www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Свраката намери късче синьо стъкло и си рече: „Ще го отнеса в гнездото си вместо огледало".
Взе го в човката си и полетя. Над реката се изви ястреб. Свраката се уплаши, пусна стъклото във вира и се скри в клоните на една върба. Успокои се, но за стъклото й беше жал.
Зимата премина, ледовете по реката се стопиха и водният кос, Гурльо, прехвръкна от планинската река и кацна до вира под върбите.
Бързеят весело шумеше, водата се пенеше край камъните. Клоните на върбите висяха още голи, но техните пъпки вече набъбваха. Гурльо влезе в реката и тръгна по каменливото дъно като същински водолаз. Той оглеждаше всяко камъче, кълвеше там разпи личинки и водни бълхи. Излезе сух, кацна на едно камъче и тихичко запя: „Лей, водолей! Лей, водолей!"
Хитрата сврака видя всичко и се зачуди: що за птиче е това? Ходи под водата, нито се удавя, нито се измокря. Че и пее. Намисли да излъже Гурльо и ако може, да хапне риба.
— Ей, птиченце, добре дошло по нашите места — каза тя. — Видях те как ходиш под водата и рекох да те помоля за една голяма
услуга. Вчера си изтървах огледалото във вира. Гмурни се, моля те да го извадиш.
Гурльо се съгласи. Гмурна се във вира, започна да търси огледалото на свраката. Край брега видя голям подмол. В него висяха корени, сякаш брадати старци перяха брадите си. Из тях дремеха сребърни рибки.
— Няма го твоето огледало, сврако — рече той, щом излезе от водата.
Свраката зацвърча:
— Потърси, моля те, на друго място. Но що видя във вира?
— Видях риби — каза Гурльо.
— Ох, птиченце, да мога да се гмурвам като тебе, ще си намеря огледалото! Потърси го пак!
Съгласи се Гурльо. Гмурна се във вира, намери под водата нова дупка. Надникна в нея и що да види — в дупката сърдито примигва баба Видра и потупва с опашка.
Гурльо се уплаши и побърза да излезе на сухо:
— Няма, сврако, твоето огледало.
Свраката въздъхна:
— Ах, пролет идва, в какво ще се оглеждам? Ще си похабя хубостта. Гмурни се, мило птиченце, още веднъж потърси моето огледало!
— Да се гмурна, но ме е страх, сврако. Срещнах баба Видра във вира.
— Не бс|й се, тя не ще те види. Ти на друго място потърси — замоли се свраката.
Гмурна се Гурльо за трети път и видя друг подмол. В него лежеше мустакат сом. Дишаше тежко и пъхтеше, сякаш му беше жарко.
— Няма, сврако, твоето огледало — каза Гурльо, като излезе вън. — Търсих го, пък връхлетях на голям сом. Страх ме е да не ме лапне.
— Ех, аз да можех да ходя под водата, щях да си клъвна сомско месце. Ти потърси, мило птиченце, огледалото ми. Търси го на друго място.
Гурльо имаше добро сърце и пак се съгласи. Гмурна се под върбите. Там пак подмол — същинска пещера. В него се бяха събрали раци.
Сучеха дълги мустаци и подигаха към Гурльо страшните си щипци. Уплаши се Гурльо и побърза да излезе.
— Няма, сврако, твоето огледало.
— А що видя там, мило птиченце? — попита свраката.
— Раци с остри мустаци и със зъбати щипци.
— Ох, ох, ох! — заклати глава свраката. — Защо не мога да дойда с тебе, да си клъвна рачешко месце. Моля те, гмурни се, добро птиченце, потърси огледалцето ми!
И този път Гурльо се съгласи. Подири огледалото и като не го намери, каза на свраката:
— Не искам вече да диря огледалото ти, сврако. Няма го. Видях само жаби.
Свраката помисли, даде си вид, че е натъжена, и рече:
— Гмурни се, пиленце, иди при видрата.
Кажи й: „Край брега лежи голям сом". А на сома кажи: „В подмола има раци". А на раците кажи: „В тинята спят жаби". Иди, иди, все ще ти се отплатя някой ден.
Гурльо се гмурна при видрата. Дума й:
— Бабо Видро, голям сом лежи край брега.
Видрата опули очи, млясна и плувна да търси сома. А Гурльо бърза при сома и му дума:
— В подмола има раци и заспали риби.
Сомът се втурна да ги дири.
Тича Гурльо при раците:
— Ей, юнаци с дълги мустаци, там в тинята лежат жаби.
Размърдаха се раците, тръгнаха да дирят жабите. И що стана? Видрата потна сома. Сомът погна раците. Раците погнаха жабите.
— Ох, птиченце, каква голяма скръб ми
причини! — каза свраката, когато Гурльо й съобщи, що става под водата. — Раците ще изядат жабите, сомът ще изяде раците.
Видрата ще изяде сома и кой ще ми каже къде е моето огледало?
Синьото рибарче, което слушаше техния разговор, прилетя и реча на Гурльо:
— Стига те е лъгала свраката, Гурльо. Не е изтървала никакво огледало в реката, ами изтърва късче от лимонадена бутилка.
Свраката се закиска:
— Потрайте, глупачета. Ей сега видрата ще извади огледалото ми. — И тя се разкряка, вирна опашка, зацвърка:
— Елате тук, братя и сестри! Голям пир ни чака!
Гурльо погледна зад реката. Видрата беше извадила сома на брега. Сомът се мяташе и биеше с дългата си опашка.
Тая врява събуди гладната Лисана, която спеше в ракитака. Като разбра що става, Лисана се сби с видрата за сома. Пък той напъна сили и цамбурна във вира. Дори и сбогом не каза.
Тогава, щом видя, че сомът избяга, лисицата хвана хитрата сврака, отнесе я настрана и я излапа до перо.

Един селянин от Югла много искаше синът му да стане кмет. Защото никак не е лошо да управляваш цяло село. И защото е приятно, когато те попитат кой си, да отвърнеш: „Аз съм бащата на кмета".
Но как се става кмет?
Трябва да имаш много пари. Или много земя И, разбира се, да имаш нещо в главата си.
