www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Живял някога един човек, който не вярвал в съществуването на зли духове и бесове, които изкарват хората от равновесие, макар че били известни много такива случаи. И ето че една нощ някой почукал на вратата и го повикал. Излязъл той и видял непознат, който държал поводите на великолепен кон. Този нощен гост бил демон и казал на стопанина:
– Искаш ли да купиш кон?
Човекът погледнал жребеца красавец и попитал:
– Колко искаш за него?
– Четири жълтици – отговорил демонът. Помислил си човекът, че истинската цена на коня е не по-малко от осем жълтици, платил на продавача колкото поискал и останал доволен от сделката.
На следващия ден той повел коня на пазара да го продава. Около него се събрали купувачи и веднага започнали да му предлагат много пари, но той си помислил: "Сигурно този кон струва два пъти повече, след като ми предлагат толкова много за него." И се отказал.
Решил да отиде на друго място, за да продаде там коня по-изгодно. На това място също били готови да платят толкова, колкото поискал, но той отново премислил, като си казал: "Този жребец струва два пъти по-скъпо."
Така той ходел със своя кон дотогава, докато не вдигнал цената на жребеца до няколко хиляди, но все не се решавал да го продаде, опасявайки се да не е евтино.
Накрая започнал да иска за жребеца толкова, че никой нямал такава сума освен самият цар.
Отвел коня при царя и той му предложил огромна сума пари. Целият царски двор се възхищавал на чудесния жребец.
Но и царското предложение не удовлетворило човека и той казал:
– Всъщност конят струва много повече!
Царят така и не можал да купи този жребец.
Излязъл човекът от царския дворец и тръгнал към фонтана, за да напои коня. Когато се приближили до него, жребецът скочил в тръбата, от която плискала во¬дата, и изчезнал. Развикал се човекът с нечовешки глас. Около него се събрали хора и започнали да го разпитват:
– Какво се е случило? Защо крещиш?
Той им отговорил, че красивият кон е скочил в тръбата и е изчезнал. Не му повярвали и го пребили до смърт, като го взели за луд: възможно ли е такова нещо, кон да влезе в тясна тръба?
Като видял, че не му вярват и го приемат за полудял, човекът се приготвил да си тръгне, но изведнъж забелязал главата на жребеца да се подава от тръбата.
– А-а-а!… – отново завикал той.
Тълпата отново се стекла на шума, и пак го набили:
– Какво си се развикал, луд човек!
Щял да си тръгва оттам, но за негова беда му се сторило, че вижда коня си. За трети път завикал той и отново, както преди, добре го натупали…

Някога живял един актьор, който умеел да прави всякакви представления. Веднъж поискал от богат стопанин да му даде един вол. Онзи даже намерение нямал да изпълни молбата му. Затова му рекъл:
– Ако успееш толкова старателно да продължиш представленията си денем и нощем без почивка цяла година, ще ти дам вол.
Актьорът отговорил, че ще може, но на свой ред попитал ще може ли стопанинът да го слуша през цялото това време. Отговорил му, че ще съумее.
Когато актьорът чул това, сърцето му заликувало. Три дни и три нощи той не показвал никакви признаци на умора. На стопанина накрая му омръзнало да го слуша. И заповядал на домашните си да доведат един вол и да го дадат на актьора.

Един евреин дошъл при Дов Бер от Междуречието и започнал да се оплаква, че го тормозят нечисти помисли и лоши фантазии, пречат му да мисли за добрите и свети неща. Той му казал:
-Трябва да отидеш при раби Зеев от Житомир.
Трябва, значи трябва. Раби Зеев държал хан недалеч от града, в едно от селцата. Когато евреинът се добрал дотам, вече паднала нощта. Тъй като гостът не почукал, никой не му и отворил. Така и си стоял той пред вратата до сутринта.
На сутринта отворили хана. Евреинът влязъл и след¬вайки съвета на своя маггид, поискал да го приютят за няколко дни. През цялото това време стопанинът, Раби Зеев, не казал дума, не попитал нищо. Нито мъдри слова, нито сурови наставления. Евреинът през цялото време се питал защо маггидът го е изпратил тук. И като не намерил отговора, решил да се върне у дома. На прага казал на стопанина:
– Маггидът ме изпрати при вас, а за какво, не знам…
Цадикът Зеев от Житомир му отговорил:
– Ще ти кажа за какво. За да разбереш, че когато човек е стопанин на дома си, тогава неканените гости няма да посмеят да влязат при него…

