www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Едно време имало три сестри сирачета. Царят им казал да отидат на седянка, но те не го послушали, а седнали вкъщи да предат. Като си отишъл в двореца, царят изпратил свои хора, за да видят отишли ли са на седянка и какво правят там. Царските хора узнали, че са вкъщи, спотаили се до вратата и надали ухо, за да подслушат разговора им.
Голямата сестра рекла:
– Да знае царятда ме вземе – с едно вретено ще му облека цялата войска.
Средната сестра казала:
– Да знае царят да ме вземе – с един резен хляб ще му нахраня цялата войска.
А най-малката се обадила:
– Да иска царят мене да вземе – ще му родя две хубави, хубави деца – момченце и момиченце, с по една звезда на челото.
Като чули това, царските хора отишли при царя и му обадили подслушания разговор. Тогава царят заповядал:
– Идете и ми ги доведете.
Царските хора отишли при трите сестри-сирачета и му ги довели. Царят повикал най-напред най-голямата сестра и й казал:
– Защо не отидохте на седянка, ами сте останали вкъщи и сте работили?
– Царю честити – отговорила тя, – ако ние не работим и предем – гладни ще умрем.
– Ами когато работехте, какво приказвахте? – запитал царят.
Тя отговорила:
– Аз казах, царю честити: да знае царят да ме вземе, с едно вретено ще му облека цялата войска.
Царят повикал средната сестра и нея запитал, защо са работили вечерта. И тя отговорила като по-голямата си сестра и признала това, което казала на сестрите си, че ако царят я вземе, с един резен хляб ще му нахрани цялата войска.
Царят най-после повикал най-малката сестра. И тя му признала, че ако не работят и предат, гладни ще умрат. Тя също не скрила, че казала: Ако царят ме вземе за жена, ще му родя две хубави деца – момиченце и момченце, с по една звезда на челото.
Царят тогава заповядал двете сестри да си отидат, а само малката да остане. И се оженил за нея. Дошло време тя да му роди детенце. Царят тръгнал на път и казал на майка си:
– Мамо, царицата скоро ще ми роди хубаво момченце, със звезда на челото. Наглеждай я.
И царят тръгнал.
Царицата добила момченце, много хубаво, със звезда на чело. Майката на царя казала на бабата:
– Не искам аз това дете. Вземи го и го хвърли, а пък на мястото му до младата царица постави едно кученце, като го увиеш хубаво в пеленки.
Бабата взела детенцето, но й дожаляло и вместо да го хвърли, занесла го на воденицата при воденичаря. Като оставила при него детенцето, взела едно хубаво кученце, изкъпала го, повила и го поставила до младата царица.
Когато царят си дошъл, попитал майка си:
– Мамо, какво детенце ми роди царицата?
Майка му отговорила:
– Ех, какво – куче роди.
Тогава царят се разсърдил и заповядал да хвърлят кучето. Бабата взела кучето и го занесла във воденицата. Воденичарят хранил и кучето, и детето.
Дошло време царицата пак да ражда. На царя пак му се отворила работа и трябвало да замине. И казал на майка си:
– Мамо, царицата първо ми роди куче, но сега ще ми роди хубаво детенце, със звезда на чело, затова хубаво да я гледаш.
Царят заминал. Царицата добила много хубаво, като ангелче, момиченце, със звезда на чело. Майката на царя се ядосала и казала на бабата:
– Не искам и туй дете – вземи го и го хвърли. – Постави на мястото му едно котенце.
На бабата пак станало жално за детенцето. Тя го отнесла на воденичаря. Взела едно котенце и го поставила до младата царица. Когато царят си дошъл и запитал майка си какво детенце му е родила царицата, майка му казала:
– Ех, какво – котка ти роди.
Царят заповядал да хвърлят котенцето, а царицата да затворят в тъмница под стълбата. Бабата взела котенцето и го занесла във воденицата. Воденичарят хранил и децата, и кученцето, и котенцето. Децата отрасли и когато излизали да се разхождат, водели със себе си кученцето и котенцето. Воденичарят разправил на децата как са били донесени при него, кой е баща им и коя е майка им. Те знаели всичко.
Веднаж, като вървели из пътя с воденичаря, а след тях кученцето и котенцето, царят ги видял и рекъл:
– Ех, че хубави деца! Царицата такива щеше да ми роди.
Той повикал воденичаря и го попитал:
– Чии са тези деца? Скоро ми ги доведи.
Воденичарят ги довел при царя, а те казали:
– Ние сме воденичарски деца – не влизаме в царски палати.
Тогава царят рекъл:
– Ще дойдете! Искам да дойдете!
Децата отишли в царския палат и когато минавали край стълбата, казали:
– Тук има затворен човек, пуснете го – тогава ще влезем в палата.
Слугите казали:
– Никой няма тука затворен.
– Не, има – настоявали децата.
Майката на царя сърдито казала:
– Тука има една кучка затворена.
– Нека да бъде кучка – казали децата – ама освободете я. Искаме да я видим.
Извели затворената царица. Тя била разрошена, изтощена. Децата й казали:
– Качвай се ти най-напред, а ние ще вървим по тебе.
Като се изкачили в двореца, царевата майка поръчала закуска и поставила в нея отрова. Децата взели закуската, но тя била много гореща. Духали, духали и я дали на кученцето и котенцето да я изядат. Кученцето и котенцето се търкулнали мъртви. Децата тогава казали, като се обърнали към царя:
– Това е нашата майка, която ни е родила. Но ние сме били дадени на воденичаря от бабата. Той, заедно с воденичарката, ни изхрани. Ние него знаем за баща.
Царят тогава се разсърдил, заповядал да хвърлят в тъмница майка му и бабата, а тях и царицата облякъл в царски дрехи и заедно с воденичаря и воденичарката заживели весело и щастливо.

Имало един мъж и една жена, на които все им умирали децата. Най-после им се родило едно мъжко дете. Когато детето било само на три дни, същата вечер замръкнал в селото един стар човек. Като нямало къде да нощува, отишъл в къщата на човека, на когото се родило детето. Попитал го: „Ще ме пуснеш ли да пренощувам тая вечер у вас?“ И домакинът му казал: „Добре си ми дошъл! Имам рожба вече трета вечер. Господ те пратил“.
След като вечеряли, всички легнали и заспали. Само старецът не спал, а чакал да чуе наречниците (орисниците) какво ще нарекат на детето. По едно време те дошли. Първата казала: „Хайде и това нека им умре!“ Втората казала: „Нека поживее; нека се порадват татко му и майка му!“ Третата казала: „Аз каквото река, моето ще бъде! Нека расте, нека порасте до двадесет и две години, та да стане за женене и никъде мома да не найде, освен през вода. Когато се върне назад, да се удави във водата и невестата да я върнат назад“. Свети Илия – той бил старецът – всичко изслушал. Утрината, когато да си тръгва, заръчал на майката и на бащата на детето: „Когато ще го жените, мене да ме викате: „Дядо Илия! Дядо Илия!“ И аз ще дойда.
Расло детето, станало на двадесет и две години, намерили му мома през вода. Тъкмо били изпратили сватовете, дошло им на ум за дядо Илия и бързо пратили да го викат. Той дошъл и заварил сватовете. След това отишли и взели невестата. На връщане Свети Илия вървял край момчето и го крепял от едната страна. Така минали реката. Обаче, щом дошли до края на реката, един кон пръснал вода с опашката си и една капка влязла в устата на момчето и го удавила. Тогава свети Илия отишъл право при Господа и започнал да му се моли: „Господи, така и така стана работата; дай на момчето душа“. А Господ казал: „Аз душа давам, но дни не давам. Иди и попитай бащата и майката на момчето, ако искат да му дадат от техните“.
