www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Когато делял Господ късмета на хората, първи отишли турците да искат някой дар от него. По своя воля Господ им дал агалъка.
Чули българите, че Господ дарува народите, и отърчали да вземат и те някой дар.
– За какво дойдохте вие, българи? – попитал ги Господ.
– Ние, Господи, чухме, че си дарувал народите, та молим те и нас да даруваш нещо.
– Е, какво искате да ви дарувам? – рекъл им Господ.
– Искаме агалъка – рекли българите.
– Агалъка дадох на турците; друго нещо искайте! – рекъл им Господ.
– Каква работа си направил ти, Господи? Защо си дал агалъка на други? Ние него искаме, ако може, него ни дай!
– Да сте ми благословени, българи – рекъл Господ, – но аз думата си назад не вземам. Току аз ще ви дам дар работата. Идете си със здраве!
Чули евреите. Отишли и те при Бога. Пита ги Господ за какво са дошли.
– Дойдохме, Господи, да ни дадеш дар.
– Какъв дар искате?
– Е, агалъка искаме.
– Агълъка го взеха други.
– Каква сметка си си направил, Господи! Защо си го дал на други? Нали ние го искаме!
– Е, хайде сметките да са ваши!- рекъл им Господ.
Чули френците и те отишли при Бога да искат дар. Пита ги Господ:
– За какво дойдохте вие, френци.
– Да ни дадеш някой дар – рекли му те.
– Какво искате? – попитал ги Господ.
– Е, агалъка искаме.
– Агалъка го взеха други.
– Какъв е тоя мурафет от тебе? – рекли френците. – Защо си дал агалъка на други?
– Хайде тогава мурафетите да са ваши! – рекъл Господ.
Дошли циганите. И те пак:
– Дошли сме, Господи, да ни дадеш някоя награда.
– Е, каква награда? – рекъл Господ.
– Награда искаме, агалъка!
– Други го взеха.
– Ех, ние сиромаси, с чуждо ли ще поминуваме? – рекли циганите.
– Хайде, сиромаси да бъдете и чуждо да просите! – рекъл Господ.
Дошли най-после гърците. И те пак агалъка поискали.
– Е бре, гърци! – рекъл Господ. – Много късно дойдохте; за вас току-речи нищо не остана. Агалъка взеха турците, работата – българите, сметката – евреите, изкуството – френците, сиромашията – циганите. Какво остана да ви дам?
– Кой беше този, що е направил тази хитрост да не разберем, та да дойдем по-скоро да вземем някоя награда?
– Хайде, недейте се люти! – рекъл им Господ. – И вам ще дам някоя награда, не ви пущам празни. Хайде, нека да е ваша хитростта" – рекъл Господ.
И оттогава народите си останали с тия дарове.

Всяка събота вечер Хитър Петър стрижел и бръснел селяните в селската кръчма.
Веднъж, както стрижел едного и в същото време приказвал с другите, отрязал му едно парче от ухото.
Селянинът подскочил като опарен.
– Какво правиш, бе глупако! – развикал се селянинът. – Като не знаеш да стрижеш, защо срамиш занаята! Как ще изляза сега пред света, като едното ми ухо е по-късо?
Хитър Петър го успокоил:
– Гледай си работата! Бедата не е толкова голяма. Седни да отрежа и от другото ухо такова парче, та да ги изравня.

В едно планинско село живеел един момък. Наричали го Ахмак Добри, защото бил много глупав. Цял живот той не бил слизал долу в равнините да види други села и нови хора. Израснал си див като козел.
Дошло време за женитба. Майка му била хитра жена, та успяла да склони една хубава мома от голямо село край Струма да му стане жена. Момата харесала момъка и се омъжила за него. Чак сега тя разбрала колко е глупав мъжът й, но нямало какво да прави. Венчило лесно не се разваля…
Заживели си двамата. Ахмак Добри колкото бил глупав, толкова бил добър. За всичко той слушал жена си. Това я много радвало и тя вярвала, че родителите й няма да разберат за какъв глупак се е омъжила. Затова един ден повела Ахмак Добри на гости в родното си село.
По пътя започнала да съветва мъжа си:
– Слушай, Добре, хубаво да внимаваш, че да не станем за смях?
– Няма, няма – поклатил глава ахмакът.
– Тъй зер. Като отидем у нас, само големи думи ще казваш, че да те сметнат за умен. Добро утро, добър ден и добър вечер ще викаш, когато трябва. Много-много няма да приказваш. Като седнем да ядем, ще вземаш залъците с два пръста, та да не те помислят за лаком. И като те бутна, вече да не ядеш, разбра ли?
– Разбрах, зер! – отвърнал Ахмак Добри и обърсал мустаците си с ръкав.
Привечер стигнали в село. Жената се хвърлила да прегръща и да целува ръка на майка си, а Ахмак Добри се изправил важно, важно пред вратата и започнал на един път:
– Добро утро, добър ден, добър вечер…
Като видял дядо си, казал му:
– Каква голяма планина, брей!… А какъв дълбок кладенец имаме в наше село!…
После, като зърнал на двора една голяма бъчва, извикал:
– Я изгорете тази бъчва, че да видите какъв голям въглен ще стане!
Погледнали се дядото и бабата, погледнали дъщеря си, а тя навела глава и се зачервила от срам. После зетят млъкнал и никаква дума не могли да откопчат от него, защото той изказал всички големи думи, които знаел!
Седнали да вечерят. С два пръста Ахмак Добри грабвал най-големите късове месо и лакомо ги гълтал. Сложили баница. Ахмакът с два пръста я дигнал цялата и я прибрал при себе си. Жена му потънала в земята от срам. Ахмакът хапнал няколко залъка, но се случило, че котката го бутнала по крака.
