоп! — затракаха приборите, скочиха
легена с вода и сапун и сами се зацамбуркаха като патета в селски вир. „Магьосник е тоя старец! — реши момчето. — ох, ох, ох! Какво ли има да става с мене!"
То потрепера от студ. Беше прохладно. Старецът забеляза това.
— Студено ли ти е? Ей сега ще запалим огъня.
Но той не стана да донесе пънчета, нито бръкна в джоба си да потърси кибрит. Не, той само плесна с ръце и рече:
— Огньо, огньо златоок, запламти със ръст висок, стаята ми затопли! — Есен е, навън вали.
И веднага в огнището заиграха златни и червени пламъци.
Момчето простря премръзналите си ръце и се топли.
„Виж ти, какъв чуден старец! Голям мързеливец! Нищо не работи, пръстчето си не мърда, а си живее от хубаво по-хубаво!"
А старецът огледа брадата си в едно огледалце, плесна с ръце и ето че изневиделица профуча голяма ножица и — кръц, кръц — започна да подрязва дългото бяло руно.
— Хайде, момченце, да си поговорим, да се познаем по-добре. Кажи ми, какво обичаш най-много на света? Ама добре си помисли! — предложи старецът.
— Няма какво да мисля! — избоботи момчето. — От всичко най-много обичам пастите.
— А какво мразиш най-много?
— Най-много мразя задачите. Чуя ли само някой да каже „зззадача", все едно че сто отровни змии ми съскат насреща.
— Добре, добре! — засмя се дядо Тънконос. — Хайде сега си лягай, пък утре ще се опознаем още по-добре. Лека нощ, момченце!
— Ама къде ще легна, тук на пода ли? — учуди се момчето.
— Ах, колко съм разсеян! — викна дядо Тънконос. — Ей сега ще имаш легло. — И той пак плесна с ръце:
— Месечко изгря навън, хайде, време е за сън. Възглавничке с перушина, одеялце от коприна, бързо тука се явете, гостенчето приютете!
Чу се нежна, тиха музика и момчето видя през сънливо спуснатите си ресници едно меко бяло легло, което го канеше за сън… На сутринта го събуди пърхането на ято гълъби.
— Хайде ставай, мило гостенче! Нахрани гълъбите ми! Това ще бъде твоята работа отсега нататък.
— Чудесно! — зарадва се момчето. — Ето че човек може да си живее отлично и без да учи аритметика. Хайде, дядко, дай ми
кошницата със зърната!
— Аз имам 16 235 гълъба. Всеки от тях цолучава на закуска по 20 житни и по 20 просени зърна. Хайде, пресметни колко зърна трябва да ти отпусна и ела в килера да ги отброим заедно.
— Ау-у-у! — изрева страшно момчето. — Задача! Дядо Тънконос, ама нали снощи ти казах, че на света най-много мразя задачите. Не, не искам да храня гълъбите! Дай ми друга работа!
— Добре — съгласи се с усмивка дядо Тънконос. — Вземи тогава една лопата и една мотика. Прекопай градинката ми.
— Ето това е работа за мене! Няма цифри, няма задачи! — подскочи весело момчето.
— Само че внимавай, момче. За да бъде красива градината ми, разчертай я най-напред на 4 квадрата и 2 правоъгълника. В средата образувай кръг, който ще засадим напролет с теменужки. Квадратите трябва да имат страни, дълги по 5 метра, а пък правоъгъл…
Но момчето го прекъсна с плач:
— Дядо Тънконос, ти пак ми даваш задачи! Не мощ, не мога! Аз получих двойка на тия уроци за квадрата и правоъгълника. Ама ти не разбираш ли, че не ми даваш работа, а все задачи за решаване!
— Мое глупаво момче — каза дядо Тънконос и го погали по рошавата главица, — не можа ли да разбереш, че всички работи, които съществуват на тоя свят, са все задачи, които хората трябва да разрешат? Ето погледни моята къща. Тя също е една задача, но вече решена. Най-напред архитектът я е начертал на хартия, след това инженерът е пресметнал колко желязо е нужно, на каква дълбочина да се изкопаят основите; техниците пък са пресметнали колко тухли са необходими, колко вар и пясък, колко дни трябва да работят зидарите и накрая — колко лева ще струва цялата постройка…
— Да! — извика момчето през сълзи. — Но аз видях, че ти много добре си живееш в тази къща. Нищо не работиш. Само плеснеш с ръце… и масата сама се подрежда, огънят сам се пали, ножицата сама те подстригва. Искам и аз така да живея – предметите сами да работят вместо мене.