Бързо-бързо дотичал свети Илия до мястото на сватбата и запитал родителите на момчето, дали ще му отделят от своите дни. Но те не давали. Отишъл свети Илия при Господа и му казал: „Господи, Господи! Не дават от дните си нито татко му, нито майка му“. Господ тогава му казал: „Иди питай невестата – тя има триста години да живее – нека му отдели от своите дни“.
Пак дотичал свети Илия, този път при невестата и я запитал дали е съгласна да даде на мъжа си част от своите дни. „Колко години имам да живея?“ – попитала невестата. Свети Илия й казал. Тогава косата на невестата покрила цялото й лице. Тя хванала с две ръце косата си, разделила я по средата и казала: „Половината дни нека бъдат мои, половината негови“.
И момъкът веднага оживял.

Един баща имал трима сина. Двамата се смятали за много умни, а третия – най-малкия – считали за глупав. По-умните мразели глупавия си брат и постоянно го хокали.
Баща им всяка година косял по три купи сено. Ала някакво животно дохождало и изяждало сеното. Бащата пращал синовете си да пазят през нощта и да видят кой изяжда сеното. Но умните му синове се изплашвали, когато нещо зашумявало, и избягвали. Дошъл ред и на глупавия. Той отишъл и се скрил в сеното. Посред нощ нещо страшно зашумяло. Глупавият не знаел що е страх, затова не избягал. Видял той, че идва един кон. Гривата и опашката му били от чисто злато. Конят бил хубав, хубав, да му се не нагледаш. Глупавият тихичко, полекичка се приближил и го хванал за гривата.
– Стой! – извикал той, – от толкова години ни ядеш сеното, най-после те хванах!
Конят се обърнал към момчето и рекъл с човешки глас:
– Наистина, юначе, до сега никой не можа да ме хване. Отскубни от гривата ми един косъм, скрий го и го пази хубаво. Когато ти трябва нещо, извади косъма и каквото поискаш, ще имаш. А мене ме пусни да си ида. Аз съм слънцето. Нищо никому да не казваш за това.
На следната нощ глупавият пак отишъл да пази сеното. Случило се същото. Дошъл втори кон да яде сеното. Глупавият и него хванал. Конят се примолил да го пусне, като му казал да отскубне косъм от гривата му и хубаво да го пази. Този кон бил месецът.
На третата нощ дошъл друг кон. Той също казал на глупавия да отскубне от него косъм. Конят бил звезда. И той заръчал на момчето нищо никому да не казва за станалото.
Царят имал три дъщери за женене. Той разгласил из цялата страна, че ще даде дъщерите си на онези юнаци, които успеят да преплуват морето. А царските палати били всред морето. Надошли много ергени за царевите дъщери. Но щом зърнели морето, връщали се: никой не се решавал да го преплува. Дошли и двамата умни братя. Из пътя те пъдели малкия си брат – да не ги посрами. И те не се решили да преплуват. Малкият брат си спомнил за конските влакна. Извадил той косъм и начаса пред него се явил кон, със златно седло и златни поводи. Конят донесъл за момчето чудна премяна. Облякъл се малкият брат и тръгнал към морето. И младо и старо се чудело, кой е този хубав юнак, който хвърчи на кон по полето. Като дошли до морето – конят заплувал. Така стигнали до царските палати. Там царят го посрещнал с големи почести и му дал най-голямата си дъщеря и една торба жълтици.
Малкият брат взел момата, отвел я в бащината си къща и я дал на големия брат. лед това извадил втори косъм и веднага му се явил друг кон, с друга премяна. Облякъл се в новата премяна и литнал към царските палати. Царят му дал средната си дъщеря и една торба жълтици. Той завел в бащината си къща момата и я дал на другия си брат.
Доплувал и трети път при царя, та спечелил и най-малката му дъщеря за себе си. И така, глупавият брат придобил и трите царски дъщери, та ощастливил и себе си, и братята си.
На когото най не се надяваш, той върши работа.

Имало едно време един беден човек. Имал си той една малка нивица, един вол и една крава. С вола и кравата орял нивата и едва се прехранвал. Но не щеш ли, волът му умрял и трябвало да си купи друг, та да изоре и посее нивата. А нямал пари. Въртял, сукал, па накрая отишъл при лихваря и му поискал една жълтица.
– Ще ти дам, ама наесен ще ми върнеш две жълтици! – рекъл лихварят.
Какво да прави човекът? Съгласил се наесен да върне две жълтици и взел жълтицата, та си купил вол…
Ала за проклетия годината се случила сушава. Сиромахът не могъл да прибере дори и семето от нивата си. И нямало откъде да вземе, та да върне двете жълтици на лихварина. А той това и чакал. Веднага взел нивата на бедняка срещу дълга.
– Не е право, господарю, да ми вземеш нивата! От що ще се прехранвам! – рекъл бедният човек на богатия.
– А право ли е да не ми връщаш жълтиците? Върна ли ми ги? Не си! За тях ти вземам нивата!
Навел глава сиромахът. Почудил се какво да прави и как ще изхрани децата си. Па отишъл, та се оплакал на селския кмет.
Кметът, като го изслушал, взел страната на лихваря:
– Право е! Щом не си върнал жълтиците, с нивата да се наплатиш!
Навел глава сиромахът и се замислил. Мислил, мислил, па отишъл при съдията. И нему разправил каква била работата. И съдията отсъдил:
– Прав е лихварят! Върни му жълтиците, вземи си нивата!
– И тука няма правда! – рекъл си беднякът и си тръгнал.
Както си вървял по пътя и се ядосвал, съгледал, че насреща му се задал чуден човек: целият бил черен, само главата му била червена. И на гърба си имал две големи крила; като махал с крилете си, веел силен вятър.
Уплашил се сиромахът и се отбил от пътя.
– Какво, уплаши ли се? – изсвирил в ухото му чудният човек и така силно духнал с крилете, че щял да го отвее.
Сиромахът се сдървил от страх и не могъл дума да продума. Едва когато чудният човек свил криле, та поседнал край пътя, той се окопитил и го попитал:
– Ти дяволът ли си?
– Какъв ти дявол? Аз съм Вятърът.
– Вятърът ли? Ами защо си такъв черен? А само главата ти червена…
– Аз съм Черният вятър!
– Ами можеш ли да ми помогнеш! Аз търся съдия, който да отсъди право! А ти си справедлив! Духаш еднакво и за бедните, и за богатите… – и той разправил каква била работата.
– Не мога, човече, да ти помогна! Моята работа е вятър работа! Но… най-добре е да идеш при Месечината. Тя свети отвисоко и далеко вижда. И много знае! Тя може само да те оправи!
И вятърът си заминал, като посочил една Сребърна планина, там да дири Месечината сиромахът.
Тръгнал бедният човек натам. Вървял, вървял, най-сетне стигнал до палатите на Месечината. В двора видял две звездици. Те седели на сребърни столчета и пошивали със сребро дрехата на Месечината. И като чули, че на портите се чука, станали и посрещнали човека. Разпитали го накъде е тръгнал и защо му трябва Месечината. Но като чули, че ще иска от нея да му става съдия, поклатили глави и рекли:
– Нищо не може да ти помогне Месечината. Тя не смее от Слънцето, че само да научи то, ще я пребие! Нали е по-малка, страхува се от него…
– А бе, Звездички, пуснете ме в двореца аз да помоля Месечината! Може пък да се съгласи!