Той помислил, че жена му го бута и изведнъж престанал да яде. Дръпнал се настрани и мълчаливо загледал тавана.
– Яж бе, зете! – подканил го дядо му.
– Яж, яж, не се срами, нали сме си наши… – започнала и баба му.
Но Ахмак Добри само клател глава и не искал.
– Не ми се яде – казвал той. – Нахраних се.
– Бе джанъм, хапни си още от баницата, я каква е вкусна!
Ахмакът се облизвал, но не смеел да яде, а само повтарял:
– Не ми се яде! Не съм гладен!
Най-после всички се навечеряли и станали от софрата. Постлали в гостната стая за спане на гостите. Като легнали, жената с яд казала:
– А бре, мъжо, защо ме засрами така? Какви бяха тия приказки днес, каква беше тази вечеря, че като те молиха толкова много, ти не яде?
– Че нали ми рече да казвам големи приказки? И ми поръча да не ям, като ме бутнеш.
– Ами че аз не съм те бутала…
– Не си ли? Тогава кой ме бутна да не ям? Язък, че останах гладен…
– Хайде, хайде, спи сега, че утре ще ядеш…
– Ами мене не ми се спи на гладен стомах. Яде ми се и туй то!
Жената се страхувала мъжът й пак да не направи някоя глупост от глад, та му казала:
– Като пък си толкова гладен, влез полека в другата стая. До огнището ще намериш гърнето с леща. Наяж се, че спи…
Ахмак Добри станал, отишъл полека в стаята и напипал гърнето. Подирил тук-там лъжица, но като не намерил, навел се над гърнето и вмъкнал ръката си в гърлото му. Нали жена му го учила да яде с два пръста, свил си ръката и поискал да я извади. Но не могъл. Още повече я свил и съвсем не могъл да я мръдне. Ами сега? Станал и отишъл с гърнето при жена си.
– Жено мари! – рекъл той. – Ръката ми се заклещи в гърнето. Как да я извадя?
– Дърпай, бре, дърпай…
– Дърпам аз, ама не може! Кажи какво да правя?
– Като е тъй, излез тихо на двора. Цапни гърнето о големия камък. То ще се счупи. Тогава ще извадиш ръката си.
Ахмак Добри излязъл на двора. Гледа, до плета нещо се белее. Помислил, че е камъкът и се запътил тихо към него, за да не го усетят от къщи. А край плета била клекнала баба му. Нещо от лещата не й станало добре, та излязла навън. Ахмак Добри се приближил на пръсти и бух! – цапнал гърнето о главата й. То се разбило на късове.
– Леле, света Дево Богородице! – изпищяла баба му. – Какво съм направила, Господи, та искаш да ме утрепеш с камъни от небето?
Тя скочила, олюляла се от удара и разтреперана се прибрала вкъщи. А Ахмак Добри гледал, гледал, избърсал си носа с ръкав и си казал:
– Бе какъв е този жив камък! Май че ми се счу гласът на бабата…
И като си поизчистил ръката в тревата, тихо влязъл вкъщи.
На другия ден жена му била много кахърна. Тя разбрала, че ще стане за смях с глупавия си мъж и намислила как да го изпрати вън от селото, та хората да не разберат глупостта му. И му поръчала да впрегне воловете и да отиде в гората да насече дърва, та да ги докара.
Ахмак Добри, нали бил послушен, впрегнал колата и заминал. Стигнал той в гората. Гледа, все дебели, високи дървета. В тяхното планинско село гората била дребна и започвала току до плетищата, та селяните сечели вършините и прътите и ги пренасяли на гръб или върху магарета. Ахмак Добри се чудил, чудил как да натовари тези дебели дървета в колата и най-после измислил. Той закарал колата под едно дърво и започнал да го сече, та като го отсече, то само да падне в колата. Намислил това умникът и се заловил за работа. Плюл си на ръцете и сече ли, сече мъжката! Най-после дървото затрещяло, наклонило се и прас!… с цялата си тежест дървото паднало върху колата. Понеже било мното дебело, убило воловете и изпотрошило колата. Малко останало да смаже и Ахмак Добри.
– Брей! – казал си той. – Хама че я оплескахме, ха!…
Но нямало какво да прави. Решил да отиде вкъщи и да каже на жена си какво се е случило. Като излязъл от гората, минал край селската река. Гледа, плуват няколко диви патки.
– Чакай – рекъл си ахмакът – барем да убия някоя патка, че да занеса да сготвят. Така толкоз няма да ми се карат.
Засилил се и хвърлил брадвата. Патките избягали, а брадвата потънала във водата.
– Ама, че я оцапахме! – рекъл си пак Ахмак Добри и решил да я потърси.
Съблякъл се гол. Влязъл във водата и започнал да търси. В това време минал един крадец. Като видял дрехите, той ги грабнал и избягал.
Дълго се ровил Ахмак Добри в тинята, целият се изкалял, но не могъл да намери брадвата. Почнало да се смрачава. Той не бил хапвал цял ден, огладнял, та решил най-после да остави брадвата по дяволите. Излязъл на брега. Гледа – дрехите му ги няма. Търсил ги пак – няма ги.
– Бре, ами сега! – рекъл си той. – Гол ли бях или имах дрехи!
Мислил, мислил и най-после решил, че сигурно е тръгнал гол.
Вече почнало да става тъмно. Той забързал за вкъщи. А селяните по това време се връщали от работа по нивите. Като видели голия изкалян човек, те викнали подире му:
– Ху бря! Гледайте го, безсрамника… Гол ходи по пътя. Ху бря!… Дръжте го!