„Пари се печелят. Ниви се купуват — мислеше си селянинът. — Но как да разбера дали синът ми има нещо в главата си?"
Реши, като тръгне на воденицата, да го вземе със себе си. Едно време по водениците се събираше много народ. Камъните се въртяха бавно, брашното се мелеше с дни и мливарите, като си нямаха друга работа, сядаха и си приказваха.
— Ще слушаш добре какво си приказват хората и после ще ми разтълкуваш думите им! каза бащата на сина си.
Този ден на воденицата завариха само един старец. Седеше на припек, пушеше с глинена луличка и мустаците му бяха пожълтели от тютюневия дим.
— Ти си добре… — каза старецът на селянина. — Има кой да ти помага. На времето и аз така ходех с моя баща по водениците…
Като овършеем хармана, натоварим колата, впрегнем воловете и по цяла неделя не се завръщаме…
Подир малко пристигна друг мливар. Той седна при тях и започна да хвали жена си. Била много работлива, голяма чистница и умеела да готви вкусни гозби — пръстите си да изядеш.
Ето че се зададе трети мливар. Зад колата му вървеше завързан хубав алест кон. Още не седнал при другите, мливарят започна да разправя как купил коня от един търговец — как се пазарили дълго, как търговецът искал да го измами, но на края се разбрали, наброил му много пари и взел коня…
Вечерта селянинът попита сина си:
— Е, казвай сега, какво научи днешния ден?
— Много неща, татко! Най-напред научих от оня старец, че едно време са ходели на воденица, след като овършеят хармана. Научих още, че един ден, като реша да се женя, трябва да търся работлива жена, голяма чистница и да умее да готви вкусни гозби — пръстите да си изядеш.
— Друго?
— Друго, татко, разбрах, че когато купувам кон, трябва да се пазаря дълго и да гледам търговецът да не ме измами.
Селянинът въздъхна, помълча малко и рече:
— Няма да стане кмет от тебе! Нищо не си разбрал от приказките на хората.
— Защо, татко? Цял ден ги слушах, думица не съм пропуснал… — Не е достатъчно само това, момчето ми. Един кмет трябва да разбира не само думите, но и между думите… Когато старецът с луличката ми каза: „Ти си добре, има кой да ти помага" — и разказа как е ходил с баща си на воденица, той искаше да сподели мъката си, че няма деца. А кой каквото си няма, за това обича да говори.
— Добре, татко, но другият нали има жена, защо говореше за нея?
— Той не говореше обикновено. Той я хвалеше. Искаше да ни каже колко много я обича. Навярно вече е разбрал, че не я обича, и говори така, защото се страхува, че и хората могат да разберат това…
— Да си призная, татко, това не го проумявам…
— Като пораснеш, ще го проумееш.
— Кажи и за третия, с хубавия кон.
— Работата при него е съвсем ясна — каза бащата. — Конят е откраднат.
— Не може да бъде! Нали разказваше колко дълго са се пазарили, как искал оня да го измами, но на края се разбрали, броил му парите и взел коня.
— Точно това е съмнително! Толкова много думи той изговори, за да скрие истината…
Още бащата не издумал това, на плочника пред воденицата се чул конски тропот. Пристигнала стража и арестувала конекрадеца.

В един град, недалеч оттук, живяло чернокосо момиченце. То много обичало скъпите и красиви неща. Имало си шкафче, в което били подредени гипсови котенца, порцеланови кученца, мъхести маймунки, кожени зайчета, джудженца с островърхи калпачета и какво ли не още. Момиченцето по цял ден си играело с тях и можело с часове да милва изкуственото кученце или да разговаря с гипсовите джуджета. Но когато срещнело на улицата истинско куче или котенце, то ги замеряло с камъни, гонело ги с пръчка, биело ги. Също и с другите деца често се биело и страшно им завиждало, ако видело в техните ръце някоя хубава играчка или украшение.
Момичето често се разхождало по главните улици на града, където по витрините на големите магазини били изложени безброй красиви и скъпи неща. То стояло захласнато пред тях и тъгувало, че не са негови. Мислело си, че само ако притежава всичките, ще бъде истинско щастливо.
Веднъж по време на една такава разходка, то се спряло пред златарския магазин.
Там току-що била изложена тежка златна грипна, обсипана с едри скъпоценни камъни. Момичето застанало като вкаменено пред витрината и не можело да откъсне поглед от сияйния блясък на чудното украшение. Хората минавали покрай магазина, поспирали се, възхитени от майсторската ръка, която създала тая гривна, и отминавали. А момиченцето все стояло и стояло.
По едно време то забелязало в отражението на витринното стъкло, че някой от дълго време стои зад него. Това бил грамаден мъж с буйна червеникава брада и очи, в които припламвали студени зеленикави пламъци.
— Харесва ли ти гривната? — попитал червенобрадият.
— Много! — възкликнало момичето.
— Аз мога да ти я подаря, но трябва да знаеш, че скъпите украшения са опасни. Те…
— Ах! — прекъснало го момичето. — Те правят човека богат и щастлив.
Човекът се засмял:
— Щом мислиш така, ще те направя богата и щастлива.
Той влязъл в магазина. Нечия бяла ръка се протегнала отвътре към гривната. Момичето притиснало гърдите си, защото се задъхвало от вълнение. И ето, човекът с червената брада излязъл на улицата и му поднесъл една кадифена кутийка, в която блестяла гривната с благородното сияние на тежкото си злато и ослепителните скъпоценни камъни. Момичето не знаело как да му се отблагодари.
— Аз съм толкова богат, че това не ми струва нищо — успокоил го червенобрадият. — Но ако искаш да се покажеш признателна, то единственият начин е — никога да не съжаляваш, че си приела от мене този подарък.
Казал го, усмихнал се загадъчно и си тръгнал. Момичето го изгледало и си помислило: „Какъв чудак! Кой може да съжалява за такова нещо!" И побързало да надене гривната на ръката си. Как чудно прилепнала тя на китката му! Как замайваш светели брилянтите, смарагдите и рубините със своите кристални светлини!