– Ух, каквато е студена и сърдита, само да те зърне, ще те умъртви! Бягай оттука, чичо, че тя ей сега ще се върне! Бягай, дорде не е станало късно!
– Брей, ами кой ще ми стане съдия? – натъжил се сиромахът. – Мене Вятърът ми каза, че Месечината може да ми стане съдия!
– Ех, остави го ти Вятъра! Приказката на Вятъра е вятър приказка. Ами ти по-добре отиди при Слънцето. Само то може да ти стане съдия! Ето, хвани тая пътека. Тя ще те изведе в една Златна планина. Там се намира Слънчовият палат.
Сбогувал се сиромахът със Звездичките и тръгнал по посочената му пътека. Вървял, докато стигнал Златната планина. Пред Слънчовите палати го срещнала Слънчовата майка – Ясната зора. Рекла му:
– Бягай оттука, човече, че скоро Слънчо ще дойде и какъвто е на залез кръвожаден, на един залък ще те лапне!
– Ама аз съм дошъл при Слънцето. Искам да ми стане съдия! – отговорил сиромахът и разправил на Зората неволята си.
Тогава тя казала:
– Скрий се в избата! Като дойде Слънчо, аз ще го нахраня и приспя. И като преспи един сън, той става харен и милостив. Аз тогава ще му разкажа за тебе и за молбата ти.
Послушал човекът Слънчовата майка и се скрил в избата на палата и зачакал.
След малко дошло Слънцето. Целият палат се сгорещил толкова много, като че ли пожар се запалил. Слънчовата майка се скрила зад вратата да не изгори. И чакала, докато Слънцето седнало покрай трапезата и си скрило огъня в желязната торба, окачена на стената. Па тогава се разтичала, наредила трапезата и нахранила сина си с девет пещи хляб и девет казана гозба. Сетне му постлала и го турнала да спи.
Спало Слънцето, колкото спало, посред нощ станало да пие вода. Тогава майка му разказала за сиромаха и за молбата му. Ала то се засмяло и казало:
– Ех, че е глупав тоя сиромах! Как да не знае, че където и да иде, който и да му стане съдия, все лихварят ще спечели! Може ли сиромах да спечели срещу богаташ?
– Ех, сине, ами що да чини бедният човек сега? – попитала майката.
– Ти, мале, утре заран да му кажеш да си върви и с хитрост да си вземе нивата от лихваря. Нека се хване на бас с него, че аз след три дни ще изгрея от запад вместо от изток!
Запомнила майката всичко, що й казало Слънцето, и на другата сутрин, след като го изпратила да грее на земята, викнала бедняка и му предала слънчовата заръка.
Сиромахът поблагодарил, целунал ръка на Зората и си тръгнал. Хванал една пряка пътека и за час се намерил в село. Отишъл право при лихваря и му рекъл:
– Голям грях стори, господарю, като ми взе едничката нивица! И заради твоя грях след три дни Слънцето ще изгрее от запад вместо от изток!
– Ти си полудял, бе! – провикнал се лихварят. – Де се е чуло и видяло слънце от запад да изгрява!
– Аз ти думам, че след три дни Слънцето ще изгрее от запад и да знаеш, че така ще стане!
– Добре! Ако това наистина стане, ще ти върна нивата! Ама ако не стане, ще ти взема и вола, и кравата! Съгласен ли си? – казал богаташът, като потривал ръце от радост, че пак ще измами бедняка и ще му вземе и вола, и кравата.
– Съгласен съм! – отговорил сиромахът и се хванал на бас.
На третия ден Слънцето, както обещало, така и сторило. Вместо да изгрее от изток, изгряло от запад.
И лихварят, видял не видял, върнал нивата на сиромаха.

Едно време имало един много богат човек. Думата му на две не ставала пред царя. Ако кажел да обесят някого, начаса го обесвали. Ако пък на някого поставели въжето и богатият пожелавал да го спаси, веднага го сваляли от бесилото. Уви, той бил много лош човек. Не минавало ден, без да бъде някой от слугите или робите бит. Имал само една дъщеря. Друга челяд нямал. Тя била много красива – по-хубава от нея нямало в никое царство на земята. Баща й съградил хубав дворец с голяма градина, с най-различни плодни дръвчета и благоуханни цветя. В средата на градината поставил водоскок, из който бликала на струи чиста и бистра като сълза вода. Богаташът заградил двореца с високи стени, като крепост. Отникъде човек не можел да надзърне вътре, нито пък да прескочи високите зидове. Четиридесет робини прислужвали на хубавицата. Тя била много учена. Колкото татко й бил лош, толкова пък тя, за чудо и приказ, била добра и кротка, като ангел Господен.
Този царски човек имал един роб. Той придружавал всякога и навсякъде господаря си. Но все пак, горкият, най-много бой ядял от всички други роби. Този нещастник, колкото и да се мъчел да угоди на богатия, онзи все му намирал грешки, за да го бие. Затова робът всяка вечер, когато си лягал, се молел на Бога да му вземе душата, за да се отърве от страшните мъки.
Един ден господарят написал писмо някому, предал го на роба и му казал:
– Бързо да занесеш това писмо! Ако не се върнеш веднага, да знаеш, че ще ти извадя душата от бой.
Нещастният роб взел писмото и тръгнал замаян из улиците, без да знае къде отива. Така излязъл на полето, далеко от града и се спрял да си отдъхне край една рекичка. Въздъхнал робът тежко и казал:
– Ох, дяволе, дяволе, да зная, че можеш да ме отървеш от тази мъка, заричам ти се да стана твой и на този, и на онзи свят!
Току изрекъл тези думи и ето, като че ли от земята изскочило едно страшно чудовище.
– Защо ме викаш? Ето ме, кажи, що искаш от мене? – рекло то.
Нещастникът бързо се извърнал и така се изплашил, че не можал ни дума да изрече. Страшното чудовище пак заговорило, но този път по-кротко и благо:
– Не се плаши, побратиме, кажи ми какво искаш, защо ме викаш?
Робът се посъвзел и го запитал:
– Кой си ти?
– Аз съм този, когото ей-сега спомена.
– Ти дяволът ли си? – Него споменах.
– Недей вика! Аз съм дух и от сега ти ставам побратим. Хайде, ела с мене.
– Ами, ако господарят ми ме намери?
– Не се бой – той никога не ще те види.
Тръгнали те покрай рекичката. Ходили, ходили, докато се стъмнило. Духът рекъл:
– Хайде, побратиме, да пренощуваме тук, пък утре ще те заведа в моя дом.
Легнали на зелената трева. Измореният роб бързо заспал. Тогава духът го грабнал и за миг го пренесъл триста земи надалеко – в една къща, хубава като царски палат. Там го сложил да спи на копринена постеля. Робът, спал, докато слънцето се вдигнало на небето. Когато се събудил и видял на каква постеля лежи, сторило му се, че сънува. Изведнъж вратата се отворила. При него влязъл един млад човек, който му се поклонил и казал:
– Хайде, господарю, да се изкъпеш.