Губернаторът на една от провинциите попитал Юй Шан:
 – Доколкото разбрах, всички будисти трябва да овладеят шила (принципите), дхяна (медитацията) и праджня (мъдростта). Ти следваш ли принципите? Практикуваш ли медитация? Достигна ли мъдрост?
– За какво му са на бедния монах толкова излишни неща? – отговорил Юн Шан.
– Твоето учение трябва да е много дълбоко – казал губернаторът, – но аз не го разбирам.
-Ако искаш да го вместиш – продължил Юй Шан,- то трябва да се качиш на най-високата планина и да седнеш на върха или да се потопиш в най-дълбокото море и да се разходиш по дъното. Ако не можеш даже да легнеш да спиш, като свалиш бремето от ума, то как ще успееш да хванеш и да удържиш моя дзен?

Веднъж Адвадхута пуснал след хората двадесет и четири гуру, единият от които бил ястреб. На едно място рибари ловели риба. Ястребът се спуснал надолу и хванал рибата. Виждайки ястреба с риба в човката, стотици врани започнали да грачат, Вдигнали страшен шум и се спуснали след него. И накъдето и да летял той, вранито го следвали. Той летял на Юг – те след него; той обръщал на Север – те го догонвали; никъде не можел да намери покой. Накрая, уморен, той хвърлил рибата. Тогава враните се хвърлили след рибата и ястребът останал сам.
Кацнал спокойно на върха на едно дърво и се замислил: "Тази риба беше причината за моите тревоги. Сега, когато вече не е у мен, аз съм щастлив и съвършено спокоен." И Адвадхута разбрал от този ястреб, че докато човек е привързан към нещата от този свят, той има много грижи, безпокойства, вълнения и нещастия. В момента, в който се освободи от тази привързаност, всички грижи приключват и настъпва мир и покой. Трудът без привързаност към земното е много добър, но не носи безпокойство.

Веднъж се случило следното. Един велик цар имал мъдрец, но си нямал глупак. И всичко вървяло зле. Започнали обаче да издирват и намерили един абсолютен глупак. Царят искал да го изпита, за да види какво струва в действителност и му казал: "Състави ми списък на най-големите глупаци в двора. Направи списък от десет души, като най-първият глупак трябва да е под номер едно в списъка, после втория и т.н."
Дали му седем дни.
На седмия ден царят попитал: "Състави ли списъка?" "Да" – отговорил глупакът. Царят бил заинтригуван и попитал: "Кой е първи?" "Ти" – отговорил глупакът. Царят се разсърдил и попитал: "Защо? Трябва да ми дадеш обяснение." Глупакът казал: "Довчера първото място беше празно. Ти даде на един от министрите си милион и го изпрати в далечна страна да закупи елмази, перли и скъпоценности. Казвам ти, този човек няма да се върне. Ти му повярва – ти си глупак. Само глупаците вярват." Царят отговорил: "Добре, а ако се Върне, какво тогава?" "Тогава аз ще зачеркна името ти от списъка и ще напиша неговото" – казал глупакът.

По време на продължително пътешествие Настрадин Ходжа, за да не се загуби в кервана, завързал за пояса си тиква и така продължил. При едно от спиранията, за да нощуват, един шегаджия отвързал полека тиквата и я завързал на себе си. Когато на сутринта Ходжа видял пред себе си човек, на чийто пояс била завързана тиква, той объркано казал: "Аз съм ето този човек, а аз самият кой съм?"

Учителят Ле Дзи на път за царство Вей решил да хапне нещо. Спътниците му забелязали столетен череп и му го показали.
Ле Дзи погледнал черепа и казал на ученика Бо фин: – Само ние с него разбираме, че няма нито раждана нито смърт. Колко грешно е да се опечаляваме от смъртта! Колко грешно е да се радваме на живота!