— Ах, ти, мързеланко, та това е най-трудната задача за разрешаване. И аз работя над тая задача. Искам да накарам машините да изместят тежкия човешки труд. Огънят, който сам се пали — това е една задача, която съм разрешил с помощта на физиката и математиката. Само че аз не плесвам с ръце, а натискам едно малко бутонче, което ти не си забелязал. Кажи ми откровено, ти за какъв ме мислиш?
— За магьосник, за какъв друг?
— Виждаш ли? А пък аз съм един стар физик, който цял живот решава задачи. И тези задачи са толкова интересни, че ти си ги помислил за чудеса! Много задачи вече съм решил аз, много задачи са решили преди мене други учени. Затова нашият живот сега е по-добър, по-лек и приятен, отколкото преди много, много години. Но още много задачи трябва да разрешим, за да стане животът ни още по хубав… Слушай, мързеливко, от задачите ти не можеш да избягаш, дори и накрай света да идеш. Ами си връзвай връзките на обущата и се връщай! Сядай и учи! Учи, мое момче, чак додето косата ти побелее и доде ти порасне брада, дълга до земята като моята!
И наистина момчето от нашата улица се завърна. Сега то ходи с радост на училище, решава задачите във всички сборници и получава само шестици. Затова още в началото на приказката аз ви казах, че на тоя свят стават много чудни неща. И какви ли още чудеса има да видим, когато това момче и неговите връстници пораснат и почнат да решават трудни, до днес нерешени задачи!

В една гора сред буки стари две зайчета — добри другари — живеели дружно и честито и в дъжд, и в слънце на открито. Под клонест бук спрял Сиводрешко, под млада шипка — Бързобежко. За тях от всички на земята най-хубава била гората — гората, дето са родени, гората с клоните зелени, с дъха на ягодите пресни и с веселите птичи песни.
Но ето че дошла тъдява лисица — хитра и лукава. Пристъпвала безшумно,леко и в тъмно виждала далеко. Тя дупка скрита и дълбока изровила си край потока. Изтръпнали в гората всички, замлъкнали щурци и птички и бързокрю като вятър разпръснала се новината:
— Пазете се, щом падне мрак! В гората се е вмъкнал враг!
— Какво да правим, Сиводрешко?
— Къде да идем, Бързобежко? От всеки шум сега се плаша.
— И аз! Гората си е наша, знам всяко долче и пътечка, а някъде да шумне клечка, и сърчицето ми се свива… Не, тъй не може, тъй
не бива! Сега, когато слънце грее, по-малко ме е страх от нея. Но вечер! … Ах, кажи ми, братко, ще спим ли пак спокойно, сладко?
Чак в тъмно зайците решили, че още утре с дружни сили, в най-хубавия горски кът къщурка ще си построят. Подпорки ще намерят прави, ще мреплетат клонаци здрави — да няма нежелани гости, здрав пън вратата ще залости. Па нека дебне, нека слуша отвънка старата хитруша.
— Строежът почва утре,… но… ще спим ли тая нощ? … Дано!
Изгряла ясна месечинка и всяка горска животинка се спотаила в тъмнината. Но всички тая нощ в гората останали до късно будни. И само два фенера чудни блестели в клоните на бука: на бухала очите. Тука като същински часовой на пост в нощта останал той. Най-после светнала зорницата. На лов не ходила лисицата. Сред шипковите храсти скрита, запяла птичка гласовита. Подскочил Бързобежко:
„Ах, дали таз сутрин се успах? А днес започваме строежа!… Не, още е росата свежа! И как е хубаво в зори — едно, две, три… едно, две, три — гимнастика да се направи. Сега бегом! Живот и здраве, довечера ще е готова и нашата къщурка нова!"
Ще почваме ли? Съмна вече! — извикал още отдалече засмян и весел Бързобежко.
Приятелят му Сиводрешко, огрян от първите лъчи, разтьркал сънено очи.
— Дойде ли? Ех, че си припрян! Я чуй — съседът ми Мецан пухти и хърка тъй, че аз не съм поспал дори и час. Все буден съм лежал нощес. Да почнем утре вместо днес!…
Отново румена зора огряла старата гора. И Бързобежко втори път дошъл къщурка да строят. Но Сиводрешко рекъл пак:
— Не мога днес! Ей в този крак ми влезе трънче и боли, като че има сто игли! Повярвай, иде ми да плача. Да дирим доктора — Кълвача, че млад съм и не ми се мре. Строежът утре.
— Е, добре!