След къпането прислужникът му донесъл такава хубава хавлия, каквато дори царят не е имал. Младият човек го отвел в друга стая. Там го чакали няколко млади момчета. Всички му се поклонили като на господар. В същата стая била наредена голяма трапеза с най-хубави ястия, с една дума казано, от пиле мляко имало там. Тези млади момчета го поканили на трапезата. Той седнал да се храни. Всички момчета му стоели прави, на крака и чакали неговите заповеди. Струвало му се, че още сънува. Като седял така – някой го потупал по рамото. Обърнал се робът и видял своя побратим, застанал до него.
– Ей, побратиме, ако не ти харесва тази къща – кажи, каква по-хубава желаеш?
– Ех, побратиме, как да не ми харесва? Нима има по-хубава на света?
– Добре, побратиме, но ти каза, че ще бъдеш мой на този и на онзи свят.
– Да, побратиме, съгласен съм.
Дяволът му пуснал кръв от малкия пръст на лявата ръка и го накарал да се подпише в една книга. След това му рекъл:
– Сега, побратиме, аз отивам по работата си. Ако имаш от нещо нужда – ето ти тази пръчка. – Дяволът му подал една шарена пръчка. – Само махни с нея и аз, където и да бъда, веднага ще дойда при тебе.
Дяволът оставил пръчката и изчезнал.
Робът останал сам. Отишъл в градината да се разходи. След него вървял един от прислужниците. Градината била много просторна – толкова просторна, че цял ден човек да ходел по нея – не можел да я обиколи. В средата имало голям водоскок, по-голям от онзи на господаря му. Пък и градината не могла да се мери с градината на господаря му. Ходил, що ходил до стъмване – и най-после се върнал вкъщи. Слугите го чакали и поканили за вечеря.
И така, заживял като истински цар. Но Господ нали е наредил, човек сам да не живее? Та почнал робът да мисли за женитба. Но коя мома да вземе? – Дъщерята на господаря си или някоя друга? Той решил да повика побратима си и да се посъветва с него. Взел шарената пръчка и я ударил силно. Нещо изгърмяло, като че ли земята се разтресла. Сторило му се, че къщата се срутва. Не се минало много и пред него застанал побратимът му.
– Какво искаш? – казал той със страшен глас.
– Ох, нищо, побратиме. Ти тъй страшно ми говориш, че аз много се уплаших.
Седнали те на приказка за това, за онова, но той, едно от срам, друго от страх, не смеел да му каже защо го повикал. Дяволът пак го попитал и тогава робът му изказал желанието си.
– Ех, тази работа е много лесна, но ти трябва да почакаш близо месец, докато приготвя някои работи.
Дяволът станал и написал едно писмо. В него нарисувал много хубав момък, какъвто нямало по земята. Написал, че момъкът бил царски син, от много далечна страна, бил много учен и нямало по-учен от него. Неговият баща – царят – похарчил товари жълтици, докато го изучи толкова много. Той имал власт да заповядва на всички духове по земята, и те го слушали.
Като написал това писмо, дяволът го оставил в градината на царския човек, за да може дъщеря му да го намери, когато се разхожда около водоскока. И наистина, тя видяла писмото, почнала да го чете и останала смаяна от хубостта на изобразения момък. Оттогава тя всеки ден, като се разхождала из градината, сядала до водоскока, прочитала писмото, гледала образа на момъка и си мислела: колко ли по-хубав трябва да е той, отколкото е изписан. И тя много го обикнала.
Един ден дяволът отишъл при своя побратим и му казал:
– Работата вече е наред!
Взел го той със себе си и го отнесъл на една планина. Там имало езеро. Казал му да се съблече и изкъпе. Когато се изкъпал, дяволът му подал едно огледало да се огледа. Робът не могъл да се познае – толкова хубав и личен бил станал. Тогава дяволът го облякъл в златни дрехи, каквито и царете не носят. Заприличал робът на същински царски син, както бил нарисуван в писмото. Дяволът му казал:
– Вземи си шарената пръчка и замижи!
Той замижал. Когато отворил очи – що да види – намерил се в градината на господарската дъщеря, близо до водоскока.
Дяволът му казал:
– Знаеш ли къде си сега?
– Зная. В градината на моя господар.
– Е, добре остани тука скрит. Когато дойде момата, ще почне да чете писмото. Ти тихичко се приближи до нея и й кажи: „Мила девойко, аз съм този, когото гледаш в писмото. С помощта на науката и духовете дойдох тук да ме видиш“. След като си поговорите, пак замижи, тръсни пръчката и ще се намериш вкъщи. На другия ден пак така направи и тя тогава няма да те пусне да си отидеш. Това казал дяволът и изчезнал.
Ето ти, пристигнала господарската дъщеря с писмото в ръка. Тя седнала на мястото, дето всеки ден седяла, разтворила писмото с нарисувания хубав момък и почнала да въздиша. Той полека се приближил до нея. Когато го видяла, тя много се изплашила. Но той й заговорил и тя се успокоила.
– Не се плаши, мила девойко. Аз съм този, който е нарисуван – ида от далечни страни.
И тя разбрала, че е същият. Станала и му подала ръката си. Той й казал, че има един побратим – дух, който го отнася в палатите си. На нея не й се искало да го пусне, но той изчезнал, като тръснал пръчката. Тя си отишла вкъщи, ала не могла нито да яде, нито да спи. Едва призори заспала. На сутринта излязла да се разходи и нетърпеливо зачакала да се върне царският син. На уреченото време, ето, той се явил. Разприказали се и правили планове за женитба. Когато се стъмнило, тя го поканила да вечерят заедно. Момата заповядала да сложат на трапезата й обилна храна, уж била много гладна. Говорили си дълго време. Тя го запитала, не може ли неговият побратим да му промени лицето на жена, за да не го видят робините.
– Ще опитам – рекъл той.
Малко по-късно той отишъл в градината и тръснал пръчката. Побратимът му тоз час се явил пред него.
– Що желаеш, побратиме? – запитал го дяволът. – Каква мъка имаш?
– Мъка нямам, ами девойката ме пита дали можеш да ми преобразиш лицето на жена.
– Добре, ще ти дам една кутийка, разделена на две, половината с червено мазило, а другата – с жълто.
Дяволът му дал кутийката и казал:
– Нà, побратиме. Като се намажеш с червеното мазило – ще станеш такъв, какъвто искаш, а като се намажеш с жълтото мазило – ще станеш този, който си. Той се намазал и начаса заприличал на робинята, която прислужвала на господарската дъщеря. А тя, като видяла, че той се забавил, тръгнала да го търси.
Дяволът я видял, изплашил се, да не би тя да знае някоя магия против него, писнал, сякаш с нож ударен и не се видял, как изчезнал.
Тя се доближила и видяла жена в мъжки дрехи. Досетила се, каква е работата, подала му ръка и те тръгнали заедно. Като се разхождали из градината, намерили къс хартия. Взели го. Това бил договорът между дявола и роба. В договора било писано, че робът ще служи на дявола и на този, и на онзи свят. Дяволът в страха си го изпуснал, когато побягнал. Скъсали договора на хиляди парчета.
Но дошло време вече да не се крият. Тя изпратила при татко си една робиня, да му обади, че иска да се жени за предишния роб. Робинята, разтреперана от страх, отишла при господаря си, паднала на земята и му казала, защо е изпратена от дъщеря му. Разяреният господар грабнал една остра сабя и замахнал да отсече главата на робинята. Но тя бързо се дръпнала и като луда ударила на бяг. Силно разгневен, господарят започнал да я гони. Внезапно се препънал, паднал, сабята се забила в гърдите му и той умрял. Така бил наказан за всички грехове, които сторил към сиромасите, докато бил жив. Неговата дъщеря и бедннят роб се оженили. Те заживели доволни и щастливи, а и другите роби си отдъхнали от тежкото тегло.