Заозъртал се Ахмак Добри. Дали на него викат? Но като видял, че мъже и жени тичат към него кой с вили, кой с мотики и тояги, разбрал, че ще го бият, плюл си на петите и хукнал колкото му крака държат. Той тича, селяните по него. Но нали бил млад и планинец, пък и нямало дрехи да му тежат, бягал най-бързо от всички, влязъл като хала в селото, прескочил плета на бабиния си двор и се скрил чак в избата. Постоял така свит в един ъгъл, ослушвал се и чувал, че някой ходи на двора и приказва. Той помислил, че селяните го чакат да излезе, за да го набият, а това били жена му и роднините й, които се тревожели защо Добри е закъснял толкова.
Така скрит, той стоял доста дълго време. Ожаднял. Но там нямало вода. По едно време напипал бъчвата с вино. Дръпнал чепа. Той изхвърчал някъде из ръцете му. Навел се и почнал да пие вино. Като се напил, потърсил чепа, но не могъл да го намери в тъмното. По едно време напипал нещо дълго и с остър връх. Това било квачката, която мътела яйца. Ахмак Добри помислил, че е някое дръвце, дръпнал, откъснал главата й и с нея затъкнал дупката на бъчвата.
Но вече много вино било изтекло и се разляло по земята. На Ахмак Добри му станало студено. Зад гърба си той усетил някаква пълна торба. Опипал я и разбрал, че това е брашно.
– Чакай – рекъл си, – да попия виното, че да стане пак сухо.
И изсипал брашното в локвата вино. После започнал да тъпче с крака. Образувала се рядка каша. Гледа по едно време Ахмакът: нещо се белее в един кош. Попипал и разбрал, че това са яйца. До тях лежало мъртвото тяло на квачката. Бутнал я той – не мърда.
– Брей! – казал си, – квачката умряла и няма кой да мъти яйцата. Как ще се излюпят така?
И той седнал върху тях да ги мъти. От тежестта му всички яйца се счупили, но Ахмак Добри помислил, че кошът припуква и продължавал да седи върху яйцата…
По едно време бабата отворила вратата на избата да наточи вино за вечеря. Но като видяла в ъгъла да святят очите на гол човек, изпищяла, тръшнала вратата и като луда хукнала с викове:
– Леле Боже, сам вампирът влязъл в избата!… Ох, ох, изгори ми душицата!…
И като се кръстела, тя се втурнала в стаята и паднала отмаляла пред огнището.
Дъщерята не се уплашила, а разбрала, че пак мъжът й е направил някоя поразия, та взела една свещ и право в избата. Като го видяла, не знаела да се смее ли, или да плаче.
– Какво правиш тук, бре? Кога си дойде? Къде са колата и воловете? Защо си гол?
Но Ахмак Добри само вдигнал рамене и казал гордо:
– Не виждаш ли, ма? Мътя яйцата… Я гледай и каква каша съм направил! – и той посочил размесеното с вино брашно по земята.
– Ох, ох! – писнала жената и заскубала косите си. – Отиде ми животецът с този глупак! Къде го намериха, та ми зачерниха младините?…
И още през нощта дала на Ахмак Добри да се наметне с някаква дреха и без да се обади на родителите си от срам, повела го към тяхното планинско село…

Една овца лежала край плета на кошарата. През нощта дошъл вълкът да я изяде. Тя му казала, че не си заслужава сега да бъде изядена – много била мършава. След това му се помолила да я остави да се напасе през лятото и да се угои. Наесен тя сама ще се върне и ще чака на същото място да дойде вълкът и да я изяде.
Вълкът й повярвал. Той я питал за името й, а тя отвърнала, че се казва Пата.
Пуснал я той и си отишъл. Оттогава Пата никога вече не оставала край плета, а лягала всред кошарата, между другите овце. Когато дошла есента, вълкът се приближил до плета и почнал да я вика:
– Пато, Пато!
А овцата се обадила от кошарата и му рекла:
– Напати се Пата, та не ляга вече край плèта.

Лястовицата си направила гнездо на една греда под стряхата и си излюпила лястовички.
Направило си гнездо под една керемидка и врабчето и си излюпило врабчета.
Но години наред врабчето все го сполитало нещастие – котката издебвала малките врабченца и ги изяждала, или пък счупвала яйцата.
Натъжено гледал врабецът как на близката слива лястовичката учи лястовичетата да хвърчат, да правят гнезда и да си помагат.
Завидял врабецът на лястовичката. Веднъж той й казал:
– Блазе ти, сестро лястовичке, че всяка година си отглеждаш пиленцата, пък моята домакинка само мъти, цвърка, вика, а не може да ги изгледа. Кой знае откого сме прокълнати.
– А бе, врабчо, отникого не сте прокълнати, ами гнездото ви не е добре направено. Затова и котката ви яде яйцата. Затова, съседе, не можете и да изгледате челяд като мене.
Като чул това, врабецът помолил лястовичката да го научи да си направи гнездо.
– Ела с мене, ще те науча – казала лястовичката.
Тя отвела врабеца край реката, в една тиня.
– Хайде сега, направи като мене, вземи с човката си кал за гнездото.
– А, виждам, сега знам, знам, дребна работа било това – рекло врабчето и литнало заедно с лястовичката, без да вземе в човката си малко кал. Като дошли до гнездото на лястовичката, тя лепнала калта на гредата.
– Ей така ще я залепиш – казала тя.
– Видях, видях, лесно било да се лепи кал на гредата – казало врабчето.
Много пъти ходила лястовичката на реката, много пъти носила кал и лепила по гредата. Ходило с нея и врабчето, но нищо не вземало, а само викало: "Знам, знам".
Когато лястовичката налепила ред кал, почнала да лепи и ред сламки. После пак – ред кал, пак – ред сламки. При всяко лепене на кал или сламка, лястовичката все учела врабчето как да лепи, за да го научи, как да си прави гнездото, но врабчето все казвало: "Знам де, знам".