— Колко съм щастливо! — извикало момичето и поискало да хукне към къщи, за да се похвали. Но от гривната по ръката му
запълзели някакви невидими нишки, които бързо обвили сърцето му в студена, лепкава мрежа. То усетило в гърдите си сковаващ
студ, а не можело да откъсне очи от скъпия подарък и да се освободи от неговото очарование. Забравило, че трябва да се върне при родителите си, настигнало човека с брадата и като кученце тръгнало покорно след него.
Дълго вървели така и червенобрадият не продумал нито дума. Излезли извън града. Една безкрайна гъста гора ги скрила в мрачната си прегръдка. Изведнъж в средата на гората блеснали очертанията на огромен замък. Той се здигал на двадесет етажа и целият бил изграден от най-редкия мрамор — бял със златни жилчици. Кулите му, които опирали чак в облаците, били от прозрачен планински кристал.
Влезли в замъка. Изкачили се до най-горния етаж и там човекът отключил пред момичето вратата на една стая. Тя била пълна с неизброими богатства: дрехи, пръстени, огърлици, статуетки, картини. Момичето онемяло от възхищение.
— Всичко туй е за тебе — рекъл той. — Влизай и бъди щастлива!
Момичето се втурнало и заровило ръце в купищата скъпоценни камъни. Червенобрадият заключил тежката врата след него, а отвън долетял ехидният му смях.
Ала момичето не го чуло. То коленичило, замаяно пред вълшебните богатства, и било сляпо и глухо за всичко друго. Дълго стояло така, а после се заело да се любува на всеки предмет поотделно. Изтривало го с мека кърпа, търсело му най-подходящо място в стаята, обличало скъпите дрехи, кичело се с украшенията…
Така минали седмици, месеци, година. Момичето отдавна изгледало всички скъпоценности, отдавна им се налюбувало, отдавна те му били омръзнали, но то продължавало да ги чисти и подрежда. А среброто, златото и редките камъни неотменно излъчвали своята пъстра, но студена светлина, която изпълвала стаята е гробовен студ. Този студ сковавал сърцето на момичето и то тъгувало за слънцето, за печката в скромната родителска кухничка, за топлата майчина прегръдка. Лицето му станало печално и измъчено и то почнало да мисли как да се избави от студеното вълшебство на този замък. Но вратата била здраво заключена, а прозорецът се намирал толкова високо, че не можел да се достигне. И нито веднъж през тези дълги години човешка ръка не отворили вратата, пито слънчев лъч влязъл през Кристалния прозорец. Момичето разбрало, че е погребано за цял живот сред тия бездушни ледени скъпоценности и от очите му потекли горчиви сълзи. То подлагало вдървените си ръце, за да капят сълзите по тях, защото те били топли и това било единственото топло нещо в цялата стая. Но сълзите се търкулвали по пръстите му, падали на мраморния под и мигновено се превръщали в дребни студени бисерчета, които заблестявали като хищните очички на зверче.
Момичето плачело и тъгувало. Мечтаело, макар само отдалеч, да зърне нещо живо — някое цветенце, полюшвано от вятъра, някоя тревица, мравчица, която пълзи по нея, някой човек…
Един ден, когато тъгата му станала непоносима, то събрало на куп всички скъпи вещи и като се покачило върху тях, могло да подаде глава през прозореца. Но колко страшно било разочарованието му! Гората около замъка била мъртва, с вкаменени дървета и нито едно живо същество не се мяркало в нейните безплодни каменни дебри. Ала момичето продължило да гледа навън от сутрин до вечер с надеждата, че все някога ще се чини пред очите му нещо живо.
Тъй минавали години. То пораснало, станало жена. Тъмните му очи започнали да избеляват, в косите се появили снежни влакънца. Старостта не била далеч, а избавление нямало. И съвсем неочаквано, когато жената вече се била примирила с безрадостната си участ, тя видяла от прозореца човека с червената брада: той водел със себе си едно също такова момиченце, каквото била тя някога. Гняв и жалост се надигнали на бурни вълни в изстиващото й сърце. Напълнили се отново очите й със сълзи. Но това били вече други сълзи — сълзи на състрадание към това момиче, което също като нея обричало себе си на един ужасен живот. Рукнали те към земята и две от капките капнали върху главата на момичето. А жената искала да се хвърли долу, да умре, но да предупреди момичето да не влиза в замъка.
Ала не станало нужда от това. Щом сълзите докоснали косите на момичето, то потреперало, сякаш се събуждало от кошмарен сън, и хукнало назад.
Червенобрадият се опитал да го настигне, но то се било изтръгнало от неговата власт. Той се върнал в замъка и отключил вратата на стаята. Бил мрачен и зъл като градоносен облак. Извикал с гневен глас:
— Излизай! Ти си свободна!
— Свободна? — не можела да повярва жената.
— Да! Ти пророни сълзи за друг човек и това те освобождава от студената магия. Сега можеш да се върнеш при хората…
Жената изтичала навън и топлият пролетен ден я грабнал в своите прегръдки. Когато се обърнала да види още веднъж замъка, той бил изчезнал.. Наоколо се разстилала чудно хубава в своята нова премяна оживялата гора.
Катерички подскачали игриво от клон на клон, зайчета се шмугвали в храсталаците, птици пеели с целия възторг на своите обичливи сърчица за слънцето и за свободата, а вятърът нашепвал на младите гранки на старата гора приказката, която ви разказах.

Две животни тънконоги, две животни дългороги — антилопите добри, карали се до зори там, сред джунгли и пампаси, дето хитър хищник лази: „Кой е храбър, кой — страхлив?" Спорили със глас гръмлив. После крачка подир крачка, станала играчка — плачка…
Взела първата да рита, втората — да бий с копита; остри шипове навели, запръхтели, налетели… Бу-ух и бу-ух!… Ами сега? Сплели клонести рога. Дърпали се ден и два, огладнели след това и разбрали най-накрая, че съдбата им е тая — щат не щат, трябва тъй да се търпят… Но понеже били горди, вирнали сърдити морди. А гладът си е глад — погнал ги напред-назад…
— Май че… взех да губя сила. Овладя ме май умората…
— Много бързо, дружке мила — отговорила й втората.