Имало едно време един дядо и една баба. Те нямали деца. Веднаж седнали да си поприказват какво да сторят, като си нямат деца. Бабата рекла:
– Ще изляза на пътя, па каквото намеря, ще го взема в кошницата и това ще ни бъде челяд.
Дядото се съгласил.
Бабата тръгнала. Вървяла, вървяла – нищо не намерила. Когато да се върне, видяла едно змийче. Турила го в кошничката си и го занесла на дядото. Поили змийчето с мляко и то порасло, та изпълнило кошницата. Бабата го поставила в крина. Пак го поили с мляко, докато и крината му станала малка. Бабата се слисала и не знаела какво да го прави. Тя го поставила в една каца. Змията изпълнила и кацата, та станала цял змей. Бабата се чудила и маяла какво да прави с този змей. Много я дострашало, та рекла: „Накъдето ми виждат очите, натам ще бягам“. Не щеш ли – змеят проговорил и рекъл на бабичката:
– Мамо, иди при царя и поискай дъщеря му за снаха.
– Сине, ние сме много сиромаси – няма да ни я дадат – отвърнала му тя.
– Ти върви! – рекъл змеят на бабата.
Нямало какво. Отишла бабичкага и потропала на царските врати. Излезли слугите и казали:
– Бабо, тука не се влиза.
Бабичката се върнала вкъщи и обадила на змея:
– Не ме пускат да вляза.
Тогава змеят се ядосал и рекъл:
– Иди, кажи им да те пуснат, че иначе ще направя поразия.
Бабичката отишла и влязла при царя. Той я попитал защо идва и тя му отговорила:
– Син ми ме праща: иска да се ожени за твоята дъщеря.
Царят рекъл на бабичката:
– Ако синът ти може да съгради палати като моите, ще му дам дъщеря си.
Бабата се върнала и разправила на змея какво казал царят. Змеят начаса издигнал палати, дори по-хубави от царските и изпратил бабата да каже, че всичко е готово.
Бабата отишла, обадила на царя, а той й рекъл:
– Кажи на сина ти да направи златен път, украсен със златни ябълки, че по него да мине дъщеря ми.
Бабата се върнала вкъщи и казала на змея желанието на царя. Змеят без много мъка направил и път, и мост от чисто злато. След това тръгнали да вземат царската дъщеря. Вдигнало се цялото село, със свирила и тъпани. Най-подир вървял змеят. Слисало се мало и голямо, какво е това чудо – змей за царска дъщеря да се жени.
Влезли в царските двори. Змеят седнал и замълчал. Царската дъщеря, като видяла за кого я жени баща й, заплакала и избягала.
Не щеш ли, змеят видял, че булката плаче и разбрал всичко. Той съблякъл своите кожуси и ето – станал много хубав момък.
Царската дъщеря била смаяна от красотата на момъка. С радост тя го взела за мъж. И те заживели много щастливо – както е било Богу драго. А покрай тях – и бабата и дядото.

На една ливада, нейде си, се запалила една купа сено, а вътре в купата имало една змия, която, като не можела да излезе навън от пламъка и да избяга, запищяла колкото могла. Наблизо имало един овчар, който пасял овце. Като чул писъка, той се завтекъл нататък да види какъв е тоя писък. Като отишъл до самата купа, която горяла, змията го видяла през една дупка и взела да му се моли да си сложи кривака на дупката, че да се увие тя на него, а той да дръпне бърже кривака и тъй да я избави от огъня. Обаче овчарят се страхувал да не би после тя да го ухапе и й рекъл: „Как ще те извадя тъй? Вярвам ли ти? Да не би после да се хвърлиш върху мене, да ме ухапеш, та да умра?“
Змията взела тогава да му се кълне, че няма да го ухапе, само да я отърве от огъня. Казала му още, че ако я послуша и я избави, ще му направи много голяма добрина. Като му се молела тъй и пищяла, той я съжалил и си рекъл: „Каквото ще да става“ – и си подал кривака. Змията се увила около него, той го дръпнал бърже назад и извадил змията. Тогава тя, като му поблагодарила много, загдето я отървал, рекла му: „Сега аз трябва да се отплатя за тази добрина с каквото мога. Затова дай да ти плюна в устата, че да проумяваш езика на всички животни и ще спечелиш от това много“. Овчарят обаче, пак се страхувал да не го ухапе и й рекъл: „Как ще зина тъй, да ми плюеш в устата, като ме е страх да ме не ухапеш?“ Змията го увещавала да не се бои, но като видяла че той не й се доверява, казала му да си даде кавала, че да плюне в него. Той си подал кавала и тя плюнала вътре и му казала, че ще разбира езика на всички животни, щом посвири с него, но да не казва никому за това, защото ако каже някому, ще умре.
Тогава тя си отишла, а той потеглил да си отива при овцете. Като взел да свири с кавала и вдъхнал навътре, слюнката от змията влязла в устата му и оттогава той започнал да разбира говора на всички животни, когато си приказвали.
Лека-полека взело да му върви и припечелил по едно време доста имот. Тогава намислил да отиде заедно с жена си на Рилския монастир. Той имал кон и кобила. Коня възседнал той, а жена му възседнала кобилата. Като вървели из пътя, конят рекъл на кобилата: „Върви по-бърже де! Защо не ти спори тъй на вървежа?“ А кобилата рекла: „Как да вървя по-бърже, като нося три товара, три души?“ Като си приказвали тъй конят и кобилата, човекът разбрал думите на кобилата, защото тя била жребна и жената била бременна. Слязъл тогава той от коня, снел жената от кобилата и я качил на коня, а той се качил на кобилата. Като повървели още, стигнали до една гора и слезли на една поляна да си починат и да попасат конете. Като връзвал конете за дърветата да пасат, чул, че едно славейче пеело на едно дърво и казвало: „Да знае този човек, че в това дърво има имане, ще го извади и ще се върне – няма да ходи на Свети Иван“. Като чул какво казало птичето, защото разбирал езика му, той отишъл самичък до дървото. Като се покачил малко от дънера нагоре, видял една хралупа; бръкнал в нея и извадил една чанта с жълтици. Мълчешком я занесъл до конете и я турил в дисагите. Тогава той казал на жена си да възсяда и като възседнали конете и двамата, потеглили назад да се връщат. Тя го попитала защо прави това, защо не вървят нататък, където са тръгнали, но той не й открил каква е работата, ами само й рекъл, че не е за нея да знае причината на всяко нещо.