Веднъж съпругата на Ходжа започнала да го упреква за бедността му.
– Ако си религиозен човек – казвала тя, – трябва да помолиш за пари. След като религията е твоето занятие, като всички останали трябва да получаваш пари за това.
– Добре, така и ще направя – казал Настрадин.
Той излязъл в градината и завикал с всичка сила:
– О, Господи! Всичките тези години ти служих без никакво възнаграждение. Сега жена ми казва, че трябва да ми се плати. Мога ли да получа наведнъж сто жълтици за службата си?
В този момент съседът му – скръндза, бил на покрива на дома си и броял съкровищата си. В желанието си да се надсмее над Настрадин, хвърлил отгоре кесия, пълна точно със сто златни динара.
– Благодаря – казал Настрадин и побързал да се прибере в къщата. Там той показал парите на жена си. чийто вид й направил голямо впечатление.
– Прости ми – казала тя, – никога не съм вярвала истински, че си светец. Но сега се убедих в това.
През следващите няколко дни съседът наблюдавал как в дома на Настрадин Ходжа се появяват разкошни вещи и безпокойството му започнало да се засилва.
Накрая той ре-шил да поговори със самия Настрадин.
– Знай приятелю, че аз съм светец. Какво искаш? -попитал Настрадин.
– Искам да си върна обратно парите. Аз бях този, Който хвърли кесията, не Бог.
-Ти може да си бил само изпълнител, но аз помолих за злато Бог, не теб.
Скръндзата се ядосал:
– Сега отиваме в съда, а там ще се изясним кой е крив и кой – прав.
Настрадин се съгласил. Когато излезли на улицата, той казал на търговеца:
– Облечен съм в дрипи и ако съдията ме види в такъв вид, външното различие между нас може да наклони везните в твоя полза.
– Добре – промърморил търговецът, – облечи моята роба, аз ще облека твоята.
След няколко крачки Настрадин казал:
-Ти яздиш кон, а аз вървя пеша. Ако отидем така в съда, съдията ще реши, че трябва да отсъди делото в твоя полза.
-Аз и без това знам кой ще спечели делото независимо от външния вид. Сядай на моя кон!
Настрадин яхнал коня, а съседът му тръгнал след него.
Когато редът им дошъл, скръндзата разказал всичко на съдията.
– Какво можеш да кажеш ти по този повод? – попитал съдията Настрадин.
– Ваша чест, този човек е стиснат, а освен това постоянно страда от халюцинации. Той просто си е въобразил, че той ми е дал парите. В действителност те ми бяха изпратени свише, а на него му се е привидяло, че ги е дал той.
-А как можеш да го докажеш?
– Няма нищо по-просто. Лудостта му се проявява в това, че мисли, че всичко му принадлежи, когато всъщност това изобщо не е така. Ето например попитайте го на кого е тази роба. И Настрадин млъкнал, сочейки новата си роба.
– Това е моята роба – извикал скръндзата.
– А сеза го попитайте на чий кон дойдох дотук, в съда – продължил Настрадин.
– Ти пристигна на моя кон – закрещял ищецът.
– Въпросът е изчерпан – казал съдията.

Десетима глупака преплували една река. Като стигнали до другия бряг, поискали да се убедят, че всички са живи здрави. Един от тях започнал да брои, но забравил за себе си е преброил само останалите девет. "Само девет сме – казал той. – Един от нас сигурно е потънал." "Ти сигурен ли си, че си преброил правилно?" – попитал другият глупак и започнал да брои отново, но и той забравил за себе си. Тогава и другите глупаци се заели с това, но колкото и да броили, резултатът бил същият – девет. Като се уверили, че един от тях е потънал, те започнали да оплакват гибелта му, въпреки че не можели да установят чия е именно.
Наблизо минавал човек, който се поинтересувал какво се е случило и глупаците му обяснили. Тъй като пред него стояли всичките десет, минувачът се досетил каква е работата и започнал да ги брои, докосвайки всеки, като изисквал да изговарят своя номер поред. "Едно" – казал първият. "Две" – произнесъл вторият и така стигнали до последния, който казал: "Десет." Поразени, глупаците благодарили на минувача и се зарадвали на благополучния изход.