— Как попаднах с теб в ярем! Наведи се да пасее-ем!…
— Първо слаба ли си? Признай, че тогава…
Ала никой тук не щял да си признава.
И понеже били горди, вирнали сърдити морди. Тъй, но жаждата е жажда. Почнала да се обажда.
— Ах, ожадня-я-ях! Наведи се, че да пия!
— Е, прости, но първо ти искам да превиеш шия.
— Тъй ли? Дума да не става. Давам вече дума твърда.
— Хм, че жадна стой тогава! Моя милост не се мърда!
И понеже били горди, вирнали сърдити морди, и от жажда и от глад взел да им се вие свят. Никой не отстъпвал крачка. Няма как — играчка-плачка…
Но в един чудесен ден, цял във слънце потопен, рошоглавец папагал по бамбука взел да чука и пискливо закрещял:
— Пр-р-р!… Бр-рр!… Някой дебне в храсталака. Гледайте — влече тумбака тоя дрипльо стар чакал. Току-виж, ви е изял! …
— Ауу! Мирише ми на мърша, челюсти ще поразкърша. О-уу, сърцето ми захлопа, ще си ръфна антилопа! — Ненадейно изпълзял с рев гърбатият чакал и облизал сухи устни, щом усетил мръвки вкусни. — Не едничка, ами двечки, ала сухи като клечки. Имам все такъв късмет. Лапвам постно на обед… 
Страшно! Накъде сега с тия оплетени рога? Те от страх се свили, свили, па гърбища долепили, па навирили рога, тръгнали срещу врага. Рипнали с въздишка глуха: „Бу-уух!…" Разпрали му търбуха.
Рой щурчета зацвърчели:
—  Урра-а! Юначаги смели… Брра-во, брра-во, цапардосахте го здраво!…
„Бу-ууух!…" Напрегнали пак сили и рога освободили. 
Тъй в тропическия лес си живеят и до днес две животни тънконоги, две животни — дългороги. Двете антилопи смели, вече път един поели… Стъпват пъргави и снажни, със очи от обич влажни — крачка в крачка, гръд до гръд. Никога не се делят. Заедно ядат и пият, заедно земята рият, заедно лежат в тревата, срещат заедно зората. И макар да са разплели своите рога дебели, бият заедно врага — двете със едни рога, двете със едни копита правят хищника на пита. 
Ето, тук се сбраха те в тази приказка, дете. И дордето тъй са сбрани, няма да облизват рани и към тях не би посмял нивга да пълзи чакал!…

Веднъж магарето си вървеше по пътя, но му беше кисело, защото печеше силно слънце, а наоколо нямаше никъде сянка, за да спре и да си почине. Помахваше си от време на време, с опашка, да се разхлади, но можеше ли да се разхлади в жегата с една опашка! Е, и с уши, разбира се, махаше, но колкото и да са големи магарешките уши, пак не могат да го спасят от зноя.
И както си крачеше, магарето съгледа, че сянката върви до него и му се криви. Щом то махнеше с опашка, и тя махваше с опашка, щом мръдваше с ухото си, и сянката си мръдваше ухото.
— Тъй ли! — каза магарето. — Сега ще те науча аз тебе!
Вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва. То почна да тича и си мислеше, че ще остави сянката сама на пътя, нека се поти в горещата пепел. Тича, колкото тича, и спря да си поеме дъх, но щом се обърна, видя пак сянката до себе си. Тя стоеше и дишаше също като жива. Магарето тропна с крак, за да я изплаши, но сянката не се изплаши, а и тя му тропна с крак.
— Тъй ли! — рече си магарето. — Аз те пазя от слънцето да не ти е жега и да не почернееш, а ти си седнала да ми се подиграваш! Ще видим тая работа!
И като махна с опашка, сплеска една муха.
Сянката нямаше муха, това съвсем ясно се виждаше, но и тя махна с опашка, уж да сплеска муха. Разбира се, за подигравка го направи. Магарето видя едни тръни в ливадата край пътя и тръгна към тях. То си бе наумило нещо и отиде право при тръните. Погледна — сянката също отиде при тръните.
— Сега ще те науча! — каза магарето. И легна върху тръните. Сянката не можа да избяга, изглежда, че не се сети навреме, и остана отдолу под магарето. Тръните бодяха много силно магарето и дори разраниха кожата му, но то лежеше и стискаше зъби, защото знаеше, че и сянката я боде и че никак не й е приятно да лежи сплескана отдолу. То си мислеше, че тъй й се пада на тази опърничава сянка, нека я набодат хубаво тръните, та да видим после дали ще има пак кураж да се подиграва на магарето и да му се криви.
Щом сметна, че е достатъчно наказанието й, магарето излезе от тръните и грипа но ливадата. Поотърси се, но още докато се отърсваше, забеляза сянката: тя стоеше до него и също се отърсваше от тръните.
— Хайде сега ми се криви! — засмя се магарето и махна с опашка.
Но сянката също махна с опашка. Магарето хвърли чифте да я удари, но и сянката хвърли чифте.
— Тъй ли! — рече си магарето. — Сега ще те науча.
И почна да бяга. Бягаше толкова силно, че сянката едва го застигаше. Тича, тича и стигна до реката. Имаше висок бряг, спря се на брега и погледна надолу. Долу синееше голям вир.
— Ще те удавя! — каза магарето на сянката.
Вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва.
Засили се и скочи във водата. Вирът беше дълбок, едва се измъкна на брега, ушите му се напълниха с вода, клекна на пясъка да си изцеди ушите и тъй както си клечеше, усети, че нещо заседна на гърлото му: до него на пясъка клечеше сянката и също изцеждаше ушите си.
— Тъй ли! — рече си магарето и почна да мисли.
Мисли, мисли и но едно време усети, че чак главата го заболява, но не се отказа да мисли. Вие знаете, че магарето, като реши да мисли, винаги ще измисли нещо. То например е измислило как да яде тръни, без да си убожда езика, и това трябва да му се признае. Същински факир е в яденето на тръни.