И пъргавият Бързобежко за трети път при Сиводрешко дошъл с любезната покана да почна работа отрано.
А Сиводрешко пак не става.
— Виж — рекъл, — облак се задава и нищо чудно изведнъж да рукне над гората дъжд. А в дъжд не ходи Кума Лиса. Затуй спокойно прибери се, легни си в мекичката шума. Ще почнем утре — честна дума!
Дошъл очакваният ден. Но Бързобежко спрял смутен, полазили го хладни тръпки: видял наблизо пресни стъпки, усетил лоша миризма. Разбрал — била е тук сама наскоро хитрата лисица!… И паднала една сълзица по бузката на Бързобежко. Навел уши, въздъхнал тежко:
— Ах, братко мой, останах сам, изяла те е Лиса знам…
— Хей, тук съм, тук съм, стига плака! — извикал някой от шумака. Проскубан, с дрешка изподрана от злите нокти на Лисана и с нос, червен като черешка, след миг изскочил Сиводрешко.
— Е, утре ще строим, нали? Пък, ако ще, и да нали! — замолил Бързобежко пак.
А Сиводрешко викнал:
— Как? От „утре", братко, полза няма; днес почваме строежа двама!
Намерили си здрави клони и остри трънчета-пирони, събрали камъчета чисти, донесли паиратови листи и зайчета с дружни сили къщурка чудна построили — къщурка с покрив и вратичка, посред гората сам-самичка. А щом се мръкнало навън, вратичката подпрели с Пън, мъх зайчетата си постлали, прегърнали се и заспали.
А Лиса — гладна и сърдита — излязла в тъмното да скита. Върви и мисли: „По погрешка изпуснах снощи Сиводрешко, но тази вечер ще го хвана!"
И до къщурката Лисана по прясна заешка следа дошла безшумно. Но беда! Ни дупка има, ни пролука, как да се вмькне Лиса тука? Сумтяла, близала мустак и гладна отишла си пак.
Лисана тръгнала наслуки през три бърда, през десет чуки. На лов не отишла в гората до днес кумата опашата. Но там, сред ягодите пресни, там, дето птички пеят песни, все още като костенурка се гуши заешка къщурка.
Там гости — разни животинки, и бръмбарчета и калинки — са винаги добре дошли: на завет — в дъжд и бури зли, на сладки приказки — през май, в студа — на чашка горски чай.

Малкото бръмбарче Зум се прибра в чудна къщурка от стара кора. Пийна от менчето прясна вода, сгуши се в ъгъла и зарида:
— Как ме обидиха, майчице, всички: белките, златките, двете лисички, дребните птичета, едрите птици, даже и слепите стари къртици.
Как ме обиди кълвачът-ковачът, Гу раздавачът и Ежко шивачът, сойката Сийка и Горчо скорецът, водното конче, щурецът-свирецът…
Вчера настигнах Елица пчелица с бяло котленце и жълта метлица. Литнахме заедно: ту над реката, ту през горичката, ту низ лъката. Срещнахме, майчице, много познати: кротки, грабливи, космати, пернати. Всеки ми казваше: „Зум, добър ден!" С весели поздрави бях награден. Даже и Грак от високия клон вирна опашка — да стори поклон…
Ех, промени се от вчера светът! Вчера здрависваха, днеска — не щат!
Днеска самичък вървях из гората. Гледам скорецът си роши перата. Кресна ми сойката. Грак се разграчи. Поздрав да стори кълвачът не рачи. Гълъбът Гу надалеч отлетя. Гледам гората — това ли е тя? Белките, златките
скрити лежат. Двете лисички сърдито ръмжат. Ежко настръхнал, щурецът мълчи, водното конче на присмех бръмчи. Къртът не клати за поздрав глава. Майчице мила, защо е това? Малкото бръмбарче тропна с крака:
— Бива ли, мамо, така-онака?
Майка му Жим помълча, помълча, после с тъжовен гласец забръмча, тежко въздъхна, заплака дори:
— Питай ги, чедо… и сам… разбери!
Чудом се чуди невръстният Зум: мигар наистина те са без ум? Татко му, бръмбарът Жум, е богат! Татко му, старият Жум, е рогат! Ах,и елените нямат сега толкова вити, красиви рога! Татко му има два чифта крила, лодка с весла и червена кола.
Може ли син на известен баща да преживява такива неща? Утре ще вземат и дребните мравки да го посрещат ей тъй с подигравки.
Малкото бръмбарче Зум се намръщи, кривна калпаче, излезе от къщи…
Ето я тяхната стара гора. Зум през гората пътека избра.