– Ей, съседе, само с казване "знам" ти никога не ще си направиш здраво гнездо като моето, защото не ти се ще да потопиш човката си в калта. Без мъка няма наука, побратиме! Ето затова не можеш да изгледаш челяд като мене!

Някога слънцето намислило да се жени и поканило всички животни на сватба. Поканило и таралежа. Узнал от по-рано за слънчовата сватба, таралежът ядосан се скрил в една дупка. Слънцето отишло да го кани. Таралежът не искал да иде, но най-после се съгласил – как да не иде при царя на всичко живо. Вървял той с другите животни и все се мръщел. Стигнали до слънчевите палати. Посрещнали ги на голяма трапеза и почнали да се веселят. Веселбата станала голяма, та не се чувало кой какво говори. Ревнал по едно време лъвът, та се потресла трапезата и всички се сгушили по местата си. Само таралежът се показал най-храбър – той си останал на трапезата и си гризял един камък, който взел със себе си на тръгване. По едно време влязло слънцето с годеницата си. Те двамата канели всеки гост да си похапне повечко. Приближило се слънцето до таралежа и видяло, че гризе един камък.
– Какво си загризал бе, таралежко? Не ти ли харесват моите гостби?
– Пò ми харесва да си гриза камък! – Аз отсега се уча да си погризвам камъни, докато има само едно слънце, пък като се народят много слънца и изгорят всичко – какво ще ядем, ако не само камъни?
Слънцето се замислило. То влязло в стаята си и дълго стояло там. Гостите се чудели защо не излиза. Таралежът през една дупчица видял, колко загрижено е слънцето.
По едно време слънцето излязло с потъмняло от мъка лице и казало, че няма да се жени. Всички животни наскачали тогава да убият таралежа. Но той бързо се скрил в дупката си и излязъл едва когато всички се разотишли. До това време таралежът нямал игли по кожата си, но тогава му порасли – слънцето му дало игли да се пази от другите животни. И той сега не им се бои, свива се на кълбо и, ако можеш, хващай го.
3атова до сега имаме само едно слънце.

Едно момче тръгнало по печалба. Вървяло, вървяло из една гора и дошло до една долинка. В долинката чуло нещо да шумоли. Надзърнало да види що шумоли и видяло една мърша, а над мършата се карали една мравка, един сокол и една змия. То ги запитало:
– Защо се карате?
– Караме се, защото не можем да си разделим месото – отвърнали те.
Момчето им разделило месото.
– Много ти благодаря, момче – казала змията. – За награда, те благословям, когато поискаш, да ставаш на змия и пак да се превръщаш на човек.
Мравката също го благословила да се преобразява на мравка и пак – на човек.
Соколът – също.
Момчето тръгнало да си върви. Като си вървяло по пътя, хрумнало му да стане змия. „Искам да стана змия!“ – казало си то и начаса се превърнало на змия. После се превърнало на мравка, на сокол, и пак на човек.
Като вървяло по пътя си, видяло една колесница, а в нея – царевата дъщеря. Момчето се престорило на сокол и застанало насред пътя. Щом видяла соколчето, царската дъщеря заповядала да спрат колесницата. Тя слязла и поискала да улови птичето. Тя допряла ръката си до опашката му и то подскочило. Току посегнала да го хване – то пак подскочило. Най-после го хванала. Взела соколчето и го отвела в палата. Направила му клетка и го турила в нея. Като се мръкнало, донесли на царската дъщеря да вечеря. Тя се нахранила и си легнала. През нощта соколът се престорил на мравка и изял остатъка от вечерята. На заранта, когато царската дъщеря се събудила, видяла, че й няма яденето.
На втората вечер соколът направил същото. Тогава царската дъщеря почнала да се сърди на своите прислужници.
На третата вечер, след като се навечеряла, легнала си, ала останала будна, за да пази и види кой ще вземе остатъка от яденето. Пазила, пазила, докато задрямала. Като се пробудила, що да види – един хубав момък – да му се ненагледаш – седнал до масата и сладко, сладко вечеря. Тя тихичко станала, отишла до него, хванала го за дрехата и му рекла:
– Какво търсиш тук, юначе, и откъде влезе? Момъкът се смутил и най-после признал:
– Аз съм соколът, който ти хвана, но се преобразявам. Аз съм, наистина, човек.
Тя много го харесала и на другия ден казала на баща си:
– Искам да се омъжа. Поръчай гайди и тъпани – царска сватба да направим!
– Как ще се омъжиш, като не сме ти намерили още другар?
– Ти поръчай свирки и тъпани, повикай и сватове, аз ще си намеря момче – рекла дъщерята.
И царят я послушал.
Направили голяма царска сватба.
На следната година царят тръгнал на война. Сам той водил войската на бой. Но неприятелят излязъл по-силен и царят едва спасил половината си войска.
Тогава зетят му казал:
– Пусни ме, дядо, аз да се бия.
И владетелят го пуснал.
Струпал зетят войската на закрито. Когато се стъмнило, казал си: „Искам да стана сокол, че да литна“. Начаса се превърнал на сокол и литнал в неприятелския стан. Когато вражеските войници спели дълбок сън – той се превърнал на човек и взел да сече наред със сабята си враговете. Наскачали изплашени войниците в тъмнината и почнали едни други да се избиват. Така той ги победил. Превърнал се пак на сокол и литнал към войската си. Пратил тогава вестители до царя да му съобщят за победата, и да го зарадват, че нито един негов войник не е загинал.
На сутринта повел войската си към морето, за да се изкъпе. Когато се къпел, една голяма риба се спуснала и го глътнала. Всички войници се изплашили – как да се явят пред царя без победителя? Мислили, кроили и най-после решили да изпратят едного при царя – уж че е неговият зет.