Реши, че щом е ядосано от някого, то трябва да му се върне същото и тръгна обратно към вира. Сянката сега вървеше пред него и магарето й се смееше. Тя влезе във водата, магарето подир нея, стигнаха другия бряг, но нали той беше висок, сянката трябваше да поплува още, докато излязат. Тя клекна на сушата и взе да изцежда водата от ушите си, а магарето зад нея правеше същото, че даже и муцуни й правеше и се смееше толкова силно, че се чуваше в цялото село Черказки.
После сянката отиде в ливадите, а магарето се кривеше подире й и щом тя почна да пасе, магарето също почна да пасе. Като си напълниха търбусите, сянката и магарето тръгнаха към селото. Сега сянката подтичваше отпреде му, магарето я застъпваше по петите, а вие знаете, че никак не е приятно да ви застъпват по петите, особено при тичане.
— Душата ти ще извадя! – рече магарето на сянката.
И хич не я оставаше да се спре, ама за един миг не я оставяше даже. Туй, че се е уморил че са я заболели краката, че въздухът едва стига в гърдите й — никак не интересуваше магарето. Защото и то се бе уморило, и него го боляха краката,и нему въздухът не стигаше в гърдите, но когато едно магаре рече да а връща обидата, готово е на всякакви изтезания.
По пътя срещнаха един старец.
Сянката се спря и попита нещо сянката на стареца, а магарето заговори на човека:
— Защо не набиеш сянката си? Я виж как върви подире ти и се криви!
— Какво да я бия — каза старецът. — Нали н я нося на гръб.
— Да, но когато сянката те обижда и ти с криви, не трябва да я търпиш! Ние магаретата тъй мислим.
— Твоя си работа — каза старецът. — Сянката си е твоя.
— Ще й извадя душата — рече магарето. Цял ден вървеше до мене и ми се кривеше. Ни магаретата сме много чувствителни.
И пак погна сянката си.
По едно време усети, че нещо се скъса в него, че повече няма да може да преследва Сянката си. Но и сянката едва се крепеше на краката си, и както тичаше, се строполи в крайпътния ров. Магарето падна до нея — чувствуваше, че ще умре.
— Тъ-ъ-ъ-й! — рече магарето. — Аз ще умра, но и сянката ще умре!
И умря.
Защото беше магаре, а вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва.

Когато наближи време да роди своите мечета, старата мечка премина билото на планината и слезе в северните й склонове. Тук горите бяха гъсти и непристъпни, а на места стърчеха скали.
Тя си спомни за един уединен кът, в който неведнъж беше отдъхвала след дългите си есенни скитания. Това място се намираше над стръмен дол, чиито синкави урви сутрин и вечер се изпълваха с мъгла. Там, в ниските скали, обрасли със здравец и папрат, се намираше малка пещера.
Когато мечката влезе в пещерата, червеното мартенско слънце залязваше и неговите лъчи заливаха с алена светлина тежките кафяви гори.
Три дена по-късно, в една ветровита нощ, мечката лежеше в пещерата неподвижна и радостна, а в косматите й прегръдки се гушеха двете й рожби. Те бяха мънички, слепи, почти загубени в гъстата козина на гърдите й.
Майка им ги оставяше за няколко часа, колкото да се нахрани, и бързо се връщаше в пещерата. После, когато прогледнаха и
заякнаха, тя ги извеждаше на една скрита поляна, лягаше в тревата и ги оставяше да се боричкат по нейното грамадно рунтаво тяло. През това време старата мечка се вслушваше във всеки звук, във всеки шум и в очите й гореше загриженост и свирепа готовност за борба.
Щом настъпи пролетта и мравуняците на едрите планински мравки се показаха под снега, мечката започна да води мечетата със себе си и да ги учи да ядат мравки.
Тя събаряше върха на мравуняка и поставяше лапата си вътре, докато раздразнените мравки напълзят по нея. Тогава я облизваше с грапавия си език. Мечетата й подражаваха неумело. Ту падаха в мравуняка и разгневените мравки ги хапеха немилостиво, ту от лакомия захапваха лапите си, вместо да ги оближат.
Понякога майка им ги водеше край пенливия планински поток. Там имаше бистри и дълбоки вирове. Старата мечка къпеше мечетата и ги учеше да плуват. Тя обичаше водата, обичаше и да лови раци, особено нощем, когато раците излизаха на сухо край брега. След като се нахранеше, семейството тръгваше към пещерата По пътя старата, мечка обръщаше всеки камък и всеки пън да търси мишки, които мечетата лакомо изяждаха, макар че през това време техните коремчета биваха подути от ядене като мехчета.
Една лятна привечер старата мечка откри диви пчели, чиито медни пити бяха скрити в хралупата на висока липа. Ароматът на меда накара мечото семейство да се облизва под дървото и да се изправя на задните си крака. Мечката се опита да се покачи на липата. Медът беше високо, а дървото право и гладко. Изтритите нокти на майката и нейната тежка, застаряла снага я накараха да се откаже от тая работа. Мечката недоволно изръмжа.
Ала най-лакомото от мечетата беше вече на дървото. Леко и пъргаво, то се изкачи по липата. Майка му изрева и блъсна с лапите си дървото, за да го принуди да слезе. Но мечето беше подушило меда и не искаше да чува нейните предупреждения.
То бръкна в хралупата и страшно изпищя. Бръмченето на разгневените пчели изведнъж изпълни вечерната тишина на гората. Пчелите изхвръкнаха от хралупата и ожесточено налетяха на зверчето.
Десетина се налепиха на муцунката му и забиха жилата си в нея. Като голяма мъхната шапка насекомите покриха главата му. Мечето започна да скимти и да се гърчи от болка.
Отдолу майка му блъскаше с лапите си липата.
Тя му даваше съвети да се спусне по-скоро от дървото. Но мечето не чуваше нищо. То продължаваше да скимти и да се мята, докато най-сетне се свлече по клоните.
Пчелният рой нападна цялото семейство.
Старата мечка не се боеше. Като наведе грамадната си глава, за да запази очите си, тя грабна за врата изпожиленото мече и с ръмжене хукна към потока. Там хвърли мечето във вира, блъсна при него и братчето му и сама влезе вътре.