Оттогава той станал много богат: накупил си много имот и добитък и станал пръв в това място, гдето бил. Жена му, едно от това, детo той на пътя я накарал да слезе от кобилата и да възседне коня, друго, дето се върнали от пътя, като били тръгнали за Свети Иван, друго пък, като видяла как в скоро време той забогатял, познала, че мъжът й има някаква тайна. Затова тя замислила как да го изпита каква тайна има. Като го разпитвала всякак, той все й казвал, че никаква тайна няма; ала тя не му хващала вяра, защото усещала, че той знае нещо, което го не знаят другите хора, но не ще да й каже. Затова тя започнала да не го оставя ва мира и взела да му вика: „3а каква жена ме имаш ти, като не ми вярваш да ми кажеш, което знаеш?“ Днес тъй, утре тъй, най-после той й казал: „Мари жено, стига ме кара вече да ти кажа, защото трябва да знаеш, че щом като ти кажа това нещо, щом като кажа на когото и да било тази тайна, която зная, веднага ще умра. Пък ако скланяш да умра, ако искаш да ме няма вече, тогава да ти кажа“. „Че пък умри, като ще умреш от това, само ми кажи“ – рекла тя. Нея не я било грижа, че щял да умре, защото си мислела, че като умре той, ще й остави много богатство и тогава ще може да си вземе когото си ще. – „Е, като е тъй, рекъл, ще ти кажа и ще умра“.
Като й обещал вече той да й каже, тя се много зарадвала и чакала само кога ще дойде това време да й каже, та после да става каквото ще. Той пък, като знаел вече, че ще умре, започнал да си приготвя всичко за смъртта, за да го изпратят хубаво, както прилича на неговото богатство: приготвил си и жито за варене, и брашно за хляб, за да раздават за Бог да прости, и свещи, и всичко друго, каквото трябвало.
На третия ден откато обещал, той станал рано, защото не го хващало сън, мислейки си, че вече ще умре. И като седял на одъра умислен и натъжен, гледал към двора. Кокошките били вече слезли от леглото си, ходели по двора и ровели да търсят храна; а петелът ги обикалял и току се перчел и кокошинел. Кучето пък било легнало близо до това място, гдето били кокошките с петела и било много натъжено, като знаело, че господарят му ще умре и от три дена е все тъжен. Като гледало петела да се разхожда с кокошките, както други път, и си нямал грижа, че господарят му ще мре, догневяло го, станало на крака и като се обърнало към него, рекло му: „Какво си се развикал, та си се разперил и разкокошинил тъй бе? Господарят ни ще мре и става три дни как се е разтъжил, та не може ни да яде, ни да спи, пък тебе не само, че не те е грижа, ами още си се и разкрякал и заобикаляш кокошките като някой женкар!“ „Че защо ще седна да тъжа и аз за него? – рекъл петелът. – Заслужава го, нека да тъжи и да мре, като се е съгласил с женски ум! Като рекла: кажи ми, че ако щеш и да умреш! Пък той се повел по ума й, и й обещал да й каже, макар да знае, че ще умре. Я, ако е мъж, да вземе един прът, че да рече: нà да ти кажа, нà да ти кажа, нà да ти кажа! – та да я научи тогава какво й се пада да знае. Ама тъй е то, кога един мъж се поведе по ума на жена си. Нали се казва: Жена мъжа продава за две глави лукови“.
На тия думи кучето нямало вече какво да отговори и си замълчало. А мъжът, като стоял наблизо и слушал какво си приказвали кучето и петелът, защото разбирал езика им, засрамил се от себе си и като взел поука от петела, решил тъй да направи с жена си – а не да отстъпва пред нейната воля и да загине за нищо и никакво.
След малко, като станала жената, започнала да го кара да й каже най-сетне, както й бил обещал. Той взел един прът, че като захванал да я налага и да вика: „Нà да ти кажа, нà да ти кажа, нà да ти кажа!“, докато тя започнала да му се моли: „Не ща вече, не ща вече!“ Като я набил тъй хубаво, тя не помислила вече да го пита за тайната. Научил я той с дървото, защото „дървото е произлязло от рая“ и то научава всекиго, който не се учи от дума.

Един цар имал трима синове. Когато наближила смъртта му, той разделил царството си на две и дал на двамата си по-големи сина по половина, а на най-малкия си син дал коня и сабята си. Всички били доволни от делбата и когато старецът умрял, двамата братя станали царе, а третият възседнал бащиния си кон, взел тежката сабя, простил се с братята си и тръгнал по света да си търси късмета.
Ходил момъкът по градове и села да види хора и себе си да покаже, дето замръкне, там лягал да спи, с когото стигне и срещне, на сладки приказки се залавял. Един ден, като се отбил при един ручей да пие вода, видял под едно дърво да почива хубав момък, силен, снажен, юнак и половина. Заприказвал с него и научил, че този момък имал чудна дарба: всичко изгубено можел да види и намери, ако ще на дъното на морето да е паднало. Сдружили се двамата юнаци и тръгнали заедно. Една вечер край техния огън минал друг юнак, поканили го да поседне, разпитали го и узнали, че той можел, когато иска, да изпие цялото море и пак да го повърне. Харесал се на царския син и този момък и решили да тръгнат на другия ден тримата заедно.
Колко дни ходили, никой не броил, стигнали най-после в друго царство. А в това време царят на тази страна воювал със съседите и войската му взела да се пръска и да бяга, съседите се готвели да го пленят заедно с царицата и двете му дъщери.
Царският син повикал двамата си другари, хвърлил се в боя, развъртял бащината си сабя, и с всяко замахване по десет глави отсичал, дето стъпвал конят му – всичко живо пищяло. Уплашили се вражите войски, разпилели се като дим из полето, а царете побързали да се приберат, своите царици и дъщери да пазят. А спасеният цар повикал незнайния юнак и му рекъл:
– Кажи ми, каква награда искаш за това, което направи за мен. Вземи от хазната ми злато и сребро колкото искаш, ожени се за която щеш от дъщерите ми и стани мой син и наследник.
Юнакът отговорил:
– Царю честити, дай наградата на моите побратими, а аз искам още по белия свят да поскитам, хора да погледам, юначеството си да покажа.
Царят оженил двамата му другари за дъщерите си, направили големи сватби, три дни пили, пели и хоро играли. А на прощаване царският син подарил на побратимите си по един нож и им казал:
– Когато тези ножове ръждясат, да знаете, че ми се е случило нещастие.
И пак заскитал по гори и полета, по планини и долини. Веднъж, като минавал през една гора, видял на една поляна чуден мраморен палат, спрял коня, загледал се в него, а като вдигнал очи към високите тераси, завило му се свят: там седяла невиждана хубавица, мома-самовила. А когато момата го погледнала, той изтървал юздите и паднал като сноп на земята. Хубавицата слязла бързо при него, свестила го с ласки и милувки, а след това се оженила за него и нямало на света ни цар, ни велможа по-щастлив от него.
Намерил си, значи, късмета царският син, заживял с добрата си жена в горския палат и всеки ден излизал на лов. Само че откак се оженил, никак не можел да удари лов, цял ден гонел дивеч, а вечер се връщал с празни ръце, уморен и замислен. Един ден самовилата го попитала:
– Защо си загрижен, мъжо, и защо не можеш да уловиш нищо: лов ли няма, или ти убягва?
– Лов има, мила невесто, но кой знае защо, щом си помисля за тебе, не мога да улуча нищо.
Тогава жена му извадила един пръстен, сложила го на пръста му и казала:
– Вземи този пръстен и когато си помислиш за мен, поглеждай го и ловът няма да ти убегне.
На другия ден мъжът отишъл на лов с пръстена и наистина ударил добър лов, преметнал го през рамо и тръгнал да си отива. Но като наближил до къщи, видял, че ръцете му са много кървави и се спрял до един извор да се умие. За беда, пръстенът се изхлузил от пръста му, водата го отвлякла под земята и го изхвърлила в друг извор, в коритото, дето поели царските коне.