– Не е този моят зет! – казал царят.
– Не е този моят мъж! – казала дъщеря му.
А проводеният настоявал:
– Аз съм, но вие не можете да ме познаете – от битката съм се изменил.
– Добре – казала царската дъщеря, – превърни се тогава на змия.
– Как може човек да стане змия?
– Е, щом е така, превърни се на сокол.
– Та от човек сокол става ли?
– Ти не си моят мъж. Ако не кажеш какво е станало с мъжа ми, ще те погубим.
Онзи най-после признал:
– При вас лъжа не бива. Твоя мъж го глътна една риба в морето.
Царската дъщеря имала три златни ябълки. Взела тя ябълките и накарала войника да я заведе на мястото, където рибата погълнала мъжа й. Тя застанала на брега на морето и почнала да подхвърля ябълките. Рибата, като я видяла, се примолила:
– Дай ми тези ябълки, царкиньо – ти други ще си набереш.
– Ще ти дам – отговорила тя, ако ми върнеш човека, когото вчера си глътнала.
– Добре – съгласила се рибата. Царкинята хвърлила на рибата една златна ябълка и тя освободила царския зет.
Юнакът, щом излязъл, превърнал се на сокол и литнал нагоре. Той се върнал в палата, където всички го посрещнали с толяма радост и почести. И царската дъщеря отново заживяла радостно и щастливо със своя мил съпруг.

Едно време умът и щастието почнали да спорят. Умът казвал: "Аз съм по-добър". А щастието отговаряло: "Не ти, а аз!" Те вървели из един полски път и се препирали. Ето че щастието видяло един млад овчар, който си пасял овцете, подпрян до едно дърво, и си свирел.
– Ето нà, виждаш ли този овчар? Ще го направя най-богатия на света, по-богат от всички царе на земята – казало щастието на ума.
А умът отговорил:
– Е, добре, но знай, че пак без мене за нищо не ще го бива. Ти можеш да го направиш най-богат, но аз, ако му взема и този ум, що съм му дал да пасе овце, ще отиде на бесилката.
Щастието повикало овчаря, взело го за ръка и го отвело в една близка пещера, препълнена с най-драгоценни камъни.
– Вземай си сега колкото щеш – казало щастието.
Овчарят си напълнил джобовете и торбата. След това щастието отишло с овчаря при ума.
– Ех, ти го обогати. Ха сега да видим, какво ще стане от него – казал умът и му взел този ум, който му дал да пасе овце. И си заминал.
Овчарят останал на пътя, като теле. Не се сещал за овцете. Седнал на един камък и почнал да си играе с драгоценните камъни, като малко дете. По пътя се задал един човек с двадесет коне, натоварени с много стока. Като се приближил до овчаря, що да види – безценните камъни му светнали в очите!
– Какво правиш тука, момче? Що е това?
– Играя си с тези камъни.
– Къде си ги намерил, бре, душко?
– Хе-е, там – отвърнал младият овчар.
– Хайде, заведи ме, бре пиле, да видя.
И почти насила, хванал го за ръка, тръгнали към пещерата.
– Вземи си и твоите камъни – рекъл му той.
– Защо ми са – малко ли са там?
Отишли до пещерата. Човекът, като видял купища драгоценни камъни, се слисал. Той бързо се върнал при конете си, разтоварил ги, хвърлил стоката, взел празните чували и ги напълнил с голямото богатство. Само два коня оставил за яздене – за него и за овчаря. Той си помислил: "Ако оставя овчаря на пътя, няма да видя нищо от това богатство, ами я да го взема със себе си. Ако той е такъв глупак или си е изгубил ума и само щастието му е провървяло, няма защо и аз да губя моя. Ще стана много богат".
Натоварил той конете и тръгнали. Отишли в един голям град, край едно море. Човекът взел няколко безценни камъни и ги продал за много злато. Продал и конете, купил много хубави дрехи за себе си и за овчаря, и много стока. След това отишъл на пристанището, купил една нова, хубава гемия. Наел един капитан да му командва гемията, която натоварил със скъпоценните камъни и новата стока. Когато било всичко готово – вдигнали платна. След два месеца път пристигнали в един голям царски град. Дошли търговци да купуват, но що да видят – цели товари безценни камъни. В света не се е видяло такова богатство. Попитали търговците – на кого е това богатство.
– Ей там, на оня млад господар, който си почива – казали им и посочили овчаря.
Хората не смеели да се доближат до такъв богат човек. Тогава отишли при царя и му разправили за голямото богатство, на което не могло да се намери сметка. Царят, като чул това, казал си:
– Щом е толкова богат, навярно е някой царски син. Ще ида да го видя, пък, ако се съгласи – ще го оженя за дъщеря си, та поне богатството да остане тук.
Качил се той на една златна колесница с четири коня и отишъл с голям блясък на пристанището. Младият търговец, като видял царя, побутнал овчаря да го събуди. Но той, както се вдигнал, така и останал на мястото си. Нали бил много глупав и без ум, почнал да се прозява и протяга. Царят се качил на гемията, приближил се до него и му се поклонил. Овчарят му се опулил. Царят помислил, че това го прави от големлък, защото е богат, та затова не иска да говори.
След това царят хванал за ръка овчаря, качил го на колесницата и го отвел в своите палати. Там се събрали всички първенци, които се поклонили и на двамата чак до земята. Горе го чакала царската дъщеря.
Царят рекъл на овчаря:
– Е, синко, искаш ли да се ожениш за дъщеря ми? Видиш ли колко е хубава, също слънце! Друго чедо нямам и след смъртта ми ти ще станеш цар.
– Аха, искам – отговорил овчарят.
– Добре – казал царят, взел им ръцете и ги благословил.