Налепените пчели плувнаха във водата. Студената вода свести мечето. Но главата му отече и се поду тъй силно, че неговите очички едва се виждаха.
Когато пчелите се върнаха към хралупата, семейството напусна вира и тръгна към пещерата. Напред вървеше старата мечка и ядосано мърмореше. След нея куцаше и скимтеше пострадалото мече.
Една сойка прехвръкваше от дърво на дърво и крещеше, сякаш се смееше, а кълвачът, който беше видял всичко, дълго време пронизливо пищя: „Хи, хи, хи, хи-ии!"

Някога петлите били мълчаливи птици. Лягали си вечер рано и се събуждали, като изгреело слънцето. Живеели си тихо и спокойно и ако не били буйните им опашки и червените гребени, трудно било да ги различиш от кокошките.
Веднъж в околностите на птичата държава се появил опасен крадец. Той бил най-големият враг на кокошето племе и носел чудноватото име Кукуригу.
Едно младо петле, което обичало да скита до най-отдалечените краища на държавата, първо научило за крадеца. През една нощ то чуло в съня си тихи стъпки, сепнало се и надало вик, колкото му глас държал:
— Кукуригуу!
От вика му се събудили неговите съседи.
— Какво има бе? — попитали го те. — Какво те е прихванало посред нощ, та се дереш?
— Кукуригу обикаля наоколо. Чух стъпките му.
— Вижте му ума! — казали недоволно старите петли. — Сънувал нещо и ни буди, за да ни разказва сънищата си… Хлапе такова! И му се скарали:
— Я да спиш, че утре ще ти проскубем опашката!
Тази нощ Кукуригу не посмял да влезе в кокошарника. Още разучавал през кои места да извърши нападението. На другата нощ отново бил на същото място. Петлето чуло в съня си стъпките му и пак разбудило с вик целия кокошарник:
— Кукуригууу!… Да внимаваме, братя! Кукуригу дебне наоколо!
— А бе ко-ко-кой му позволи на този малчуган да ни разваля съня? — възмутили се петлите. — Заслужава утре да го викнем в Съвета на старейшините и здравата да му опънем гребена!
— Повярвайте ми! — казало нажалено петлето. —  Може да ни се случи нещо лошо…
— Лошо! Ти ще ни учиш кое е лошо! Вчера излязло от черупката си!
Крадецът чул, че птиците са будни, и този път се отказал от намеренията си.
На третата нощ петлето, което имало много тънък слух, пак усетило, че Кукуригу е пристигнал. То събрало всички сили и извикало три пъти името му. Петлите и кокошките го чули, но се направили на заспали. „Нека си вика — мислели си те в полусън. — Широко му е около врата, па се чуди какви щуротии да измисли…"
И те не помръднали. А в това време Кукуригу се вмъкнал при тях с голям чувал, започнал да им извива вратовете и да ги хвърля в чувала. Сънените птици дори нямали време да крекнат.
Зачудило се петлето как да разбуди своите братя и сестри. По едно време разперило криле и започнало да пляска с тях. Плесне веднъж и извика: „Кукуригу!" Плесна пак и пак извика.
Най-подир петлите се разсънили, почнали и те да пляскат с крилете си и да викат името на крадеца. Вдигнал се страшен шум. Кукуригу грабнал чувала и — дим да го няма!
На сутринта птиците видели, че половината от тях били задигнати. Попаднал в дълбокия чувал на Кукуригу и целият Съвет на старейшините.
Тогава се събрали и решили да си изберат нов Съвет. Предложили петлето за председател, но то отказало — повече обичало да скита на свобода из широката държава, отколкото да заседава.
Все пак в негова чест било взето решение всяка нощ петлите да се будят по три пъти, да си разказват какво са сънували и да извикват с ясните си гласове:
„Кукуригу!"
И така до ден днешен.

Трите пътя се събираха при бялата чешма, която шуртеше над зеленясалите каменни корита. Най-дългият път идеше отдалече. Той беше черен, асфалтов и, плиснеше ли летният дъжд, блестеше като огледален. Трептяха над него сенките на прелитащите птици и облаците, а тополите и трепетликите от двете му страни сплитаха върхари.
Вторият път беше белокаменен и идеше от селата. Когато конете чаткаха с копитата си по него, хвърчаха ситни искри. Дръвчета с посивели, напрашени листа растяха край канавките.
Третият път се губеше в полето. По средата му растеше трева. Зрели класове, метличина и макове се полюшваха над тъмните коловози. Къпиновите храсти бяха ожулени от колелата на талигите. По този път хората отнасяха плода от нивите. Те спираха до каменната чешма да налеят стомните си и да напоят добитъка. В пълните със сянка корита пускаха
големи пъстри дини.
До чешмата стоеше пътепоказателят — мълчалив, на един крак. Двете му ръце сочеха белия каменен път и тъмния — асфалтовия. Ръката му, която беше протегната към големия път, беше по-дълга. Той стоеше с гръб към пътя, що идеше от нивите, но тукашните хора и без него знаеха всяка педя място в полето.
Пътепоказателят бе прочут мълчаливец. Ето защо бъбривата чешма се учуди, когато веднъж чу неговия възглух глас:
— Причерняло ми е пред очите! Не ми стига, дето съм прикован на едно място, ами и да ме обиждат!
— Кой те обижда? Кой? Кой? — припя чешмата. — Кажи ми, ще ти олекне. Издума ли някой мъката си пред мене, водата я отнася.
— Спомняш ли си синята лека кола, която спря тук преди час? С хората пътуваше и едно момче. Подадоха му бял краищник, а то го захвърли в прахоляка. Как не го досрамя от жътварите, дето са превили гръб под слънцето? Нивката дори зарони зърна — заплака. После момчето дойде при мене и започна да ме сече със сабята си. Виж как ме е ожулило!
По кой път тръгна синята кола с лошото момче? попита чешмата?
— По асфалтовия. Аз им го посочих. Нали такава ми е службата — да показвам правия път и на неблагодарниците.
— Ако бях тук преди малко, щях да го клъвна — наежи се един пепелив полски врабец, дошъл при чешмата да накваси човката си.
— Щом си толкова храбър, настигни го и го клъвни! — присмя му се бързокрилата лястовичка.