Една сутрин, когато конярите закарали конете на водопой, видели, че конете се плашат от нещо, пръхтят и не искат да пият. Прегледали коритата, намерили пръстена и го занесли на царя. Царят разгледал хубавия пръстен и забелязал, че на него било написано отвътре: „Горска хубавица-самовила. Който се ожени за нея, ще се подмлади от деветдесетгодишен старец на двадесетгодишно момче“. Царят, който бил вече доста стар, събрал голяма войска и пратил да търсят горската хубавица.
Когато войската наближила палата на самовилата, мъжът й спял, а тя се навела над него и заплакала. Той се събудил от сълзите й и попитал:
– Какво има? Дъжд ли вали?
Тя му отговорила:
– Няма дъжд, а погледни каква войска иде към нас.
Той казал:
– Не бой се. Като дойдат по-близо, събуди ме.
След малко войниците започнали да се катерят по оградата на двореца и самовилата събудила мъжа си. Той излязал с вълшебната си сабя, замахнал с нея няколко пъти, изклал половината войска и казал на другите:
– Идете кажете на вашия цар, че горската самовила има един юнак, който не се плаши от неговата войска, дори да е пет пъти по-голяма.
Царят се ядосал, събрал младо и старо от цялото царство и пратил пак да му доведат горската хубавица. Но всички били изклани и разпиляни като пилци, както и първия път. Видял царят, че с този юнак не може да се разправи и намислил друго нещо. Събрал всички магьосници и врачки и ги попитал коя се наема да му доведе хубавицата. Една гърбава вещица се врекла на царя да изпълни желанието му. Най-напред тя поискала от него да поръча на грънчарите една голяма делва, която да събира двама души. Когато делвата била готова, бабичката влязла вътре и рекла: „Хайде, бабината делвичка, занеси ме в самовилската гора.“ Делвата се дигнала и понесла бабата през долища и бърда, и спряла до един извор, дето почивал от лов царският син; бабата излязла от делвата, почнала да плаче и да казва, че изгубила пътя и не знае отде да си иде. Той й рекъл:
– Слушай, бабо, искаш ли да те заведа у дома? Моята булка стои по цял ден самичка, ще има с кого да се раздумва.
Бабата се съгласила. Мъжът я завел при жена си и казал:
– Ето ти другарка, когато аз ходя на лов. Тя ще ти бъде вместо майка.
Като минали два-три дена, бабичката започнала да подпитва самовилата как е могъл нейният мъж да избие толкова войска, отде му иде силата. Самовилата й обещала да го разпита за това. И една вечер царският син казал на жена си, че силата му е в бащината сабя. Щом чула това бабичката, започнала да дебне кога да му открадне сабята. Една нощ, когато царският син спял, тя му взела сабята и я хвърлила в морето. На другия ден царският син не могъл вече да се събуди. Как го не будила самовилата, как го не милвала и плакала и студени кърпи му слагала на главата, нищо не помагало: спи, като умрял. Бабата рекла:
– Стига плака, дъще. Ще се събуди. Излез малко навън да се разходим из гората, докато той се наспи!
Хубавицата тръгнала с бабата из гората и, без да се сети, стигнали до изворчето, дето била делвата. Бабата рекла:
– Гледай, гледай, каква голяма делва! Може да ни събере и двете, кога завали дъжд!
И те влезли уж да видят, как ще се сместят вътре, а бабата пак рекла:
– Хайде, бабина делвичке, занеси ни в царския палат!
Делвата литнала право към царския двор и спряла там. Царят наградил богато бабичката, а хубавицата затворил в една стая, докато се приготви за сватба.
В това време побратимите на царския син видели, че ножовете, които той им оставил за спомен, изведнаж се покрили целите с ръжда и разбрали, че му се е случило нещастие. Този, който всичко виждал отдалеч, намерил двореца на самовилата и двамата влезли при заспалия си другар. Почудили се двамата царски зетьове какво се е случило на този юнак, та не може да се събуди. Най-после се сетили, че сабята му не е при него, потърсили я и този, що намирал всичко изгубено, веднага я зърнал на дъното на морето.
– Ами сега? Как ще я извадим оттам? – питал се той.
– От това по-лесно няма! – рекъл другият, навел се и изпил цялото море до капка. Взели сабята, повърнали морето и отърчали при другаря си. Щом му пъхнали сабята в ръцете, той скочил на крака, сякаш нищо не му се случило и като видял побратимите си, много се зарадвал и викнал на жена си да дойде да ги види и нагости. Но побратимите му казали, че жена му е открадната от царя. Тогава той стиснал здраво сабята си, яхнал буйния си кон и като вихър се озовал в царския град.
Конят спрял пред една чешма, дето няколко бабички си наливали вода. Като видели юнака, попитали го:
– Защо спря тук, синко? Вода ли искаш или улиците не познаваш?
Момъкът отвърнал:
– Аз съм канен на сватба, а пък не зная къде ще бъде сватбата.
Една бабичка се обадила:
– Аз зная, синко, утре ще ти покажа, а сега ела да нощуваш у нас.
Царският син отишъл да нощува у бабичката. Тя се разшетала да го гощава, а той й рекъл:
– Остави готвенето, бабо, аз не съм ни гладен, ни жаден, а имам тежка мъка на сърцето.
Разказал й, как царят откраднал жена му и бабичката се наела да му помогие с каквото може. Той написал писмо на жена си и го дал на бабата, а тя се облякла с просешки дрехи, нарамила торба и отишла в палата да проси. Като минавала покрай стаята, дето била заключена самовилата, тя пъхнала писмото под вратата, а след това отишла при царя да плаче и да проси милостиня. През това време хубавицата написала отговор на мъжа си и когато бабичката минала пак покрай нейната стая, пъхнала й го скришом под вратата. Тя писала на мъжа си да се облече в женски дрехи и да дойде в деня на сватбата при нея.
Бабичката облякла царския син в женски дрехи, забулили си лицата и отишли на царската сватба. Най-напред честитили на царя, а после влезли в стаята на хубавицата. Тя скрила мъжа си в един долап, а бабата си отишла сама. Вечерта царят влязъл в стаята на самовилата, но мъжът й излязъл от долапа, замахнал със сабята си, убил царя и го скрил. А на сутринта, като се показал заедно с жена си пред царедворците и гостите, всички помислили, че царят се е подмладил. Настанало голямо веселие, всички яли, пили и благославяли.
И аз бях там, и за вас взех по парче баница, но като се връщах вкъщи, залаяха ме кучетата на съседите, та се уплаших, хвърлих всичко и избягах.

Имало двама братя; те били много имотни хора. Като им били уредени работите и нямали грижа за нищо, започнали да се препират: щастието на хората от Бога ли е, или е от хората? Един ден братята се спречкали: по-големият казвал, че щастието е от Бога, а по-малкият, че е от хората. Тогава те, за да изпитат кой е прав, тръгнали да пътуват, като взели със себе си много пари. Като вървели така, стигнали до едно село и там разпитали кой е най сиромах, па го повикали да дойде при тях. Като дошъл и го видели, че е гол-голеничък и няма нищо, дали му двайсет жълтици и му рекли: „Вземи тези пари, ама никой път да не казваш сполай на Бога, а нас да споменуваш.“ Щом свършили това, отишли си.