На утрото ги венчали по царския закон. Вечерта овчарят се скарал нещо на невестата си, ударил й една силна плесница. Тя изпискала, хванала се за зачервената си буза и избягала от него. Отърчала при татко си и със сълзи на очи му казала:
– За какъв човек ме омъжи, татко? За този див човек ли, който още от първия ден почна да ме бие? Какво съм аз – царска дъщеря ли, или някоя простакиня? Ако е така, по-добре е да се хвърля в морето и да се удавя. Нека тъй да свърша живота си, отколкото да се върна при него, за да ме бие.
Царят, като видял зачервената й буза и горчивите сълзи, веднага заповядал да хвърлят овчаря в затвора. Осъдил го на обесване.
Поръчали бесило, за да го окачат на другия ден.
Умът и щастието сега отново се срещнали. Умът казал на щастието:
– Е, приятелю, какво направи ти с твоето богатство? – Изпрати овчаря на бесило.
– Не думай, бре, приятелю. Избави го от смъртта – вече никога не ще споря с тебе – рекло щастието. – Още утре рано му дай и твоето богатство, за да го избавиш от бесилото.
– Добре, ще видиш какво ще направя аз до утре от този глупав овчар – казал умът.
Сутринта дошли стражарите при осъдения.
– Ставай – казали те, – ставай да поиграеш малко на въже.
– Кои сте вие, проклетници, които така говорите?
– Бре-ей, пък още се показва юнак. Сега ще ти дадем да разбереш кои сме, като те качим на столче и ти метнем въжето на врата.
– На това столче ще се качи вашият цар! Прах и пепел ще стане от него и от цялата ви царщина, ако само се допрете до мене!
Стражите се изплашили от тези закани и отърчали да кажат на царя. Като чул, той скочил от страх – умът му бил сякаш взет и си помислил – как може вчерашният глупак така дръзко да се заканва?
Умът си бил свършил работата и там. Царят разказал всичко това на дъщеря си и те и двамата се разтреперали. Помислили и отишли и двамата в затвора. Когато овчарят ги видял, той така страшно ги изгледал, че им се смръзнала кръвта. Те паднали на колене и поискали прошка. Царят искал да целуне на овчаря ръката, но той не позволил и казал:
– Рекъл е Господ да прощаваме – както той прощава нашите грехове.
И той целунал стария цар. Царската дъщеря – жена му – плакала и искала да му целуне нозете, но той я вдигнал, целунал я и й казал:
– Ти за двадесет и четири часа ме хвърли в тъмницата и беше причина да ме осъдят на бесило, но аз съм добър – нека ти е простено.
Радостни сълзи бликнали в очите й.
Наново направили царска сватба. Цели седем дни се веселило царството. Понеже царят бил стар, той отстъпил престола си на своя зет, който докарал всичките безценни камъни в двореца, а с тях дошъл и търговецът, когото направил царски съветник.
Ум царува, ум робува.

Три момчета тръгнали да си търсят щастието. Единият бил царски син, другият – беден селянин, а третият – син на богат баща, с много чифлици. Тези три момчета се побратимили и почнали да скитат от град на град, като питали всеки срещнат човек къде могат да си намерят щастието. Някои ги подигравали, а други казвали, че щастието се намира на върха на една планина, но никой не можел да го достигне, понеже тя била постоянно заледена. Ходили те, що ходили, и дошли до тази планина. Тя блестяла като стъкло. Трудно било в страшния студ и поледицата да се изкачат на върха й. Но те падали, ставали, и най-после, с триста мъки успели да се изкачат на върха. Сред едно заледено равно място видели голяма къща, която приличала на дворец. Отправили се към този дворец и спрели пред вратите му. Излязъл оттам един човек и ги запитал какво търсят в студа из тези стръмнини.
– Търсим си щастието – казали те.
– Е, като е така, хайде, елате след мене – им отвърнал той. – Ще ви заведа при него. Щастието е писано от Бога.
Той тръгнал напред, а те – след него. Влезли в една стая. Насред нея седял старец с бяла брада, която се спускала почти до коленете му. Той ги запитал защо са дошли при него. Казали му.
– Нима моят човек още не ви е раздал щастието?
Старецът повикал човека да донесе тефтерите. Той надникнал в тях. Там им били писани имената и чии синове са.
– Хайде, вървете си. Отсега нататък ще имате по-голямо щастие – рекъл им старецът.
Те тръгнали пак по стръмнината. Сега било по-трудно за слизане, но нямало какво да правят. Падали, ставали, разранили си ръцете и лицата, но, най-после, слезли от планината. Дрехите им се окъсали. А и в джебовете им не останало петаче. Заскитали от село на село и просили по малко хляб, за да се нахранят. Най-после дошли до един град и влезли в голяма гостилница. Поискали да им дадат хляб и гостба, за да се нахранят. Гостилничарят, като ги видял оголели и одрипавели, съжалил се над тях и им дал каквото останало от трохите на другите. Вечерта ги поставил да спят в един кокошарник. На другия ден тримата станали още в зори и почнали да мислят.
– Какво ще правим ние тук? – се питали с тъга. – Видяхме каква гостба ни дадоха – истинска помия. Пък и къде ни поставиха да спим? Трябва да потърсим някоя работа и да припечелим по някоя пара.
И казали на побратима-селянин:
– Хайде, ти днес намери някоя работа, пък после ще се редуваме всеки ден.
Беднякът станал и тръгнал из града. Нищо не умеел той, а само просел да му дадат някоя пара. Но никой не му давал, като го гледали какъв здрав и силен мъж бил. Най-после, когато влязъл в един дюкян и помолил да му дадат някоя пара, господарят рекъл:
– Залови се на работа! Не те ли е срам да просиш – такъв млад и силен човек.