Тя бе кацнала на пътепоказателя и се кипреше с червената си забрадчица.
— Не мога да развивам голяма скорост — това ли искаш да кажеш! — переше се и не отстъпваше врабецът. — Като нищо ще ги настигна и ще клъвна по врата пакостника, но отгде да зная накъде са свърнали?
— Да, пътища много — отвърна примирително лястовичката, която не обичаше да спори с врабците.
— Има ли по кръстопътищата и други като мене? — попита пътепоказателят.
— Охо, колкото щещ, разперени в три-четири посоки. Но ти имаш само две ръце и ако нахлупя на главата ти някоя пробита сламена шапка, ще заприличаш на бостанско плашило отвърна врабецът. Той най-много мразеше бостанските плашила.
— По всички пътища има пътепоказатели -каза лястовичката. — Асфалтовият път стига до морето. Там на брега, където той свършва, започват презморските пътища. Тях ги бележат параходите, които оставят след себе си светла диря в голямата вода.
— Нима в морето има показатели като него? учуди се врабчето. — Та той и в селския вир ще потъне,
— Морските пътепоказатели се наричат компаси и фарове. Нашето ято, като тръгне за топлите страни, намира верния път и по други знаци — някое скалисто островче в морето, някое пристанище.
— Мисля си, когато хората отидат на Луната, дали ще поставят пътепоказател в края на Земята — да им сочи пътя за връщане – каза тихо мъдрата костенурка.
Тя беше допълзяла до Чешмата и подала главата си от шарената коруба. Нямаше по-учена животинка от нея. Ако хората захвърляха някой вестник край чешмата, тя го примъкваше в храсталаците и го прочиташе открай докрай. Затова знаеше всичко, което става по Земята. Тя първа Съобщи вестта, че хората се тъкмят да отидат на Луната Разбира се, никой не й повярва, дори и птиците.
Пътепоказателят искаше да запита нещо, но костенурката прибра едно парче вестник и бавно се запъти към храсталака.
След този разговор пътепоказателят дълго, дълго мълча. Но все си мислеше за далечните пътища и от вълнение потреперваше целият. Край него се изнизваха коли, пешеходци. Ту весели сватбари ще препуснат на окичени каруци, ту загрижени хора ще спрат край чешмата. Пътепоказателят много искаше да знае оздравя ли болното момиченце, което водеха в града, спечели ли състезанието колоездачът с жълтата фланелка, дето летеше пред цялата колона, но нямаше кой да му каже това,
— Всички отиват и се връщат, само аз стоя, прикован на едно място! Тежка ми е службата. Иде ми да я напусна и да тръгна на път…
— Щом задухат големите ветрове, тръгни, тръгни! — отвърна му бъбривата вода. Тя бързо вземаше решение, без много да му мисли.
Отминаха летните дни. В каменните корита на чешмата плаваха гроздови зърна. В полето се издигаше тънък дим пастирчетата кладях огньове из опалените стърнища и варяха царевица.
Рано една сутрин при пътепоказателя долитна лястовичката. Тя кацна на лявата му ръка, където най-обичаше да си почива.
— Дойдох да ти кажа довиждане. Сланата попари полето. Отиваме в топлите страни. Нашето ято се готви за дългия път.
— Отнеси много здраве и на моите братя Е морето — фаровете — каза пътепоказателят.
— Напролет, като се завърнем, ще ти разкажа за фаровете и за презморските пътища — зачурулика лястовичката. — Как дълго ще я чакам тази пролет! Ще ми домилее за роднотс гнездо.
„Може да не се видим напролет" — поиска да отвърне пътепоказателят, но се побоя да не наскърби лястовичката.
Отлетяха и лястовичките, и щъркелите, и жеравите. Врабците, мокри и омърлушени, се тулеха под листата на тиквите. В лошо време те им служеха вместо чадър. Кални локви покриха пътя, дето идеше от нивите. Тополите край асфалтовия път заприличаха на високи жълти свещи.
— Идат големите ветрове, идат, идат! — пееше водата.
Пътепоказателят потрепваше и си мислеше: по кой път да тръгне — по белия или по черния? Най добре да тръгне по черния. Той стига до морето.
Скоро големите ветрове заплющяха с дълги криле. Дърветата се огъваха под техния вой. Пътепоказателят се засили веднъж-дваж, но земята го държеше здраво. Ветровете зафучаха по-силно и той усети, че полита. Повлече" се по черния път и в миг се прекатури. Заби челото си в калната канавка. С това свърши неговото ходене-бродене по земята.
Мина натоварен камион, шофьорът се озърна, но като не видя пътепоказателя, свърна по неверен път. След него други сбъркаха пътя. Хората се връщаха и се сърдеха: няма ли тук пътепоказателя! А той лежеше окалян в канавката и се топеше от мъка и срам.
На другия ден кантонерът го намери, изправи го и го заби по-здраво в земята. Пътепоказателят застана на старото си място — поочукан, но по-мъдър.
Чешмата го посрещна весело:
— Върна се, върна се! … Където и да идеш, на своето място си е най-добре.
— Едни отиват, други се връщат, а моята работа е да им показвам пътя.
— Пътепоказателят повече не продума. Стоеше си на своето място и слушаше бъбренето на белокаменната чешма.

В ореховата гора светна ранната зора. Катеричката примигна сладко, сладко и се вдигна. Поизми се със водичка в ореховата паничка, а подир това юнашки дръпна свойта дъщеричка за извитата опашка и за острите ушички.
— Хайде, ставай, мързеливке, ставай,
мамина сънливке!
Малката очи отвори и сънливо отговори:
— Брр… студено ми е, мамо! Винаги ме будиш рано!
— Който, щерко, рано става, в работата той успява. Ставай, работа ни чака, ей гората се разплака, на, листата пожълтяха и навред се разхвърчаха.
— Нека дъжд и вятър духа, къщичката ни е суха. Хралупите имат стрехи.
— Ала нямаме орехи! Вятърът нощес, не чу ли, колко много ни обрули? Трябва да ги съберем, та да има да ядем. И когато сняг натрупа, и във нашата хралупа да е пълно с зимнина, с вкусна, хубава храна.