Сиромахът, като видял в ръцете си толкова пари, не могъл да се нарадва и отишъл тичешком у дома, да се похвали на жена си. Тя, вместо да се зарадва, взела да му се кара, че бил глупав и е взел чужди пари, които, като ги похарчи, не ще има от где да ги върне и го карала да върне парите на хората. Той не я послушал, а отишъл на пазара да види какво се продава, та да купи и да търгува. Но както вървял по пътя и си мислел, стигнал до касапницата и понеже бил толкова време сиромах и бил гладен, рекъл си: „Поне сега да взема един дроб“. После тръгнал да си ходи у дома. Като вървял по пътя, съзрял, че над главата му хвърчи един гарван. Помислил, че този гарван иска да му грабне дроба и взел да го крие под дрехата си. Но когато приближил до къщата си, гарванът се спуснал и му грабнал калпака от главата, гдето били скрити парите, и не се видял вече. Сиромахът започнал да плаче колкото му глас държи. Не му стигало това, ами когато си отишъл у дома и разправил на жена си какво му се случило, тя почнала да му кряска, че той бил такъв и онакъв и че тя знаела, че той ще похарчи парите по орли и гарвани. Сетне взели да плачат и двамата и се чудели откъде ще върнат парите, когато им ги поискат.
Изминало се година време и двамата братя дошли в селото да видят какво е направил сиромахът с парите. Той им разказал нещастието си и те тогава му дали четиридесет жълтици и пак му заръчали: „Вземи и тези пари, и прави с тях каквото знаеш, но пак да не споменуваш Бог, а нас“.
Сиромахът взел парите, отнесъл ги у дома и, без да каже на жена си, скрил ги в едно гърне, гдето туряли трици. После отишъл на пазара да потърси някаква стока да купи. Докато бил по пазара, край къщата минал ябълкар и децата започнали да искат ябълки. Като нямала с що да им купи, майка им занесла триците и взела за тях ябълки. Но ябълкарят, като нямал где да тури триците, дал на жената ябълки и за гърнето, та взел и него с триците. Вечерта дошъл мъжът и отишъл право при гърнето, но не намерил нищо. Попитал жена си и тя му казала, че го дала на ябълкаря за ябълки. Той започнал да се кара и да си кърши ръцете, но ябълкарят го нямало вече.
Днес-утре, минала пак година и двамата братя пак дошли да видят какво е направил сиромахът с парите. Той пак им разказал, какво се било случило с парите. Тогава те му дали два куршума: един за него, другия за жена му.
Като стигнал у дома си, той разказал на жена си какво му дали. Но тя, от яд и гняв, че му дали куршуми, захвърлила ги нейде на полицата. Къщата им била край реката. Веднъж минали оттам рибари и понеже им се били скъсали куршумите от мрежата, попитали жената, не се ли намира у тях куршум, та да им даде да си закърпят мрежата. Жената си наумила за двата куршума, подирила ги, намерила ги и ги дала на рибарите. Те, като си закърпили мрежата, казали, че ще хвърлят мрежата в реката и каквото се улови от първия път, ще го дадат на нея за куршумите. Тогава хвърлили мрежата и се уловила една риба, която дали на жената. Вечерта жената разпрала рибата да я очисти и сготви, но, за чудо, извадила от корема й едно камъче, което светело като слънце. Те не знаели, че това камъче е много скъпо, и го държали вместо светило.
Срещу тяхната къща живеел един златар. Той съгледал, че сиромашката къща цяла нощ свети и се чудел отгде намира сиромахът пари за светило, като няма за хляб и децата му по цели дни гладуват. Най-сетне златарят поискал да разбере каква е работата, отишъл една вечер у сиромаха и много се зачудил като видял, че това, което свети, било елмаз. Златарят поискал да го купи и рекъл на сиромаха: „Искай, съседе, какво ще искаш, само ми дай това камъче“. Сиромахът, като не знаел колко струва камъчето и че е скъпо, отговорил: „Дай ти колкото струва.“ Златарят дал десет жълтици. Сиромахът мислел, че златарят се шегува, та му рекъл. „Дай колкото струва“. Златарят дал двайсет, после петдесет и най-сетне сто жълтици. Сиромахът, като видял, че му дава толкова пари, разбрал каква е работата и не му дал камъчето, а рекъл да го отнесе на царя и да му го даде дар.
Станал сиромахът, отишъл при царя и му дал камъчето, като му рекъл: „Царю, намерих това камъче и, като изпитах и разбрах, че е много скъпо, помислих си, че на цар прилича да го има; затова го донесох и го давам на тебе дар“. Царят взел камъчето и попитал какво иска в замяна, но сиромахът нищо не искал. Най-сетне царят настоял, че трябва да вземе нещо за камъчето. Тогава сиромахът казал, че каквото му даде царят, ще е благодарен. Царят го разпитал какъв е и откъде е, и му дал цялата земя, където живеел, в която да бъде владетел и да я управлява, при което пратил свои хора в онази земя, да разкажат на мало и голямо, че си имат нов господар и да го слушат.
Всичко това станало и сиромахът заживял като цар на земята си. Двамата братя, както дохождали всяка година да видят сиромаха какво е направил с парите, дошли и тази година да видят какво е направил с куршумите. Новият владетел стоял на прозореца и видял, че минават двамата братя. Той пратил да ги повикат. Те не искали да идат при господаря, но и не можели да потъпчат господарската дума, та дошли, поклонили му се и го помолили да им каже защо ги вика. Владетелят ги попитал познават ли го кой е. Те, като не могли и да си помислят, че онзи сиромах може да е станал господар, отговорили, че не го познават.
Тогава владетелят им се открил и им казал: „Аз съм онзи сиромах, на когото вие давахте пари, за да ме направите богат без Божията воля, но нищо не направихте. Когато ми дадохте двата куршума, за да се убием с жена ми, Бог ми помогна да стана, какъвто ме виждате сега“.
Тогава малкият брат признал грешката си и повярвал, че всичко е от Бога и че без неговата воля нищо не става.

Един цар обичал много да се весели. Почти всяка вечер той събирал своите знатни приятели и с тях ядял, пиел и се веселял до късно през нощта. Малко по малко той свикнал да пие по много вино. Виното го правело разговорлив, шеговит и извънредно весел. Това му било приятно и той започнал често да се напива.
Но след всяко напиване, на сутринта, царят се чувствал зле: в устата му горчи, главата го боли тъй силно, като че ли ще се пръсне – не му се говори, всичко го дразни и сърди. Тогава той заповядал да разгласят, че който му донесе лек, да не му става нищо след пиене, ще му даде голяма награда. Но никой не могъл да му намери такъв лек.
Най-после, един закоравял пияница се наел да излекува царя.
Царските хора го завели в двореца.
– Е, казвай – рекъл царят – какво да правя, за да не ми става лошо след пиене?
– Пак пий! – отговорил пияницата.
– Как така? – зачудил се царят.
– Царю честити, не си ли чувал да казват: „Клин клин избива“. Пий и не бой се. Ако ти не мине, вземи ми главата.
– Ами, като карам все така, докъде ще стигна? – запитал царят.
– До там, додето съм стигнал и аз, – спокойно отговорил пияницата.
Царят изтръпнал. Очите му широко се разтворили и той с ужас изгледал пияницата. Неговото потъмняло и подпухнало лице, набъбналият и посинял нос, кръвясалите му и изпъкнали като на жаба очи, мръсните му, изплескани и изпокъсани дрехи – всичко това било толкова грозно и отвратителио, че той се погнусил и извикал:
– Дайте му наградата и нека да се маха от очите ми. Той наистина ме излекува.
Оттогава царят не турнал вече нито капка вино в устата си.