Тогава момъкът казал:
– Дай де, дай ми работа.
– Ето ти една брадва – иди, насечи онзи товар дърва и ще ти платя.
Момъкът грабнал брадвата и почнал да сече дървата. Изсякъл ги до вечерта и господарят му платил десет гроша. Отишъл той в гостилницата и се похвалил на побратимите си как спечелил десет гроша. Преминали тази вечер, както дал Господ. На утрото било ред на богатския син да ходи и спечели някоя пара. Той ходел из града и где когото срещнел, все му се кланял. Той не искал да проси, а като се покланя му се струвало, че ще го съжалят като беден чужденец и ще му дадат някоя пара. Така ходил по всички улици до пладне, но никой пет пари не му дал.
– Защо ми е такъв живот, когато не мога да спечеля поне толкова, колкото оня глупав селянин спечели вчера? – казал си той.
Всред града имало една река, доста голяма и дълбока. Той помислил да се хвърли от моста и да се удави. Тръгнал по моста и все се колебаел. Ту оттук да скочи, ту оттам, но все не се решавал. Дошъл най-после до края на града и видял една къща, същински дворец.
– Оттук ще скоча, това място е удобно.
От къщата го гледала млада жена, вдовица. Тя се сетила какво иска да прави този момък, който все се колебаел. Тя начаса изпратила слугата си да го повика да дойде при нея. Слугата отърчал на моста точно когато онзи щял да се хвърли, заловил го за раменете изотзад и му казал, че господарката му го вика. Слугата го отвел при нея и си излязъл. Тя го питала и разпитвала откъде е, какво прави и защо ходи по моста така замислен. Той не казал истината, а рекъл, че бил богатски син и че баща му го изпратил да учи наука. По пътя го срещнал един разбойник и го обрал. Взел му и дрехите, и коня, а му дал тези окъсани дрехи. И сега, като дошъл в този град, останал без пет пари. Като го видяла такъв млад и личен – решила да го вземе за мъж. Тя му дала много жълтици, за да си купи хубави дрехи. Той, вместо да си накупи дрехи, веднага отишъл при приятелите си и им разправил всичко. Те радостно поръчали на гостилничаря да им приготви кокошки и пилета за вечеря. Тази вечер спали в хубава стая.
За три дни парите се свършили.
Дошъл ред на царския син да намери пари за ядене. Той излязъл из града. Тъй както ходел, се намерил на едно място, където били събрани много хора пред един дворец. Попитал защо се събират толкова хора и все големци. Попитаният го изгледал и като разбрал, че е чужденец, казал му:
– Тези големци се събират, за да изберат цар. Царят ни беше добър, ама умря. Той не остави наследник и големците решиха да изберат за цар човек, който да знае три езика и да пише хубаво.
Царският син разбрал каква е работата, но – как да влезе вътре? Стражата, която стояла пред вратите, не го пущала да влезе. Тогава той прибягнал до една хитрост. Когато три-четири коли влизали в двора, той се заловил зад едната и се вмъкнал. Отишъл при един слуга и го помолил да му донесе книга и мастило. Слугата му донесъл и той започнал да пише. Като царски син, той бил много учен. Написал писмо на шест езика и казал, че е принц. Добавил при това, че знаел за избирането на нов цар, но се криел, да не би да го убият разбойници из пътя. Ако искат големците – нека го изберат за цар. Написал писмото и го изпратил по един слуга до сановниците. Те, като видели как хубаво е написано писмото и то на шест езика, като из една уста извикали:
– Да е жив новият ни цар!
Целият дворец се разтърсил от виковете. После неколцина отишли в стаята, дето чакал, и го завели при сановниците. Когато влязъл – всички му се поклонили до земята. Облекли го в царски дрехи. След това впрегнали една златна колесница с четири коня и тръгнали из града, за да го види народът. Що имало жива душа, всички излезли да видят новия цар. Когато златната колесница минавала край гостилницата, дето го чакали другарите му да им донесе пари, че да се нахранят, те излезли и като го видели, единият от тях рекъл:
– Ха, бре, този прилича на нашия побратим.
– Мълчи бе, ако не е той – ще ни чуят и на бесилката ще ни окачат.
– Абе, как да не е той? Нима не го познаваш? Ето го – цял-целеничък. Сега не иска да знае за нас, макар че не сме хапнали трохичка днес.
Царят чул това и се намръщил. Когато се прибрал в двореца, седнал на трона и заповядал на двама войници да идат в гостилницата и да доведат вързани двамата другари. Войниците за половин час ги довели.
– Кои сте вие – попитал ги царят със страшен глас. – Я ми кажете право – откъде сте, къде сте били и какво сте правили, и какво говорехте, когато минавах край вас, пред гостилницата? Ако не ми кажете право – ще ви обеся и двамата на едно дърво.
– Царю честити – започнали те с треперещи гласове. – Ние сме от там и там. Имахме още един другар. Той беше царски син. Бяхме тръгнали да си търсим щастието. Ама, както е тръгнала работата – сега го намерихме. Който търси рога, загубва си и ушите. Днес другарят ни отиде да намери пари, за да ядем. Но той не се върна и ние останахме гладни. А пък ние, като спечелвахме нещо – всички братски го деляхме. Но, ако го пипнем, ще му кажем как се държат гладни побратимите. Прости ни, царю честити. Ние сме се припознали. Рекохме си – да не е той?
Царят заповядал да ги отвържат и да им дадат да ядат, а после пак да ги доведат при него. Седнал и той да вечеря, защото и нему му светели очите, че не бил ял целия ден. Когато отново ги довели, той ги запитал, какво желаят – да си отидат ли по домовете, пари ли да им даде, или пък искат да ги назначи за големци.