Първом излезе насреща му Златка — с лапи-възглавнички, с козина гладка. Зум се обади на златката:
– Спри! И на въпроса ми отговори! Вчера ме срещна и поздрав ми стори. Днеска, любезна, защо не повтори?
Златката прихна и бързо се скри. Дума на Зум не отвърна дори.
Ето я бялката Снежка до пъна. Трепна, ослуша се, шийка опъна. Зум заповяда на бялката:
— Спри! И на въпроса ми отговори! Вчера ме срещна и поздрав ми стори. Днеска, любезна, защо не повтори?
Бялката прихна и бързо се скри. Дума на Зум не отвърна дори.
Скоро довтаса и Лиса — кумата. Влачи опашка и бърше земята. Зум изкрещя на лисицата:
— Спри! И на въпроса ми отговори! Вчера ме срещна и поздрав ми стори. Днеска, любезна, защо не повтори?
Прихна Лисана и бързо се скри. Дума на Зум не отвърна дори.
Зум натъжен през гората върви. Никой не иска да го поздрави. Бягат от него, присмиват се всички: белките, златките, двете лисички, дребните птичета, едрите птици, даже и шепите стари къртици. Взе го на подбив кьлвачът-ковачът, Гу раздавачът и Ежко шивачът, сойката Сийка и Горчо скорецът, водното конче, щурецът-свирецът.
Зум не разбра.Защо е така?Никой за поздрав не маха с ръка. Вчера здрависваха. Днеска — не щат. Ех! Промени се от вчера светът!
— Да, промени се! — мълви юначината и не разбира каква е причината.
Спря се на пътя до стъпка еленова. Спря се, подпря се на пръчица кленова. Седна с измъчено, свито сърце. Мълком затули с крилце личице.
Малката стъпка след миг заблестя — с бисерни сълзи напълни се тя. Плачеше клетият Зум и скърбеше. Тежко му беше. Обидно му беше…
В тая минутка до него застана с кошница мравката баба Житана.
— Зум, разкажи ми каво ти тежи! Чуваш ли, Зум? Не плачи, не тъжи!
Зум се обърна: не се ли подбива? Жали го тя. Да й каже ли? Бива! Сълзите спряха да капят. Дори с лека усмивчица Зум ги отри.
— Вчера настигнах Елица пчелица с бяло котленце и жълта метлица. Литнахме заедно: ту над реката, ту през горичката, ту низ
лъката. Вредом ни срещаха наши познати: кротки, грабливи, космати, пернати. Всеки ми казваше: „Зум, добър ден!" С весели
поздрави бях награден… Вчера с поклони ме срещаха те. Днеска, повярвай ми, никой ме ще. Скитах и питах. Отиде денят. Смеят се те. И от мене странят. Връщам се в къщи с пребити крака. Може ли, мравке, така-онака? Мравката рече:
— Ти бъркаш, дете. Тебе не са и поглеждали те. Те са здрависвали само Елица — малката, но работлива пчелица.
Зум се почуди:
— Елица ли?
— Да.
Малкото бръмбарче пак зарида:
— Тъй ли? Ще кажа на татко. Разбрах… Нека ги мушне с рогата — за страх. Татко е силен и страшен дори. Знаят го през деветнайсет гори. Да, и елени с рога закалени падат пред моя баща на колене. Баба Житана му рече:
— Поспри. Много се хвалиш и лъжеш дори. Татко ти Жум е стругар знаменит. Дай му да мисли за болт и за нит. Но да се бие, да муши с рога — никой не го е видял досега. Само синът му е малко свадлив и мързелив, мързелив, мързелив!
Старата мравка протегна ръка, щипна го нежно и каза така:
Зум, опомни се! Способен си ти. Зум, опомни се! Иди, работи! Майка ти плаче от мъка, дете. Всеки се труди, а син й — не ще. Гледай пчелицата. Пример вземи. Повече майка си ти не срами.
Малкото бръмбарче Зум се прибра в чудната хижа от стара кора. Грабна топора. Насече дърва. Менче водица наля след това. Копър пося и дръвче посади. Двора помете. Навред подреди. После отиде цветя да полива…
Майка му беше безкрайно щастлива.
Минаха белки. Лисица премина. Скоро се струпаха сто и двамина. Гледат. Не вярват. Стърчат край оградката. Баба Житана развърза забрадката.
— Зум, изправи се! — помаха му тя. — Гледай, душице, що свят прилетя!
Зум се изправи, главица изви.
Всеки работния Зум поздрави.