Щом туй майката изрече, по клонака се завтече, а след нея дъщерята се промуши през листата. Тук изскокнат, там се свират, пресни орехи събират. А след тях в игра красива нависоко се извиват две опашчици дебели, пухкави като къдели. Те на вятъра си пеят и на слънцето златеят.
Малката е много жива, много пъргава, игрива. Все се спуска надалече, гледаш — и я няма вече.
— Дъщеричке, ти скоклива, надалеч недей отива! Лошо ще те сполети, ако не внимаваш ти! Тук е страшно без другар, ще те грабне някой звяр!
— Мамо, много си плашлива! Аз съм пъргава и жива. И каквото ще да стане, никой няма да ме хване!
Туй на майка си щом рече, опашанка непослушна пак във клоните се мушна и избяга надалече. Орехи уж тя събира, а пък де се не навира! Рови, търси из листата, па се спусне на земята. Скача, бяга, ляга, става, все немирна, вироглава!
Но не скача дълго тя и внезапно изпищя. В миг една ръка човешка, много силна, много тежка, за опашчицата лека, за къделката й мека неочаквано я стисна.
— Помощ! — бедничката писна. — Мамо, мамо, отърви ме! Мамо, де си ти, спаси ме!
Щом чу свойта дъщеря, майката от жал примря. И се впусна да спасява свойта щерка вироглава. Но какво сама да стори, можеше ли да се бори със ловците, яки хора?
А в гората в "този миг чу се весел детски вик. Във тревата под ореха катеричката държеха три усмихнати деца с развълнувани лица.
— Браво, Васко, браво Саша, катеричката е наша! Много дълго тук се крихме, но накрай я уловихме!
— Вижте колко е красива!
— По гърба е тъмносива!
— А опашката кафява!
— И с мустаци! — викна Слава. Радваха се те безкрайно. Поговориха си тайно и я пъхнаха в торба. Вътре цяла се побра. Щръкнаха навън ушички.
— Как е мила! — викат всички.
И засмени, с вик и песен, във торбата с лов чудесен, втурнаха се пак децата всички в купом през гората.
— Днес щастливци ние бяхме! Хем си орехи събрахме, хем си заловихме жива катеричка тъй игрива!
След дечицата засмени бедна майка нажалена сълзи рони, стене, тича — колко щерка си обича! Няма да я види вече, ще я отнесат далече…
Много дълго не вървяха лошите деца и спряха. Малка къща, двор със сливи и лехи с цветя красиви. Тук през малката вратичка втурнаха се вътре всички. Да ги следва бе опасно, ала майката нещастна чак във двора се провря и във сливата се спря. Разтреперана и бледна, през прозореца погледна. И горчиво пак заплака: щерко, щерко, що те чака? …
Вътре в стаята лежеше малко хубаво момиче. Че е болно то, личеше, бледно бе като кокиче. Ето викнаха децата:
— Гледай, носим ти в торбата катеричка опашата! С нея като се посмееш, скоро ти ще оздравееш!
Болната очи отвори и със радост проговори:
— Бедна катеричка, мила, как страхливо се е свила! Де я хванахте?
— В гората! — вкупом викнаха децата.
Болната я пак погали.
— Милата, каква беда! Колко много тя ще жали тук, за свойта свобода! Много ще се радвам аз да остане тя при нас. Но, другари, и без нея вярвам аз да оздравея, а пък колко ли обича тя на свобода да тича! Нека пак в гората иде, свойта майчица да види!
И прозореца отвори, и я пусна в ширни двори! 
Майка й навън я чака. Щом през клоните я зърна, тя горещо я прегърна и от радост се разплака… 
И попита тя петлето:
— Как се казва туй момиче, що възвърна ми детето? Цял живот ще го обичам!
Петльо наш крила разтвори, па й гордо отговори:
— Туй момиче е Чавдарка, на животните другарка. Скоро пионерка стана и затуй е тъй щастлива. А пък колко е красива тя, когато
е засмяна! Всякога е тъй добричка, както с твойта дъщеричка. Дето срещнете деца, и в най-малките селца, и в най-скромните къщурки, с връзки алени божурки като малката Чавдарка, смятайте ги за другарки. Никому те зло не правят и затуй се вредом славят!

Повя южнякът. Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака, и пуснаха тънки стебла.
Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.
Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна:
— Всичко хубаво е златно! — рече то. — Златно е житното зрънце, златно е ясното слънце, златно и аз съм, макар че името ми е
Глухарче. А твоето име какво е, дребно синьо цвете?
— Не знам. Никой не ми е казвал…
Вечерта дойде една мравка:
— Тъмно е вече, а мравунякът ми е далече.
Може ли да преспя при вас?
Златното глухарче се направи, че не чува. Но синьото цвете прошепна:
— При мене ела и добре си дошла!
Мравката заспа под синьото цвете. И чудно!
Цяла нощ сънува сини сънища. Сънува, че се къпе в потока — и потокът бе син. Сънува, че плува върху син листец по реката дълбока — и реката бе синя. Сънува, че седна в сипя ракета и литна към небето — и небето бе синьо.
Сутринта мравката каза, че никога няма да забрави тази чудна нощ, тези сънища сини и непременно пак ще намине.
Цветето се усмихна:
— Довиждане, Мравке!
— Довиждане, Незабравке! И цветето научи своето име.
За глухарчето всичко това не беше приятно. То мълчеше и ставаше все по-голямо и по-златно.
Един ден мравката отново дойде. И веднага попита:
— Нямаш ли вече другарче? Къде е голямото златно глухарче?
— Няма го — отвърна Незабравката. — То се надуваше, че е златно. Но се случи нещо невероятно: глухарчето побеля, стана леко и южнякът го издуха! … Виж стеблото му само остана до моето рамо — една клечица суха…
— Няма да те оставя самичка! — каза мравката. — Ще живея при тебе. Денем ще се трудя, но всяка сутрин, щом се събудя, ще
ти разказвам моите сини сънища, като малки сини приказки. Искаш ли?
— Как да не искам? — И синята незабравка погали с листенце своята вярна приятелка — умната мравка.