– Честити царю, първо ние ти се молим да ни дадеш войници, за да заловим нашия другар, който ни излъга, та вързан да ти го доведем тук. Ти да го съдиш за лъжата. Така ли трябва той да остави верните си другари? С толкова мъки търсихме заедно щастието – пък сега – да се крие.
– Много лошо сте намислили за него – им отвърнал царят. – А пък аз знам, че той не е лош човек. Хайде, простете му и вие, ако е сгрешил.
– Не, царю честити! Не му прощаваме, не ще го оставим. Той трябва да постои пред тебе вързан, както ние стояхме.
– Бре, глупаци, хайде, вържете ме, за да ви се угоди. Нима не ме познахте, че съм аз? Хайде сега, станете заповедници над всички големци в царството ми. Няма вече да ми носите по няколко трохи. Нека сега братски да царуваме и всички дружно да добруваме.

Имало едно време трима братя юнаци. Най-малкият бил келяв, та не го броили за нищо. По онова време имало една голяма ламя, която правела много пакости: ядяла овци, волове, дори и люде. Ходили много юнаци да я убият, но тя ги изяждала с измама. Научили се тримата братя за тая ламя и най-големият рекъл:
– Освен мене, няма друг, който да убие тая ламя.
И станал, взел тежкия си боздуган, та тръгнал да убие ламята. Вървял, вървял, па срещнал на пътя един симидчия, който продавал симид и му рекъл:
– Добро утро!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Отивам да убия ламята.
– Е, какви юнаци ходиха да я убият, па тя ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида аз, че да видиш!
– Ако можеш изяде всичкия тоя симид, убиваш ламята.
Юнакът се опретнал на симида: ял, ял, не могъл да го изяде. Симидчията му рекъл:
– Е, не можеш уби ламята.
Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и срещнал един овчар, дето продавал масло и мляко и му казал:
– Добро утро!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Ще ида да убия ламята.
– Е, какви юнаци ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида аз, че да видиш!
– Ако можеш изяде това масло и изпи това мляко, убиваш ламята.
Юнакът се опретнал: ял, пил, ял, пил, не могъл да излезе на глава.
– Е, не можеш уби ламята – рекъл му овчарят.
Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и стигнал до един мост. При моста имало една градина с много ябълки, круши и сливи. Юнакът влязъл да си хапне от тях. Зад тая градина била къщата на ламята. Тя имала едно ламче, което туряла да варди и кога се зададе някой на моста – да обажда. Ламчето, като видяло тоя юнак, че се задал на моста, отишло и казало на майка си:
– Мамо, един страшен юнак с голям боздуган иде да ни убие!
– Иди, чедо, та виж как яде ябълките: с листата ли ги яде, или само меките избира.
То отишло, видяло, па казало на майка си:
– Мамо, все меките избира.
– На добро е, чедо! – отговорила майка му.
Юнакът отишъл при ламята и рекъл:
– Добро утро!
– Дал Бог добро, юначе! Седни де, седни – казала ламята и му турила възглавница да седне.
Ламята се разшетала из къщи, уж да готви, да го нагости. Турнала паница на огъня и натрупала тор отдолу, та се задимила цялата къща. Тя уж искала да меси хляб, та рекла на юнака:
– Моля ти се, юначе, я се понаведи, та духни да пламне огънят, да не кади толкова.
Той се навел да духне и тя го налапала и погълнала.
Средният брат, като видял, че брат му се забавил, помислил си, че ламята го е изяла, и отишъл той да я убие, Но и той изпатил същото. Най-малкият брат, Келчо, чакал, чакал – няма ги! Той си помислил – тая работа не е читава: ламята ги е изяла и двамаа. И решил той да отиде да я убие. Нарамил си боздугана и тръгнал. Вървял, вървял, вървял и срещнал същия симидчия, па му рекъл:
– Добър вечер!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Отивам да убия ламята.
– Хайде, келеш! Какви пò юнаци от тебе ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида, че да видим!
– Ако можеш изяде всичкия тоя симид, убиваш ламята.
Келешът се опретнал на симида, та го изял, и питал за още.
– Е, ти ще убиеш ламята – рекъл му симидчията.
Юнакът пак вървял, вървял и срещнал овчаря, що продавал масло и мляко, и му рекъл:
– Добър вечер!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Отивам да убия ламята.
– Хайде, келеш! Какви пò юнаци от тебе ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида аз, че да видим!
– Ако можеш изяде това масло и изпи това мляко, убиваш ламята.
Юнакът се опретнал, та изял всичко и питал за още.
– Е, ти ще убиеш ламята – рекъл овчарят.
Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и когато стигнал до моста, ламчето го видяло и отишло, та рекло на майка си:
– Мамо, един страшен юнак с голям боздуган иде да ни убие.
– Иди, чедо – рекла майка му, – та виж как яде ябълките: с листата ли ги яде, или избира само меките. То отишло и видяло, че с листата ги яде.
– Не е на добро, чедо! – рекла майка му.
Юнакът влязъл в къщи2 и казал:
– Добър вечер!
– Дал ти Бог добро, юначе! Седни де, седни! И ламята му турнала възглавница да седне. После се разшетала, уж да готви.
Турнала подницата на огъня и натрупала отдолу тор, та се задимила цялата къща. Тя уж искала да меси хляб, та му рекла:
– Моля ти се, юначе, я се понаведи, та духни, да пламне огъня, да не кади толкова.
– Аз съм дошъл на гости, не съм дошъл да ти слугувам – отговорил й юнакът.
Ламята се повила, повила, па се навела да духне огъня. А той се извил, та я цапнал с боздугана между плещите и я разцепил на две половини. Братята му излезли живи из корема й.
Той ги взел и ги завел у дома си, като им казал:
– Друг път да не се хвалите, че сте пò юнаци от мене.